Александър Мирер
Домът на скитащите (76)

Изстрелът

Подводницата се движеше под океанските вълни. Черната, мазна вода ревеше и се завърташе в невидими в тъмнината вихри — двигателите на атомния кораб работеха на пълна мощност, като плюеха през ходовите си сопла хиляди тонове вода. Когато двата часа боен ход изминаха, Тачч предаде на командира ролката с магнитофонния запис и нареди да я сложат в големия хидрофон. Командирът се подчини без сянка от съмнение и госпожа Тачч леко се подсмихна. Спомни си поръката на командора на Пътя — в случай на необходимост да използува сила. Къде ти! Командорът сякаш бе забравил колко силно е въздействието на думите „заповед на Великия“ и че само на неговото равнище — Великия Диспечер и Великия Десантник — биха могли да му окажат съпротива, а простосмъртните и даже Безсмъртните като Шефа на двете Стражи няма да посмеят да оспорват заповедите му.

Поведението на командора беше неразбираемо и нелогично. Беше разкрил заговор и можеше с един удар да се отърве от всичките си врагове, а ги помилва. Ако беше изпратил нея, Тачч, в Изчислителя, щеше да намери и Мислещия на Ник. А предпочете да се откаже от собственото си тяло. Непонятно. Наивно великодушие. Е добре, тя ще намери Джерф, ще върне на Джал кристала на госпожа Ник и ще си поиска обещаното. Да се откаже от обещанието си Джал… „Няма да посмее? — мислеше Тачч. — Не, тук има нещо друго.“

Досещаше се, че с Великия командор нещо не е наред. Че госпожа Ник не е никаква монтажничка, че самият командор на Пътя е някой друг, но това не я засягаше. Тя ще си получи своето. Колкото по-двойнствено е положението на командора, толкова по-добре за нея и за Номдал.

Предавателите работеха, разтърсвайки водата. Дори специалист би могъл да се закълне, че крещи истински сумун. Но ако успееше да надзърне в дълбините на Дивото море, този човек би видял любопитна гледка. Двойка сумуни с малкото си се гмурнаха в дълбокото, по-далеч от подводницата, под прикритието на подводния хребет. Няколко единаци, които обикаляха и търсеха наби, изоставиха лова и така се понесоха, сякаш ги гонеше дяволът. Не се успокоиха, докато монотонното бучене на предавателя не стихна съвсем, не се разтвори във водата, не се забрави. И само един сумун тръгна към звука…

У-р-р… У-рр-рр-р… — бръмчеше предавателят. Моряците от Стражата завършваха задължителния след скоростно придвижване оглед на кораба. Командирът бе килнал каската си на тила и се бе втренчил с неподвижни антрацитени очи в екрана на локатора. Оттам, откъдето бяха дошли, се появи светла чертичка. Госпожа Тачч заповяда: „Контраст!“ Командирът повтори: „Контраст на изображението!“ Някъде в недрата на кораба акустикът регулира изображението и Тачч проговори:

— Това не е сумун…

— Тъй вярно — рече командирът. — Това е дублиращата подводница. Охраната ни.

— Вие ли сте командир на звеното?

— Тъй вярно.

— Заповядайте на дублиращия да се отдалечи.

— Деветократно ви поднасям извиненията си — каза командирът. — Когато на борда се намира Велик, както и лице с негов сертификат, уставът ме задължава да дейсттвувам в състава на звено.

— Добре. Заповядайте на дублиращия да не предприема нищо без наше позволение. Нищо. Да легне на дрейф и да чака.

Подводничарят дословно предаде заповедта, изслуша потвърждението и се обърна към Тачч:

— Позволете да ви попитам, сумун ли вдигаме? По-ефективно ще бъде, ако слезем на още двеста стъпки. Там е студеният слой. Звукът ще мине по коридора между топлите слоеве.

— Благодаря. Спускайте се.

Като оперираха с баласта, моряците потопиха подводницата в студения слой. Тачч не обърна внимание на един на пръв поглед незначителен детайл — след потопяването изображението на втората подводница стана много по-ясно. Монтажничката гледаше към екрана, чакаше Светлоокия и в търпеливата й памет изплуваха годините на отчаяние, безкрайните хитрости, към които прибягваше и които й носеха поражения, защото Джал изглеждаше неуязвим. Помнеше всичките си хитрини, толкова наивни в началото. Самотните си търсения. Безсмислените си злодейства. Минутите, когато всичко й се струваше загубено. Веднъж един добросъвестен техник откри кристала на Номдал — нейния баща, — скрит в обшивката на Малкия Блестящ. За щастие тя беше наблизо и унищожи хлапака. Три пъти се бе възнасяла в Мислещ и три пъти Великия Прокт й помагаше да си намери тяло. Но не можеше или не искаше да й помогне в главното, кой знае? Най-сетне срещна професионален чхаг, Светлоокия. Обеща му Безсмъртие след възвръщането на стария командор на Пътя на длъжността му. По всяка вероятност Джерф беше изключителен биоелектроник. Или не беше — Тачч не се интересуваше от подробностите. Най-важното за нея беше, че е чхаг от висока класа, гений в работата си. Светлоокия например пръв се досети да използуват сумуните като скривалища.

В това отношение гигантският бръмбар-плувец бе истинска находка. Преди всичко той е неуловим. Изобщо ловът на сумуни е възможен само поради проклетия им характер и навика им да нападат. Но когато в мозъка на сумуна има Мислещ, положението става съвсем друго. Такъв сумун не се стреми към битки и лесно се измъква от атакуващите подводници. Но най-важното е, че сумунът има два мозъка. Единият управлява лявата половина на тялото му, другият — дясната. За разлика от полукълбата на мозъка на земните животни, те почти не са свързани помежду си. Сумунът може да приеме двама Мислещи, които да виждат, да усещат, да разговарят помежду си. И това вече съвсем не е заточение в кург-каторжник. Свобода, неуязвимост и добра компания — какво повече може да се иска? И достатъчно храна, защото, след като подводниците избиха няколко хиляди сумуна, набът много се бе размножил. Светлоокия наистина е гений в своята работа… Сега и той се бе възползувал от убежището във водния звяр; него викаше условният сигнал на хидрофона. Тачч бе подготвила за Светлоокия сумуна, който сега изплува иззад подводния хребет и се приближаваше към подводницата, още преди началото на операцията с Глор. Това стана в присъствието на Сьовка и Машка — тогава сумунът ги атакува в морето, едва не ги потопи, а самият той беше „убит“. Госпожа Тачч бе вкарала в триъгълната му кратуна не снаряд, а „посредник“ с Мислещ-съучастник. Нямаше друг начин. Първо изстреля където падне ампула с приспивателно. После точно в средата на главата — „посредник“. Такъв бе „ловът“ на монтажничката Тачч, а си бе поканила компания само за отвличане на вниманието. Така обясни и на командора. Беше сигурна, че Джерф се е скрил в звяра, като е оставил Мислещия на Машка в бота, потопен някъде в океана. Впрочем това бяха само предположения. Мъничкият кристал би могъл да бъде скрит където и да е.

— Разрешете да доложа, сумун! — каза старшият офицер.

В южния сектор на екрана се бе появило овално петънце — животното уверено се приближаваше откъм открито море. Джерф! Хидрофоните приеха късите, ревящи сигнали — договорената със Светлоокия парола… Но какво прави той?! Насочва се към дублиращата подводница!

Тачч извика:

— Пълен напред на изток!

Командирът повтори заповедта. Корабът потегли, набирайки скорост.

По една нещастна случайност сумунът бе излязъл точно на продължението на правата между двете подводници и бе решил, че повикването е отправено от по-близката до него, дублиращата. Двете лодки висяха в „звуковия коридор“, в пласта на студената вода, и Джерф не бе успял да определи разстоянието до източника на звука.

— Господин капитан, наредете на дублиращия да не предприема нищо! — каза Тачч. — Категорично нищо!

— Слушам! Три-осем! Вика водачът!

Радиото изщрака и панически закрещя:

— Водач, тук три-осем! Атакува ни сумун! Аз…

— Остави! — кресна командирът. — Три-осем!

Вместо отговор удари глух, много далечен взрив. Командирът спря двигателя и каза:

— Бойно торпедо. Вашият звяр е разкъсан на парчета, госпожо монтажничке.