Александър Мирер
Домът на скитащите (77)

Сам срещу всички

Най-добрият начин да събориш човек е да го блъснеш два пъти поред в раменете. Сьовка още не бе успял да осъзнае, че Джерф е загинал, когато „поздравителната пластинка“ отговори на повикването му и предаде друга убийствена новина. Веществото, което екранира Машка, не съдържа атмосферен въздух. Машка е скрита под броня, но в Космоса. Преди минута командорът бе наредил на Тачч да търси бота. Да претърси цялото крайбрежие, но да го намери. Сега не знаеше какво да прави. Двойният удар го бе съборил и той не можеше да се изправи веднага. Късметът го бе напуснал… Всичко отиваше по дяволите. Ненавистта на двамата старши Велики, от която досега не се страхуваше, скоро щеше да стане реална заплаха. Кой знае колко дни ще отидат в търсене, след като го няма Джерф? Може би не дни, а години… Може би поколения. И колко дълго ще може да надхитрява Диспечера и Десантника?

В дока се готвеха за тържество. Роботите лъскаха осветителните панели. По коридорите се движеха парадни шлемове с гребени, парадни ръкавици от златист шеврон, новички комбинезони. До излизането на кораба оставаха броени часове. В приемната на Великия командор се тълпяха важни господа. Командорът на Пътя не приемаше: Сьовка се чувствуваше смазан. Вече за хиляден път се проклинаше, че е недооценил Джерф. Знаеше, че трябва да реши — сега, преди да е настъпил заключителният стадий на подготовката. И не можеше да се принуди да действува. Тогава с него се зае командорът на Пътя. Той би трябвало страстно да желае поражението на Сьовка, но подчиненият Мислещ иска същото, което и стопанинът му. Джал заядливо попита: „Дойде време да бягаш, а?“

Сьовка не можеше да избяга, да изостави безпомощната Машка тук.

„Дръвник! — назидателно отбеляза командорът. — Себе си трябва да спасяваш, себе си… Другите нека сами да се спасяват. Не искаш ли? Странно, кълна се в шлема и обувките си… Ти разбираш ли, че тя е в кораба?“

Сьовка разбираше.

„Корабът ще тръгне на изпитания, а после — в експедиция. Как ще я намериш, дръвник? А-а, независимо от всичко ти искаш да провалиш изпитанията и да задържиш кораба, така ли? Според замисления план? А знаеш ли къде ще отидеш после?“

Сьовка знаеше — в Изчислителя… Оттам — под дулото на разпрашителя. Даже да задържи кораба, пак няма да успее бързо да намери Машка. Ще загинат и двамата. Като орех-близнак под чук. Сьовка не можеше да избяга, но не можеше и да действува. Само да седи и да чака. Да чака.

„Зависи какво чакаш — рече командорът. — Чуй за какво си говорят в приемната хората от свитата ни… Не, комонсе! Сега вече е късно да се чака, във всички случаи ще ни пъхнат в Изчислителя. Да атакуваме! Да изпоплашим всички дръвници Велики, за да си кротуват и да не смеят да гъкнат! Под нокът! В края на краищата за три-четири денонощия корабът може да бъде основно претърсен…“

„Ама той е прав, тоя стар интригант“ — помисли си Сьовка и раздвоението се прекрати. Трябва да се реши на диверсия. Да задържи кораба. Да сплаши Великите, като пусне в ход скритите козове. А докато Великия Диспечер и Великия Десантник се отбраняват от обвиненията на Джал, да открие Машка в кораба.

Още няколко минути командорът на Пътя мисли, преценява, претегля шансовете. После решително включи връзката и извика Шефа на двете Стражи.

Гаргок изглеждаше зле. Даже каската му не бе сложена толкова дръзко, както друг път. Какво пък, още по-добре… Като се облегна с гърди на пулта, командорът на Пътя тайнствено прошепна:

— Слушай, Гар… Странни работи, момче… Провери детекторите, които се намериха в моята ракета, дали съответствуват на матрицата на Номдал, моя предшественик. М-м-да-а. Доложи резултатите.

Без да дочака отговор, изключи връзката и позвъни на Нул. Между впрочем, би искал да знае откъде Шефа ще намери матрицата на Номдал? Хе-хе… А, ето го и негова смелост Великия Десантник — вежлив, любезен, — вижте го само как се радва!

— Ваша предвидли-ивост! — радостно пропя Нул.

— Да-да, и така нататък — изфуча Джал. — Все на маяка ли си седиш?

Десантника веднага схвана, че подчертаната безцеремонност на Третия Велик не е случайна, и смени радостната си физиономия с дружески-загрижена:

— Джал, скъпи, да не си нещо разтревожен?

— Аз? В името на Пътя, от какво? Докато матрицата е при тебе, няма от какво да се безпокоя. Ние сме приятели, нали така?…

Нул в паника подскочи. Погледна под екрана. А, гледаш дали свети екранът за секретност!

— Не се притеснявай, скъпи мой — рече командорът. — Никой не ни чува. Обаче… Разбра ли?

— Раз-брах — измънка Десантника. — Раз…

— Е, тогава се дръж прилично. М-да-а. Моля ти се, не изхвърляй матрицата от сейфа си, може и да потрябва. Плавен Път!

Като приключи с Десантника, Джал понечи да позвъни и на Великия Диспечер, но се отказа. Този разбойник не можеш да го сплашиш. Нека Шефа сам да му докладва за ръкавиците на Номдал и за изчезналата матрица. За умния Прокт и това предупреждение е достатъчно.

Оставаше само Сулверш. „Верният Сул, нищожното комарче, какво е той пред нас, едрите хищници! — помисли си командорът. — Обаче Сул може да ми развали играта и трябва да бъде окончателно обезвреден. Макар че ще бъде жалко.“

— Началника на Стражата при мене! — заповяда той и когато Сулверш се яви пред ясния му поглед, нареди: — Посрещни господин Глор в централната шлюзова и го придружи тук, в кабинета ми.

Офицерът никак не се учуди. Мрачно изкозирува и се гмурна в люка. Това безметежно-мрачно поведение ясно показваше: сигурен е, че негова предвидливост сътрудничи с „Глор“; Точно такава реакция бе необходима на командора на Пътя. И той си помисли, че всички номера на избягалия каторжник са все неуместни и едновременно с това винаги навреме. По-добре не можеше и да се измисли…

Облегна се в удобното кресло. Провери наум дали всичко е направено. Да, всичко. Почти беше забравил за госпожа Тачч. Във всеки случай малко се поучуди, когато тя се появи в кабинета му и помоли за разрешение да докладва за събитията.