Александър Мирер
Домът на скитащите (37)

Бъдете внимателни

Гравитолетната гара беше съвсем близо — на някакви си стотина крачки от изход „Север“. Духаше остър, студен вятър. Облак бе обсадил хоризонта като вражеска армия. От сутринта очертанията му почти не се бяха променили, което предвещаваше унищожителен ураган. Парцали мъгла, примесена с дим от двигателите, се кълбяха над върха на града. Площадът около основата на Монтажната беше необичайно празен, обувките рязко и самотно тракаха по бетона. Глор тихичко разказа на Ник за бялата мъгла и за думите на Тачч. Ник сви рамене и рече, че Винта предупредил и нея, а колкото до госпожа Тачч — тя си остава на старото мнение. Ако действията на Тачч случайно са съвпадали с действията на Учителя, това все още абсолютно нищо не означава…

Глор не й възрази. Преди да слязат от ескалатора, спряха и огледаха гарата отгоре.

Гравитолетът вече висеше на пристана. Приличаше на грамадна сива кифла. Ритмично светваше надпис: „Космодрум–3 — Заводски сектор 7“.

— Сега тръгва — измърмори Ник. — Толкова точно… Като по поръчка. Ще пристигнем съвсем навреме…

Специалистите от висшите касти никога не закъсняват. Това е известно на всички. Ако в гравитолета ги очаква засада, тя е именно в този. Или в краен случай в следващия.

— М-м… Да видим кога е следващият — каза Глор. Бавничко се придвижваха напред. Слязоха на площада пред гарата. Двете й стъклени стени закриха гравитолета. Отвътре се разнасяше монотонният шум на стълбите и гласът на автомата, който обявяваше: „Трети космодрум — хранителните заводи… Заминаване…“ През стъклото се виждаше разписанието. Следващият гравитолет тръгваше след две девети часа. Няколко души в гарата гледаха навън като риби от аквариум. Глор прошепна, без да обръща глава:

— Внимание… Там е Светлоокия. Вторият отдясно. Не можем да си отидем…

Ник си оправи качулката:

— Наблюдавай какво правя и не минавай пред мен. Да вървим… — Тя ускори крачка. Само Глор можеше да види, че се опитва незабелязано да огледа елегантния инженер. Като вървяха все по-бързо, влязоха в залата и я пресякоха зад гърба на Светлоокия. Изглежда, с него имаше още някой. Изчакаха Ник и Глор да излязат на платформата и тръгнаха след тях. Пъхнал ръце под портупея си, пред гравитолета стоеше офицер от Стражата и поглеждаше ту към вратата, ту към закъснелите. Господа монтажниците бързаха към гравитолета, като запазваха подобаващото за кастата си достойнство. Зад тях тракаха с обувки онези двамата. Пред самата врата Ник се хвана за бузите и достатъчно високо прошепна:

— Пропуските! Забравила съм пропуските!

Светлоокия се спъна от изненада. Във всичко останало се държа блестящо — заобиколи Глор, скочи в гравитолета и задържа вратата, докато влезе и спътникът му. И — щрих на майстор — намигна на стражника и размаха пръст пред устата си! Ама че заплеси!

Вратата се затвори. Гравитолетът се извиси в небето. Офицерът гледаше монтажниците и се подсмиваше. Глор направи злобна муцуна и отбеляза:

— Не греши само Изчислителя, господин офицер от втори разряд…

— Тъй вярно, господин монтажник! — каза офицерът.

Ник стоеше със страшно виновен вид. Глор измърмори:

— Размърдай се. Иначе ще закъснеем и за следващия…

За по-правдоподобно те се качиха в къщи, даже извадиха жетоните от ръкавиците си и ги прибраха обратно. „Сигурно правим глупости — мислеше Глор. — Не трябваше да бягаме. Най-вероятно инженерът ни пази. Отвлече вниманието на стражника, придаде на подозрителното произшествие комичен характер. Затова пък сега е ясно, че Светлоокия не е агент на Стражата. Кълна се в гравитатора, голям номер ще бъде, ако засадата е подготвена в следващата кола!“

Засада нямаше и не можеше да има. Когато за втори път стигнаха до гарата, монтажниците видяха, че на пристана блестят каски и портупеи — цял взвод на стражата се прибираше за почивка в казармите в заводския сектор.

— Взвод лична Стража — прихна госпожа Ник.

На гара „Космодрум–3“ монтажниците слязоха без ни най-малки спънки и след тях нямаше никой.

Космодрумът представляваше унила гледка. Гладка равнина, оградена с много висока стена. Тук облаците вече бяха обложили цялото небе — кървавите облаци на червената вечер. Ураганът приближаваше. И всичко изглеждаше мръснокърваво. Изгорената земя, бетонните панели на оградата, вишките с опознавателните светлини и скучаещите стражници. Духаше отвратителен прашен вятър. От далечния ъгъл на космодрума излитаха свистящи кълбовидни вихри — работеше гравитаторът, издухвайки въздух в стратосферата.

Ник и Глор почти бегом се втурнаха към блиндажа на управлението. Бяха закъснели с цяла девета от часа. В служебните коридори цареше ураганна суматоха. Космодрумните инженери тичаха от врата във врата. Черните със сребърно комбинезони на Космическата Служба тук не изглеждаха елегантни, а засилваха общото впечатление за унилост и сивота. Високоговорителят унило призоваваше шахтовите наблюдатели да проверят капаците на гърловините, после тъжно въздъхна и напомни на господа радиометристите, че следващите ракети ще тръгват с гореща тяга. Вероятно фронтът на урагана се очакваше в най-скоро време. Погребалното щракане на говорителя ги съпровождаше до шестия етаж — броенето ставаше като в ракетите, отгоре надолу. Последната лента изведе монтажниците в специалната пътническа зала — за господата, които пътуват до спътниците. Там ги чакаха. Към тях се втурна космически инженер първи разряд.

— Господа, вие задържате излитането! Пропуските ви! Дежурният, по-бързо!

Дотича дежурният офицер от Космическата Стража. Провери жетоните им, отдаде чест — всичко е наред. Инженерът ги поведе към ракетата, като раболепно ги подканяше да побързат. И тогава разбраха, че Светлоокия не е излъгал. Наистина Глор бе определен за длъжността адютант на Великия командор.

Специалист от висока каста не би изпращал до ракетата обикновени монтажници. Никой не би ги изпращал. И без съмнение, заради обикновени пътници не биха задържали излитането на ракетата.