Александър Мирер
Домът на скитащите (36)

Ти си добро момче

Жилището се тресеше и се поклащаше — тук, на височина половин километър, ураганният вятър вече вилнееше. Връхлиташе упорито и на всеки негов удар с глухо свистене отговаряха ураганните двигатели на осемнадесети и двадесет и седми етаж. Ракетните двигатели автоматично създаваха тяга, уравновесявайки силата на вятъра.

— Хайде да се приготвяме — каза Ник.

Багажният контейнер — вместителна бака с капак на винт — изскочи от кухненския асансьор. Ник отвинти капака и решително хвърли кутията с парадната униформа на Глор на самото дъно. В нея сложи „посредника“.

— Смени си ръкавиците — промърмори Ник, докато прибираше кутията със своите парадни дрехи.

Ръкавиците потънаха в специалното хранилище с герба на Стражата — за износени ръкавици. Ник извади нови за себе си и за Глор — от отделни кутии, и ги прибра в контейнера. Отгоре нахвърля работните комбинезони и обувките. Стараеше се да направи така, че между „посредника“ и любопитните очи на контрольорите на Стражата да има колкото е възможно повече различни предмети. А Глор се сети за неска, за Любимеца на Пътя. През последните два дни не го бяха извеждали на разходка и от мъка той бе изпаднал в летаргия. А може би предчувствуваше бурята. Дивите нески по време на буря спят. Глор измъкна Любимеца от нишата-работилница. Животното не се събуди. „Е, спи си! На космодрумите не пускат нески. И на двамата ще ни е мъчно, нали, зверче? Ти си пухкаво и глупаво същество. Ще те храни чистачът, а после ще дойдат новите наематели, също такива господа монтажници като Ник и Глор. Всички обичат домашните животни. Но си личи, че Глор е обичал животните повече, отколкото е прието за един обикновен господин от елита. Добро момче е този Глор“ — мислеше Сьовка, като гледаше изкусно направените модели — единият готов; а другият — започнат. Готовият бе модел на кораб от стария образец, два пъти по-малък от новия. Докато го въртеше в ръцете си, с остра тъга мислеше за майстора. „Не искам да те убивам. Ти си добро момче, но строиш кораби. Да, ти си чудесен и обичаш разните там животинки, но обичаш и корабите, правиш модели — за удоволствие и развлечение. Красиви играчки наистина, наистина… Учили са ме, че всеки трябва да обича работата си. Всяка работа. И тебе така са те учили. Виждаш ли. По това си приличаме. Но не бива да се обича всяка работа. На Земята живял някой си господин Месершмит. Конструирал самолети. Сигурно върху работната маса на господин Месершмит са се киприли модели на самолети и той им се е любувал, докато си е почивал, облегнат в креслото си. А самолетите са убивали хора. Фашистите са убивали добри хора, които са обичали работата си и са били работливи. Първо в Испания. После в Полша. После във Франция, Белгия, Англия, Югославия, Гърция. После у нас, в Съветския съюз. Да, всичко това се е случило на една планета. Ти си прав — това са били истински убийства. Но каква е разликата между загубата на личността и смъртта? За вас — разбирам, — за вас това са съвсем различни неща. А според нас загубата на личността е също гибел. Вие искате да унищожите нас — руснаците, немците, испанците, англичаните, югославяните, всички хора. За да попреча на това, ще се наложи да убия тебе. Съгласи се, че това е справедливо.“

От пластмасови обрезки направи гнездо за неска и извика робота-чистач. Нареди му да запомни, че в къщата остава неск, когото трябва да храни веднъж в денонощието. „Останалото ще махнеш“ — завърши Глор и се зае да изпразни работилницата и чекмеджетата на работната маса. Ненужното хвърляше на пода — роботът ще го изчисти. Под пластинките намери училищния шлем на госпожа Ник. Глор го пазеше като спомен — едно такова мъничко нещо с намек за гребен, знак на висшите касти. Шлемът полетя в общата купчина.

Капакът на асансьора меко хлопна — Ник бе изпратила контейнерите. Монтажниците прекрачиха прага. Над вратата светна сигналът „Помещението е свободно“.