Александър Мирер
Домът на скитащите (69)

Мбира, мбира…

„Свободно!“ — за последен път ревнаха зад вратата. Негова предвидливост, след като се бе върнал от спътника, се оттегляше за отдих в личните си апартаменти. Този път, противно на обичая си, бе поканил при себе си своя адютант. Сулверш тревожно се намръщи. Добре поне, че като затвори вратата зад себе си, не можа да види как Джал покани адютанта да седне в креслото като някоя важна персона.

— Нурра, имам нужда от помощта ти. Чхагите похитиха моя приятел. Стражата не може да го намери.

Нурра пъхна ръка под комбинезона си, почеса се и се осведоми:

— Похитили ли? Какъв е тоя приятел? Също чуждопланетянин?

— Скъпи мой, висшите касти не се чешат — меко отбеляза командорът, като при това си мислеше: „Да му кажа ли? Кълна се в шиусите, оусите и комонсите, вярвам ли му, или не?“ — Да. Чуждопланетянин. Приближи си ухото, приятелю Нурра…

Бившият кург слушаше разказа му и потръпваше с рамене. Свикнал е да се чеше, дръвникът… Изслуша го, изкриви лице в усмивка и рапортува:

— Ваша предвидливост ще разреши ли да се отлъча за известно време? Ще се поразходя тук… наоколо. За малко.

По лицето му се виждаше, че няма намерение да споделя плановете си. Ако стане — добре. Ако не стане — ще каже, че се е разхождал. „Наоколо“… И Джал беше такъв.

— Госпожа Тачч всеки момент ще пристигне — рече Нурра. — Да наредя ли по мрежата да я пуснат? М-мда-а?

Беше непоносим — чешеше се като кург и се осмеляваше да имитира Великия, — но Джал само се усмихна и изфуча: върви, какво да те правя…

Бяха му останали няколко минути за почивка. Изтегна се на килима и се замисли. Първо за Машка. Като се върне Нурра, ще му поръчам да изчисли „екрана“. Двеста метра вода — по плътност. Нищо чудно Джерф да е скрил Машка направо в бота на Тачч. Така изглежда… Обаче трябва да се изчисли електропроводимостта на морската вода в този район. Ще наредя да изискат данните от Изчислителя. А после? После — пълен мрак и единствена Тачч можеше да го разсее. Позивните на бота бяха нейна тайна. Сега ще се появи, ще си поговорим… И командорът на Пътя се върна към мисълта, оформила се, когато преди половин час спасителната ракета запали пристанищните си светлини и в пустошта, беззвучно стопявайки се на фона на звездите, обвивайки скафандъра в мъгла, със зелено и червено засия струйката изпаряващ се хелий. Учителя се сети за решението му, преди още то да се бе появило. „Великия Десантник очаква новия кораб, както Мислещ очаква тяло — помисли той. — Иска да се добере до ескадрата… Ще ти дам аз на тебе един кораб!“ — мислеше си командорът на Пътя, като влагаше в тази мисъл двойна ненавист: на Великия, когото искат да низвергнат, и на разузнавача в стана на врага.

По вътрешната връзка заговори началникът на Стражата:

— Пристигна госпожа Тачч, монтажничка от висш разряд, при господин Глор, който помоли — и така нататък.

— Пуснете я при мене. Сама.

Сулверш не възрази, пусна я. Не мрънкаше, че уставът не позволява на командора на Пътя да приема посетители сам. „О, неусмирими! Пак си замислил нещо“ — рече командорът, докато посрещаше гостенката.

Госпожа Тачч изглеждаше както винаги. Въгленовите й очи гледаха внимателно и малко скучно, комбинезонът и ръкавиците й блестяха като новички и в същото време не изглеждаха нови. Госпожа Тачч беше известна с контешкия си вид. А конте не се става току-така. Контенето не е безпричинно занятие. С него се захващат или нищожества, или личности. Ето и Светлоокия… Кълна се в белите мълнии, както казва Нурра. През това време монтажничката бе изпълнила определената серия приклякания, бе произнесла всички почтителни думи, бе поканена да хапне и да си почине след пътя и тя бе отказала. Поканата да хапне бе обикновена вежливост. Само Пълните командори и Диспечерите имаха право да приемат такава покана.

— Може да седите — каза командорът и погледна единадесетата секция на гривната си.

Я виж ти! Апартаментите на Великия се подслушват.

— Най-покорно моля да ме извините — каза той и лично излезе в хола.

Сулверш не дежуреше сам. С него бяха още двама младши офицери.

— Отпрати ги… Сега се приближи. С мене е опасно да се шегуваш, главоного насекомо… Това е последно предупреждение… Изключи го! Млък!

— Вашвидливост… — не каза, а изръмжа офицерът. — Вашвидливост! Разрешете поне да включа пазача! Невъзможно е, вие дори адютанта си пуснахте!

— Разрешавам пазач — каза командорът. Сулверш закрачи към гостната и оживи големия стражеви автомат, който лежеше в нишата. Излезе. Командорът на Пътя се обърна към гостенката:

— И така, госпожа Тачч (монтажничката скромно приклекна), на мен ми е известно нещичко за вас…

— Поласкана съм от вниманието на ваша предвидливост.

— Може да седите. — Той пак погледна към единадесетата секция. Не е посмял да не се подчини, изключил го е. Ама браво, истински стражник! — Стана ми известно нещо странно за вас, госпожа Тачч.

— Във всеки от нас има по нещо странно, ваша…

— Помълчете. Вие сте посъветвали господин Глор да наруши заповедта на Изчислителя. Обясненията ви?

— Господин Глор е мой събрат по каста, ваша предвидливост.

— Вие сте нарушили закона. Това не е всичко. Предупреждавали сте споменатия Глор за някакви опасности при излитането му към моето стопанство. Обясненията ви?

— Господин Глор и неговата приятелка госпожа Ник излетяха в началото на урагана, ваша предвидливост. Доколкото си спомням, посъветвах ги да бъдат по-внимателни и да изчакат.

Джал изпръхтя. Не ви е много богато въображението, госпожо монтажничке…

— Кълна се в шлема и ръкавиците си, забравяте се. Съветвам ви да бъдете откровена. В Изчислителя няма да ви молят, мила госпожо.

— Не бих посмяла да скрия нещо от ваша предвидливост.

— Щом е така, бих искал да зная къде е инженер-физикът Джерф?

Тачч направи жест на учудване. Джал започна да се ядосва.

— Аз не служа в Стражата. И не се каня да ви предавам на Стражата, макар че съм сигурен, че в Изчислителя ще кажете не малко интересни неща. На мен ми трябва да зная само едно. Къде е Джерф?

— Нямам честта да познавам господина, за когото благоволи да говори ваша предвидливост.

— Този, който е откраднал амфибията ви. Слушайте. Вас ще ви пусна. Нужен ми е Джерф. Къде е той? Казвайте!

Госпожа Тачч седеше с благовъзпитано скръстени на гърдите ръце и сведен поглед. Не трепна. Нима греши? Командорът стана.

— Джерф е изпратил Глор. Вие сте съучастничка. Къде е? Говорете!

Тачч се размърда, замислено погледна към него и го попита като равен:

— Сигурен ли сте, че Стражата не ни чува?

— От Джерф се интересувам аз, госпожо Тачч. Не Стражата.

Той внимателно следеше ръцете на монтажничката. Пръстите на дясната й ръка бяха скрити под ръкава на лявата.

„Сул е юначага“ — помисли той и прошепна:

— Пазач, дръж!

Шепотът почти не се чуваше, но автоматът скочи и хвана монтажничката за ръцете с двете си пипала. Скокът бе закъснял. Тачч бе успяла да включи „посредника“ — командорът усети прилошаване, нещо като тъп удар в главата. Титановият корпус на робота бе отслабил лъчевия удар. В лявата ръка на монтажничката, хваната от пипалото, имаше едноместен „посредник“, а под дрехата й — кристал на Мислещ.

— Още един Железен Рог ли е? — любезно попита Джал. — А това е известният портативен „посредник“ на чхагите, нали? Хвърлете го! Е!

Кутийката изтрака и се търколи под масата.

— Пазач, на място! Гледай ти, „посредник“, десантен! М-да… Хитро, макар и не много предпазливо.

Тачч гледаше командора на Пътя със суеверен страх. Мислещия проблясваше в ръката й в синьо.

— Да бяхте скрили, м-да-а, това… сега ще говорите ли? Или чхагите са се научили да умират в мълчание?

— Мбира! Проклет, подъл мбира — с невероятна злоба изщрака Тачч. — Узурпатор и убиец, мбира, мбира… Кой ти помага, проклетнико? Защо постигаш всичко? В името на Пътя, защо нямам оръжие?! Викай Стражата, подъл мбира…

— Докрай ли изложихте мислите си? Много любопитно, макар че причините за вашата ненавист, м-да-а, не са много ясни. Но да се върнем на въпроса. Джерф. Къде е?

— Няма да го хванете! — извика Тачч. — Той ще отмъсти за…

— За кого? — хитро подпита командорът. Сега всичко ще се изясни. Последното бяло петно в интригата и ключът към успеха й. Ако Джал вярно бе преценил подбудите на монтажничката — Железния Рог, — играта беше спечелена. Тачч ще се превърне от враг в съюзник. „Интересно, кой е той — брат на майка й или баща?“ — помисли си командорът на Пътя и много меко попита:

— Та за кого се канехте да отмъщавате? Може би за господин Номдал?

А! Попадна в целта! Тачч се задави и седна. Той я гледаше отгоре, от гребена на успеха си. Вдигна командорския си „посредник“, почука по него:

— Ако се интересувате от Номдал, той е тук. Предлагам ви честна размяна. Мислещия на господин Номдал срещу Мислещия, откраднат от госпожа Ник.

— Лъжете — прошепна Тачч, без да сваля поглед от „посредника“.

— Защо?… Слушайте, госпожа чхагиня. Ето логиката, която откривам в действията ви. Първо, вие с Джерф не сте обикновени чхаги. Целта ви е да прехвърлите господина с прякор Железния Рог в моето тяло. Кой знае защо, не сте съгласни това да бъде обикновен човек. Нужен съм ви аз. Джерф е съблазнил Глор, като му е обещал Безсмъртие. Това е лесно. Но кой направи така, че аз, аз самият да поканя Глор за мой адютант? Кой уреди тая работа? Е?

— Мбира, мбира… — шепнеше Тачч.

— Мбира на древен език означава свръхестествено същество — делово преведе командорът на Пътя — А аз просто умея да разсъждавам и зная някои неща. Та ето как са ми пробутали Глор. Някой до тънкости е изучил характера ми. И този някой е разбрал, че ненавиждам тъпанарите и дръвниците. И при мене започват да работят само тъпанари и дръвници. Кой би могъл да ме изучава в продължение на поколения? Кой се разпорежда с кадрите? Великия Диспечер… Ако Номдал се върне на длъжността командор на Пътя, ще му лиже ноктите… А, пак уцелих, нали?

Тачч го гледаше както гледа сумун наб — с покорен ужас.

— И така, Великия Прокт. Той не ви е помагал направо. Достатъчен е бил само дружеският му неутралитет. С мълчаливото му съгласие негов Сътрудник ми е доложил за хитрата постъпка на Глор по време на изпитанията. Залогът на Глор е бил направен отдавна. Затова, верен на дълга си, Изчислителя се е опитвал да го премахне от пътя ми. Но с Изчислителите на планетата се разпорежда Прокт. Прошепнали са ви предупреждение, че рикошетите са неизбежни. Вие хитро и търпеливо сте охранявали Глор, трябва да ви се признае… Сега за последния участник в заговора. Великия Десантник. Той е организирал гибелта на предишния ми адютант. Какво? Вярно ли е?! Пак той е осигурил ръкавиците. Между другото, те са открити в ракетата… — Джал пренебрежително изфуча. — Двама Велики на ваша страна, а? Не е лошо, м-да-а… Признавам. Обаче уликите са достатъчно, за да разпраша и вас, и Джерф, и даже двойката Велики. Черни небеса, на тази планета можеш да се довериш само на Изчислителите! — Поразходи се по просторната гостна на командора на Пътя, за да си поеме дъх и да се подготви за следващия залп. Тачч все още не се предаваше:

— Това е клевета!… Ваша предвидливост!

— Помълчете. И така, мога да изпратя за разпрашаване и вас, и двамата си приятели, ако пожелаят да се застъпят за вас. Достатъчно е сега да извикам Стражата, за да ви разпрашат. Вие сте чхаг, уликата срещу вас е решаваща — десантен „посредник“… Но аз ви предлагам да се разберем. Аз ще ви върна Номдал, вие — госпожа Ник.

— Нямам какво да кажа на ваша предвидливост.

— Вие като че ли още не сте разбрали. — Той пак почука по уреда. — Първо ще разпраша господин Номдал…

— Не! — извика Тачч. — Той не е у вас! — Тя скочи. Направи няколко крачки към Джал. Спря. Пак тръгна напред и пак застина. „Посредникът“ с Номдал я привличаше като погледа на хипнотизатор. — Не вярвам! Не! — враждебно отчаяно изщрака тя.

— А имахте възможност да разберете, че не лъжа. — Той включи гривната си и заповяда: — Сул, влез.