Александър Мирер
Домът на скитащите (66)

Пролуката

Кабинетът на командора на Пътя беше празен като мъртъв град. Изгаснаха всички екрани, затихнаха зумерите, ослепяха сигналните табла. Вместо хилядите скачащи, мигащи, пълзящи по схемите светлинки светеше само един червен правоъгълник с надпис: „Връзка“.

Всички връзки бяха изключени централно и ключът бе обездвижен с шплинт. Бе настъпила необичайна тишина, само едва чуто, неуморно бръмчаха нагревателите. Зашеметен от тази тишина, господин Клагг дърпаше капака на стоманеното сандъче в нишата на затворения люк на парашутната система. Справи се. Капакът отскочи с оглушителен звън. Клагг рапортува със задъхан шепот: „Готово, вашвидливост…“

Вторият офицер стоеше мълчаливо, с неподвижно лице.

Командорът на Пътя се отпусна в креслото, изкомандува:

— Започвай!

Лекарят сложи на тила му шапчицата на стимулатора.

Клагг измъкна от нишата „средния ремонтен робот“ — синьо титаново същество с шест чифта здрави крачета и игленик от инструменти пред телескопичните очички — и го понесе в опънатите си ръце. Дълго, гъвкаво, пръстеновидно телце. Средният пръстен е непропорционално дебел — мозъкът. Роботът безжизнено висеше в ръцете на Клагг.

Командорът свали „посредника“ от гърдите си и го предаде на втория офицер. Нурра стоеше настрани, сплел ръце на гърба си — наблюдаваше. Изразът на физиономията му бе ироничен. Джал мимоходом погледна към него. Въздържа се от забележка. Извършваше се тайнството на прехвърлянето в робот, позволено само на командорите — на кастата, носеща „посредници“. За младшите командори тази операция беше обикновена, за командорите — доста честа, за Пълните командори — рядкост. За командора на Пътя прехвърлянето в робот беше извънредно събитие, макар че като всеки командор си имаше „посредник“ и персонален робот-ремонтник. Обикновено тази операция се провеждаше, когато в сглобения кораб се откриеха неизправности, и в нея участвуваха младшите командори. Нали корабите на Пътя не бяха предназначени за балози и не се обслужваха от балози, а от малки ремонтни роботи. При неизправности, които изискваха разумно вмешателство, се включваха средните роботи — също машини, но с Мислещ в синтетичния мозък. По време на експедицията роботи ставаха дежурните Мислещи от главните трюмове или Мислещите на Десантниците. Преди предаването на кораба на десанта, на околопланетните орбити — Мислещите на командорите. Сега, едва ли не за първи път в историята, с това се зае командорът на Пътя. Според изискванията на закона при прехвърлянето присъствуваха двама офицери от Стражата, които гарантираха запазването на тялото.

Сега сигурна охрана бе по-необходима от когато и да било. Сьовка оставаше в тялото на Джал. Той беше също толкова спокоен, както и Джал. Мисълта за измама, за това, че командорът го оставя безпомощен и беззащитен, не го вълнуваше. Джал не можеше да го излъже, даже след като се освободи от Сьовка. Той ставаше безстрастен робот, който не лъже и винаги изпълнява това, което му се заповяда. „Мислещ в изкуствено тяло не е балог.“ Това го знаеше всеки. Той, Джал, ще направи това, което му е заповядано, и ще се върне.

— Хайде! — командорът на Пътя свали ръкавиците си.

Нурра се подсмихна. Заради него последната мисъл на командора беше тревожна и неуместна — адютантът си държи ръцете в парадни ръкавици на гърба, дръвник. Така само привлича вниманието към себе си. И се подхилва…

Изчезна в небитието. Изплува. Едно небитие се смени с друго. Тялото му, облечено в командорски дрехи, лежеше в креслото — Сьовка знаеше това, макар че не чувствуваше тялото. Нищо не виждаше. Не чуваше. Не подушваше. Земното съзнание не можеше да управлява това тяло, по-чуждо и от тялото на мишка или птица. Сьовка плуваше в него като в огромна, черна, безкрайна пустош и тишина. Сигурно така се чувствува микроскопичното охлювче, погълнато от кит — тъмнина, тишина и в гигантския корем, пълен със солена вода, нищо не предвещава скорошна гибел. „Няма да издържа дълго. Лошо… — помисли той. — Поне да чувах. Поне звук…“ В ушната вдлъбнатина на Джал беше пъхнат безполезният телефон. Съвсем близо, отвъд границата на тъмнината, беше Нурра. Той бе прекарал десетки години като Мислещ без тяло. „Да не би да съм в мазето? Машка… Няма да бълнувам — упорито си помисли той. — Смешно. Аз съм си отделно, тялото — отде… Е да. Отде… — И изгуби съзнание, като си помисли още веднъж: — Ех, Нурра, ръцете ти са на гърба.“

Офицерите стояха мирно. Роботът оживя — пропълзя настрани от „посредника“, полежа няколко секунди по коремче. Огледа се. Очите му не се задържаха върху тялото на командора на Пътя — сантименталността е непозната за Мислещите. Запълзя все по-бързо и по-бързо и се скри зад пулта. Нурра тревожно изруга. А роботът вече ситнеше по вентилационния канал. Нокти и прилепала, прилепала и магнити — роботът не се объркваше на завоите и отклоненията. Джал бе строил този док и добре го познаваше. Разбира се, командорът на Пътя не би могъл да си спомни устройството на вентилацията дори пред заплахата от смъртно наказание. Но в мозъка остава всичко. Затова Мислещия отброяваше завоите и титановото зверче тичаше, тропайки с дванадесетте си лапички. Към Главния маяк — по вентилационната шахта на маяка и по ръкава, който помпа въздух в радиокабината на Антената. Край на пътя. Въздухът го притисна до решетката. Роботът измъкна малкото око, внимателно го пъхна в отвора — решетката беше телена, със съвсем мънички отворчета. Малкото око, приспособено за микроскопични работи, показа размазано, разтичащо се по краищата изображение на нещо невероятно голямо и разноцветно като мозайка. Вътрешността на радиостанцията. Оттук не можеше да се влезе. Роботът отстъпи, пъхна се в другия ръкав, и се озова над тавана, в тясната цепнатина между топлоизолацията и кожуха на бронята. Тук имаше същата решетка и в действие влязоха клещите за рязане. Машинката си служеше с тях с бързината на гризач, който прегризва стъблата на трева. Огъна решетката, извади дългофокусното си око и като синя мълния се стрелна по тавана — скри се под тръбата на вълновода.

Седящите зад пулта не забелязаха нищо. Провеждаше се сеанс за връзка. Предавателят мелодично бръмчеше, от голямата Антена се отделяха импулсите на повикванията, летяха милиони километри до бустерния спътник за връзка, а от него, по тунела на свитото пространство, към системата Чирагу. Великия Десантник жадно гледаше екрана на приемника. Помощникът на Десантника седеше, отпуснал глава върху лакътя си.

Скрит в сянката на тръбата, Джал педя по педя оглеждаше кръглата кабина. Бе разтворил дългофокусните очи доколкото позволяваха стъбълцата и предметите плуваха пред него едри и изпъкнали като през силен бинокъл. На стената отляво на пулта се намираше това, което търсеше — сейфът. „Лошо“ — отбеляза роботът. Шкафчето бе направено от космическа керамика. Космическата броня е непробиваема. Даже лазерният резец затъва в нея, а за да се отвори ключалката, ще са необходими часове.

Джал не се съмняваше, че това, което търси, е пред него. Прекалено добре познаваше Десантника. Нул си беше глупав и разчиташе да компенсира липсата на ум с прекалена хитрост. Беше ясно като огъня на плазмата, че Десантника се е докопал до матрицата на ръкавиците на Железния Рог. Поръчал е ръкавиците на чхагите, а матрицата пази при себе си, за да може новият командор на Пътя да зависи единствено от него. Има намерение да му дава ръкавиците малко по малко, по три чифта, за да помни на кого служи… И разбира се, матрицата е скрита в сейфа при шифрите. Най-сигурното място. Ключът е на гривната на Великия Десантник.

Джал не изпитваше нито гняв, нито разочарование. Мислещите не познават емоциите. Плъзна се по стената над сейфа. Преди да отстъпи, трябва да опита всичко. Синият робот се вмъкна между стената и бронираната керамика, сви се на спирала и като се въртеше бавно, изследва задната стена на сейфа. Тя бе направена от четири плочки. Окото-микроскоп се придвижваше по вертикалния шев, като отбелязваше всички дефекти на заваряването. Незначителни дефекти. Добре е заварено. Там, където се събираха четирите плочи — в центъра на симетрията, — откри отвор с вграден микровентилатор. Роботът педантично го изследва, позна го. Стандартно устройство. Шлемен вентилатор от вакуумскафандър. Материалът — уплътнено кристално стъкло. Резецът изсъска… След няколко секунди моторчето изскочи от отвора, задържа се в масивните лапки-клещи, докато изстине, и отплува към опашката на робота, предавано от една лапка на друга. А окото-микроскоп вече се бе промушило в отвора, съпроводено от мекото шнурче на осветителя. Започна ред по ред да оглежда вътрешността на сейфа.

Матрицата беше пъхната под най-високата купчинка шифри, на дъното. Щрак, щрак… Тънките манипулатори повдигнаха шифрите, измъкнаха пластинката, изкачиха я до отвора. Леденият мозък на робота отбеляза: това, което се търси. Пълна матрица на детектор-опознавател с червен гриф „Секретно. Степен 9“. Няколкото запоени полета съответствуват на личността на Номдал. „Може да е и на друга личност“ — добросъвестно отбеляза Джал. Това не променяше нещата. Необходима бе каква да е пълна матрица.

Пластинката се местеше пред отвора, лампата пулсираше, фотоустройството правеше снимки, а вентилаторът вече потрепваше в предната магнитна лапичка, готов да застане на предишното си място…

— О, мбира, дявол! — изстена Великия Десантниг и изключи приемника.

Помощникът му горестно помръдна рамене. От бустерния спътник бе пристигнал поредният отказ — експедицията пак не отговаряше.

От тавана, от вентилационния канал ги гледаше роботът, който заваряваше последните телчици на решетката.