Александър Мирер
Домът на скитащите (68)

Големия блестящ

Космосът бавно и безмълвно се въртеше около пристана. Големия Блестящ бе най-старият от действуващите спътници. Той се състоеше от два геврека — тороиди, — събрани заедно. Строяха спътниците като гевреци в онези времена, когато още нямаше генератори за изкуствена гравитация. Силата на притегляне се създаваше както при „виенското колело“ — спътникът се въртеше около оста на геврека и всичко, което се намираше вътре, се притискаше към външния пръстен. И досега не бяха поставили там гравитатор, защото бъдещите космонавти трябваше да свикват с тежкия живот и слабата сила на притегляне. На спътника се намираше Космическата Академия.

Началникът на Академията ги чакаше на пристана.

— Пак си подушил, пилотище? — промърмори командорът на Пътя.

— Така сме ние, ваша предвидливост! Не обръщаме внимание на официалностите. Разрешете да ви придружавам?

— Не разрешавам. Нареди да ми дадат шейна.

Пилотите и космическите монтажници наричаха „шейна“ индивидуалния гравитатор, който имаше размерите на голям шкаф. В безтегловност размерите нямат особено значение. Докато двама курсанти зареждаха шейната с течни газове, Джал зададе на началника на Академията няколко нищо незначещи въпроса. Курсантите работеха весело — тук обичаха командора на Пътя. Приятно му беше да гледа сръчните момчета. Попита:

— Е, как върви, др-ръвници?

— Всичко е наред, вашвидливост! — Никой не се сърдеше за „дръвниците“. Напротив, за командора се говореше: „Като ти каже, че си дръвник, смятай, че ти се е разминало. Простил ти е.“

Завързаха негова предвидливост за шейната и като мебел го изнесоха на края на пристана. Той повика при себе си началника на Академията.

— Господин Пълен командор, след една осемдесет и първа ще дадете бойна тревога. Аз ще наблюдавам. Няма да показвате мястото ми на екрана. Изключете връзката! — Джал се отблъсна от пристана и скочи в пустоша.

Летеше с лицето надолу. Нощното полукълбо на планетата се открояваше пред него като вход в тунел. Планетата заемаше около една седма част от видимата окръжност. Звездите блестяха по краищата на мъгливо-черния диск, обкръжаваха го с огнена рамка. Шлемът скриваше останалите. Не се разбираше дали продължава да се отдалечава от спътника. Планетата невъзмутимо висеше във венец от звезди. Плътен покрив от облаци закриваше всички светлини, даже прожекторите на космодрумите. Планетата беше същата като преди хиляда години, когато я населяваха дивите шестокраки същества, предците на сегашните балози. Благодарение на Пътя те бяха станали разумни. Преди петстотин години Десантниците откриха тази планета, доведоха на нея големите кораби. Шестокраките твари станаха разумни, медиците премахнаха средния чифт крайници, които пречеха при работа. Така беше. Всъщност шестокраките диваци нямаха основание да се оплакват от съдбата си…

„Стоп! Я си помисли!“ — заповяда командорът. В Космоса винаги мислеше добре. Та докъде бяхме стигнали?…

Медиците, медиците… Успяха да превърнат излишните крайници в смигзи, но не успяха напълно да премахнат инстинкта за семейство. Нещичко остана. Името на майката и досега влиза в пълното име на всеки балог. Грижата за „своите Мислещи“ е почтена традиция… „О, непреклонност на Пътя! Защо мисля за глупости?“ — учуди се командорът и изведнъж го осени. Госпожа Тачч!… За решителния разговор с нея не му достигаше един изключително важен детайл — не разбираше подбудите й. Какво я бе тласнало при чхагите (ако подозренията му са верни)? Алчност? Разбира се, не… Прословутата грижа за „своите Мислещи“? Едва ли. Отдавна би могла да ги освободи по законни пътища. Ами ако Железния Рог е неин близък роднина? Това променяше нещата. Него, сваления Велик, не можеш да го освободиш по законен начин… Дръж се, монтажничке Тачч!

Много доволен, командорът напипа копчето за вертикално обръщане — време беше да се ориентира към спътника. Като влак на бавен ход Космосът запълзя от ляво на дясно. Планетата се скри зад рамката на шлема. Останаха звездите. Опитното око на командора на Пътя намери звездната система Чирагу, а Сьовка се изплаши. Беше го подкосила страшната самотност, която преживя, докато Джал се намираше в робота. Изплаши се повече, отколкото като дете, когато баща му за наказание го заключи в тъмната стая. И сега страхът се появи отново. Звездите блестяха. Само звезди и чернота, нищо друго. Стори му се, че са свалили Големия Блестящ от орбитата му и той е отлетял. Че лъжата е разкрита и него са го изхвърлили в Космоса. Едва не закрещя. Той си беше само едно земно момченце, заблудено сред звездите. Командорът на Пътя с невъзмутимата си смелост, рогови челюсти и жизнен опит, натрупан в течение на петстотин години, нямаше никакво отношение към него. Но Джал беше тук. Измърмори: „Уплаши ли се, момче? Дръвник… Виждаш ли трите светлини в отвора на съзвездието на Мореплавателите? Това е Големия Блестящ.“

Страхът веднага изчезна. Прекъсна завоя и прецени разстоянието с широко поставените си очи. Добре… До спътника има два-три километра. Може да го извика. Затвори очи и се съсредоточи. След няколко секунди под шлема му заговори гласът на Учителя:

— Здравей, Сьова. Няма да се показвам. Ще изтърпиш ли?

— Ще изтърпя. Здравейте. Така или иначе, не бива да се показвате, наблюдават ме. — Той лежеше в пустошта, загледан в светлините на спътника, сякаш говореше със звездите. — Говорете, слушам ви.

— Местоположението на Маша е установено — безстрастно отговори гласът.

— Установено?! Къде?!

Не рискува да попита звездите: нима тя… е, вие разбирате. Гласът разбра и отвърна.

— Тя е във формата на Мислещ.

— Ох… — изстена Сьовка с тънко гласче. — Мислех, че Джерф я е разпрашил… Къде е?

— Контактът е установен. Мястото не може да се фиксира.

— Добре. — Сьовка беше щастлив и щедър. — Добре. А знаете ли за ръкавиците? Намерих… Тоест не аз…

— Схемата на детектора-опознавател? — оживи се гласът.

— Намерих, намерих. Преснимах я на микронишка. Става ли?

Бръкна в джоба за касетата и дръпна ръката си. Зад гърба му забръмча маховикът, който автоматически го задържаше в предишното положение.

— Сложи записа пред себе си — нареди гласът. Касетата беше толкова мъничка — ако си дръпнеше ръката, Сьовка не би могъл да я вземе пак. След секунда тя се мярна, закривайки една ярка звезда, и изведнъж във вакуума възникна спирала, бяла и ярка като Млечния Път. Касетата се завъртя в нея, черничка и плътна. Изчезна. А след нея изчезна и бялата мъгла. Край. Той изпълни задачата.

Няколко минути гласът мълча. И внезапно гръмко прозвучаха думите:

— Снимките са превъзходни. Поздравявам те! Готов ли си за връщане?

— Почакайте… Знаете ли, най-вероятно на Земята са останали двадесет и четирима Десантници.

— Сега това няма значение. Връщаш ли се?

— Знаете ли какво? Засега върнете Маша. Моля ви. А аз бих останал още, ако може…

— Не мога да ви премествам един по един. Само двамата.

— Добре. Давайте… — Сьовка си пое дъх. Бе решил. Заедно с Машка. В къщи. Но веднага започна да се срамува от решението си. Сякаш бе избягал от справедлив бой. „Ама аз не заради себе си. Заради Машка“ — помисли.

Светлините на спътника Блестящ помътняха и изгаснаха — след сигнала за тревога спътникът се бе облякъл в защитно поле. В шлемофона му бръмчаха тихи гласове — курсантите от Академията рапортуваха за готовността на спасителните ракети. А преместването все не ставаше.

— Първо звено — старт! — командуваше началникът на КА.

И внезапно се чу гласът. Произнесе само една дума:

— Сьова.

— Какво? Какво?! — извика Сьовка. — Машка!

— Сега не мога да върна Машка. Екран.

— Вие нещо бъркате — ласкателно произнесе Сьовка. — Честна дума! Много ви моля. Трябва да я върнете, много… — Изхлипа. — Нали обещахте!

— Екран — търпеливо повтори гласът. — Кристалът е екраниран, Сьова. За да се добера, ми е необходим лъч с голяма мощност. Пробивайки екрана, лъчът ще унищожи кристала на Мислещия.

— Вие обещахте — рече Сьова.

— Никой не може да обещае чудо. Екран.

— Вие обещахте!

— Спомни си за Земята. Спомни си за хората, които вие спасихте. Слушай внимателно.

— Да — безжизнено рече той. — Слушам.

— По своята мощност екранът съответствува на двеста метра вода. Като цяло е слаб проводник. Проводимостта му е две единици, приети у вас. Провери кой материал има подобни характеристики и търси. Ти си един от властелините. Имаш големи възможности.

— Да.

— Осведомявай ме за всичко.

— Да.

— Одобряваме това, което си замислил. Край. Успех!

Звездите станаха предишните. Гласът изчезна. Командорът на Пътя изкомандува:

— Спасителната ракета при мен!