Александър Мирер
Домът на скитащите (7)

Белия винт

Целият свят бе заспал. Мравунякът в двора на Сьовка не шумолеше. Радиото у Лосерови замлъкна. Елена Василиевна угаси лампата в остъклената тераса и сега спеше, като държеше с две ръце пред себе си изправена книга. Винаги така заспиваше. И Сьовка, докато се промъкваше край терасата, надникна вътре и различи светлия правоъгълник на книгата, който се поклащаше от дишането заедно с ръцете на майка му. Машка нетърпеливо го дръпна за ризата.

— Къде е?

— Гледай към голямата леха…

Веднага зад ъгъла на терасата, върху лехата с теменужки се извисяваше Белия Винт. Светлината му падаше върху лицето на Машка. По стъклата, по дъските пробягваха странни сенки. Отблясъците се суетяха като мравки в мравуняк.

— Къде, къде? Нищо не виждам — шепнеше Машка. — Всичко си измисляш!

— Стой и чакай. Той… не веднага…

Така беше с него, а сега така щеше да бъде и с Машка. Ако изобщо това можеше да се случи с момиче. Отначало ще види стълб от лека, танцуваща мъгла. Рояк блъскащи се комарчета. Стълбът ще виси над лехата и ако човек го гледа внимателно, ще се сгъсти. Ще се издигне нагоре между короните на боровете, нагоре, неизвестно накъде, и клоните ще се осветят от неговата рехава, танцуваща светлина. А той ще слезе към земята и ще стане Белия Винт. Такъв, какъвто го вижда Сьовка — белоснежна спирала, която се опира в небесата. Мъглив бял тирбушон, преливащ като рояк комари, а под него — килим от теменужки и всички цветчета се виждат като през деня, само окраската им е друга.

Втора нощ Белия Винт стоеше над лехата и чакаше. Кой знае защо, Сьовка знаеше, че Винта чака тях двамата, него и Машка. Защо? Това беше тайна. Той се появяваше в едно и също време. Десет минути преди последния влак. Сега той тракаше в далечината, вече след завоя, при моста на язовира.

— Ох, Сьовочка, ох… — прошепна Машка. — Страх ме е. Ох!

Тя отстъпи, но Сьовка знаеше, че няма да си отиде, защото сега по ръбовете на Белия Винт се появяват писмената, които той не може да прочете сам. Сега вече знаеше всичко. Без да гледа, видя, че Машка е наклонила глава наляво и се пули към писмената. Че майка му се е събудила, оставила е книгата и си мисли за него, за Сьовка. Че писмената не могат да бъдат прочетени от един човек. Че таралежът Тимофей Иванич отдавна е скрил жабата и е тръгнал към двора на Машкини, за да лови полски мишки. Сьовка виждаше една пчела, заспала от вечерната прохлада върху лехата, и знаеше, че сега тя сънува теменужките такива, каквито са през деня, а не през нощта и отгоре учудено гледа кълвач. В това време писмената се открояваха все по-отчетливо и сякаш се сливаха в думи. Те за нищо на света не можеха да бъдат прочетени от един човек. Трябва двамата. ТРЯБВА. ТРЯБВА.

— Чети! — заповяда Сьовка на себе си и на Машка. Белият стълб се усука още повече. Като тирбушон, като масур, като Архимедова спирала. Пчелата се разбръмча и отлетя. Стъблата на боровете се оцветиха в ръждиво като при залез. По белия ръб се задвижи надпис и той беше почти разбираем.

Машка се бе хванала с две ръце за Сьовка. Ръцете й трепереха. „Видя ли — помисли си той, — сега никак не ти е смешно…“

— Там е написано, че ние… — едва чуто проговори Машка.

— Да.

— Че ние трябва…

— Да.

— Да се приближим до него и да го пипнем. Не, Сьовка, не!!

И направиха крачка напред. И протегнаха ръце.