Александър Мирер
Домът на скитащите (4)

Имението

На следващия ден сутринта в една от Н-ските улички настъпи необичайно оживление. Разтвориха се портите на имението — според преданието там заточеният Пушкин бил писал писма — огнени писма! — до една изключително известна графиня. Портите се разтвориха, но в големия двор започнаха да влизат една след друга не карети, а военни товарни коли. После леки коли. Като дявол се разфуча автокран. Всичко това направи толкова силно впечатление на местните баби пенсионерки, че те изоставиха постовете си пред входовете и се стекоха при къщата с номер девет — срещу имението. И оттам наблюдаваха как венецианските прозорци се разтварят и чевръсти войничета ги мият. Как от двора важно излизат покрити камиони. Как зад стъклата на входната врата се мяркат млади хора в цивилно облекло. Как накрая мина огромен открит камион, пълен догоре с прекрасни дървени легла. Бабките се видяха в чудо. И още повече щяха да се чудят, ако имаха опит за системни наблюдения. Тогава щяха да забележат, че „войничетата“ напуснаха имението и вече не се върнаха. А цивилните, които се появиха в зданието, не го напускаха дни наред. Такъв беше редът, установен от Зернов за работниците на Центъра. Всички живееха в имението и не излизаха навън. За да си вършат работата, напускаха двора в автомобили с бронирани стъкла. Това беше разбираемо. Налагаше се работниците на Центъра да се пазят от пришълците не по-малко грижливо, отколкото военното командуване.

Пенсионерките забелязаха, че никой не ходи пеша. Последва най-решителен и неочакван извод: в къщата с номер десет се е настанило „тайно посолство на една велика държава“. Също толкова нелеп мит, колкото и за заточения Пушкин, който никога не е живял тук и разбира се, не е писал никакви писма… Та така… Но най-нелепите митове едновременно с това са и най-жизнени. И бабките бяха много огорчени, когато през резбованата дъбова врата на входа двама от обитателите излязоха пеша на тротоара.