Александър Мирер
Домът на скитащите (86)

В името на спасението

Прожекторите на Студения изгаснаха. Изригването продължи в тъмнина. Слабата светлина на маяците осветяваше повърхността на спътника, покрита с кипяща течност. Фонтанът течен хелий биеше в нищото, издигаше се над плътния облак на страшната кислородно-водородна смес. Като мигаха с аварийните си лампи, от облака излитаха балози в скафандри — екипажът напускаше Студения. Взривът можеше да гръмне всеки миг.

Планетата мълчеше потресена. В ефира се чуваха гласовете на пилотите на спасителните ракети. На екрана се виждаше как лягат на дрейф около Студения и прибират екипажа на спътника. Командорът на Пътя отбеляза, че екраните се бяха изчистили — „млякото“ се бе изпарило от обшивката. Непознат глас предупреди, че към негова предвидливост се движи ракета от спътника Стражеви. Тогава Джал бързо провери скафандъра си и вдигна Тафа. Наложи се да провери и неговия скафандър. Пилотът не помръдваше, само хрипливо дишаше. В кораба беше светло. Никой от екипажа не дойде да посрещне командора на Пътя. Като се измъкна от бъркотията на ракетните дюзи, Джал видя четири фигурки — Тачч, Нурра, Клагг и безжизнения пит. Мълчаха. Нурра и Машка от предпазливост. Клагг от уплаха, а питът, защото в него нямаше Мислещ. Джал нареди:

— Към кърмовия люк, адютанти! По-живо!

Трябваше да се бърза, докато още не бе пристигнала ракетата от Стражевия. Нямаше защо да се пъхат в лапите на Диспечера и Десантника.

— Господин началник на Стражата, поверявам ви пилота. Изпратете го в главното стопанство. Вървете в кораба.

Клагг козирува, хвана Тафа и бързо скочи в кораба. Мярнаха се само обувките му, глупаво разкрачени от летенето.

„Това е“ — помисли си Сьовка. Излязоха в Космоса, хванаха се за решетката на временния пристан. Нурра делово закачи товара си, Първокачественото Изкуствено Тяло, за карабинката на колана си, за да не излети във вакуума. Проговори:

— Сега като бамне…

Наистина корабът и Студения, обвити от смъртоносния облак, се приближаваха към края на планетната сянка. Мрачната дъга на космическия изгрев вече играеше върху бронята. Зад гърбовете им като стена се издигаше корабът, а отпред беше Космосът. Безмълвните звезди. Сьовка извади с удебелените от от ръкавиците пръсти „поздравителната пластинка“. На нея беше написана само една дума: „Идвам.“ Край пристана плавно като асансьор се плъзна спасителна ракета, за секунда ги ослепи с оранжевия си маяк и веднага над тъмната страна на планетата се появи друга, двойна опознавателна светлина. Оранжево и бяло, сигналът на Стражата.

— За нас — рече Машка.

„Идвам. Идвам. Идвам!…“ — движеше се по пластинката.

„Хвалеше се, че можеш да ни прехвърлиш всеки миг — помисли си Сьовка за Иван Кузмич. — Много са ти дълги миговете…“ Пъхна пластинката в джоба си, изключи радиостанцията на скафандъра, притисна шлема си до Машкиния. Придърпа Нурра и рече:

— Пригответе си лъчеметите. Няма да отиваме към Стражевия.

През дебелите черупки на шлемовете изведнъж видя, че Машка-Тачч гледа покрай него и пощраква с челюсти като от силна изненада. Огледа се — питът бе оживял! Това не можеше да бъде зрителна измама. Облекченият скафандър за изкуствените тела позволяваше да се види как питът характерно се протяга, мига — бе получил Мислещ… И вече с неуловимо, недостъпно за балог бързо движение се откачи от парапета на пристана, притисна шлема си до шлема на Сьовка и каза:

— Дойдох. Вие ще си отидете след една осемнадесета.

Еклив метален глас. Две изумени лица под балоните на шлемовете, през които мътно просветваха звездите. И неподвижното лице на пита. Лъскаво, изчистено, мъртво. Ето какво значело „идвам“, помисли Сьовка. Виж го ти Учителя… Значи сега ние ще си отидем и няма да разберем какво ще стане по-нататък. А питът отново заговори:

— Къде е Мислещия на Номдал?

— На кого, на кого? Сега ще ти кажа аз на тебе! — озъби се Нурра.

— Ти ли си Нурра? — попита питът. — Как е пълното ти име?

— Нурра, син на Ери… Благодетелю, какво иска този?!

— Ние сме Шорг. В името на спасението — отчетливо произнесе питът.

Нурра с неистова ярост се нахвърли върху Учителя-пит. Разтърси го. Онзи невъзмутимо повтаряше:

— Къде е Мислещия на Номдал?

— Шорг, Шорг! — крещеше Нурра и го тресеше.

— Пусни ни! — рече питът.

Приближаващата се ракета на Стражата ги освети с прожектора си, заслепи ги. „Нурра е полудял“ — помисли си Сьовка и го дръпна от Шорг. Безумецът веднага остави пита и налетя на Сьовка, хвана го за гърлото на скафандъра, притисна го до себе си и закрещя:

— В името на спасението! Това е Шорг, вождът на Затворените!

— Мълчи! — рече питът. — Слушай, момче. Сега ще се върнете на Чирагу. Не се учудвайте от нищо. Ще ви разпитват. Разкажете им всичко, което сте видели и знаете.

— Разбира се, как иначе? — учуди се Сьовка. — Но…

— Сложи Номдал в „посредника“ и го предай на Нурра — рече питът. Сьовка се подчини. — Нурра, щом чуждопланетяните си отидат, ще прехвърлиш Номдал в командора на Пътя.

— Ако успея — промърмори Нурра. — Стражарите…

Прожекторът светеше с пълна мощност. Сигурно „Рата“ се бе приближил вече до самия пристан. Сьовка не я виждаше — пак стояха, долепили шлемове. Попита:

— Номдал също ли е Затворен?

Питът размърда челюсти, но Сьовка вече не чу думите му. Времето и пространството се разместиха. Ослепителносинята светлина на прожектора стана оранжева и в нея се появи обемно изображение. Странно извити, сякаш направени от меко тесто, пред Сьовка изплуваха Великия Диспечер — неподвижен, намръщен, в снежно-бял комбинезон; Великия Десантник — хищно наострен, в жълт комбинезон с черния квадрат на лаби-лаби на гърдите, с жълт лакиран шлем с остър гребен. Лице срещу лице с тях стояха Номдал, Нурра, Тачч и вождът на Затворените. Тачч стискаше в ръката си страшно оръжие, разпрашител, и всичко това не беше изображение, а действителност, в която Сьовка и Машка вече нямаха място. Сьовка само си помисли: „Разпрашител? Ами че те са на спътника! Нали ще пробие бронята и с тях е свършено…“ Бяла мъгла обгърна Сьовка и Машка, завъртя ги като в спирала и те изчезнаха. Проточи се нищо и никъде, после свърши, те вдъхнаха нощния боров въздух, усетиха под краката си земята и чуха тихия шум на дърветата и почукването на нощния влак.