Александър Мирер
Домът на скитащите (38)

Полетът

Целта на Пътя — движение в Космоса. Товарът и благото на Пътя — Мислещите. Оръдието на Пътя — големите кораби. А символът на Пътя — безтегловността. Хранилище на неговото благо, средство за построяване на оръдията му. Жреци на безтегловността — балозите от висшите касти. В нея те се възпитават, учат и работят. Безтегловността е също такава принадлежност на висшите касти, както удобните къщи, почетните длъжности и придвижването на няколко деветки редици в годината. И което освен масата предимства си има и недостатъци. Простолюдието с лекота издържа трикратни претоварвания, а благородните пъшкат при едно и половина и губят съзнание при двойно. Затова ракетите, които обслужват спътниците, не развиват по-голямо от двукратното ускорение, и то при хубаво време. По време на ураган се налага да излитат с гореща тяга, без антигравитационен катапулт. Днес ускорението ще бъде по-голямо от три… И на всичко отгоре тласъците на ураганния вятър… Ах и ах!…

Товаро-пътническата ракета беше готова за излитане. В стартовата шахта бръмчаха и виеха вентилаторите. Придружителят беше толкова любезен, че заведе Ник и Глор до местата им на първия ред. Докато се изкачваха покрай долните кресла, виждаха лицата на пътниците, притиснати от деликатните и меки менгемета на фиксаторите. Пътниците изплашено въртяха очи. Страхуваха се от ускорението на горещата тяга. Под фиксаторите беше невъзможно да се различат цветовете на комбинезоните им — само лицата и ръцете с ръкавиците. Глор и Ник заеха креслата си. До тях примираше и пъшкаше възрастен Диспечер. Гребенът на шлема му стърчеше от фиксатора като зеленчук в леха. От отворения люк на кабината надничаше пилотът — лицето му беше ехидно. Каза на придружителя:

— Изпарявайте се, инженер… Ако не успеете да се измъкнете, ще ви сплескам като лаби-лаби!

Пилотът се захили и опря в рамката на люка ръцете си в розови ръкавици — низша каста, от тях човек не може да очаква любезно държание. Диспечера изобрази подобие на усмивка. Наистина, пилотът не управлява ракетата, а само седи за всеки случай, обаче… носеха се слухове, че пилотите се развличали като „поразтрисали“ пътниците.

Отдолу хлопна люкът, забръмча хидравликата. Космодрумното радио изхриптя: „Две петици, две петици! Дава ти се старт на стълба, тяга нула седем, вертикал…“

Диспечера радостно подрипна в креслото — старт с антигравитация! Но радиото безжалостно продължи:

„… преминаване на гореща тяга, две и седем, вертикал три две нула. Две петици, потвърди готовността“.

— Какво се дереш, отдавна съм готов… — изръмжа пилотът. Затвори се товарният люк — пак тропане и съскане. Пилотът неочаквано се усмихна на Ник, измърмори: — Е, понасяме се. — И се скри в кабината.

Като се освободи от страха пред проклетия ракетчик, Диспечера изстена:

— В името на Пътя, защо не дочаках пътническата… Ускорение две и седем девети, ужасно!

Някой рече отдолу:

— Три денонощия няма да има пътнически, Диспечер.

Ако се съдеше по тона, това беше космодрумният инженер от третия ред. Космодрумните са си нахалници. Глор не виждаше нищо друго освен бялата преграда на кабината и обувките на приятелката си. С пренебрежение си помисли, че Диспечера няма защо да скимти. Тежкият бавен ковчег, в който летяха, сигурно при излитане е по-устойчив от леката пътническа ракета. В този миг горещата тяга го натисна в креслото. После ракетата се затресе и заподскача и от време на време му се струваше, че не се издига, а пада. Креслата отчаяно скърцаха. Фиксаторите, които по своему реагираха на претоварванията, така стискаха тялото, че не можеш дъх да си поемеш. Благоприличието не му позволяваше да извика Ник. Глор страдаше мълчаливо. Пилотът безметежно-весело изкрещя по вътрешното радио:

— Ей, господа! Дръжте се, малко остана!

Тласък на двигателите — настъпи черна слепота. Глор изгуби съзнание. Свести се. Пак пропадна в черната яма. Свести се. Ракетата се движеше плавно, намалявайки ускорението. Като размърда пръсти, Глор определи: двукратно. Едно и четири. Пет девети… Нула! Безтегловност! Тя беше като нежна топла вода. Ракетата бе излязла на орбитата на космическите докове.

Пътниците облекчено забръмчаха. Обсъдиха излитането и достигнаха до извода, че автоматите не са настроени по най-добрия начин. Диспечера, който нищо не разбираше от космонавтика, капризно изстена:

— Къде сме, в името на Пътя!

Обясниха му, че на обзорния екран на пилота минава троянския спътник за свръзка и навигация, зад хоризонта се спуска спътникът Титанов, а в долния сектор сега ще се появи Главния док — мястото за дострояване на големите кораби. Ракетата се движи към дока в режим на свободно падане и ще бъде приета на товарния пристан. После пътниците потънаха в мълчание. Така е прието. В асансьора, в гравитолета, навсякъде на обществени места се налага да се мълчи, ако сте добре възпитани… Така протичаше този космически рейс, един от двестате или тристате — кой ти ги брои? — в живота на Глор и Ник и първи в живота на Сьовка и Машка.