Александър Мирер
Домът на скитащите (11)

Иван Кузмич

— Деца, престанете да се карате. И изключете гривните — каза нечий глас.

Те се огледаха, като обърнаха по посока на гласа еднакво пребледнелите си лица, еднакво обрамчени от сините качулки. До тях във въздуха висеше възрастен мустакат земен човек. Обикновен човек, отгоре на всичко с очила. Беше облечен като за вила, с шантунгово сако и панталони, бяла риза и сандали на дупчици, но изразът на лицето му съвсем не беше вилен. Гледаше изпод шапката много намръщено и поглаждаше мустаците си.

Сьовка-Глор несъзнателно се подчини — освободи ръката си, напипа изключвателя на гривната си и го натисна. В главата му ставаше дявол знае какво. Сякаш черепът му се бе разполовил и в цепнатината бе духнал вятър. Сьовка и Глор се разделиха. Сьовка замря радостно, а Глор — изплашено. Глор през живота си не беше виждал подобно чудовище… Най-много се изплаши от мустаците и носа му.

Това трая няколко секунди. Глор изхлипа, скри се в дълбочината. Скри се от опасността зад Сьовка като зад щит. Но и сега Сьовка чуваше мислите му зад своите, като оркестър зад гласа на певеца: „Изправеноходещ, като нас. Облекло, обувки… За какво ли му е този израстък посред лицето? И двата кичура козина под него… А пък главата му, главата му! Това шлем ли е, или главата му е с такава форма?“

„Това е шапка, глупако“ — Мислено рече Сьовка. Гледаше Иван Кузмич и радостно си отдъхваше. Да, пред него беше виладжията, старият приятел на инженер Гуров, учителят Иван Кузмич, който изглеждаше така, както си беше редно да изглежда. Стар учител.

„Винаги си е бил много странен“ — помисли Сьовка. Ник-Машка го пусна. Погледна към Иван Кузмич по-внимателно, промърмори: „Виж ти!“ — и изключи гривната си. А Учителя поглаждаше мустаците си и разглеждаше Ник и Глор с видимо удоволствие.

— В името на Пътя! — замоли се Сьовка, като протягаше свободната си ръка. — Бихте ли ни обяснили… А? Какво?

Ръката му мина през Учителя. Виждаше се как се белее вътре като глътната.

„Обемно изображение — досети се Глор. — Уф-ф…“ Скри ръка зад гърба си.

— Чудесно, познахте ме — отбеляза изображението. — Прекрасно… Как се чувствувате, деца?

— Просто изумително — изтърси Машка.

Това вече без съмнение беше Машка с острото си езиче.

— Нищо, нищо, ще се оправи… — Учителя се обърна към Сьовка: — Ти каза: „В името на Пътя“. Вероятно вече достатъчно си се ориентирал и даже знаеш какво е Пътя?

— Най-великото движение в историята на Галактиката, в историята на цялата Вселена!… — Думите се посипаха от Глор като от говорещ автомат. — Предначертано сливане на всички форми на живот във висшия разум! Пътя надарява низшите форми на живот със съзнание и творчески разум. Благотворното съприкосновение с висшия разум дава на тези твари, обречени да живуркат… — Глор смутено щракна, промърмори „м-да…“ и млъкна. Разбра, че повтаря заучени глупости.

— Слушайте — каза Ник. — Защо ни карате да лъжем сами себе си? Какво според вас трябва да се „оправи“? Нали всичко това вие ни го скроихте? Защо ни го скроихте?

— Е де, е де, какво толкова се е случило? — с учителски глас попита изображението.

— И питате? Можехте да попитате по-рано, там… — Тя показа нагоре.

— Още не е късно — рече Учителя. — Мога да ви върна в къщи. Моля! Но само разберете: там нищо не бих могъл да ви обясня. Много по-лесно беше да ви доведа тук. — Той описа кръг с ръце. — Това бе най-простият начин. Веднага разбрахте всичко, което е известно на балозите за Пътя.

— Чак пък всичко! — измърмори Ник.

— Да проверим… С каква тяга излитат корабите на Пътя?

— Естествено, че с антигравитационна…

— А как се ускоряват в открития Космос?

— С йонна, разбира се!

— Е, а какво знаеше Машка за ракетната тяга?

— Нищо не знаеше — намеси се Сьовка. — И няма какво да говорим за това. Говорете по същество.

Учителя поглади мустаците си и го погледна. Погледът му каза на Сьовка много по-ясно от хиляда думи, че той вече не е Сьовка. Да говори по същество молеше Глор, монтажникът от висш разряд, не човекът, а балогът. Четири пъти по-възрастен, десет пъти по-опитен и хиляда пъти по-знаещ от земния ученик. И повтори:

— Да говорим по същество… Кой сте вие?

— Не ми отговори на въпроса — рече Учителя.

— Отговорих.

— Още веднъж: какъв е смисълът на Пътя?

Ясно… Той все пак искаше да се убеди, че Сьовка е главният. Ако Глор не се подчиняваше на Сьовка, би повторил набилите се до втръсване в главите им дрънканици за „най-великото движение в историята на Галактиката“.

— Ако оставим лъжите и несъществените детайли настрани — система за космическа агресия. С една дума, мръсотия…

— А ти как мислиш? — Учителя насочи внимателните си очи към Ник.

— Да предположим, същото — неохотно изщрака госпожа Ник, и се хвана по-здраво за ръкава на Глор. — А вие ще ни отговорите ли най-после?

Учителя я погледна сърдито-одобрително:

— Я извикайте медицинския контрол…

Можеха само да се подчинят. Да го пратят по дяволите и да останат в неизвестността? „Кълна се в началото на Пътя, това вече е наглост!“ — помисли Глор, като включи деветата пластинка на гривната. След няколко секунди автоматът на медицинския контрол изпищя по радиото: „Норма!“.

— Е, ама големи юначаги сте! — рече Иван Кузмич. — Сега слушайте. Десантниците са на Земята.

Замряха и се вторачиха в него. Десантниците. Ясно. Авангардът на Пътя, пионерите на прогреса. За тях се строят малките кораби на Пътя. На Земята. Това също е ясно. Предназначението на кастата на Десантниците е да кацат на чуждите планети. За това е Пътя. За това сме всички ние, в това число и балозите. Десантниците са отвели ескадрата, натоварена с Мислещи, на Земята. И изведнъж изпитаха изключително силен страх. И срам. Десантниците са на Земята! Строихме кораби, работихме като бесни, като монтажни автомати — и защо? За да може Пътя, този космически октопод, да глътне Земята? Прекрасната Земя, за която ние, монтажниците Глор и Ник, току-що узнахме?

Десантниците са на Земята! Значи ескадрата се приближава и Земята вече не съществува! На нея вече няма радост. Тя също ще стане огромен механизъм, който произвежда и изхвърля в Космоса кораби. В името на Пътя. В името на тази чудовищна, гигантска, мръсна безсмислица.

— Извинете ни — каза Глор. — Много ни е срам.

Ник разтревожено попита:

— Тоест вие сте Десантник?!

— Глупости! — сърдито рече Учителя. — Да не си въобразяваш, че Пътя е овладял хиперпространството? Дотам още не са стигнали… Да! Това те няма да получат! Вие сте прехвърлени тук, за да понамалите малко устрема на господа Десантниците.

„Ясно, така, така — съобрази Глор. — Сивата мъгла, в която летяхме… Нашите Мислещи са били изпратени тук мигновено, тоест през хиперпространството… Как не се сети по-рано. Нали той, космотехникът, отлично се ориентира в тези неща! Нали корабите на Пътя пълзят през Космоса с години именно затова, защото теорията за хиперпространството се оказа прекалено костелив орех за него. Значи Иван Кузмич не е Десантник в тялото на човек… «Ние ви изпратихме»… Но щом не е балог и не е човек, тогава кой е той? Каква сила е прехвърлила Сьовка и Машка през космическата пустиня?“

— Слушайте ме — каза Учителя. — Повтарям: Десантниците са кацнали на Земята. Разгърнали са операция „Скок“. Тя се е провалила. И са пристъпили към операция „Вирус“. Към тайно проникване…

— Не може да бъде. Десантниците не отстъпват — промърмори Ник.

Учителя с насмешка проточи:

— Не отстъ-ъпват ли? Като ги попритиснат, отстъпват по най-великолепен начин… А на Земята ги притиснаха. — От удоволствие мустаците му щръкнаха.

— Приказки! — отговори Ник.

— Ама че си упорита!… Казвам ти, че са ги открили, те са отпратили кораба и са преминали към операция „Вирус“.

— Но как са могли да ги открият?

— Оказало се, че на Земята децата са комонси. Вие сте комонси.

— Какви? — попита Глор.

— Точно така — промърмори Иван Кузмич. — Разбира се… Това вие не го знаете. Вас са ви учили, че в Космоса обитават низши същества… Че на балозите се подчинява всеки разум… Всичко това е лъжа. Децата не се подчиняват на балозите. Обратно, те подчиняват техните Мислещи.

— А-а! Затова ли нас сте прехвърлили тук? — извика Глор. — А не възрастни.

— Най-после разбра — каза Учителя.

— Още нищо не съм разбрал — рече Глор. — Да предположим, че са ни изпратили тук. Защо?

— Операция „Вирус“ представлява тайно завладяване на хората, които ръководят планетата. Земята се ръководи от възрастните. Десантниците дебнат точно тях, а от вас се пазят като от чума. И ще успеят. Децата не могат да им попречат. За да спрем операция „Вирус“, трябва да доставим на Земята схемата на детекторите, да ги изработим и да изловим Десантниците.

— Значи ние сме изпратени, за да откраднем схемата на ръкавиците-детектори? — бавно проговори Ник.

Глор погледна приятелката си. От чувството за безсилие челюстите му се бяха схванали. Да намерят схемата на детекторите! Това е безнадеждно. Празни приказки. Мечти. Десантниците ще направят с хората това, което са правили вече с милиони разумни и неразумни твари на стотици планети. Няма как да се доберат до схемата на ръкавиците. А без нея Десантниците не могат да бъдат хванати — те са скрити в човешките тела като злокачествени микроби. Така сигурно, както Сьовка — в тялото на Глор… Затова операцията се нарича „Вирус“.

Ник извика:

— Внимание! Летят насам!

Отгоре нещо се въртеше, мяркаше се, мяташе се от стена към стена, незабележимо и в същото време бързо се увеличаваше. Слизаше посетител, който бе завършил посещението си при Мислещите. Той непредотвратимо се приближаваше. Глор и Ник трескаво се хванаха за стената. Сега този балог ще види Учителя. След още една минута ще бъде долу, при поста на Стражата… Ето го! У-иш-ш — изсвистя въздухът. Мярна се бяло лице, опънати ръце и докато го изпращаха с поглед, Ник и Глор откриха, че Учителя го няма.

Беше изчезнал, сякаш не го е имало.

Сякаш Глор и Ник са на посещение при своите Мислещи и нищо повече.

Сякаш си бяха предишните предани деца на Великия Път. В този момент отново се появи Иван Кузмич. Прозрачен силует, който постепенно се сгъсти и стана отчетлив. Едва тогава си спомниха, че Учителя беше обемно изображение, а не човек.

— Вие ще се доберете до схемата на ръкавиците — проговори изображението. — Задачата е разрешима, ако се действува пак по същата операция „Вирус“.