Александър Мирер
Домът на скитащите (62)

Пътника и принцесата

И към пет часа горещината не намаля. Стьопка и Альошка се бяха настанили на сянка зад една купчина дъски, наредена в дъното на двора. Оттук се виждаше пътечката към къщата и вратата на входа. Валерка седеше върху купчината, без да се крие, и държеше в ръцете си котенце. Без Мотя, тоест без котенцето, не желаеше да участвува в операцията и Степан прецени — нека. Така имаше непринуден вид, а Мотя не пречеше. Ще си спи. Альошка казваше, че Веркиното котенце е болно от сънна болест. Впрочем Мотя с удоволствие лиза „специалния шоколад“.

Пътника си беше в къщи и момчетата го пазеха. В пет часа и седем минути при него дойде Принцесата.

— Валерик, предупреди Трети — прошепна Степан.

Верка бавно излезе от двора. Оперативните работници чакаха на същата улица, на около двеста метра от къщата на Пътника. Когато момчето с котенцето излезе на улицата, Принцесата почука на вратата.

Къщата беше двуетажна, стара. Скърцаща дървена стълба, боядисан под, тапети на цветчета. Инженерът стоеше в старата си стая, която винаги беше добра към него, и гледаше към вратата. Стъпалата пееха като в приказката: „Снип-снап-снуре…“ Заедно със стопанина си тази песен слушаха и библиотеката, и скринът с летите пиринчени дръжки, и чужденецът — светлият костюм, който висеше на закачалката в гардероба А Светлана имаше нежни розови устни, тъмни като орех очи и пшенични коси, подредени в сложна кула. Щом влезе, веднага се залови да оправя прическата си. А когато той я докосна по рамото, капризно се отдръпна.

— Ето, пак се сърдиш — рече инженерът.

— Заминаваш ли? Ами заминавай си.

— Светик, нали ти самата каза, че ми е провървяло…

И пак с тъга огледа стаята си. Новият куфар от жълта кожа съучастнически надзърташе иззад гардероба.

— Изобщо не се сърдя — рече жената. — Върви. Донесох ти подарък.

„Не се сърди!“ — скръцнаха дъските. Светлана отвори чантичката си и извади зелено цилиндърче.

— О, благодаря ти… Запалка ли е?

— Нещо такова — каза Принцесата и дръпна конеца.

Пътника се хвана за сърцето. Десантничката със силно, не женско движение го подхвана под лактите и го сложи да седне. Той промърмори: „Тук е красива местност.“

— Линия втора — каза жената. — А ти?…

— Ъгъл шести. Слушам те, Линия втора.

— Какво има да слушаш, действувай по схемата „Вирус“ Взимай „посредника“, пет Мислещи и тръгвай.

Тихо се засмяха. Ъгъл шести взе „посредника“. Попита:

— Да те взема ли, Линия втора?

— Размърдай си мозъка — рече Линия втора. — Те само това и чакат, да се продъним някъде… Да те взема ли! Ама че го измисли!

— Слушам! — Ъгъла скри „посредника“ в страничния джоб на сакото си, което висеше в гардероба. Линия втора му помогна, държеше закачалката. После седна с високо вдигната пола и сложи крак върху крак, поклащайки обувката си с висок ток.

— Уф, омръзна ми да бъда жена…

— Все е по-добре, отколкото да чакаш като Мислещ. Къде са?

— Вземи ги от чантата. Няма да те изпращам.

— Както кажеш, Линия втора.

Благоговейно подреди на масата небесносините кристали на Мислещите. Като им се налюбува, прибра ги в една найлонова торбичка и приспособи чистата си носна кърпа като втора опаковка. Получи се плоско пакетче. Потърси из стаята, намери лепило. Взе кутия „Беломорканал“, изсипа цигарите и сложи пакетчето в кутията. Внимателно я залепи, притисна я, а в свободното място напъха цигари. Сложи кутията във втория страничен джоб.

Степан погледна часовника си. Те с Альоша се фукаха с нови часовници с надпис — подарък от Министерството на отбраната, който им бе връчен от Първия.

— Альоха… иди при портичката. Прекалено дълго чакаме…

Альошка се измъкна иззад купчината, стрелна се през портичката и се облегна на водосточната тръба откъм улицата. Според плана той трябваше да определи дали Принцесата е останала Десантник, или не. Предполагаше се, че тя ще излезе от къщата преди Пътника.

Наистина след няколко минути Линия втора излезе от входа, отмина Альоша и затрака с токчета по улицата, застроена с малки къщички с градинки. На пейката пред една градинка седяха двама мъже, а третият пушеше, изправен до тях. Той предупреди:

— Приближават…

Валерка се бе настанил на свободния край на пейката. Пръстите му забележимо трепереха. Галеше котенцето — успокояваше го, макар че раираното мъничко същество кротко си спеше. Линия втора се приближаваше към тях. Альоша беше още далеч, на около тридесет крачки. Той вдигна ръка и посочи жената. Тогава един от седящите се прокашли и я покани:

— Да бяхте приседнали, момиче… Ние сме веселяци. — И й прегради пътя.

— Насмукал си се, безделнико! — отговори тя и направи крачка встрани.

Този, който пушеше, лениво прекрачи и я хвана за лактите — отзад. Първият веднага й показа удостоверението си. Тя се дръпна. Така се дръпна, че задният падна, а другият отхвърча на две крачки.

— Убиват ме! — оглушително запищя жената и с невероятна скорост хукна обратно, право срещу Альоша. Тичаше страшно бързо, така хората не могат да тичат, и щеше да избяга, ако не беше момчето. При такава скорост не можеш да правиш завои. Альоша успя да й подложи крак и когато тя се преметна презглава, се хвърли върху нея.

След секунда Принцесата беше с белезници. Вече не крещеше. От двора излезе кола, в нея се качиха арестуваната и един от оперативните работници и заминаха. Альошка и останалите двама се махнаха от улицата, преди да са започнали да се събират любопитни. Като подсмърчаше и накуцваше, Альошка ги преведе през дворовете към къщата на Пътника. Единият — който показа удостоверението си — се мръщеше и потриваше лакътя си. Без да се бавят в двора, пак излязоха на улицата. Точно навреме — по платното, като от време на време се скриваше под сенките на старите тополи, гърмолеше волга. Такси. Човекът с удостоверението каза на шофьора:

— Клиентът ще бъде труден, Карякин… Помогнете му да си качи багажа.

— Тъй вярно, другарю капитан. Сигналът същия ли е?

— Да. Момчето ще вдигне ръка.

Капитанът се обърна и със ситна, уверена походка се скри в двора. Вторият, преди да го последва, рече на шофьора:

— Кажи си молитвата, авер… Брой до трийсет и се търкаляй.

Сега Альоша и Степан седяха върху дъските — неподвижни, сякаш щяха да ги фотографират. Капитанът застана зад отворената входна врата. Вторият оперативен работник — зад старата огромна топола. Шофьорът бибитна, подканвайки пътника.

След минута Пътника излезе. Елегантен в новия си светъл костюм, със сияеща усмивка. Весело намигна на момчетата. Шофьорът отвори капака на багажника. А Стьопка и Альошка се объркаха — усмихва се! Весело, човешки… Степан чак се наведе целият напред и едва не събори дъските, а Пътника видя това и зацвили. С познатия кикот, както цвилеха онези тримата от сутерена.

Степан вдигна ръка. Офицерите веднага се приближиха до колата и капитанът рече:

— Другарю Лозовой, здравейте. Наредено ни е да ви охраняваме по пътя до района…

Альошка хвана Степан за лакътя и го повлече зад купчината, към другия изход на двора. Според плана те трябваше да стоят настрани, но работата не беше в плана — Альошка трепереше и устните му бяха помъртвели.

— Не искам — промърмори той. — Не искам да гледам това.

— Я, колко бил нежен! — рече Стьопка.

— Не. Жал ми е за този, за Пътника. Тя сега го е… докато сме седели тук, разбираш ли? И защо? Нали сутринта ги предупредихме, че е Десантник? Защо не я арестуваха веднага?

— Мислеха, че лъжем — рече Степан. — Престани да трепериш!

— Мразя да не ми вярват. Мра-зя! — каза Альоша.