Александър Мирер
Домът на скитащите (5)

Появява се учителя

Това се случи две седмици след събитията в Тугарино. Центърът отдавна вече бе разгърнал работата си — наливаше във флакончета оскъдното ручейче на информацията, което изтичаше от Тугарино. Пришълците-резиденти не се проявяваха по никакъв начин и колективът се измъчваше от безделие. В Центъра бе неспокойно и напрегнато. В девет нула нула полковник Ганин, комендантът на Центъра, както обикновено направи обход на помещенията. Като огледа кухнята и гаражите, той се изкачи по „черното“ служебно стълбище на втория етаж, надникна в безжизнено чистите празни стаи на лазарета, при свързочниците, в шифровалното, в лабораториите и по официалната мраморна стълба слезе в хола. Тук освен дежурния офицер видя и Дмитрий Алексеевич Благоволин — съветника на началника на Центъра Зернов. Съветникът изглеждаше крайно несолидно: риза-хулиганка, около врата му преметната хавлиена кърпа, джоба на тесните му джинси издут от сапунера. Всичко идваше оттам, че общежитието се намираше в лявата половина на етажа, а банята — в дясната. Но да стърчи в такъв вид насред вестибюла и да дава лош пример на строевия състав не беше редно. А Дмитрий Алексеевич именно стърчеше и тъжно гледаше към улицата. Докато размишляваше дали да му направи деликатна забележка, или да се въздържи, полковникът се приближи и също погледна към уличката, макар че нямаше нищо за гледане. Млада майка буташе количка. Пред входа на отсрещната къща между каменните лъвове седяха грохналите баби и като вкаменени се пулеха към „посолството“. Поклащайки пазарска чанта, вървеше възрастен мъж с големи бели мустаци и сламена шапка. „Сигурно е бивш учител“ — помисли си Ганин и точно се канеше да го каже на Благоволин, когато мустакатият човек се подхлъзна на една портокалова коричка и падна. Ганин жалостиво изохка. А Благоволин, като тракаше със сапунерата, скочи към вратата, с удар отмести резето и изскочи на улицата. Бабките една след друга отвориха усти.

— Назад! — извика полковникът; налице беше грубо нарушение на устава, но Благоволин вече вдигаше мустакатия. Тогава и Ганин изскочи през вратата и хвана непокорника за ръкава на хулиганката. Благоволин пусна „учителя“, вдигна сапунерата си, която се търкаляше на асфалта, и веднага се върна в къщата, а „учителят“ закуцука по пътя си.

Всичко стана за не повече от десет секунди. Но независимо от това полковникът направи строга забележка на дежурния офицер — за невнимание. И след час, когато дойде началникът на Центъра, му доложи за произшествието.

Зернов внимателно изслуша коменданта. Помисли. Доближи върховете на пръстите си и каза:

— И така, Дмитрий Алексеевич го вдигна, като го хвана под мишниците. Този… Учителят нищо ли не предаде на Благоволин?…

— Тъй вярно — рече Ганин. — Наблюдавахме аз и двамата дежурни — във входа и зад портичката.

— Е, тогава да забравим за произшествието.

— Разрешете да доложа, според инструкцията съм задължен да отстраня другаря Благоволин. Точка шеста, контакт с външни лица.

— Забравете, Иван Павлович. Съприкосновенията тепърва ни предстоят.

— Слушам — каза Ганин. — Разрешете неофициално?…

— Да, запалете, Иван Павлович.

— Благодаря, Михаил Тихонович. Отдавна исках да попитам… Вие много рискувахте, като ни взехте нас тримата в Центъра. Ние, така да се каже, сме били пришълци… Защо се съгласихте с това? Къде са гаранциите, че не сме резиденти?

— Пълни гаранции дава само английската банка — усмихна се Зернов. — При вас с професора всичко е ясно. Мнозина са видели как сте престанали да бъдете пришълци. Альоша Соколов даже е запомнил, че вие сте си оправял вратовръзката, а професора са го пуснали без опашка. С Дмитрий Алексеевич е по-сложно…

Ганин наостри уши.

— Явява се при нас. Твърди, че е „бил пришълци“, и дава изключително ценни показания. Подозрително ли е? От една страна, много. Всеки разузнавач може да фабрикува показания… И първата ми мисъл беше: резидентът сам се появи. Разиграва обикновен гамбит — жертвува пешка, за да пипне царицата. Обаче ето анализа на последвалите факти. Преди Благоволин никой и дума не беше обелил за шестзарядния „посредник“, а той даде точните му размери и разказа как се използува. За какво му беше това? А? И показанията му бяха истински. Сега това се потвърди от дечицата, Стьопа и Альоша, но още на четиринадесети вечерта беше намерена кърпата, в която свидетелката Абрамова е държала „посредника“. Кърпата е запазила формата на това, което е било в нея — същата форма, за която говореше Благоволин. Като разбрах за кърпата, реших — вярвам на Благоволин. А после си помислих: той не би могъл да предвиди боледуването на двете момчета… Поднасяше ни това, което бихме могли да узнаем и от тях. Интересното е, че по-късно това се потвърди. Паролата „Тук е красива местност“ момчетата са чули не един път. С „посредник“ Степан е освободил Портнов. Като свършим с тая работа, ще им подаря по един часовник с надпис… Е добре. Докато Благоволин летеше насам, аз си мислех: ще го изслушам, а после ще го затворя. За по-сигурно. Пък той взе, че заспа пред Георгий Лукич… Помните ли? И си помислих: ама че капия… Или има свръхестествено самообладание, или е сигурен в това, което говори. След съвещанието го поканих в моята кола — отлагах решението. Тогава той хвърли главния си коз. Рече, че и той искал да поговори с мене насаме. За едноместните „посредници“, пръстовидните, с които би трябвало да бъдат снабдени резидентите. Е, онази рисунка, която започнахме да разпространяваме от петнадесети…

— Той ли каза за тях? — порази се Ганин.

— Че кой друг, Иван Павлович? Ако не ни беше предупредил, пришълците щяха да ни се присмиват на обиските. А сега, както виждате, дори не смеят да се приближат. Пазят се от рентгенова проверка.

— Или не искат да пречат на Благоволин да действува…

— На седемнадесети май — продължи Зернов — полковник еди-кой си, моля да ме извините, няма да кажа името му, се отлъчил от службата до поликлиниката. Да си лекува зъбите. Като се явил в частта си, доложил, че по пътя губил паметта си. Дошъл на себе си в кабинета на лекаря. Ясно ли ви е, Иван Павлович? Те са го взели, разбрали са за рентгена и са го освободили.

— За рентгена беше известно само на нашите сътрудници, Михаил Тихонович, по списък.

— Е де, е де — рече Зернов. — Нали бяхме поставили при постовете едни будчици. А пък отвътре се чува жужене. А полковник еди-кой си на петнадесети си правил рентгенова снимка и като чул жуженето, съпоставил фактите. Сега всички са образовани, Иван Павлович… Резидентите се разхождат наоколо и чакат своя час.

— Страхувам се, че ще го дочакат — изрече Ганин.

— И аз се страхувам — простичко отвърна началникът на Центъра. — Ако не ги изпреварим, след две-три седмици ще намерят откъде да се промъкнат… Между нас казано, същият този Благоволин разработи многообещаващ план. Е, благодаря, Иван Павлович.

— Разрешете да вървя?

— Моля. И имайте грижата да ми се предоставят белезите на гражданина, с когото е влязъл в съприкосновение Дмитрий Алексеевич.

„О-хо-хо! Доверявай, но проверявай!“ — помисли си полковникът и начаса се разпореди за белезите. Дадоха листчето на Зернов и веднага оперативната група пристъпи към издирването. Но не можаха да намерят гражданина на около шестдесет години, с бели мустаци, едър прав нос, светлосини очи, среден ръст, облечен в шантунгов костюм, със сламена шапка и сандали с модел от преди войната. Изглежда, живееше в друг район и по пътя за гарата се бе отбил в магазина „Диета“ (ако се съди по продуктите, забелязани в мрежата му). Един оперативен сътрудник забелязал подобен човек на гарата. Обърнал му внимание заради сандалите — такива модели сега се правят само за децата. С кръгло, дълбоко деколте отпред, език и железни закопчалки. „Учителят“ се качил във влака, който прорязва цялата Н-ска област, пък и отгоре на всичко като напук спира на всяка гара. В кой от безбройните градове и села на областта е заминал? Дали имаше смисъл да го търсят хората на Зернов? Доста дълго време никой не знаеше това, с изключение на двама души, за които ще стане дума по-късно.