Том Кланси
Дълг на честта (49)

47.
ВРЕМЕ ЗА МЕТЕНЕ

— Не ги разпердушинихме, но ги накарахме да заскимтят, а? — попита президентът.

— Това е идеята — отвърна Райън и затвори телефона. Спътниковите снимки показваха, че каквито и да бяха загубите от въздушната битка, японците бяха загубили още четиринадесет самолета поради разпръснатите по летищата им боеприпаси. Основните им търсещи радари бяха отстранени, а и те бяха изстреляли доста ракети тип земя-въздух. Следващата подразбираща се стъпка бе да изолират напълно островите по въздух и по вода, а това можеше да се постигне преди края на седмицата. Вече подготвяха изявлението за пресата, ако то потрябваше. — Спечелихме — заяви съветникът по националната сигурност. — Въпросът е само колко бързо ще убедим противника.

— Добре се справи, Джак — рече Дърлинг.

— Сър, ако бях успял да си свърша работата както трябва, войната изобщо нямаше да започне — отговори Райън след кратка пауза. Спомни си, че задвижи нещата в тази посока… с около седмица закъснение, за да има какъвто и да е ефект. По дяволите!

— Е, изглежда, предотвратихме конфликта с Индия според току-що получената телеграма от Дейв Уилямс. — Президентът замълча. — А какво ще правим с това?

— Нека първо се тревожим за заключителните военни действия.

— А после?

— Предлагаме им достоен изход. — Като уточни подробностите, Джак с удоволствие забеляза, че Шефът е съгласен с него.

Дърлинг премълча, че предстоеше още нещо, за което обаче трябваше да помисли още малко. За момента беше достатъчно, че Америка, изглежда, печелеше тази война, а с нея той печелеше и преизбирането си, загдето спаси икономиката и защити правата на американски граждани. „Изминалият месец бе доста интересен“ — мислеше си той, докато гледаше другия мъж в кабинета и се питаше какво би могло да стане без него. След като Райън излезе, президентът поиска да го свържат с Хълма.

 

 

Друго предимство на радарните самолети беше, че те правеха броенето на попаденията много по-лесно. Не можеха винаги да покажат коя ракета кой самолет е свалила, но определено отчитаха изчезването им от екрана.

— „Порт Роял“ докладва завръщане на всички хеликоптери — съобщи един говорител.

— Благодаря ви — рече Джексън. Надяваше се, че армейските авиатори не са прекалено разочаровани, че са кацнали на разрушител вместо на „Джони Реб“, ала мястото на палубата му трябваше.

— Преброих двадесет и седем свалени самолета — докладва Санчес. Три от собствените му изтребители бяха паднали, а само един от пилотите бе спасен. Загубите в хора и материалните щети бяха по-леки от очакваното, макар че този факт не правеше писането на писма по-лесна задача за командира на авиогрупата.

— Е, не прилича съвсем на лов на пуйки, но не беше лошо. Прибави още четиринадесет, унищожени от ракетите „Томахоук“. Това е около половината им потенциал от изтребители, в който влизат повечето им F-15, а им остана и само един „Хъмър“. Отсега нататък ще изпитват остър недостиг. — Командирът на бойната група прегледа другите данни. Един потопен разрушител, а останалите им кораби със системи „Егида“ са били на неподходяща позиция, за да се намесят във военните действия. Осем със сигурност унищожени подводници. Целият оперативен замисъл се свеждаше до това първо да откъснат ръцете от тялото, точно както бяха направили в Персийския залив, а осъществяването му се оказа дори по-лесно над вода, отколкото над суша. — Бъд, ако ти командваше противниковата страна, какво би опитал сега?

— Ние все още не можем да нахлуем на островите. — Санчес направи пауза. — Те са губещите, както и да го погледнеш, обаче последния път, когато трябваше да прелетим оттам… — Той погледна началника си.

— Там е въпросът. Бъд, приготви един „Томкет“, в който да летим заедно.

— Слушам, сър. — Санчес се отдалечи.

— Дали си мислиш същото, което аз… — Капитанът на „Стенис“ повдигна вежда.

— Какво имаме да губим, Фил?

— Един прекрасен адмирал — отвърна тихо той.

— Къде държите радиостанциите на този шлеп? — попита Джексън и му намигна.

 

 

— Къде бяхте? — попита изненадано Гото.

— Криех се, след като покровителят ви ме отвлече. — Кога влезе, без да бъде съобщено за него, седна, без да го поканят, и изобщо показваше пълна липса на обноски, което говореше за възобновената му власт. — Какво имате да кажете в своя защита? — запита бившият премиер своя приемник.

— Не можете да ми говорите така. — Ала даже тези думи прозвучаха немощно.

— Направо изумително! Довеждате нацията ни до разруха, а настоявате за уважението на човек, когото господарят ви едва не уби. С ваше знание ли действаше той? — попита с безразличие Кога.

— Не, разбира се… А кой уби…

— Кой уби престъпниците ли? Не съм аз — увери го той. — Има един по-важен въпрос: какво ще предприемете?

— Ами още не съм решил. — Този опит за твърдо изказване се провали по няколко пункта.

— Искате да кажете, че още не сте говорили с Ямата.

— Решенията вземам сам!

— Чудесно. Направете го сега.

— Не можете да ми заповядате.

— И защо не? Скоро ще се върна на този пост. Имате избор. Или ще подадете оставка тази сутрин, или днес следобед ще се изкажа в парламента и ще поискам вот на недоверие. На този вот няма да издържите. При всички положения с вас е свършено. — Кога стана и си тръгна. — Съветвам ви да приключите кариерата си достойно.

 

 

Докато капитан Сато минаваше с военен ескорт през терминала, той забеляза, че хората са се струпали и се редят на опашки пред гишетата, за да си купят билети за вкъщи. Придружаваше го само млад лейтенант, парашутист, явно все още горящ от желание за битки, което не можеше да се каже за останалите в зданието. Чакащите джипове отпрашиха и се насочиха към военното летище. За разлика отпреди, сега местните бяха излезли по улиците и носеха табели, подканващи „жълтурите“ да си вървят. „Някои от тях трябва да ги застрелят за наглостта им“ — мислеше си Сато, като още се мъчеше да се примири с мъката си. Десет минути по-късно той влезе в един от хангарите на „Коблър“. Отгоре кръжаха изтребители, за които предположи, че се бояха да се отдалечат от брега.

— Насам, моля — подкани го лейтенантът.

Той влезе в постройката с ненадминато достойнство, пъхнал фуражка под лявата си мишница, изпънал гръб, почти без да спира поглед на нищо освен на далечната стена на хангара, докато лейтенантът не спря и не дръпна гуменото покривало.

— Да, това е синът ми. — Помъчи се да не се вглежда, а и за щастие лицето не беше сериозно обезобразено, понеже шлемът вероятно го бе предпазил. Тялото му беше обгоряло, докато той е седял в капана на разбития си изтребител. Когато обаче затвори очи, ясно видя как единственото му дете се гърчи в пилотската кабина, по-малко от час след като брат му се удави. Как можеше съдбата да бъде толкова жестока? И как така онези, които бяха служили на родината му, трябваше да умрат, а един прост превозвач на граждани се пропускаше от американските изтребители с презрение?

— Командването на ескадрилата смята, че преди да полети обратно, той е свалил един американски изтребител — пробва се лейтенантът. Току-що си го беше измислил, но нали трябваше да каже нещо?

— Благодаря ви, лейтенант. Сега трябва да се върна при самолета си. — По време на обратния път към летището не си размениха нито дума повече. Армейският офицер го остави насаме със скръбта и достойнството му.

След двадесет минути Сато се озова в пилотската си кабина, тъй като пътническият 747 вече бе приготвен за полет и, несъмнено, пълен догоре с хора, връщащи се в родината след обещания от американците безопасен въздушен коридор. Един влекач изтика боинга от пистата за реактивни самолети. Караше го местен жител и жестът му към пилотската кабина, когато разкачваше двете машини, не можеше да се нарече дружелюбен. Но последното оскърбление получи, докато чакаше разрешение за излитане. Един изтребител се спусна към пистата, който обаче не бе син „Ийгъл“, а неопределено сив самолет, на чиито заоблени капаци за двигателите пишеше „U.S. ФЛОТ“.

 

 

— Чудесно кацане, Бъд. Съвсем гладко — каза Джексън, когато прозрачният покрив се вдигна.

— Стараем се, сър — отговори изнервено Санчес, докато завиваше надясно. Комисията по посрещането, ако можеше да се нарече така, бе облечена в зелени камуфлажни дрехи и носеше оръжия. Когато самолетът спря, успоредно на него беше разпъната алуминиева стълба. Джексън се измъкна пръв и щом стигна края на стълбата, един старши офицер му отдаде чест, както подобаваше.

 

 

— Това е „Томкет“ — отбеляза Ореза и подаде бинокъла на събеседника си. — А този офицер съвсем не е жълтур.

— Няма съмнение — потвърди Кларк, докато гледаше как негърът се качва в един джип. Как ли щеше да повлияе това на предварителните заповеди? Колкото и примамливо да изглеждаше опирането на оръжието в челото на Райзо Ямата, даже да се приближи достатъчно, за да прецени възможностите си (каквито бяха последните инструкции), не бе обещаващо начинание. Той също така докладва за положението на Сайпан и смяташе, че новините са добри. Японските войници, които видя по-рано същия ден, не бяха ни най-малко наперени, макар че някои офицери, и особено по-младшите, изглеждаха много ентусиазирани от мисията си, каквато и да беше тя сега. Човек можеше да очаква същото от лейтенантите във всяка армия.

 

 

Къщата на губернатора, разположена на местния Капитолийски хълм в съседство с конгресния център, бе доста приятна за окото. Джексън вече се потеше. Тропическото слънце беше достатъчно силно, а огнеупорният му пилотски гащеризон представляваше прекалено добър изолатор. Тук един полковник му отдаде чест и го въведе вътре.

Роби позна генерал Арима, когато го видя, тъй като си спомни досието на разузнаването, на което попадна в Пентагона. Забеляза, че двамата бяха с горе-долу еднакъв ръст и конструкция. Генералът му отдаде чест. Джексън, гологлав и дошъл тайно, не биваше да го прави според устава на флотата. И без това му се струваше най-правилно да не отвърне със същото. Той учтиво му кимна, ала по-далеч не отиде.

— Генерале, може ли да разговаряме насаме?

Арима кимна и го въведе в нещо, което приличаше на кръстоска между бърлога и кабинет. Роби седна, а домакинът му беше така добър да му даде чаша ледена вода.

— Вашият чин е…

— Аз съм командир на седемдесет и седми специален отряд. Предполагам, че вие сте командирът на японските военни части на Сайпан. — Джексън пресуши чашата. Изключително го дразнеше фактът, че се поти, обаче нищо не можеше да направи.

— Правилно.

— В такъв случай, сър, аз дойдох, за да ви помоля да се предадете. — Надяваше се, че генералът знае семантичната разлика между „моля“ и „настоявам“, нормалния глагол за този случай.

— Не съм упълномощен за това.

— Генерале, онова, което се готвя да ви кажа, е позицията на моето правителство. Можете да напуснете островите с мир. Можете да вземете със себе си и леката артилерия. Тежката ви артилерия и самолетите ще останат и тяхната съдба ще бъде решена по-късно. Засега настояваме всички японски граждани да напуснат острова до възстановяване на нормалните отношения между страните ни.

— Не съм упълномощен да…

— Ще кажа същото на остров Гуам след два часа, а в момента американският посланик в Токио моли за среща с вашето правителство.

— Не сте в състояние да си върнете дори този остров, камо ли пък всичките.

— Вярно е — призна Джексън. — Също така е вярно, че лесно можем да попречим на всички кораби да влизат или напускат японските пристанища за неопределен период от време. По същия начин можем да прекъснем въздушните и морските връзки на този остров.

— Това е заплаха — изтъкна Арима.

— Да, сър, наистина е заплаха. Ще дойде време, когато страната ви ще започне да гладува. Икономиката й ще изпадне в пълен застой. Това не е в ничий интерес. — Той направи пауза. — До този момент пострадаха само военни. Държавата ни плаща, за да поемаме рискове. Ако нещата продължават да вървят така, всички ще пострадат от това, ала най-много родината ви. Ще се натрупа също така допълнителна неприязън у двете страни, а действията ни би трябвало да са насочени към възстановяването на нормалните отношения: толкова бързо, колкото обстоятелствата позволяват.

— Не съм упълномощен да…

— Генерале, преди петдесет години можехте да го кажете, тъй като въоръжените ви сили имаха навика да се бият до последния човек. Те имаха също навика да се отнасят към хората в териториите, които окупирахте, по начин, който дори вие сигурно намирате за варварски… Казвам го, понеже се държахте почтено във всички отношения или поне така показва информацията ми. Благодаря ви за това, сър. — Джексън продължаваше да говори равномерно и учтиво. — Сега не са четиридесетте години. Не съм бил роден, когато войната е свършила, а и самият вие сте били невръстно дете. Едно такова поведение принадлежи на миналото. За него няма място в днешния свят.

— Войниците ми се държаха както подобава — съгласи се Арима, който не знаеше какво друго да каже при тези обстоятелства.

— Човешкият живот е скъпа стока, генерал Арима, прекалено скъпа, за да се хаби ненужно. Ние ограничихме бойните си действия с важни военни обекти. Все още не сме наранили невинни хора, вие също. Но ако тази война продължи, положението ще се промени и последствията ще са по-тежки за вас, отколкото за нас. Това не прави чест на никого. Така или иначе сега трябва да отлетя за Гуам. Знаете как да се свържете с мен по радиостанцията. — Той стана.

— Налага се да изчакам заповедите на правителството ми.

— Разбирам — отвърна Роби, благодарен за факта, че Арима възнамеряваше да спази тези заповеди… от неговото правителство.

 

 

Обикновено, когато Ал Трент идваше в Белия дом, биваше придружаван от Сам Фелоус, член на една от основните опозиционни партии в Следствената комисия, ала не и този път, защото Сам все пак бе от друга партия. Имаше и представител на партийното му ръководство от Сената. Късният час превръщаше срещата в политическа, тъй като по-голямата част от персонала на Белия дом си беше отишъл за днес, а президентът си позволяваше да се разсее от напрежението на поста си.

— Господин президент, подразбрах, че всичко е минало добре.

Дърлинг кимна предпазливо.

— Министър-председателят Гото все още не може да се срещне с посланика. Не сме сигурни защо, но посланикът Уайтинг казва да не се тревожим. Общественото мнение там бързо се измества в наша полза.

Трент си взе питие от военноморския стюард, който обслужваше Овалния кабинет. Тази част от персонала на Белия дом сигурно си съставяше списък с предпочитаните от важните личности питиета. За Ал това бе водка „Финиш Абсолют“ с тоник — навик, започнал в университета „Тъфтс“ преди четиридесет години.

— Джак непрекъснато повтаряше, че те не знаят в какво се замесват.

— Умно момче е този Райън — съгласи се висшият сенатор. — Той ти направи немалко услуги, Роджър. — Трент забеляза с раздразнение, че този предан член на онова, което той обичаше да нарича „най-горната камара“, се чувстваше в правото си да се обръща към президента на малко име, когато са насаме. „Типичен сенатор“ — помисли си конгресменът.

— Боб Фаулър ви е дал добър съвет — подхвърли Трент.

— Вярно — кимна президентът. — А ти си човекът, който му вкара тази муха в главата, нали, Ал?

— Виноват. — Думата бе придружена от усмивка.

— Е, аз имам една идея, която искам да ви подхвърля — рече Дърлинг.

 

 

Специалният отряд на капитан Чека стигна до края на гората малко след пладне местно време, с което приключи един напълно убийствен и продължителен поход през сняг и кал. Под тях лежеше един тесен път. Капитанът реши, че тази част от града сигурно е била нещо като летен курорт. Паркингите на хотелите бяха почти празни, като се изключеше малкият автобус в един от тях. Той извади клетъчния телефон от джоба си и натисна бутона за автоматично избиране.

— Ало?

— Сеньор Номури?

— О, Диего! Чакам от часове. Как беше екскурзията сред природата? — попита гласът и се засмя.

Чека обмисляше отговора си, когато фаровете на минибуса присветнаха два пъти. Десет минути по-късно всичките рейнджъри се озоваха в него и вътре намериха топли напитки и достатъчно място, за да се преоблекат. Докато се спускаха от планината, шофиращият агент на ЦРУ слушаше радиото и войниците забелязаха как напрегнатото му изражение постепенно изчезна. Щеше да мине още доста време, преди същото да стане и с тях.

 

 

Капитан Сато постигна поредното идеално приземяване на международното летище „Нарита“, без изобщо да мисли какво върши, без дори да чуе поздравленията на втория пилот, когато приключи успешно полета. Спокоен външно, отвътре пилотът представляваше един вакуум и изпълняваше обичайните си задължения като робот. Колегата му не го закачаше, тъй като си мислеше, че механиката, свързана с управляването на самолета, щеше да е сама по себе си някаква утеха за капитана, и просто го наблюдаваше как докарва големия 747 чак до края на пистата, където отново спря с обичайната точност до милиметри. След по-малко от минута вратите се отвориха и пътниците изпълзяха навън. Зад прозорците на терминала се виждаше голяма тълпа, която чакаше на изхода и се състоеше предимно от жените и децата на хора, отлетели съвсем наскоро за Сайпан, за да се установят като… местни жители, имащи право да гласуват в най-новия японски остров. Това вече не важеше. Сега те се прибираха у дома и семействата им ги посрещаха така, както се посреща смятан за загубен човек, връщаха се там, където им е мястото, в безопасност. Вторият пилот поклати глава пред целия този абсурд, без да забележи, че изражението на Сато изобщо не се е променило. След десет минути екипажът напусна самолета. Помощен екипаж щеше да го върне в Сайпан след няколко часа, за да продължи масовото изселване чрез специални полети.

Докато прекосяваха терминала, те видяха още посрещачи на другите изходи, чиято нервност си личеше по вида им, макар мнозина да поглъщаха следобедните вестници, току-що доставени в многото магазини за подаръци на летището.

Заглавието беше „Гото пада: Кога ще сформира ново правителство“.

Изходите за международни полети бяха по-празни от ежедневната норма. Наоколо стояха бизнесмени от бялата раса и очевидно напускаха страната, но сега се оглеждаха любопитно, много от тях с ехидни усмивчици, и спираха вниманието си предимно на полетите, пристигащи от Сайпан. Не би могло да е по-явно какво си мислеха, особено хората, чакащи да отлетят на изток.

Сато също го забеляза. Той се спря и погледна един продавач на вестници. Достатъчно му беше заглавието, за да разбере всичко. Сетне хвърли поглед към чужденците на изходите и промърмори:

— Гайджин… — Това бе единствената излишна дума, която казваше от два часа насам, след което повече не продума до колата си.

„Малко сън може да му помогне“ — помисли си вторият пилот и се отправи към своята.

 

 

— Не трябва ли да се върнем навън и…

— И какво, Динг? — попита Кларк, като прибираше ключовете за колата след тридесетминутна обиколка на южната част на острова. — Понякога просто оставяш нещата такива, както са. Струва ми се, че това е един от тези случаи, синко.

— Искаш да кажеш, че всичко свърши? — обади се Пийт Бъроус.

— Ами огледайте се само.

Над главите им все още кръжаха изтребители. Разчистващи екипи едва бяха пообрали отломъците от периферията на „Коблър“, ала изтребителите не бяха се пренасочили към международното летище, чиито писти бяха заети от пътнически самолети. На изток от жилищните площи екипите към ракетите „Пейтриът“ също бяха нащрек, но тези, които не бяха в контролните фургони, стояха скупчени на групички и си приказваха, вместо да вършат обичайната за войниците, запълваща времето работа. Сега местните жители правеха демонстрации (в някои случаи доста шумни) в различни точки на острова и никой не ги арестуваше. На места офицери, подпомагани от въоръжени части, молеха учтиво демонстрантите да стоят настрана от войските, и те благоразумно се вслушваха в предупрежденията. По време на обиколката си Кларк и Чавес видяха пет-шест такива инцидента, които напълно си приличаха: войниците не бяха толкова разгневени, колкото смутени от ситуацията. Джон си помисли, че последното не е признак за армия, готова да води битки, и което бе по-важно, офицерите държаха хората си под строг контрол. Това говореше за заповеди отгоре да няма вълнения.

— Смяташ, че всичко свърши? — попита и Ореза.

— Ако имаме късмет, Португалецо.

 

 

Първата официална изява на министър-председателя Кога, след като сформира кабинет, беше да повика посланика Чарлс Уайтинг. Политически назначено лице, чиито последни четири седмици в страната бяха наистина много напрегнати и плашещи, Уайтинг веднага забеляза, че охраната пред посолството е съкратена наполовина. Служебната му кола бе придружена от полицейски ескорт до сградата на парламента. Имаше камери, чакащи да уловят пристигането му пред входа за високопоставени личности, обаче всички бяха задържани далеч от него, а двама съвсем нови министри го въведоха вътре.

— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо, господин Уайтинг.

— Господин министър-председател, от свое име мога да кажа, че се отзовавам на поканата ви с голямо удоволствие. — Двамата се ръкуваха и това беше най-същественото, макар че разговорът им трябваше да засегне безброй проблеми.

— Надявам се, знаете, че нямах абсолютно нищо общо с…

Уайтинг само вдигна ръка.

— Извинете, сър. Да, зная го и ви уверявам, че правителството ми също е наясно с този факт. Моля ви, не е нужно тепърва да установяваме добрата ви воля. Тази среща е достатъчно доказателство за нея — заключи великодушно посланикът.

— А каква е позицията на вашето правителство?

 

 

Точно в девет сутринта колата на вицепрезидента Едуард Килти спря в подземния паркинг на Държавния департамент. Агенти на тайните служби го придружиха до асансьора за високопоставени личности, който го качи на седмия етаж, а оттам един от личните помощници на Брет Хансън го отведе до двойните врати на кабинета на държавния секретар.

— Здравей, Ед — поздрави Хансън и стана да посрещне мъжа, когото познаваше като постоянна част от обществения живот през последните две десетилетия.

— Здрасти, Брет.

Килти не беше съкрушен. През изминалите няколко седмици си изясни много неща. По-късно днес той щеше да се изкаже публично и да се извини на Барбара Линдърс и на някои други хора поименно. Преди това обаче трябваше да стори онова, което конституцията налагаше. Бръкна в джоба на сакото си и подаде на държавния секретар един плик. Последният го пое и прочете двата кратки параграфа, оповестяващи оттеглянето на вицепремиера от поста му. Нямаше нито дума повече. Двамата стари приятели си стиснаха ръцете и Килти напусна сградата. Щеше да се върне в Белия дом, където неговите помощници вече събираха вещите му. До вечерта кабинетът щеше да е освободен за нов титуляр.

 

 

— Джак, в момента Чък Уайтинг представя нашите условия, които са почти еднакви с предложеното от теб снощи.

— Можете да си навлечете нечий политически гняв с това — подчерта Райън, като в себе си изпита облекчение, че Дърлинг е готов да поеме риска.

Мъжът зад богато украсеното бюро поклати глава.

— Не мисля, ала и да стане, мога да го понеса. Искам военните ни части да получат заповеди да свият знамената и да се ограничат само с отбранителни действия.

— Добре.

— Ще мине цяла вечност, преди нещата да се върнат към нормалното си състояние.

— Така е, сър — кимна Джак. — Въпреки това още можем да се справим със ситуацията по възможно най-цивилизован начин. Народът им никога не е подкрепял това. Повечето хора, отговорни за случилото се, са вече мъртви. Този факт трябва да стане ясен на всички. Искате ли аз да се заема?

— Добра идея. Хайде да я обсъдим довечера. Какво ще кажеш да доведеш съпругата си на вечеря? За разнообразие, ще бъде просто частна визита — предложи президентът с усмивка.

— Мисля, че на Кати идеята ще й хареса.

 

 

Професор Каролайн Райън тъкмо завършваше една операция. Атмосферата в операционната по-скоро напомняше на завод за електроника. Даже не й се налагаше да носи хирургически ръкавици, а и хигиенните правила тук нямаха нищо общо с тези за стандартната хирургия. Пациентът беше със съвсем лека упойка, докато хирургът, надвесил се над подобния на оптически мерник лазерен апарат, търсеше последния прекъснат съд по повърхността на ретината на възрастния мъж. Тя нагласи внимателно окуляра, подобно на човек, прицелващ се в планинска дива овца от километър разстояние, и натисна бутона. Последва кратко проблясване на зелена светлина и вената бе „запоена“.

— Е, господин Рединг, това е — каза тя тихо и го побутна по ръката.

— Благодаря ви, докторе — отвърна пациентът малко сънливо.

Кати Райън изключи лазерната система и като слезе от високия си стол, се протегна. В ъгъла на залата стоеше специален агент Андреа Прайс, все още дегизирана като член на персонала на болницата „Хопкинс“, която бе наблюдавала цялата процедура. Двете жени излязоха и попаднаха на професор Бернард Кац, чиито очи сияеха над бисмарковските му мустаци.

— Кажи, Берни — каза Кати, докато нахвърляше диагнозата на господин Рединг.

— Имаш ли място на полицата над камината, Кати? — Тези думи я накараха да вдигне поглед. Кац й подаде телеграмата, която представляваше все още традиционният начин за съобщаване на такава новина. — Току-що прибра наградата „Ласкър“, скъпа. — Тук Кац я дари с прегръдка, която едва не накара Андреа Прайс да посегне към оръжието си.

— О, Берни!

— Заслужи си я, докторе. Кой знае, може пък да получиш и безплатна екскурзия до Швеция. Това е десетгодишен труд. Страхотен медицински пробив, Кати.

Тогава се появиха и други служители от отделението, които я аплодираха и се ръкуваха с нея, и за Каролайн Мюлер Райън, доктор по медицина, моментът се равняваше на раждането на бебе. „Е, почти…“ — помисли си тя.

Специален агент Андреа Прайс чу пиукането на пейджъра си и се отправи към най-близкия телефон, записа инструкциите, а сетне се върна при шефа на отделението.

— Това наистина ли е голямо събитие? — полюбопитства тя най-сетне.

— Ами май става дума за най-престижната американска награда в областта на медицината — започна да обяснява Кац, докато Кати се радваше на почитта на колегите си. — Получаваш красиво малко копие на една гръцка статуя, на крилатата богиня на победата от остров Самотраки. Нике, струва ми се. Също и пари. Но онова, което всъщност получаваш, е знанието, че наистина си постигнал нещо значимо. Тя е страхотен лекар.

— Е, моментът е много подходящ. Трябва да я върна у дома й и да й помогна да се преоблече — довери му Прайс.

— Каква е причината?

— Вечеря в Белия дом — отговори агентът и му намигна. — Съпругът й също свърши много добра работа. — Какво точно се разбираше под „много добра“, беше тайна почти за всички, но не и за тайните служби, за които нямаше тайни.

 

 

— Господин посланик, бих искал да се извиня на вас, на вашето правителство и на нацията ви за случилото се. Тържествено ви обещавам, че то няма да се повтори. Също така ви давам обещание, че виновниците ще отговарят за всичко пред нашето законодателство — заяви Кога с голямо, макар и малко неестествено достойнство.

— Господин премиер, вашата дума е достатъчна за мен и за моето правителство. Ще положим максимални усилия за възстановяване на отношенията ни — обеща Уайтинг, дълбоко разчувстван от искреността на домакина си, и му се прииска, както на мнозина други досега, Америка да не бе дръпнала основата изпод краката му само преди шест седмици. — Ще предам незабавно исканията ви на моето правителство. Вярвам, че ще намерите отношението ни към вашата позиция за изключително благосклонно.

 

 

— Нуждая се от помощта ви — рече Ямата настойчиво.

— За каква помощ става дума? — Изгуби по-голямата част от деня, докато открие Цзян Хансан, а ето че гласът на човека беше студен като името му.

— Мога да повикам самолета си и оттук мога да отлетя директно за…

— Това може да се възприеме като враждебно действие срещу две държави. Не, съжалявам, но правителството ми не може да го позволи. — „Глупак! — добави само наум. — Не знаеш ли какво трябва да платиш за такъв провал?“

— Но вие… Ние сме съюзници!

— Съюзници в какво? — запита Цзян. — Вие сте бизнесмен. Аз пък съм държавен служител.

Разговорът можеше да продължи така безсмислено още дълго, ала в този миг вратата на кабинета на Ямата се отвори и влезе генерал Токикичи Арима, придружен от двама офицери. Те не си бяха направили труда да говорят със секретарката в чакалнята.

— Трябва да говоря с вас, Ямата-сан — заяви генералът тържествено.

— Ще ви се обадя пак — каза индустриалецът и затвори телефона. Не би могъл да знае, че висшият служител в другия край на линията инструктира персонала си да не го свързва с него. Това така или иначе нямаше значение.

— Да, какво има? — попита Ямата и получи също толкова хладен отговор:

— Имам заповед да ви арестувам.

— От кого?

— Лично от министър-председателя Кога.

— А обвинението?

— Държавна измяна.

Ямата замига на парцали. Той погледна към другите хора в стаята, които сега стояха от двете страни на генерала. В очите им нямаше капка съчувствие. Значи така. Тези глупави автомати имаха заповеди, обаче не им стигаше акълът да ги разберат. Може би все пак още го уважаваха.

— С ваше позволение бих искал да остана няколко минути насаме. — Смисълът на молбата му бе ясен.

— Нарежданията са да ви върна в Токио жив — отговори Арима.

— Но…

— Съжалявам, Ямата-сан, ала няма да допусна да се възползвате от такъв вид бягство. — След тези думи генералът направи знак на по-младшия офицер, който направи три крачки напред и сложи белезници на бизнесмена. Студенината на стоманата стресна индустриалеца.

— Токикичи, не можеш…

— Длъжен съм. — На Арима му стана мъчно, че не позволяваше на… Приятеля си? Не, всъщност те не бяха приятели. Въпреки това му беше мъчно, че не може да позволи на Ямата да сложи край на живота си и един вид да изкупи вината си, обаче заповедите на премиера бяха категорични по този въпрос. Затова той го поведе от зданието към полицейския участък, разположен в съседство с неговата очакваща освобождаване служебна квартира. Там двама пазачи щяха да го наглеждат, за да предотвратят всякакъв опит за самоубийство.

 

 

Когато телефонът иззвъня, всички се изненадаха, че чуват именно телефона, а не спътниковото приспособление на Бъроус. Исабел Ореза го вдигна, като очакваше, че я търсят от службата или нещо такова. Сетне се обърна и извика:

— Господин Кларк?

— Благодаря. — Той пое слушалката. — Да?

— Джон, Мери Пат се обажда. Мисията ви приключи. Връщайте се у дома.

— Да запазим ли прикритието си?

— Да. Добре се справихте, Джон. Кажи го и на Динг. — Линията замря. Заместник-директорът на Оперативния вече сериозно бе нарушила правилата за сигурност, но разговорът трая само няколко секунди, а и използването на обикновена връзка го правеше дори по-официален, отколкото ако бяха използвали тайна.

— Какви са новините? — поинтересува се Португалеца.

— Току-що ни беше наредено да се прибираме у дома.

— Сериозно ли? — попита Динг.

Кларк му връчи телефона.

— Обади се до летището. Кажи им, че сме упълномощени новинари. Може пък да ни обслужат с предимство. — Той се обърна. — Португалецо, би ли ми направил услугата да забравиш, че някога си ме виждал?

 

 

Телеграмата бе добре дошла, макар че ги изненада. „Тенеси“ веднага се обърна право на изток и увеличи скоростта си засега на петнадесет възла, като остана на голяма дълбочина. В каюткомпанията събралите се офицери все още будалкаха своя гост от армията, което иначе се правеше с матросите и сержантите.

— Трябва ни метла — подхвърли инженерът след дълбок размисъл.

— Имаме ли някоя на борда? — попита лейтенант Шоу.

— На всяка подводница се отпуска по една метла, господин Шоу. Достатъчно дълго сте в бранша, за да не го знаете — рече капитан Клагет и му намигна.

— За какво говорите бе, хора? — запита армейският офицер. Дали пак не го занасяха?

— Изстреляхме две торпеда, и двете поразиха целите — поясни инженерът. — На това му се вика помитане, което означава, че когато влезем в Пърл Харбър, на най-добрия перископ трябва да бъде вързана метла. Традиция.

— Вие, морските, правите най-странните неща на света — отбеляза единственият мъж в зелено камуфлажно облекло.

— Ще искаме ли да ни се признаят и хеликоптерите? — обърна се Шоу към капитана.

— Ние ги свалихме — възрази пехотинецът.

— Да, ама хеликоптерите ви излетяха от нашата палуба! — изтъкна лейтенантът.

— Божичко! — И всичко това по време на закуска. Какво ли щяха да направят тези морски вълци на обед?

 

 

Вечерята беше неофициална, ставаше на етажа със спалните на Белия дом и всичко минаваше за лек бюфет, макар и приготвен от персонал, който бе достатъчно сръчен, че да подобри класата на всеки ресторант в Америка.

— Чувам, че случаят е подходящ за поздравления — каза Роджър Дърлинг.

— Ъ? — Съветникът по националната сигурност още не знаеше.

— Джак, ъъ, получих наградата „Ласкър“ — обади се Кати от другата страна на масата.

— Е, значи в семейството ви има двама, които са най-добрите в областта си — подхвърли Ал Трент и вдигна чашата с вино за поздрав.

— А този тост е за теб, Джак — рече президентът с вдигната чаша. — След всичките ядове, които имах с външната политика, ти ме спаси, спаси и много други неща. Браво, доктор Райън.

Райън прие с кимване тоста, ала този път бе наясно. Най-сетне опозна Вашингтон достатъчно добре, за да разбере, че нещо се задава. Проблемът беше, че не знаеше защо точно то се носи право към главата му.

— Господин президент, за мен е удоволствие, хм, да служа на родината. Благодаря, че ми се доверихте, а благодаря и за това, че ме търпяхте, когато…

— Джак, без хора като теб на какво дередже щеше да е сега страната ни? — Дърлинг се извърна. — Кати, знаеш ли за всичко, което Джак е правел през годините?

— Какво? Джак да ми каже някоя тайна? — Тя хубавичко се посмя.

— Ал?

— Е, Кати, време е да научиш — каза Трент и постави Джак в доста неудобно положение.

— Има едно нещо, за което винаги съм се чудила — откликна тя веднага. — Хм, вие двамата се държите съвсем приятелски, обаче първия път, когато се срещнахте, преди няколко години, аз…

— Имаш предвид онази вечеря, преди Джак да отлети за Москва? — Трент отпи глътка от калифорнийското шардоне. — Тогава той подготвяше дезертирането на шефа на старото КГБ.

— Какво?

— Разкажи историята, Ал, имаме предостатъчно време — насърчи го Дърлинг.

Жена му, Ан, също нададе ухо. Накрая Трент дръпна двадесетминутна реч, като междувременно разказа не само една стара история напук на изражението върху лицето на Джак.

— Та ето какъв съпруг имате, доктор Райън — каза президентът, когато разказът приключи.

Сега Джак гледаше Трент или по-скоро се взираше в него. Какво се криеше зад всичко това?

— Джак, страната се нуждае от теб за една последна услуга, след което ще те оставим на мира — започна конгресменът.

— Каква е тя? — „Моля ви, само не посланичество“ — помисли си той. Обичайният начин за отърваване от висш служител.

Дърлинг остави чашата си.

— Джак, работата ми през следващите девет месеца ще е насочена главно към преизбирането ми. Може да се окаже трудна кампания и даже при най-добрите обстоятелства ще погълне много от времето ми. Трябваш ми като част от екипа ми.

— Сър, аз вече съм…

— Искам да бъдеш моят вицепрезидент — рече спокойно Дърлинг. Изведнъж в стаята стана много тихо. — Както знаеш, от днес постът е свободен. Не съм сигурен още кого искам за втория си мандат, така че не ти предлагам тази длъжност за повече от… Колко? Няма и единадесет месеца. Точно както Рокфелер направи услуга на Джери Форд. Трябва ми някой, когото обществеността уважава, някой, който може да ръководи нещата, докато ме няма. Искам човек, който има опит във външната политика и може да ми помогне да спретна добър екип за външните работи. А и зная — добави той, — че искаш да се оттеглиш. Свърши предостатъчно работа и никой вече не може да те повика за постоянен пост.

— Чакайте малко. Аз дори не съм от вашата партия — успя да измънка Джак.

— Според първоначалния вариант на конституцията вицепрезидент би трябвало да е загубилият общите избори. Джеймс Мадисън и останалите са сметнали, че патриотизмът ще триумфира над партийния фанатизъм. Е, сбъркали са — призна Дърлинг. — В този случай обаче… Джак, аз те познавам. Няма да те използвам политически. Никакви речи и трикове от рода на „добрия политик, прегърнал бебе“.

— Никога не взимай бебе, за да го целунеш — обади се Трент. — То винаги ще повърне върху теб и все се намира кой да те снима. Винаги целувай бебето, когато майката го държи. — Хубавият политически съвет бе достатъчен да разведри малко атмосферата.

— Задачата ти ще бъде да организираш нещата в Белия дом, да контролираш всичко, засягащо националната сигурност, и на практика да ми помогнеш да подсиля екипа, занимаващ се с външната политика. После ще те освободя и никой вече няма да те вика. Ще бъдеш свободен човек, Джак — обеща президентът. — Веднъж завинаги.

— Боже мой! — възкликна Кати.

— Ти искаше същото, нали?

— Да, така е — кимна Каролайн. — Но… аз не разбирам нищо от политика и…

— Имате късмет — отбеляза Ан Дърлинг. — Иначе не можете да се отървете от нея.

— Аз си имам своята професия и…

— И ще продължиш да я вършиш. С длъжността получавате хубава къща — продължаваше президентът. — А и е временно. — Той извърна глава: — Е, Джак?

— Какво ви кара да мислите, че ще бъда подкрепен…

— Остави това на нас — отвърна Трент по начин, от който ставаше съвсем ясно, че всичко вече е уредено.

— Нали няма да ме карате…

— Имаш думата ми — обеща Дърлинг. — Задълженията ти свършват идния януари.

— Ами какво ще стане, когато… Искам да кажа, това ме прави председател на Сената и в случай на оспорвано гласуване…

— Предполагам, би трябвало да призная, че ще ти кажа как искам да гласуваш, и наистина ще го сторя, ала зная, че ще гласуваш по съвест. Мога да го преживея. Всъщност, ако не бе такъв, нямаше да ти правя такова предложение.

— Освен това нищо в дневния ред не е толкова оспорвано — увери го Трент. Бяха обсъдили и този въпрос миналата вечер.

— Мисля, че трябва да обърнем повече внимание на армията — каза Джак.

— Ако направиш някакви препоръки, ще ги включа в бюджета. В това отношение научих един урок от теб и може да имам нужда от помощта ти да го набия в главата и на Конгреса. Може би това ще бъде прощалното ти слово.

— Те ще те послушат, Джак — увери го Ал.

„Господи!“ — помисли си Райън и му се прииска да бе внимавал повече с виното. Както можеше да се предвиди, той погледна към жена си. Погледите им се срещнаха и тя кимна. „Сигурна ли си?“ — питаха очите му. Кати кимна отново.

— Господин президент, предвид предложените от вас условия и само до края на мандата ви ще приема поста.

Роджър Дърлинг направи знак на една агентка от тайните служби, с който я уведоми, че Тиш Браун можеше да пусне съобщението за печата навреме за сутрешните вестници.

 

 

Ореза си позволи да се качи на борда на своята яхта за пръв път, откак Бъроус свали на сушата хванатата от него риба-тон. Те напуснаха кея на зазоряване и до свечеряване инженерът успя да завърши отпуската си, посветена на риболова, С още една порядъчно голяма риба, след което хвана полета за Хонолулу. Като се върнеше на работа, нямаше да мине само с една рибарска история, ала не смяташе да споменава екипировката, която капитанът на корабчето изхвърли през борда веднага щом излязоха от полезрението на хората на сушата. Бе срамота да изхвърлят фотоапаратите и скъпите светкавици, обаче сигурно имаше основателна причина за това.

 

 

Кларк и Чавес, все още представящи се за руснаци, успяха да се уредят с доста блъскане за полет на японските авиолинии за „Нарита“. На път за самолета те видяха добре облечен мъж с белезници и военна охрана и от шест метра разстояние, докато го отвеждаха в салона за първа класа, Динг се вгледа в очите на човека, разпоредил смъртта на Кимбърли Нортън. За кратко му се прииска подръка да му беше светкавицата, някакъв пистолет или дори нож, но звездите не предвиждаха такова нещо. Полетът до Япония трая малко повече от два отегчителни часа, след което двамата агенти минаха с подръчния си багаж през международния терминал. Те имаха резервирани билети за първа класа за друг полет на японските авиолинии до Ванкувър, а оттам щяха да продължат за Вашингтон с американски самолет.

— Добър вечер — поздрави пилотът първо на японски, а после и на английски. — Говори капитан Сато. Очакваме лек полет, а и ветровете са благоприятни. С малко късмет трябва да сме във Ванкувър около седем сутринта местно време. — Гласът звучеше даже по-механично от евтините високоговорители над главите им, ала летците обичаха да говорят като роботи.

— Слава богу! — прошепна Чавес на английски. Направи някои сметки наум и прецени, че ще бъдат във Вирджиния към девет-десет часа вечерта.

— Горе-долу добре — разсъждаваше на глас Кларк.

— Искам да се оженя за дъщеря ви, господин К. Смятам да поискам ръката й, щом се приберем. — Е, най-сетне го каза. Погледът, който си навлече с тези безцеремонни думи, го накара инстинктивно да се свие.

— Някой ден ще разбереш какво могат да причинят такива думи, Динг. — „Моето момиченце?“ — мислеше си той, уязвим към ситуацията както всеки мъж, а може би и повече.

— Не искаш гаучо в семейството ли?

— Не, изобщо не става въпрос за това. По-скоро… О, какво пък толкова. По-лесно е да напишеш Чавес, отколкото Войоховиц. Ако тя няма нищо против, то като че ли същото важи и за мен.

„Толкова лесно ли било?“

— Очаквах направо да ме изядеш.

Кларк си позволи да се изкикоти.

— Не, предпочитам да използвам пистолет. Мислех, че си го разбрал.

 

 

— Президентът не би могъл да направи по-добър избор — заяви Сам Фелоус по „Добро утро, Америка“. — Познавам Джак Райън от почти осем години. Той е един от най-интелигентните хора на държавна служба. Сега мога да ви издам, че той е един от главните „виновници“ за бързото приключване на военните действия с Япония, спомогна и за възстановяването на финансовите пазари.

— Имаше слухове, че работата му в ЦРУ…

— Знаете, че не мога да разкривам поверителна информация. — За тези изтичания на информация щяха да се погрижат други, а тази сутрин подходящите сенатори отляво и отдясно също щяха да бъдат запознати с нещата. — Мога само да кажа, че доктор Райън служи на родината ни възможно най-благородно. Не мога да се сетя за друг служител на разузнаването, който да е спечелил такова доверие и уважение, каквото Джак Райън.

— Но онзи инцидент с терористите преди десет години… Имали ли сме някога вицепрезидент, който така да…

— Да е убивал хора? — Фелоус поклати глава. — Много президенти и вицепрезиденти са били войници. Джак бранеше семейството си от ожесточено и недвусмислено нападение, както би постъпил всеки американец. Мога да ви кажа, че там, където живея, в Аризона, никой не би го обвинил за тази постъпка.

— Благодаря, Сам — каза Райън, който гледаше служебния си телевизор. Първата вълна от репортери се готвеше да го залее след тридесет минути и той трябваше да прегледа информационните материали плюс една страница с инструкции от Тиш Браун. Не говори прекалено бързо. Не давай пряк отговор на никой важен политически въпрос… — Да, радвам се, че съм тук — каза си той. — Просто всяка игра е за себе си. Не карат ли новаците в бейзбола да казват същото?

 

 

Самолетът 747 кацна дори по-рано, отколкото пилотът обеща, което бе хубаво, но нямаше да им е от полза за връзката с другия полет. Добрата новина в момента беше, че пътниците в първа класа слизаха първи, а още по-хубаво стана, когато един служител от консулството на САЩ посрещна Кларк и Чавес на изхода и бързо ги прекара през митницата. И двамата бяха спали по време на пътуването, обаче телата им още не можеха да влязат в синхрон с местното време. Една вече остаряваща „Делта“ L-1011 отлетя два часа по-късно към международното летище „Дълес“.

Капитан Сато остана в пилотското си място. Един от проблемите на международните полети бе еднаквостта им. Този терминал би могъл да е почти навсякъде по света, само дето всичките лица бяха на гайджин. Щеше да има еднодневен престой, преди самолетът му да отлети обратно, несъмнено пълен пак с бягащи японски висши служители.

И така щеше да мине остатъкът от живота му, в превозване на хора, които не познаваше, до места, които не го интересуваха. Ех, да беше останал в отбранителните сили… Може би щеше да се справи по-добре от другите, може би щеше да промени нещо. Той бе най-добрият пилот в една от най-добрите в света авиолинии и тези му умения можеше да… Никога обаче нямаше да узнае, както и от него никога нямаше да зависи нещо: просто още един летец на поредния самолет, превозващ хора до и от една нация, загубила честта си. „Е, добре.“ Той се смъкна от седалката, събра картите за полета и други необходими документи, пъхна ги в сака си и слезе от самолета. Сега изходът беше празен и Сато успя да премине през оживената, но безлична чакалня. Зърна един брой на „САЩ днес“ в едно магазинче и като го взе, хвърли бегъл поглед на първата страница и видя снимките. Довечера в девет часа? В този момент всичко си дойде по местата, като на практика в уравнението величините бяха само скоростта и разстоянието.

Сато се огледа още веднъж, след което се отправи към административната канцелария на летището. Трябваше му синоптична карта. Вече знаеше как да разчете времето.

 

 

— Има едно нещо, което бих искал да оправя — каза Джак, чувстващ се повече отвсякога като у дома си в Овалния кабинет.

— По-точно?

— Касае се за служител на ЦРУ. Той се нуждае от помилване.

— За какво? — поинтересува се Дърлинг, като се чудеше дали още някой проблем няма да се стовари на главата му.

— Убийство — отвърна откровено Райън. — По прищявка на съдбата баща ми се е занимавал с делото по времето, когато аз учех в колежа. Хората, които е убил, са си го заслужили…

— Това не е хубава гледна точка. Даже да е било така.

— Заслужили са си го. — Невстъпилият още в длъжност вицепрезидент разясни случая за две-три минути. Вълшебната думичка беше „наркотици“ и скоро тя накара президентът да кимне.

— А оттогава насам?

— Оттогава е един от най-добрите оперативни служители, които сме имали. Той е човекът, пипнал Куати и Госн в Мексико.

— Той ли е?

— Да, сър. Той заслужава да си получи името обратно.

— Добре. Ще се обадя на министъра на правосъдието и ще видим дали можем да го уредим безшумно. Да желаеш някакви други услуги? — попита президентът. — Знаеш ли, усвояваш политиката доста бързо за аматьор. Между другото, добре се справи с медиите тази сутрин.

Райън прие комплимента с кимване и добави:

— Адмирал Джексън. Той също свърши хубава работа, но флотът сигурно ще му се отблагодари.

— Малко внимание от президента не е навредило на ничия военна кариера. Бездруго искам да се срещна с него. Все пак си прав. Това, дето прелетя до островите, за да се срещне с тях, беше много проницателен ход.

 

 

— Никакви загуби и много поразени цели — докладва Чембърс. Защо ли този факт не го радваше?

— Ами подводниците, които потопиха „Шарлот“ и „Ашвил“? — полюбопитства Джоунс.

— Ще попитаме, когато му дойде времето, ала вероятно сме ударили поне едната. — Преценката бе статистическа, обаче правдоподобна.

— Поздравления, Рон — рече Манкузо.

Джоунс изгаси цигарата си. Сега трябваше пак да се откаже от навика си. Сега също така разбра какво представлява войната и благодари на Бога, че никога не е трябвало да воюва истински. Може би военната игра беше само за деца. Той обаче изигра своята роля, вече знаеше как стоят нещата и ако имаше късмет, никога нямаше да му се наложи да стане свидетел на друга война. Винаги щеше да има китове, които да следи.

— Благодаря, капитане.

 

 

— Един от самолетите ни 747 има доста сериозна механична повреда — обясни Сато. — Ще бъде в ремонт три дни. Трябва да излетя за „Хийтроу“, за да го сменя. Друг „Боинг“ 747 ще заеме мястото ми по маршрута над Тихия океан. — С тези думи той му подаде плана за полета.

Канадският служител, отговарящ за въздушния трафик, му хвърли бегъл поглед.

— Пасажери?

— Не, няма да има пътници, обаче ще ми трябва пълен резервоар с гориво.

— Надявам се, че компанията ви ще плати за него, капитане — подхвърли чиновникът с усмивка. Той написа одобрението си под плана, запази копие от него за архива си и върна другото на пилота. После хвърли последен поглед на формуляра. — Южен курс? Той е по-дълъг с осемстотин километра.

— Не ми харесва прогнозата за времето — излъга Сато. Не му беше много трудно. Такива хора рядко оспорваха инстинкта на пилотите за времето. Този не правеше изключение.

— Благодаря ви. — Бюрократът се зарови пак в документите си.

Един час по-късно Сато стоеше Под самолета си. Той се намираше в хангар на канадските авиолинии, а мястото му на терминала беше заето от друг международен полет. Не бързаше с подготвянето на големия самолет за път и проверяваше за течове, разхлабени нитове, спаднали гуми и изобщо за всякакви нередности (процедурата се наричаше „хангарна треска“), ала не забеляза нищо. Вторият пилот бе вече на борда, раздразнен от непредвидения полет, който трябваше да предприемат, въпреки че той означаваше три-четири дни, прекарани в Лондон — град, известен с многото авиатори от различни националности. Сато завърши обиколката си и се качи в самолета, като първо мина през бордовата кухня.

— Всичко ли е готово? — попита той.

— Списъкът от процедурите преди полета е готов, готовност за съставяне на предстартов списък — рапортува мъжът точно преди ножът за пържоли да проникне в гърдите му. Очите му бяха разширени по-скоро от шок и изненада, отколкото от болка.

— Много съжалявам, че трябваше да направя това — каза му Сато с мек глас. След това се пристегна с предпазния колан на лявата седалка и започна запалването на двигателите. Наземният екип беше твърде далеч, за да вижда в пилотската кабина, и не би могъл да знае, че само един от двамата мъже вътре е жив.

— Кулата на Ванкувър, тук полет на японските авиолинии пет-нула-нула. Искам разрешение за придвижване до мястото за излитане.

— Пет-нула-нула тежкотоварен, прието, разрешено ви е придвижване до писта две-седем-ляво. Вятърът е с посока две-осем-нула, петнадесет възла.

— Благодаря, Ванкувър. — След тези думи самолетът се задвижи. Минаха десет минути, докато достигна началото на пистата за излитане. Наложи се да изчака още една минута, понеже самолетът пред него бе също „Боинг“ 747, а те изпускаха опасно мощна въздушна струя. Сато възнамеряваше да наруши първото правило при летене — броят на излитанията да бъде равен на броя на кацанията, — ала сънародниците му и преди бяха постъпвали така. След разрешение от кулата той дръпна ръчките за газта така, че да набере мощност за излитане, и боингът, празен с изключение на горивото, се понесе бързо по пистата, завъртя се, преди да достигне хиляда и осемстотин метра височина, и веднага се насочи на север, за да освободи контролираното въздушно пространство над летището. Ненатовареният пътнически самолет буквално се изстреля до постоянната си височина от единадесет хиляди и деветстотин метра, на която се постигаше максимална икономичност. Планираният полет минаваше по канадско-американската граница и се отделяше от сушата малко на север от рибарското градче Хоупдейл. Скоро след това щеше да излезе от обхвата на наземните радари. „Четири часа“ — мислеше си Сато и отпиваше от чая си, докато автопилотът управляваше самолета. Каза молитва в памет на човека вдясно от него, като се надяваше, че душата на втория пилот ще намери покой, какъвто неговата вече имаше.

 

 

Самолетът „Делта“ се приземи на „Дълес“ само с минута закъснение. Кларк и Чавес откриха, че там ги очакваше кола. Те се качиха в служебния „Форд“ и се отправиха към междущатската магистрала 64, а шофьорът, който го бе докарал, взе такси.

— Как мислиш, какво го чака?

— Ямата ли? Затвор, може и нещо по-лошо. Взе ли вестник? — попита Кларк.

— Да. — Чавес го разгъна и прегледа набързо първата страница. — Мамка му!

— Какво?

— Май доктор Райън го повишават, за да се отърват от него. — Чавес обаче имаше други проблеми, за които да мисли по пътя до Източна Вирджиния, като например как да зададе на Патси Големия въпрос. Ами ако тя кажеше „не“?

 

 

Общите заседания на Конгреса винаги се провеждат в парламентарната зала поради по-големите й размери, а също и защото, както забелязваха членовете на „по-долната“ камара, банките в Сената бяха запазени и онези мръсници не позволяваха никой друг да им сяда на местата. Охраната тук обикновено беше добра. Сградата на Капитолийския хълм имаше собствен полицейски отряд, който бе свикнал да работи с тайните служби. Коридорите бяха отцепени с въжета от кадифе, а униформените служители бяха някак си по-бдителни от обикновено, но събитието не беше кой знае какво.

Президентът щеше да пристигне на Хълма със служебната си здраво бронирана кола, ескортиран от няколко шевролета „Събърбън“, които бяха дори още по-защитени и пълни с тайни агенти с достатъчно оръжия, за да Отблъснат една рота морски пехотинци. Всъщност всичко приличаше по-скоро на пътуващ цирк и точно като циркаджии те винаги монтираха и демонтираха екипировката си. Четирима агенти например домъкнаха на покрива сандъците си с ракети „Стингър“, заеха обичайните позиции и огледаха местността, за да проверят дали дърветата не са израсли твърде нависоко (подрязваха ги периодично за по-добра видимост). Екипът за борба със снайперисти към тайните служби зае подобни високи позиции върху сградата на Конгреса и други съседни здания. Най-добрите стрелци в страната, те извадиха направените по поръчка седеммилиметрови пушки „Магнум“ от уплътнените си с дунапрен калъфи и с помощта на бинокли огледаха незаетите от тях покриви. Останаха съвсем малко такива, след като други членове на „командата“ се качиха с асансьори или по стълбите на всяка постройка в близост до мястото, което СКАЧАЧА щеше да посети тази вечер. Когато мракът падна, бе извадено осветително оборудване, а агентите се тъпчеха с горещи течности, за да стоят нащрек.

 

 

Сато благодари на провидението за подходящия час на събитието и за системата за предупреждаване за опасности и избягване на сблъсквания. Въпреки че трансатлантическите маршрути никога не бяха свободни, пътуванията от Европа към Америка и обратно бяха съобразени така, че да съвпаднат с времето за сън, и тези часове от деня бяха мъртъв период за полетите на запад. Системата излъчваше проучващи сигнали и щеше да го предупреди за наличието на самолети наблизо. В момента наоколо нямаше нищо — на екрана му мигаше „СБЛЪСКВАНЕ НЕВЪЗМОЖНО“, което значеше, че няма никакво движение в диапазон от тринадесет километра. Това му позволяваше безпроблемно да поеме западен курс, като следва бреговата линия. Сега му оставаха петстотин километра. Пилотът сравни времето с това в запаметения план за полета. Отново беше преценил съвсем точно ветровете в двете посоки. Трябваше да разчете времето прецизно, тъй като понякога американците можеха да са много точни. В двадесет и тридесет той сви на запад. Вече бе уморен, понеже прекара по-голямата част от последните двадесет и четири часа във въздуха. Над американското източно крайбрежие валеше дъжд и макар че той щеше да направи пътуването на по-малка височина неравно, Сато беше пилот и почти не забелязваше такива неща. Истински неприятности му създаваше единствено количеството чай, което изпи. Наистина трябваше да отиде до тоалетната, обаче не можеше да остави пилотската кабина без контрол, а и това неудобство щеше да продължи по-малко от час.

 

 

— Тате, какво значи това? Ще продължим ли да ходим в същото училище? — попита Сали от обърнатата назад седалка на лимузината.

Кати се зае да отговори, защото този беше един от въпросите за майки:

— Да, и даже ще имате личен шофьор.

— Страхотно! — реши малкият Джак.

Баща им го гризяха съмнения, както обикновено ставаше, след като вземеше важно решение, макар да знаеше, че е прекалено късно за това. Кати се вгледа в лицето му, прочете мислите му и се усмихна.

— Джак, ще е само за няколко месеца, и после…

— Знам. — Съпругът й кимна. — Винаги мога да поработя върху уменията си в голфа.

— Можеш и най-сетне да преподаваш. Ето какво искам да правиш. От това имаш нужда.

— Значи да не се връщам към банкерството?

— Изненадана съм, че издържа толкова време там.

— Ти си очен касапин, не психиатър.

— Ще си поговорим по въпроса — рече професор Райън и оправи рокличката на Кейти. Блазнеше я именно уговорката за единадесетте месеца. След този пост той никога повече нямаше да се върне на държавна служба. Какъв хубав подарък им поднесе президентът Дърлинг.

Служебната кола спря пред административната сграда, намираща се в съседство с Конгреса. Отпред нямаше тълпи, като се изключеше част от персонала, излизащ в момента от зданието. Десет тайни агенти държаха под око тях и всичко наоколо, докато други четирима въведоха семейство Райън в сградата. Ал Трент стоеше на страничния вход.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Ами…

— След като бъдеш одобрен, ще те заведем да положиш клетва, а после ще заемеш мястото си зад президента, до председателя на Долната камара — поясни Сам Фелоус. — Идеята е на Тиш Браун. Ще стане добре.

— Предизборно театралничене — отбеляза Джак невъзмутимо.

— Ами ние? — поинтересува се Кати.

— Хубава семейна картинка — разсъждаваше Ал на глас.

— Не зная защо се вълнувам чак толкова — промърмори Фелоус с най-добродушния си тон. — Сега вече ноември ще ни дойде нанагорно. Сигурно изобщо не ти е хрумнало, нали?

— Съжалявам, Сам, не е — отвърна Джак със смутена усмивка.

— Този бордей бе първият ми кабинет — каза Трент и отвори една врата на приземния етаж към свързаните канцеларии, които беше използвал в продължение на десет мандата. — Пазя си го за късмет. Моля, седнете и се отпуснете.

Един от помощниците му донесе безалкохолни и лед под зорките погледи на телохранителите на Райън. Андреа Прайс пак се заигра с децата. Изглеждаше непрофесионално, ала не беше. Децата трябваше да се чувстват добре с нея и тя вече бе поставила едно добро начало.

 

 

Колата на президента пристигна без инциденти. Ескортът му го преведе до кабинета на председателя на Долната камара, разположен в съседство със залата. Там той прегледа речта си отново. ЖАСМИН, или госпожа Дърлинг, придружена от своята лична охрана, взе асансьора до официалния балкон. По това време залата се бе напълнила наполовина. Сега не беше прието хората да закъсняват, защото така е модно: може би единственият такъв случай за членовете на Конгреса. Повечето от тях се събираха на малки групички от приятели и влизаха по партии, а местата бяха разделени от една съвсем реална, макар и невидима линия. Останалата част от правителството щеше да дойде по-късно. Всичките девет съдии на върховния съд, всички членове на кабинета, които се случиха в града (двама ги нямаше), и обединените началник-щабове в техните накичени униформи бяха отведени до първия ред. Следваха шефовете на независимите служби. Бил Шоу от ФБР. Председателят на Федералния резервен фонд. Най-сетне, под нервните погледи на охраната и обичайното крякане на протежетата на политиците, всичко бе готово навреме, както като че ли ставаше винаги.

Седемте телевизионни мрежи прекъснаха програмите си. Водещите се появиха, за да съобщят, че обръщението на президента ще започне, с което информираха зрителите, че могат да отидат до кухнята и да си направят сандвичи, без да изпуснат нищо.

Пазителят на парламентарната зала, човек на една от най-превъзходните служби в страната, давани по политически причини (с хубава заплата и никакви реални задължения), измина половината пътека и изпълни единствената си общоизвестна функция с обичайния си гръмовен глас:

— Господин председател, президентът на Съединените щати.

Роджър Дърлинг влезе в залата и тръгна по пътеката между банките, като се спираше за кратки ръкостискания, пъхнал червената кожена папка под мишницата си. В нея имаше обикновено копие на речта му, в случай че механизмът, движещ текста пред камерата, се счупеше. Ръкоплясканията бяха оглушителни и искрени. Даже хората от опозицията оценяваха, че Дърлинг изпълни обещанието си да спазва, покровителства и брани конституцията на САЩ, и колкото и мощна сила да беше политиката, в залата все още се срещаха чест и патриотизъм, особени в такова време. Президентът се изкачи на своето място на подиума и дойде време председателят на Долната камара да изпълни официалното си задължение:

— Членове на Конгреса, имам удоволствието и необикновената чест да представя президента на Съединените щати. — И аплодисментите започнаха наново. Този път между партиите възникна обичайната надпревара, целяща да покаже кой можеше да ръкопляска и да приветства президента най-шумно и най-дълго.

 

 

— Добре, помниш ли какво става, когато…

— Разбрано, Ал! Влизам, полагам клетва пред председателя на Върховния съд и си отивам на мястото. Трябва само да повтарям след него. — Райън гаврътна една кола и обърса потните си ръце в панталоните. Един таен агент му донесе кърпа.

 

 

— Вашингтон-център, тук полет шест-пет-девет на KLM. Авария на борда! — Съобщението беше на накъсан „авиаторски“, както говорят хора, край които всичко отива по дяволите.

Диспечерът край Вашингтон забеляза, че буквено-цифровото изображение току-що утрои размерите си на монитора му, и включи микрофона си. Екранът показваше курса, скоростта и височината. Първото му впечатление бе, че самолетът рязко се спускаше.

— Шест-пет-девет, тук Вашингтон-център. Обявете намеренията си.

— Център, тук шест-пет-девет. Двигател номер едно избухна, първи и втори мотор са извън строя. Структурната цялост е под въпрос. Управляемостта също. Моля за радарно направляване направо до „Балтимор“.

Диспечерът махна рязко към началника си, който дойде веднага.

— Чакайте малко. Кои сте вие? — Той провери в компютъра и не откри никаква прясна информация за KLM-659.

Диспечерът включи пак радиостанцията си.

— Шест-пет-девет, моля да се идентифицирате, край. — Сега той прозвуча по-настоятелно.

— Вашингтон-център, тук KLM-шест-пет-девет, чартърен самолет 747, летящ за Орландо, триста пасажери на борда. Повтарям: два мотора са извън строя, структурна повреда на лявото крило и корпуса. Спускам се на три хиляди метра. Моля за незабавно радарно насочване към „Балтимор“, край!

— Не можем да си правим ташак с това — разсъди на глас главният диспечер. — Поеми го и го приземи.

— Разбрано, сър. Шест-пет-девет тежкотоварен, имам радарен, контакт. Засичам ви на четири хиляди и двеста метра, спускате се със скорост триста възла. Препоръчвам завой наляво, курс две-девет-нула. Продължете спускането и поддържайте три хиляди.

— Шест-пет-девет, спускам се към три хиляди метра, завой наляво две-девет-нула — повтори Сато. Английският бе езикът на международното въздухоплаване, а неговият беше отличен. Дотук добре. Изразходва по-малко от половината си гориво, а му оставаха едва сто и шестдесет километра според системата за спътниково направление.

 

 

На международното летище между Вашингтон и Балтимор противопожарната охрана, намираща се в сграда близо до главния терминал, бе вдигната незабавно под тревога. Служители на летището, които обикновено имаха други задължения, тичаха или се отправяха с коли към зданието, докато диспечерите бързо решаваха кои самолети ще приземят, преди повреденият 747 да се приближи достатъчно, и кои ще трябва да оставят да кръжат още малко. Планът за принудително кацане вече беше предопределен както на всяко голямо летище. На крак бе вдигната полицията и други служби и буквално стотици хора бяха откъснати от телевизионните екрани.

 

 

— Искам да ви разкажа историята на един американски гражданин, син на полицай, бивш морски пехотинец, осакатен при злополука по време на учение, преподавател по история, член на американското финансово съсловие, съпруг и баща, патриот и държавен служител, и истински американски герой — каза президентът по телевизията. При тези думи Райън се присви, особено когато последваха ръкопляскания. Камерите показаха в едър план министъра на финансите Фидлър, който беше подшушнал на група финансови репортери за ролята на Джак за възстановяването на Уолстрийт. Дори Брет Хансън ръкопляскаше, и то доста благосклонно.

— Винаги е така смущаващо, Джак — засмя се Трент.

— Мнозина от вас го познават, мнозина са работили с него. Днес говорих с членовете на Сената. — Дърлинг направи жест към лидерите на управляващата партия и опозицията, а те и двамата се усмихнаха и кимнаха към камерите на Си-Спан. — И с вашето съгласие бих желал сега да повдигна кандидатурата на Джон Патрик Райън за поста вицепрезидент на Съединените щати. Моля също така членовете на Сената да одобрят тази вечер повдигнатата кандидатура чрез открито гласуване.

 

 

— Това изобщо не е редно — отбеляза един коментатор, докато двамата сенатори ставаха, за да се приближат към подиума.

— Президентът Дърлинг този път добре е подготвил домашното си — отвърна политическият специалист. — Джак Райън почти не е спорна личност, доколкото това е възможно в този град, а и един двупартиен…

 

 

— Господин президент, господин председател, членове на Сената, приятели и колеги от Долната камара — започна лидерът на управляващата партия. — С голямо удоволствие лидерът на опозицията и аз…

 

 

— Сигурни ли сме, че това е законно? — запита се гласно Джак.

— В конституцията пише, че Сенатът трябва да те одобри. Не се казва как — отговори Сам Фелоус.

 

 

— Кулата в „Балтимор“, тук шест-пет-девет. Възникна проблем.

— Шест-пет-девет, какъв е проблемът? — попита диспечерът. Той вече разбираше отчасти за какво става дума по монитора. Приближаващият 747 не реагира на последната команда толкова бързо, колкото му нареди преди минута. Диспечерът обърса ръцете си една в друга и се запита дали ще могат да приземят този самолет.

— Контролната ми апаратура не функционира добре… Не съм сигурен, че мога… „Балтимор“, виждам светлините на някаква писта на един часа… Не познавам добре района… тук е напечено… губя мощност…

Операторът провери радарното направление и разшири обхвата до…

— Шест-пет-девет тежкотоварен, това е военновъздушната база „Андрюс“. Имат две чудесни писти. Можете ли да завиете натам?

— Тук шест-пет-девет. Да… струва ми се.

— Изчакайте. — Диспечерът имаше пряка телефонна връзка с военновъздушната база. — „Андрюс“, забелязахте ли…

— Следим го — отвърна старшият оператор от тази контролна кула. — От централната кула на Вашингтон ни уведомиха. Имате ли нужда от помощ?

— Можете ли да го поемете?

— Да.

— Шест-пет-девет, тук „Балтимор“. Ще ви предам на кулата при „Андрюс“. Препоръчвам десен завой към три-пет-нула… Можете ли да го направите, сър?

— Мисля, че мога. Пожарът угасна, струва ми се, но хидравличната ми система сдава багажа. Като че ли двигателят…

— KLM-659 тежкотоварен, тук контролната кула на „Андрюс“. Установихме радарен контакт. Остават ви четиридесет километра, курс три-четири нула, спускате се от хиляда и двеста метра. Писта нула-едно-ляво е свободна, а пожарните ни коли вече са на път — съобщи му капитанът от ВВС. Той вече бе натиснал бутона за спешни случаи и опитните му хора пъргаво излизаха навън. — Препоръчвам завой надясно към нула-едно-нула, продължете спускането.

 

 

— Шест-пет-девет — беше единственото потвърждение, че командата е приета.

Сато никога нямаше да узнае за ироничната страна на ситуацията. Въпреки че имаше безброй изтребители в „Андрюс“, във военновъздушната база „Ленгли“, на военноморския въздушен изпитателен полигон „Патъксент ривър“ и във флотската база „Оушиана“, всичките разположени в радиус от сто и шестдесет километра от Вашингтон, на никого не му бе хрумвало да поддържа въздушен патрул от изтребители над столицата в други подобни нощи. Сложните му лъжи и маневри едва ли бяха необходими. Сато извъртя самолета си болезнено бавно, за да имитира повреден турбореактивен самолет, направляван на всеки метър от един изключително загрижен и професионално действащ американски диспечер. „Е, жалко за него“ — помисли си той.

 

 

— Мнозинство!

— Против? — След този въпрос настъпи мълчание, последвано миг по-късно от аплодисменти. Сетне председателят се изправи.

— Вратарят на парламента ще въведе вицепрезидента в залата, за да може той да положи клетва според закона.

 

 

— Твой ред е. Успех — рече Трент, стана и се отправи към вратата.

Агентите на тайните служби се разтеглиха в коридора като ветрило и поведоха шествието към тунела, свързващ тази сграда с Конгреса. Като влезе в него, Райън огледа извитата постройка, боядисана в ужасен светложълт цвят и окичена от двете страни, колкото и странно да е, предимно с детски рисунки.

 

 

— Не виждам никаква явна повреда, никакъв дим или огън. — Диспечерът беше насочил бинокъла си към приближаващия самолет. Сега му оставаше само километър и половина. — Не е свалил колесниците, по дяволите!

— Шест-пет-девет, колесниците ви са вдигнати. Повтарям, колесниците ви са вдигнати!

Сато можеше да отговори, ала предпочете да не го прави. Сега всичко бе решено. Той дръпна ръчките за газта, с което увеличи скоростта от сто и шестдесет възла, поддържана за кацането, и засега остана на височина триста метра. Целта вече се виждаше и на него му оставаше само да завие с четиридесет градуса наляво. Като размисли, той включи светлините на самолета и освети червения жерав на опашния вертикален стабилизатор.

 

 

— Какво прави тоя, по дяволите?

— Самолетът не е холандски! Вижте! — Младшият оператор посочи натам. Точно над летището „Боинг“ 747 се впусна в ляв завой, очевидно под пълен контрол, и всичките четири двигателя изреваха пронизително от увеличената мощност. Тогава двамата мъже се спогледаха, тъй като осъзнаха какво точно ще се случи, и също знаеха, че не можеше да се направи абсолютно нищо. Обаждането до командира на базата беше просто формалност, която нямаше да повлияе на събитията по никакъв начин. Все пак го сториха, след което вдигнаха под тревога и Първа хеликоптерна ескадрила. С това възможностите им се изчерпаха и те се обърнаха да проследят драмата, за чийто финал те вече се бяха досетили. Щеше да е нужна малко повече от минута, за да свърши всичко.

 

 

Сато идваше често във Вашингтон и бе минал през всичките обичайни туристически атракции, включително и посещение на сградата на Конгреса, дори няколко. „Причудливо архитектурно творение“ — помисли си отново той, докато тя растеше все повече пред очите му. Коригира траекторията си така, че да профучи точно над авеню „Пенсилвания“ и да прекоси река Анакостия.

 

 

Гледката беше достатъчно шокираща, за да парализира за миг тайния агент, застанал над парламентарната зала, но това трая само секунда, която накрая се оказа без значение. Мъжът се свлече на колене и махна предпазния капак от големия пластмасов сандък.

— Измъкнете СКАЧАЧА! Веднага! — изкрещя той, докато вадеше ракетата „Стингър“.

— Движение! — извика някакъв агент в микрофона си достатъчно силно, че да проглуши ушите на охранителния отряд вътре. Простичка дума, която за всички от тайните служби означаваше, че трябва да разкарат президента от мястото, където се намира. Агентите, тренирани не по-зле от крилата в Националната футболна лига, веднага се задвижиха, без даже да знаят каква е опасността. На балкона над залата охраната на първата дама трябваше да измине по-кратко разстояние и макар че една от телохранителките се препъна, тя успя да сграбчи ръката на Ан Дърлинг и започна да я тегли навън.

— Какво?! — Андреа Прайс бе единствената в тунела, която проговори. Останалите агенти около семейство Райън мигновено извадиха оръжията си, повечето от които се оказаха пистолети, а двама измъкнаха автомати. Всички до един вдигнаха оръжията и огледаха жълто-белия коридор за опасности, ала не видяха нищо.

— Чисто!

— Чисто!

— При мен също!

На партера на парламентарната зала шестима мъже се втурнаха към подиума и също се оглеждаха наоколо с извадени оръжия за секунди, които щяха да се запечатат завинаги в паметта на милиони телевизионни зрители. Президентът Дърлинг погледна шефа на охраната си с искрено недоумение, който само му изкрещя настоятелно да се раздвижи веднага.

Агентът със „Стингър“ на покрива на сградата бе вдигнал оръжието на рамото си за рекордно кратко време и сега пиукането на търсещото устройство на ракетата го известяваше, че целта е засечена. След по-малко от секунда той стреля, като в същия този момент съзнаваше, че от изстрела му няма никакъв смисъл.

 

 

Динг Чавес седеше спокойно на дивана, хванал ръката на Патси (на която сега имаше пръстен), докато не забеляза извадените оръжия. Войникът, какъвто той винаги щеше да бъде, се наведе към телевизора, за да потърси опасността, и макар да не видя нищо, знаеше, че тя въпреки това съществува.

 

 

Огнената ивица стресна Сато и той трепна, по-скоро от изненада, отколкото от страх, а сетне видя ракетата, носеща се към левия му вътрешен двигател. Експлозията бе учудващо силна и сигналните системи го уведомиха, че двигателят е напълно унищожен, обаче той се намираше на някакви си хиляда метра от бялото здание. Самолетът се килна и се отклони леко наляво. Сато коригира отклонението, без да се замисли, оправи баланса и пикира към южната част на сградата на американското правителство. Всички щяха да са там. Президентът, парламентаристите, всички. Избра мястото за сблъсък с прецизността, която показваше при всяко рутинно приземяване, и последната му мисъл бе, че щом те можеха да убият семейството му и да опозорят родината му, то щяха да платят солена цена за това. Последното му съзнателно действие беше насочването на самолета малко над средата на зданието. Знаеше, че мястото е почти идеално…

Близо тристатонният самолет с немалко гориво се заби в източната фасада на сградата със скорост триста възла. При сблъсъка боингът се разхвърча на части. Макар той да бе крехък като птица, скоростта и масата му вече бяха разбили колоните около стените. Сетне дойде ред на самото здание. Щом крилата се счупиха, двигателите, представляващи единствените наистина здрави самолетни части, се изстреляха напред, като единият направо проби парламентарната зала и излезе от другата й страна. В каменните стени на сградата на Конгреса нямаше строителна стомана, тъй като ги бяха издигнали в епоха, когато се е смятало, че слагането на камък върху камък е най-сигурната форма на строене. Цялата източна фасада на южното крило беше разтрошена на чакъл, който се разхвърча на запад, ала истинските последствия от катастрофата дойдоха след секунда-две, тъкмо колкото покривът да тръгне да се срутва върху деветстотинте човека в залата: сто тона самолетно гориво изригнаха от надупчените резервоари и започнаха да се образуват пари при преминаването между каменните блокове. След секунда то се запали от някаква искра и огромно огнено кълбо погълна всичко във и извън сградата. Почти вулканичните пламъци подадоха езици навън в търсене на въздух и коридори, все още нелишени от кислород, и ударната вълна обхвана цялото здание и стигна дори до мазето.

 

 

Първоначалният удар бе достатъчен, за да събори всички на колене, и сега тайните агенти бяха на ръба на паниката. Първото инстинктивно действие на Райън беше да грабне най-малката си дъщеря, след което повали останалите от семейството си на пода и ги покри с тялото си. Едва успя да залегне, когато нещо го накара да погледне назад, към северната част на тунела. Оттам дойде шум и секунда по-късно се появи приближаваща се оранжева огнена стена. Нямаше време дори да каже нещо. Той натисна главата на жена си надолу, а после още две тела паднаха върху им и ги покриха. Времето му стигна само колкото да погледне пак към напредващите пламъци…

… над главите им огненото кълбо вече бе изчерпало запаса от кислород. Растящият като гъба облак се извиси нагоре, като сам създаде микробуря и изсмука навън въздуха и керосиновите пари от сградата, чиито обитатели той вече беше убил…

… те спряха на по-малко от тридесет метра, след което се отдръпнаха толкова бързо, колкото преди малко се приближаваха, и през тунела за миг профуча ураган, носещ се в обратна посока. Една врата, изтръгната от пантите си, се наклони към тях, но падна встрани. Малката Кейти пищеше от ужас и болка, причинена от цялата тази тежест върху й. Очите на Кати бяха широко отворени и втренчени в съпруга й.

— Движение! — извика преди всички Андреа Прайс, при което агентите вдигнаха всички членове на семейството и ги понесоха или повлякоха към съседната сграда, оставяйки двамата парламентаристи да ги настигнат сами. Това им отне по-малко от минута, а сетне специален агент Прайс отново изпревари останалите: — Господин президент, добре ли сте?

— Какво, по дяволите… — Райън се огледа и отиде при децата си. Дрехите им бяха раздърпани, ала иначе изглеждаха добре. — Кати?

— Нищо ми няма, Джак. — После тя прегледа малките, както направи някога и в Лондон. — Добре са. А ти?

Последва оглушителен трясък, от който земята потрепери, и Кейти Райън пак изпищя.

— Прайс вика Уолкър — каза в микрофона си агентът. — Прайс вика Уолкър… Нека някой се обади веднага!

— Прайс, тук ТРЕТИ СТРЕЛЕЦ. Всичко отиде по дяволите, току-що рухна и сводът. ФЕХТОВАЧА добре ли е?

— Какво, по дяволите, беше това? — каза задъхано Сам Фелоус, застанал на колене. Прайс нямаше време дори да чуе въпроса.

— Да. ФЕКТОВАЧА, ХИРУРГЪТ и… Мамка му, още не сме им дали кодови имена. Децата са… Тук всички са добре. — Дори тя съзнаваше, че преувеличава. Въздухът около тях все още се движеше и се всмукваше от тунела, за да поддържа пламъците в сградата на Конгреса.

Агентите вече възвръщаха хладнокръвието си. Оръжията още бяха в ръцете им и ако в този момент в коридора се появеше дори някой портиер, той можеше да загуби живота си, обаче един по един те си поеха дълбоко въздух и се поотпуснаха, като същевременно се мъчеха да се съсредоточат върху онова, за което ги бяха обучавали.

— Насам! — обади се Прайс и ги поведе, стиснала пистолета с две ръце. — ТРЕТИ СТРЕЛЕЦ, докарайте кола пред югоизточния изход… веднага!

— Разбрано.

— Били, Франк, заемете позиции! — заповяда Прайс.

Джак досега не смяташе, че тя е старшият агент в отряда, но двамата мъже не оспорваха командата й. Те се затичаха към края на коридора. Трент и Фелоус просто наблюдаваха и подканваха останалите с жестове да продължат напред.

— Чисто е! — обяви телохранителят с автомата „Узи“ от края на коридора.

— Добре ли сте, господин президент?

— Чакай малко, ами…

— СКАЧАЧА е мъртъв — отвърна простичко Прайс. Останалите агенти бяха чули същия разговор по радиостанциите си и бяха образували изключително стегнат пръстен около шефа си. Райън пък го бе пропуснал, така че още беше объркан и се мъчеше да влезе в течение с нещата.

— Отвън ни чака един пикап „Събърбън“! — извика Франк. — Да вървим!

— И така, сър, процедурата изисква да ви измъкнем моментално. Моля да ме последвате — каза Андреа Прайс и наведе съвсем малко оръжието си.

— Чакай, чакай, какво искаш да кажеш? Че президентът…

— ТРЕТИ СТРЕЛЕЦ, тук Прайс. Има ли вероятност някой да се е измъкнал?

— Никаква, Прайс. Никаква — повтори снайперистът.

— Господин президент, трябва да ви отведем на безопасно място. Последвайте ме, моля ви.

Оказа се, че огромните пикапи са два. Джак бе отделен насила от семейството си и натикан в първия.

— Ами семейството ми? — настоя за отговор той и тогава видя оранжевата клада, била само преди четири минути централното седалище на американското правителство. — О, Боже мой…

— Ще ги откараме до… до…

— Откарайте ги до военноморските поделения на Осма и Първа улица. Искам сега край тях да има морски пехотинци, ясно ли е? — По-късно Райън щеше да си спомни, че първата му президентска заповед е била връщане към собственото му минало.

— Да, сър. — Прайс включи микрофона си. — ХИРУРГА и децата да бъдат откарани на Осма и Първа улица. Уведомете пехотинците, че пристигат!

Райън забеляза, че неговата кола тъкмо започваше да се спуска по авеню „Ню Джърси“ и да се отдалечава от Хълма. При всичката си първокласна подготовка хората от тайните служби, общо взето, се мъчеха да напуснат района.

— Обърнете на север — нареди им Джак.

— Сър, Белият дом…

— Трябва ми място с камери, и то веднага. Мисля, че ще имаме нужда и от съдия. — Осъзна, че идеята не му дойде след разсъждения или анализи. Просто му хрумна.

Шевролетът продължи още доста на запад, преди да свие на север и да обърне обратно. Сега улиците бяха оживени от полиция и пожарни коли. Хеликоптери на ВВС от „Андрюс“ кръжаха отгоре, вероятно за да държат новинарските вертолети на разстояние. Райън излезе от автомобила на своя глава и се отправи с опасалата го в обръч охрана към входа на зданието, в което се помещаваше Си Ен Ен. Просто то беше най-близо. Пристигаха още агенти и Райън наистина се почувства в безопасност, макар да съзнаваше колко глупаво е това усещане. Отведоха го нагоре по стълбите в една чакалня, където след няколко минути пристигна поредният агент с някакъв човек.

— Това е съдия Питър Джонсън от федералния съд в окръг Колумбия — представи му го агентът.

— Това ли е, което си мисля? — попита съдията.

— Страхувам се, че да, сър. Аз не съм юрист. Законно ли е? — поинтересува се президентът.

Отговорът предостави отново Прайс:

— Президентът Кулидж е положил клетва пред баща си, окръжен мирови съдия. Законно е — увери тя двамата мъже.

Към тях се приближи камера. Райън сложи ръка на Библията и съдията започна по памет:

— Аз… Кажете името си, моля.

— Аз, Джон Патрик Райън…

— Тържествено се заклевам всеотдайно да изпълнявам задълженията си на президент на Съединените щати.

— Тържествено се заклевам да изпълнявам задълженията си на президент на Съединените щати… и с всички сили да спазвам, покровителствам и браня конституцията на САЩ. Нека Бог ме накаже, ако излъжа — завърши Джак клетвата по памет. На практика тя не се различаваше особено от онази, която положи като морски пехотинец, и смисълът й беше същият.

— Почти нямахте нужда от мен — рече тихо Джонсън. — Поздравления, господин президент. — И на двамата тези думи им прозвучаха нелепо, ала Райън все пак пое ръката му. — Бог да ви благослови.

Джак огледа залата. През прозорците се виждаше пожарът на Хълма. Сетне се обърна пак към камерата, тъй като, независимо дали му харесваше или не, чрез нея го гледаха милиони хора и възлагаха надежди на него. Райън си пое дъх, без да знае, че вратовръзката му е накриво.

— Дами и господа, станалото тази вечер бе опит да се унищожи правителството на Съединените щати. Те убиха президента Дърлинг, предполагам, че са убили и по-голямата част от Сената… Страхувам се, че е твърде рано да се говори със сигурност. Сигурен съм обаче в следното: Америка може да бъде унищожена много по-трудно, отколкото отделни хора. Както сте научили, баща ми беше полицай. С мама загинаха в самолетна катастрофа, но полицаи още има. Много прекрасни хора бяха убити само преди няколко минути, ала Америка продължава да съществува. Бихме се в още една война и я спечелихме. Преживяхме нападение срещу нашата икономика, ще преживеем и това… Боя се, че съм от твърде скоро на тази длъжност, за да го кажа както трябва, обаче в училище научих, че Америка е една мечта, че тя е… Тя олицетворява идеите, които всички споделяме, нещата, в които всички вярваме, и най-вече онова, което вършим, и начина, по който го вършим. Такива неща не можете да унищожите. Никой не може, независимо колко упорито се опитва, понеже ние сме такива, каквито сме… и каквито сме избрали да бъдем. Тази идея също сме измислили сами и нея никой не може да я разруши.

Не съм сигурен какво ще правя след миг, освен че най-напред ще проверя дали жена ми и децата са наистина в безопасност, но сега вече имам тази работа и току-що обещах пред Бога, че ще направя всичко възможно да я върша по най-добрия начин. Засега се обръщам към всички ви за молитви и помощ. Ще направя ново изказване, когато науча нещо повече. Вече можете да изключите камерата — завърши той. Когато лампичката изгасна, Джак се обърна към специален агент Прайс: — Да се залавяме за работа.