Том Кланси
Дълг на честта (20)

18.
ВЕЛИКДЕНСКОТО ЯЙЦЕ

— Тук ли беше бюрото? — поинтересува се Райън.

— Все забравям колко добре информиран сте — отбеляза Головко само за да поласкае госта си, тъй като в действителност историята се знаеше от мнозина.

Джак се усмихна широко, като все повече се чувстваше като Алиса в Огледалния свят. Сега в стената имаше напълно нормална врата, ала поне до Юрий Андропов я прикриваше голям дървен шкаф за дрехи, защото по времето на Берия и останалите входът към кабинета на председателя на КГБ трябваше да бъде скрит. Нямаше никакви врати отстрани на главния коридор, не се виждаха такива дори в преддверието. Райън си помисли, че тази мелодраматичност сигурно е била абсурдна даже за Лаврентий Берия, чийто патологичен страх от покушение, макар и съвсем не безразсъден, бе сътворил тази тъпа предпазна мярка. Тя Не му помогна да избегне смъртта, причинена от хора, мразили го дори повече, отколкото се страхували от него. Все пак не беше ли твърде странно точно съветникът по националната сигурност на президента да влезе в кабинета НА председателя на Руската служба за външно разузнаване? Помисли си, че костите на Берия сигурно се обръщат някъде, в който и канал да бяха хвърлили урната му. Обърна се да погледне домакина си, като умът му все още си представяше дъбовото бюро и донякъде му се щеше да бяха запазили старото име на КГБ, Комитет за държавна сигурност, просто заради традицията.

— Сергей Николаич, светът наистина ли се промени толкова много за последните… Господи, едва десет години?

— Няма и толкова, приятелю. — Головко покани Джак да седне в удобен кожен стол, който датираше от предишното въплъщение на сградата като седалище на застрахователната компания „Россия“. — И все пак пред нас има толкова път.

„Бизнес“ — помисли си Джак. Е, Сергей никога не се е стеснявал по въпроса. Райън си спомни как гледаше дулото на пистолет, насочен от ръката на този човек. Всичко това обаче се случи преди така наречения „край на историята“.

— Правя всичко възможно, Сергей. Уредихме ви петте милиарда за ракетите. Между другото, хубав номер ни изиграхте. — Той погледна часовника си. Церемонията бе предвидена за тази вечер. Оставаха една ракета „Минитмън“-III и една SS-19… ако не се брояха ракетите SS-19 в Япония, които бяха прекроени на ракетоносители за сателити.

— Имаме проблеми, Джак.

— По-малко, отколкото преди година — изтъкна Райън, като се питаше каква ли ще е следващата молба. — Зная, че съветвате президента Грушевой не само по въпроси, касаещи разузнаването. Стига, Сергей, нещата се оправят. Знаете го.

— Никой не ни е казвал, че демокрацията ще бъде толкова трудна.

— На нас също ни е трудно, приятел. Преоткриваме я всеки ден.

— Безсилието ни се състои в това, че знаем, че разполагаме с всичко нужно, за да се превърнем в процъфтяваща страна. Проблемът е как да накараме всичко да се задейства. Вярно, съветвам президента ни за много неща…

— Сергей, ако вие не сте един от най-добре информираните хора в родината ви, бих се изненадал много.

— Ммм, да. Е, сега проучваме Източен Сибир: толкова много неща, толкова ресурси. Трябваше да наемем японци, за да го направят, ала онова, което откриват… — Гласът му заглъхна.

— Накъде биеш, Сергей?

— Смятаме, че те не ни казват всичко. Изровихме някои проучвания, направени през тридесетте. Бяха в архивите на вътрешното ни министерство. Има залежи на гадолиний на много необичайно място. Навремето имаше малко приложения за този метал и е бил забравен, докато някои от хората ми не направиха подробно проучване на стари данни. Сега гадолиният има много употреби, а един от изследователските им екипи лагеруваше на няколко километра от залежите. Знаем, че съществуват. Екипът от тридесетте донесъл образци за анализ. Металът обаче не бе включен в последния им доклад.

— Е, и? — попита Джак.

— И ми се струва чудно, че ни излъгаха точно за това — подметна Головко. Не бързаше. В такава игра човек не обявяваше анонса си толкова бързо.

— Как им плащате за работата?

— Споразумяхме се, че те ще ни помогнат в експлоатацията на много от нещата, които открият. Условията са великодушни.

— Защо ще лъжат? — поинтересува се Джак.

Головко поклати глава.

— Не зная. Може да се окаже важно. Вие сте историк по образование, нали?

Това бе едно от нещата, което всеки ценеше у другия. Райън би могъл да отпише тревогите на Головко като поредния пример за руската параноичност (понякога си мислеше, че самото понятие е измислено в тази държава), но щеше да е нечестно. Русия води война с Япония под ръководството на царя през 1904–1905 и загуби, като същевременно даде на японския флот епохална победа в битката за пролива Цушима. Тази война имаше голямо значение за унищожаването на династията руски царе Романови и за издигането на Япония до велика сила, което доведе до забъркването й в две световни войни. Тя отвори и кървяща рана в руската душа, за която Сталин си спомни, за да си възвърне загубените територии. Японците се забъркаха и в опити след Първата световна война да свалят болшевиките. Те вкараха порядъчно голяма армия в Сибир и не изпитаха особен ентусиазъм, когато трябваше да я изтеглят. Същото се случи отново през 1938 и 1939, този път с по-сериозни последици, причинени първо от маршал Блюхер, а сетне от Жуков. Да, немалко история свързваше Русия и Япония.

— Днес и в тази епоха, Сергей? — попита Райън с кисела гримаса.

— Знаеш ли, Джак, колкото и проницателен човек да си, ти си оставаш американец, а вашият опит по отношение на инвазиите е далеч по-несериозен от нашия. Дали сме в паника? Не, разбира се, че не. Дали това заслужава особено внимание? Да, Иван Еметович, определено.

Джак си помисли, че той явно крои нещо и след като му отнемаше толкова време, значи сигурно е нещо голямо. Бе време да разбере какво е:

— Е, Сергей Николаич, май разбирам загрижеността ви, обаче няма много неща, които мога да…

Головко го отряза с една-единствена дума:

— БОДИЛ.

— Старата мрежа на Лялин. Е?

— Наскоро сте я активизирали отново. — Той забеляза, че Райън прояви достатъчно благоприличие и примигна от изненада. Умен и сериозен мъж, ала това не го правеше добър таен агент. Просто емоциите му бяха твърде прозрачни. Сергей си помисли, че може би трябва да прочете някоя книга за Ирландия, за да разбере по-добре играча на античния кожен стол. Райън си имаше предимства и слабости, които той не проумяваше напълно.

— Какво ви наведе на тази мисъл? — попита американецът възможно най-невинно, но знаеше, че пак е реагирал, подмамен от този хитър, стар професионалист. Видя, че Головко се усмихва на неудобното му положение, и се зачуди дали либерализирането на тази държава е позволила на хората да развият по-добро чувство за хумор. Преди Головко просто би гледал безизразно.

— Джак, ние сме професионалисти, нали? Просто зная, а откъде, си е моя работа.

— Не зная какви козове държиш, приятелю, ала преди да продължиш, трябва да решим дали играта е приятелска, или не.

— Както си научил, истинската японска контраразузнавателна служба е Следственият отдел за обществена безопасност към тяхното Министерство на правосъдието. — Обяснението беше съвсем ясно и вероятно вярно. То също определи условията на разговора. Играта бе приятелска. Головко току-що разкри една своя тайна, макар и не изненадваща.

Човек трябваше да се възхити на руснаците. Експертизата им в областта на шпионажа беше от световна класа. „Не“ — поправи се Райън. Те определяха класата. Какъв по-добър начин да разположиш агенти в чужда страна от този първо да установиш мрежа в нейното контраразузнаване? Все още оставаше подозрението, че в действителност те са контролирали МИ-5, британските тайни служби, в продължение на години, а дълбокото им проникване в отдела на ЦРУ за вътрешна сигурност все още смущаваше Америка.

— Изиграй хода си — рече Райън. „Проверка на картите…“

— Имате двама тайни агенти в Япония, представящи се за руски журналисти. Активизират наново мрежата. Те са много добри и предпазливи, но един от контактите им е разкрит от отдела за обществена безопасност. Може да се случи на всеки — призна честно Головко. Джак забеляза, че дори не злорадстваше. Да, бе прекалено голям професионалист за такова нещо, а и играта беше сравнително приятелска по всякакви критерии. Другата страна на монетата не можеше да е по-ясна: с един прост жест Сергей бе в състояние да съсипе Кларк и Чавес и да създаде поредния международен инцидент между две страни, които имаха достатъчно проблеми за оправяне. Ето защо Головко не злорадстваше. Нямаше нужда.

Райън кимна.

— Добре, приятел, току-що фалирах. Казвай какво искаш.

— Бихме искали да разберем защо Япония ни лъже и всичко, което според госпожа Фоли може да представлява интерес за нас. В замяна можем да защитаваме мрежата. — „Засега“ — не добави той.

— Много ли знаят? — попита Райън, докато обмисляше предложението. Головко предлагаше Русия да прикрива американска разузнавателна операция. Това беше нещо ново, съвсем безпрецедентно. Те ценяха много информацията, която можеше да се получи. „Адски много — помисли си Джак. — Защо?“

— Достатъчно, за да бъдат изпъдени от страната, не повече. — Головко отвори едно чекмедже и му подаде някакъв лист. — Това е всичко, което госпожа Фоли трябва да знае.

Джак го прочете и го прибра в джоба си.

— Родината ми няма никакво желание да възниква какъвто и да е конфликт между Русия и Япония.

— Значи се споразумяхме?

— Да, Сергей. Ще препоръчам предложението ти да бъде одобрено.

— Както винаги, Иван Еметович, бе удоволствие да работя с вас.

— Защо не я активизирахте сами? — поинтересува се Райън, като се чудеше доколко го бяха метнали този ден.

— Лялин криеше информацията. Хитро от негова страна. Нямахме достатъчно време, за да го… убедим. Точно така, да го убедим да ни я предаде, преди ние да ви предадем него.

„Колко добре подбрана фраза — помисли си Джак. Да го убедят.“ Е, Головко се бе появил по време на старата система. Беше прекалено да се очаква, че е скъсал напълно с нея. Джак успя да се ухили широко.

— Знаеш ли, бяхте страхотни врагове. — С клинично безчувствен поглед той си помисли, че след това единствено предложение на Головко сега вероятно ще бъде поставено началото на нещо друго. По дяволите, колко по-откачен щеше да стане този свят?

 

 

В Токио бе с шест часа по-късно, а в Ню Йорк — с осем часа по-рано. Четиринадесетте часа разлика и часовият сто и осемдесети меридиан предоставяха много възможности за объркване. На някои места беше четиринадесети, събота, а на други — петък.

В три сутринта Чък Сърлс излезе от дома си за последен път. Предния ден взе кола под наем (подобно на много нюйоркчани никога не си бе правил труда да си купува такава) за пътуването до летище „Ла Гуардия“. Пистата на авиокомпанията „Делта“ беше учудващо препълнена за първия за деня полет до Атланта. Запази си билет чрез една от многото туристически агенции и плати в брой под ново име, което отсега нататък щеше да използва от време на време и което се различаваше от онова в паспорта, с който също се сдоби преди няколко месеца. Седнал на място 2А — седалка в първа класа, чиято широта му позволи да се извърне леко и да облегне глава, — той спа през по-голямата част от полета до Атланта, където прехвърлиха багажа му на самолет за Маями. Всъщност нямаше много неща. Два леки костюма, няколко ризи и други вещи от първа необходимост плюс преносимия му компютър. В Маями щеше да се качи на друг полет под друго име и да се отправи на югоизток, към рая.

 

 

Джордж Уинстън, бивш управител на „Колумб груп“, не беше щастлив въпреки луксозната обстановка около дома му в Аспен. Изкълченото му коляно се погрижи за това. Макар сега да имаше време да задоволи новооткритата си скиорска страст, той бе прекалено неопитен и вероятно малко остарял, за да се спуска по майсторските склонове. Адски болеше. Стана от леглото в три сутринта и докуцука до банята за поредната доза болкоуспокояващи, предписани от лекаря. Като стигна там, откри, че съчетанието от безсъние и продължителна болка предлага малка надежда за повторно заспиване. Помисли си, че в Ню Йорк тъкмо минава пет: горе-долу часът, в който обикновено ставаше (винаги подраняващ, за да има предимство пред поспаланковците), преглеждаше компютъра си, „Джърнъл“ и други източници на информация, за да бъде напълно подготвен за началните си ходове на пазара.

Уинстън си призна, че му липсваше. Адски кофти признание за лицето в огледалото. Добре де, работеше твърде много, отчужди се от семейството си, докара се до състояние, което почти не се различава от наркоманията, ала оттеглянето беше… Може би грешка?

„Е, не точно“ — помисли си и закуца към бърлогата си възможно най-тихо. Само дето не можеше да изпразниш нещо и после да се мъчиш да го запълниш с нищо, нали? Не можеше да плава със своя „Христофор“ през цялото време, не и докато децата ходеха на училище. Фактически имаше само едно нещо в живота му, което успяваше да прави през цялото време, и то едва не го уби, нали така?

Все пак…

„Проклятие, тук човек не може дори да получи «Джърнъл» в приличен час!“ И това ми било цивилизация! За щастие, все пак имаха телефонни връзки. Просто заради доброто старо време той включи компютъра. Уинстън бе свързан с почти всички съществуващи информационни и финансови служби и избра любимата си. Хубаво беше да го прави рано сутрин. Жена му пак щеше да се разкрещи, ако го хванеше със старите му номера, което значеше, че той изобщо не бе толкова в течение с нещата на Уолстрийт, колкото му се щеше, независимо дали е играч или не. Е, добре, разполагаше с няколко часа, пък и не беше като да се качва призори с хеликоптер до върха на планината. Докторът му забрани категорично: никакви ски. Поне за една седмица, а после щеше да се ограничи с пълните със зайци склонове. Нямаше да изглежда толкова зле, нали? Щеше да се преструва, че учи децата си… По дяволите!

Беше се измъкнал твърде рано. Естествено, нямаше откъде да знае, но през последните няколко седмици пазарът плачеше за човек с неговия талант, който да връхлети ненадейно и да направи ходовете си. Щеше да премине на стомана преди три седмици, да направи удара си и след това да се насочи към… „Силиконова алхимия“. Точно така, щеше да ги разграби за нула време. Те изобретиха нов тип монитори за преносими компютри и сега, след като японските продукти изпаднаха в немилост, този артикул направи бум. Кой ръководеше тогава операциите със застраховки? Онзи Райън. Имаше добри инстинкти за бизнеса, а сега си пилееше времето на правителствена служба. „Каква загуба на талант“ — каза си Уинстън, при което почувства болката в крака си и се опита да не добави, че той също си пилееше времето посред нощ в ски-курорт, от който не можеше да се възползва поне през следващата седмица.

„Всичко на Уолстрийт изглежда толкова изкуствено разклатено“ — помисли си, докато проверяваше тенденциите за акциите, които смяташе за добри, макар и прикрити показатели. Това бе един от номерата: да забележиш тенденциите и признаците преди другите. Един от тях ли? По дяволите, единственият номер. Беше учудващо трудно да научи някого на начина, по който го правеше. Предполагаше, че е така във всеки бранш. На някои хора просто им се удаваше и той бе един от тях. Другите се опитваха да компенсират чрез измами, търсене на информация по непочтени начини или чрез изкуствено създаване на тенденции, които после биха могли да използват. Но това беше… мамене, нали така? А какъв смисъл имаше да се правят пари по този начин? Да победиш останалите честно и на собствената им игра — така търговията се превръщаше в истинско изкуство. Обичаше в края на деня другите да дойдат и да рекат: „Кучи син такъв!“ В тона на забележката се криеше всичко.

Според него нямаше никаква причина пазарът да е толкова нестабилен. Хората не бяха дообмислили нещата, това бе всичко.

 

 

Изтребителите „Хорнет“ последваха първата вълна томкети. Санчес придвижи бавно самолета си откъм десния борд до катапулта на носа на самолетоносача и почувства как лостчето на предното му колело се плъзна в отвора на совалката. Тежко натовареният му изтребител се разтресе с пълна сила, докато палубните техници му правеха последна зрителна проверка. Доволен, операторът на катапулта му даде знак и Санчес, като отдаде чест, облегна глава на седалката. След миг парната енергия го изхвърли от носа във въздуха. Хорнетът леко слегна надолу (усещането никога не бе напълно рутинно) и после той се извиси в небето, като прибра колесниците и се отправи към мястото на рандевуто с натежали крила от резервоарите с гориво и сини тренировъчни ракети.

Те се опитваха да действат хитро и почти успяваха, ала „почти“ всъщност не се броеше в тази игра. Спътниковите снимки бяха разкрили присъствието на три приближаващи корабни групи. Санчес щеше да води ударния екип „Алфа“ срещу голямата, състояща се от осем кораба, всичките разрушители. Две отделни двойки „Томкет“ щяха да поемат патрулните самолети P-3. За пръв път щяха да се впуснат активно в преследването с търсещите си радари вместо под електромагнитно командване. Щеше да е като промушване с рапира… Не, по-скоро като стоварване на голяма и тежка тояга. Накъсани прелитания на радарния самолет „Хоукай“ Е-2С определиха, че японците не са разгърнали изтребителите си до остров Маркъс, което би било хитро, макар и трудно за тях, пък и при всички положения нямаше да могат да излязат с достатъчен брой, за да има това някакво значение, не и срещу две пълни авиокрила от самолетоносачи. Маркъс просто не беше достатъчно голям, като например Сайпан или Гуам. За известно време тази бе последната му абстрактна мисъл. По команда на Бъд по радиовръзката с ниска мощност формацията започна да се разпръсква според внимателно изготвения план.

 

 

— Хай. — Сато вдигна вътрешния телефон в командния мостик на „Муцу“.

— Току-що засякохме радиопредаване с малка мощност. Два сигнала, координати едно-пет-седем и едно-девет-пет.

— Време беше — обърна се Сато към оперативния командир. „Мислех си, че никога няма да се наканят да атакуват.“ В истинска военна ситуация той щеше да направи едно. В този случай щеше да направи друго. Нямаше смисъл да позволява на американците да разберат каква е чувствителността на апаратурата му за електромагнитно разузнаване. — Не променяйте нищо.

— Слушам. Все още държим двата въздушни радара. Изглежда, летят в кръг, никаква промяна.

— Благодаря ви. — Сато затвори телефона и посегна към чая си. Най-добрите му специалисти работеха с подслушвателната апаратура за електронно разузнаване и разполагаха със записи на информацията, уловена от всеки сензор, с цел по-късно проучване. Всъщност това бе важното на този етап на учението: да научат всичко възможно за начина, по който американските военноморски сили правят обмислените си атаки.

— Бойни постове? — попита тихо командирът на „Муцу“.

— Няма нужда — отвърна адмиралът, втренчил се замислено в хоризонта, както според него подобаваше на воюващ моряк.

 

 

На борда на „Клюки-1“, разузнавателен „Праулер“ EA-6B, екипажът следеше всички радарни и радиочестоти. Те откриха и разпознаха шест свързани търсещи радара, нито един от тях в близост до известното местоположение на японската бойна група. Всички си мислеха, че противникът не допринасяше много за борбата. Обикновено тези игри бяха много по-забавни.

 

 

Комендантът на пристанището Танапаг погледна навън от кабинета си и видя голям ферибот за коли, проправящ си път покрай южния край на остров Манагаха. Това бе изненадващо. Той прелисти набързо документите на бюрото си, за да намери телекса, предупреждаващ го за пристигането му. А, да, ето. Сигурно беше дошъл през нощта. Търговски кораб „Оркид ейс“ от Йокохама. Товар — джипове „Тойота“, отклонени за продажба на местните японски земевладелци. Вероятно ставаше дума за кораб, извършващ превози до Америка. И така, сега джиповете щяха да пристигнат тук и да задръстят допълнително местните пътища. Той измърмори, вдигна бинокъла си, за да го огледа, и за своя изненада видя друг блок на хоризонта, голям и правоъгълен. Още един ферибот? Странно.

 

 

„Клюки-1“ поддържаше височина и позиция малко под полезрението на „вражеската“ бойна група, на около сто и петдесет километра разстояние. Електронните воини на двете седалки отзад бяха сложили ръце в готовност на ключовете на бордовите предаватели на активни смущения, но японците не бяха включили нито един от радарите си и нямаше какво да заглушават. Жената пилот си позволи да хвърли поглед на югоизток и забеляза няколко жълти проблясвания, отразяващи се от покритите с позлата покриви на връщащата се ударна група „Алфа“, която сега пикираше под ъгъл към палубата, за да остане извън обхвата на радарите възможно най-дълго, преди да се стрелне нагоре и да даде първия си „залп“ от учебни ракети.

 

 

— Танго, танго, танго — предаде капитан Стив Кенеди по Гертруда^[1], с което подаде кодовата дума за теоретично, или „административно“, изстрелване на торпедо. Той поддържаше контакт с подводницата клас „Харушио“ в продължение на девет часа, като използва времето, за да опознае противника и да може екипажът да свикне с нещо по-предизвикателно от това да улавя пулса на бременен гърбав кит. Когато най-сетне се отегчи от играта, дойде време да включи подводния телефон и, нямаше съмнение, да изкара ангелите на „Сиера-1“, след като й бе дал предостатъчно време да открие присъствието му. Не искаше някой да каже после, че не е дал на противника реална възможност. Не че такива операции трябваше да са почтени, ала Япония и Америка бяха приятелски страни въпреки новините, които чуваха по радиото през последните няколко седмици.

 

 

— Не бърза много — отбеляза капитан Угаки. Бяха проследили американската подводница 688 за почти четиридесет минути. Значи те бяха добри, но не чак толкова. Такива трудности имаха със засичането на „Харушио“, че предприеха атака веднага щом попаднаха на следа, и Угаки щеше да им предостави първия изстрел. Така. Командирът погледна към своя торпеден оператор и четирите червени лампички над насочените тръби.

Той вдигна телефона за подводна свръзка, за да отговори с глас, изразяващ добродушна изненада:

— Откъде се взехте?

Моряците, които можеха да го чуят (всички на борда говореха добър английски), се изненадаха от думите на капитана. Угаки забеляза израженията им. Щеше да ги осведоми по-късно.

 

 

— Дори не отвърнаха на „тангото“. Сигурно е пропуснал основната квалификация. — Кенеди включи отново телефона. — Според учебните инструкции сега ще се оттеглим и ще включим предавателя с усилен сигнал. — По негова заповед американската подводница „Ашвил“ зави надясно и увеличи скоростта на двадесет възла. Щеше да се изтегли на двадесет хиляди метра и да започне упражнението отначало, за да даде на „врага“ по-добра възможност за полезна практика.

— „Контрол“, тук „Сонар“.

— „Контрол“ слуша.

— Нов контакт, име „Сиера-5“, курс две-осем-нула. Двувинтов дизелов кораб, клас неизвестен. Скорост около осемнадесет възла — съобщи главният сонарен оператор Лавал-младши.

— Не можеш ли да го класифицираш?

— Звучи като нещо малко, капитане, не е като силното бумтене на голям търговски кораб.

— Много добре, ще го проследим. Дръж ме в течение.

— Слушам.

 

 

Санчес си помисли, че е твърде лесно. Въздушната група на „Ентърпрайс“ вероятно имаше повече трудности с разрушителя „Конго“ на север. Той не притискаше противника и държеше разгънатото ято от четири изтребителя на деветдесет метра над спокойната водна повърхност. Летяха едва с четиристотин възла. Всеки от четирите атакуващи самолета на групата „Ударник“ носеше по четири учебни ракети „Харпун“, същото се отнасяше и за следващите ги четири от „Бияч“. Погледна проекционния екран над главата си за координати. Данните, вкарани в компютъра му само преди час, му дадоха вероятното местоположение на бойната група, а навигационната му система за глобално разпознаване го бе довела точно на програмираното място. Време беше да провери доколко прецизно е оперативното им разузнаване.

— „Бияч“, тук водачът, издигане! — Санчес гладко дръпна лоста назад. — Започваме действие… Сега! — При втората команда той включи търсещия радар.

Ето че се появиха и те, дяволски големи на екрана. Санчес избра водещия кораб от ескадрата и завъртя търсещите глави на иначе безвредните ракети, висящи на крилата му. Светнаха четири сигнални лампички.

— Тук „Ударник“-водач. Огън, огън, огън! Пускам четири убийци.

— Втори, изстрелвам четири.

— Трети, изстрелвам четири.

— Четвърти, изстрелвам три, една засече.

„Горе-долу нормално“ — помисли си Санчес, планирайки да направи забележка на техника.

При истинска атака след изстрелване на ракетите самолетите щяха да пикират под ъгъл надолу към морската повърхност, за да не бъдат изложени на прицел. За целите на учението те се спуснаха до шестдесет метра и продължиха в същата посока, по траекторията на ракетите си. Бордовите устройства щяха да запишат данните от радарните и засичащите апарати на японските кораби, за да оценят характеристиките им, които досега не впечатляваха с нищо.

 

 

Изправени пред досадната необходимост да позволят на жените да летят в истински бойни ескадрили на истински самолетоносачи, те направиха първоначален компромис и ги поставиха в самолети за радиоелектронна война и така първата жена командир на ескадрила се оказа Роберта Пийч от VAQ-137, „Мошениците“. Като най-старшата жена пилот към самолетоносач, тя смяташе за най-върховно щастие факта, че друг военноморски авиатор, пак жена, вече носеше кодовото име „Праскова“^[2], което й позволи да си избере „Разбойник“ — прякор, на който настояваше, докато е във въздуха.

— Засичаме сигнали, „Разбойник“ — докладва главният електронен оператор от задната част на нейния „Праулер“. — Множество апарати се задействат.

— Изключи ги — нареди тя грубо.

— Определено са много… Насочвам ракета „Харм“ към SPG-51. Готовност.

— Огън! — заповяда „Разбойник“. Като авиационен командир, стрелбата бе нейна привилегия. Докато осветителният ракетен радар SPG-51 излъчваше, антирадарната ракета „Харм“ на практика не можеше да не улучи.

 

 

Санчес вече виждаше корабите: сиви форми на хоризонта. Неприятният стържещ шум в слушалките му подсказа, че е осветен едновременно от търсещ и от огневи радар, което никога не беше радостна новина, дори при учение. Още повече, в случая „врагът“ разполагаше с американски ракети тип земя-въздух „Стандарт“ SM-2, чиито характеристики познаваше добре. Приличаше на клас „Хатакадзе“. Два зенитни радара SPG-51C, само едно ракетно пусково съоръжение. То можеше да насочва само два снаряда едновременно. Неговият самолет изискваше две ракети. Хорнетът бе по-голяма мишена от ракетите „Харпун“, а и не се движеше толкова ниско или толкова бързо като тях. От друга страна, на борда имаше защитен радиозаглушител, който донякъде изравняваше уравнението. Бъд бутна лоста наляво. Беше против правилата за безопасност да лети точно над кораба при такива обстоятелства, така че след няколко секунди той се озова на триста метра пред носа на разрушителя. Прецени, че поне една от ракетите му би улучила, а тази ламаринена кутия тежеше едва пет хиляди тона. Една бойна глава от „Харпун“ щеше да я съсипе и да направи следващата му атака с концентриран огън още по-смъртоносна.

— „Ударник“, тук водачът. Образувайте формация около мен.

— Втори…

— Трети…

— Четвърти… — потвърдиха подчинените му.

„Мина още един ден от живота ми на военноморски пилот“ — помисли си командирът на авиогрупата. Сега можеше да кацне, да влезе в бойния информационен център и да прекара остатъка от следващите двадесет и четири часа в проверяване на резултатите. Просто вече го нямаше онова вълнение. Бе свалял в океана истински самолети и нищо друго не можеше да се сравни с това. Все пак летенето си е летене.

 

 

Ревът на самолети отгоре обикновено въодушевяваше. Сато гледаше как последният сив американски изтребител се издига и се отдалечава и вдигна бинокъла си, за да проследи накъде се отправят. Сетне стана и слезе в бойния информационен център.

— Е? — попита той.

— Курсът им е според очакванията. — Оперативният командир на флотилията почука по спътниковата снимка, показваща двете американски бойни групи, които все още плаваха на запад след господстващите ветрове за провеждане на въздушни операции. Фотографията бе само отпреди два часа. Радарната графика сочеше, че американските самолети се насочват към предвиденото място.

— Прекрасно. Моите уважения към капитана, поемете курс едно-пет-пет с максималната възможна скорост. — След по-малко от минута „Муцу“ се разтресе от увеличената двигателна мощност и зацепи по-бързо спокойното тихоокеанско мъртво вълнение за срещата си с американската военноморска част. Разчетът на времето бе важен.

 

 

На партера на Нюйоркската фондова борса млад дилър направи грешка при отчитането на акциите на „Мерк“ точно в 11,43,02 източно поясно време. Тя всъщност влезе в системата и акциите се появиха на таблото със стойност двадесет и три и една осма, далеч под настоящата им пазарна цена. След тридесет секунди той въведе отново същата стойност. Този път му се развикаха. Обясни, че проклетата клавиатура е лепкава, и като я измъкна от буксата, я смени с нова. Случваше се често. Хората разливаха кафе и други боклуци на това мръсно място. Корекцията беше въведена веднага и нещата станаха пак нормални. В същата минута нещо подобно се случи с акциите на „Дженеръл мотърс“ и една жена използва същото извинение. Нямаше опасност. Хората в нейната кабина не общуваха кой знае колко с онези, занимаващи се с акциите на „Мерк“. И двамата чиновници нямаха представа какво правят. Просто знаеха, че им плащат петдесет хиляди долара, за да допуснат грешка, която по никакъв начин няма да повлияе на системата. Не им бе известно, че ако не бяха го сторили, имаше други двама дилъри, получили същата сума, за да направят същото нещо десет минути по-късно.

На компютрите „Стратус“ в Депозитното контролно дружество (по-точно на софтуера в тях) бяха отбелязани въведените данни и „великденското яйце“ започна да се мъти.

 

 

Всичките камери и прожектори бяха поставени във Владимировската зала на великия Кремълски дворец, традиционното място за приключване на преговори, което Джак бе посетил в едно друго време и при съвсем различни обстоятелства. В две отделни стаи гримираха президента на САЩ и президента на Руската федерация, което вероятно беше по-неприятно за руснака. За Райън нямаше съмнение. Добрият външен вид за пред камерите не бе традиционно изискване към местните политически фигури. Повечето от гостите вече бяха седнали, ала висшите членове на двете официални групи повече можеха да се отпуснат. Последните приготовления бяха почти приключили. Кристалните чаши бяха наредени на подносите, тапите на бутилките с шампанско бяха отвити и чакаха само един знак, за да излетят.

— Това ми напомня, че ти така и не ми изпрати от онова грузинско шампанско — обърна се Джак към Сергей.

— Е, можем да го направим днес. Бих могъл да ти го уредя на добра цена.

— Знаеш ли, преди щеше да се наложи да го откажа от етични съображения.

— Да, зная, че всеки американски служител е потенциален мошеник — подхвърли Головко и се огледа наоколо, за да се увери, че всичко е свършено както трябва.

— Трябва да станеш адвокат. — Джак забеляза, че главният агент на тайните служби минава през вратата и се отправя към мястото си. После попита жена си: — Чудесно място, нали, скъпа?

— Царете са знаели как да живеят — прошепна тя и тогава всички телевизионни прожектори блеснаха. Всички мрежи в Америка прекъснаха програмите си. Часът бе малко неудобен при единайсетчасовата разлика между Москва и американското западно крайбрежие. Проблеми имаше и в Русия, която имаше поне десет свои часови пояса поради фрапиращите си размери и, в случая със Сибир, поради близостта със Северния полюс. Това обаче беше нещо, което всеки искаше да види.

Двамата президенти се появиха сред ръкоплясканията на тристата присъстващи души. Роджър Дърлинг и Едуард Грушевой се срещнаха при махагоновата маса и сърдечно си стиснаха ръцете по начин, характерен само за двама бивши врагове. Дърлинг — бившият войник и парашутист с опит от Виетнам; Грушевой — също бивш войник и военен инженер, един от първите, проникнали в Афганистан. Възпитани да се мразят взаимно в младостта си, сега те щяха да сложат точка на всичко това. В този ден щяха да оставят настрана всички вътрешни проблеми, с които и двамата живееха всеки час от седмицата, тъй като днес техните ръце щяха да променят света.

Домакинът, Грушевой, покани Дърлинг да заеме мястото си, сетне отиде до микрофона.

— Господин президент — започна той с помощта на преводач, от който всъщност нямаше нужда, — за мен е удоволствие да ви посрещна с добре дошъл за първи път в Москва…

Райън не слушаше речта. Беше предвидима до последната фраза. Погледът му се спря на черна пластмасова кутия, поставена на масата точно между столовете на двамата държавни глави. На нея имаше два червени бутона и кабел, водещ надолу към пода. Два телевизионни екрана бяха изправени до близката стена, а в задната част на залата големи телевизионни монитори бяха на разположение на всеки, желаещ да гледа. Те показваха приличащи си картини.

 

 

— Страшен начин за поддържане на железопътна линия — отбеляза един майор на тридесет километра от Минот, Северна Дакота. Той току-що затегна последната жица. — Добре, по веригите тече ток. Жиците са свързани. — Единствено прекъсвачът предотвратяваше избухването на експлозивите, а той бе в ръката му. Вече провери всичко лично, цяла рота военна полиция патрулираше из местността, понеже „Приятели на земята“ заплашваха, че ще протестират срещу събитието, като поставят хора при експлозивите, и колкото и да желаеше да взриви тези копелета, щеше да му се наложи да прекъсне електрическата верига, ако това се случеше. „Защо, по дяволите, някой ще протестира срещу това?“ — чудеше се той. Вече си изгуби един час в опити да го обясни на съветския си колега.

— Тук е почти като в степите — рече мъжът и потрепери на вятъра. И двамата гледаха телевизорчето си в очакване на знака.

— Жалко, че политиците ги няма тук, за да изпуснат малко топъл въздух под налягане. — Той отмести ръка от прекъсвача. Защо не можеха просто да побързат?

Руският офицер знаеше достатъчно добре американски английски, за да се засмее на забележката, докато бъркаше в огромния си анорак за една изненада, която пазеше за американеца.

 

 

— Господин президент, гостоприемството, което открихме в този велик град, е достатъчно доказателство, че трябва, може и ще има приятелство между нашите два народа, силно точно колкото старата ни вражда, но далеч по-продуктивно. Днес ние слагаме край на войната — заключи Дърлинг и сред топли аплодисменти стисна отново ръката на Грушевой. Двамата мъже седнаха. Странно, ала сега те трябваше да получат заповед от американски телевизионен директор на продукция, който имаше слушалки на главата си и говореше много бързо.

— А сега — чу се на два езика, — ако публиката бъде така добра да се обърне към телевизорите…

— Когато бях лейтенант в сапьорните части — прошепна руският президент, — много обичах да взривявам.

Дърлинг се усмихна широко и наведе главата си към него. Някои неща не бяха за пред микрофоните.

— Знаете ли какъв исках да стана като момче… Дали имате такава професия тук?

— Какъв, Роджър?

— Като онзи, който управлява крана с голямата желязна топка за събаряне на сгради. Сигурно е най-хубавата работа в цял свят.

— Особено ако можеш първо да вкараш парламентарната си опозиция в сградата! — Това бе възглед, който двамата споделяха.

— Време е — разбра Дърлинг от директора на продукцията.

Двамата мъже сложиха палци на бутоните.

— На три, нали, Ед? — попита той.

— Да, Роджър!

— Едно — каза Дърлинг.

— Две — продължи Грушевой.

— Три! — казаха едновременно и натиснаха копчетата.

Двата бутона затвориха проста електрическа верига, водеща към спътников предавател отвън. Нужна беше приблизително една трета от секундата, за да може сигналът да стигне до сателита и да слезе пак надолу, сетне още една трета, докато отразеният лъч премине по същата траектория, и в продължение на един дълъг миг мнозина си помислиха, че нещо се е повредило. Ала не беше.

 

 

— Уха! — възкликна майорът, когато четиридесет и пет килограма взривна смес хвръкна във въздуха. Трясъкът впечатляваше дори от километър. Изригна огнена кула от запалването на задвижвания с твърдо гориво ракетен двигател. Тази част от церемонията се оказа коварна. Трябваше да са сигурни, че въпросният предмет ще се запали само отгоре. В противен случай ракетата можеше да се опита да излети от силоза, а това съвсем нямаше да е добре. Всъщност цялата операция бе ненужно усложнена и опасна. Студеният вятър отвяваше токсичния изгорял газ на изток и когато той стигнеше до нещо значимо, щеше да е останала просто лоша миризма, която до голяма степен можеше да послужи като определение на политическите условия, станали повод за съществуването на горящия ракетен двигател, нали? Все пак гледката вдъхваше известно страхопочитание. Най-големият фойерверк в света, горящ отпред назад близо три минути, след което остана единствено пушекът. Един сержант задейства противопожарната система на силоза, която, за изненада на майора, наистина работеше.

— Знаеш ли, теглихме чоп, за да видим кой ще поеме задачата. Аз спечелих — похвали се той и се изправи на крака.

— На мен просто ми наредиха да дойда. Радвам се, че стана така. Безопасно ли е вече?

— Струва ми се, да. Хайде, Валентин. Чака ни още работа, нали?

Двамата мъже се качиха в модерен военен джип и като запали, майорът се отправи към силоза, намиращ се срещу вятъра. Сега той представляваше само дупка в земята, бълваща пара. Екип на Си Ен Ен ти последва, като продължаваше да предава на живо, докато превозното средство се друсаше из неравната степ. Колата им спря на двеста метра разстояние за тяхно раздразнение, а в същото време двамата командири слязоха от джипа с противогази, в случай че все още имаше достатъчно дим, който да представлява заплаха за здравето им. Нямаше. Носеше се само гадната воня. Американецът махна на телевизионния екип да се приближат и ги изчака, докато се подготвят. Отне им две минути.

— Готово! — каза режисьорът им.

— Единодушни ли сме, че силозът и ракетата са унищожени?

— Да, единодушни сме — отвърна руснакът и отдаде чест. После скри ръка зад гърба си и измъкна две кристални чаши от джобовете си. — Бихте ли подържали, господин майор?

След това се появи бутилка грузинско шампанско. Руснакът го гръмна с широка усмивка и напълни чашите.

— Сега ще ви науча на една руска традиция. Пийте първо вие — рече той. Хората от телевизията бяха във възторг.

— Мисля, че тази част ми е известна. — Американецът гаврътна шампанското. — И сега?

— Чашите никога няма да бъдат използвани за по-незначителен повод. Сега трябва да направите същото като мен. — С тези думи руснакът се обърна и се прицели, за да запрати чашата си в празната дупка.

Американецът се засмя и го последва.

— Сега! — При сигнала двете чаши изчезнаха в последния американски силоз за ракети „Минитмън“. Те се загубиха сред парата, ала и двамата ги чуха как се пръсват в обгорените бетонни стени.

— За щастие, имам още две чаши — отбеляза Валентин и ги извади.

 

 

— Кучият му син! — прошепна Райън. Оказа се, че на американеца при руския силоз му бе хрумнала подобна идея и сега обясняваше какво значи „Време е за по една «Милър»“. За съжаление алуминиевите бирени кутийки не се чупеха при хвърляне.

— Изключително театрално — изказа мнение жена му.

— Не е точно Шекспир, обаче каквото ще да е, вече е минало, скъпа. — Тогава чуха как тапите изхвърчат сред буря от аплодисменти.

— Вярно ли е това за петте милиарда долара?

— Да.

— Значи, Иван Еметович, сега можем да бъдем истински приятели — рече Головко и донесе чаши. — Най-после се срещаме, Каролайн — обърна се той любезно към Кати.

— Със Сергей се знаем отдавна и имаме за какво да си поговорим — поясни Джак, като пое чашата и я вдигна към домакина си.

— За времето, когато бях опрял пистолет в главата ти — каза руснакът. Райън се почуди дали това е историческо уточнение… или тост в чест на случая.

— Моля! — възкликна Кати и едва не се задави с питието си.

— Никога ли не си й казвал?

— Господи, Сергей!

— За какво говорите вие двамата?

— Доктор Райън, някога със съпруга ви имахме… професионални разногласия и накрая стана така, че аз насочих пистолет срещу лицето му. Така и не ти казах, Джак, че оръжието не беше заредено.

— Е, и без това не бързах за никъде, нали?

— За какво всъщност говорите? Това някаква лична шега ли е? — настояваше Кати.

— Да, мила, нещо такова. Как е Андрей Илич?

— Добре е. Всъщност, ако пожелаеш да го видиш, може да се уреди.

Джак кимна.

— С удоволствие.

— Извинете, но кой точно сте вие?

— Скъпа — намеси се Джак. — Това е Сергей Николаевич Головко, председател на Руската служба за външно разузнаване.

— КГБ? И вие двамата се познавате?

— Не КГБ, мадам. Сега сме много по-малки. С мъжа ви досега бяхме… съперници години наред.

— Добре, и кой спечели? — поинтересува се тя.

На двамата мъже им мина една и съща мисъл през главата, но Головко я каза гласно пръв:

— И двамата, разбира се. А сега, ако позволите, нека ви представя съпругата си, Елена. Тя е педиатър.

Джак осъзна, че ЦРУ никога не си е правило труда да разбере този факт. Той се обърна, за да погледне двамата президенти, които се наслаждаваха на момента, въпреки че бяха наобиколени от новинари. В действителност за пръв път присъстваше на такова събитие, обаче бе сигурен, че те не винаги се държаха така приятелски. Вероятно оказваше влияние окончателното освобождаване от всичкото напрежение, осъзнаването, че това наистина е краят. Забеляза, че хората внасяха още шампанско. Беше много добро и той сериозно смяташе да изпие пая си. На Си Ен Ен скоро щеше да им писне от тържеството, ала не и на тези хора. На всички униформени, политици, шпиони и дипломати. Дявол го взел, може би наистина всички щяха да станат приятели.