Том Кланси
Дълг на честта (46)

44.
… ОТ ЧОВЕК, КОЙТО ЗНАЕ КАК СТОЯТ НЕЩАТА…

— Трябва ли да бъде така? — попита Дърлинг.

— Правихме двадесет симулации на акцията — рече Райън, който прелистваше данните за пореден път. — Всичко е въпрос на сигурност. Сър, налага се да извадим всички от строя.

Президентът пак погледна спътниковите снимки.

— Все пак не сме сто процента сигурни, нали?

— Нищо на този свят не е абсолютно сигурно. — Джак поклати глава. — Информацията ни изглежда много добра… Имам предвид сателитните снимки. Руснаците са развили същата теза, а те имат не по-малко основателна причина от нас да искат да са прави. Тук има десет ракети. Те са дълбоко окопани, а мястото, изглежда, е избрано умишлено заради сравнителната му неподатливост на атака. Всичко това са положителни показатели. Тази операция не е заблуда. Следващият проблем е да се уверим, че можем да ударим всичките. И трябва да го сторим бързо.

— Защо?

— Понеже те връщат част от корабите си към крайбрежието, в границите на чиито възможности е засичането на самолети.

— Няма ли друг начин?

— Не, господин президент. Ако искаме да стане, трябва да се направи довечера. — А Райън прецени по часовника си, че нощта вече е започнала в тази отдалечена част от света.

 

 

— Решително протестираме срещу американското нападение над нашата страна — започна посланикът. — През цялото време се въздържахме от подобни действия и очаквахме подобен реверанс от Съединените щати.

— Господин посланик, аз не съм запознат с военните операции. Да не би американски войски да са ударили островите ви? — попита Адлер вместо отговор.

— Много добре знаете какво са направили и би трябвало също да знаете, че този ход е предвестник на цялостно нападение. Важно е да разберете, че една такава атака може да доведе до най-тежките възможни последици. — Дипломатът остави фразата да увисне във въздуха като облак от отровен газ.

Адлер изчака малко, преди да отговори:

— Най-напред ще ви припомня, че не ние започнахме този конфликт. Ще ви напомня още, че страната ви предприе умишлена атака срещу икономиката ни с цел да я парализира…

— Както направихте и вие! — тросна се посланикът и показа истински гняв, който би могъл да е прикритие за нещо друго.

— Извинете, сър, но ми се струва, че е мой ред да се изкажа. — Адлер търпеливо изчака посланикът да се успокои. Беше явно, че и двамата не бяха спали много тази нощ. — Ще ви напомня също така, че родината ви уби американски военнослужещи и ако сте очаквали да се въздържим от съответни действия, значи очакванията ви вероятно са били погрешни.

— Изобщо не сме посягали на жизненоважни американски интереси.

— Свободата и сигурността на американските граждани са в основата си единствените жизненоважни интереси за родината ми, сър.

Язвителната промяна на атмосферата едва ли можеше да бъде по-очевидна, както и причината за нея. Америка предприемаше някакви действия, които явно нямаше да са изтънчени. Хората от двете страни на масата, които отново бяха на последния етаж на Държавния департамент, спокойно можеха да са изваяни от камък. Никой нищо не искаше да отстъпи, даже не искаха да мигнат по време на официалните заседания. Може би извръщаха частично глави, докато водачите на съответните делегации се редуваха да говорят, ала нищо повече. Отсъствието на каквито и да е изражения би накарало едни професионални комарджии да се гордеят… Всъщност се играеше точно такава игра, макар и без карти или зарове. Преди първото прекъсване на преговорите изобщо не се стигна до въпроса чие владение да бъдат Марианските острови.

— За бога, Скот! — възкликна Кук, докато излизаше на терасата. Той разбра по тъмните кръгове под очите му, че човекът, водещ преговорите, е будувал през по-голямата част от нощта, най-вероятно в Белия дом. Първият годишен сезон щеше да премине в занимания със сегашната каша. Медиите непрекъснато опяваха за осакатените кораби в Пърл Харбър, а сега идваха и телевизионни репортажи от Сайпан и Гуам с хора, които говореха със затъмнени лица и променени гласове: от една страна, за това, че искат да бъдат американски граждани, а, от друга, за това колко много се страхуват да останат на островите, ако се разгърне истинска контраатака. Колебанието между противоречивите чувства бе едно от онези неща, които объркваха обществеността, и анкетите показваха, че мненията се разделят, въпреки че мнозинството изразяваше възмущение от направеното, а другата, малко по-малка група показваше желание за дипломатическо решение. Ако то е възможно. Тази сутрин след проучване „Вашингтон пост“ и Ей Би Си заявиха, че едно относително мнозинство от четиридесет и шест процента не вижда големи надежди за това. Непредвидимият елемент обаче бяха притежаваните от японците ядрени оръжия, които не бяха обявени нито от едната, нито от другата страна от страх да не хвърлят в паника съответното население. Всеки участващ в тези преговори наистина се беше надявал за мирно уреждане на спора, но голяма част от тази надежда просто се изпари, и то за някакви си два часа.

— Сега нещата се ръководят политически — обясни Адлер и отвърна очи, за да се освободи от собственото си напрежение с продължителна въздишка. — Трябваше да се направи, Крис.

— Ами ядрените им оръжия?

Заместникът на държавния секретар сви смутено рамене.

— Не мислим, че са толкова откачени.

— Не мислим значи? Кой гений стигна до тази оценка?

— Райън, кой друг? — Адлер замълча. — Той ръководи нещата. Смята, че следващият най-хитър ход е да блокираме… Така де, да обявим морска забранена зона, както направиха британците при Фолклендските острови. Да им прекъснем нефта.

— Хиляда деветстотин четиридесет и първа наново, така ли? Мислех, че този идиот е историк. Точно така започна една световна война, в случай че някой е забравил!

— Тази опасност… Хм, ако Кога има смелостта да се изкаже открито, според нас правителството им ще се разпадне. Така че — добави Скот — разбери от противниковата страна какво… Ъъ, колко е силна всъщност опозицията.

— Играем опасна игра, човече.

— Несъмнено — съгласи се Адлер, като го гледаше право в очите.

Кук се обърна и мина от другата страна на терасата. Преди на Адлер му се струваше, че това е нормална част от работата им, част от наръчника за сериозни преговори. Колко глупаво от негова страна, тъй като истинските разисквания не биваше да стават на кафе, чай и бисквити, понеже безкористните членове на комисията по преговорите не искаха да рискуват да кажат нещо, което… „Да, правилата са точно такива“ — напомни си той. И другата страна се възползва много умело от тях. Гледаше как двамата мъже разговарят. Японският посланик изглеждаше далеч по-притеснен от най-главния си подчинен. „Какво всъщност си мислиш?“ Адлер би убил, за да узнае. Сега беше твърде лесно да възприеме посланика като личен враг, което щеше да е грешка. Той бе професионалист и служеше на страната си, както се беше заклел и за което му се плащаше. Погледите им се срещнаха за кратко, когато и двамата нарочно се стремяха да не гледат към Нагумо и Кук, и невъзмутимостта на професионалиста се пропука за миг, само за секунда, тъй като двамата мъже осъзнаваха, че става въпрос за война, за живот и смърт, разрешаването на които въпроси им бе наложено от други. Странен момент на другарство, в който те се питаха как нещата се бяха съсипали до такава степен и как се бяха оставили други да злоупотребяват жестоко с професионалните им умения.

 

 

— Това би било много глупав ход — рече любезно Нагумо и се насили да се усмихне.

— Ако имаш съобщителен канал до Кога, най-добре ще е да започнеш да го използваш.

— Имам, ала е прекалено рано за това, Кристофър. Трябва да получим нещо в замяна. Не го ли разбират хората ви?

— Дърлинг не може да бъде преизбран, ако изтъргува тридесет и няколко хиляди американски граждани. — Нещата наистина бяха толкова прости. — Ако това означава, че трябва да убие няколко хиляди твои сънародници, той ще го направи. А и вероятно смята, че прякото заплашване на икономиката ви е изгоден изход.

— Положението би се променило, ако народът ви знаеше…

— А как ще реагират вашите граждани, когато научат? — Кук познаваше достатъчно добре Япония и му бе ясно, че обикновените мъже и жени гледат на ядрените оръжия с погнуса. Любопитното беше, че американците бяха стигнали до същото становище. Дипломатът си каза, че може би здравият разум избива на повърхността, но не достатъчно бързо и не по този повод.

— Те ще разберат, че тези оръжия са от първостепенно значение за новите ни интереси — отвърна бързо Нагумо, с което изненада американеца. — Ти обаче си прав, жизненоважно е и те никога да не бъдат използвани, затова трябва да предотвратим опита ви да задушите икономиката ни. Ако не успеем, ще умрат хора.

— Хора умират и сега, Сейджи, ако се съди по днешните думи на шефа ти.

След тази забележка двамата мъже се върнаха при съответните водачи на делегациите.

— Е? — попита Адлер.

— Казва, че поддържа контакт с Кога.

Тази част от мозайката бе толкова очевидна, че ФБР не се сети за нея и почти се шашна, когато Адлер я предложи, но той познаваше Кук. Той харесваше ролята си в тези дипломатически разговори, харесваше я твърде много, нравеше му се и значимостта, която беше придобил. Дори сега Кук не съзнаваше какво е изръсил просто така. Не бе съвсем категорично доказателство за закононарушение, ала стигаше, за да убеди Адлер, че помощникът му е почти със сигурност информаторът. Кук вероятно току-що беше издал още нещо, въпреки че ставаше дума за измислица на Райън. Припомни си, че преди години, когато Райън бе просто част от една външна група, внедрена да преразгледа похватите на ЦРУ, той стана център на внимание с изобретяването на капана за доносници. Е, бяха го заложили отново.

Времето тази сутрин беше доста студено и накара делегациите да се върнат вътре малко раничко за следващия етап от разговорите. „В този може на практика да се стигне до нещо“ — каза си Адлер.

 

 

Полковник Майкъл Захариас се зае с разясняването на мисията. То премина рутинно, въпреки че бомбардировачите В-2 никога не бяха стреляли извън ученията… Всъщност думата бе „бомбардирали“, обаче принципна разлика нямаше. 509-а бомбардировъчна група водеше началото си от 1944 година и беше сформирана от някой си полковник Пол Тибетс, служещ в американските ВВС в една база в Юта, което място полковникът смяташе достойно за целта, тъй като собственото му семейство произлизаше оттам. Командващият крилото бригаден генерал, щеше да лети с водещия самолет. Помощник-командирът на авиокрилото щеше да бъде втори. Като заместник оперативен командир той щеше да заеме номер три. Неговата част от акцията беше най-противната, но важното бе, че обмисли етичните правила за военно време, и реши, че характеристиките на мисията не излизат от границите, които адвокати и философи поставяха на воините.

В „Елмендорф“ цареше кучешки студ и камионетки превозваха авиаторите до чакащите бомбардировачи. Тази нощ в тях щяха да летят тричленни екипажи. Моделът В-2 предвиждаше само летец и втори пилот, като имаше осигурено място и за трети човек на отбранителните системи, с които според обещанията на фирмата-доставчик на практика можеше да се справи и вторият пилот. Истинските бойни операции обаче винаги изискваха дадени граници на безопасност и още преди те да напуснат Мисури, бяха добавени допълнителните сто тридесет и пет килограма апаратура плюс около деветдесеткилограмовият електронен оператор.

Имаше толкова много странни неща в този самолет. По традиция летателните апарати на американските ВВС имаха опашни номера, ала В-2 нямаше дори опашка и затова го бяха изписали на люка в носовата част. Бомбардировач за проникване в чужда територия, той летеше по-скоро високо (макар че промениха договора по средата на конструирането, за да бъде допусната възможност за летене на малка височина), като пътнически самолет, с цел по-голяма икономичност. Като един от най-скъпите самолети в историята, той съчетаваше криловия размах на един DC-10 с почти пълна невидимост. Беше боядисан в тъмносиво, за да не се отличава в нощното небе, и сега олицетворяваше светлата надежда за приключване на една война. Тъй като бе бомбардировач, всички се надяваха, че мисията му ще протече възможно най-мирно. Когато затегна предпазния си колан вътре, Захариас по-лесно възприе задачата като бомбардировка.

Четирите двигателя запалиха един след друг, задвижиха с пълна сила на празен ход, като вече гълтаха гориво със същото темпо, сякаш самолетът летеше с пълна мощност на постоянната си височина, а вторият пилот и електронният оператор провериха бордовите системи и не откриха нищо нередно. Сетне, един по един, трите бомбардировача излязоха от рампата на пистата.

 

 

— Те ни улесняват — разсъждаваше гласно Джексън, който сега се намираше в бойния информационен център на самолетоносача, под излетателната палуба. Цялостният му оперативен план допускаше тази възможност, но досега той не си позволяваше да се надява. Най-опасният му противник бяха четирите разрушителя със системи „Егида“, които японците бяха изпратили да бранят Марианските острови. Флотът още не се беше научил да се справя с радарно-ракетната комбинация и той очакваше задачата да му коства самолети и екипажи, ала сега Америка определено един вид държеше инициативата. Врагът се преместваше, за да контрира възможните му действия, а това винаги бе губеща роля.

Роби вече го усещаше. „Джон Стенис“ плаваше с пълна сила, отправил се на северозапад с тридесетина възла. Погледна часовника си и се почуди дали останалите операции, които запланува в Пентагона, се провеждаха в момента.

 

 

Сега беше малко по-различно. Рихтер форсира двигателя на своя „Команч“, както направи и предната нощ, запита се колко ли пъти може да му се размине и си напомни аксиомата за военни операции, че един и същи номер рядко минава повече от веднъж. Жалко, че онзи, на когото е хрумнала идеята, не е знаел този факт. Последното му мислено отклонение го накара да се запита дали не е бил онзи летец изтребител от флота, когото срещна в „Нелис“ преди толкова много месеца. Реши, че вероятно не е. Въпросният човек бе твърде голям професионалист.

Рейнджърите отново стояха наблизо в готовност с миниатюрните си пожарогасители, те отново се оказаха ненужни и Рихтер пак излетя без инциденти, издигна се непосредствено по склоновете на Ширайши-сан и се насочи на изток към Токио, обаче този път го следваха още два хеликоптера.

 

 

— Той иска да се срещне лично с Дърлинг — съобщи Адлер. — Каза го в края на сутрешните разговори.

— Нещо друго? — попита Райън. Типично за него, дипломатът беше започнал с деловата част.

— Кук е нашият човек. Той ми каза, че контактът му работи с Кога.

— А ти…

— Да, подшушнах му каквото искаше. Какво ще правим с посланика?

Джак погледна часовника си. Най-подходящият момент би трябвало да дойде съвсем скоро и не му трябваше това усложнение, но пък и не бе очаквал противникът да им сътрудничи.

— Нека бъде след деветдесет минути. Ще го уредя с Шефа.

 

 

Електронният оператор беше натоварен и със задължението да проверява оръжейните системи. Имащи капацитет осемдесет двеста двадесет и пет килограмови бомби, бомбените вместилища бяха достатъчно големи за само осем от деветстотинкилограмовите бомби, а 8 по 3 правеше 24. Поредното упражнение по аритметика, което правеше заключителната част от мисията неизбежна. Превозването на ядрени оръжия би я направило напълно ненужна, но заповедите не включваха такива и полковник Захариас не възразяваше. После трябваше да живее със съвестта си.

— Всичко е в изправност, сър — докладва електронният оператор. И нищо чудно, след като всяко оръжие бе проверено лично от висш специалист по оръжейните системи, главен старши сержант и инженер, предоставен от доставчика, поотделно бяха изпробвани в десетина бойни имитации и после бяха подредени като пресни плодове в бомбеното вместилище. Не можеше да е другояче, ако искаха да запазят гарантираните от производителя деветдесет и пет процента ефективност, макар че дори те не стигаха, за да бъдат сигурни. Трябваха им още самолети за мисията, обаче повече нямаше, а и три бомбардировача „Дух“, действащи заедно, криеха достатъчно опасности.

— Започвам да улавям незначителни импулси, координати две-две-пет. Като за начало ми прилича на разузнавателен Е-2 — съобщи електронният оператор. След десет минути стана ясно, че всеки наземен радар в страната е включен на пълна мощност. „Е, нали затова е построена тази машина“ — помислиха си и тримата членове на екипажа.

— Добре, дайте ми курс — нареди Захариас, като погледна собствения си екран.

— Едно-девет-нула изглежда доста вероятен засега. — Апаратурата разпознаваше типа на всеки радар и най-хитро щеше да е да се възползват от най-стария, оказал се за късмет американски модел, чиито характеристики те познаваха доста добре.

 

 

По-напред от американските В-2 „Светкавиците“ пак бяха в действие, този път летящи сами и прикрито, и се приближаваха към Хокайдо от изток, докато бомбардировачите отзад следваха по-южен курс. Сега задачата им бе по-скоро умствена, отколкото физическа. Един от разузнавателните Е-767 се намираше във въздуха, сега вече доста навътре над сушата, и в непосредствена близост около него вероятно имаше изтребители, а самолетите с по-малко възможности Е-2С патрулираха съвсем до брега. Сега те сигурно преуморяваха пилотите на изтребителите. Да, разбира се, датчикът му за нивото на опасност показваше, че няколко изтребителя „Ийгъл“ осветяваха ярко небето с радарите си APG-70. „Е, време е да ги накараме да си платят.“ Състоящата се от два самолета формация сви леко надясно и се отправи към двата най-близки японски изтребителя.

 

 

Два бяха още на земята, като около радарния купол на единия имаше скеле. Рихтер предположи, че това е самолетът в основен ремонт, и продължи да се приближава предпазливо откъм запад. Все още имаше хълмове, зад които да се крие, макар че на един от тях беше монтиран радар — голяма и мощна система за въздушна отбрана. Бордовият му компютър проектира една безопасна зона и той слезе още по-ниско, за да я следва. Накрая се озова на пет километра от радарната установка, но под нея, след което дойде време да използва „Команч“ за целите, за които бе построен.

Рихтер се издигна над последния хребет и радарът му „Лонгбоу“ запретърсва местността пред него. Компютърната му памет отличи двата Е-767 от каталога си с вражески модели и ги освети на огневия датчик. Задействащият се с допир екран при лявото коляно на Рихтер ги показваше като изображения с номера 1 и 2, представени точно такива, каквито бяха. От краткия списък с оръжейни възможности пилотът избра „Адски огън“, вратите на бомбеното вместилище се отвориха и той стреля два пъти. Ракетите „Адски огън“ се понесоха със свистене надолу към военновъздушната база, намираща се на осем километра.

 

 

Цел номер четири бе една жилищна сграда, или по-точно, и за щастие, последният й етаж. „ЗОРО“-3 пое един южен район на града, като сега пилотът му извърна хеликоптера странично. Тревожеше се да не го забележат от земята, ала искаше да открие светещ прозорец. Ето. „Не са лампи — помисли си той. — По-скоро телевизор.“ Така или иначе това му стигаше. Той превключи на ръчно управление, за да хване в мерника си точката синя светлина.

 

 

Сега Козо Мацуда се чудеше как изобщо се забърка в тази каша и винаги стигаше до един и същ отговор. Беше разширил прекалено много бизнеса си, след което се видя принуден да се съюзи с Ямата… Но къде бе сега приятелят му? В Сайпан? Защо? Имаха нужда от него тук. Кабинетът се изнервяше и въпреки че Мацуда имаше свой човек там, който трябваше да прави каквото му се нареди, преди няколко часа узна, че министрите вече мислеха сами, а това не беше на добро… Обаче същото важеше и за развоя на събитията напоследък. Американците бяха пробили до известна степен отбраната на родината му — една изключително неприятна изненада. Нима не разбираха, че войната трябваше да свърши, Марианските острови трябваше да бъдат спечелени веднъж завинаги и Америка да бъде заставена да приеме промените? Като че ли силата бе единственият език, който те разбираха, но макар Мацуда и колегите му да си бяха мислили, че са способни да упражнят тази сила, американците не се стреснаха така, както се очакваше.

„Ами ако… ако не отстъпят?“ Ямата-сан ги увери, че не може да не го сторят, ала той също така ги убеждаваше, че може да създаде хаос в тяхната финансова система, а копелетата някак си обърнаха удара срещу тях по-ловко от самия Мусаши, чийто бой с мечове той гледаше в момента по нощната телевизия. Вече нямаше изход. Трябваше да доведат нещата до успешен край, иначе всички щяха да се сблъскат с по-тежък крах от онзи, който… погрешната му преценка едва не отреди на собствения му конгломерат. Погрешна преценка ли? Е, да, обаче той промени нещата, като се съюзи с Ямата, и само ако колегата му благоволеше да се върне в Токио и да им помогне да вкарат правителството в пътя, то може би…

Каналът на телевизора се смени. Странно. Мацуда взе дистанционното управление и върна предишния. После той пак се смени.

 

 

Петнадесет секунди по-рано пилотът на „ЗОРО“-3 задейства инфрачервения лазер, за да направлява противотанковия снаряд в заключителната фаза. Команчът му сега кръжеше на автопилот, което по същество му позволяваше да управлява ръчно оръжието. Изобщо не му мина през ума, че инфрачервеният лъч на лазера работи на същата честота, на каквато действаше и простото устройство, с което децата му вкъщи превключваха от „Никелодеон“ на канала с анимация.

 

 

„Проклет боклук!“ Мацуда върна канала за трети път, а той пак се смени с информационна емисия. Не бе гледал този филм от години, а и какво му ставаше на тъпия телевизор? Този дори беше един от моделите му с голям екран. Индустриалецът стана от леглото и отиде до него, насочил дистанционното право към фотоклетката му. А каналът отново се превключи.

— Бакаяро! — изръмжа той, коленичи пред телевизора и смени канала ръчно, но новините се включиха за пореден път. Лампите в спалнята му бяха угасени и в последната секунда Мацуда забеляза едно жълто проблясване на телевизионния екран. Отражение? От какво? Той се обърна и видя жълт огнен полукръг, носещ се към прозореца му, а около секунда по-късно ракетата „Адски огън“ порази стоманения гимнастически лост до леглото му.

 

 

„ЗОРО“-3 видя експлозията на последния етаж на жилищната сграда, сви рязко наляво и се прицели в следващата мишена. За пилота преживяването беше истинско, по-хубаво дори от незначителното му участие в специалния отряд НОРМАНДИЯ преди шест години. Никога не бе искал да се друса в тренажор, но ето че сега се намираше тук и изпълняваше мисия. Следващият изстрел приличаше на първия. Наложи се да стисне очи за миг, ала беше сигурен, че никой в диаметър двадесет метра от избухването на ракетата не може да е оживял.

 

 

Първият снаряд „Адски огън“ улучи самолета, около който имаше авиатори. Той милостиво удари въпросния Е-767 право в носа и Рихтер реши, че някои от тях може и да са оцелели след експлозията. Втората ракета, насочвана също като първата изключително от компютъра, отнесе опашката на другия. Сега Япония оставаше с две от тези машини, които вероятно бяха някъде из въздуха и той не можеше да направи нищо по въпроса. Те дори нямаше да се върнат тук, ала за да бъде сигурен, той завъртя хеликоптера, премина на артилерийски огън и докато се измъкваше, бомбардира жестоко радара за въздушна отбрана.

 

 

Биничи Мураками тъкмо излизаше от сградата след продължителен приятелски разговор с Танзан Итагаке. Утре щеше да се срещне с приятелите си от кабинета и да ги посъветва да прекратят тази лудост, преди да е станало твърде късно. Вярно, родината му разполагаше с ядрени ракети, обаче ги бяха построили с очакването, че самото им съществуване ще е достатъчно, за да се избегне използването им. Самата идея да разкрият, че има такива ракети на тяхна почва (или скала, за да бъдем по-точни), заплашваше да разруши политическата коалиция на Гото и той сега осъзна, че на политическите фигури може да им се заповядва само докато проумеят, че и те имат някаква власт.

„Заради един просяк на улицата.“ Тази мисъл непрекъснато го преследваше. Ако не беше той, доводите на Ямата можеха и да не му повлияят. „Да, ако не беше той…“ — опита се да промълви Мураками и тогава небето над главата му просветля. Телохранителят му бе наблизо и го повали до колата, а върху им заваляха стъкла. Едва-що утихна взривът, и той чу отекването на друг, няколко километра по-нататък.

— Какво е това? — опита се да запита, но когато се размърда, почувства някаква течност по лицето си. Оказа се кръв от ръката на служителя му, разрязана от остро стъкло. Мъжът прехапа устни и запази достойнство, обаче си личеше, че е ранен лошо. Мураками му помогна да се качи в колата и нареди на шофьора си да кара към най-близката болница. Докато човекът приемаше с кимване заповедта, поредният огнен блясък разсече небето.

 

 

— Още две тюленчета — каза си тихо полковникът. Той се бе приближил на осем километра, преди да изстреля „унищожителите“ си по изтребителите „Ийгъл“ пред него, от които само единият направи някакъв опит да избегне удара, и то прекалено късно, макар че пилотът му се катапултира и сега се рееше над земята. Засега това беше достатъчно. Той обърна своята „Светкавица“ на североизток и се оттегли със скорост, равна на едно цяло и пет по числото на Мах^[1]. Четиричленната му ескадрила бе отворила дупка в отбранителните части на Хокайдо и изтеглените назад японски военновъздушни сили щяха да изпратят самолети, за да я запушат, с което мисията му за тази нощ се осъществяваше. Години наред полковникът повтаряше на всички, които желаеха да го слушат, че в сраженията честността няма място, и се разсмя, когато чу жестокия евфемизъм, представящ битка между неуловим и традиционен самолет. Избиване на тюленчета. Това обаче не бяха тюленчета, действията им най-много се доближаваха до убийство и той беснееше от яд, че се налага да прави това.

 

 

Електронният оператор ги беше превел между два радара за въздушна отбрана и на по-малко от сто и шестдесет километра от един патрулиращ Е-2С. Чуваха всякакви радиопредавания, сбити и развълнувани, идващи от земните станции и предназначени за изтребителите, които сега до един се намираха северно от тях. Първата появила се равнинна местност бе един град, казващ се Арай. Бомбардировачът В-2А летеше гладко на височина тринадесет хиляди метра с малко под шестстотин възла. Под първия пласт на направената от специална тъкан обшивка имаше медна мрежа, която поглъщаше голяма част от електронните вълни, обстрелващи сега самолета им. Тя представляваше част от неуловимата за радари конструкция, намираща се във всеки учебник по физика за гимназиите. Медните нажежаеми жички привличаха много от енергията, съвсем като проста радиоантена, и я превръщаха в топлина, разпръскваща се в студения нощен въздух. Останалите импулси попадаха на вътрешната конструкция и се пречупваха в други посоки или поне така се надяваха всички.

 

 

Райън посрещна посланика и го придружи до Западното крило, заобиколен от още пет агенти от тайните служби. Дипломатите биха нарекли атмосферата „открита“. Нямаше явна неучтивост, ала се чувстваше напрежение и липсваха обичайните шеговити забележки, характерни за такива срещи. Не размениха нито дума повече от необходимото и когато влизаха в Овалния кабинет, Джак най-вече го тревожеше въпросът каква заплаха щеше да бъде отправена, ако това изобщо станеше, в този най-неподходящ момент.

— Господин посланик, седнете, моля — каза Дърлинг.

— Благодаря ви, господин президент.

Райън си избра място между гостуващия дипломат и Роджър Дърлинг. Действието бе механичен стремеж да защити президента, който обаче беше ненужен. Двама от агентите бяха влезли с тях и нямаше да напуснат залата. Единият стоеше до вратата, а другият — точно зад посланика.

— Разбрах, че желаете да ми съобщите нещо — подхвърли Дърлинг.

Съобщението, което дипломатът предаде, звучеше сухо:

— Правителството ни пожела да ви уведомя, че скоро ще направим обществено достояние факта, че притежаваме стратегически оръжия. Искаме почтено да ви предупредим за това.

— Този акт ще се възприеме като открита заплаха към нашата страна, господин посланик — рече Райън, изпълняващ задачата си да предпазва президента от необходимостта да говори направо.

— Дали това е заплаха, зависи само от вас.

— Нали съзнавате, че ние също имаме ядрени оръжия, които могат да бъдат използвани срещу страната ви?

— Както веднъж вече направихте — отговори моментално посланикът и Райън кимна.

— Да, в една друга война, започната от родината ви.

— Непрекъснато ви повтаряме, че това е война, само ако вие я направите такава.

— Сър, когато нападнете американска територия и убиете американски войници, войната вече е факт.

Дърлинг следеше словесната престрелка без никакви реакции, ако не се смяташе наведената му глава, и играеше своята роля така, както съветникът по националната сигурност играеше своята. Вече познаваше достатъчно добре подчинения си, за да забележи напрегнатостта му: начина, по който краката му се кръстосваха в долната част на стола, леко сключените в скута му ръце, мекия му и приятен за ухото глас въпреки естеството на разговора. Боб Фаулър беше абсолютно прав, и то много повече, отколкото бившият или сегашният президент бяха предполагали. „Човек, на когото може да се разчита в бурята“ — помисли си Роджър Дърлинг за пореден път. Фраза, водеща началото си чак от времето, когато хората излезли в морето. Макар понякога да бе вироглав и избухлив, по време на криза Райън се успокояваше почти като лекар в операционна зала. „Дали не го е научил от жена си?“ — питаше се президентът. Или може би го беше усвоил, защото му е било наложено през последните единайсет-дванайсет години постоянна държавна служба. Пъргав ум, добри инстинкти и хладнокръвие, когато такова е нужно. Колко жалко, че е странял от политиката. Тази мисъл едва не накара Дърлинг да се усмихне, ала тук не му бе мястото. Не, от Райън нямаше да стане добър политик. Той спадаше към онзи тип хора, търсещи директно решение на проблемите. Даже в изтънчеността му имаше нещо рязко, липсваше му и решаващата способност да лъже убедително, но при все това го биваше да се справя с кризи.

— Ние се стремим към мирен завършек на тази ситуация — казваше посланикът в момента. — Склонни сме да отстъпим за много неща.

— Не искаме нищо повече от възстановяване на предишното положение — отговори му Джак и поетият риск го накара да разтъпче обувките си на място. Ненавиждаше такива неща, мразеше да се обосновава добре, но сега трябваше да лансира идеите, които бяха обсъдили с президента, а ако нещо се объркаше, хората просто щяха да запомнят, че грешката е допуснал Райън, не Дърлинг. — И унищожаване на ядрените ви оръжия под международен контрол.

— Принуждавате ни да започнем много опасна игра.

— Играта я създадохте вие, сър. — Той си наложи да се отпусне. Сега дясната му ръка бе над лявата му китка. Напипваше часовника си, обаче не смееше да сведе поглед към него от страх да не издаде, че в момента протича нещо, зависещо от времето. — Вече нарушавате договора за ограничаване на разпространението на ядрени оръжия. Нарушихте хартата на ООН, която правителството ви също подписа. Престъпвате няколко обвързващи ви договора със Съединените американски, щати, а също така предприехте агресивна война. Нима очаквате да приемем всичко това плюс поробването на американски граждани? Кажете ми, как ще реагират сънародниците ви, когато научат за случилото се? — Събитията, разиграли се предната вечер над Северна Япония, все още не бяха станали обществено достояние. Те упражняваха много по-голям контрол върху медиите си, отколкото налагаше планът на Райън за американските телевизионни мрежи, ала в такива случаи имаше един проблем. Истината винаги излизаше наяве. Макар да не беше лошо, ако истината е на твоя страна, можеше да стане ужасно, ако не е.

— Трябва да ни предложите нещо! — настояваше посланикът, като видимо губеше дипломатическото си хладнокръвие. Тайният агент зад него леко огъна ръце.

— Онова, което ви предлагаме, е да възстановите мира с достойнство.

— Това е нищо!

— Тази тема е по-подходяща за заместник-министър Адлер и неговата делегация. Знаете нашата позиция — каза Райън. — Ако изберете да оповестите ядрените си оръжия, ние Не можем да ви спрем. Предупреждавам ви обаче, че така ще доведете до сериозна психологична ескалация, от каквато нито вие, нито ние имаме нужда.

Сега посланикът гледаше към Дърлинг с надеждата за някаква реакция. В Айова и Ню Хемпшир кампанията щеше да започне скоро и този човек трябваше да стартира успешно… Дипломатът се чудеше дали това е причината за твърдата политика. Нарежданията от Токио бяха да осигури на страната си малко място за маневри, но американците не се хващаха на играта и виновникът би трябвало да е Райън.

— От името на Съединените щати ли говори доктор Райън? — Сърцето му прескочи веднъж, когато видя, че президентът леко поклати глава.

— Не, господин посланик. От името на САЩ всъщност говоря аз. — Дърлинг замълча за няколко жестоки секунди и добави: — Но в случая доктор Райън говори от мое име. Имате ли нещо друго да ни кажете?

— Не, господин президент.

— В такъв случай няма да ви задържаме повече. Надяваме се правителството ви да разбере, че най-изгодният изход от това положение е предложеният от нас. Алтернативите не издържат на сериозно проучване. Приятен ден, сър. — Президентът не стана, но Джак го направи, за да изпрати госта. Върна се след две минути.

— Кога? — запита президентът.

— Всеки момент.

— Дано да се получи.

 

 

Небето под тях беше ясно, макар че имаше някакви зачатъци на перести облаци на петнадесет хиляди и двеста метра. Въпреки това невъоръженото око много трудно би видяло изходната позиция. Нещо по-лошо: другите самолети от тричленната формация не се виждаха никакви, въпреки че според плана трябваше да са съответно само шест и половина и тринадесет километра по-напред. Майк Захариас мислеше за баща си, за всичките му задачи, при които е летял с най-усъвършенстваните отбранителни технологии навремето си, и за това как само веднъж професионалните му инстинкти му изневерили и той оцелял в един лагер, който би трябвало да стане лобното му място. Тази мисия донякъде бе по-лесна, ала, от друга страна, беше и по-трудна, тъй като бомбардировачите В-2 не можеха да извършват никакви маневри, освен леко да коригират позицията си според ветровете.

— Наблизо има батарея с ракети „Пейтриът“, встрани от два часа — предупреди го капитанът на таблото за електронна война. — Току-що включиха осветяващите радари.

След малко Захариас разбра защо. Няколко километра по-напред се появиха първите отблясъци откъм земята. „Значи разузнавателните доклади са били верни“ — помисли си полковникът. Японците нямаха много ракети „Пейтриът“ и не биха ги инсталирали тук ей така. В този момент съзря движещите се светлини на влак малко извън долината, която щяха да атакуват.

— Проучи първи сектор — нареди пилотът. Сега ставаше опасно.

Монтираният под носа радар, който бе с малка вероятност за прехващане, се прицели в онази част от земята, която системата за спътниково управление му зададе, и така веднага определи позицията на бомбардировача спрямо известна земна точка. Самолетът направи рязък десен завой и след две минути повтори процедурата…

— Предупреждавам за изстрелване на ракети! Ракета „Пейтриът“ във въздуха… по-точно две — предупреди електронният оператор.

— Засекли са Втори — изказа гласно мисълта си Захариас. „Сигурно са го пипнали с отворени врати.“ Бомбардировачът преставаше да е незабележим с отворено бомбено вместилище, но трябваха само няколко секунди, за да…

„Ето ги!“ Той видя как двете „Пейтриът“ изникват иззад един хълм, далеч по-бързо от модела SA-2, от каквито татко му се беше измъкнал, по-скоро прилични на някакви насочени енергийни лъчи, отколкото на ракети. Бяха толкова бързи, че окото едва ги следеше, толкова бързи, че не му даваха възможност да мисли. Ала двете ракети, отдалечени само на неколкостотин метра, все пак изобщо не промениха траекторията си, устремени към определена точка в пространството, и като профучаха през височината на бомбардировача, избухнаха като фойерверки на около осемнадесет хиляди метра. „Добре, значи тази неуловима конструкция наистина действа срещу «Пейтриът», както показаха и всички изпитания.“ Помисли си, че наземните оператори сигурно се побъркваха.

— Започваме първа фаза — оповести пилотът.

Имаше десет цели, които според разузнаването бяха ракетни силози, и полковникът изпитваше удоволствие, че ще унищожи омразните неща, макар и с цената на още човешки животи. Бомбардировачите бяха само три и неговият, както останалите, превозваше едва осем бомби. Общият им брой за тази мисия бе само двадесет и четири, по две за всеки силоз, плюс последните четири, които Захариас щеше да запази за последната мишена. По две бомби за силоз. За всяка бомба вероятността да падне в радиус от четири метра около целта беше деветдесет и пет процента, една наистина отлична цифра, само че такъв вид мисии не допускаха абсолютно никакви грешки. Даже теоретичната възможност за двоен пропуск се равняваше на по-малко от половин процент, обаче тази цифра, умножена по десетте мишени, даваше пет процента вероятност една от ракетите да оцелее, а такова нещо не можеха да допуснат.

Самолетът сега ползваше компютърно управление, което летецът можеше да отмени, но нямаше да го стори, освен ако нещата не се оплескаха. Полковникът дръпна ръката си от контролните ръчки, без да ги докосва, за да не би да наруши процеса, изискващ по-добро управление от онова, на което бе способен.

— Системи? — попита той по вътрешната връзка.

— В изправност — отвърна напрегнато електронният оператор. Погледът му не се откъсваше от навигационната система за глобално разпознаване, която приемаше сигнали от четири задвижвани с ядрена енергия механизми в орбита и проектираше точната позиция на самолета в три измерения плюс курса, пътната скорост и отклонението заради вятъра, които се изчисляваха от самите бордови системи. Информацията се препредаваше до бомбите, които вече бяха програмирани с точните координати на целите. Първият бомбардировач покриваше от първа до осма мишена. Вторият обхващаше от трета до десета. Неговият бомбардировач щеше да се заеме с повторно обстрелване на първи, втори, девети и десети силоз. На теория така би трябвало да са сигурни, че след като нито един от самолетите не бомбардира два пъти една цел, електронна повреда няма да гарантира оцеляването на една от ракетите долу.

— Батареята с тези „Пейтриът“ продължава да проучва въздуха. Изглежда, се намира на входа за долината.

„Толкова по-зле за тях“ — помисли си Захариас.

— Отварям бомбеното вместилище… Сега! — съобщи вторият пилот.

Третият авиатор пък моментално обяви произтичащата от това новина, когато освободиха първата бомба:

— Засече ни… Радарът на зенитните ракети земя-въздух ни засече. Хвана ни, хвана ни на прицел… Изстрелване, изстрелване!

— Не забравяй, че това отнема малко време — рече Захариас много по-спокойно, отколкото се чувстваше. Вече бе хвърлена втората бомба. Тогава му хрумна нещо ново… Колко ли хитър беше командирът на батареята? Дали бе научил нещо от последния си опит да улучи бомбардировач? „Господи, мисията все още може да се провали, ако той…“

Две секунди по-късно полетя и четвъртата бомба, вратите на вместилището се затвориха и „Дух“ В-2 възвърна електронната си невидимост.

 

 

— Това е неуловим бомбардировач, не може да е друго — заяви отговарящият за пресрещането оператор. — Вижте!

Огромният, примамлив контакт, появил се внезапно точно над главите им, беше изчезнал. Големият сфазиран приемащ радар оповести наличието на мишена с образ и звук, а ето че екранът вече бе празен, ала не напълно. Сега се виждаха четири падащи предмета, точно както само преди минута се виждаха осем. Бомби. Командирът на батареята беше почувствал и чул тътена в горната част на долината от мястото си при ракетометите. Последния път се целеше в бомбардировачите и прахоса две ценни ракети; двете, които изстреля току-що, също щяха да идат на вятъра… Но…

— Презаредете веднага! — изкрещя на хората си командирът на батареята.

 

 

— Те не ги насочват към нас — каза електронният оператор по-скоро с надежда, отколкото с убеждение. Търсещият радар сега осветяваше небето, сетне се спря, но не на тях.

За да намали още повече вероятността да ги улучат, Захариас извъртя самолета, което така или иначе се налагаше за втората фаза на мисията. Така щеше да излезе извън програмираната траектория на ракетите и щеше да избегне случаен контакт с тях.

— Докладвай! — заповяда пилотът.

— Вече са ни подминали… — Думите му бяха потвърдени от едно, а после и второ ярко проблясване, които осветиха облаците над главите им. Макар че тримата авиатори се присвиха при вида на тази светлина, експлозиите нито се чуха, нито ги разклатиха, толкова много зад тях трябва да бяха станали.

„Е, това е всичко… Надявам се.“

— Той продължава… Държи целта на прицел! — извика електронният оператор. — Обаче…

— Нас ли?

— Не, нещо друго… не зная…

— Бомбите. Проклятие! — изруга Захариас. — Той следи бомбите!

 

 

Бяха общо четири — най-прецизните от всички бомби, които сега падаха бързо, ала не колкото един пикиращ тактически самолет. Всяка една знаеше разположението си в пространството и времето, знаеше и докъде трябваше да стигне. Данните от бордовите навигационни системи на трите В-2 ги бяха ориентирали къде се намират: координати, височина, скорост и направление на самолетите, с които компютрите на самите бомби сравниха местоположението на зададените цели. Докато падаха сега, те свързваха невидимите точки в триизмерното пространство и нямаше голяма вероятност да не улучат. Бомбите обаче не бяха неуловими, понеже на никого не му беше хрумнало да ги направи такива, а бяха и достатъчно големи, за да бъдат засечени.

 

 

Батареята все още имаше ракети „Пейтриът“, както и обект, който да брани, и въпреки че бомбардировачът бе изчезнал, на екрана все пак се виждаха четири контакта, които не бяха невидими за радара. Насочващите системи автоматично ги следяха, а командирът на батареята се ругаеше за това, че не се е сетил по-рано. Операторът прие с кимване заповедта и завъртя ключа, който „упълномощаваше“ ракетните системи да действат самостоятелно. Компютърът не знаеше, а не го и интересуваше, че приближаващите се мишени не са самолети. Те се движеха във въздуха, бяха в полусферата, за която той отговаряше, и хората му нареждаха: унищожи ги!

Първата от четирите ракети излетя от подобния на сандък контейнер, превръщайки твърдото си гориво в бяла ивица, разсичаща нощното небе. Системата за насочване проследяваше целите чрез самата ракета, и макар да беше сложна, тя трудно можеше да се заглуши и бе изключително точна. Първата се самонасочи към мишената си, като препредаваше сигналите си до земята и приемаше инструкции от компютрите на батареята. Ако ракетата имаше мозък, тя би изпитала задоволство, когато се прицели пред падащата цел и избра точката в пространството и времето, където щяха да се срещнат…

— Попадение! — възкликна операторът и нощта стана ден, а в същото време втората зенитна ракета земя-въздух се прицелваше в следващата бомба.

 

 

Светлината откъм земята изясни нещата. Захариас виждаше идващите все едно от фотографска светкавица проблясвания, отразяващи се в скалистите склонове. Беше прекалено рано, за да са стигнали бомбите до земята. Значи човекът, съставил параметрите на мисията, в крайна сметка изобщо не е бил параноичен.

— Остава изходна позиция две — рече вторият пилот, с което го върна към реалността.

— Местонахождението е определено добре — обади се електронният оператор.

Този път Захариас я виждаше ясно: широка равна повърхност в наситено синьо, различаваща се от насечената, по-тъмна местност на тази хълмиста страна, и светлееща се стена, която я задържаше. Даже светеха лампи заради електроцентралата.

— Отварям портите.

Самолетът отскочи нагоре с около метър, когато шестте бомби полетяха надолу. Автопилотът коригира промяната и бомбардировачът отново сви надясно, за да поеме източен курс, а летецът подобри отношението си към онова, което му бяха наредили да свърши.

 

 

Командирът на батареята стовари ръка върху контролния си пулт с доволен крясък. Улучи три от четирите цели, а последната експлозия, била тя и пропуск, можеше спокойно да е изтласкала бомбата встрани от мишената, макар че усети как почвата под него потрепери, когато тя стигна до земята. Той вдигна външния телефон за връзка с ракетния команден бункер.

— Добре ли сте? — попита той настойчиво.

— Какво, по дяволите, ни нападна? — запита намиращият се далеч от тях офицер.

Командирът пренебрегна глупавия въпрос:

— А ракетите ви?

— Осем вече ги няма… Струва ми се обаче, че останаха две. Трябва да се обадя до Токио за инструкции. — Офицерът в другия край на линията бе смаян и първата му мисъл беше да благослови избраното място. Силозите му бяха прокопани в твърда скала, която в края на краищата се оказа като броня за междуконтиненталните балистични ракети. Какви ли нареждания щеше да получи сега, когато американците се опитаха да обезоръжат него и цялата нация?

„Надявам се, че ще ти кажат да ги изстреляш“ — нямаше смелост да каже гласно отговорникът за ракетите „Пейтриът“.

 

 

Последните четири бомби на третия бомбардировач В-2 се целеха във водноелектрическия бент в горната част на долината. Те бяха програмирани да взривят отдолу нагоре железобетонната конструкция, като разполагането във времето и пространството на набелязаните за поразяване точки бе не по-малко важно от онова на бомбите, хвърлени над ракетните силози. Незабелязани и нечути от никого, те падаха в редица, на някакви си тридесет метра една от друга.

Язовирната стена, сто и тридесет метра висока и почти толкова дебела, изтъняваше с нарастването на височината и на преливника достигаше широчина едва десет метра. Стабилен, за да противостои на тежестта на водния запас, който задържаше, както и за да издържи на земетресенията, тормозещи Япония, той произвеждаше електричество повече от тридесет години.

Първата бомба падна седемдесет метра под преливника. Тежка и с плътна обшивка от закалена стомана, тя проникна на петнадесет метра в конструкцията, преди да избухне, и първоначално проби миниатюрна кухина в бетона. Вибрациите от удара се разнасяха като вълни по огромната язовирна стена, когато втората бомба се заби пет метра над първата.

Там имаше пазач, чиято дрямка бе прекъсната от шума в долната част на долината, ала той пропусна светлинното зрелище и се чудеше какво е чул, когато видя първото притъпено проблясване, идващо като че ли от вътрешността на язовира. Той чу падането на втората бомба и със закъснение от секунда-две трусът едва не го повали.

 

 

— Божичко, всички ли унищожихме? — попита Райън. Противно на общественото убеждение, а сега и на личното му пламенно желание, Националната разузнавателна служба никога не бе прокарвала кабели за спътникова картина на живо в Белия дом. Налагаше се да разчита на друг човек, гледащ събитията на телевизор в една от залите на Пентагона.

— Не е сигурно, сър. Всичките бяха добри попадения… Тоест някои от тях, но част от бомбите избухнаха преждевременно…

— Какво значи това?

— Изглежда, са експлодирали във въздуха… Така де, три от тях, до една от последния бомбардировач. Сега се опитваме да разграничим отделните силози и…

— Останали ли са някои незасегнати, по дяволите? — запита Райън. Нима рискованата акция се беше провалила?

— Един, може би два, не сме сигурни. Чакайте да ви се обадя, става ли? — попита аналитикът доста жаловито. — Над мястото ще мине друг спътник след няколко минути.

 

 

Язовирът можеше и да издържи на двата взрива, обаче третият, на двадесет метра от преливника, отвори дупка, или по-скоро откърти голям къс бетон с триъгълна форма. Блокът се изстреля напред, сетне спря, задържан от неимоверното триене с изкуствената скала, и в един момент пазачът се чудеше дали бентът няма да издържи. Четвъртата бомба попадна в средата на този блок и го разчупи. Когато прахът се разсея, той бе заменен от мъгла и изпарения, тъй като водата започна да се излива през тридесетметровата дупка, издълбана в язовирната предна стена. Отворът растеше пред очите на пазача и на него чак тогава му хрумна да се втурне към бараката си и да предупреди по телефона хората надолу по течението. По това време вече реката, преродила се след три десетилетия принудителен сън, се спускаше с грохот в долината, която беше извайвала стотици хилядолетия.

 

 

— Е? — настояваше да знае човекът в Токио.

— Една от ракетите, изглежда, е напълно невредима. Тоест номер девет. Номер две… Хм, може да е понесла някакви незначителни щети. Сега хората ми проверяват всичките. Какви са нарежданията ви?

— Подгответе се за евентуално изстрелване и чакайте потвърждение.

— Хай. — В слушалката се чу щракване.

„Какво да правя сега?“ — питаше се дежурният офицер. За него това бе новост, цялата тази идея за боравене с ядрени оръжия никога не беше му се нравила и той не искаше тази работа, но никой не го питаше. Наизустеният протокол със заповеди бързо изникна в паметта му и той вдигна телефона (просто един обикновен черен апарат; не бяха имали време за театралните ефекти, които американците обичаха), за да се обади на министър-председателя.

— Да, какво има?

— Гото-сан, обаждам се от министерството. Извършено е нападение срещу ракетите ни!

— Какво? Кога? — запита премиерът. — Много ли е зле?

— В изправност са една, може би две ракети. Останалите е възможно да са унищожени. Сега проверяваме всичките. — Старшият дежурен офицер усещаше яростта в другия край на линията.

— Колко бързо можете да ги подготвите за изстрелване?

— За няколко минути. Вече дадох нареждане да ги приведат в готовност за изстрелване. — Офицерът разтвори една книга с инструкции, за да установи процедурите, нужни за самото изстрелване на тези проклетии. Бе запознат с тях, естествено, ала в този напечен момент изпитваше необходимост да ги вижда написани пред себе си, когато останалите в дежурния команден център се обърнаха и се втренчиха в него в зловещо мълчание.

— Свиквам веднага кабинета! — Линията замря.

Офицерът се огледа. В стаята се усещаше гняв, но страхът беше повече. Ето че систематичната атака се повтори и те вече знаеха смисъла на предишните американски действия. По някакъв начин бяха узнали местоположението на замаскираните ракети и после бяха използвали добре подредени във времето нападения над японската система за въздушна отбрана, за да прикрият истинските си намерения. И какви заповеди щяха да получат самите те сега? Да предприемат ядрено нападение? Това бе лудост. Така смяташе генералът и виждаше, че по-трезвомислещите в неговия команден център изпитват същото.

 

 

Станалото беше един вид чудо. Силозът на ракета номер девет бе почти незасегнат. Една от бомбите бе избухнала само на шест метра от него, обаче скалата около… Не, офицерът забеляза, че бомбата изобщо не се е взривила. Имаше дупка в скалистата повърхност на долината, ала на светлината на фенерчето си съзря там, сред разчупената скала, задната част на нещо, или по-скоро някакъв вертикален стабилизатор. Осъзна, че това е неизбухнал снаряд, прецизна бомба с дефектен взривател. Не беше ли забавно? Сетне се спусна да провери номер две. Докато тичаше през долината, той чу някаква сирена да оповестява тревога и се почуди за какво е тази врява. Обиколката бе плашеща и офицерът се учуди, че американците не се бяха опитали да атакуват командния бункер. От десетте подредени ракети осем със сигурност бяха унищожени. Задави се от дима от останалото ракетно гориво, но по-голямата част от него вече се беше вдигнала в небето като огнено кълбо и оставила след себе си само вредни газове, които нощните ветрове отвяваха. Като размисли, той надяна противогаз, като така покри лицето и ушите си, което се оказа фатално.

Втори силоз бе улучен от една-единствена бомба… „Подминат е бил с малко“ — поправи се той. Бомбата се беше разминала с центъра на мишената с може би дванадесет метра и въпреки че наоколо бяха изхвърлени тонове камъни и бетонната плоча се бе пропукала, трябваше само да разчистят отломъците встрани от капака за влизане в силоза, да слязат долу и да проверят дали ракетата е невредима.

„Проклети да са тези американци!“ Бесен взе портативната си радиостанция и позвъни в контролния бункер. Странно, никой не отговаряше. Тогава забеляза, че земята се тресе, ала донякъде се питаше дали не трепери самият той. Като си наложи да се успокои, той дълбоко си пое въздух, обаче тътенът не спря. Земетресение… Но какъв беше този ревящ шум извън противогаза му? После разбра всичко и нямаше време да бяга към склоновете, ограждащи долината.

 

 

Хората при ракетите „Пейтриът“ също го чуха, ала не му обърнаха внимание. Предупреждение получи единствено отговарящият за презареждането екип. Намиращи се на разклонението на железопътните релси, те подготвяха една установка с още четири ракети, когато бялата водна маса изригна от входа за долината. Никой не чу виковете им, макар че един от тях успя да се изкатери на безопасно място, преди тридесетметровата вълна да погълне ракетната площадка.

 

 

Триста и двадесет километра над нея един обикалящ в орбита спътник прелетя над долината от югозапад на североизток и всичките му девет камери проследиха носещата се надолу водна маса.