Том Кланси
Дълг на честта (13)

11.
МОРСКА ПРОМЯНА

Реформеният търговски декрет имаше до този момент двеста двупартийни поддръжници. Пленарните разисквания бяха необичайно кратки, най-вече защото малцина имаха кураж да се изкажат срещу него. Голяма вашингтонска фирма за рекламна дейност учудващо прекрати договора си с японски конгломерат и тъй като се занимаваше с реклама, пусна официално съобщение в пресата, като така оповести края на едни четиринадесетгодишни отношения. Съчетанието от случая при Оук Ридж и често цитираната язвителна забележка на Ал Трент по отношение на висш лобист направи живота изключително труден за хората, служещи на чуждестранни интереси, които се въртяха в кулоарите на Конгреса. Лобистите изобщо не попречиха на законопроекта. Като да бяха един човек, те докладваха на работодателите си, че законопроектът просто не може да не бъде приет, че каквито и да било спъващи промени по декрета са напълно немислими и че единствената възможна реакция е да погледнат в перспектива и да го преодолеят. След време приятелите им в Конгреса пак щяха да могат да ги подкрепят, просто не сега.

Просто не сега, а? В Япония циничното определение за добър политик бе същото като в Америка: държавен служител, който, купен веднъж, си остава купен завинаги. Работодателите си помислиха за всичките пари, подпомогнали толкова много кампании, за хилядадоларовите куверти за вечери, отрупани с посредствена храна, които бяха купени от или по-точно за американските служители от многонационалните им корпорации, сетиха се за екскурзиите по игрищата за голф, за развлеченията при командировките в Япония или някъде другаде, за личните контакти и осъзнаха, че след всичко това нямаше капка благодарност този единствен път, когато наистина им бе нужна. Просто Америка изобщо не приличаше на Япония. Нейните законодатели не се чувстваха задължени да се отплатят, а лобистите, също купени предварително, им казваха, че нещата трябвало да станат така. За какво тогава бяха похарчили всички тези пари?

За да погледнат в перспектива? Перспективата беше наистина хубава, докато изгледите за непосредственото бъдеще бяха приятни и закономерни. Обстоятелствата бяха позволили на Япония да гледа в перспектива близо четиридесет години. Днес обаче това вече не важеше. На четвърти, сряда, когато декретът мина през пленарните разисквания, индексът Никей Дау падна до 12 841 йени, приблизително една трета от доскорошната му стойност, и паниката в страната вече бе съвсем реална.

 

 

— „Сливовите цветове разцъфват и леките жени в бордея с нови шалове цъфват.“

Кларк си помисли, че думите може и да създаваха поезия на японски (стихотворението беше известно), но на английски звучаха адски безсмислено. Поне за него, ала въздействието им върху мъжа пред него бе забележително.

— Олег Юриевич ви праща много поздрави.

— Много време мина — заекна мъжът, след като около пет секунди добре прикриваше паниката си.

— Имахме затруднения вкъщи — обясни Кларк с лек акцент.

Исаму Кимура беше административен служител в Министерството на международната търговия и промишлеността, ММТП, гръбнака на инициативата, наречена някога „Обединена Япония“. Като такъв той често се срещаше с чужденци и най-вече с чужди журналисти, така че прие поканата на Иван Сергеевич Клерк, пристигнал наскоро в Япония от Москва заедно с един фотограф, който снимаше някъде другаде.

— Изглежда, времената ще са трудни и за вашата страна — добави Клерк, като се чудеше каква реакция ще последва. Трябваше да подходи малко грубо към човека. Възможно беше да се противопостави на идеята за повторното му активизиране, след като повече от две години не бе имал никакви контакти. При такива случаи според политиката на КГБ трябваше да му се изясни, че вкопчат ли се веднъж в теб, никога не те пускат. Такава беше и политиката на ЦРУ, разбира се.

— Истински кошмар — призна Кимура, след като помисли няколко секунди и отпи голяма глътка от сакето на масата.

— Ако смятате, че американците създават трудности, поставете се на мястото на един руснак. Страната, в която отраснах и която ме отхрани и възпита, вече я няма. Осъзнавате ли, че всъщност трябва да се издържам чрез работата си в „Интерфакс“? Даже не мога да изпълнявам задълженията си редовно. — Кларк поклати печално глава и пресуши чашата си.

— Английският ви е отличен.

„Руснакът“ кимна вежливо, като взе забележката за капитулация от страна на мъжа срещу него.

— Благодаря ви. Работих години наред в Ню Йорк. Отразявах работата на ООН за „Правда“, както и други неща — добави той.

— Наистина ли? — попита Кимура. — Какво знаете за американския бизнес и политика?

— Специализирах се в търговските проблеми. Обстоятелствата в новия свят ми позволяват да ги разнищвам още по-енергично, а вашите услуги се ценят високо от родината ми. Ще можем да ви се отплатим още по-добре в бъдеще, приятелю мой.

Кимура поклати глава.

— Сега нямам време за това. По понятни причини министерството ми е в изключително объркано състояние.

— Разбирам ви. Тази среща е един вид с опознавателен характер. Нямаме непосредствени нужди.

— Ами как е Олег? — поинтересува се служителят на ММТП.

— Сега живее добре и е в много изгодно положение благодарение на добрата работа, която сте свършили за него. — Което съвсем не беше лъжа. Лялин бе жив, следователно в мазето на дирекцията на КГБ не е бил изстрелян куршум, предназначен за главата му. Този човек беше агентът, дал на Лялин информацията, която ги изпрати в Мексико. Жалко, че Кларк не можеше лично да му благодари за ролята му в предотвратяването на една ядрена война. — И така, кажете ми като на журналист: колко зле е положението с Америка? Нали разбирате, трябва да изпратя някакъв материал във вестника.

Отговорът щеше да го учуди почти колкото разпаления тон:

— Може да ни съсипе. — Исаму Кимура сведе поглед.

— Наистина ли е толкова зле? — попита „Клерк“ изненадано и извади бележника си, за да си води бележки като добър журналист.

— Ще избухне търговска война. — Единственото, което мъжът можеше да стори, бе да произнесе това изречение.

— Хм, такава война ще навреди и на двете страни, нали? — Кларк чуваше тези думи толкова често, че наистина им повярва.

— Повтаряме го от години, но това е лъжа. Всичко е съвсем просто — продължи Кимура, като предположи, че руснакът има нужда да се образова с капиталистическите факти от живота, без да знае, че говори с американец, който ги познава. — Нуждаем се от пазара им, за да продаваме готовите си продукти. Знаете ли какво значи търговска война? Означава, че те спират да купуват продуктите ни и си запазват парите за себе си. Тези пари ще отидат за собствените им предприятия, които сме обучили донякъде да бъдат по-ефикасни. Тези предприятия ще се разраснат и ще преуспеят, като следват нашия пример, и по този начин ще си възвърнат позициите на пазара в райони, където сме доминирали двадесет години. Загубим ли завоюваните пазари, може никога да не си ги върнем изцяло.

— И защо? — поинтересува се Кларк, докато записваше като фурия с наистина събуден интерес.

— Когато излязохме на американския пазар, стойността на йената бе едва около една трета от днешната. Това ни позволи да излезем със силно конкурентни цени. После, след като си извоювахме място на американския пазар, след като марките ни бяха признати и така нататък, можахме да увеличим цените си, без да губим позициите си на пазара, и дори да ги умножим в много райони въпреки нарастващата стойност на йената. Да се постигне същото днес би било много по-трудно.

„Чудесна новина“ — помисли си Кларк с преднамерено безучастно изражение.

— Но ще могат ли да заместят всичко, което произвеждате за тях?

— Чрез собствените си работници ли? Всички продукти? Вероятно не, ала не се и налага. Миналата година автомобилите и свързаните с тях продукти заемаха шестдесет и един процента от търговията ни с Америка. Американците знаят как да правят коли, а онова, което не знаеха, го научиха от нас — рече Кимура и се наведе напред. — А в другите отрасли… Фотоапаратите например сега се правят другаде: в Сингапур, Корея, Малайзия. Същото важи за потребителската електроника. Клерк-сан, никой все още не разбира какво става.

— Наистина ли могат американците да ви нанесат толкова много щети? Възможно ли е? — „Проклятие, може би е възможно“ — помисли си той.

— Напълно възможно. Страната ми не се е сблъсквала с такава опасност от 1941. — Констатацията беше случайна, но Кимура забеляза точността й още щом тя му се изплъзна.

— Това вече не мога да го включа в статията. Прекалено обезпокоително е.

Японецът вдигна очи.

— Не беше предназначено за статията ви. Зная, че агенцията ви поддържа контакти с американците. Налага се. Те вече не искат да ни чуят, може би ще послушат вас. Оказват ни твърде голям натиск. Нашите дзайбацу са направо отчаяни. Случи се прекалено бързо и стигна прекалено далеч. Как би отговорила родината ви на такава атака върху вашата икономика?

Кларк се облегна, килна глава и присви очи, както би направил един руснак. Първият контакт с Кимура не се очакваше да бъде за събиране на съществена информация, ала внезапно нещата се промениха. Неподготвен за тази възможност, той реши все пак да я използва. Мъжът пред него изглеждаше отличен източник на данни, превърнат още повече в такъв от отчаянието. При това му приличаше на добър и всеотдаен държавен служител и макар в този факт да имаше нещо тъжно, такъв бе начинът на действие на разузнаването.

— Те постъпиха така и с нас, през осемдесетте. Натрупването на оръжия, откаченият им план за изстрелване на отбранителни системи в космоса, безразсъдната политика на ръба на войната, водена от президента им Рейгън… Знаете ли, че когато работех в Ню Йорк, бях част от проекта „Райън“? Мислехме, че планира удар срещу нас. Прекарах една година нащрек за такива планове. — Полковник И. С. Клерк от Руската служба за външно разузнаване вече бе нахлузил изцяло фалшивата си самоличност и говореше точно като руснак: спокойно, тихо, почти педагогично. — Търсехме обаче не където трябва… Не, това не е точно. През цялото време е било пред очите ни и не успявахме да го видим. Принудиха ни да харчим повече и междувременно съсипаха икономиката ни. Маршал Огарков произнесе речта си, изискваща още от икономиката ни, за да не изоставаме от американците, ала вече нямаше нищо за даване. Ще отговоря на въпроса ви накратко, Исаму: изборът беше между отстъпление или война. За война бе страшно дори да се помисли… И така, ето ме в Япония като представител на нова страна.

Следващият аргумент на Кимура беше както обезпокоителен, така и верен:

— Но вие имахте по-малко да губите. Американците като че ли не го разбират. — Той стана, като остави на масата достатъчно пари, за да покрие сметката. Знаеше, че един руснак трудно можеше да си позволи да плати в ресторант в Токио.

„Боже Господи!“ — помисли си Кларк, докато гледаше как мъжът си тръгва. Срещата не беше тайна и следователно не изискваше прикриващи похвати. Тоест можеше просто да стане и да излезе. Обаче не го направи. „Исаму Кимура е джентълмен с много висок пост“ — каза си агентът на ЦРУ, докато допиваше сакето си. Над него имаше само една професионална прослойка, а на върха седеше подставено политическо лице, което в действителност беше марионетка на бюрократите. Като заместик-министър, Кимура имаше неограничен достъп. Веднъж го доказа, като им помогна да се оправят в Мексико, където Джон и Динг задържаха Исмаил Куати и Ибрахим Гусн. Дори само за това Америка имаше към този човек огромен морален дълг. Практически погледнато, това го превръщаше в основен източник на първокласна информация. ЦРУ можеше да вярва на почти всяка негова дума. Не би могло да има планиран сценарий за тази среща. Мислите и страховете му би трябвало да са искрени и Кларк веднага разбра, че трябва бързо да се обадят в „Ленгли“.

 

 

Никой, който наистина познаваше Гото, не се изненада, че той е слабохарактерен мъж. Въпреки че слабостта му тегнеше като проклятие над политическото ръководство на страната, сега тя действаше в полза на Ямата.

— Няма да стана премиер на родината си — заяви Хироши Гото по начин, достоен за театрален актьор, — за да се превърна в екзекутор, в причина за икономическата й разруха.

Езикът му беше типичен за древния драматичен театър „Кабуки“, стилизиран и поетичен. Индустриалците знаеха, че той е образован човек. Дълго време бе изучавал история и хуманитарни науки и подобно на мнозина политици отдаваше голямо значение на спектакъла и не толкова на същността. Като мнозина слабохарактерни мъже той с голяма тържественост изтъкваше личната си сила и власт. Ето защо често водеше онова момиче Кимбърли Нортън в стаята. Тя се учеше, доколкото можеше, да изпълнява задълженията на любовница на велик човек. Седеше тихо, доливаше чашите със саке или чай и търпеливо чакаше Ямата-сан да си тръгне, след което естествено Гото лягаше с нея. Той несъмнено смяташе, че така повече впечатлява госта си. Какъв глупак: мислеше по-скоро с тестисите си, отколкото с мозъка. Е, това не беше проблем. Ямата щеше да замести мозъка му.

— Точно пред това сме изправени — констатира Ямата направо. Погледът му премина по момичето, отчасти от любопитство, отчасти за да остави Гото с впечатлението, че му завижда за младата любовница. В очите й не се долавяше никакво разбиране. Дали бе толкова глупава, колкото го караше да вярва? Определено беше подмамена да дойде тук съвсем лесно. Дейността й беше доходоносна и от нея се възползваха някои от колегите му. Да уреди Гото с нея (косвено, тъй като Ямата не се виждаше като сводник и просто се погрижи подходящият човек да направи подходящото предложение на тази важна политическа фигура) беше хитър ход, въпреки че личните му слабости бяха известни на мнозина и лесно се забелязваха. Какъв бе американският евфемизъм? „Да водиш някого за носа“? Сигурно означаваше същото, което Ямата направи — рядък случай на изтънчено изразяване за един гайджин.

— Какво можем да сторим? — попита лидерът на опозицията (за момента).

— Имаме две възможности. — Ямата направи пауза и хвърли пак поглед към момичето. Щеше му се Гото да я освободи. В крайна сметка ставаше дума за изключително деликатен въпрос. Вместо това Гото погали русите й коси и тя се усмихна. Е, поне не беше я разсъблякъл преди пристигането му, както направи преди няколко седмици. Ямата бе виждал гърди и преди, дори големи бели гърди, а и не беше в неведение за нещата, които Гото правеше с нея.

— Тя бъкел не разбира — каза политикът със смях.

Кимба-чан се усмихна и изражението привлече вниманието на Ямата. Споходи го обезпокоителна мисъл: дали тя просто реагираше учтиво на смеха на господаря си, или имаше нещо друго? На колко години бе това момиче? Вероятно на двадесет, ала той нямаше опит в преценяването на възрастта на чужденци. Тогава си спомни още нещо: родината му от време на време осигуряваше женска компания на гостуващи чуждестранни сановници, както правеше и Ямата за бизнесмени. Корените на тази практика бяха дълбоко в историята с цел да се улеснят потенциалните сделки (един мъж, задоволен от опитна куртизанка, рядко би бил неприятен на събеседниците си) и същевременно, защото често заедно с коланите мъжете развързваха и езиците си. За какво си говореше Гото с това момиче? На кого би могла да докладва тя? Внезапно фактът, че сам уреди връзката, спря да му се струва толкова хитър ход.

— Моля те, Хироши, угоди ми само този път — предложи Ямата разумно.

— Е, добре. — Той продължи на английски: — Кимба-чан, приятелят ми и аз трябва да поговорим насаме няколко минути.

Ямата забеляза, че обноските й бяха достатъчно добри, за да не възрази гласно, но по лицето й се изписа нескрито разочарование. Значеше ли това, че е обучена да не реагира или че е обучена да се държи като нехайно момиче? И имаше ли значение, че я отпратиха? Щеше ли Гото да й разкаже всичко? Беше ли го омаяла дотам? Не знаеше, а в този момент незнанието му се видя опасно.

— Обичам да чукам американки — каза Гото вулгарно, след като вратата се плъзна и се затвори зад нея. Странно. При целия му изтънчен език точно на тази тема той говореше като някой от улицата. Това явно му бе голяма слабост и като такава беше тревожна.

— Радвам се да го чуя, приятелю, понеже скоро ще имаш възможност да го зачукаш на всички американци — отвърна Ямата, като си взе някои бележки.

 

 

Един час по-късно Чет Номури отмести поглед от автомата за пачинко^[1] и видя появяването на Ямата. Както обикновено, освен с шофьор той разполагаше и с друг човек, много по-сериозен на вид — несъмнено бодигард или някакъв друг вид охрана. Номури не знаеше името му, но неговите функции бяха съвсем очевидни. Въпросният дзайбацу му каза нещо накратко, ала нямаше начин да се разбере какво. Сетне и тримата се качиха в колата и потеглиха. Гото се показа след час и половина, ободрен както винаги. В този момент Номури престана да играе на флипера и се премести по-надолу в пресечката. Още тридесет минути, и излезе онова момиче, Нортън. Този път Номури вървеше пред нея, свиваше някъде и я изчакваше да го настигне. „Добре“ — помисли си след пет минути. Сега беше сигурен, че знае в коя сграда живее. Тя си купи нещо за ядене и го внесе вътре. Чудесно.

 

 

— Добр утро, МП. — Райън току-що се връщаше от сутрешното съвещание с президента. Всяка сутрин той преглеждаше докрай за тридесет-четиридесет минути докладите от различните държавни органи за сигурност, след което представяше данните в Овалния кабинет. Тази утрин отново съобщи на шефа си, че на хоризонта не се задаваше нищо обезпокоително.

— САНДАЛОВО ДЪРВО — започна тя, за да го предразположи.

— Е, и какво? — попита Джак и се отпусна в стола.

— Хрумна ми една идея и я осъществих.

— Каква? — полюбопитства съветникът по националната сигурност.

— Наредих на Кларк и Чавес да активизират отново БОДИЛ, старата мрежа на Лялин в Япония.

Райън премигна.

— Искаш да ми кажеш, че никой не е…

— Той се занимаваше предимно с търговски въпроси, а при нас излезе онази административна заповед. Не помниш ли?

Джак се въздържа да не измърмори. Някога БОДИЛ служеше добре на Америка, и то не чрез търговски шпионаж.

— Добре, и какво е положението?

— Такова. — Госпожа Фоли му подаде една-единствена печатна страница с около петстотин отделни думи.

Райън вдигна очи след първия параграф.

— Истинска паника в ММТП?

— Така казва човекът. Продължавай.

Джак взе една химикалка и я задъвка.

— Добре, какво друго?

— Дяволски сигурно е, че правителството им ще падне. Докато Кларк е говорел с този мъж, Чавес е приказвал с друг. Държавният департамент би трябвало да го открие след ден-два, но, изглежда, този път ние сме първи.

Тук Джак се наведе напред. Не беше кой знае каква изненада. Брет Хансън ги предупреди за тази възможност. Фактически Държавният департамент бе единствената институция, отнасяща се подозрително към Реформения търговски декрет, макар че опасенията му си останаха за пред правителството.

— Има и още, нали?

— Ами да, има още. Добре, попаднахме на изчезналото момиче. Изглежда, е Кимбърли Нортън, със сигурност има връзка с Гото, а той ще бъде следващият министър-преседател — довърши тя с усмивка.

Всъщност нямаше нищо смешно, разбира се, макар че зависеше от гледната точка, нали? Сега Америка разполагаше с нещо, което да използва в случая с Гото, а той, изглежда, щеше да е следващият премиер. Не беше съвсем лошо…

— Продължавай — нареди Райън.

— Имаме избор: да й предложим безплатен билет за вкъщи или можем да…

— МП, отговорът е не. — Райън затвори очи. Бе мислил по въпроса. Преди той беше човекът с безпристрастния поглед, ала видя снимка на момичето и въпреки че за кратко се опита да запази непредубедеността си, тя трая само докато се върна у дома и погледна децата си. Може би това бе недостатък, тази негова неспособност да планира използването на човешкия живот за подпомагане целите на родината му. Ако беше така, съвестта му нямаше да възрази срещу тази слабост. Освен това… — Да не би някой да си мисли, че тя може да действа като обучен шпионин? За бога, тя е едно объркано момиче, избягало от дома, защото получавало кофти бележки в училище.

— Джак, работата ми е да създавам възможности, забрави ли? — Разбира се, всяко правителство в света го правеше, даже и Америка в тези напредничави, феминизирани времена. Всеки твърдеше, че те са добри момичета, обикновено интелигентни, а много от тях и секретарки на държавна служба, които иначе работеха именно за тайните служби и изкарваха добри пари, служейки на правителството си. Райън изобщо не бе уведомен официално за операцията и искаше нещата да си останат така. Бъдеше ли уведомен официално и не възразеше ли, тогава какъв човек щеше да е? Толкова много хора смятаха, че висшите държавни служители са просто аморални роботи, които правят необходимото без угризения и без да ги измъчва съвестта. Може би някога е било вярно, възможно е все още да е за мнозина, но този свят бе различен, а и Джак Райън беше син на полицай.

— Ти си тази, която първа го каза. Не помниш ли? Това момиче е американска гражданка, която сигурно се нуждае от малко помощ. Да не се превръщаме в нещо, което не сме, а? Кларк и Чавес ли работят по задачата?

— Точно така.

— Мисля, че трябва да внимаваме, но и да предложим на момичето билет за дома. Ако каже „не“, тогава може би ще обмислим и други възможности, ала никакви своеволия. Тя получава честно предложение да отлети за дома. — Райън сведе поглед към краткия доклад на Кларк и го прочете по-внимателно. Ако идваше от другиго, нямаше да го приеме така сериозно, обаче познаваше добре Джон Кларк, беше отделил време да научи всичко за него. Някой ден това щеше да доведе до приятен разговор между тях.

— Ще го задържа. Смятам, че президентът също трябва да го прочете.

— Съгласна — отговори заместник-директорът на оперативния отдел.

— Получиш ли нещо подобно…

— Ще бъдеш известен — обеща Мери Пат.

— Идеята ти за БОДИЛ е добра.

— Искам Кларк да… Хм, може би да натисне малко повече, за да видим дали ще получи идентични мнения.

— Дадено — съгласи се Райън веднага. — Натискай толкова силно, колкото искаш.

 

 

Личният реактивен самолет на Ямата беше стар „Гълфстрийм“ G-IV Макар и снабден с помощни резервоари за гориво, обикновено той не можеше да се справи без спиране с десет хиляди седемстотин осемдесет и четири километровия полет от Токио до Ню Йорк. Пилотът му го увери, че днес е различно. Бързото въздушно течение над северния Тих океан се движеше с цели сто и деветдесет възла и щяха да му се радват няколко часа. Това покачи скоростта им на 1251 километра в час. Така щяха да отрежат цели два часа от нормалния полет.

Ямата беше доволен. Времето значеше много. Нито едно от нещата, занимаващи ума му, не бе записано, така че нямаше планове за прелистване. Макар и изтощен от дългите дни, проточили се напоследък в дълги седмици, откри, че тялото му не можеше да се отпусне. Ненаситен читател, той не изпита интерес към нито един от материалите, които държеше в самолета си. Беше сам и нямаше с кого да приказва. Нямаше абсолютно никаква работа, а това му се стори странно. Неговият G-IV се носеше на дванадесет хиляди и петстотин метра височина и под него бе ясна утрин. Отчетливо виждаше повърхността на северния Тих океан, безкрайните редици на носените от силните ниски ветрове вълни, гребените на някои от тях, които бяха украсени в бяло. Безсмъртното море. През почти целия му живот то беше американско езеро, в което властваше техният флот. Знаеше ли морето това? Знаеше ли то, че всичко щеше да се промени?

Промяна. Ямата изсумтя. Тя щеше да започне броени часове след пристигането му в Ню Йорк.

 

 

— Тук Бъд, последна фаза. Вземам балона за три хиляди и шестстотин литра — съобщи капитан Санчес по радиовръзката си. Като командир на авиокрилото на американския кораб „Джон Стенис“ (CVN-74) изтребителят му F/A-18F щеше да се приземи пръв на палубата. Странно, макар да бе най-старшият пилот на борда, той не познаваше хорнета, тъй като прекара цялата си кариера в изтребители „Томкет“ F-14. По-лек и по-маневрен, а като капак и с достатъчен запас от гориво, за да направи нещо повече от това да излети, да обиколи палубата веднъж и да се върне (поне така му се струваше често), той откри, че му харесва за разнообразие да полети малко сам, след като целият му живот премина в двуместен самолет. „Май идеята на боклуците от ВВС ще се окаже добра в крайна сметка…“

Пред него, на огромната палуба за излитане на новия самолетоносач, редници и сержанти изпънаха до нужната степен застопоряващите жици, взеха празната цистерна на изтребителя му и добавиха количеството гориво, което поръча. Трябваше да го правят всеки път. „Голямата палуба“ — помисли си от километър разстояние той. За тези долу тя изглеждаше достатъчно огромна, но на Санчес все повече му заприличваше на сандъче с кибритени кутии. Освободи ума си от мисълта и се съсредоточи над задачата. Хорнетът се разклати леко, докато минаваше през клокочещия, неспокоен въздух, причина за който беше масивният команден мостик на самолетоносача, ала очите на летеца бяха приковани в „кюфтето“ — червената светлина, отразена от огледало право в центъра. Някои наричаха Санчес „господин Робот“, понеже от неговите хиляда шестстотин и нещо кацания на самолетоносачи (всяко се записваше в бордовия дневник) по-малко от петдесет не бяха успели да улучат оптималната жица номер три.

„Леко, леко“ — каза си той и освободи лоста назад с дясната си ръка, с лявата боравеше с ръчките за газта, същевременно следеше и темпото на снишаване и… Готово! Почувства как изтребителят рязко се разтресе при захващането за жицата (нямаше съмнение, номер три!) и забави ход, макар да изглеждаше, че спускането към ръба по наклонената палуба със сигурност ще го изхвърли зад борда. Самолетът спря като че ли на сантиметри от мястото, където покритата с асфалт стомана се спуска към синята вода. Всъщност разстоянието бе по-скоро тридесетина метра. Санчес освободи опашната кука и остави жицата бавно да се върне в изходно положение. Сетне един моряк започна да му маха и да му обяснява как да се добере до нужното място и скъпият реактивен самолет се превърна в особено тромаво превозно средство на най-скъпия паркинг в света. Пет минути по-късно моторите спряха и след като ограничителните вериги бяха поставени, Санчес отвори сгъваемия прозрачен люк и слезе по стоманената стълба, която облеченият с кафяв пуловер палубен матрос беше поставил.

— Добре дошли на борда, капитане. Някакви проблеми?

— Никакви. — Санчес му подаде шлема си и уморено се отправи към командния мостик. След три минути вече наблюдаваше останалите приземявания.

„Джони Реб“ бе вече полуофициалният прякор на кораба, тъй като го бяха кръстили на дългогодишен американски сенатор от Мисисипи, а също и верен приятел на флота. Санчес си помисли, че самолетоносачът даже миришеше на ново, излязъл не много отдавна от корабостроителниците на Нюпорт Нюз. Бяха го изпробвали край източното крайбрежие, надолу покрай нос Хорн и до Пърл Харбър. Най-новият му събрат, „Съединени щати“, щеше да е готов за изпитания след година, а започваше да се строи и още един. Беше хубаво да знае, че поне един отрасъл на военноморските сили все още функционира… малко или много.

Самолетите от неговото авиокрило идваха на интервали от около деветдесет секунди. Две ескадрили, всяка с по дванадесет изтребителя „Томкет“ F-14, плюс още две със същия брой „Хорнет“ F/A-18. Една средно силна ескадрила от десет „Интрудър“ A-6E, последвана от специалните самолети: три „Хоукай“ E-3C със системи за ранно предупреждение, два товарни С-2, четири „Праулер“ EA-6B… „И това е всичко“ — помисли си Санчес, не особено доволен.

„Джони Реб“ лесно можеше да приюти още двадесет самолета, ала авиокрилото на един самолетоносач вече не беше онова, което представляваше някога. При тази мисъл той си спомни колко претъпкани бяха някога самолетоносачите. Добрата новина бе, че сега самолетите по-лесно маневрираха по палубата, а лошата, че действителната ударна мощ на авиокрилото му се равняваше на едва две трети от някогашната. Нещо по-лошо: настъпиха тежки времена за военноморската авиация като институция. Конструирането на изтребители „Томкет“ започна през шестдесетте. Тогава Санчес се гласеше за гимназията и се чудеше кога ще може да кара кола. Първият „Хорнет“ излетя под инициалите YF-17 в началото на седемдесетте. „Интрудър“ се роди през петдесетте, горе-долу когато Бъд получи първото си колело. Не се подготвяше дори един-едничък нов военноморски самолет. Флотът на два пъти изпорти възможността да инвестира в „неуловима“ за радарите техника, първо, като не плати за проекта на ВВС F-117, а после, като върна „Авенджър“ А-12, който се оказа достатъчно неуловим, само дето изобщо не можеше да лети свястно. И ето че сега този летец-изтребител след двадесет години работа на самолетоносачи, някогашният новак, забелязан бързо и удостоен рано със собствен флаг, ето че сега, когато получи последната и най-добра военновъздушна част в кариерата си, Санчес разполагаше с по-малко бойна мощ от който и да било преди него. Същото важеше за „Ентърпрайс“, намиращ се осемдесет километра на изток.

Самолетоносачът обаче продължаваше да е царят на морето. Дори с намаления си капацитет „Джони Реб“ имаше повече ударна мощ от два индийски самолетоносача и той прецени, че да не се позволява на Индия прекалена агресивност не би трябвало да е особено трудно. Дяволски добре беше също, че това е единственият проблем на хоризонта.

— Готово — отбеляза авиационният командир, когато последният „Праулер“ се захвана за жица номер две. — Попълването завършено. Хората ти май са много добри, Бъд.

— Упражнявахме се, Тод. — Санчес се изправи и се запъти надолу към каютата си, където щеше да се освежи, преди да се срещне първо с командирите на ескадрили, а сетне и с оперативното ръководство, за да съставят плановете за ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН. „Сигурно ще е добра подготовка“ — помисли си той. Карал през по-голямата част от кариерата си като моряк от атлантическия флот, това щеше да е първата му възможност да хвърли поглед на японските ВМС и се питаше какво би си помислил дядо му. През 1942 Хенри Гейбриъл „Майк“ Санчес беше командир на авиогрупа на американския кораб „Оса“, мерещ силите си с японците във военните операции за остров Гуадалканал. Чудеше се какво би казал Големият Майк за предстоящото учение.

 

 

— Хайде де, трябва да ми дадеш някакъв шанс — настоя лобистът. За сериозността на нещата свидетелстваше и фактът, че работодателите му го уведомиха за възможността да се наложи съкращаване на разходите за окръг Колумбия. Това бе много неприятна новина. „Не съм само аз“ — каза си бившият конгресмен от Охайо. В службата си имаше двадесет човека, за които трябваше да се грижи, а те също бяха американци, нали? И така, той подбра внимателно мишената си. Този сенатор си имаше проблеми: истински съперник в предварителните и друг, не по-малко реален опонент в общите избори. Нужен му беше по-голям фонд за водене на кампанията. Може би това го правеше податлив на разума.

— Рой, зная, че сме работили заедно десет години, но ако гласувам против РТД, аз съм мъртъв, не разбираш ли? Мъртъв. Дълбоко в земята, с дървен кол през сърцето. Ще ме върнат в Чикаго да изнасям тъпи семинари за правителствени машинации и за това как се продава власт на онзи, който предложи най-висока цена. — „Може би дори ще свърша като теб“ — не добави сенаторът. Нямаше нужда, думите му бяха съвсем недвусмислени. Мисълта не бе приятна. Бе на Хълма от почти дванадесет години и тук му харесваше. Харесваше колегите, начина на живот, привилегиите за паркиране, безплатните самолетни билета до дома му в Илинойс, обичаше и да се отнасят към него като към „някой“ навсякъде, където отидеше. Вече беше член на клуба „Вторник и четвъртък“ и се връщаше у дома със самолет всеки четвъртък вечерта, за да запълни уикенда с безкрайни речи пред местните „Лосове“ и ротарианските клубове, да се появи на срещите на родителско-учителските дружества, да прерязва лентата на всяка нова пощенска централа, за която е успял да изкопчи пари, а вече и да води кампанията си точно толкова усърдно, колкото в началото, когато искаше да получи тази проклета длъжност. Нямаше да е приятно, ако се наложеше да премине през тези неща отново. Още по-малко щеше да му е приятно да го прави със съзнанието, че е чиста загуба на време. Трябваше да гласува за Реформения търговски декрет. Нима Рой не го знаеше?

— Зная това, Ърни. Но трябва да получа нещо — настояваше лобистът. Не беше като да работиш на Хълма. Канцеларията му бе същата по големина, ала този път не се издържаше от данъци. Сега наистина трябваше да се потруди. — Винаги съм ти бил приятел, нали?

Това всъщност не бе въпрос. Беше констатация, служеща едновременно като косвена заплаха и като обещание. Ако сенатор Грийнинг не склонеше на нещичко, тогава може би Рой щеше да се срещне, отначало тихомълком, с един от неговите опоненти. А по-вероятно и с двамата. Сенаторът знаеше, че за него не е проблем да работи за двете страни в каквато и да е област. Рой спокойно би могъл да зачеркне Ърнест Грийнинг като безнадеждно начинание и да започне да се подмазва пред някой от двамата възможни заместници. Пари за посев, така да се каже, нещо, което в перспектива щеше да даде резултат, понеже японците ги биваше да мислят в перспектива. Всички го знаеха. От друга страна, ако им подшушнеше нещо сега…

— Слушай, не е възможно да променя гласа си — повтори сенаторът Грийнинг.

— Ами предложение за изменение на закона? Имам една идея, която би могла…

— Няма начин, Рой. Виждаш как парламентарните комисии са се захванали с въпроса. По дяволите, в този момент председателите заседават в Булфедърс и уреждат последните подробности. На твоите приятели трябва да им стане ясно, че наистина ни бе оказан хубавичък натиск.

— Нещо друго? — попита Рой Нютън почти без да показва личното си нещастие. „Боже мой, да ми се наложи да се върна в Синсинати, за да практикувам пак право!“

— Ами нищо съществено — отговори Грийнинг, — но има няколко интересни неща от другата страна на реката.

— Като например? — поинтересува се Нютън. „Само това ми трябва“ — помисли си той. Обичайните тъпи клюки. Беше забавно, докато течаха шестте му мандата, обаче не и…

— Възможно е да се разгледа обвинение срещу Ед Килти.

— Шегуваш се — промълви лобистът и зъбните колела на мозъка му спряха. — Не ми казвай, че пак са го пипнали със свален цип.

— Изнасилване — отвърна Грийнинг. — Няма майтап, изнасилване. ФБР работи по случая от известно време. Познаваш ли Дан Мъри?

— Галеното кученце на Шоу?

Сенаторът кимна.

— Същият. Той уведоми парламентарния трибунал, но тогава избухна тази търговска паника и президентът му наложи запор. Самият Килти още не знае, поне не знаеше до миналия петък, толкова затегнат е контролът, но старшата ми правна съветничка е сгодена за шефа на канцеларията на Сам Фелоус, а новината наистина е твърде хубава, за да се премълчи, нали?

„Старата вашингтонска история“ — помисли си Нютън със самодоволна усмивка. — „Знаят ли го двама души, вече не е тайна.“

— Сериозно ли е?

— Според слуховете Ед Килти е загазил здравата. Мъри се изрази съвсем ясно. Иска да тикне игривия Еди зад решетките. Замесен е и смъртен случай.

— Лиса Беринджър! — Ако имаше нещо, в което един политик го бива, то бе помненето на имена.

Грийнинг кимна.

Нютън едва не подсвирна, ала като бивш член на Конгреса той трябваше да приема такива неща инертно.

— Нищо чудно, че иска случаят да се запази в тайна. Заглавната страница не е достатъчно голяма, нали?

— Там е проблемът. Това няма да повлияе на приемането на законопроекта, хм, може би, но на кого му трябват усложнения? РТД, също и пътуването до Москва. И така… Според тайните сведения ще бъде оповестено след завръщането му от Русия.

— Той оставя Килти на произвола на съдбата.

— Роджър никога не го е харесвал. Взе Ед на палубата, защото чатка законодателството, забрави ли? На президента му трябваше някой, който познава системата. Е, от каква полза ще му е сега, даже да го обявят за чист? Ще бъде и голяма спънка за кампанията. От политическа гледна точка е съвсем логично да го изхвърлят през борда веднага, нали така? Или поне веднага щом се погрижат за другия проблем.

„Това е интересно — помисли си Нютън и се умълча за секунда-две. — Не можем да спрем декрета. От друга страна, какво ще стане, ако можем да опетним президентския мандат на Дърлинг? Това може да ни донесе ново правителство за нула време, а при правилно ръководене едно ново правителство…“

— Добре, Ърни, все е нещо.