Том Кланси
Дълг на честта (7)

5.
ТЕОРИЯ НА СЛОЖНОСТТА

Нещата рядко се случват поради една-единствена причина. Дори най-хитрите и най-опитните манипулатори признават, че в основата на истинското изкуство трябва да е използването на нещата, които те не могат да предвидят. На Райзо Ямата знанието обикновено му действаше успокоително. Обикновено знаеше какво да прави, когато неочакваното се случеше… Но не винаги.

— Вярно, периодът беше смутен, но сме виждали и по-лошо — подхвана един от гостите му, — пък и отново сме самостоятелни, нали?

— Принудихме ги да отстъпят за компютърните чипове — изтъкна друг. Всички около ниската маса закимаха.

„Те са просто слепи“ — каза си Ямата. Нуждите на родината му изцяло съвпадаха с възникналата възможност. Съществуваше нов свят и въпреки постоянните изявления на Америка за новия ред в този нов свят, единствено безредие бе заменило ако не стабилната, то поне предвидима епоха на последните три поколения. Сега за съвременните умове симетрията на Изтока и Запада стоеше толкова назад в историята, че изглеждаше като далечен и неприятен кошмар. Руснаците все още се олюляваха от погрешния си експеримент, американците също, макар че тези глупаци до голяма степен сами си причиняваха болката, и то след случилото се. Вместо само да поддържат мощта си, американците я бяха загърбили в момент на върховно господство (нещо често срещано в историята им) и в повяхването на две бивши велики сили прозираше възможност за една страна, заслужаваща величие.

— Това са незначителни неща, приятели мои — рече Ямата и любезно се надвеси над масата, за да долее чашите. — Слабостта на нацията ни е структурна и в действителност не се е променила в нашето време.

— Моля ви да обясните, Райзо-чан — предложи един от по-дружелюбните му сънародници.

— Докато нямаме пряк достъп до ресурсите, докато не можем да контролираме сами този достъп, докато съществуваме като търговци, представящи други нации, ние сме уязвими.

— О! — Един от седналите насреща му махна презрително с ръка. — Не съм съгласен. Силата ни е в най-важните неща.

— И кои са те? — попита Ямата внимателно.

— На първо място, най-важно е усърдието на работниците ни, талантът на дизайнерите ни… — Молебствената реч продължи, а Ямата и останалите му гости я слушаха учтиво.

— И колко време тези неща ще бъдат от значение, ако вече нямаме суровини, нито пък гориво, което да използваме? — запита един от съюзниците на Ямата с подобен молебствен тон.

— Значи да повторим четиридесет и първа, така ли?

— Не, няма да бъде… съвсем същото — включи се Ямата пак в разговора. — Тогава можеха да ни отрежат петрола, защото почти всичкия го купувахме от тях. Днес действат по-ловко. Преди трябваше да замразят авоарите ни, за да ни попречат да ги похарчим другаде, нали? Днес те обезценяват долара спрямо йената и авоарите ни са заклещени там, не е ли така? Днес те ни подмамват да вложим парите си там, оплакват се, когато го правим, изиграват ни постоянно, прибират каквото им дадем за имотите им и накрая открадват вече купеното от нас!

Промененият курс на разговора предизвика първо оглеждане, а след това кимане. Всеки един в стаята бе преживял тези неща. Ямата се сети, че ей онзи е купил Рокфелеровия център в Ню Йорк. Платил е два пъти повече от истинската му стойност дори на този изкуствено завишен пазар на недвижими имоти, бил е изигран и измамен от американските собственици. Сетне йената се покачи спрямо долара, тоест доларът се обезцени спрямо йената. Всички знаеха, че ако той се опиташе да продава сега, щеше да е равносилно на катастрофа. Първо, пазарът за недвижима собственост в Ню Йорк падна от само себе си; второ, в резултат на това сградите струваха едва половината от вече платените долари; трето, обърнати в йени, доларите имаха само половината от първоначалната си стойност. Щеше да извади късмет, ако си възвърнеше една четвърт от вложеното в сделката. На практика парите, спечелени от арендата, едва покриваха лихвените вноски по неизплатения дълг.

Мисълта на Ямата премина към човека, който беше купил голямо филмово студио, а от другата страна на масата седеше съперникът му, сторил същото. Райзо едва се сдържа да не се изсмее на тези глупаци. Какво си бяха купили? Съвсем просто. И в двата случая на цената на милиарди долари те бяха закупили към триста хектара недвижими имоти в Лос Анджелис и къс хартия, според който те вече можеха да правят филми. И в двата случая предишните собственици си прибрали парите и съвсем искрено им са се присмели. А неотдавна тези собственици им направиха безшумно предложение да откупят собствеността за една четвърт или дори по-малко от сумата, платена от японските бизнесмени — колкото да погасят оставащия дълг и нито йена повече.

Историята нямаше край. Всеки път, когато японска компания направеше печалба в Америка и се опиташе да вложи пак там, американците писваха, че Япония ограбвала страната им. Сетне искаха майка си и баща си за всичко, а накрая държавната им политика се погрижваше японците да загубят пари по всички показатели, та да могат тогава американците да прекупят всичко на намалени цени и непрекъснато да се оплакват, че уж са твърде високи. Америка щеше да тържествува, че отново контролира културата си, била тя и не дотам добра, докато всъщност станалото бе най-големият и най-добре прикрит обир в световната история.

— Не разбирате ли? Опитват се да ни парализират и успяват — каза им Ямата със спокоен и разумен тон.

Класическият парадокс на бизнеса, който всеки знае, но всеки забравя. Даже съществуваше простичък афоризъм по въпроса: вземи на заем един долар, и банката те притежава; вземи един милион, и ти притежаваш банката. Например Япония изкупуваше американския автопазар в период, когато американската автомобилна индустрия, угоена от голямата си специална клиентела, надуваше цените и позволяваше качеството да страда, докато събраните в профсъюзи работници се жалваха от нечовешките аспекти на професията си — най-добре платеният физически труд в Америка. Японците се бяха появили на този пазар с по-нисък статут дори от „Фолксваген“, с малки грозни коли, съвсем не така добре направени и притежаващи безлични защитни характеристики, обаче те превъзхождаха американските модели в едно отношение: бяха икономични.

Тогава три исторически случайности се притекли на помощ на Япония. Американският Конгрес, разтревожен от „лакомията“ на петролните компании, искащи международни цени за продуктите си, поставил лимит на изкупната цена на родния нерафиниран петрол. Това замразило американските цени на бензина на най-ниското ниво в промишления свят, спряло изследването за нови горива и окуражило Детройт в производството на големи, тежки и неикономични автомобили. После войната между Израел и арабите през 1973 накарала американските шофьори за пръв път от тридесет години да се наредят на опашки за бензин и травмата от това изумила страната, смятаща, че е над тези неща. Тогава те осъзнали, че Детройт произвежда само коли, които гълтат бензин сякаш от язовирни шлюзове. „Компактните“ автомобили, които американските производители започнали да правят предишното десетилетие и които почти веднага прераснали в среден размер, харчели не по-малко от големите си събратя, а и при всички положения не били така добре изпипани. Най-лошото било, че неотдавна американските производители до един инвестирали пари в заводи за големи автомобили — факт, едва не довел до гибелта на „Крайслер“. Тази петролна криза не продължила дълго, но била достатъчна, та Америка да преосмисли покупвателните си привички, ала родните компании не притежавали нито капитал, нито техническа гъвкавост, за да се променят бързо според изискванията на непривично изнервените американски граждани.

Тези граждани незабавно увеличили покупките на японски коли, особено на решаващите, диктуващи моделите пазари по Западния бряг, което довело до финансирането на проучвания и разработки за японските фирми, наели от своя страна американски дизайнери с цел да направят техните продукти по-привлекателни за растящия им пазар. Използвали и свои инженери за подобрения по обезопасяващата част. Така по време на втората голяма петролна криза през 1979 година „Тойота“, „Хонда“, „Датсун“ (по-късно „Нисан“) и „Субару“ били на разположение с подходящи продукти. Хубави били младежките години! Евтината йена и скъпият долар означавали, че дори сравнително ниски цени гарантирали хубавичка печалба, че търговските им представители можели да прибавят допълнителна такса от хиляда долара или повече, загдето дават на хората възможността да купуват такива чудесни автомобили, а това им бе довело голяма и нетърпелива армия американски купувачи.

Ямата знаеше, че онова, което никога не бе хрумвало на някой от хората на масата, не е идвало наум и на управата на „Дженерал мотърс“ или на Съюза на обединените автомобилни работници. Всички бяха приели, че щастливото положение ще се проточи в блажена безкрайност. Бяха забравили, че бизнесмените имат божествено право толкова, колкото и кралете. Япония се научила да използва една слабост на американската автоиндустрия. Когато му дошло времето, Америка пък се поучила от грешките си и точно както японските компании натрупали капитал от американската арогантност, по същия начин те почти веднага си изградили или купили имидж. Междувременно американските компании безмилостно смалили всичко — от автомобилния си дизайн до ведомостите си, понеже преоткрили икономическите факти точно когато японците си позволили да ги забравят. Всичко станало почти незабелязано, особено за самите участници, неподпомагани от „аналитиците“ на медиите, които били твърде заети да се взират в дърветата, за да съзрат формата на цикличната гора.

За по-нататъшно нормализиране на нещата валутният курс се променил (както и трябвало да стане, след като толкова пари течали в едната посока), ала японските индустриалци го предвидили толкова, колкото Детройт забелязал да се задават собствените му проблеми. Относителната стойност на йената скочила, а доларът паднал въпреки всички усилия на японските основни банкери да задържат своята валута слаба. С тази промяна изчезнали и много от възможностите за печалба на японските фирми, включително и от недвижимите имоти, закупени в Америка, чиято стойност паднала достатъчно, че да се считат за чисти загуби. А и при всички положения човек не може да пренесе Рокфелеровия център в Токио.

Трябваше да стане така. За разлика от тези мъже Ямата го разбираше. Бизнесът беше цикъл, като да се носиш нагоре-надолу с вълната и никой още не е открил начин да спре този цикъл. Япония бе още по-зависима от него, тъй като, служейки на Америка, японската промишленост всъщност представляваше част от американската икономика и обект на всичките й странни приумици. Американците нямаше да се оставят да бъдат по-глупави от японците до безкрай и с възвръщането на здравия разум те за пореден път щяха да ги превъзхождат по мощ и ресурси, а неговият шанс щеше да бъде пропилян завинаги. Ямата си каза, че същото важи и за шанса на страната му. Това също беше важно, но не то извика пламъка в очите му.

Родината му не можеше да стане велика, докато ръководителите й (не в правителството, а тези тук около масата) продължаваха да не разбират какво значи величие. Производителната мощ не бе нищо. Едно просто отрязване на пътя на товарните кораби към източниците на суровини можеше да накара всички фабрики в страната да бездействат, а на този фон умението и усърдието на японския работник не биха имали по-голямо значение от някоя поема в стил хайку. Дадена нация е велика поради мощта си, а силата на родината му беше изкуствена точно колкото една поема. Нещо повече: националното величие не се даваше като награда, а се печелеше. То трябваше да се признае от друга велика сила, която е била научена на покорност… или от няколко. Величие не се създава само с едно предимство на нацията. Трябваха много. Нужна бе самостоятелност във всичко… или във възможно най-много области. Неговите събеседници около масата трябваше да го разберат, преди да действа от тяхно име и от името на страната си. Мисията му бе да възроди нацията си и да принизи другите. Неговата съдба и дълг бяха да предизвика случването на тези неща, да бъде катализатор за енергията на всички останали.

Обаче още не му беше дошло времето. Виждаше го ясно. Съюзниците му бяха много, ала не достатъчно, а онези, които му се противопоставяха, бяха твърде закостенели, за да може да ги убеди. Те разбираха какво има предвид, но много по-смътно от него, и докато не променяха начина си на мислене, той не можеше да направи нищо повече от това, което вършеше сега — да предлага съвети и да подготвя сцената. Човек с ненадминато търпение, Ямата-сан се усмихна вежливо и стисна зъби в този момент на безсилие.

 

 

— Знаете ли, струва ми се, че започвам да хващам цаката на това място — каза Райън, докато сядаше в кожения стол отляво на президента.

— И аз го казах веднъж — заяви Дърлинг. — Струваше ми три десети от процента на безработните, спречкване с бюджетната комисия и цели десет пункта от рейтинга ми. — Макар тонът му да бе мрачен, той се усмихваше. — Е, какво толкова спешно има, че прекъсваш обяда ми?

Джак не го накара да чака, въпреки че новината беше достатъчно важна и заслужаваше драматичен отговор:

— Готово е споразумението с руснаците и украинците за последните ракети.

— Начало? — попита Дърлинг, като се облегна на бюрото си и забрави за салатата.

— Как ви звучи следващият понеделник? — отвърна Райън с въпрос и широка усмивка. — Те предпочетоха онова, което предложи Скот. Стартовите процедури бяха толкова много, че те просто искат да унищожат последните безшумно и да обявят, че ги няма веднъж и завинаги. Нашите наблюдатели са вече там, техните са тук, и просто ще го направят.

— Харесва ми — рече Дърлинг.

— Точно четиридесет години, шефе — започна Райън с известна жар. — Практически, откак се помня, те разгръщаха своите ракети SS-6, а ние нашите „Атлас“: грозни гадни неща с грозно и гнусно предназначение, и да помогнеш за изчезването им… Е, господин президент, сега съм ви длъжник. Вие ще оберете лаврите, сър, но аз ще мога да разказвам на внуците си, че съм бил наблизо, когато се е случило. — Фактът, че предложението на Адлер към руснаците и украинците е било по инициатива на Райън, можеше накрая да се появи като бележка под линия, ала вероятно нямаше да стане.

— Внуците ни или няма да питат, или ще попитат за какво е бил целият този шум — отбеляза Арни ван Дам безучастно.

— Така е — призна Райън. „Доверете се на Арни за неутрализирането на нещата!“

— Давай сега лошата новина — нареди Дърлинг.

— Пет милиарда — съобщи Джак, без да се изненада от болезнената гримаса, която последва. — Струва си, сър. Наистина.

— Обясни ми защо.

— Господин президент, още когато бях в прогимназията, страната ни живееше под заплахата на балистични ракети с ядрен заряд, насочени към Съединените щати. До шест седмици и последните от тях биха могли да изчезнат.

— Те вече са насочени…

— Да, сър, нашите са насочени към Саргасово море, техните също — грешка, която можете да оправите, като отворите един контролен люк и промените една платка в управляващата система. За това са нужни десет минути от момента, в който отворите люка към ракетния силоз, и са необходими само отвертка и фенерче. — Всъщност това важеше само за съветските („руските!“ — поправи се той за хиляден път). Пренасочването на оставащите американски ракети отнемаше повече време поради по-сложното им устройство. Такива бяха странностите на техниката.

— Всичко ще свърши, сър, ще свърши завинаги — продължи Райън. — Тук аз съм здравомислещата птица с остро обоняние, нали? Можем да го прокараме на Хълма. Струва си парите, че и повече.

— Аргументите ти са силни както винаги — обади се Арни ван Дам от стола си.

— Откъде административно-бюджетното управление ще вземе парите, Арни? — попита президентът.

Сега дойде ред на Райън да се обади плахо:

— От Отбраната, откъде другаде?

— Преди да се палим толкова, ви напомням, че вече стигнахме твърде далеч.

— Какво ще спечелим, като унищожим последните си ракети? — попита Ван Дам.

— Ще загубим пари — отговори Джак. — Вече плащаме майка си и баща си за премахването на ядрените подводници, а и природозащитниците…

— Какви прекрасни хора! — отбеляза Дърлинг.

— …но тези разноски са еднократни.

Погледите се насочиха към шефа на президентската канцелария. Неговата политическа преценка бе безпогрешна. Загрубялото му лице претегли факторите и се обърна към Райън.

— Струва си врявата. На. Хълма ще има врява, шефе — каза той на президента, — ала след година ще припомняте на американския народ как сте премахнали надвисналия над него…

— Дамоклев меч — довърши Райън.

— Тези католически училища — изкиска се Арни. — Мечът, който висеше над Америка цяло поколение. На вестниците ще им хареса, а и добре знаете, че Си Ен Ен ще вдигне голям шум по въпроса в някой от едночасовите си специални репортажи, с множество хубави снимки и неточен коментар.

— Не ти ли харесва, Джак? — попита Дърлинг вече с широка усмивка.

— Господин президент, аз не съм политик, нали? Засега не е ли достатъчно, че премахваме последните двеста междуконтинентални балистични ракети в света? — Хм, това май не беше съвсем вярно. „Да не ставаме прекалено поетични, Джак. Все още остават китайците, британците и французите.“ Но последните две страни щяха да ги последват, нали? Китайците пък щяха да бъдат принудени да видят най-логичния ход чрез търговски преговори, а и какви врагове щяха да им останат, че да се притесняват?

— Само ако хората го видят и разберат, Джак. — Дърлинг се обърна към Ван Дам. И двамата пренебрегнаха неизказаните допълнителни тревоги на Райън. — Накарай информационната служба да се захване за работа. Официалното изявление го правим от Москва, нали, Джак?

Райън кимна.

— Такова беше споразумението, сър.

Нещата щяха да се развият по-различно, първоначално внимателно щеше да бъде подхвърлена непотвърдена информация. Следваха свиквания на Конгреса за събиране на повече данни. Тайни обаждания до няколко телевизионни компании и доверени репортери, които щяха да се окажат точно където трябва и когато трябва (нещо трудно изпълнимо поради десетчасовата разлика между Москва и последните американски зони с междуконтинентални балистични ракети), за да запечатат за историята края на кошмара. Самото унищожаване бе доста мръсен процес, което обясняваше защо той хич не се харесваше на американските екодружества. При руските ракети бойните глави се сваляха за разглобяване, течното гориво се източваше от снарядите, демонтираха се ценните и (или) секретни електронни компоненти и после с помощта на сто килограма силен експлозив се взривяваше горната част на силоза, който своевременно щеше да бъде запълнен с пръст и заравнен. Американският метод бе различен, защото всички американски ракети използваха твърдо гориво. При тях снарядните тела се превозваха до Юта, където ги отваряха и от двата края. Сетне ракетните двигатели се запалваха и ги оставяха да изгорят като най-големите фойерверки в света, вдигайки облаци от изгорели токсични газове, способни да отнемат живота на няколко диви птици. В Америка силозите също ги взривяваха — американски апелативен съд бе отсъдил, че засягащият националната сигурност характер на международното споразумение за контролиране на оръжията отменя четири природозащитни постановления въпреки многото законни обжалвания и протести. Последното взривяване щеше да е изключително драматично, още повече че силата му трябваше да е около една десетомилионна от това, което силозът някога е пазил. Джак реши, че някои цифри и понятия са просто твърде големи, за да бъдат осъзнати… Даже и за хора като него.

Легендата за Дамокъл разказваше за царедворец от кръга на сицилианския крал Дионисий, който влагал всичкото си красноречие да хвали богатствата на господаря си. За да се наложи по жестокия и деспотичен начин на „великите“ мъже, Дионисий поканил царедвореца си Дамокъл на разкошен пир и го настанил на удобно място право под един меч, който пък висял от тавана на конец. Целта била да демонстрира, че кралските богатства са толкова мимолетни, колкото сигурността на гостите му.

Същото се отнасяше за Америка. Всичко, което тя притежаваше, бе все още под ядрения меч (факт, който Райън ясно видя графично не много отдавна в Денвър) и по тази причина личната му мисия, откак се върна на правителствена служба, беше да сложи край на историята веднъж и завинаги.

— Искаш ли да поемеш пресконференциите?

— Да, господин президент — отвърна Джак, учуден и благодарен за смайващата щедрост на Дърлинг.

 

 

— „Северна зона за ресурси“ ли? — попита китайският министър на отбраната. Сетне добави сухо: — Интересна формулировка.

— Е, как смятате? — обади се Цзян Хансан, седящ от неговата страна на масата. Току-що идваше от поредната среща с Ямата.

— Абстрактно погледнато, стратегически е възможно. Оставям икономическите оценки на другиго — отговори фелдмаршалът. Най-предпазливият както винаги въпреки количеството мао-тай^[1], което изпи тази вечер.

— Руснаците са наели три японски фирми за проучване. Удивително, нали? Източен Сибир почти не е проучен. Е, да, знаем за златните залежи в Колима, но вътрешността? — Махна пренебрежително с ръка. — Какви глупаци, сега трябва да молят други да им свършат работата… — Гласът на министъра заглъхна, а погледът му се върна към Цзян Хансан. — И така, какво са открили?

— Японските ни приятели ли? Като начало още нефт. Според тях находището било голямо колкото в залива Прудо. — Той плъзна един лист по масата. — Ето минералите, които са открили през последните девет месеца.

— Всичко това?

— Зоната е голяма почти колкото цяла Западна Европа, а и единственото, за което на руснаците им е пукало, било да я опашат с проклетите си железопътни линии. Кретени! — изсумтя Цзян.

— Решението на всичките им икономически проблеми е лежало под краката им от мига, в който са завзели властта от царя. Грубо погледнато, там е като Южна Африка, истинска съкровищница, само че плюс нефт, какъвто африканците нямат. Както виждате, почти всички решаващи минерали, и то в такива количества…

— Руснаците знаят ли?

— Отчасти. — Цзян Хансан кимна. — Тази тайна е твърде огромна, за да се прикрие изцяло, но само към половината от точките в списъка… тоест отбелязаните със звездички, са известни на Москва.

— А тези другите не са?

Цзян се усмихна.

— Не.

Макар част от култура, в която мъжете и жените се учат да контролират чувствата си, министърът не можа да прикрие удивлението си от листа в ръцете си. Те не трепереха, ала той остави страницата на полираната маса и я изглади, сякаш бе парче изящна коприна.

— Това може да удвои богатствата на страната ни.

— Скромно казано — отбеляза висшият агент от разузнавателната служба на родината му. Цзян, представящ се за дипломат, всъщност се занимаваше с повече дипломация от много висши служители на Външното министерство. Това притесняваше по-скоро тях, отколкото него. — Не бива да забравяте, че това е оценката, дадена ни от японците, другарю министър. Те несъмнено очакват достъп до половината от ресурсите, които открият, и тъй като по необходимост ще похарчат повечето от отпуснатите за разработване пари…

Последва усмивка.

— Да, докато ние поемаме повечето стратегически рискове. Противни дребосъци! — добави министърът.

Както хората, с които Цзян бе преговарял в Токио, министърът и фелдмаршалът, който продължаваше да е хладнокръвен, бяха ветерани от Осма пехотна армия. Те също пазеха спомени от войната… но не от война с Америка. Той сви рамене.

— Е, те са ни нужни, нали?

— Оръжията им са страхотни — подхвърли фелдмаршалът. — Обаче не и броят им.

— Те го знаят — каза Цзян Хансан на домакините си. — Както казва главната ми свръзка, това е изгоден брак на нужди и изисквания, но той се надява, че, цитирам: „ще прерасне в истинска и сърдечна връзка между народи с наистина…“

— Кой ще бъде отгоре? — попита фелдмаршалът с вулгарна усмивка.

— Те, разбира се. Според него — прибави Цзян Хансан.

— В такъв случай, понеже те са ухажорите, трябва да направят и първите открити стъпки — заключи министърът, като определи политиката на страната си така, че да не обиди собствения си началник: дребен човек с мънички очички и решителност, която можеше да накара и лъва да се замисли. Хвърли поглед към маршала, който кимна сериозно. „Страхотно държи на алкохол“ — помислиха си за него другите двама.

— Както и очаквах — заяви Цзян с усмивка. — Всъщност, както те очакват, тъй като се точат за най-сочните печалби.

— Нека се самозалъгват.

 

 

— Възхищавам се на увереността ви — обади се инженерът от НАСА от балкона за зрители над работния цех. Той се възхищаваше и на финансирането им. Правителството бе използвало парите за този промишлен конгломерат като параван, за да се сдобие със съветския модел и да го построи. Частната индустрия тук определено пращеше от сили, нали?

— Смятаме, че открихме проблема с крайната степен. Дефектна клапа — обясни японският механик. — Използвахме съветския модел.

— Как така?

— Ами използвахме техния тип клапи за резервоарите на крайните степени. Не струваха. Опитали са се да направят всичко там с изключително малко тегло, но…

Представителят на НАСА замига на парцали.

— Искате да ми кажете, че цялата им произведена серия ракети е била…

Многозначителният поглед накара американеца да млъкне.

— Да. Поне една трета са щели да се издънят. Хората ми смятат, че изпитателните ракети са имали специална конструкция, ала серийното производство е било, хм, типично руско.

— Хм. — Куфарите на американеца бяха вече стегнати и го чакаше кола, за да го откара до международното летище „Нарита“ за безконечния полет до Чикаго. Той огледа производствения цех на завода. Вероятно така бе изглеждал „Дженерал дайнамикс“ през шейсетте, в апогея на студената война. Ракетите бяха наредени като наденици, петнайсет броя в различни фази на монтиране, една до друга, докато техници с бели престилки изпълняваха сложните си задачи. — Тези десет изглеждат почти готови.

— Готови са — увери го директорът на фабриката.

— Кога е следващото ви изпитателно изстрелване?

— Другия месец. Първите ни три полезни товара са готови — отговори дизайнерът.

— Като се захванете с нещо, не се помайвате, а?

— Така просто е по-ефикасно.

— Значи ще излязат оттук напълно сглобени?

Последва кимване.

— Точно така. Естествено, ще херметизираме резервоарите за гориво в инертен газ, но една от добрите страни на този модел е, че е предвидено да се превозват с цялостната конструкция. Така се спестява времето за крайния монтаж преди изстрелването.

— Значи ще ги откарате с камиони?

— Не. — Японският инженер поклати глава. — С влак.

— Ами полезните товари?

— Сглобяват се другаде. Страхувам се, че това е фирмена тайна.

 

 

Другата производствена линия нямаше чуждестранни посетители. Всъщност тя почти нямаше посетители, въпреки че се намираше в предградията на Токио. Табелата отвън обявяваше сградата за център за научни изследвания и разработки към голяма корпорация. Живеещите наблизо предполагаха, че там се правят компютърни чипове или нещо подобно. Свързаните с нея електрически проводници не впечатляваха, тъй като уредите, гълтащи най-много ток, бяха парното и климатичната инсталация, поставени в малко ограждение в задната част. Хората, които влизаха и излизаха, също не правеха впечатление. Имаше скромен паркинг с капацитет осемдесетина коли, почти винаги най-малко полупразен. Имаше и дискретна защитна ограда, досущ приличаща на всяка друга около който и да е завод за лека промишленост по света, плюс кабинки с пазачи на двата входа. Коли и камиони идваха и си отиваха и горе-долу това бе всичко за обикновения наблюдател.

Вътре нещата бяха други. Макар че на двата охранителни пункта отвън стояха усмихнати мъже, които учтиво упътваха заблудените мотористи, в сградата всичко се променяше коренно. За всеки пропуск бяха характерни скрити поставки, където лежаха немски пистолети Р-38, и пазачите тук не се усмихваха много. Разбира се, те не знаеха какво охраняват. Някои неща бяха просто твърде необичайни, за да бъдат разпознати. Никой още не бе направил телевизионен документален филм за производството на ядрени оръжия.

Монтажният цех беше петдесет метра дълъг и петнадесет широк, а двата еднакво разредени реда от металообработващи машини бяха обградени с плексиглас. Във всяко оградено място въздухът се контролираше от отделна вентилационна система, каквато имаше и за цялата зала. Техниците и учените носеха бели работнически комбинезони и ръкавици, не по различни от задължителните за работници в завод за компютърни чипове; и наистина, когато някои от тях се показваха навън за една цигара, минувачите ги взимаха точно за такива.

В чистата зала от единия край влизаха грубо оформени плутониеви полусфери, получаваха крайната си форма чрез обработка с машини на няколко етапа и се появяваха в другия край така шлифовани, че приличаха на стъклени. После всяка една се поставяше в пластмасова форма и на ръце я изнасяха от машинния цех към склада, където всяка се поставяше на отделен рафт от стомана, покрита с пластмаса. Не можеха да позволят допир до метал, защото плутоният, освен че е радиоактивен и затоплен поради разпадането на алфа-лъчението, също е и реактивен елемент, бързо произвежда искра при контакт с друг метал и е наистина лесно запалим. Както магнезият и титанът, този метал би горял с удоволствие, а веднъж запален, беше дяволски трудно да се угаси. Заради всичко това работата с полусферите — двадесет на брой — ставаше просто още една рутинна процедура за инженерите. Тази задача отдавна беше приключена.

По-мъчни бяха частите на бомбите, връщащи се през атмосферата. Представляваха големи и кухи обърнати конуси, сто и двадесет сантиметра високи и петдесет широки в основата, направени от уран-238 — тъмночервен и много здрав метал. Огромните конуси (малко повече от четиристотин килограма всеки) трябваше да бъдат отлети прецизно, за да има пълна динамична симетрия. Предназначени до известна степен за „летене“ през вакуум, а за кратко и през въздух, те трябваше да са идеално уравновесени, да не би да станат нестабилни при полета. За изненада на всички, да се постигне това се оказа най-трудната производствена задача. Процесът на отливане бе променен два пъти, но дори сега корпусите се завъртаха периодично, също както при балансиране на автомобилна гума, само че с далеч по-малко допустими отклонения. Външността на всяко от десетте тела не беше така добре обработена, както влизащите вътре части, макар всички да бяха гладки на пипане и без ръкавица. Вътре нещата бяха различни. Леки, ала симетрични неравности щяха да позволят на „физичния пакет“ (американски термин) да пасне плътно и ако му дойдеше времето (което, разбира се, всеки се надяваше да не стане), огромният високоенергиен поток от „бързи“ неутрони щеше да атакува падащия през атмосферата корпус на бомбата, да доведе до бързо разбиване на атомите и да удвои енергията, освобождавана от плутония, трития и литиевия деутерид вътре.

„Това е елегантната част“ — мислеха си механиците и особено онези, незапознати с ядрената физика, които бяха усвоили процеса с течение на времето. Уран-238, толкова плътен, здрав и труден за работа елемент, бе изключително мъчно топим метал. Американците дори го използваха за броня на танковете си — толкова добре устояваше на външна енергия. При профучаване през атмосферата с 27 000 километра в час въздушното триене би унищожило повечето материали, обаче не и този, поне не за нужните няколко секунди, а накрая материалът щеше да стане част от самата бомба. „Елегантно — мислеха си инженерите, като използваха най-тачената дума в тяхната професия, — струва си времето и усилията.“ Щом всеки корпус биваше завършен, той се натоварваше самостоятелно на платформена кола и го избутваха до склада. Оставаха да се доизработят само три. По тази част от проекта изоставаха с две седмици за разочарование на всички.

Бомба №8 навлезе в първия процес на металообработване. Ако бъдеше взривена, изграждащият я уран-238 щеше да допринесе и за повечето радиоактивен прах. Да, чисто и просто физика.

 

 

Беше просто още една случайност, вероятно породена от ранния час. Райън пристигна в Белия дом малко след седем, с около двадесет минути по-рано от обикновено, защото движението по шосе №50 се случи необичайно спокойно през целия път. В резултат на това не бе имал време да прегледа всичките ранни документи, които сгъна под мишница пред западния вход. Съветник по националната сигурност или не, той трябваше да мине през металния детектор и точно там се натъкна на нечий гръб. Въпросният човек тъкмо предаваше служебния си пистолет на униформен агент от тайните служби.

— Вие, момчета, още не вярвате на Бюрото, а? — попита един познат глас цивилния главен агент.

— Най-малко на Бюрото! — бе веселият отговор.

— И изобщо не ги обвинявам — добави Райън. — Провери и глезена му, Майк.

След като мина през магнитния портал, Мъри се обърна.

— Вече нямам нужда от оръжие. — Помощникът на заместник-директора на ФБР посочи листовете под мишницата на Джак. — Така ли се отнасяш със секретни документи?

Хуморът на Мъри беше механичен. Просто му бе в природата да се позаяде със стар приятел. Тогава Райън забеляза, че и министърът на правосъдието току-що е влязъл и се оглежда назад някак раздразнено. Защо член на кабинета идваше тук толкова рано? Ако беше свързано с националната сигурност, Джак щеше да знае, а престъпленията рядко бяха толкова важни, че да отведат президента в кабинета преди обичайния час — осем. И защо Мъри го придружаваше? Хелън д’Агустино чакаше от другата страна, за да ги преведе лично по коридорите на горния етаж. Всичко в тази неочаквана среща разпалваше любопитството на Райън.

— Шефът чака — рече Мъри предпазливо, след като разчете погледа на Джак.

— Можеш ли да се отбиеш на излизане? Смятах да те търся за нещо.

— Готово. — И Мъри го остави, без дори да попита приятелски за Кати и децата.

Райън мина през детектора, сви вляво и заизкачва стълбите към ъгловия си кабинет, за да прегледа утринните документи. Работата вървеше бързо и той вече навлизаше в обичайната за този час рутина, когато секретарката пусна Мъри в кабинета му. Нямаше смисъл да увърта.

— Министърът на правосъдието се появи малко рано, Дан. Има ли нещо, което трябва да знам?

Мъри поклати глава.

— Съжалявам, не още.

— Добре — каза Райън и плавно смени предавката. — Това нещо, което би трябвало да знам, ли е?

— Вероятно, но Шефа иска да държим нещата изкъсо, а и то не засяга националната сигурност. За какво искаше да ме видиш?

Джак помълча една-две секунди, преди да отговори, като умът му работеше с обичайната в такива случаи скорост. Сетне остави въпроса настрана. Знаеше, че може да вярва на думата на Мъри. Поне в повечето случаи.

— Поверително е — започна Райън и се впусна в подробности за наученото предния ден от Мери Пат. Агентът на ФБР кимаше и слушаше безизразно.

— Това не може да се нарече новост, Джак. През последните няколко години безшумно проучвахме данни, сочещи, че млади дами са били… подлъгани? Трудно ми е да го изразя правилно с думи. Договори за модели и такива неща. Който и да ги набира, е много предпазлив. Млади жени отиват там да работят като модели, да се снимат в реклами и тем подобни. Случва се постоянно. Някои са започнали американските си кариери там. При никоя от проверките ни не изскочи нещо, ала всичко показва, че някои момичета са изчезнали. Всъщност една отговаря на описанието на твоя човек. Кимбърли някоя си, не си спомням фамилията й. Баща й е капитан в сиатълския полицейски участък, а съседът му е стратегически авиационен командир в Сиатъл. Тихомълком използвахме връзките си в японските полицейски управления. Нямахме късмет.

— Какво ти подсказва инстинктът? — попита Райън.

— Слушай, Джак, хора изчезват непрекъснато. Много момиченца просто си стягат багажа и напускат дома, за да си прокарват път в света. Наречи го отчасти феминизъм, отчасти просто желание да станеш независим човек. Случва се непрекъснато. Тази Кимбърли някоя си е двадесетгодишна, не й е вървяло в училище и просто е изчезнала. Нищо не подсказва отвличане, а и на двадесет си свободен гражданин, нали така? Нямаме никакво право да започнем съдебно разследване. Е, добре, баща й е ченге, съседът му пък е федерален и затова подушихме наоколо. Не открихме обаче абсолютно нищо, а по-далеч не можем да отидем без доказателство, че някой закон може да е бил нарушен. Такива доказателства няма.

— Искаш да кажеш, че ако изчезне момиче над осемнадесет, не можете…

— Не, без доказателства за престъпление не можем. Нямаме толкова персонал, че да проследяваме всеки, който реши да гради бъдещето си, без да уведоми мама и татко.

— Не отговори на първия ми въпрос, Дан — забеляза Джак, с което притесни госта си.

— Там има хора, които обичат жените им да са с руса коса и нормални очи. Има и прекомерен брой липсващи момичета, които са блондинки. Отначало не можехме да го проумеем, докато една агентка не започнала да пита приятелите им дали момичетата случайно не са си боядисвали косата напоследък. Разбира се, отговорът бил „да“ и оттогава тя започнала да задава въпроса редовно. Имало достатъчно „да“, че да му се види необичайно на човек. Така че, да, според мен нещо става, но няма за какво да се хванем, за да продължим — заключи Мъри. След малко добави: — Ако въпросният случай е свързан с националната сигурност… тогава…

— Какво? — попита Джак.

— Да оставим Управлението да провери?

Райън за първи път чуваше от служител на ФБР, че ЦРУ са способни да разследват нещо. Бюрото пазеше територията си със свирепостта на майка гризли, защищаваща мечетата си.

— Продължавай, Дан.

— Там има процъфтяваща сексиндустрия. Да вземем порното, което обичат: то е предимно американско. Разголените снимки, които виждаш в списанията им, са основно на бели жени. Случайно най-близката страна, предлагаща такива жени, сме ние. Подозираме, че някои от тези момичета не са само модели, но пак не успяхме да открием нищо солидно, за да го проследим. — Мъри не добави, че другият проблем е нож с две остриета. Ако нещо действително ставаше, той не бе сигурен каква помощ ще получи от местните власти: тоест момичетата можеха да изчезнат завинаги. Ако пък нямаше нищо, естеството на разследването щеше да се разчуе и всичко щеше да свърши отразено в пресата като поредната расистка нападка срещу Япония. — Както и да е, изглежда, ЦРУ провежда операция там. Моят най-приятелски съвет е да я разгърнете малко. Ако искаш, мога да информирам някои хора за това, което знаем. Не е много, ала все пак имаме фотографии.

— Как така знаеш толкова много?

— Стратегически авиационен командир в Сиатъл е Чък О’Кийф. Някога работех под негово командване. Той ме накара да говоря по въпроса с Бил Шоу и шефът одобри един безшумен оглед, но това не доведе доникъде, а пък дивизията на Чък и така има предостатъчно работа.

— Ще говоря с Мери Пат. Ами другият въпрос?

— Съжалявам, приятел, но за това ще трябва да питаш Шефа.

„Проклятие! — помисли си Райън, когато Мъри излизаше. — Винаги ли ще има тайни?“