Том Кланси
Дълг на честта (32)

30.
ЗАЩО НЕ?

Зората идваше като мълния в тази част на света или поне така твърдеше поемата. „Дяволски сигурно е, че слънцето тук е горещо“ — каза си адмирал Дъбро. Горещо почти колкото темперамента му. Маниерите му по принцип бяха любезни, ала той се пържи прекалено дълго на тропическата жега и бюрократичното безразличие. Предполагаше, че всички онези умници, занимаващи се с тактика, планове и политика, си представяха един и същ сценарий: той и бойната му група можеха да си развяват задника тук безкрайно, без да бъдат засечени, да си играят на „Ловци на духове“ и да сплашват индийците без действителен контакт. Хубава игричка, няма спор, обаче не беше безконечна. Идеята бе да се прокраднеш наблизо с корабите си, без да те усетят, и после да удариш врага без предупреждение. Един задвижван с ядрена енергия самолетоносач го биваше за това. Можеш да го направиш веднъж, два пъти, дори три пъти, ако командирът на флотилията я е събрал на едно място, ала не можеш да го повтаряш вечно, понеже противниковата страна също има мозък и рано или късно някой пробив ще се провали.

В случая играчите не бяха тези, които оплескаха нещата. Вината бе на снабдителите им, а и грешката не беше кой знае каква. Когато хората му, отговарящи за операциите, възстановиха събитията, се оказа, че един-единствен индийски „Хариър“ в самия край на патрулната си обиколка е бил с включен радар и е засякъл един от танкерите на Дъбро, понесли се сега на североизток, за да презаредят ескортиращите кораби, чиито цистерни вече бяха изгубили близо две трети от горивото си при скоростния преход в южна посока от Шри Ланка. Един час по-късно друг „Хариър“, вероятно лишен от въоръжение и натоварен само с цистерни за гориво, мина достатъчно наблизо, за да ги види. Началникът на снабдяването на флотилията промени курса, но белята бе станала. Местоположението на двата петролоносача и ескортиращите ги две фрегати можеше да означава само едно: Дъбро сега се намираше на югоизток от нос Дондра. Спътниковите снимки показваха, че индийският флот е променил курса веднага, разделил се е на две групи и също се е насочил на североизток. Дъбро нямаше друг избор, освен да остави танкерите да продължат по поетия курс. Независимо че трябваше да остане скрит, натоварените му с петрол ескортиращи кораби бяха в опасна близост до празни цистерни, а такъв риск не можеше да си позволи. Той пиеше тонизиращото си кафе, а погледът му щеше да пробие дупка в херметически затварящия се люк. Капитан Харисън седеше срещу бюрото на адмирала и благоразумно мълчеше, докато шефът му не се обади:

— Коя е добрата новина, Ед?

— Все още ги превъзхождаме по артилерия, сър — отвърна оперативният командир. — Може би трябва да го покажем.

„По артилерия ли?“ — запита се Дъбро. Е, да, това бе вярно, ала сега едва две трети от самолетите му бяха в пълна бойна готовност. Твърде дълго бяха отсъствали от базата. Свършваха им се припасите, нужни за функционирането на самолетите. В хангара стояха летателни апарати с отворени контролни люкове и чакаха части, с които корабът вече не разполагаше. Тук той зависеше от снабдителните кораби, тъй като частите се прекарваха по въздуха от САЩ до остров Диего Гарсиа. Три дни след доставката пак щеше да разполага с горе-долу пълна въздушна част, но хората му бяха уморени. Предния ден двама мъже пострадаха на палубата за излитане. Не защото бяха глупави или неопитни. Просто понеже вършеха това адски дълго време, а изтощението бе дори по-опасно за ума, отколкото за тялото, особено при френетичната атмосфера на палубата за излитане на самолетоносач. Същото важеше за всички в бойната група, от най-простия матрос до… самия него. Напрежението, породено от постоянното вземане на решения, започваше да си личи. А не можеше да направи нищо по въпроса, освен да премине на кафе без кофеин.

— Как са пилотите? — поинтересува се Майк Дъбро.

— Те ще изпълнят всичко, което им наредите, сър.

— Добре, днес ще патрулираме на лек режим. Искам във въздуха непрекъснато да има два изтребителя „Томкет“, поне още четири на режим плюс-пет, с пълно снаряжение за въздушен бой. Курсът на флотилията ще е едно-осем-нула, скорост двадесет и пет възла. Присъединяваме се към снабдителната ескадра и всички зареждаме догоре. Иначе ще стоим кротко. Искам хората да си отпочинат, доколкото това е възможно. Утре приятелчето ни ще започне преследване и играта ще стане интересна.

— Значи ще се изправим очи в очи? — попита оперативният командир.

— Да. — Дъбро кимна. Той погледна часовника си. Във Вашингтон беше нощ. Сега умните глави сигурно се готвеха да си легнат. Скоро щеше да поиска пак инструкции и му се щеше умниците да му ги дадат, като за предпочитане подходят с разбиране към спешността на ситуацията. Моментът за играта „плати си или играй“ изключително закъсня и сега можеше единствено да е сигурен, че той ще дойде неочаквано, а след това… Може би Япония? Харисън и хората му вече посвещаваха половината си време на това.

 

 

Сценарият пак беше като от лош телевизионен сериал и единствената му утеха бе, че руснаците може би бяха прави. Може би Шеренко им беше казал истината. Вероятно не бяха истински застрашени от Службата за обществена безопасност. На Кларк тази сламка му изглеждаше много тънка, тъй като възпитанието му изобщо не го поощряваше да вярва, че руснаците могат да направят нещо приятно за американците.

— Май има нещо гнило — прошепна си той. Пак на английски, дявол го взел! Така или иначе направеното от тях беше смешно просто. Номури паркира колата си в същия гараж под наем, който хотелът държеше за гостите си, и ето че той вече имаше ключ от взетата под наем кола на Кларк и бе оставил над левия сенник компютърна дискета. Джон я измъкна и я подаде на Чавес, който я пъхна в портативния компютър. Докато се сливаха с движението, електронна камбанка оповести активирането на машината. Динг копира файла върху твърдия диск и изтри дискетата, от която скоро щяха да се освободят. Докладът беше многословен. Той го прочете мълчаливо, преди да включи радиокасетофона, след което преразказа шепнешком най-важните моменти на фона на силния шум.

— Северна зона за ресурси ли? — попита Джон.

— Ну, да. Любопитна фраза — съгласи се замислено Чавес. Хрумна му, че речникът му на руски е по-хубав от този на английски, може би защото научи английски на улицата, а руски в подходящо училище и от хора, изпитващи искрена любов към езика. Младият разузнавач пропъди гневно мисълта.

„Северна зона за ресурси“ — мислеше си той. Защо ли му звучеше познато? Имаха си обаче друга работа, като и така им бе достатъчно напрегнато. Откри, че макар да харесваше полувоенната страна на разузнаването, тези шпионски глупости не бяха съвсем по вкуса му. Бяха твърде плашещи, твърде параноични.

Исаму Кимура чакаше на уреченото място. За щастие, професията му позволяваше да излиза непрекъснато и да се среща с чужденци някак рутинно. Един от плюсовете му беше, че имаше усет за безопасните места. В случая бяха на доковете, които за тяхна радост не бяха прекалено натоварени в момента, а пък в същото време тук една такава среща нямаше да е съвсем в разрез с обстановката. Освен това трудно биха ги подслушали. И, накрая, обгръщаха ги звуци от пристанището, които биха заглушили един тих разговор.

Кларк беше още по-неспокоен, ако това бе възможно. При всяко тайно свързване с хора имаше период, по време на който откритите контакти са безопасни, но с течение на времето сигурността праволинейно намаляваше с бързо, непонятно темпо, а трябваше да се вземат предвид и други фактори. Мотивите на Кимура бяха… Какви? Кларк не знаеше как Олег Лялин е успял да го вербува. Не ставаше въпрос за пари. Руснаците никога не бяха му плащали. Нещата не опираха и до идеология. Политическите убеждения на Кимура не бяха комунистически. Дали не бе заради егото му? Дали смяташе, че заслужава по-добър пост, зает от някой друг? И в най-опасния случай дали не беше от онзи ексцентричен тип патриоти, които сами преценяваха кое е най-хубаво за родината им? Или пък, както Динг би казал, дали просто не е прецакан? Подборът на думи не бе особено елегантен, ала едно такова състояние на нещата също не би било новост за опита на Кларк. Простата истина беше, че агентът не знаеше. По-лошото бе, че всякакви мотиви за измяната представляваха само извинение за това, че си предал страната си, а нещо в него отказваше да приеме благосклонно такива хора. „Ченгетата сигурно също не обичат да се срещат с информаторите си“ — каза си Джон, без да намери голяма утеха в мисълта.

— Какво толкова важно има? — попита Кимура, след като стигнаха до средата на един празен кей. Бездействащите кораби в Токийския залив се виждаха ясно и той се запита дали мястото не бе избрано за срещата точно по тази причина.

— Страната ви има атомни оръжия — уведоми го простичко Кларк.

— Какво?! — Първо извърна глава, сетне краката му се спряха сами и накрая лицето му придоби изключително блед оттенък.

— Това е заявил в събота посланикът ви във Вашингтон пред американския президент. Американците са в паника. Поне така твърди московският център. — Кларк се усмихна съвсем по руски. — Трябва да призная, че спечелихте възхищението ми от професионална гледна точка: да го направите така открито, особено след като сте купили собствените ни ракети за изстрелването на бомбите. Налага се също да ви кажа, че моето правителство е категорично недоволно от този развой на нещата.

— Ракетите лесно могат да бъдат насочени към нас — добави сухо Чавес. — Хората се изнервят от тях.

— Нямах представа. Сигурни ли сте? — Кимура продължи да върви, просто за да раздвижи кръвта си.

— Имаме източник в американското правителство, заемащ висок пост. Няма грешка.

Динг забеляза, че гласът на Кларк е студен и делови: „О, бронята на колата ви е одраскана. Познавам един добър майстор.“

— Значи затова са смятали, че може да им се размине. — Нямаше нужда от повече думи; очевидно едно парче от мозайката в ума му току-що пасна на място. Пое си няколко пъти въздух, преди да добави: — Това е безумие.

Тези три думи бяха най-приятните в живота на Джон след онзи път, когато се обади от Берлин и научи, че жена му е родила благополучно второто им дете. Дойде моментът за наистина безскрупулни действия. Той започна да говори, без да се усмихва, напълно вживял се в ролята си на старши руски разузнавателен агент, подготвен от КГБ да е един от най-добрите в света:

— Да, скъпи приятелю. Щом е заплашена някоя от великите сили, наистина говорим за безумие. Надявам се, че който и да се е захванал с тази игра, той знае колко е опасна. Моля ви да обърнете внимание на думите ми, господин Кимура. Страната ми е сериозно обезпокоена. Разбирате ли? Сериозно обезпокоена. Направихте ни на глупаци пред Америка и пред целия свят. Разполагате с оръжия, с които можете да заплашите родината ми точно толкова лесно, колкото и Америка. Предприехте действия срещу Съединените щати, за които не виждаме основателна причина. Следователно в нашите очи вие сте непредвидими, а една страна, която е политически нестабилна и притежава ракети с ядрени заряди, не предлага приятна перспектива. Тази криза ще се задълбочи, ако някои разумни хора не направят нужното. Не ни интересуват търговските ви разногласия с Америка, ала съществува ли възможност за истинска война, тогава сме действително загрижени.

Кимура продължаваше да е блед пред очерталата се картина.

— Какъв чин имате, Клерк-сан?

— Полковник от Седми отдел, Първо главно управление на Комитета за държавна сигурност.

— Аз пък си мислех…

— Да, новото име, новият акроним. Каква тъпотия! — изсумтя Кларк. — Кимура-сан, аз съм разузнавач. Задачата ми е да защитавам страната си. Очаквах работата ми тук да е проста и приятна, но сега се оказвам… Разказвал ли съм ви за проекта „Райън“?

— Веднъж го споменахте, обаче…

— При избирането на американския президент Рейгън (тогава бях капитан, като нашия Чехов) политическите ни експерти проучиха идеологическите убеждения на човека и изразиха опасение, че той може наистина да замисля атомно нападение срещу нас. Ние незабавно положихме безумни усилия да разберем какви са шансовете. Накрая решихме, че е станала грешка, че Рейгън, колкото и да мрази Съветския съюз, не е глупак. Какво обаче — продължи полковник „Клерк“ — вижда родината ми сега? Една нация, разработила тайно атомни оръжия. Нация, решила без никаква основателна причина да атакува държавата, която й е по-скоро търговски партньор, отколкото враг. Една нация, нападала неведнъж Русия. И така, заповедите, които получих, приличат много на проекта „Райън“. Разбирате ли ме сега?

— Какво искате? — попита Кимура, като вече знаеше отговора.

— Искам да зная местоположението на тези ракети. Излезли са от фабриката с влак. Трябва да зная къде са сега.

— Как мога да…

Кларк го сряза с поглед.

— Начинът си е твой проблем, приятелю. Аз ви казвам какво ми трябва. — Той замълча за по-голям ефект. — Помислете си, Исаму: такива събития получават свой живот. Те изведнъж започват да управляват хората, които са ги предизвикали. Когато в уравнението участват атомни оръжия, възможните последствия… донякъде са ви известни, донякъде не. На мен обаче са ми известни. Виждал съм докладите за нещата, които американците някога можеха да ни сторят, и за онези, които ние бяхме в състояние да им причиним. Те бяха част от проекта „Райън“, нали разбирате? Заплашването на една велика сила е печална и глупава постъпка.

— И да разберете, какво?

— Това не знам. Зная само, че страната ми ще се чувства много по-сигурно с тази информация, отколкото без нея. Такива са нарежданията, които получих. Мога ли да ви принудя да ни помогнете? Не, не мога. Но не ни ли сътрудничите, значи помагате родината ви да бъде изложена на опасност. Помислете си — заключи той със студенината на съдебен лекар. После му стисна ръката съвсем дружелюбно и се отдалечи.

— Пет цяло и седем, пет цяло и шест, пет цяло и осем от съдията от Източна Германия… — прошепна Динг, когато се отдалечиха достатъчно. — Божичко, Джон, ти наистина си руснак.

— Няма съмнение, хлапе. — Кларк успя да се усмихне.

Кимура остана на дока още няколко минути, загледан в бездействащите кораби оттатък кея. Имаше няколко ферибота за автомобили, но повечето бяха стандартни кораби с контури, порещи вълните, докато те кръстосваха моретата по редовните си курсове в името на търговията. Тази привидно обикновена сфера на цивилизацията бе почти лично верую за Кимура. Търговията сближаваше нациите в нужда и тъй като се нуждаеха една от друга, накрая те успяваха да открият основателна причина за запазване на мира, колкото и жлъчни да са иначе отношенията им. Той обаче познаваше историята достатъчно добре, за да съзнава, че не винаги става така.

„Нарушаваш закона — упрекна се Кимура. — Позориш името и семейството си. Унижаваш приятелите и колегите си. Предаваш отечеството си!“

Но, дявол го взел, чия страна предаваше той? Хората избираха членовете на Диетата, а техните представители избираха министър-председателя… Ала в действителност на народа изобщо не му позволиха да си каже думата по въпроса. Хората, също като неговото министерство и членовете на Диетата, бяха просто зрители. Тях ги лъжеха. Родината му бе във война, а народът всъщност не знаеше! Страната му беше положила усилия, за да произведе ядрени оръжия, а хората не знаеха. Кой е дал тази заповед? Правителството ли? То просто се бе сменило — за пореден път — и несъмнено посветеното на това време означаваше… Какво?

Не знаеше. Разбираше, че руснакът е прав или поне до известна степен. Свързаните със събитията опасности трудно можеха да се предвидят. Страната му бе изложена на такъв риск, какъвто не е имало през целия му живот. Нацията се отдаваше на лудостта и нямаше лекари, които да поставят диагнозата. Кимура можеше да е сигурен единствено за факта, че нещата така са надвиснали над главата му, че не знаеше откъде или как да започне.

Някой обаче трябваше да стори нещо. В този момент той се запита: дали изменникът не се превръщаше в патриот, а патриотът — в изменник?

 

 

Когато най-сетне се отправи към леглото, Кук си помисли, че би трябвало да е възмутен. Но не беше. Като се има предвид всичко, денят мина изключително добре. Другите се молеха той да размърда мозъка си. Бе очевидно, особено що се отнася до двамата служители на Националното разузнаване. Те пращяха от акъл… „Или така си мислят“ — каза си Кук, ухилил се срещу тавана. Не разбираха обаче нищичко. Дали го съзнаваха? Вероятно не. Те винаги се държаха надменно, ала когато ножът опреше до кокала и ги изненадаш с въпрос… Ами тогава винаги чуваш „от една страна, сър“, последвано от „от друга страна, сър“. Как, по дяволите, можеш да градиш политиката си на такава основа?

Кук, от друга страна, разбираше от нещата и фактът, че Райън го съзнаваше, моментално го издигна де факто до лидер на работния екип, което останалите около масата приеха едновременно с възмущение и облекчение. „Добре де — мислеха си те сега, — ще го оставим сам да поеме рисковете.“ Смяташе, че, общо взето, се справи с положението доста добре. Другите щяха хем да го подкрепят, хем да се разграничат от него, нахвърляйки свои забележки по изготвяните от него становища, за да спасят задниците си, ако нещата тръгнат на зле (както тайно се надяваха), но същевременно участвайки в общата позиция на екипа, за да ги огреят лаврите, ако нещата се развият добре. Щяха да се надяват и на това, ала не толкова силно, като се знаеше какви бюрократи бяха.

И така, приготовленията минаха. Първоначалните позиции бяха оповестени. Адлер щеше да оглави екипа по преговорите. Японският посланик щеше да води другата страна, а негов помощник щеше да е Сейджи Нагумо. Преговорите щяха да следват един подреден и стилизиран модел, също като театъра „Кабуки“. Двете спорещи страни щяха да позират и истинското действие щеше да се разрази по време на почивките за кафе или чай, докато членовете на съответните екипи тихичко говорят с колегите си. Така Крис и Сейджи щяха да могат да обменят информация, да контролират преговорите и може би да попречат това проклето глупаво положение да се влоши още повече.

„Те ще ти дават пари, за да им предоставяш информация — упорстваше вътрешният му глас. — Е, да, обаче Сейджи също ще ми дава информация, пък и идеята е да обезвредим тиктакащата бомба и да спасим човешки животи!“ — възрази му той. Истинският приоритет на дипломацията бе да се запази мирът, което в глобален мащаб означаваше да спасяват хора, съвсем като лекари, но с по-голяма резултатност, а на лекарите им се плащаше добре, нали? Никой не ги презираше заради многото пари, които печелят. Тази благородна професия и белите им престилки, противопоставени на „деликатните“ дипломати от Държавния департамент. С какво бяха по-специални?

„Става дума за възстановяване на мира, по дяволите!“ Парите нямаха значение. Те бяха второстепенен въпрос. А след като наистина бяха второстепенни, той ги заслужаваше, нали? „Разбира се“ — реши Кук и най-после затвори очи.

 

 

Санчес, седнал отново на стола си на командния мостик, виждаше, че механиците работят усилено. Те събраха и преустроиха два от лагерите на кърмовия двигател, затаиха заедно дъх и разшириха малко клапаните на първи двигател. Единадесет възла, и клоняха към дванадесет — достатъчно, за да изпратят няколко самолета към Пърл Харбър и да приемат на палубата товарен самолет с пълен екип механици, които да слязат долу и да помогнат на главния механик в преценяването на положението. Като част от офицерския състав на борда, Санчес щеше да чуе оценката им по време на обяда. Би могъл да излети към брега с първата група изтребители, но мястото му бе на кораба. Сега „Ентърпрайс“ беше някъде назад, изцяло охраняван от патрулните самолети, действащи от остров Мидуей насам, а военноморското разузнаване твърдеше все по-уверено, че наоколо няма врагове, и Санчес започваше да им вярва. Освен това самолетите за борба с подводници спуснаха достатъчно радиохидроакустични шамандури, че да затруднят максимално навигацията.

Екипажът вече беше буден и все още малко озадачен и ядосан. Бяха станали, защото знаеха, че ще пристигнат в Пърл Харбър рано, и несъмнено изпитваха облекчение, че от каквито и опасности да се бяха страхували, те намаляваха. Бяха озадачени, понеже не разбираха какво става. И накрая бяха ядосани, защото корабът им пострада и защото вече сигурно знаеха за двете потънали подводници, и макар бившите силни на деня да се постараха да прикрият естеството на злополуките, корабите не бяха подходящи за пазене на тайни. Радистите ги записваха, свързочниците ги съобщаваха, а стюардите подслушваха разговорите на командирите. На борда на „Джони Реб“ имаше почти шест хиляди души и докладваните факти понякога се смесваха със слуховете, ала рано или късно истината излизаше наяве. Резултатът можеше да се предвиди: гняв. Това бе част от военното поприще. Колкото и моряците от самолетоносачите да говореха на сушата с пренебрежение за подводничарите, колкото и голямо да беше съперничеството, те им бяха братя (а отскоро и сестри), другари, към които трябваше да покажат лоялност.

Но как? Какви ли заповеди щяха да получат? Постоянните запитвания до главнокомандващия тихоокеанските войски останаха без отговор. Групата от самолетоносачи на Майк Дъбро не получи нареждане светкавично да се отправи към Западния Тих океан, в което нямаше капка логика. „Война ли е това или не?“ — попита Санчес залеза.

 

 

— И откъде го научихте? — поинтересува се Могатару Кога. Нетипично, бившият премиер беше облечен в традиционно кимоно, след като сега за пръв път от тридесет години бе свободен човек. Ала той прие да разговарят, отправи му покана изключително бързо и го слуша в пълно мълчание в продължение на десет минути.

Кимура сведе очи.

— Аз имам много контакти, Кога-сан. Постът ми го изисква.

— Аз също. Защо не бях уведомен?

— Тайната се пази строго дори в самото правителство.

— Вие не ми казвате всичко.

Кимура се почуди откъде Кога би могъл да знае, без да съзнава, че един поглед в огледалото щеше да му е достатъчен, за да си отговори. Цял следобед седя на бюрото си и се преструва, че работи, забил поглед в документите пред себе си, а сега не помнеше и думичка от тях. Само тези въпроси. Какво да прави? На кого да каже? Откъде да потърси напътствия?

— Имам източници, които не мога да разкрия, Кога-сан.

Домакинът прие засега обяснението с кимване.

— Значи искате да ми кажете, че сме нападнали Америка и че сме произвели ядрени оръжия?

Последва кимване.

— Хай.

— Знаех, че Гото е глупак, но не мислех, че е луд. — Кога се замисли за миг над собствените си думи. — Не, липсва му въображение, за да бъде такъв. Той винаги е бил кученцето на Ямата, нали?

— Райзо Ямата винаги е бил негов… хм…

— Покровител ли? — попита Кога язвително. — Меко казано. — Той изсумтя и отвърна поглед, а гневът му сега бе насочен към другиго. „Точно онова, което се опитваше да предотвратиш. Обаче се провали, нали?“

— Така е, Гото често му иска съвети.

— Е, и сега какво? — попита той като човек, очевидно навлязъл в чужди води. Отговорът бе напълно предсказуем.

— Не зная. Въпросът не е от моята компетенция. Аз съм бюрократ. Не правя политика. Сега се страхувам за нас и не зная какво да правя.

Кога скалъпи една иронична усмивка и наля още чай на госта си.

— Спокойно можете да кажете същото за мен, Кимура-сан. Но вие още не сте отговорили на въпроса ми. На мен също са ми останали контакти. Разбрах за действията, предприети срещу американския флот миналата седмица, след като минаха. Не съм чул обаче за ядрените оръжия.

След произнасянето на последните две думи на двамата мъже им се стори, че през стаята минава студено течение. Кимура се удиви, че политикът можеше да продължи да говори спокойно.

— Посланикът ни във Вашингтон го е съобщил на американците, а един приятел във външното министерство…

— Аз също имам приятели във Външно — отбеляза Кога и отпи от чая си.

— Повече не мога да кажа.

Последвалият въпрос бе учудващо деликатен:

— Да не би да сте говорили с американци?

Кимура поклати глава.

— Не.

 

 

За Джак денят обикновено започваше в шест, ала това не го улесняваше. Пол Робъртън бе взел документите и сложил кафето, Андреа Прайс също се залови за работа, като помогна на Кати за децата. Райън продължаваше да се двоуми, докато не видя още една кола, паркирана на алеята пред къщата. Значи тайните служби възприемаха ситуацията като война. Следващият му ход беше да се обади в службата и след минута неговата СТЛ-6 започна да изпраща по принтера сутрешните факсове. Първият не бе поверителен, но се оказа важен. Европейците се мъчеха да се отърват от американските съкровищни бонове и все още никой не искаше да ги купи. На един такъв ден можеше да се погледне като на аномалия, но не и на втори. На Бъз Фидлър и на председателя на Федералния резервен фонд пак щеше да им се отвори работа и дилърът в Райън се разтревожи. Също като холандчето, запушило с пръст язовирния бент. Какво би станало, ако забележеше друг теч? Даже и да можеше да го достигне, какво би сторило при трети?

Новините от Тихия океан оставаха без промяна, ала картината се изясняваше. „Джон Стенис“ щеше да стигне в Пърл Харбър рано, но на „Ентърпрайс“ щеше да му е нужно повече от очакваното време. Нямаше признаци за японски преследвачи. Хубаво. Издирването на ядрените оръжия беше в ход, обаче без резултати, в което нямаше нищо чудно. Райън никога не бе стъпвал в Япония и съжаляваше за този пропуск. Единствените му пресни познания бяха от спътникови снимки. През зимните месеци, когато небето над страната беше необичайно ясно, Националната разузнавателна служба всъщност използва тази държава (както и други), за да настрои обикалящите в орбита камери, и той си спомняше елегантността на симетрично подредените градини. Останалите му познания за Япония бяха от исторически източници. Ала какво струваха тези познания сега? Историята и икономиката бяха странна интимна двойка, нали?

След обичайните целувки Кати и децата излязоха и съвсем скоро Джак се озова в служебната си кола, на път за Вашингтон. Можеше да се утеши само с факта, че пътят бе по-кратък, отколкото при предното пътуване до Ленгли.

— Би трябвало поне да си отпочинете — подхвърли Робъртън. Никога не би говорил толкова много с една политическа фигура, но с този човек се чувстваше някак си много по-спокойно. При Райън нямаше никакво надуване.

— Сигурно. Все пак проблемите не са изчезнали.

— Уолстрийт продължава ли да е номер едно?

— Да. — След като заключи поверителните документи, той се загледа в летящата край тях природа. — Едва сега започвам да осъзнавам, че това може да срине целия свят. Европейците се опитват да продадат облигациите си. Никой не купува. Днес икономическата паника може да започне там. Ликвидността ни е блокирана, а тяхната до голяма степен опира до нашите съкровищни бонове.

— Ликвидност означава пари в наличност, нали? — Робъртън смени платното и даде газ. Номерата на колата му предупреждаваха ченгетата да го оставят на мира.

— Правилно. Хубаво нещо са парите в брой. Добре е да ги имаш, когато ти стане нервно… А хората се изнервят, именно защото не могат да си ги получат.

— Да не би да говорите за 1929, доктор Райън? Искам да кажа, толкова ли е зле?

Джак погледна телохранителя си.

— Възможно е. Освен ако не успеят да оправят бъркотията с регистрите в Ню Йорк… Все едно ръцете ти да са вързани и да се биеш или да седиш на маса с картоиграчи и да нямаш пари: ако не можеш да играеш, просто си седиш. По дяволите! — Райън поклати глава. — Просто никога досега не се е случвало и на дилърите също никак не им харесва.

— Как е възможно толкова умни хора така да се панират?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво е откраднато? Никой не е взривил монетния двор — изсмя се той, — иначе случаят щеше да е наш!

Райън успя да се усмихне.

— Цялата лекция ли искаш?

Пол разпери ръце над волана.

— Дипломата ми е по психология, не по икономика.

Отговорът го изненада.

— Идеално. Това улеснява нещата.

 

 

Същото безпокойство цареше в Европа. Точно преди обед бе свикано съвещание за главните банкери на Германия, Великобритания и Франция, от което не излезе почти нищо повече от една многоезикова бъркотия на тема какво да се прави. Изминалите години на възстановяване на страните от Източна Европа подложи на огромно напрежение икономиките на тези от Западна Европа, които фактически плащаха сметката на две поколения, живели в икономически хаос. За да се подсигурят срещу произтичаща от това нестабилност на собствените им валути, те закупиха долари и американски съкровищни бонове. Шокиращите събития в Америка доведоха до един ден с вяла активност и при ниски цени, но нямаше нищо ужасно драстично. Всичко обаче се промени, след като последният купувач закупи с отстъпка последния портфейл американски съкровищни бонове (за някои цифрата бе просто прекалено изгодна) с пари, взети от ликвидация на ценни книжа. Този купувач вече си мислеше, че е направил грешка, и се проклинаше, че отново се е озовал на опашката на тенденцията вместо в челото й. В десет и тридесет сутринта местно време парижката борса сложи началото на рязък спад и в рамките на един час европейските икономически коментатори вече говореха за ефекта на доминото, тъй като същото ставаше на всеки пазар във всеки финансов център. Забелязаха също, че централните банки опитваха същия номер, който пробва американската Банка на федералния резерв предния ден. Не че идеята беше лоша. Просто такива номера минаваха само веднъж и сега европейските инвеститори не се хващаха. Те се отърваваха от всичко. Почувства се облекчение, когато хората започнаха да купуват акции на абсурдно ниски цени и бяха даже благодарни, че покупките се правеха в йени, защото йената възвръщаше силните си позиции — единствената светлина на международната финансова сцена.

 

 

— Нима искате — каза Робъртън и отвори вратата към Западното крило, — нима искате да ми кажете, че толкова сме я оплескали?

— Пол, мислиш ли се за интелигентен? — попита го, Джак. Въпросът стресна малко тайния агент.

— Да, защо?

— Тогава защо приемаш, че всички други са по-умни от теб? Не са, Пол. Имат различна професия, но нещата не опират до акъла. Всичко е образование и опит. Тези хора бъкел не разбират от това как се води криминално следствие. Нито пък аз. Всяка трудна работа изисква ум, Пол. Не можеш обаче да разбираш от всичко. Както и да е, позволи ми последно изречение. Не, те изобщо не са по-умни от теб, а може би и са по-глупави. Просто тяхната работа е да направляват финансовите пазари, а твоята е да правиш нещо друго.

— Божичко! — промълви Робъртън и се раздели с Райън пред вратата на кабинета му.

Докато влизаше, секретарката му връчи цял наръч бележки. На едната пишеше „Спешно!“ и Райън набра номера.

— Вие ли сте, Райън?

— Точно така, господин Уинстън. Искате да се видим. Кога? — попита той, докато отваряше куфарчето си и изваждаше секретните документи.

— Когато и да е, от деветдесет минути нататък. Долу ме чака кола, сетне един „Гълфстрийм“ с включени мотори и друга кола, която е на националното летище в окръг Колумбия. — Гласът му издаваше останалото. Въпросът бе спешен и адски сериозен. Като капак идваше репутацията на Уинстън.

— Предполагам, че става дума за миналия петък.

— Именно.

— Защо избрахте мен, а не министър Фидлър? — почуди се Райън.

— Вие сте работили там. Той не е. Ако искате той да поеме въпроса, хубаво. Ще го схване. Моето мнение е, че вие ще го схванете по-бързо. Следихте ли финансовите новини тази сутрин?

— Изглежда, на Европа започва да й избива чивията.

— И тепърва ще се влошава — рече Уинстън.

Джак знаеше, че той вероятно е прав.

— Знаете ли как да оправите нещата? — Той почти чуваше как главата на събеседника му се поклаща гневно и възмутено.

— Де да знаех. Но може би мога да ви кажа какво всъщност се случи.

— Ще дам инструкции. Елате веднага, щом можете. Кажете на шофьора да спре на Западната алея. Униформените пазачи на портала ще ви очакват.

— Благодаря за разбирането, доктор Райън.

Линията замря и Джак се запита кога ли за последен път Джордж Уинстън е казал тези думи на някого. Сетне се залови за предвидената за деня работа.

 

 

Единственото хубаво нещо бе, че вагоните, използвани за транспортиране на ракетоносителите Н-11 от монтажния завод до неизвестно къде, бяха със стандартна ширина. Те се движеха по едва около осем процента от японските железопътни релси и нещо повече: различаваха се на спътникови снимки. Централното разузнавателно управление събираше информация, по-голямата част от която никога не би имала практическо приложение и въпреки всички книги и филми, твърдящи противното, то я получаваше предимно от общодостъпни материали. Трябваше само да намериш железопътна карта на Япония, за да видиш къде са разположени всички релси със стандартна ширина и да започнеш оттам, ала сега имаше над три хиляди и двеста такива линии, времето над страната не винаги беше ясно, пък и спътниците не винаги бяха точно отгоре, за да има по-добра видимост към долините, осеяли тази държава, която се състоеше предимно от вулканични планини.

Задачата обаче не бе чужда на Управлението. Руснаците със своя талант и мания да прикриват всичко научиха аналитиците от ЦРУ след доста горчив опит най-напред да проверяват малко вероятните места. Една открита равнина например беше вероятно място, лесно достъпно, удобно за строеж, поддръжка и защита. Точно така постъпи Америка през шестдесетте, като погрешно се осланяше на надеждата, че ракетите никога няма да станат достатъчно прецизни, та да улучват такива малки, неравни мишени. Япония сигурно се бе поучила от грешката. Следователно аналитиците трябваше да търсят мъчно достъпни райони — гори, долини, хълмове — и този подбор гарантираше, че задачата ще изисква време. В орбита бяха два модернизират ни фотоспътника КН-11 и един сателит за радарни картини КН-12. Първите можеха да анализират предмети с минималните размери на кутия цигари. Последният възпроизвеждаше монохромна картина с далеч по-малка възможност за анализ, но можеше да снима през облаци и при благоприятни обстоятелства направо да прониква през земята до дълбочина цели десет метра. Всъщност бяха го разработили с цел определяне местонахождението на иначе невидими съветски ракетни силози и замаскирани по подобен начин съоръжения.

Това бе добрата новина. Лошото беше, че всеки отделен кадър трябваше да се проучи от екип от специалисти, един по един; че се налагаше всяка нередност или странност да бъде изследвана повторно и класифицирана; че нужното време въпреки или всъщност поради спешността на задачата бе огромно. Аналитици от ЦРУ, Националната разузнавателна служба и Центъра за разузнавателни и кризисни анализи бяха събрани заедно за целта — да търсят двадесет дупки в земята, без да знаят нищичко, освен че отделните дупки не могат да бъдат по-малки от пет метра в диаметър. Можеше да е една голяма двадесетчленна група или да има двадесет отделни и разположени на голямо разстояние една от друга дупки. Всички бяха съгласни, че първата им задача е да изградят нов образ на цялата дължина на стандартните релси. Времето и разположените под ъгъл камери пречеха за част от замисъла и сега, на третия ден от претърсването, двадесет процента от нужните картографски нанасяния все още не бяха направени. Вече бяха набелязани тридесет потенциални местонахождения за по-нататъшно подробно изследване, извършвано чрез нови спътникови снимки при малко по-различен интензитет на светлината и от ъгъл, който щеше да позволи стереооптична перспектива и допълнително компютърно увеличение. Хората от аналитичния екип пак споменаваха издирването на ракетите „Скъд“ през 1991 година. Споменът не беше приятен за тях. Въпреки че извлякоха много поуки, основната бе следната: в действителност съвсем не е толкова трудно да скриеш един, десет, двадесет или дори сто сравнително малки предмета в границите на една държава, даже тя да е открита и изключително равнинна. А Япония не беше нито едното, нито другото. Предвид обстоятелствата откриването на всичките ракети бе почти невъзможно. Ала все пак трябваше да опитат.

 

 

Беше единадесет часът вечерта и за момента бе приключил със задълженията към прадедите си. Те никога нямаше да бъдат изпълнени докрай, ала обещанията, които даде пред духовете им преди толкова години, вече бяха осъществени. Територията, била японско владение по време на раждането му, сега отново принадлежеше на Япония. Земята, която някога принадлежеше на семейството му, сега пак бе негова. Нацията, унижила родината му и убила семейството му, най-сетне сама беше унизена, като нещата щяха да се запазят такива дълго, много дълго време. Достатъчно дълго, че страната му да утвърди най-после мястото си сред великите нации в света.

Всъщност щеше да е дори по-велика, отколкото планираше. Достатъчно бе само да погледне финансовите доклади, пристигащи в хотелския му апартамент чрез факса. Финансовата паника, която лично планира и породи, сега се прехвърляше оттатък Атлантическия океан. „Колко странно, че не го предвидих“ — помисли си той. Сложните финансови маневри внезапно осигуриха на японските банки и фирми много пари в брой, а останалите дзайбацу се вкопчиха във възможността, за да закупят европейски ценни книжа за себе си и за компаниите си. Те щяха да увеличат националното си богатство, да подобрят позицията си в различните европейски икономики, а и в очите на обществеността щеше да изглежда, че се притичват на помощ на други държави. Ямата реши, че Япония щеше да насочи част от усилията си, за да помогне на Европа да излезе от затруднението. В края на краищата родината му се нуждаеше от пазари, пък след внезапното нарастване на частните им компании, притежавани от японци, сега европейските политици може би щяха да се вслушват по-внимателно в предложенията им. „Не е много сигурно, но е възможно“ — каза си. Нещото, което определено щеше да ги накара да се вслушат, беше силата. Япония принуждаваше Америка да сведе засрамено очи. САЩ никога нямаше да успеят да се противопоставят на родината му, не и с объркана икономика, беззъба войска и политически опетнен президент. Освен това бяха в година на избори. Ямата си помисли, че най-добрата стратегия е да посееш раздор в дома на врага си. Ето какво стори той, като предприе онзи ход, за който тъпите военни просто не се сетиха през 1941, когато завлякоха страната по пътя на разрухата.

— И така — обърна се Ямата към домакина си, — с какво мога да ви бъда полезен?

— Ямата-сан, както знаете, ние ще проведем избори за местен губернатор. — Бюрократът наля в чашката силно и хубаво шотландско уиски. — Вие сте земевладелец, и то от няколко месеца. Имате също търговски интереси тук. Струва ми се, че може да се окажете идеалният човек за поста.

За пръв път от много години Райзо Ямата бе смаян.

 

 

В друга стая на същия хотел адмирал, майор и пилот от японските авиолинии провеждаха семейна среща.

— Е, Юсуо, какво ще стане сега? — попита Тораджиро.

— Според мен няма да стане нищо повече от това да подновиш нормалните си полети към и от Америка — отвърна адмиралът и допи третата си чаша. — Ако са толкова интелигентни, колкото смятам, то те ще проумеят, че войната вече е свършила.

— Откога участваш в плана, чичо? — запита го Широ с дълбоко уважение. След като вече знаеше какво е извършил чичо му, той изпитваше страхопочитание към неговата смелост.

— От времето, когато бях подполковник и контролирах изграждането на първата ми военноморска част в корабостроителниците на Ямата-сан. Колко минаха? Вече десет години. Той поиска да ме види, вечеряхме заедно и после ми зададе няколко теоретични въпроса. Ямата схваща бързо като за цивилен — позволи си да изкаже мнение адмиралът. — Казвам ви, според мен нещата съвсем не са толкова прости, колкото изглеждат.

— Как така? — поинтересува се Тораджиро.

Юсуо си наля още едно уиски. Флотилията му беше в безопасност и той имаше право да се отпусне, след като вече всичкото напрежение отмина, особено с брат си и племенника си.

— Двамата разговаряхме все повече през последните няколко години и най-вече точно преди той да купи онази американска финансова къща. И сега какво? Моята незначителна операция става в същия ден, когато пазарът им за акции се срива… Интересно съвпадение, нали? — Очите му блестяха. — Това е един от първите уроци, на които го научих преди всичките тези години. През 1941 атакувахме периферията на Америка. Целехме се в ръцете, а не в главата или сърцето. На една нация може и да й пораснат нови ръце, но, виж, сърцето или главата се възстановяват далеч по-трудно. Изглежда, ме е слушал внимателно.

— Прелитал съм над тази глава много пъти — подхвърли Тораджиро Сато. Единият от двата му редовни полета бе до международното летище „Дълес“. — Жалък град.

— И ще продължиш да го правиш. Ако Ямата е направил каквото си мисля, ще им потрябваме отново, и то съвсем скоро — заяви адмирал Сато уверено.

 

 

— Добре, пуснете го — нареди Райън по телефона.

— Ама…

— Слушайте, ако така ще се почувствате по-добре, отворете го и надникнете вътре, но щом той казва да не го прекарвате през рентген, не го правете, ясно ли е?

— Но ние бяхме предупредени за един, а тук са двама.

— Няма значение — успокои Джак главния униформен пазач на западния вход. Проблемът при засилените мерки за сигурност бе, че те най-вече пречеха да се свърши работата, нужна за измъкване от кризата. — Пратете ги горе и двамата.

По неговия часовник това отне още четири минути. Вероятно наистина бяха отпорили задната част на портативния компютър на човека, за да се уверят, че там няма бомба. Джак стана от бюрото си и ги посрещна на вратата на чакалнята.

— Извинявам се за случилото се. Помните ли стара песен от Бродуей „Тайните служби нервират наши и чужди“? — Той ги покани с жест в кабинета си. Предположи, че по-възрастният е Джордж Уинстън. Имаше смътни спомени за речта му в Харвардския клуб, ала не и за лицето, което я произнесе.

— Това е Марк Грант, най-добрият ми специалист. Той поиска да вземе преносимия си компютър.

— Така е по-лесно — обясни Грант.

— Разбирам. Аз също използвам такъв. Моля, седнете. — Райън им посочи столовете. Секретарката му им донесе поднос с кафе. След като си наляха, той продължи: — Бях възложил на един от хората си да следи европейските пазари. Нещата не вървят добре.

— Това е меко казано, доктор Райън. Възможно е да сме свидетели на началото на световна паника — започна Уинстън. — Не съм сигурен колко по-зле може да стане.

— Досега Бъз се справя добре — констатира Джак предпазливо.

Уинстън вдигна поглед от чашката си.

— Райън, ако сте само поплювко, значи съм сбъркал човека. Мислех, че познавате Уолстрийт. Операциите, които вършехте със застраховките на „Силиконова алхимия“, бяха умело изпипани… Та значи, вие ли бяхте, или обрахте чужди лаври?

— Има само двама човека, които ми говорят така. За единия съм женен. Кабинетът на другия е на трийсетина метра в тази посока. — Той посочи натам, сетне се усмихна широко. — Репутацията ви ме кара да ви извиня, господин Уинстън. Ударът на „Силиконова алхимия“ е изцяло мое дело. Десет процента от акциите им са в личния ми пакет. Ето колко се грижех за компанията. Ако разпитате наоколо за мен, ще разберете, че не съм поплювко.

— Тогава знаете, че днес не е вчера — рече Уинстън, като все още преценяваше домакина си.

Джак прехапа устната си и кимна.

— Така е. Същото казах на Бъз в неделя. Не зная докъде са стигнали агентите с възстановяването на записите. Работех по друг въпрос.

— Добре тогава. — Уинстън се зачуди с какво друго би могъл да се занимава Райън, но пропъди неуместната мисъл. — Не мога да ви кажа как да оправите системата, обаче мисля, че мога да ви покажа как се е повредила.

Джак се обърна за момент, за да погледне телевизора си. „Водещите новини“ на Си Ен Ен току-що започваха тридесетминутното си издание с картина на живо от партера на нюйоркската фондова борса. Звукът бе намален докрай, ала коментаторката говореше бързо и на лицето й нямаше усмивка. Когато се обърна към тях, Грант беше отворил портативния си компютър и извикваше някакви файлове.

— С колко време разполагаме? — попита Уинстън.

— Нека аз имам грижата за това — отговори му Райън.