Том Кланси
Кардинала от Кремъл (1)

Пролог
Заплахи: стари, нови и непреходни

Наричаха го Стрелеца с лък. Това бе почетно прозвище, въпреки че сънародниците му бяха захвърлили извитите лъкове преди повече от век, веднага щом се запознали с огнестрелните оръжия. Отчасти името отразяваше непреходния характер на борбата. Първият от западните нашественици — понеже така ги възприемаха — бил Александър Македонски. И други тръгнали по неговия път. В края на краищата всички претърпели неуспех. Съпротивата на афганистанските племена се основаваше на ислямската вяра, но безразсъдната смелост на тези мъже беше дотолкова част от родовото им наследство, колкото и техните черни безмилостни очи.

Стрелеца беше едновременно млад и възрастен човек. В тези случаи, когато имаше възможност и му се приискваше да се изкъпе в планинския поток, всеки виждаше гладките мускули на тридесетгодишен мъж. Това бяха мускулите на човек, за когото едно изкачване на хиляди метри височина по голите скалисти върхове беше тъй незабележимо, както слизането до пощенската кутия.

Състарени бяха само очите му. Афганистанците са красив народ, чиито правилни черти и свежа кожа бързо се похабяват от вятъра, слънцето и праха и много често ги правят да изглеждат по-стари, отколкото са в действителност. На Стрелеца вредите не бяха сторени от вятъра. Той бе завършил колеж в една страна, където повечето хора считат, че е достатъчно да можеш да четеш светия Коран, и бе преподавал математика допреди три години. Оженил се твърде млад, както повеляваше обичаят в родината му, той бе станал баща на две деца. Но съпругата и дъщеря му загинали — жертви на ракетите, изстреляни от щурмовия изтребител „Сухой-24“. Синът му изчезнал. След като руснаците сравнили със земята селото на жена му, пристигнали техните сухопътни сили, за да избият останалите живи възрастни и отвлекат всички живи сираци в Съветския съюз, където щяха да получат образование и съответна подготовка. Стрелеца си спомняше, че всичко бе станало, защото съпругата му пожелала майка й да види своите внуци, преди да умре, и защото един съветски патрул бил подложен на обстрел на няколко километра от селото. В деня, когато научил за това — една седмица след случилото се, — учителят по алгебра и геометрия прилежно подредил учебниците върху бюрото си и потеглил от малкия град Газни за гората. Една седмица по-късно той се завърнал в града след смрачаване с още трима мъже и доказал, че е достоен потомък на рода си, като убили трима съветски войници и взели оръжията им. Стрелеца все още носеше този първи „Калашников“.

Но не заради това го познаваха като Стрелеца. Главатарят на малкия отряд от муджахидини — това означава „борци за свобода“ — бил прозорлив водач и не се отнасял с пренебрежение към новопристигналия, който бе прекарал младостта си в класните стаи и изучавал чуждестранните обичаи. Главатарят не упреквал младежа за първоначалното безверие. Когато учителят се присъединил към групата, имал съвсем повърхностни знания за исляма. Главатарят помнеше горчивите сълзи, които се стичаха като капки роса от очите на младежа, докато техният имам го подготвяше да приеме волята на Аллаха. Не минал месец и Стрелеца станал най-безжалостният и най-ловкият боец в отряда, нагледно показвайки, че изразява божията воля. Тогава водачът избрал тъкмо него да замине за Пакистан, където да се възползва от своите научни и математически знания. И да усвои употребата на ракетите земя-въздух. Първите зенитни ракети, с които спокойният сериозен мъж от „Америкастан“ снабдил муджахините, били съветските САМ-17, известни на руснаците под названието „Стрела“. Тази първа преносима зенитна ракета не била твърде ефективна, ако не се използва с голямо умение. Само малцина умеели да боравят ловко с тях. Учителят по математика бил най-добрият сред тях и благодарение на неговите успехи с руските „стрели“ бойците в отряда започнали да го наричат Стрелеца.

Сега Стрелеца дебнеше с нова зенитна ракета, американската „Стингър“, ала в отряда всички ракети от класа земя-въздух — и не само в отряда, но и в целия район — ги наричаха просто стрели: оръжие за стрелеца с лък. Той лежеше върху един остър като бръснач зъбер на билото на около сто метра под планинския връх, откъдето можеше да наблюдава цялата ледникова долина. До него се намираше наблюдателят му Абдул. Това име му подхождаше: Абдул означава помощник. Юношата носеше две допълнителни ракети за неговото пусково устройство и което е по-важно — по остротата на зрението не отстъпваше на сокол. Очите му горяха с див пламък. Той беше сирак.

Погледът на Стрелеца обхождаше планинската местност, особено линията на хребетите, с едно изражение, което отразяваше хилядолетните битки. Сериозен човек беше Стрелеца. Въпреки своята приветливост той рядко се усмихваше. Не проявяваше интерес, когато му предлагаха нова булка или пък да сподели самотата и мъката с наскоро овдовяла жена. В живота му имаше място само за едно-единствено увлечение.

— Ето там — каза Абдул спокойно, сочейки с ръка.

— Да, виждам.

Боят в долината — не първият през този ден — продължаваше вече тридесет минути: подходящ, момент съветските войници да получат подкрепа от своята вертолетна база, намираща се на двадесет километра отвъд следващата планинска верига. Слънчевите лъчи се отразиха за миг от стъкления нос на вертолета Ми-24 и Стрелеца и помощникът му го забелязаха. Машината се намираше на 10 мили от тях и прелиташе над хребета. Още по-високо и далече над обсега на стингъра кръжеше двумоторният транспортен самолет „Антонов-26“. Той беше пълен с апаратура за наблюдение и радиовръзка, с помощта на която се управляваше боят на земята и във въздуха. Но Стрелеца следеше само Ми-24, щурмови вертолет от клас „Хайнд“, който дори сега получаваше информация от кръжащия команден самолет.

Появата на зенитната ракета „Стингър“ се оказа неприятна изненада за руснаците и тактиката на тяхната въздушна поддръжка се променяше ежедневно в стремежа им да се справят с новата заплаха. Долината беше дълбока и много тясна. За да нанесе удар по афганистанските партизани, пилотът трябваше да се спусне право надолу в това скалисто дефиле. Той предпочиташе да остане на голяма височина, поне на хиляда метра над скалите, опасявайки се, че при стрелците в долината може да се намира екип със „Стингър“. Стрелеца наблюдаваше как се приближаваше вертолетът, като през цялото време променяше курса, докато пилотът изучаваше обстановката и избираше маршрут за приближаване. Както и се очакваше, пилотът избра да подходи откъм подветрената страна с цел шумът от ротора да достигне до афганистанците с няколко минути закъснение, което би могло да изиграе решаваща роля. Радиоприемникът на борда на кръжащия самолет се настройваше обикновено на честоти, за които се знаеше, че се използват от муджахидините — така че руснаците да чуят предупреждението за приближаващия вертолет и да засекат местонахождението на стингъра. Абдул наистина носеше радио, но то беше изключено и пъхнато в една от гънките на дрехите му.

Стрелеца бавно вдигна пусковото устройство и насочи неговия оптически прицел към приближаващия вертолет. С палеца си той задейства бутона за включване и притисна бузата си до електропроводимата пластинка. Тутакси бе възнаграден от трелите на системата за насочване на пускащото устройство. Пилотът направи оценка на обстановката и взе решение. За да нанесе първия си огневи удар, вертолетът се устреми надолу към далечната страна на долината, немного зад обсега на стингъра. Носът на машината се насочи надолу, а стрелецът, седящ срещу пилота, но малко по-ниско от него, се прицели в мястото, където се водеше бой. Облак от дим се появи в дъното на долината. Съветските войски използваха миномети за обозначаване на неприятелските позиции. Тогава вертолетът промени леко курса си. Настъпи моментът за атаката. Огнени езици се изнизаха от ракетите, окачени под корема на машината, и първият залп се устреми надолу към целта.

Изведнъж друга димна следа се понесе нагоре. Вертолетът мигновено се отклони наляво, избягвайки от устремената към небето струйка дим, която се намираше все още далече, но показваше, че опасността е пред него — или поне пилотът така мислеше. Ръцете на Стрелеца стиснаха пусковото устройство. Вертолетът се спускаше право към него, силуетът му се увеличаваше и излезе от вътрешния кръг на визьора. Сега той бе достижим за стингъра. Стрелеца натисна с палец предния бутон, с което „освободи ракетата от клетката“ и позволи на инфрачервената глава за първи път да засече топлината, изпускана от турбините на Ми-24. Звукът, стигащ до слуха на Стрелеца посредством скулата, притисната до пластинката, се измени. Стингърът вече водеше целта. Пилотът взе решение да нанесе удар по мястото, откъдето бе пусната „зенитната ракета“, и премести вертолета още по-наляво, като промени леко посоката. Докато наблюдаваше внимателно скалите, откъдето бе излетяла ракетата, той неволно развърна вертолета така, че изпускателната тръба се оказа почти право срещу Стрелеца.

Ракетата виеше от нетърпение да се устреми към целта, но Стрелеца все още изчакваше. Той си представи, че е на мястото на пилота, и реши, че руснакът ще подходи още по-близо, преди да открие огън по ненавистните афганистанци. Така и стана. Когато „Хайнд“ се оказа на разстояние хиляда метра, Стрелеца дълбоко пое дъх, съвсем леко вдигна прицела, прошепна кратка молитва за отмъщение и после плавно натисна спусъка.

Тръбата на пусковото устройство подскочи в ръцете му, когато стингърът я напусна; ракетата излетя леко нагоре, преди да поеме пътя си надолу към целта. Острото зрение позволи на Стрелеца да види това въпреки почти невидимите следи, които оставяше след себе си ракетата. Стингърът разгъна мъничките стабилизатори, управляващи полета му, и те мръднаха на част от милиметъра, подчинявайки се на компютъра — електронен мозък, една микросхема с размера на пощенска марка. Наблюдателят, който се намираше високо над тях в самолета Ан-26, успя да забележи мъничкото облаче прах и протегна ръка към микрофона, за да предупреди пилота на вертолета за опасността, но ръката му едва се бе докоснала до него, когато ракетата удари целта.

Ракетата проникна право вътре в един от двигателите и се взриви. Крилатата машина мигновено излезе от строя. Приводният вал към ротора на опашката бе разкъсан от експлозията и „Хайнд“ рязко се завъртя наляво. Пилотът се опита да приведе вертолета в режим на авторотация, докато се мъчеше трескаво да намери долу равно място за приземяване, а в същото време стрелецът излъчи по радиото отчаян зов за помощ. Пилотът изключи двигателите, намали ъгъла на установката на витлата, позволявайки на носещия ротор свободно да се върти от потока въздух, а после, без да откъсва погледа си от една мъничка площадка с размерите на тенискорт, включи бордовата противопожарна система. Подобно на по-голяма част от летците, той се страхуваше най-много от пожар, макар че скоро щеше да разбере колко се е заблуждавал.

Стрелеца наблюдаваше как Ми-24 заби носа си там долу в каменистата вдлъбнатина на петнадесет метра от мястото, където се намираше той. За негова изненада, макар че вертолетът се разпадна на части, не избухна пожар. Машината се обърна през опашката си, описа във въздуха дъга и птицата замря, като се килна на една страна. Стрелеца се втурна по склона, а Абдул го последва. След пет минути те стигнаха до разбития вертолет.

Пилотът висеше с главата надолу, задържан от коланите, и се бореше с всички сили да се освободи от тях. Изпитваше нетърпима болка, но разбираше, че болка усещат само живите. В новата модификация на вертолета системата за безопасност бе разработена много по-добре, отколкото в предишните. С помощта на тази система и благодарение на изкуството си пилотът съумя да оцелее при падането. Той забеляза, че стрелецът му е имал по-малко късмет. Мъжът пред него висеше неподвижно на обезопасителните колани със счупен врат. Пилотът не разполагаше с време да го разгледа по-внимателно. Остъкленият покрив бе разбит, а неговата метална рамка се беше превърнала в затворническа решетка за летеца. Механизмът за аварийно освобождаване бе повреден; пиропатроните отказаха да действат. Той извади пистолета от кобура на гърдите си и започна да разбива с изстрели металния ковчег — звено след звено. Пилотът се надяваше, че Ан-26 е приел сигнала за бедствие и спасителният вертолет вече лети на помощ. Аварийният му радиопредавател се намираше в джоба на комбинезона и той щеше да го включи веднага щом успееше да се измъкне от разбитата машина. Пилотът си изпоряза ръцете, докато огъваше части от покривния скелет, за да си пробие път. Той отново благодари на съдбата, че животът му не е завършил в един стълб от мръсен пушек, и излезе на скалистата земя.

Беше си счупил левия крак. Острият край на бялата кост стърчеше изпод авиаторския комбинезон; и макар че пилотът не усещаше болки заради шоковото състояние, в което бе изпаднал, видът на счупения крайник го изплаши до смърт. Той пъхна в кобура изпразнения пистолет и грабна един метален прът, за да се опира на него като на бастун… Трябваше да се маха оттук, колкото се може по-бързо. Подскачайки на здравия крак, пилотът се добра до края на вдлъбнатината и забеляза пътека, която водеше надолу. Само три километра го деляха от своите. Приготви се за спускане, но долови някакъв шум зад гърба си и се обърна. Само за миг надеждата за спасение изчезна и го обзе ужас — пилотът разбра, че смъртта в горящия вертолет щеше да бъде за него блаженство.

Стрелеца благослови името на Аллаха и изтегли ножа си от канията.

„Не може да е останало много от нея“ — помисли си Райън. Корпусът беше почти цял — поне външно, — но отчетливо се забелязваха грубите шевове на заваряването, не по-малко отчетливо, отколкото бодовете по тялото на чудовищен Франкенщайн.

— Господи, просто е удивително колко огромни изглеждат отвън…

— И колко мънички са отвътре? — попита Марко. В гласа му имаше много тъга. Не толкова отдавна капитан Марко Рамиус от Военноморския флот на СССР беше въвел своя кораб в същия този сух док. Той не бе останал да наблюдава как техници от военноморските сили на САЩ разсичат подводницата, както патолози извършват дисекция на труп, смъквайки от нея ракетите, атомния двигател, хидролокаторите, бордовите компютри, апаратурата за свръзка, перископите и дори печките от камбуза, за да ги подложат на анализ в базите, пръснати по цялата територия на Съединените щати. Той бе отсъствал по собствена молба. Ненавистта на Рамиус към съветската система не включваше корабите, построени от нея. Той бе поплавал добре на своята подводница… а „Червеният октомври“ му бе спасил живота.

Той бе спасил и живота на Райън. Джак прокара палец по тънкия белег на челото си и се зачуди дали изобщо са изчистили кръвта му от кабината на кормчията.

— Изненадан съм, че не пожелахте да изведете подводницата — забеляза Райън, като се обърна към Рамиус.

— Не — поклати глава Марко. — Искам само да се простя. Това беше добър кораб.

— Вярно — съгласи се тихо Джак. Той погледна към полуотремонтираната дупка, която торпедото на „Алфа“-та бе направило в левия борд, и поклати мълчаливо глава. Действително добър, щом ми спаси задника, когато се вряза торпедото. Двамата мъже наблюдаваха безмълвно, без да бъдат смущавани от моряците и морските пехотинци, които охраняваха района от миналия декември.

Сухият док започваше да се изпълва с мръсна вода от река Елизабет, която шумно нахлуваше в огромната бетонна кутия. Тази вечер щяха да изведат подводницата в морето. Шест американски щурмови подводници бяха установили контрол над акваторията — източно от Норфолк — привидно като част от маневри, в които щяха да бъдат включени и няколко надводни кораба. Беше девет часът, на небето нямаше луна. За да се напълни сухият док, бе необходим един час. На борда имаше екипаж от тридесет души. Те щяха да пуснат в ход дизеловите двигатели на подводницата и да я управляват по време на нейното второ и последно плаване — до океанската падина на север от Пуерто Рико, където тя щеше да бъде погребана на дълбочина от седем хиляди и петстотин метра.

Райън и Рамиус наблюдаваха как прииждащата вода залива дървените блокове, които крепяха корпуса, и за първи път от почти година намокри кила на подводницата. Сега водата се вливаше по-бързо и пълзеше нагоре по товарната ватерлиния от носа до кърмата. Няколко моряци в яркооранжеви спасителни жилетки се движеха по палубата на подводницата, подготвяйки се да освободят четиринадесетте здрави въжета, които стабилно държаха съда.

Самият кораб беше спокоен. „Червеният октомври“ не даваше никакви признаци, че приветства спускането си във водата, своята родна стихия. „Може би знае каква съдба го очаква“ — каза си Райън. Това бе глупава мисъл, но той знаеше, че в продължение на хилядолетия моряците са одушевявали корабите, на които им се е случвало да плават.

Най-накрая подводницата се раздвижи. Водата я поде нагоре заедно с дървените блокове. Чу се приглушеният шум на влекачите — тях по-скоро ги усещаха, отколкото чуваха, — докато корпусът изплаваше бавно, много бавно, разклащайки се на няколко инча.

След няколко минути се съживи дизеловият двигател на кораба и моряци от екипажа и сухия док започнаха да прибират въжетата. В същото време бе снет брезентът, който покриваше обърнатия към морето край на сухия док, и всички видяха мъгла над водата. Бяха избрали идеални условия за предстоящата операция. Условията трябваше да бъдат идеални. Наложи се флотът да изчака подходящия момент цели шест седмици, докато една безлунна нощ не съвпадна с гъстата мъгла, която тормозеше залива Чесапийк този сезон. Когато бе изтеглено последното въже, един офицер даде сигнал с бойна тръба от мостика.

— Походен ред! — разнесе се гласът му и моряците на носа прикрепиха гюйса и го издигнаха на флагщока. За първи път Райън забеляза, че това бе съветският гюйс. Усмихна се. Красив жест, помисли си той. В кърмовата част един моряк вдигна съветския военноморски флаг с червена звезда и със знака на Червенознаменния северен флот. Флотът на САЩ, който ревниво зачиташе традициите, отдаде чест на човека, командвал подводницата.

Райън и Рамиус наблюдаваха как подводницата започна да се движи на собствен ход; двата й бронзови винта бавно се въртяха с обратна стъпка, докато тя излизаше заднишком към реката. Един от буксирите й помогна да се завърти на север. Измина още една минута и тя изчезна от погледа; само глухият рев на дизела се разнасяше над покритите с маслени петна води на военноморската база.

Марко се изсекна и мигна няколко пъти. Когато се обърна с гръб към водата, гласът му бе твърд:

— И тъй, Райън, вие долетяхте от Англия, за да присъствате на прощалната церемония?

— Не, пристигнах още преди няколко седмици. Нова работа.

— Мога ли да попитам каква именно? — попита Марко.

— Контрол над въоръженията. Възложиха ми да координирам разузнавателните аспекти при воденето на преговори. Излитаме през януари.

— За Москва?

— Да. Там ще се състои предварително съвещание: определяне на дневния ред, малко техническа работа, неща от този род. Ами вие?

— Аз пък съм в Комитета по нови технически разработки на Бахамските острови. Много слънце и пясък. Вижте какъв загар имам. — Рамиус се усмихна. — Всеки месец идвам във Вашингтон. А сега отлитам обратно след пет часа. Ние работим над проблемите по намаляване на шума — още веднъж се усмихна. — Секретно от особена важност.

— Прекрасно. Ще ми се да ми гостувате вкъщи. Дължа ви обяд, нали не сте забравили? — Джак му връчи визитната си картичка. — Тук е указан телефонният ми номер. Позвънете ми няколко дена, преди да тръгнете, и аз ще уредя нещата с началството. — Райън знаеше, че Рамиус и неговите офицери са под най-строга охрана от страна на службите за безопасност в ЦРУ. Най-учудващото е — помисли си Джак, — че досега никой нищо не узна за произшествието. Няма изтичане на информация. Нито един репортер от средствата за масова информация нищо не подуши и ако наистина безопасността се осигурява толкова ефективно, вероятно руснаците не подозират нищо за съдбата на своята ракетна подводница „Червеният октомври“. Сега тя се насочва на изток, мислеше си Джак, за да премине над тунела „Хемптън Роуд“. Приблизително един час след това подводницата щеше да се потопи и да поеме на югоизток.

Тъгата му, свързана със съдбата на подводницата, се смекчаваше при мисълта за нейното предназначение. Той си спомни за реакцията си преди една година, когато влезе в ракетното отделение на подводницата и за първи път се озова в непосредствена близост с тези ужасни неща. Джак беше съгласен, че ядреното оръжие поддържа мира на планетата — ако това положение може да се нарече мир, — но подобно на по-голяма част от хората, които се замислят над тези проблеми, той се надяваше, че ще бъде намерен някакъв по-съвършен начин. „Е, и какво ще стане, ако в света има една подводница, двадесет и шест ракети и сто осемдесет и две бойни глави по-малко?“ — си каза Райън. От статистическа гледна точка не е много.

И все пак е начало.

На разстояние десет хиляди мили на изток и две хиляди и четиристотин метра надморска височина проблемът се състоеше в необичайните климатични условия. Мястото се намираше в Таджикската съветска социалистическа република. Вятърът духаше от юг и все още носеше влага, която падаше във вид на неприятен ситен дъжд. Скоро щеше да дойде зима, истинска зима, настъпваща рано в този край, непосредствено след жаркото и задушно лято, и това, което се сипе от небето, щеше да бъде бяло и леденостудено.

Работниците бяха предимно млади и усърдни членове на Комсомола. Те бяха доведени тук да помогнат за завършването на строителен обект, започнат в началото на 1983 година. Един от тях, аспирант от Московския държавен университет, завършващ дисертация по физика, изтри мокрите си от дъжда очи и се изправи, за да разкърши уморения си гръб. Нима така трябва да се използва многообещаващ млад инженер, помисли си Морозов. Вместо да си играе с тези геодезически инструменти, той би могъл сега да се занимава с конструирането на лазери в лабораторията. Но на него му се искаше най-накрая да стане пълноправен член на КПСС и най-важното — да се отърве от военната служба. Съчетанието от аспирантурата и активността по комсомолска линия можеше да му помогне много за постигането на тази цел.

— Е, как е? — обърна се един от ръководителите на обекта към Морозов. Той бе строителен инженер, който се считаше за специалист по бетона.

— Мисля, че точката е избрана правилно, другарю инженер.

По-възрастният мъж се наведе и погледна през обектива на теодолита.

— Да, така е — отвърна той. — И слава богу, това е последната точка.

Отекна далечен взрив и двамата подскочиха. Сапьори от Съветската армия взривиха още една стърчаща скала извън границите на обекта, заобиколен от всички страни с ограда. Не е нужно непременно да си военен, за да разбереш за какво се върши всичко това, помисли си Морозов.

— Ти, младежо, доста добре се оправяш с оптическите прибори. Може би ще станеш строителен инженер като мен? И ще строиш полезни за държавата обекти.

— Не. Аз се занимавам с физика на високите енергии, предимно с лазери. Те също носят полза на държавата.

Мъжът изсумтя и поклати глава.

— Тогава е възможно отново да дойдеш тук. Бог да ти е на помощ.

— А, така ли…

— Все едно не си чул нищо от мен — прекъсна го инженерът с твърд глас.

— Разбирам — отговори Морозов спокойно. — Така и подозирах.

— Трябва да внимаваш, когато изразяваш такива подозрения — изтърси инженерът, като се заоглежда.

— Оттук ще бъде много удобно да се наблюдават звездите — забеляза Морозов, надявайки се на съответстващия отговор.

— Кой знае — отвърна инженерът с многозначителна усмивка.

Морозов се постара да прикрие своята. Значи неговата догадка се оказа вярна. Те бяха изчислили разположението на шестте точки за огледала, намиращи се на равно разстояние от централна точка, разположена в сградата, охранявана от часови с автомати. Той знаеше, че подобна точност може да има в два случая: или при астрономическите наблюдения, при които се усилва светлината, падаща на земната повърхност, или пък когато в космоса се изпраща концентрирана светлина от повърхността на земята. Младият учен стигна до извода, че това е мястото, където би желал да работи. Това бе мястото, което щеше да промени света.