Том Кланси
Дълг на честта (31)

29.
ЗАПИСКИ

Лекцията й мина много добре и накрая Кати Райън получи една прекрасно увита кутия от професора по очна хирургия в университета в Чиба, който оглавяваше японската делегация. Като го разопакова, тя откри шал от моарирана синя коприна, избродиран със златен конец. Изглеждаше на повече от сто години.

— Синьото така отива на очите ви, доктор Райън — каза колегата й с усмивка, изразяваща искрено възхищение. — Страхувам се, че подаръкът не е достатъчно ценен в сравнение с онова, което научих днес от вас. Имам стотици диабетици в болницата си. С този технически похват можем да се надяваме, че ще възвърнем зрението на повечето от тях. Великолепно постижение, професоре. — Той се поклони тържествено и с явно уважение.

— Е, лазерите все пак идват от вашата страна — отвърна му Кати. Не бе сигурна какви емоции би трябвало да изпитва. Подаръкът беше разкошен. Човекът не би могъл да е по-искрен, а родината му можеше да се окаже във война с нейната. Защо обаче това не се съобщаваше в новините? Ако имаше война, защо този чужденец не бе арестуван? Дали трябваше да се държи мило с него като с многоуважаван колега, или враждебно, като с враг? Какво, по дяволите, ставаше? Тя хвърли поглед към Андреа Прайс, която просто се подпираше на стената и се усмихваше, кръстосала ръце пред гърдите си.

— Но вие ни показахте как да ги използваме по-ефикасно. Изумително приложно изследване. — Японският професор се обърна към останалите и вдигна ръце. Насъбралото се множество започна да ръкопляска, а поруменялата Каролайн Райън си помисли, че в крайна сметка можеше и да постави статуетката „Ласкър“ на полицата над камината си. Всички й стиснаха ръката, след което тръгнаха към автобуса, чакащ да ги откара обратно в „Стауфър“ на улица „Прат“.

— Може ли да го видя? — попита специален агент Прайс, след като всички си отидоха и вратата бе надеждно затворена. Кати й подаде шала. — Прелестен е. Ще трябва да си купите нова рокля към него.

— Значи изобщо не е имало за какво да се тревожа — отбеляза доктор Райън. Интересно. Щом минаха петнадесет секунди от лекцията й, тя така или иначе забрави за това. Не беше ли любопитно?

— Не, както ви казах, не съм очаквала да се случи нищо. — Прайс й върна шала с известна неохота. „Дребничкият професор е прав“ — помисли си. Наистина си пасваше чудесно с очите й. Единственото нещо, което чу, бе фразата „жената на Джак Райън“. — Откога се занимавате с това?

— С хирургия на ретината ли? — Тя затвори тефтерчето си. — Започнах да работя върху предната част на окото и продължих чак докато се роди малкият Джак. Сетне ми хрумна една идея за начина, по който ретината се прикрепва естествено към окото и за това как можем да залепим наново дефектните. После започнахме да мислим как Да свържем кръвоносните съдове. Берни ми даде зелена улица и получих субсидия за научни изследвания от Националния здравен институт, едно нещо доведе до друго и…

— И сега вие сте най-добрата в света в тази област — довърши историята Прайс.

— Да, докато не се появи някой с по-сръчни ръце и не се научи как да го прави. — Кати се усмихна. — Като че ли съм най-добрата, поне за още няколко месеца.

— Е, как е шампионът? — попита я Берни Кац, който влезе в залата, и чак после забеляза Прайс. Пропускът на сакото й го озадачи. — Познаваме ли се?

— Андреа Прайс. — Агентът бързо и старателно проучи Кац, преди да се ръкува с него. Всъщност той се почувства поласкан, докато тя не добави: — От тайните служби.

— Защо нямаше такива ченгета, когато бях хлапак? — попита хирургът галантно.

— Берни бе един от първите ми наставници тук. Сега завежда отделение — обясни Кати.

— И скоро ще бъда настигнат по престиж от колежката ми. Идвам с добри новини. Имам шпионин в комисията за „Ласкър“. Ти си сред финалистите, Кати.

— Какво е „Ласкър“? — поинтересува се Прайс.

— Има само още една крачка след наградата „Ласкър“ — уведоми я Берни. — Трябва да отидеш до Стокхолм и да я вземеш.

— Берни, никога няма да я получа. Да вземеш „Ласкър“ е трудна работа.

— Тогава продължавай с изследванията, момиче! — Кац я прегърна и излезе.

„Искам я, искам я, много я искам!“ — каза си наум Кати. Нямаше нужда да произнася думите. За специален агент Прайс това бе очевидно. По дяволите, не беше ли тази задача по-вълнуваща от охраняването на политици?

— Може ли да наблюдавам някоя от операциите ви?

— Щом искате. Както и да е, хайде. — Тя я поведе обратно към кабинета си, като вече нямаше нищо против присъствието й. Пътьом те прекосиха клиниката, сетне и една от лабораториите. По средата на един коридор доктор Райън се закова на място, бръкна в джоба си и извади малък бележник.

— Пропуснах ли нещо? — обади се Прайс. Съзнаваше, че бърбори прекалено много, ала трябваше малко време, докато научиш навиците на подопечните си. Освен това причисляваше Кати Райън към онзи тип хора, които не обичат да бъдат охранявани и следователно трябва да им се помогне да свикнат.

— Ще ви се наложи да свикнете с мен — каза професор Райън, докато с усмивка нахвърляше някакви бележки. — Щом ми хрумне нещо, веднага си го записвам.

— Не вярвате на паметта си, а?

— Никога. Не можеш да се довериш на паметта си за неща, засягащи живи пациенти. Това е едно от нещата, на които най-напред те учат в медицинските колежи. — Кати поклати глава, когато приключи. — Не и в този бранш. Възможностите за издънка са прекалено много. Не го ли запишеш, значи никога не се е случвало.

„Звучи като урок, който е добре да запомня“ — каза си Андреа Прайс и последва шефката си по коридора. Кодовото име ХИРУРГ идеално й прилягаше. Педантична, находчива, акуратна. От нея дори би могло да излезе добър агент, ако не беше явното й притеснение от оръжия.

 

 

Процедурата вече бе редовна и рутинна и в много отношения съвсем не беше нова. Повече от четиридесет години японската въздушна отбрана отговаряше на действията на руските изтребители от челната база на Долински сокол (първоначално в сътрудничество с американските ВВС), и един от редовните маршрути, запазен за съветските военновъздушни сили, си беше спечелил името „токийски експрес“ — вероятно несъзнателно препращане към термин, измислен през 1942 от американските морски пехотинци на остров Гуадалканал.

От съображения за сигурност всички Е-767 бяха на база заедно с Шесто авиокрило в Комацу, близо до Токио, ала двата изтребителя F-15J, действащи под командването на разузнавателните самолети, които сега летяха над град Немуро, най-североизточната точка на остров Хокайдо, всъщност кацаха на главния остров Читосе. Те бяха на сто и шестдесет километра от брега и всеки разполагаше с по осем ракети — четири с топлинни и четири с радиолокационни глави. Сега се нуждаеха само от мишена.

Минаваше полунощ, местно време. Пилотите си бяха отпочинали и стояха нащрек, препасали удобно предпазните си колани, а изострените им погледи пронизваха тъмнината, докато пръстите внимателно коригираха курса чрез лостовете. Собствените им търсещи радари бяха изключени и макар че предупредителните лампички на самолетите все още мигаха, те лесно можеха да бъдат изгасени възникнеше ли такава необходимост, и да спрат да съществуват за невъоръженото око.

— „Ийгъл“ едно-пет — чу от цифровата радиостанция водачът на звеното, — проверете за невоенен трафик на петдесет километра от позицията ви, нула-три-пет, курс две-едно-пет, други смущения на три-шест.

— Прието, „Ками“ — отвърна пилотът, след като включи предавателя си. Ками, кодовото име на обикалящия разузнавателен самолет, бе дума с много значения, повечето в кръга на свръхестественото — например „душа“ или „дух“. И така, те бързо се превърнаха в съвременно въплъщение на духовете, пазещи страната им, а изтребителите F-15J бяха силните оръжия, даващи мощ на волята на тези духове. По зададена команда двата изтребителя свърнаха надясно и се издигаха под лек, спестяващ гориво наклон в продължение на пет минути, докато не достигнаха единадесет хиляди и триста метра. Отдалечаваха се от родината си с петстотин възла и с все още изключени радари, но сега на апаратурата им се появяваха цифрови данни, получавани от „Ками“ — поредно нововъведение, каквото американците нямаха. Водачът на групата поглеждаше ту нагоре, ту надолу. „Жалко — помисли си той, — че пултовият монитор не е обединен с проекционния екран отгоре.“ Може би при следващия модел щяха да го направят.

— Ето там — каза той по радиостанцията с малка мощност.

— Улових го — потвърди другият летец.

Сега двата изтребителя свиха вляво и бавно се спуснаха зад онова, което приличаше на канадски пътнически самолет 767-ER. Да, на осветената с прожектори опашка се виждаше емблемата на канадските авиолинии — кленово листо. Вероятно ставаше дума за редовния полет от Торонто до „Нарита“, пресичащ полярните области. Горе-долу се движеше по разписание. Те го приближиха почти направо отзад (не съвсем, за да не би едно прекомерно бързо застигане да доведе до сблъсък) и вибрациите им показаха, че са попаднали в бурната въздушна струя, излизаща от „тежък“, ширококорпусен пътнически самолет. Водачът продължи да скъсява разстоянието, докато не видя наредените по кабината светлини, огромните двигатели под всяко крило и късия и дебел нос на продукта на „Боинг“. Той пак включи предавателя си.

— „Ками“, тук „Ийгъл“ едно-пет.

— Чувам те, „Ийгъл“.

— Обектът идентифициран, „Ехо Ромео“-767 на канадските авиолинии, идващ по установения курс и с нормална скорост. — Любопитното бе, че строгите правила на ПВП — „преграждащия въздушен патрул“ — изискваха използването на английски. Той беше международен език на авиацията. Всичките им пилоти можеха да го говорят, а и бе по-подходящ за важни съобщения.

— Прието.

При следващата команда изтребителите се откъснаха и отлетяха към зададената им патрулна зона. Канадският летец никога нямаше да узнае, че два въоръжени изтребителя са се приближили на триста метра от пътническия му самолет, пък и той нямаше никакво основание да очаква, че някой би сторил подобно нещо, тъй като в света цареше мир или поне в тази му част.

Колкото до пилотите изтребители, те приемаха новите си задължения мудно и заедно с изменянето на ежедневния им начин на съществуване. За неопределен период от време не по-малко от два изтребителя щяха да стоят тук като патрул, още два щяха да са на остров Читосе под тревога плюс пет и други четири под тревога плюс тридесет. Командващият ги подполковник натискаше за позволение да повиши още повече бойната готовност, защото, каквото и да казваха от Токио, нацията им действително беше във война. Така каза и на хората си. В първото си обръщение към пилотите и ръководния летищен технически персонал заяви, че американците са опасни противници. Хитри, непочтени и агресивни. И най-лошото: в най-добрата си форма те бяха напълно непредвидими, точно обратното на японците, които според него бяха крайно предвидими. Авиаторите си помислиха, че може би затова са възложили на подполковника тази военновъздушна част. Ако нещата продължеха да се развиват, първият сблъсък с вражески американски части щеше да е тук. Искаше да е готов за него въпреки солената цена в пари, гориво и изтощение, която трябваше да платят. Пилотите напълно одобряваха това. Войната бе сериозна работа и макар и нещо ново за тях, те не бягаха от отговорностите си.

 

 

Райън си помисли, че времето скоро щеше да стане най-отчайващият фактор. Токио бе с четиринадесет часа пред Вашингтон. Там сега беше тъмно и вече друг ден, и каквито ще хитри идеи да му хрумнеха, щеше да се наложи да почакат цели часове осъществяването си. Същото важеше и за Индийския океан, ала поне можеше директно да командва бойната групировка на адмирал Дъбро. За да изпрати съобщение до Кларк и Чавес, то трябваше да мине през Москва и сетне да бъде предадено или чрез контакт с агент на руското разузнаване в Токио (нещо, което не биваше да се прави прекалено често), или чрез обратна връзка с модема, когато Кларк решеше да включи компютъра си, за да изпрати комюнике до информационната агенция „Интерфакс“. Каквото и да стореше, задължително щеше да се получи изоставане във времето, а това можеше да убие хора.

Всичко опираше до информация. Винаги е било така и винаги щеше да бъде. Истинският номер беше да се открие какво ставаше. Какво правеше противникът? Какво замисляше?

„Какво точно искат да постигнат?“ — запита се той.

Причината за войната винаги бе икономическа — едно от малкото неща, които Маркс е улучил. Всъщност всичко се свеждаше просто до алчност, както сам каза на президента, въоръжен грабеж в голям мащаб. На национално ниво нещата се прикриваха с термини като Манифест на съдбата^[1], Лебенсраум^[2] или други политически лозунги, целящи да грабнат вниманието и жарта на масите, но ето какво се криеше в основата: „Те го имат. Ние го искаме. Хайде да им го вземем.“

И все пак Марианските острови не си заслужаваха главоболията. Просто не си струваха политическите или икономическите загуби. Тази история сама по себе си щеше да коства на Япония най-изгодния й търговски партньор. След това нямаше да могат да се съвземат с години. Позициите им на пазара, толкова внимателно извоювани и разработвани от шестдесетте години насам, щяха да бъдат заличени от чувство, което учтиво можеше да се нарече обществено негодувание, ала щеше да е далеч по-дълбоко. Поради каква логична причина можеше една държава, така свързана с идеята за бизнес, да обърне гръб на практическите съображения?

„Войната обаче никога не е рационална, Джак. Ти сам го каза на президента.“

— Е, кажете ми. Какво, по дяволите, си мислят те? — нареди той и веднага съжали за ругатнята.

Намираха се в приземна зала за съвещания. На първото събрание на работния екип липсваха Скот Адлер, както и държавният секретар Хансън. Присъстваха двама служители от Националното разузнаване и четирима от Държавния департамент, като според Райън всички изглеждаха не по-малко озадачени и объркани от него. Не беше ли върхът! Няколко секунди не се случи нищо. „Това едва ли е неочаквано“ — помисли си Джак. У него винаги се зараждаше патологичен интерес, когато наистина поискаше мнение от банда бюрократи: кой какво щеше да каже?

— Те са бесни и същевременно изплашени.

Отговорът дойде от Крис Кук, един от хората на търговския отдел в Държавния департамент. Той беше изкарал два мандата в посолството в Токио, говореше езика доста сносно и наложи мнението си на няколко пъти по време на търговските преговори, като винаги сядаше зад високопоставените мъже и жени, но обикновено се оказваше човекът, вършещ истинската работа. Така стояха нещата и Джак си припомни своето негодувание, че понякога други обираха лаврите от неговите идеи. След коментара му той кимна и забеляза, че останалите около масата направиха същото, благодарни, че някой друг е поел инициативата.

— Ясно ми е защо са бесни. Кажете ми защо са изплашени.

— Ами, дявол го взел, руснаците все още са близо до тях, китайците също. Те още са две велики сили, а ние се оттеглихме от Западния Тих океан, нали така? В техните очи нашият ход ги оставя изолирани, а сега им се вижда, че сме се нахвърлили върху тях. Така и ние ставаме потенциални врагове, нали? В какво положение остават тогава? Имат ли вече истински приятели?

— Защо тогава взимат Марианските острови? — попита Джак, докато си напомняше, че Япония не е била атакувана в последно време от тези държави и че сама е нападнала всичките. Кук направи вероятно неволно попадение. Как отвръщаше Япония на заплахите отвън? Като атакуваше първа.

— Така печелят дълбочина в отбраната и бази извън главните им острови.

„Добре, звучи логично“ — помисли си Райън. Спътникови снимки на по-малко от час висяха на стената. Сега на временните летища на Сайпан и Гуам имаше изтребители, както и самолети „Хоукай“ Е-2С с авиационни системи за ранно предупреждаване, които обикновено излитаха от американски самолетоносачи. Създаваше се защитна бариера, простираща се на две хиляди километра почти право на юг от Токио. Тя би могла да се възприема като мъчно преодолима стена срещу американски атаки и по принцип представляваше умалена версия на величествената японска стратегия през Втората световна война. Отново Кук бе дал солидния аргумент.

— Наистина ли обаче сме заплаха за тях? — попита той.

— Сега със сигурност — отговори Кук.

— Защото те сами ни принудиха — озъби се един от служителите на Националното разузнаване, с което влезе в разговора.

Кук се надвеси през масата към него.

— Защо хората започват войни? Понеже се страхуват от нещо! За бога, през последните пет години те смениха повече правителства от италианците. Страната е политически нестабилна. Имат си истински икономически проблеми. Доскоро валутата им беше зле. Пазарът им за акции пропадна вдън земя заради търговските ни закони, изправихме ги пред финансова разруха и вие питате защо са станали малко параноични? Ако подобно нещо се случеше на нас, какво, по дяволите, щяхме да направим? — запита помощникът на заместник държавния секретар с цел по-скоро да свие сармите на разузнавача.

„Чудесно“ — помисли си Райън. Оживените обсъждания обикновено бяха от полза, както от най-горещия огън ставаше най-здравата стомана.

— Съчувствието ми към противниковата страна е охладено от факта, че те завзеха американска територия и нарушиха човешките права на американски граждани.

Отговорът, даден на тирадата на Кук, се стори малко коварен на Райън. Напомняше му за хрътка, следваща миризмата на осакатена лисица и решила да си поиграе с плячката за разнообразие. Това винаги пораждаше хубаво чувство.

— А преди това ние оставихме към двеста хиляди техни жители без работа. Ами техните права?

— Майната на правата им! На чия страна си, Кук?

Той просто се облегна в стола си и се усмихваше, докато забиваше „ножа“.

— Струва ми се, че трябваше да кажа на всички какво си мислят те. Нима не сме за това тук? Онова, което си мислят, е, че ние ги разбутахме, смазахме ги, подценихме ги и изобщо им дадохме да разберат, че откак се помнят, ги покровителстваме заради покорството им, а не от уважение. Никога не сме ги третирали като равни, докато те смятат, че заслужават по-добро отношение от нас, и всичко това не им харесва. И знаете ли какво? — продължи Кук. — Не ги виня, че се чувстват така. Вярно, сега те ни нападнаха внезапно. Това е грешка и аз я осъждам, но се налага да признаем, че се опитаха да го сторят с възможно най-малко жертви, верни на стратегическите си цели. Този факт е нещо, което трябва да вземем под внимание, нали?

— Посланикът твърди, че родината му желае да спре дотук — уведоми ги Райън, без да пропусне нотката в очите на Кук. Той явно беше мислил над ситуацията, което бе добре. — Дали говорят сериозно?

Джак зададе поредния мъчен въпрос, което не се хареса много на хората около масата. Мъчните въпроси изискваха категорични отговори, а те често можеше да се окажат грешни. Най-кофти бе за разузнавачите. Хората от Националното разузнаване обикновено са шефове от ЦРУ, от военното разузнаване или от Управлението за национална безопасност. Един от тях винаги следва президента, за да му каже мнението си в случай на бързо разрастваща се криза. Те би трябвало да са специалисти в отделна област и наистина бяха, което всъщност се отнасяше и за Райън, бил някога сам служител на Националното разузнаване. При тези хора обаче в това е проблемът. Един разузнавач по принцип е сериозен човек и реалист. Такива хора не се страхуват от смъртта, ала истински се страхуват да не сбъркат при трудна задача. Затова даже човек да опре пистолет в нечия глава, няма гаранция, че ще получи недвусмислен отговор на мъчен въпрос. Джак се вгледа в тях последователно и видя, че Кук прави същото с изписано на лицето му презрение.

— Да, сър, според мен вероятността да е така е голяма. Вероятно е също да ни предложат нещо в замяна. Те знаят, че трябва да ни позволят и да запазим достойнството си. Можем да разчитаме на това и то ще ни бъде от полза, ако решим да преговаряме с тях.

— Вие бихте ли препоръчали преговори?

Последваха усмивка и кимване.

— Никога не вреди да поговориш с някого, каквото и да е положението, нали? Не забравяйте, че аз съм боклук от Държавния департамент. Длъжен съм да препоръчам такъв ход. Не познавам военната страна. Не зная дали можем да се борим или не. Приемам, че сме способни и че те го знаят, че съзнават рискованата си игра и че са дори по-уплашени от нас. Можем да го използваме в наша полза.

— За какво можем да настояваме? — попита Райън, като дъвчеше писалката си.

— За предишното положение — отвърна Кук веднага. — За пълно изтегляне от Марианските острови, възвръщане на американските закони за островите и техните жители, обезщетения за семействата на убитите и наказание за онези, отговорни за смъртта им.

Джак видя, че даже разузнавачите кимнаха при тези думи. Вече започваше да харесва Кук. Той говореше каквото мислеше, а казаното имаше логика.

— Какво ще получим?

Отговорът пак бе ясен и прост:

— По-малко. Ще трябва да ни дадат нещо, ала няма да ни върнат всичко.

„Къде, по дяволите, Скот Адлер е крил този човек? — каза си Райън. — Той мисли като мен.“

— Ами ако ги притиснем? — запита съветникът по националната сигурност.

— Ако искаме да си върнем всичко, то може да се наложи да се бием. Ако ви интересува мнението ми, това е опасно.

Джак извини повърхностното заключение. В края на краищата човекът беше протеже на Държавния департамент и част от тази култура.

— Ще може ли посланикът да води преговори?

— Да, така мисля — рече Кук след секунда. — Разполага с добър персонал и е много високопоставен, професионален дипломат. Познава Вашингтон и знае как да играе на едро. Ето защо са го изпратили тук.

„Дрън-дрън е по-добре от бум-бум“ — припомни си Джак думите на Уинстън Чърчил. Това бе вярно, особено ако първото не изключваше напълно опасността от второто.

— Добре — каза Райън. — Има и други неща, които трябва да свърша. Вие останете тук. Искам подробен доклад със становище и предложения. Ще ми се да ми предоставите избор. Искам многобройни първоначални позиции за двете страни в конфликта. Искам и заключителни сценарии. Желая да ми дадете вероятния отговор от тяхна страна на теоретични военни действия от наша. И най-вече — обърна се той направо към служителите на Националното разузнаване — искам преценка за ядрения им потенциал и обстоятелствата, при които може да почувстват нужда да го използват.

— Как ще бъдем предупредени? — Изненадващо въпросът дойде от Кук. Също толкова учудващо бе, че отговора предостави другият разузнавач, който сега изпита нужда да покаже, че знае нещо.

— Радарът „Кобра Дейн“ на остров Шемия все още работи. Спътниците от системата за цифрова обработка на сигнали също. Ще получим предупреждение за ракети и за стълкновение, ако се стигне дотам. Доктор Райън, предприели ли сме нещо…

— ВВС разполагат с изстрелвани от въздуха крилати ракети в резерва си. Ще бъдат качени на бомбардировачи В-1. Имаме възможност също да заредим наново крилатите ракети „Томахоук“ с бойни глави W-80, подходящи за изстрелване от подводници или кораби. Руснаците знаят, че можем да използваме тази възможност, и няма да възразят, стига да го направим безшумно.

— Това е повишаване на напрежението — предупреди Кук. — Добре ще е да бъдем предпазливи.

— Ами ракетите им SS-19? — поинтересува се деликатно вторият служител на Националното разузнаване.

— Те смятат, че са им нужни. Няма да е лесно да ги убедим, че трябва да се откажат от тях. — Помощник заместник държавният секретар огледа хората около масата. — Не забравяйте, че някога бомбардирахме с ядрени оръжия страната им. Темата е много деликатна, а и си имаме работа с хора, водени от параноя. Препоръчвам да се внимава с този въпрос.

— Прието — каза Райън и се изправи. — Знаете какво искам от вас. Залавяйте се за работа. — Не го радваше особено правото му да издаде такава заповед, ала много по-зле се почувства, когато се наложи да го направи. Най-малко удоволствие му носеше пък чакането на отговорите, които щеше да получи на въпросите си. Трябваше обаче да се започне отнякъде.

 

 

— Пак ли тежък ден? — попита Номури.

— Мислех си, че като го няма Ямата, ще стане по-лесно — отвърна Казуо. Той поклати глава и се облегна на изящния дървен ръб на басейнчето. — Бъркал съм.

Останалите кимнаха рязко, за да се съгласят със забележката на приятеля си. Сега на всички им липсваха сексуалните разкази на Таока. Имаха нужда да се поразсеят, но само Номури знаеше защо историите секнаха.

— Какво изобщо става? Сега Гото твърди, че се нуждаем от Америка. Миналата седмица те бяха наши врагове, нима сега пак сме в приятелски отношения? Ситуацията е много объркана за обикновен човек като мен — подхвърли Чет, докато разтъркваше очи и се чудеше какво ще привлече със стръвта. Да постигне разбирателство с тези мъже не му се удаде лесно, защото се различаваше от тях по толкова много неща, и трябваше да се очаква, че той ще им завижда, както и те на него. Мислеха си, че Номури е предприемач, въртящ свой бизнес, докато те бяха висши чиновници в основни корпорации. Те имаха сигурност, той пък — независимост. Сигурно работеха извънредно, докато той сам си беше господар. Те имаха повече пари. Чет бе подложен на по-малко стрес. Сега пък те разполагаха с информация, а той не.

— Изправихме се срещу Америка — обади се един от множеството.

— И аз така разбрах. Това не е ли изключително опасно?

— Да, за кратък период — отговори Таока и остави попарващата вода да отпусне стегнатите му от стреса мускули. — Въпреки че според мен вече спечелихме.

— Какво обаче спечелихме, приятелю? Имам чувството, че съм започнал да гледам някаква мистерия от средата на представлението и зная само, че във влака за Осака има красиво и загадъчно момиче. — Той имаше предвид един установен драматичен жанр в Япония: мистерии, основаващи се на експедитивността, с която влаковете на нацията се движеха.

— Ами както го представя шефът ми — реши се да обясни друг висш съветник, — това ще означава истинска независимост за родината ни.

— Не сме ли независими вече? — явно недоумяваше Номури. — Тук вече почти няма американски войници, които да ни безпокоят.

— Като и те сега са под строга охрана — отбеляза Таока. — Ти не разбираш. Независимостта не означава само политика. Има и икономическа независимост. Което означава да не просим от други нещата, нужни ни за оцеляване.

— Тя означава Северната зона за ресурси, Казуо — каза друг от групата, с което отиде твърде далеч и го разбра от начина, по който два чифта очи предупредително се отвориха.

— Ще ми се независимостта да означава по-кратки дни, както и за разнообразие да се прибираме вкъщи навреме, вместо да спим два-три пъти седмично в проклетото метро — обади се един от по-будните, за да промени насоката на разговора.

Таока изсумтя.

— Наистина, как може човек да си уреди момиче там?

На Номури му се стори, че последвалият гръмък смях е престорен.

— И вие, чиновниците, с вашите тайни! Хм! — сопна се агентът на ЦРУ. — Надявам се, че се справяте по-добре с жените си. — Той замълча. — Всичко това ще повлияе ли на бизнеса ми? — Реши, че този въпрос е добра идея.

— Бих казал, за добро — отвърна Казуо. По този въпрос постигнаха пълно съгласие.

— Всички трябва да проявим търпение. Ще настъпят тежки времена, преди наистина да дойдат добрите.

— Ала те със сигурност ще дойдат — подхвърли друг уверено. — Истински трудната част е зад гърба ни.

„Не и ако успея да сторя необходимото“ — каза им мислено Номури. Но какво, по дяволите, означаваше „Северна зона за ресурси“? Терминът така прилягаше на разузнавателния бранш, че той знаеше, че е чул нещо важно, без изобщо да разбира за какъв дявол става въпрос. Сетне се наложи да се прикрие с обширен разказ за новата си връзка със стюардесата, за да бъде пак сигурен, че те ще запомнят историята, а не въпросите му.

 

 

Жалко, че трябваше да пристигнат по тъмно, ала просто такъв им бил късметът. Половината флотилия се бе отклонила към Гуам, разполагащ с далеч по-хубаво естествено пристанище, понеже всички хора на тези острови трябваше да видят японския флот — на адмирал Сато му дойде до гуша от названието „сили за самоотбрана“. Сега вече имаше истинска флота, състояща се от бойни кораби и сражаващи се мъже, усетили донякъде вкуса на битката, а ако историците по-късно напишеха, че тяхното сражение не е било истинско или пък честно… Е, кой военен учебник не хвалеше значението на изненадата при нападателни операции? „Доколкото зная, никой“ — каза си адмиралът, когато през бинокъла видя неясните очертания на хълма Такпочао. Там вече имаше мощен радар, монтиран и функциониращ, както му съобщиха електронните му специалисти преди час. Поредният важен фактор за защитата на земята, принадлежаща отново на отечеството му.

Той стоеше сам в тъмата преди зазоряване, в десния край на капитанския мостик. „Какво странно понятие“ — помисли си. Тъма ли? Нищо подобно. Тя носеше вълшебен покой, особено когато си сам и го запазваш за себе си, а умът ти започва да изключва разсейващите те неща. Над главата му се чуваше слабото жужене на електронната апаратура, напомнящо за кошер дремещи пчели, но скоро и този шум бе заглушен. Долиташе също далечното бучене на корабните системи. „Най-вече от двигателите и от вентилационните тръби на климатичните инсталации“ — каза си и се абстрахира от звука. Нямаше хора, които да го безпокоят с шума си. Командирът на „Муцу“ налагаше стабилна дисциплина на мостика. Моряците не говореха, освен ако нямаше някаква причина, и се съсредоточаваха над задълженията си, както подобаваше. Един по един, адмирал Сато елиминира страничните шумове. Така останаха единствено шепотът на морето и прекрасното свистене на стоманения корпус, порещ вълните. Той погледна надолу и видя ветрилообразната пяна, чиято белота беше искряща и в същото време бледа. Отзад пък широката водна ивица бе в приятно, флуоресциращо зелено, идващо от разбития фитопланктон — мънички създания, излизащи през нощта на повърхността по причини, които Сато никога не си направи труда да научи. „Може би искат да се насладят на луната и звездите“ — каза си той и се усмихна в мрака. Пред него беше остров Сайпан: само една точка на хоризонта, по-черна от самата тъмнина. Изглеждаше така, понеже той затъмняваше звездите на западния хоризонт, а един моряк знаеше, че ако някъде в ясна нощ не се виждат звезди, то там би трябвало да има суша. Наблюдателните постове, бдящи от местата си на върха на предните надпалубни съоръжения, я забелязаха много преди него, но това не намали удоволствието от собственото му откритие. Както при моряците от всяко поколение, и сега имаше нещо специално в първото появяване на суша, тъй като всяко плаване завършваше с един вид откритие. Сегашното не правеше изключение.

Още звуци. Първо отривистото бръмчене на електромоторите, завъртащи радарните системи, сетне нещо друго. Знаеше, че го е усетил късно — плътно боботене откъм десния борд, някак раздиращо, което бързо се усилваше, докато той разбра, че не можеше да е друго освен рева на приближаващ се самолет. Сато свали бинокъла си и хвърли поглед надясно, без да вижда каквото и да било, докато очите му не уловиха движение близо до него на палубата и две стреловидни фигури не профучаха над главата му. „Муцу“ потрепера от силната им въздушна струя, при което адмиралът почувства ледена тръпка, последвана от изблик на гняв. Той отвори рязко вратата на кабината на щурвала.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Два изтребителя F-3, провеждащи учебна атака — докладва вахтеният офицер. В бойния информационен център ги следяха от няколко минути. — Ние ги осветихме с ракетните ни търсачи.

— Ще каже ли някой на тези „диви орли“, че прелитането непосредствено над кораб в тъмното е рисковано и може да ни нанесе щети, а на тях да донесе глупава смърт?

— Но, адмирале… — опита се да възрази вахтеният офицер.

— Но ли? Ние сме ценна военноморска единица и не бих желал на някой от корабите ми да му се наложи да прекара месец в корабостроителницата, докато му подменят мачтата, защото някакъв си тъп летец не е могъл да ни види в тъмното!

— Хай. Веднага ще се обадя.

„Така да ми провалят сутринта!“ — вдигаше мислено пара Сато, докато се връщаше навън, за да седне в кожения стол и да задреме.

 

 

Уинстън се почуди дали е първият, който го проумява. След това се запита защо този факт трябваше да го учудва. ФБР и останалите очевидно се мъчеха да оправят нещата и основно усилията им вероятно отиваха за предпазване от измама. Нещо по-лошо: те също така преглеждаха всичките записки, не само тези на „Колумб груп“. Би трябвало да боравят с истински океан от данни и сигурно не бяха запознати с материята, а моментът бе изключително неподходящ за специализация на място.

Телевизията раздуваше историята. Председателят на Банката на федералния резерв участва във всичките сутрешни телевизионни дискусии, което би трябвало да е отворило много работа на шофьора му в окръг Колумбия. Последва необоримо публично изявление в пресцентъра на Белия дом, след което даде продължително интервю за Си Ен Ен. До известна степен номерът минаваше, което се виждаше и по телевизията. Много хора се появиха в банките преди обед и там с изненада откриха купища пари в брой, изкарани предишната нощ, за да постигнат нещо, което на военен език вероятно се нарича демонстрация на сила. Въпреки че председателят явно бе убедил чрез високия си пост всеки важен банкер в страната, обратното важеше за банковите касиери, които посрещаха вложителите на гишетата с думите: „О, искате пари в брой? Ама, разбира се, имаме всичко, което ви трябва.“ В немалко случаи, когато хората се прибраха по домовете си, у тях се зароди нов вид параноя („Да държа всичките тези пари вкъщи?“) и следобеда някои дори започнаха да се връщат, за да вложат спестяванията си отново.

„Това също трябва да е работа на Бъз Фидлър, а него го бива, като се има предвид, че е теоретик“ — помисли си Уинстън. Министърът на финансите просто печелеше време, и то чрез пари, ала тактиката беше добра, достатъчно добра, та да заблуди обществеността да повярва, че положението не е толкова лошо, колкото изглежда.

Сериозните инвеститори бяха по-наясно. Нещата вървяха зле и театърът в банките в най-добрия случай бе временна мярка. Федералният резервен фонд инжектираше пари в системата. Макар и идеята да ставаше за ден-два, цялостният ефект до края на седмицата би трябвало да е допълнително отслабване на долара, а американските съкровищни бонове вече ги обичаха почти толкова в общата финансова общност, колкото чумави плъхове. И най-лошото: макар че Фидлър за момента предотврати банкова паника, човек може да задържи паниката само за миг и ако не успее да възстанови истински увереността на всички, колкото по-дълго си играе с временни мерки, толкова по-тежка ще бъде подновената паника, в случай че тези мерки се провалят, понеже тогава за нея нямаше да има спиране. Всъщност Уинстън очакваше точно това.

Защото гордиевият възел около врата на инвеститорската система скоро нямаше да бъде разплетен.

Той смяташе, че е разгадал вероятната причина за събитието, но междувременно разбра, че проблемът може и да нямаше решение. Саботажът в Депозитното контролно дружество беше ключовият удар. Общо взето, нито един човек не знаеше какво притежава, колко е платил за него, кога го е получил или какви пари е дал; незнанието пък се разпростираше метаболично. Отделните вложители не знаеха. Институциите не знаеха. Търговските къщи не знаеха. Никой нямаше представа.

Как щеше да започне истинската паника ли? На пенсионните фондове на бърза ръка щеше да им се наложи да напишат ежемесечните си чекове… Обаче щяха ли банките да ги изплатят в срок? Държавата щеше да ги поощри, ала някъде по веригата щеше да има една банка, която нямаше да го стори поради собствени проблеми (само една, тъй като в крайна сметка тези неща винаги започваха от едно-единствено място) и така щеше да тръгне поредната лавина. Федералният резервен фонд пак трябваше да се намеси и да повиши паричния резерв, а това можеше да даде начало на хиперинфлационен цикъл. Той щеше да е решаващият кошмар. Уинстън добре си спомняше как инфлацията повлия на пазара и на страната в края на седемдесетте: „неразположението“, оказало се действително, загубата на национална самоувереност, чийто израз бяха никнещите лудници в северозападните планини и лошите филми, показващи живота след апокалипсиса. Като даже тогава инфлацията достигна… Колко? Към тринадесет процента. Двадесет при лихвените проценти. Една държава, задушаваща се единствено поради загубената увереност, причина за което бяха опашките за бензин и един нерешителен президент. Онези времена наистина можеха да пробудят носталгия.

Сега щеше да е много по-лошо и Америка изобщо нямаше да прилича на себе си, а на Ваймарската република, на Аржентина в старите лоши дни или на Бразилия по време на военния режим. И нещата нямаше да се ограничат с Америка, нали? Точно както през 1929 година вълнообразните последици щяха да се разпрострат надалеч и да парализират различни икономики по света, което надхвърляше дори способностите на Уинстън за прогноза. Джордж знаеше, че лично нямаше да пострада сериозно. Даже при деветдесетпроцентно съкращаване на състоянието му щеше да остане голяма и достатъчна сума (винаги се подсигуряваше, като залагаше част от парите си на книжа, имащи физическо покритие, като например петрол или злато; разполагаше и със собствен златен запас — истински метални кюлчета в трезори, подобно на скъперник от миналото), и тъй като големите депресии накрая водеха до дефлация, относителната стойност на разнообразните му авоари след време всъщност щеше да се увеличи. Знаеше, че той и семейството му щяха да оцелеят и да преуспеят, но на цената на икономически и социален хаос за по-бедните от него. А не влезе в бранша само заради себе си, нали? С течение на времето започна нощем да мисли много за незначителните хора, видели телевизионните му реклами и поверили му спестяванията си. Една магическа дума: доверие. Тя означаваше, че имаш задължение към онези, които ти го дават. Означаваше, че те са повярвали на нещата, които си казал за персоната си, и че трябва да докажеш истинността им не само на тях, а и на себе си. Защото, ако не успееш, тогава нямаше да се купят къщи, деца щяха да останат без образование и мечтите на хора от плът и кръв, съвсем същите като теб, щяха да умрат в зародиш. Достатъчно зле би било и само в Америка, но това явление щеше или можеше да повлияе целия свят.

Така че Уинстън трябваше да узнае какво е направил той. Не беше случайност. Било е добре обмислен план, реализиран със стил. „Ямата. Този хитър кучи син!“ — помисли си той. Може би първият японски инвеститор, когото бе уважавал. Първият, който наистина разбра играта както тактически, така и стратегически. Да, несъмнено беше така. Изражението на лицето му, онези загадъчни очи зад чашата с шампанско. „Защо не го проумя тогава?“ — Значи такава била играта, а?

Но не. Не можеше това да е цялата игра. Вероятно бе част от нея, тактика, целяща нещо друго. Какво? Какво би могло да е толкова важно, че Райзо Ямата да пожелае да каже сбогом на личното си богатство и междувременно да унищожи същите световни пазари, от които зависеха собствените му корпорации и икономиката на нацията му? Това не би минало през ума на един бизнесмен и определено не би стоплило сърцето на човек, представящ се за познавач на Уолстрийт.

Странно усещане: да си проумял всичко и все пак да не разбираш какъв е смисълът. Джордж погледна през прозореца и видя, че слънцето се спуска към нюйоркското пристанище. Трябваше да каже на някого и този някой трябваше да разбира за какво е цялата работа. На Фидлър? Може би. По-добре да е някой, познаващ Уолстрийт… и разбиращ и от други неща. Обаче кой?

 

 

— Наши ли са? — И четирите бяха на котва откъм защитената от вятъра страна на залива Лаолао. Един от тях беше борд до борд с някакъв танкер и несъмнено черпеше гориво.

Ореза поклати глава.

— Боята не е същата. Флотът боядисва корабите ни по-тъмно и някак по-синьо.

— Изглеждат сериозни кораби, човече. — Бъроус му върна бинокъла.

— Мощни радари, камери за вертикално изстрелване на ракети, хеликоптери за борба с подводници. Това са разрушители със система „Егида“ като нашите от клас „Бърк“. Сериозни са, няма спор. Самолетите се боят от тях. — Докато Португалеца ги наблюдаваше, хеликоптер се издигна от един от корабите и се понесе към плажа.

— Да докладваме ли?

— Да, добра идея.

Бъроус влезе във всекидневната и пак сложи батериите в телефона си. Хрумването напълно да го изключат вероятно бе излишно, ала така беше най-сигурно, пък и двамата мъже не искаха да разберат как японците се отнасят с шпионите, понеже те бяха точно такива. Бе и доста неудобно да провреш антената през дупката в дъното на купата и после да я държиш до главата си, но имаше нещо забавно в ритуала, а те се нуждаеха от причина, за да се усмихнат.

— Национален военен команден център, адмирал Джексън.

— Пак ли сте на дежурство, сър?

— Е, лейтенанте, струва ми се, че това се отнася за двама ни. Какво можете да докладвате?

— Четири разрушителя със система „Егида“ недалеч от брега, откъм източната част на острова. В момента единият зарежда гориво от малък петролоносач. Появиха се веднага след зазоряване. Още два ферибота за коли на кея, на хоризонта се вижда друг, който се отдалечава. Допреди малко преброихме двадесет изтребителя. Близо половината са F-15, с раздвоени опашки. Другата половина са с единични опашки, обаче не познавам модела. Иначе няма нищо ново за докладване.

 

 

Джексън разглеждаше спътникова снимка едва отпреди час, показваща четири кораба в разгърната колона и изтребители, разпилени на двете летища. Той си отбеляза нещо и кимна.

— Как е там? — поинтересува се Роби. — Искам да кажа, има ли спречквания, арести и други такива? — Той чу изсумтяване в другия край на линията.

— Не, сър. Всички са възможно най-мили. По дяволите, те се включват по телевизията непрекъснато от общодостъпния кабелен канал и ни обясняват колко пари щели да похарчат тук и колко много ще направят за нас.

Джексън долови възмущение в гласа му.

— Това стига. Може да не съм постоянно тук. Наистина трябва да дремна, но тази линия вече е изолирана само за вас, разбирате ли?

— Тъй вярно, адмирале.

— Запазете пълно спокойствие, лейтенант. Няма да се правите на герои, нали?

— Това са детинщини, сър. Не съм толкова глупав — увери го Ореза.

— Тогава прекратете излъчването, Ореза. Приятна работа. — Той чу как линията замря, след което затвори телефона. — И да имаш повече късмет от мен, приятел — добави полугласно. Сетне хвърли поглед към съседното бюро.

— Записахме го — уведоми го един разузнавач от ВВС. — Той потвърждава спътниковите данни. Склонен съм да вярвам, че все още е в безопасност.

— Нека продължи да е така. Не искам никой да се свързва с тях без мое разрешение — заповяда Джексън.

— Разбрано, сър. — „И без това си мисля, че не можем“ — помисли си той.

 

 

— Тежък ден ли? — попита Пол Робъртън.

— Имало е и по-лоши — отвърна Райън. Тази криза обаче бе прекалено непозната за такава уверена преценка. — Съпругата ти има ли нещо против…

— Свикнала е да отсъствам, а и до ден-два ще установим рутинен маршрут. — Агентът от тайните служби направи пауза. — Как е Шефът?

— Както обикновено, обира най-тежките задачи. Всички стоварваме боклуците си върху му — призна си Джак и се загледа през прозореца, когато отбиха от шосе-50. — Той е способен човек, Пол.

— Вие също, докторе. Всички много се зарадвахме, когато се върнахте. — Той замълча. — Много ли е кофти? — Тайните служби се радваха на обстоятелството, че трябваше да знаят почти всичко, което нямаше голямо значение, тъй като те така или иначе дочуваха почти всичко.

— Не ти ли казаха? Японците са произвели ядрени оръжия. Имат и балистични пускови съоръжения, с които да ги изстрелят.

Ръцете на Пол стиснаха по-здраво волана.

— Страхотно! Все пак не може да са толкова ненормални.

— През нощта на седми декември 1941 година американският кораб „Ентърпрайс“ спира в Пърл Харбър, за да презареди и да поднови арсенала си. На командния мостик, както обикновено, е адмирал Бил Холси, който вижда бъркотията, настъпила след утринния удар, и заявява: „Когато тази война свърши, японски език ще се говори само в ада.“ — Райън се зачуди защо изобщо го каза.

— Така мислите вие. Репликата сигурно е подействала добре на момчетата около него.

— Предполагам. Ако използват ядрените си ракети, точно това ще им се случи. Не, не може да не го знаят — рече Райън. Умората го застигаше.

— Трябват ви към осем часа, доктор Райън, може би девет — подчерта разумно Робъртън. — При нас също е така. Изтощението наистина обърква по-висшите функции на мозъка ти. На Шефа сте му нужен с ясен ум, докторе, нали?

— Тук няма спор. Довечера може дори да пийна нещо — разсъждаваше на глас Джак.

Той забеляза, че в алеята има още една кола, а когато служебният автомобил паркира, от прозореца надникна непознато лице.

— Това е Андреа. Вече говорих с нея. Между другото, днес жена ви е изнесла хубава лекция. Всичко е минало гладко.

— Добре, че имаме две гостни. — Джак се изкикоти, докато влизаше в къщата. Атмосферата беше достатъчно весела, а Кати и агент Прайс, изглежда, се погаждаха. Докато Райън хапваше лека вечеря, двамата агенти се оттеглиха за разговор.

— Скъпи, какво става? — попита Кати.

— Отношенията ни с Япония са в голяма криза, към което трябва да добавим кашата на Уолстрийт.

— Но как така…

— Всичко, случило се досега, бе в открито море. Новината още не се е разчула, ала и това ще стане.

— Война ли?

Джак вдигна поглед и кимна.

— Може би.

— Но хората, дошли днес в „Уилмър“… бяха толкова мили… Искаш да кажеш, че те също не знаят?

Райън пак кимна.

— Точно така.

— Няма никаква логика!

— Така е, мила, със сигурност няма. — Точно тогава телефонът иззвъня, обикновеният домашен телефон. Джак беше най-близо и вдигна слушалката. — Ало?

— С доктор Джон Райън ли говоря? — попита някакъв глас.

— Да. Кой се обажда?

— Джордж Уинстън. Не зная дали си спомняте, обаче се срещнахме миналата година в Харвадския клуб. Аз държах кратка реч за производните функции. Вие седяхте на съседната маса. Между другото, добре се справихте със застрахователните полици в „Силиконова алхимия“.

— Май мина доста време оттогава — рече Райън. — Вижте, тук сме малко заети и…

— Искам да се срещнем. Важно е — заяви Уинстън.

— По какъв въпрос?

— Ще са ми нужни двадесетина минути, за да ви обясня. Офисът ми е в Нюарк. Мога да дойда, когато кажете. — Гласът направи пауза. — Доктор Райън, нямаше да ви моля, ако не смятах, че е важно.

Джак обмисли нещата за секунда-две. Джордж Уинстън беше сериозен играч. Имаше завидна репутация на Уолстрийт: жилав, проницателен, честен. Спомни си още, че той продаде контрола над флотилията си на някакъв японец. Някой си Ямата — име, появило се отпреди това.

— Добре, ще ви вместя някъде. Обадете се в кабинета ми утре към осем, за да получите час.

— Тогава до утре. Благодаря, че ме изслушахте.

Връзката прекъсна. Когато той погледна към жена си, откри, че тя е подновила работата си. Прехвърляше записките си от бележника в сгъваемия си компютър, „Епъл Пауърбук“ 800.

— Мислех, че имаш секретарка за тези неща — подхвърли Джак с толерантна усмивка.

— Тя не може да разсъждава над тези неща, докато преписва записките ми. Аз мога. — Кати се страхуваше да му съобщи новината на Берни за наградата „Ласкър“. Беше взела няколко лоши навика от съпруга си. Един от тях бе простото му ирландско вярване в късмета и в това, че можеш да го урочасаш, ако говориш за него. — Днес ми хрумна една интересна идея, веднага след лекцията.

— И моментално си я записала — констатира мъжът й.

Кати го погледна с обичайната си дяволита усмивка.

— Джак, не го ли запишеш…

— Значи никога не се е случвало.