Том Кланси
Дълг на честта (27)

25.
ЕДНО ВЕЛИЧИЕ В РУИНИ

Новината още не бе стигнала до медиите, ала това щеше да се промени. ФБР вече търсеше Чък Сърлс. Знаеха, че няма да е лесно, а и истината беше, че въз основа на онова, с което разполагаха, можеха само да го разпитат. На шестимата програмисти, работили малко или много по програмата „Електра-Клърк 2.4.0“, им бяха зададени разни въпроси и всичките отрекоха да са знаели за нещото, което всеки един от тях наричаше „великденско яйце“, винаги със смесица от възмущение от направеното и възхищение от начина, по който е постигнато. Само три добре отделени кодови комбинации, за откриването на които на шестимата заедно им бяха нужни двадесет и седем часа. Сетне дойде истинската лоша новина: и шестте човека плюс Сърлс бяха имали достъп до необработената програма. В края на краищата те бяха шестимата най-старши програмисти във фирмата и като всички с подобни карти за достъп всеки можеше да се добере до нея, когато пожелае, или поточно от мига, в който програмата напуснеше кабинета на дискета. Освен това, макар да се водеха записки за достъпа, всеки от програмистите можеше да се справи с кода в главния компютър и или да изтрие въведения час на достъп, или да го смеси с другите. По тази причина великденското яйце би могло да е снесено там преди месеците, които са им били нужни за усъвършенстване на програмата, толкова умело бе изработено. Накрая единият си призна съвсем непринудено, че всеки от тях може да го е направил. По компютърните програми не оставаха отпечатъци и което беше по-важно в момента, нямаше начин да се възстанови поразеното от „Електра-Клърк 2.4.0“.

Стореното бе достатъчно страховито, че да накара работещите по случая агенти на ФБР да се пошегуват мрачно, че появата на бронирани термопластични прозорци в административните учреждения на Уолстрийт вероятно спасяваше живота на хиляди души. Последната отчетена сделка беше въведена в 12,00,00 и като се започнеше от 12,00,01, всички записки бяха на неразбираем жаргон. Буквално милиарди, фактически стотици милиарди долари, използвани за сделките, бяха изчезнали, потънали в компютърния архив на Депозитното контролно дружество.

Новината още не беше се разчула. Случилото се продължаваше да е тайна — тактика, предложена първоначално от управителния съвет на ДКД и засега одобрена както от шефа на Комисията за ценни книжа и валута, така и от управителя на Нюйоркската фондова борса. Наложи им се да обяснят причините за решението на ФБР. Освен загубата на всички тези пари, причинена от получилия се в петък крах, иначе щяха да се натрупат и немалко суми чрез правото за специални продажби на определена дата, тоест чрез вторични сделки, използвани от много брокери като прегради срещу кризата и като средство за извличане на печалби от сриващия се пазар. Освен това всяка търговска къща си водеше свои регистри и следователно на теория все пак имаше възможност с времето да се възстанови всичко, изтрито от великденското яйце. Ако се разчуеше обаче за катастрофата в Депозитното контролно дружество, бе възможно безскрупулни или просто отчаяни брокери да подправят архивите си. Тази вероятност не беше голяма при по-важните търговски къщи, ала изглеждаше направо неизбежна при по-малките, а такава машинация щеше да е почти невъзможно да се докаже — пак класическият пример с думите на един човек срещу тези на друг, най-лошият тип доказателствен материал. Дори най-големите и почитани брокерски къщи си имаха своите мерзавци, били те действащи или потенциални. Просто бяха замесени твърде много пари, като положението се усложняваше допълнително от моралния дълг на дилърите да предпазят спестяванията на клиентите си.

По тази причина над двеста агенти посетиха учрежденията и домовете на главните изпълнителни директори на всяка търговска фирма в сто и шестдесет километров радиус с център Ню Йорк. Този подвиг не се оказа толкова труден, колкото мнозина се опасяваха, тъй като голяма част от изпълнителните директори превръщаха уикенда в период за френетична работа и в повечето случаи оказаха съдействие, предавайки компютърните си документации. Бе изчислено, че осемдесет процента от сделките, сключени след петък по обяд, вече бяха в ръцете на федералните власти. Дотук беше лесно. Агентите току-що научиха, че трудната част ще е да ги анализират, да свържат всяка една сделка, направена в дадена търговска къща, със съответната сделка, сключена в друга. По ирония на съдбата един програмист от компанията на Сърлс, без да е инструктиран, бе нахвърлял минималните изисквания за справяне със задачата: високоефективен микрокомпютър за документацията на всяка компания, свързан с останалите чрез още един мощен компютърен терминал с главен процесор, не по-малък от „Крей“-Y (той ги осведоми, че има един такъв в ЦРУ и още три в Агенцията за национална безопасност), както и много майсторска, изготвена по поръчка програма. Имаше хиляди дилъри и институции, някои от които бяха извършили милиони сделки. Пермутациите — според думите на програмиста пред единствените двама агенти, способни да следят забързаната му лекция — бяха от порядъка на десет на шестнадесета степен… може и на осемнадесета. Наложи се да им обясни, че последното число се равняваше на милион, повдигнат на куб, тоест милион пъти по милион пъти милион. Изключително голямо число. А, и още нещо: най-добре беше да са дяволски сигурни, че имат записи от всяка брокерска къща и за всяка сделка, иначе цялата операция можеше да се провали. Колко време щеше да е нужно за анализиране на всички сделки ли? Той не се съгласи да се ангажира с прогноза, а това не се хареса на агентите, на които се наложи да се върнат в централата на ФБР и да обяснят всичко на шефа си, който от своя страна отказваше да използва служебния си компютър даже за изготвяне на писма. Терминът „Мисия: НЕВЪЗМОЖНА“ изникна в умовете им по време на краткия път обратно към работните им места.

И все пак трябваше да го направят. В крайна сметка не ставаше дума само за ценни книжа. Всяка сделка имаше и своята парична стойност — истински пари, сменили по електронен път собствениците си и преминали от една сметка в друга, и макар електронен, сложният паричен поток трябваше да бъде отчетен. Докато не бъдеха анализирани всички сделки, паричната сума в сметката на всяка търговска къща, институция, банка и накрая на всяко частно лице в Америка (даже и на онези, които не играеха на борсата) не би могла да се знае. Плюс парализирането на Уолстрийт, сега цялата американска банкова система се беше заковала на място — извод, до който достигнаха горе-долу по времето, когато самолет номер едно кацна във военновъздушната база „Андрюс“.

— О, мамка му! — бе коментарът на заместник-директора на нюйоркския оперативен клон на Федералното бюро за разследване. Така той се оказа по-изразителен от следователите от другите федерални агенции, които използваха северозападния му кабинет за заседателна зала. Останалите най-вече зяпаха евтиния килим на пода и преглъщаха.

Положението не можеше да не се влоши и това стана. Един от служителите на ДКД разказал историята на свой съсед, адвокат, който казал на някакъв репортер, който пък се обадил на няколко места и изготвил статия за „Ню Йорк Таймс“. От водещия вестник позвъниха на министъра на финансите, който, върнал се току-що от Москва и все още незапознат със значимостта на ситуацията, отказа коментар, ала забрави да помоли „Таймс“ да отхвърли материала. Преди той да успее да поправи грешката си, статията беше готова за публикуване.

 

 

Министърът на финансите Босли Фидлър направо пробяга тунела, свързващ Министерството на финансите с Белия дом. Непривикнал на изморителни упражнения, когато се добра до залата на Рузвелт секунди след оттеглянето на японския посланик, той се беше запъхтял.

— Какво има, Бъз? — попита президентът Дърлинг.

Фидлър забави дишането си и даде петминутно резюме на онова, което току-що научи чрез видеовръзката с Ню Йорк.

— Не можем да позволим на пазарите да отворят — заключи той. — Тоест те не могат да отворят. Никой не може да търгува. Никой не знае с какви пари разполага. Никой не знае кой какво притежава. А и банките… Господин президент, изправени сме пред огромен проблем. Досега не се е случвало нищо, което дори бегло да прилича на това.

— Бъз, става въпрос само за пари, нали? — попита Арни ван Дам, като се чудеше защо всичко трябваше да им се стовари в един ден след сравнително приятните няколко месеца.

— Не, не са само пари. — Всички извърнаха глави към Райън, понеже именно той отговори на въпроса. — Става дума за увереност. Бъз написа книга по въпроса по времето, когато аз работех за „Мерил Линч“. — „Може би една приятелска забележка ще успокои малко човека“ — помисли си той.

— Благодаря ти, Джак. — Фидлър седна и отпи от чашата с вода. — Вземете за пример краха през 1929. Какво загубихме всъщност? В парично отношение отговорът е нищо. Много вложители загубиха и ризите на гърба си, купуването на кредит утежни още повече нещата, но онова, което хората често не проумяват, е, че загубените от тях пари са били вече дадени на други.

— Не разбирам — рече Арни.

— Никой не го разбира истински. Става дума за едно от онези неща, които са прекалено прости. В сферата на пазара хората очакват нещо сложно и забравят, че гората се състои от отделни дървета. Всеки инвеститор, загубил пари, първо е дал парите си на борсов посредник, в замяна на което е получил удостоверение за притежаван капитал. Той е заменил парите си за нещо стойностно, ала стойността на това нещо е паднала и така се е стигнало до краха. Но другият човек, онзи, който е издал удостоверението и е прибрал парите Преди катастрофата… Абстрактно погледнато, той е постъпил умно и не е загубил нищо, нали? Следователно количеството пари, въртящи се в икономиката през 1929, изобщо не се е променило.

— Парите не могат просто да се изпарят, Арни — поясни Райън. — Те преминават от един собственик към друг. Не изчезват просто така. Федералният резервен фонд се грижи за това. — Беше очевидно обаче, че Ван Дам не разбираше.

— Но тогава защо, по дяволите, се е стигнало до Голямата депресия?

— Заради увереността — отвърна Фидлър. — Много хора наистина са изгорели през двадесет и девета. Купували са акции, като са залагали суми, по-ниски от стойността на сделката. Днес на това се вика спекулации с кредит. После не са могли да изплатят дълга си, когато е трябвало да продават. Банките и другите институции са опрали пешкира, защото се е наложило да покрият разликите. Като краен резултат имаме множество незначителни хора, останали само с дългове, които не биха могли да изплатят, и банки, страдащи от паричен дефицит. При тези обстоятелства хората спират всякаква дейност. Страх ги е да рискуват онова, което им е останало. Онези, които са се измъкнали навреме и все още имат пари, тоест, които в действителност не са пострадали, виждат какво е дереджето на останалата икономика и също не правят нищо. Просто са се закотвили по местата си, понеже навън изглежда страшно. Ето какъв е проблемът, Арни. Разбирате ли, една икономика не се изгражда с богатство, а с използването на това богатство чрез всичките сделки, сключвани всеки ден: от хлапето, което коси тревата ти за долар, до големите корпоративни операции. Ако тези неща спрат, всичко спира.

Райън кимна одобрително на Фидлър. Идеална, кратка лекция.

— Все още не съм сигурен, че разбирам — каза шефът на президентската канцелария. Самият президент още само слушаше.

„Мой ред е“ — помисли си Джак и поклати глава.

— Не са много хората, които го схващат. Както каза Бъз, прекалено просто е. Като показател за една тенденция човек взима дейността, а не бездействието, обаче истинската опасност се крие в бездействието. Ако аз реша да стоя със скръстени ръце и да не правя нищо, тогава парите ми не са в обращение. Не купувам продукти и хората, правещи продуктите, които бих купил, остават без работа. Това нещо ги плаши, плаши и съседите им. Съседите така се изплашват, че стискат здраво парите си: защо да ги харчат, след като може да им потрябват за храна, когато и те загубят работата си, нали така? И така нататък, и така нататък. Изправени сме пред истински проблем, момчета — заключи Джак. — В понеделник сутринта банкерите ще открият, че също не знаят какво притежават. Преди банковата криза започнала в действителност едва през 1932, дълго след бъркотията на финансовия пазар. Не и този път.

— Много ли е зле? — Въпросът дойде от президента.

— Не зная — отговори Фидлър. — Никога преди не се е случвало.

— „Не зная“ не решава проблема, Бъз — отбеляза Дърлинг.

— Нима предпочитате лъжа? — попита финансовият министър. — Трябва ни председателят на Федералния резервен фонд. Сблъскваме се с много проблеми. Първият и един от най-големите е криза на ликвидността с небивали размери.

— Да не говорим за избухналата война — подчерта Райън за онези, които можеше да са забравили.

— Кое е по-сериозно? — поинтересува се президентът Дърлинг.

Джак се замисли за миг.

— От гледна точка на окончателните щети, които ще понесе страната ни ли? Имаме две потопени подводници и предполагам към двеста и петдесет мъртви моряци. Два осакатени самолетоносача, които могат да се поправят. Марианските острови имат нов владетел. Всичко това е лошо — рече Джак с премерен глас, като обмисляше думите си. — Те обаче не засягат истински националната ни сигурност, понеже тези неща не са свързани с действителната сила на страната ни. Америка е една споделена от всички идея. Ние сме хора, мислещи по определен начин и вярващи, че могат да направят всичко, което поискат. Всичко друго е следствие от това. Става дума за увереност, оптимизъм, нещото, което останалите държави намират за странна наша черта. По дяволите, отнеме ли ни някой това, няма да се различаваме по нищо от другите. Най-краткият отговор на вашия въпрос, господин президент, е, че икономическият проблем е далеч по-опасен за нас от направеното току-що от японците.

— Изненадваш ме, Джак — рече Дърлинг.

— Сър, както каза Бъз, нима предпочитате лъжа?

 

 

— Дявол го взел, какъв е проблемът? — попита Рон Джоунс. Слънцето вече бе изгряло и добре се виждаше, че американската подводница „Пасадена“ все още е завързана за кея, националният флаг провиснал жалко в неподвижния въздух. Бойна подводница от американските военноморски сили бездействаше, а синът на неговия наставник беше загинал от ръката на врага. Защо никой не предприемаше нещо по въпроса?

— Тя не е получила заповеди — отвърна Манкузо, — защото аз нямам заповеди, защото главнокомандващият в тихоокеанската зона няма заповеди и най-вече, понеже Националното главно командване не е издало никакви заповеди.

— Да не са заспали там?

— Сега министърът на отбраната би трябвало да е в Белия дом. Президентът вече е бил запознат с фактите, предполагам — разсъждаваше гласно командирът на тихоокеанските подводници.

— Обаче не може да си извади палеца от устата — подхвърли Джоунс.

— Говорим за президента, Рон. Правим каквото той каже.

— Да, така Джонсън изпрати баща ми във Виетнам. — Той се обърна и погледна картата на стената. До края на деня японските кораби щяха да излязат от обсега на самолетоносачите, които така или иначе не можеха да изстрелят самолети. Американският кораб „Гари“ приключи издирването за оцелели най-вече от страх да не би там да са изостанали японски подводници, ала в очите на всички изглеждаше така, сякаш бе прогонен от местопроизшествието от катер на бреговата охрана. Информацията, с която разполагаха, се основаваше на спътникови наблюдения, понеже бяха сметнали за неблагоразумно да изпратят дори патрулен самолет P-ЗC, който да следва корабите, камо ли да преследват установените подводни контакти. — Първи в безопасност, а?

Манкузо реши този път да не се ядосва. Той беше флагман и му се плащаше да мисли като такъв.

— Всичко с времето си. Най-важният ни потенциал, който е изложен на риск, са тези два самолетоносача. Трябва да ги върнем обратно и да ги поправим. В момента Уоли замисля някои операции. Трябва да съберем информация, да я обмислим и тогава да решим какво можем да направим.

— А после да видим дали той ще ни разреши, така ли?

Манкузо кимна.

— Така действа системата.

— Страхотно!

 

 

Зората беше наистина привлекателна. Седнал на горния етаж и до прозореца от лявата страна на самолета 747, Ямата гледаше навън и не обръщаше внимание на жуженето от водещите се около него разговори. Почти не бе мигнал от три дни насам и все пак приливът от сила и въодушевление го заливаше като потоп. Този беше последният полет от предварителното разписание. Превозваше предимно ръководен персонал, както и няколко инженери и цивилни граждани, които щяха да започнат внедряването на новото правителство. Бюрократите, натоварени с тази задача, постъпиха сравнително хитро по техен си начин. Разбира се, всеки на Сайпан щеше да има право на глас и изборите щяха да са обект на международно наблюдение — това бе политическа необходимост. Местните жители бяха около двадесет и девет хиляди, но в това число не влизаха японците, мнозина от тях притежаващи сега земя, дом и търговски предприятия. В него не влизаха и войниците и отседналите в хотели хора. Самите хотели (естествено, най-големите бяха японска собственост) щяха да се разглеждат като жилищни кооперации, а всички обитатели на апартаментите — местни жители с право на собственост. Като японски граждани всички те имаха право на глас. Войниците също бяха граждани и имаха избирателно право и тъй като статутът на гарнизона им беше неясен, те също се смятаха за местни жители. Войници и цивилни, японците на острова бяха тридесет и една хиляди, а щом се провеждаха избори… Е, сънародниците му прилежно се възползваха от гражданските си права, нали? „Международните наблюдатели — помисли си той, отправил взор на изток — да вървят по дяволите.“

Бе особено приятно да наблюдаваш от височина единадесет хиляди метра първата притъпена руменина на хоризонта, която силно приличаше на украса към букета от все още видими звезди. Заревото просветля и се разрасна, премина от пурпурно през наситено червено и оранжево, а сетне прие първите сребристи тонове на слънчевото лице, които още не се забелязваха по черното море отдолу. На Ямата му хрумна, че сякаш изгревът е само за неговите очи, виждащи го дълго преди по-долните хора да могат да му се порадват и насладят. Самолетът изви леко надясно и започна да се снижава. Траекторията надолу през утринния въздух бе идеално съобразена с времето и като че ли задържа слънцето на едно място през цялото спускане, просто едно жълто-бяло сребро, и така запази вълшебния момент за няколко минути. Чистото великолепие трогна Ямата почти до сълзи. Той още помнеше лицата на родителите си, скромния им дом на Сайпан. Баща му беше дребен и не особено преуспяващ търговец, продаващ най-вече дрънкулки и полезни джунджурии на войниците от гарнизона на острова. Райзо си спомняше, че татко му винаги бе много учтив с тях, усмихваше се, кланяше се, приемаше дебелашките им шеги за изсъхналия му от детски паралич крак. Момчето, наблюдавало всичко, някога смяташе за нормално да се отнасяш почтително към мъже, носещи оръжия и униформата на нацията ти. Оттогава опитът го научи друго, разбира се. Те бяха просто слуги. Продължаващи самурайската традиция или не (напомни си, че самата дума „самурай“ бе производна от глагола „служа“ и явно предполагаше и господар, нали?), именно те се грижеха и защитаваха по-високопоставените, а пък последните ги наемаха, плащаха им и им казваха какво да правят. Налагаше се да се отнасят към тях с по-голямо уважение, отколкото наистина заслужаваха, но странното бе, че колкото по-висок чин имаха, толкова по-добре разбираха къде е истинското им място.

— Ще кацнем след пет минути — съобщи му един полковник.

— Дозо.^[1] — Последва кимване вместо поклон, Защото бе седнал, ала въпреки всичко кимването беше премерено, точно колкото да благодари за услугата на един подчинен, като с този мил жест му показваше едновременно вежливостта и превъзходството си. С времето, ако този полковник го биваше и достигнеше генералски чин, кимването щеше да се промени, а ако продължеше нагоре, то някой ден с малко късмет Ямата-сан можеше да се обърне към него с първото му име в знак на приятелство, да го дари с усмивка и някоя шега, да го покани да пийнат по нещо и с издигането му във висшето командване да го научи кой е истинският господар. Полковникът вероятно се стремеше към тази цел. Ямата закопча предпазния колан и приглади косата си.

Капитан Сато беше изтощен. Просто прекара твърде много време във въздуха, като не само наруши, а направо разби на пух и прах правилата на своята авиолиния за почивка на екипажа, но той също не можеше да забрави дълга си. Отмести поглед вляво и видя в утринното небе мигащите светлинки на два изтребителя, вероятно F-15 (в единия може би летеше синът му), които кръжаха наоколо, за да бранят земята, била някога пак част от тяхната страна. „Внимателно“ — каза си той. На грижите му бяха поверени войници на неговата родина и те заслужаваха най-доброто. Като с едната ръка контролираше ръчките за газта, а с другата кормилото, пилотът направляваше пътническия самолет „Боинг“ по невидимата спускаща се през въздуха линия към точката, която очите му вече бяха набелязали. След командата му към втория пилот огромните предкрилки бяха спуснати докрай. Сато плавно дръпна назад ръчката, с което повдигна носа и даде кратко ускорение на самолета, остави го да се уравновеси и гладко да се спусне, докато накрая единствено стържещият звук от гума им показа, че се движат по земята.

— Вие сте поет — възкликна вторият пилот, за пореден път впечатлен от уменията на колегата си.

Сато си позволи да се усмихне, докато превключваше реверса.

— Вкарайте го в терминала. — Сетне пусна интеркома в кабината и се обърна към пътниците: — Добре дошли в Япония.

Ямата не извика само защото тези думи го изненадаха много. Той не изчака самолетът да спре и разкопча колана си. Вратата на пилотската кабина бе пред очите му и Райзо трябваше да каже нещо.

— Капитане?

— Да, Ямата-сан?

— Вие разбирате, нали?

Пилотът кимна като горд професионалист и в този миг изключително приличаше на дзайбацу.

— Хай. — Беше възнаграден с най-искрен поклон и уважението на Ямата-сан стопли сърцето му.

Бизнесменът не бързаше, не и сега. Бюрократите и административните военни лица слизаха от самолета и се качваха в чакащите ги автобуси, които щяха да ги откарат до хотел „Нико Сайпан“ — голяма модерна постройка, разположена по средата на западния бряг на острова, която щеше да е временната административна дирекция за наемателите… „За новото правителство“ — поправи се Ямата. Нужни бяха пет минути, докато слязат всички, след което сам се отправи към поредния джип „Тойота“. Шофьорът този път се оказа един от служителите му, знаещ какво да прави, без да му се казва, и съзнаващ, че за Ямата това бе момент, на който искаше да се наслади мълчаливо.

Той почти не забелязваше оживлението. Макар сам да го предизвика, сега то беше по-маловажно, отколкото когато го очакваше. Е, може би дари с кратка усмивка военните превозни средства, ала сега усети истински умората и очите му се затваряха напук на желязната му воля, заповядваща им да се отворят широко и да се прояснят. Шофьорът внимателно бе планирал маршрута и успя да избегне големите задръствания. Скоро пак минаха покрай Марианския клуб и въпреки че слънцето вече беше високо, не се виждаха никакви играчи на голф. Нямаше и никакво военно присъствие, като се изключат двата камиона за спътникови връзки в края на паркинга, пребоядисани в зелено съвсем наскоро, след присвояването им от Ен Ейч Кей. Не, не биваше да повреждат игрището за голф, което сега несъмнено бе най-скъпият недвижим имот на острова.

„Тук някъде беше“ — помисли си Ямата, като си припомни формата на хълмовете. Недодяланото магазинче на баща му някога се мъдреше близо до северното летище и той добре помнеше изтребителите А6М, наперените летци и често надменните войници. Ей там стоеше фабриката за захарна тръстика на компанията „Нанио Кохацу Кайша“, което му напомни как крадеше малки късчета тръстика и сетне ги дъвчеше. Колко хубави бяха прохладните утрини! Скоро се озоваха в неговата земя. С усилие на волята си Ямата прогони стелещата се пелена, слезе от колата и този път се запъти на север.

Насам би трябвало да са тръгнали баща му, майка му и неговите брат и сестра и във въображението си той виждаше татко си, накуцващ с осакатения крак и борещ се за достойнството, от което връхлетялата го в детството болест винаги го лишаваше. Дали в тези последни дни той е служил на войниците, като им е занасял полезните неща, които е имал? Дали самите войници в тези последни дни са престанали с грубите подигравки относно физическия му недъг и са му благодарили с прямотата, характерна за хора, видели и почувствали приближаването на смъртта? Щеше му се да вярва, че е било така. Трябва да са дошли до тази клисура, а отстъплението им към смъртта сигурно е било бранено от последния ариергарден военен отряд, показващ за последен път своето съвършенство.

Местните я наричаха канарата Банзай, а питаещите по-малко расизъм — канарата на самоубийството. На Ямата щеше да му се наложи да накара рекламните си агенти да се погрижат за смяна на името с нещо по-почтително. Девети юли 1944: денят, в който организираната съпротива приключи. Денят, в който американците обявиха остров Сайпан за „сигурна територия“.

Канарите всъщност бяха две, образуващи дъга и гледащи навътре, сякаш към някакъв театър. По-високата се извисяваше на двеста и четиридесет метра над зовящото море. Мраморни колони, построени преди години от японски студенти, отбелязваха мястото и изобразяваха деца, коленичили за молитва. Тук би трябвало да са се приближили към ръба, хванали се за ръце. Помнеше силните ръце на баща си. Дали брат му и сестра му са се страхували? Реши, че по-скоро са се ориентирали, отколкото са изпитали страх, след онези двадесет и един дни, изпълнени с врява, ужас и неразбиране. Мама сигурно е погледнала татко. Сърдечна, ниска и закръглена жена, чийто весел звънлив смях кънтеше отново в ушите на сина й. Войниците от време на време се отнасяха грубо с баща му, ала с нея никога, нито пък с децата й. А и последната услуга на воините е била да държат американците на разстояние от тях в онзи последен миг, когато са скочили от канарата. Ямата предпочиташе да вярва, че са се държали за ръце, всеки е притиснал едно от децата в последна нежна прегръдка (с което са оставили другия си син сирак) и гордо са отказали да паднат пленници в ръцете на варвари. Той можеше да затвори очи и да види всичко и за пръв път споменът и изникналата във въображението му гледка породиха емоции, които разтърсиха тялото му. Досега, като идваше тук през всичките тези години, той никога не си бе позволявал нещо повече от ярост, но днес можеше да даде пълна воля на чувствата си и да заплаче от гордост, тъй като изпълни моралния си дълг към тези, дарили го с живот, и към онези, осъдили родителите му на смърт. Докрай.

Шофьорът наблюдаваше и го разбираше, макар да не знаеше всичко това, понеже познаваше историята на това място и сам се трогна до сълзи при вида на треперещия щестдесет и няколко годишен мъж, пляскащ с ръце, за да привлече вниманието на заспалите завинаги роднини. Спрял се на сто метра оттам, той виждаше разтърсваните от ридания рамене на Ямата, който след известно време полегна на една страна, както си беше с официален костюм, и заспа. Може би щеше да ги сънува. Може би духовете, на когото и да бяха те, щяха да го посетят в съня и да му кажат нещата, които имаше нужда да чуе. Поне така си мислеше шофьорът. Истинската изненада според него обаче бе, че старият негодник изобщо имаше душа. Вероятно си е съставил погрешно мнение за шефа си.

 

 

— Проклет да съм, ако организацията им не е добра! — каза си Ореза, докато гледаше през бинокъла си. Онзи евтиния, който държеше вкъщи.

Прозорецът на всекидневната предоставяше изглед към летищата, а кухнята гледаше към пристанището. „Оркид ейс“ отдавна беше отплавал и друг ферибот за автомобили зае котвеното му място. Този се казваше „Сенчъри хайуей 5“ и разтоварваше джипове и камиони. Португалеца бе направо съсипан, след като си наложи да стои буден цяла нощ. Събраха му се и седем часа без сън, част от които прекара в тежко надиграване с океана на запад от острова. Лейтенантът знаеше, че е прекалено стар за такива неща. Бъроус, който беше по-млад и по-умен, се бе свил на килима в дневната и хъркаше.

За първи път от години Ореза копнееше за цигара. Те помагаха, когато трябва да си нащрек. Човек просто се нуждаеше от тях в такива моменти. Цигарите бяха нещо, което един воин би използвал, или поне така излизаше от филмите за Втората световна война. Сега обаче не беше Втората световна, а и той не бе воин. Въпреки тридесет и кусур годишната си служба в американската брегова охрана никога не беше стрелял в пристъп на гняв даже по време на единственото си посещение във Виетнам. Винаги някой друг поемаше стрелбата. Той не знаеше как да се бие.

— Цяла нощ ли будува? — попита Исабел, облечена за работа. От тази страна на сто и осемдесетия меридиан бе понеделник и следователно работен ден. Тя сведе поглед и забеляза, че кочанът с бележки, обикновено стоящ до телефона, е покрит с драскулки и цифри. — Има ли значение?

— Не зная, Из.

— Искаш ли закуска?

— Не може да ни навреди — обади се Пийт Бъроус, който се протягаше при влизането си в кухнята. — Май съм задрямал от умора към три. — Последва моментен размисъл. — Чувствам се като… боклук — каза той от уважение към дамата в стаята.

— Е, трябва да съм на рецепцията след около час — отбеляза госпожа Ореза и отвори хладилника.

Бъроус разбра, че закуската в този дом предлага избор от няколко вида студени тестени храни и обезмаслено мляко плюс препечена филийка от хляб с вкус на слама. „Прибавим ли малко плодове, все едно съм отново в Сан Хосе“ — помисли си. Вече надушваше обаче кафето. Намери си чашка и си наля.

— Някой е истински майстор на кафето.

— Мани — поясни Исабел.

Ореза се усмихна за пръв път от часове насам.

— Научих се от първия си шеф. Подходяща комбинация от сортове, подходящи пропорции и щипка сол.

„Сигурно при лунно затъмнение и след принасяне в жертва на някоя коза“ — помисли си Бъроус. Но и така да беше, козата бе умряла за благородна кауза. Той отпи голяма глътка и се приближи до Ореза, за да провери списъка.

— Толкова много?

— Може и преценката ми да е скромна. Оттук до Япония има два часа полет. Това прави четири за отиване и връщане. Да проявим щедрост и да кажем, че престоят на двете места е по деветдесет минути. Получаваме седемчасов цикъл. По три курса и половина на самолет за един ден. С всеки полет идват триста, може би триста и петдесет войници. Значи всеки самолет докарва хиляда човека. При петнадесет самолета, действащи за един ден, получаваме пълна дивизия. Мислиш ли, че жълтурите имат повече от петнадесет самолета 747? — попита Португалеца. — Както казах, умерена преценка. Сега остава само да докарат оборудваните си превозни средства.

— Колко кораба ще им трябват?

Последва ново смръщване.

— Не съм сигурен. По време на войната в Персийския залив… Тогава бях там като пристанищна охрана… По дяволите! Зависи какви кораби използваш и как ги товариш. Пак ще бъда умерен. Двадесет големи търговски ферибота само за докарване на машините. Камиони, джипове и какви ли не неща, за които никога не би се сетил. Все едно да преместиш град, пълен с хора. Ще трябва да доставят периодично гориво. Тази скала не ражда достатъчно храна; тя също трябва да идва с кораби, а населението на този остров току-що се удвои. Водните запаси може да се изчерпят. — Ореза погледна списъка и си отбеляза. — Както и да е, дошли са, за да останат тук. Тук няма съмнение — завърши той и се отправи към масата и към нискокалоричната си храна, като си мечтаеше за три яйца на очи, бекон, препечен бял хляб с масло, пържени картофки и всичкия холестерин, който съдържаха. Проклета старост!

— Ами аз? — попита инженерът. — Видях, че ти минаваш за местен. Адски сигурно е, че аз не бих могъл.

— Пийт, ти си мой клиент, а аз съм командирът, нали? Аз отговарям за безопасността ти. Такъв е законът на морето.

— Вече не сме в морето — подчерта Бъроус.

Ореза се раздразни от истинността на забележката.

— Дъщеря ми е адвокатът в къщата. Аз се опитвам да не усложнявам нещата. Изяж си закуската. Трябва да поспя, а ти да поемеш дежурството преди обед.

— А аз? — попита госпожа Ореза.

— Ако не се явиш на работа…

— …някой ще се запита защо.

— Хубаво ще е да разберем дали казват истината за полицаите, които са били простреляни — продължи съпругът й. — Не съм мигнал цяла нощ, Из. Не чух нито един изстрел. Като че ли на всеки кръстопът има постове, обаче те не правят нищо на хората. — Той направи пауза. — На мен също не ми харесва, скъпа. Ще трябва някак си да се справим с това.

 

 

— Направи ли го, Ед? — попита направо Дърлинг, а очите му пронизваха вицепрезидента. Той го проклинаше, загдето бе принуден да мисли над още един проблем сред множеството кризи, надвиснали сега над президентството му. Статията във „Вашингтон пост“ обаче го лишаваше от избор.

— Защо ме оставяш на произвола на съдбата? Защо поне не ме предупреди?

Президентът размаха ръце в Овалния кабинет.

— Има много неща, които можеш да правиш тук, и други, които не можеш. Едно от тях е да не се намесваш в криминално следствие.

— Не ми ги пробутвай тия! Много хора са…

— Да, и после всички са си платили за това. — „Ще трябва да спасявам моя задник — не добави Роджър Дърлинг. — Няма да рискувам задника си заради твоя.“ — Не отговори на въпроса ми.

— Виж какво, Роджър! — озъби му се Ед Килти.

Президентът го прекъсна с вдигане на ръка и с тих глас каза:

— Ед, икономиката ми се разпада. Наши моряци умряха в Тихия океан. Не мога да отделя енергия за това. Не мога да жертвам политически средства. Не мога да отделя и време. Отговори на въпроса ми — заповяда Дърлинг.

Вицепрезидентът поруменя и рязко обърна глава надясно, преди да започне:

— Добре де, харесвам жените. Никога не съм го крил. С жена ми си имаме споразумение. — Той пак извърна глава към него. — Обаче никога, абсолютно НИКОГА не съм тормозил сексуално, посягал, изнасилвал или насилвал някого в целия си скапан живот. Никога. Не ми се налага.

— Ами Лиса Беринджър? — рече Дърлинг, като провери в записките си за името.

— Тя беше сладко създание. Много будна, съвсем пряма и ме умоляваше да… Е, нали се сещаш. Обясних й, че не мога. През онази година ми предстоеше преизбиране, а пък и тя бе прекалено млада. Заслужаваше някого на нейната възраст, който да се ожени за нея, да я дари с деца и хубав живот. Тя го понесе тежко, пропи се… Може и да е взимала нещо друго, ама не ми се вярва. Както и да е, една нощ тя засилила по магистралата и загинала, Роджър. Присъствах на погребението. Все още разговарям с родителите й. Е, не и напоследък, струва ми се.

— Тя е оставила послание, едно писмо.

— Не е само едно. — Килти бръкна в джоба на сакото си и му подаде два плика. — Изненадан съм, че никой не е забелязал датата на онова, което е у ФБР. Десет дни преди смъртта й. Това е написано седмица по-късно, а това е от деня, в който умря. Персоналът ми ги намери. Сигурно Барбара Линдърс е открила другото. Нито едно от тях не е било изпратено. Всъщност струва ми се, че ще откриеш някои разлики между трите писма.

— Тази Линдърс твърди, че…

— Съм я упоил? — Килти поклати глава. — Знаеш за проблема ми с алкохола, знаеше за него и когато ме покани в кабинета си. Вярно, аз съм алкохолик, ала за последен път пих преди две години. — Последва цинична усмивка. — Сега сексуалният ми живот е даже по-хубав. Да се върнем на Барбара. В онзи ден тя беше болна, имаше грип. Отишла е до аптеката на Хълма и са й дали рецепта, след което…

— Откъде знаеш тези неща?

— Може да си водя дневник. Или пък просто имам добра памет. Все едно, зная датата, когато това стана. Може би някой от помощниците ми е проверил в архива на аптеката и пак може би на шишенцето с лекарството, от което е взела, е имало етикет с надпис: „Не пийте, докато взимате тези таблетки.“ Не знаех за това, Роджър. Когато съм настинал, пия бренди. Е, поне това пиех. По дяволите, използвах алкохола за много неща — призна си Килти. — Така че й сипах малко и тя стана много отзивчива. Дори прекалено, струва ми се, обаче аз също се бях понакиснал и реших, че просто всеизвестният ми чар действа.

— И какво искаш да ми кажеш? Че си невинен?

— Искаш да призная, че съм разгонен котарак и не мога да си държа ципа затворен? Добре, май е така. Ходил съм по свещеници, лекари, бях веднъж в клиника… Доста труд ми коства да го потуля. Накрая отидох при завеждащия неврологичното отделение в медицинския колеж на Харвард. Там смятат, че съществува част от мозъка, която контролира инстинктите ни. Това е само теория, но е обоснована. Свързано е с повишената активност. Бил съм хиперактивно дете. Все още не мога да спя повече от шест часа на нощ. Роджър, аз съм всичко това, обаче не съм изнасилвач.

„Значи такава била работата!“ — помисли си Дърлинг. Без сам да е адвокат, той бе назначавал, изслушвал и взимал съвети от достатъчно юристи, за да вникне в смисъла на думите. Килти можеше да се защити с два аргумента: че доказателствата против него са по-несигурни, отколкото следователите си мислят, и че всъщност вината не е негова. Президентът се запита кое от оправданията може да е вярно. Никое? Едно от тях? И двете?

— Тогава какво смяташ да направиш? — попита той вицепрезидента със същия глас, с който преди няколко часа се обърна към японския посланик. Все повече започваше да съчувства на седящия срещу него мъж напук на принципите си. Ами ако той наистина казваше истината? Откъде би могъл да знае… В крайна сметка такова щеше да е заключението и на съдебните заседатели, ако се стигнеше дотам; а щом заседателите щяха да си помислят това, то какви ли щяха да бъдат разискванията на Юридическата комисия? Килти все още имаше много поддръжници на Хълма.

— Някак си не ми се вярва, че това лято някой ще отпечата лепенки с надпис ДЪРЛИНГ/КИЛТИ, нали така? — Въпросът бе придружен от нещо като усмивка.

— Не и ако ми искат мнението — потвърди президентът с подновено равнодушие. Не беше време за шеги.

— Не искам да ти навредя, Роджър, макар преди два дни да ми се искаше. Ако ме беше предупредил, можех да ти кажа тези неща по-рано и да спестя на всички много време и проблеми. Включително и на Барбара. Загубих й следите. Много я бива по гражданските права, има глава на раменете си и добро сърце. Знаеш ли, това бе единственият път с нея. И след него тя остана на служба при мен — изтъкна Килти.

— Приключихме с това, Ед. Кажи ми какво искаш.

— Ще си отида. Ще подам оставка и няма да бъда даден под съд.

— Не е достатъчно — каза Дърлинг безизразно.

— О, ще призная слабостите си. Ще ти се извиня в качеството ти на почтен държавен служител за всичко, с което може да съм навредил на президентството ти. Адвокатите ми ще се срещнат с техните адвокати и ще се споразумеят за някаква компенсация. Напускам обществения живот.

— А ако и това не е достатъчно?

— Достатъчно ще е — заяви уверено Килти. — Не мога да бъда изправен пред съда, докато не бъдат разрешени конституционните трудности. Става дума за месеци, Роджър. Вероятно чак до лятото, а може би чак до конгреса. Не можеш да си го позволиш. Предполагам, че най-лошият сценарий за теб е следният: Юридическата комисия изпраща акта за повдигане на обвинение до парламента, обаче той не го приема, или пък го приема на косъм и сетне процесът в Сената свършва така, че заседателите не могат да постигнат съгласие. Имаш ли представа колко услуги съм правил на членове на парламента и Сената? — Килти поклати глава. — За теб не си струва политическият риск, а и отвлича вниманието ти и това на Конгреса от държавните дела. Нуждаеш се от всичкото време, с което разполагаш. По дяволите, дори от повече. — Той стана и се запъти към вратата вдясно от президента: онази, която така идеално се сливаше с извитите стени с цвят на слонова кост и със златния корниз. Последните си думи каза, без да се обръща: — Така или иначе вече зависи от теб.

Президентът Роджър Дърлинг се ядоса, че в крайна сметка лесният изход можеше да се окаже също и най-правилен, но никой нямаше да го узнае. Хората щяха да си знаят, че крайният му ход е бил политически изгоден в един исторически момент, изискващ извличането на политическа изгода. Икономика, готова да се превърне в руини, току-що започнала война — нямаше време да си играе с това. Една млада жена бе умряла. Други твърдяха, че са жертви на сексуален тормоз. Но какво би станало, ако мъртвото момиче е загинало по други причини и ако другите… „Дяволите да го вземат!“ — изруга мислено той. Тези неща трябваше да се решават от съдебни заседатели. Трябваше обаче да се мине през три отделни правни процедури, преди да се даде възможност на журито да реши, а тогава вече всеки адвокат с малко акъл можеше да каже, че при всички положения справедлив процес е невъзможен, след като Си-Спан полага максимални усилия да покаже на целия свят всяко едно доказателство, като така опорочава всичко и лишава Килти от конституционното му право на честни и безпристрастни съдебни действия пред безкористни съдебни заседатели. Напълно възможно бе да се стигне във федерален окръжен съд. При обжалване вероятността беше дори по-голяма, а жертвите нямаше да спечелят нищо. Ами ако мръсникът наистина бе, технически погледнато, невинен по повдигнатото обвинение? Един свален цип, макар и неприятна гледка, не представляваше престъпление.

А и нито той, нито страната се нуждаеха от такова отклоняване. Роджър Дърлинг звънна на секретаря си.

— Да, господин президент?

— Свържи ме с министъра на правосъдието.

Дърлинг си помисли, че не е бил прав. Разбира се, че можеше да се намеси в съдебно разследване. Налагаше се. И беше лесно. По дяволите!