Включено в книгата
Оригинално заглавие
Excavation, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 90 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

Harper Torch

© 2000 by Jim Czajkowski

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002


Посвещавам тази книга на випуска от 1985 година на Ветеринарния факултет на университета в Мисури и преди всичко на моите съквартиранти Дейв Шмит, Скот Уелс, Стив Брънерт и Брад Генгенбах.

И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание и живот; и стана човекът жива душа.

И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, там настани човека, когото създаде.

Битие, 2:7-8

Встъпление
Изгрев слънце

Андите
Перу, 1538 година

Не можеше да избяга.

Като си пробиваше път през потъналата в изпарения джунгла, Франсиско де Алмагро вече бе оставил всякаква надежда да се скрие от ловците, преследващи го с настървеността на хрътки. С тежка въздишка спря на тясната пътека и си пое дъх. После избърса потта от челото си с ръкав. Все още бе облечен в своето расо на доминикански монах, изтъкано от черна вълна и коприна, но то вече бе изпокъсано и мръсно. Инките, които го бяха пленили, му отнеха всички вещи. Оставиха му единствено расото и кръста. Шаманът на племето ги бе предупредил, че не трябва да докосват тези талисмани на един чужд бог. Очевидно се боеше да не би неволно да обиди божеството на пришълеца.

Тежката дреха бе много неудобна за бягство през гъстата растителност и изпарения в горната част на Андите, но младият монах не я захвърляше. Расото бе благословено от самия папа Климент при ръкополагането на Франсиско, така че той не искаше да се раздели с него. Налагаше се обаче да го прекрои така, че да подхожда повече на обстановката. Хвана расото за ръба и отпра частта от него до бедрата му.

След като освободи краката си, вслуша се в звуците, издавани от преследвачите. Виковете на ловците инки се чуваха все по-силно и кънтяха в планинския проход зад него. Дори и пискливите крясъци на смутените маймуни, обитаващи зеления гъсталак над главата му, не можеха да заглушат тържествуващите викове на преследвачите. Не след дълго щяха да го настигнат.

Младият монах реши, че му остава само една надежда. Само една възможност за спасение. Ставаше дума за спасението на света, не за неговото.

Целуна отпрания къс плат и го пусна на земята. Трябваше да побърза. Изправи се твърде рязко и за миг му притъмня пред очите. Размаха ръце и се залови за тънко дръвче, за да не падне, и започна трескаво да си поема въздух. Пред очите му заблещукаха искрици. Намираше се високо в Андите и разреденият въздух му пречеше да диша както трябва, така че му се налагаше често да си почива. Нямаше право обаче да си позволи да спре.

Като пусна дръвчето, Франсиско пое отново по пътеката. Походката му бе неуверена и той се препъваше. Това обаче се дължеше не само на надморската височина. Преди да обявят екзекуцията му призори, бяха го подложили на ритуално кръвопускане и го бяха насилили да погълне чаша горчива течност — „чича“ — опияняваща напитка, която бе направила походката му нестабилна. Умората от бягството бе засилила ефекта на питието.

Докато тичаше, му се струваше, че ръцете на джунглата, се протягат към него и се опитват да го хванат. Пътеката се наклони първо наляво, после надясно. Сърцето му се премести в гърлото, ушите му се изпълниха с усилващо се бучене, което заглуши дори виковете на преследвачите. Франсиско се измъкна от джунглата и за малко не падна в една пропаст. Далеч под себе си видя източника на бученето — в черни скали се разбиваше вода, която образуваше бяла пяна. Паметта му подсказа, че пред него бе един от многото притоци, захранващи могъщата река Урубамба. Сега обаче не му беше до топография. Тази пропаст го делеше от спасението. Гърдите му бяха изпълнени с отчаяние, което притискаше сърцето му. Задъхан, Франсиско подпря ръце на наранените си колене. Тогава забеляза тънкия мост, изплетен от треви. Намираше се от дясната му страна и прекосяваше бездната.

„Orbigado, meu Deus!“ — благодари той на Бога на португалски. Не бе говорил на родния си език от деня, когато бе ръкоположен в Испания. Едва сега, когато по лицето му се стичаха сълзи, предизвикани от страха и безсилието, се обърна на матерния си език.

Изправи се, отиде при моста и хвана с ръка въжето, изплетено от тревата ichu. Над реката се простираше единично дебело въже, а над него имаше две по-тънки въжета, които да улесняват прекосяването на бездната. Ако не бе в такова състояние, Франсиско щеше да изпита възхищение от подвига на строителите на моста. Сега обаче мислите му бяха съсредоточени върху бягството. Върху това как да движи краката си, за да не падне. Всичките му надежди бяха да достигне преди преследвачите си светилището, разположено на върха на отсрещния зъбер. Инките боготворяха планинските върхове и им се кланяха. За да стигне до това място обаче, първо трябваше да преодолее пропастта, а после да прекоси изпълнената с изпарения гора и да се изкатери на скалния връх, извисяващ се пред него. Дали щеше да му достигне време за това?

Франсиско за миг наостри слух, но не можа да чуе нищо друго освен рева на реката, намираща се под него. Не виждаше преследвачите, но допускаше, че навярно бързо съкращават разстоянието, делящо ги от него. Нямаше право да се страхува от вероятността да падне в бездната.

Прокара запотена длан върху косите си, наболи по бръснатата му глава, и хвана едно от помощните въжета… Помоли се Богу, стъпи на моста и тръгна по него. Не погледна надолу, вместо това втренчи поглед в другия му край. Преминаването му се стори безкрайно дълго. Най-после усети как левият му крак докосва камък. Отдъхна с облекчение, слезе от моста и стъпи на твърда земя. Тъкмо щеше да коленичи, готов да целуне и благослови земята, когато чу как някой излая зад гърба му. Дълбоко в пръстта до петата му се заби копие, чиято дръжка продължи да трепери след удара в земята.

От страх Франсиско застина на място. Веднага след това чу друг вик. Обърна се и видя воин, застанал от другата страна на пропастта. Погледите им за миг се срещнаха.

Хищник и плячка.

Човекът с украшение от тъмносини и червени пера на главата си се ухили. По тялото му бяха окачени плътни вериги от злато. Изтръпна. Франсиско се молеше да е злато.

Без да се колебае, измъкна сребърна кама изпод расото си. Оръжието, откраднато от шамана, му бе помогнало да избяга. Сега трябваше да му помогне още веднъж. Хвана едно от тънките въжета. Времето нямаше да му стигне, за да пререже основното въже, но успееше ли да прекъсне останалите две, преследвачите му щяха да се затруднят, докато прекосят бездната. Можеше и да не ги спре, но поне ще спечели време.

Раменете го заболяха, когато започна да реже въжето от изсъхнала трева. Бе направено сякаш от желязо. Човекът отсреща заговори на своята езическа реч. Монахът не разбра нито една от думите му, но му стана ясно, че му обещаваше страх и болка.

Новият страх вля сила в мускулите на Франсиско. Продължи да реже въжето, без да обръща внимание на мръсните сълзи, стичащи се по лицето му. Въжето най-после се скъса и издаде удар, подобен на приплясването на камшик. Единият му край закачи бузата на монаха. Той инстинктивно докосна с ръка нараненото място. Видя, че пръстите му са окървавени, но не почувства болка.

Като преглътна, погледна второто спомагателно въже. Още едно копие удари скалата на ръба на пропастта и падна в нея. Последва и трето. Този път, по-близо. Франсиско повдигна очи и видя, че от другата страна на пропастта бяха застанали четирима преследвачи. Последният от тях държеше четвъртото поред копие, докато първият бе започнал да се прицелва с лък. Времето бе изтекло. Той погледна недокоснатото въже. Реши, че прерязаното ще забави преследвачите достатъчно дълго време.

Обърна се и се устреми към джунглата. Пътеката бе стръмна, краката и гърдите му се изпълниха с умора. Тук гората не бе така гъста и храсталаците бяха по-разредени. Продължи да тича и видя, че става все по-проходима. Тази мисъл го зарадва, но в същото време съзнаваше, че отсъствието на прикритие го правеше по-лесна мишена за преследвачите. С всяка измината крачка очакваше в гърба му да се забие стрела.

Толкова съм близо… Боже, не ме изоставяй точно сега.

Отказа се да гледа пред себе си и заби поглед в земята под нозете си. Всяка стъпка му струваше огромни усилия. Внезапно наоколо му избухна светлина, сякаш самият Господ Бог бе решил да махне дърветата, за да го освети със славата Си. Той въздъхна и повдигна очи. Дори и това просто движение го затрудни. Но вече бе оставил джунглата зад себе си. Иззад червените и черни камъни на пустинния връх се показаха ярките слънчеви лъчи.

Бе твърде слаб, за да отправи благодарствена молитва. Като подмина последните храсталаци, започна да се катери към върха, помагайки си с ръце и крака. Това трябваше да се случи там, горе. При тяхното светилище.

Плачеше, но не бе в състояние да чуе собствените си стенания. Измина с пълзене остатъка от разстоянието, делящо го от гранитната плоча. Като достигна каменния олтар, отпусна се и коленичи. Вдигна лице към небесата. Извика. Това не бе опит за молитва, а изблик на успокоение, че бе достигнал заветната цел. Викът му не остана без отговор. Шумните крясъци на преследвачите отново закънтяха зад него. Бяха прекосили пропастта и продължаваха да го преследват.

Франсиско откъсна поглед от сините небеса. Около него, от всички страни на хоризонта, се простираха безбройните върхове на Андите. Някои бяха покрити със сняг, но повечето бяха голи и пустинни, досущ като този, на който бе коленичил. За миг му се стори, че почти може да разбере защо инките боготворят тези планински висоти. Тук, сред облаците и небесата, човек бе по-близо до Бога. Тежкото безмълвие бе изпълнено с усещане за безкрайност и с обещание за вечност. Дори и преследвачите му затихнаха. Или бяха изпълнени с уважение към планината, или имаха желание да не издават присъствието си.

Франсиско бе твърде уморен, за да се опита да установи причината за това. Насочи поглед към другите върхове, които достигаха тези висоти. Отдолу, на запад, се виждаха две димящи планини, calderas, вулканични казани, два кратера близнаци, устремили се към едно и също утринно небе. Оттук тази двойка приличаше на две зловещи и прокълнати очи.

Той се изплю по посока към тях и повдигна юмрук с палец, промушен между двата пръста, за да се предпази от злото.

Добре знаеше какво се крие в тези горещи падини. Застанал на каменния олтар, измисли име на вулканите близнаци. 0jos del diablo, прошепна… „Очите на дявола“.

Изтръпна от гледката и застана с гръб към нея. Нямаше да му бъде по силите да направи това, което трябва, ако продължаваше да гледа тези очи. Обърна се на изток с лице към изгряващото слънце. Като коленичи пред светлината на утринната слава, бръкна под расото си и извади кръста, който висеше на шията му. Опря горещия метал до челото си. Злато. Това бе причината, поради която испанците бяха достигнали тези чуждоземни гори — жаждата за богатства и пари. Тази тяхна алчност сега щеше да стовари проклятие върху всички им.

Франсиско обърна разпятието и целуна златната фигура, изобразена на неговата повърхност. Именно то бе причината, поради която самият той бе дошъл тук. Бе дошъл, за да донесе словото Боже на тези диваци и сега неговият кръст бе единствената надежда, останала на света. Прокара пръст по задната повърхност на кръста и напипа рисунките, които самият той старателно бе нанесъл върху мекото злато. Дано да спаси всички ни, помоли се безмълвно и прибра кръста под расото си, като го постави близо до сърцето си.

Вдигна отново поглед към изгрева. Трябваше да бъде уверен, че инките никога няма да вземат кръста от него. Макар да бе достигнал едно от техните светилища — този естествен планински олтар, — бе необходимо едно последно действие, за да осигури неприкосновеността му. Измъкна сребърната кама на шамана изпод расото си.

С молитва на покаяние на устните си започна да моли опрощение на греха, който се канеше да извърши. Не знаеше дали ще обрече душата си на вечно проклятие, или не, но нямаше избор. Със сълзи на очи повдигна ножа и преряза гърлото си с острието му. Острата болка го накара да изпусне камата. Падна върху ръцете си. От раната му бликна кръв, която започна да струи върху тъмните камъни под него. Под лъчите на утринното слънце червената му кръв засия на фона на черната скала.

Това бе последното нещо, което видя, преди да умре — кръвта на собственото си тяло. Тя започна да се стича по олтара на инките и заблестя ярко като злато.