Том Кланси
Дълг на честта (23)

21.
МОРСКОСИНЬО

Самолет номер едно излетя няколко минути по-рано от очакваното, улеснен от ранния час. Преди да достигне постоянната си височина, журналистите вече бяха станали и се придвижваха напред, за да помолят президента за изявление, обясняващо преждевременното заминаване. Съкръщаването на официално посещение бе един вид паническа реакция, нали? Тиш Браун се справи с репортерите, като обясни, че злополучното развитие на Уолстрийт налага бързо завръщане, за да може президентът да успокои американския народ… и тем подобни. Тя добави, че засега не би било лошо всички да си наваксат за пропуснатия сън. В крайна сметка полетът до Вашингтон траеше четиринадесет часа при насрещните ветрове, духащи по това време на годината, а и президентът Дърлинг също се нуждаеше от сън. Номерът мина по няколко причини, като съвсем не най-маловажен беше фактът, че журналистите страдаха от препиване и недоспиване както всички на борда… С изключение на екипажа или поне така се надяваха. Освен това между тях и покоите на президента стояха тайни агенти и въоръжен персонал от ВВС. Здравият разум се прояви и всички се върнаха по местата си. Скоро нещата се уталожиха и почти всеки пътник на борда бе или заспал, или се преструваше на такъв. На онези, които не спяха, им се щеше да заспят.

 

 

Според закона командирът на „Джони Реб“ бе и авиатор. Постановлението датираше от тридесетте години и беше изготвено, за да попречи на моряците от бойните кораби да поемат командването на новия и високомерен клон на стария флот. Като такъв той имаше повече опит в летенето със самолети, отколкото в управляването на кораби, и тъй като никога не беше ръководил кораби в открито море, знанията му за бордовите системи представляваха по-скоро неща, научени междувременно, отколкото плод на систематично изучаване и опит. За щастие главният механик бе служил на разрушител и имаше доста години командване зад гърба си. Все пак командирът знаеше, че водата би трябвало да е извън корабния корпус, а не в него.

— Сериозно ли е, механик?

— Изключително, сър. — Той посочи към палубата, все още покрита с два-три сантиметра вода, която помпите постепенно изхвърляха през борда. Сега поне дупките бяха закърпени. Това отне три часа. — Втори и трети двигател направо не стават за нищо. Лагерите са разпръснати, кърмовите винтове са изкривени и отчупени, редукционните зъбни предавки са стрити на стърготини. Няма как да се оправят. Турбините са добре. Редукционните предавки са поели целия удар. Първи двигател е в изправност. Лека повреда на задните лагери от ударната вълна. Тях мога да ги поправя и сам. Винт номер четири е повреден и не съм сигурен доколко, но можем да го пуснем, без да рискуваме лагерите. Рулят на десния борд е смачкан, обаче мога да се справя. Може би още час, и ще сочи към средата на кораба. Може да се наложи да го подменя, зависи колко е зле. Останахме с един двигател. Ще успеем да вдигнем десет-единадесет възла и да следваме някакъв курс, макар и трудно.

— Срок за ремонт?

— Месеци… Струва ми се, четири-пет в най-добрия случай, сър. — Механикът знаеше, че заради всичко това ще се наложи да остане тук, за да ръководи ремонтните екипи, възстановяващи най-вече половината двигатели на кораба, или може би три четвърти от тях. Още не бе преценил напълно щетите по номер четири.

В този момент командирът наистина изпусна нервите си. „Крайно време беше“ — Помисли си главният механик.

— Ако можех да предприема въздушен удар, щях да потопя тези копелета! — Предприемането на каквото и да било обаче при скорост, постигната само с един двигател, бе несигурна работа. Освен това ставаше дума за злополука и командирът не го мислеше сериозно.

— Имате подкрепата ми, сър — увери го механикът, като също не говореше сериозно, понеже добави: — Може би ще бъдат достатъчно почтени и ще платят за ремонта.

Думите му бяха възнаградени с кимване.

— Можем ли да потеглим отново?

— Двигател номер едно не е в пълна изправност след ударната вълна, ала това може да се понесе. Да, сър.

— Добре, подгответе се за вахти. Ще откарам този скъпоценен шлеп обратно в Пърл.

— Разбрано, сър.

 

 

Адмирал Манкузо седеше отново в кабинета си и преглеждаше предварителните данни за учението, когато влезе някакъв свързочник, носещ съобщение.

— Сър, изглежда, двата самолетоносача имат проблеми.

— Какво, да не са се сблъскали? — попита Джоунс, който седеше в ъгъла и се ровеше из други данни.

— По-лошо — отговори свързочникът на цивилния.

Командирът на тихоокеанските подводни сили прочете телеграмата.

— О, това е върхът! — В този миг телефонът иззвъня. Беше секретната линия, свързваща го направо с оперативния център на тихоокеанския флот. — Адмирал Манкузо слуша.

— Сър, обажда се лейтенант Копс от флотския комуникационен център. Засякох сигнал от аварийна радиостанция на подводница, приблизителни координати 31-север и 175-изток. Сега доуточняваме местоположението. Кодовият номер отговаря на „Ашвил“, сър. Няма радиовръзка, само сигналът за помощ. Започвам операция ИЗЧЕЗНАЛА/ ПОТЪНАЛА ПОДВОДНИЦА. Най-близките военноморски самолети са на двата самолетоносача…

— Мили Боже! — От „Скорпион“ насам американският флот не беше губил подводница, а тогава той учеше в гимназията. Манкузо се отърси от мислите си. Трябваше да се захване за работа. — Тези два самолетоносача са вероятно извън строя, господине.

— Така ли? — Колкото и да бе странно, лейтенант Копс още не знаеше новината.

— Обадете се на патрулните самолети P-3. Чака ме работа.

— Слушам, сър.

Манкузо нямаше нужда да прави никакви справки. Водата в тази част на Тихия океан бе дълбока пет километра, а никога не е имало подводница, която да издържи на една трета от тази дълбочина. Ако бяха под тревога и ако имаше оцелели хора, спасяването им трябваше да стане до няколко часа, иначе студената вода на повърхността щеше да ги убие.

— Рон, току-що получихме сигнал. „Ашвил“ може да е на дъното.

— На дъното ли? — Това беше фраза, която никой член от екипажа на подводница не искаше да чува, макар да звучеше по-меко от „потънала“. — С момчето на Френчи…

— И още сто и двадесет човека.

— С какво мога да помогна, капитане?

— Отиди до клона на сонарната наблюдателна система и хвърли поглед на данните.

— Слушам, сър.

Джоунс излетя през вратата, а командирът на тихоокеанските подводници вдигна слушалката и започна да натиска цифрите. Предварително знаеше, че е безсмислено. Вече всички подводници от тихоокеанския флот имаха на борда си аварийни радиопредаватели AN/BST-3, програмирани да се отделят от тях, ако минат под максималната дълбочина, или ако дежурният старшина-рулеви пропусне да навие часовниковия механизъм на апарата. Последната възможност обаче не бе особено вероятна. Преди да се задействат експлозивите, предавателят вдигаше страхотна шумотевица, за да сгълчи небрежния старшина… „Ашвил“ почти със сигурност беше потънала и все пак той трябваше да следва процедурите с надеждата за чудо. Може би поне няколко моряци се бяха спасили.

 

 

Въпреки съвета на Манкузо групата на самолетоносачите получи съобщението. Една фрегата, носеща името „Гари“, вдигна веднага максималната постоянна скорост и се понесе на север към мястото на радиопредавателя, отзоваваща се според човешките и морските закони. След деветдесет минути щеше да е възможно да изпрати своя хеликоптер за въздушно претърсване и по-късно да послужи като база за други хеликоптери, които да продължат спасителната операция при необходимост. „Джон Стенис“ се завъртя бавно срещу вятъра и успя да изстреля само един самолет за борба с подводници „Вайкинг“ S-3, чиято бордова апаратура би могла да помогне при претърсване на водната повърхност. Той се озова над мястото след по-малко от час. На радара не се виждаше нищо освен намиращия се на петнадесетина километра оттам японски катер от бреговата охрана, отправил се към радиостанцията. Установиха контакт и белият катер потвърди, че е забелязал радиосигнала за помощ и че възнамерява да потърси оцелели. Вайкингът закръжи над предавателя. Виждаше се разлято дизелово гориво, сочещо гроба на подводницата, и носещи се по повърхността отломки, ала множеството ниски прелитания и четирите чифта очи не успяха да открият нищо за спасяване.

 

 

Кодът „морскосиньо“ върху телеграма обозначаваше информация, която представлява интерес за целия флот и може би е от деликатно естество, а по-рядко — строго поверителна. В случая ставаше въпрос за нещо прекалено голямо, за да бъде запазено в тайна. Два от четирите самолетоносача на тихоокеанския флот бяха извадени от строя за дълго време. Другите два, „Айзенхауер“ и „Линкълн“, се намираха в Индийския океан и по всяка вероятност щяха да останат там. На корабите няма много тайни и дори преди адмирал Дъбро да получи своето копие от телеграмата, новината вече се носеше на флагманския му кораб. Никой офицер не можа да надмине по цинизъм ругатните на командира на бойната група, който вече си имаше достатъчно грижи. По същия начин бяха поздравени свързочниците, които информираха висшите военноморски командири, служещи в Пентагона.

 

 

Както повечето разузнавачи на чужда територия в смутно време, Кларк и Чавес не подозираха нищо. Ако знаеха нещо, вероятно щяха да хванат първия попаднал им самолет. Шпионите никога не са ги обичали много, а Женевската конвенция просто утвърди едно от правилата по време на война, като разпореди да бъдат убивани в най-удобното време след задържането им, обикновено чрез разстрел.

Законите за мирно време бяха малко по-цивилизовани, но по принцип крайният резултат бе един и същ. ЦРУ не наблягаше на този факт при интервютата си за наемане на служители. Международните правила на шпионажа вземаха предвид това злощастно обстоятелство и осигуряваха дипломатическо прикритие на възможно най-много тайни агенти, с което вървеше и дипломатическият имунитет. Наричаха се „легални“ агенти и бяха защитени по силата на международен договор, сякаш паспортите им наистина ги правеха дипломати. Кларк и Чавес бяха „нелегални“ и нямаха такива протекции. Всъщност Джон Кларк нито веднъж не беше получавал „легално“ прикритие. Значимостта на факта стана ясна, когато те излязоха от евтиния си хотел за среща с Исаму Кимура.

Беше приятен следобед, чиято приятност намаля след погледите, които получиха като гайджин; без вече да изразяват смесица от любопитство и антипатия, сега в тях се усещаше истинска враждебност. Атмосферата се бе променила съществено от пристигането им тук, въпреки че за тяхно учудване настроението моментално ставаше по-сърдечно, когато се представяха като руснаци, което подтикна Динг да се отдаде на размисъл как могат да направят фалшивите си самоличности по-очевидни за минувачите. За съжаление цивилното облекло не предлагаше тази възможност и те трябваше да преглътнат погледите, като, общо взето, се чувстваха като богати американци в квартал с висока престъпност.

Кимура ги чакаше на уреченото място — едно евтино заведение. Вече беше обърнал няколко питиета.

— Добър ден — поздрави учтиво Кларк на английски. След секунда добави: — Нещо не е наред ли?

— Не зная — отвърна Кимура, когато питиетата пристигнаха. Имаше много начини за произнасяне на тази фраза. Този показваше, че той знае нещо. — Днес има заседание на министрите. Гото го свика. Продължава с часове. Един приятел от Министерството на отбраната не е напускал кабинета си от четвъртък вечерта.

— Так… И?

— Не сте забелязали, нали? Начинът, по който Гото говори за Америка. — Служителят на Министерството на международната търговия и промишленост пресуши чашата си и вдигна ръка, за да поръча още. Както обикновено, обслужването бе бързо.

Можеха да възразят, че са видели първата реч, обаче вместо това „Клерк“ поиска преценката на Кимура за ситуацията.

— Не зная — повтори японецът, докато очите и тонът му говореха друго. — Никога не съм виждал такова нещо. Ъъ… Как беше думата? Риториката. Министерството ми чака указания цяла седмица. Трябва да започнем наново търговските преговори с Америка, да постигнем разбирателство, обаче нямаме никакви инструкции. Хората ни във Вашингтон не правят нищо. Гото прекарва повечето си време в Министерството на отбраната в постоянни заседания и с приятелите си, останалите дзайбацу. Тук нещата никога не са били такива.

— Приятелю — рече Кларк с усмивка, без да е докоснал питието си след първата глътка, — говорите така, като че ли във въздуха витае нещо сериозно.

— Не разбирате. Нищо не витае във въздуха. Каквото и да става, ММТП не е част от него.

— Е, и?

— Министерството на международната търговия и промишленост участва във всичко тук. Най-накрая министърът се озова там, ала не ни е казал нищо. — Кимура замълча. Нищичко ли не знаеха тези двамата? — Кой според вас съставя външната ни политика? Онези дръвници от Външно? Те докладват на нас. Ами Отбраната? На кой му пука какво мислят те изобщо? Ние сме хората, които оформят политиката на страната. Ние работим заедно с всички дзайбацу, ние координираме всичко, ние… представляваме бизнеса чрез връзките ни с другите страни и пазарите им, ние изготвяме подробните доклади, за да ги прочете премиерът. Най-вече затова постъпих в министерството.

— А сега? — попита Кларк.

— Сега ли? Сега Гото се среща с тях лично, прекарва остатъка от времето си с незначителни хора, а нашият министър е повикан едва днес… Тоест вчера — поправи се Кимура. — И все още е там.

Чавес си помисли, че човекът изглеждаше ужасно стреснат от някакво си бюрократично боричкане за територия. ММТП беше надиграно от някой друг. Е, и?

— Вие сте разтревожен, че водещите индустриалци се срещат направо с министър-председателя ви, така ли? — попита той.

— Да, засега. Те би трябвало да действат чрез нас, обаче Гото винаги е бил галеното кученце на Ямата. — Кимура сви рамене. — Може би вече искат да водят политиката си направо, но как могат да го постигнат без нас?

„Иска да каже без мен“ — помисли си Чавес с усмивка. Задръстен бюрократ. ЦРУ също беше пълно с такива.

 

 

Не бе дообмислено съвсем, но с тези неща винаги е така. Повечето от туристите, идващи в Сайпан, бяха японци, ала съвсем не всичките. Тихоокеанският остров ставаше за много неща. Едно от тях беше дълбоководният риболов, а и океанът тук не бе така пренаселен, както около Флорида и Калифорнийския залив. Пийт Бъроус беше загорял, изтощен и напълно удовлетворен от единадесетчасовия ден в открито море.

„Просто е идеално, когато човек приключи с развода“ — каза си компютърният инженер, докато седеше в рибарския стол и си пийваше бира. Първите два часа изминаха в отдалечаване от брега, следващите три ловеше, оставил въдицата да се влачи, и накрая четири часа се бори с най-грамадната риба-тон, която бе виждал. Истинският проблем щеше да възникне, когато поискаше да убеди колегите си, че не лъже. Чудовището беше прекалено голямо, за да го окачи над камината си, а и бившата му жена взе цялата къща. Налагаше се да се примири с една снимка, а тогава всички знаеха каква е историята. По дяволите! Компютърните технологии бяха стигнали и до рибарите. За двайсетачка можеш да си избереш каквато и да е гигантска риба, която да виси на електронната си опашка зад теб. Вярно, ако беше хванал акула, можеше да отнесе у дома челюстите със зъбите, обаче рибата тон, колкото и величествена да изглеждаше, си оставаше риба тон. Е, какво пък, жена му също не повярва на версията му, че остава до късно в работата. Кучка! Това бе и хубаво, и лошо. Тя не обичаше и риболова, но сега той можеше да си лови толкова риба, колкото си иска. Можеше даже да пусне въдицата за ново гадже. Отвори си нова бира.

Като за уикенд яхтклубът не изглеждаше много натоварен. В главното пристанище обаче имаше три големи търговски кораба. Видяха му се грозни, макар да не разбра от пръв поглед какви са точно. Компанията му се намираше в Калифорния, ала не в близост до океана, и практикуваше предимно сладководен риболов. Това пътуване бе амбицията му в живота. Може би утре щеше да хване нещо друго. Сега той погледна към рибата тон. Сигурно имаше поне триста кила. Съвсем не беше рекорд, ала бе дяволски по-голяма от гигантската сьомга, която улови миналата година с надеждната си макара „Тед Уилямс“. Въздухът потрепери отново и развали уединението му с рибата. Надвисналата сянка оповести излитането на още един от проклетите самолети 747 от летището. Не след дълго и това местенце щеше да се опорочи. По дяволите, то вече беше развалено! Единствената добра новина бе, че японците, идващи тук да разпуснат и да чукат филипинки по баровете, не обичаха много да ловят риба.

Капитанът на корабчето ги връщаше умело към пристанището. Казваше се Ореза — пенсиониран лейтенант, бивш старшина рулеви от американската брегова охрана. Бъроус стана от стола, качи се горе и седна до него.

— Омръзна ли ви да си говорите с рибата?

— Да, а и не обичам да пия сам.

Ореза поклати глава.

— Не и когато управлявам.

— Лош навик от миналото ли?

Капитанът кимна.

— Да, може да се каже. Ще ви почерпя обаче едно в клуба. Добре се справихте с рибата. Казвате, че ви е за пръв път?

— За пръв път в открито море — заяви гордо Бъроус.

— Можехте да ме заблудите, господин Бъроус.

— Моля те, Пийт — поправи го инженерът.

— Пийт — съгласи се Ореза. — Викай ми Португалеца.

— Не си тукашен.

— Роден съм в Ню Бедфорд, щата Масачузетс. Зимите там са прекалено студени. Служих някога тук, преди много време. Долу при „Пунта аренас“ имаше станция на бреговата охрана, която сега е затворена. С жена ми харесахме климата и хората, а и конкуренцията из цялата страна в този бранш е прекалено жестока, дявол го взел! — обясни Ореза. — Какво пък, децата отраснаха. Както и да е, накрая дойдохме тук.

— Несъмнено знаеш как да управляваш кораб.

Португалеца кимна.

— Би трябвало. Правя го от тридесет и пет години, че и повече, ако броим излизанията с яхтата ми. — Той завъртя руля наляво, докато заобикаляше остров Манягаха. — Риболовът е западнал и извън Ню Бедфорд.

— Какви са тия? — попита Бъроус, сочейки към търговския пристан.

— Фериботи с коли. Когато дойдох тази сутрин, разтоварваха джипове от този тук. — Капитанът вдигна рамене. — Още скапани коли. Знаеш ли, когато се преместих тук, приличаше на полуостров Кейп Код през зимата. Сега е по-скоро като Кейп Код през лятото. Стена до стена. — Португалеца пак сви рамене. Многото туристи препълваха и разваляха острова, но пък и му осигуряваха повече работа.

— Скъпо ли е да се живее тук?

— Натам отива — потвърди Ореза. Още един самолет 747 излетя от острова. — Това е странно…

— Кое?

— Този не беше от летището.

— Как така?

— Излетя от „Коблър“. Там има стара писта на САК, Стратегическото авиационно командване, база за ГГТН.

— ГГТН ли?

— Големи и грозни тлъсти нещастници — поясни Португалеца. — Самолети В-52. Пет от шестте писти на островите могат да приемат големи „птици“, били са част от военните бази от лошото старо време. „Коблър“ се намира точно до старата ми станция от системата за далечна радионавигация. Учудвам се, че все още я поддържат. По дяволите, дори на знаех.

— Не разбирам.

— Преди на Гуам имаше база на САК. Нали се сещаш, ядрени оръжия и други боклуци. В случай че станеше беля, те трябваше да разпръснат военновъздушната база „Андерсън“, за да не може една ракета да разруши всичко. Има две писти за големи самолети на Сайпан, тоест на летището и „Коблър“. Още две на остров Тиниан, които са останали от Втората световна, и последните две са на Гуам.

— Могат ли още да се използват?

— Защо не? — Ореза извърна глава. — Тук няма големи студове, та нещата да замръзнат и да се начупят. — Поредният 747 се вдигна от международното летище на Сайпан, а в ясното вечерно небе те видяха още един самолет, идващ от източната страна на острова.

— Тук винаги ли е така натоварено?

— Не, за първи път виждам такъв трафик. Гадните хотели сигурно се пукат по шевовете. — Поредно вдигане на рамене. — Което пък значи, че хотелите ще поискат да купят тази рибка от теб.

— За колко?

— Достатъчно, за да си платиш чартърния полет, Пийт. Голяма риба хвана. Ала утре трябва да ти провърви пак.

— Хей, намериш ли ми още едно голямо парче като приятелчето ни там долу, все ми е едно колко ще поискаш.

— Обичам да чувам това от хората. — Ореза намали скоростта, когато приближи яхтклуба. Той се насочи към главния док. Нуждаеха се от подемник, за да свалят рибата. Тази риба тон беше третата по големина, която докарваше, а и този Бъроус съвсем не бе лош клиент.

— Така ли си изкарваш прехраната?

Ореза кимна.

— Да, като включим и пенсията, животът ми не е лош. Тридесет и няколко години плавах на държавно, а сега карам моя си яхта, която ми се отплаща.

Бъроус гледаше търговските кораби. Той вдигна бинокъла на капитана.

— Имаш ли нещо против?

— Преметни ремъка през врата си, ако обичаш. — Удивително, че хората смятаха ремъка за някакво украшение.

— Разбира се. — Бъроус изпълни молбата и като нагласи фокуса, огледа „Оркид ейс“. — Адски грозни неща…

— Не ги правят, за да са красиви, а за да превозват коли. — Ореза започна последната маневра.

— Това не е никаква кола. Прилича на строителна машина, нещо като булдозер…

— Така ли? — Португалеца повика помощника си, едно местно хлапе, да се качи горе и да оправи въжетата. Кадърно момче, петнадесетгодишно, можеше да се пробва в бреговата охрана и да усвои занаята както трябва. Ореза действаше по въпроса.

— Нима армията има база тук?

— Не. Военновъздушните и военноморските сили все още държат хора на Гуам, ала дори там броят им вече е малък. Така. Той затвори клапаните и „Спрингър“ спря плавно, с изключителна прецизност. „Отново“ — помисли си Ореза и както винаги изпита удоволствие от добре свършените моряшки задължения. Някакъв мъж на дока завъртя манивелата, за да издигне подемника над кърмата, и вдигна палец, когато видя размерите на рибата. Като наблюдаваше дали яхтата ще бъде завързана правилно, капитанът се облегна, угаси двигателите и се замечта за първата за вечерта бира.

— Ето, погледни. — Бъроус му подаде бинокъла.

Ореза се завъртя в стола си и нагласи бинокъла според очите си, преди да го насочи към шлепа за автомобили край брега. Знаеше подредбата на корабите. Беше ги проверявал, докато работеше в бреговата охрана. Всъщност бе преглеждал точно този кораб — един от първите построени за целта фериботи, пригодени да превозват камиони и друг товар, както и частни коли. Някои от палубите имаха множество…

— Я гледай!

— Знаеш ли какво е това?

— Не. — Превозното средство имаше гъсенични вериги. Падаше се в сянка, понеже слънцето бе ниско на хоризонта, обаче цветът му определено беше тъмен, а отзад имаше някаква голяма кутия. Изведнъж му просветна. Бе някакъв ракетомет. Спомни си, че ги е виждал по телевизията по време на войната в Персийския залив, точно преди да се пенсионира. Изправи се, за да намери малко по-добър ъгъл. На паркинга имаше още две такива машини…

— А, да, ясно. Има някакво учение — рече Бъроус и заслиза по стълбичката към горната палуба. — Виж, това там е изтребител. Братовчед ми летеше с такъв, преди да премине на американски. Този е „Ийгъл“ F-15, от ВВС.

Ореза завъртя бинокъла и улови кръжащия изтребител. Наистина два самолета „Ийгъл“ F-15 летяха в изрядна, стегната военна формация и обикаляха над средата на острова като класически пример за това как се пази родната земя… Имаше само една нередност. Националната емблема на крилата бе плътен червен кръг.

 

 

Джоунс отново предпочете разпечатките пред електронния екран. Последният имаше предимства, ако действието се развиваше в момента, ала при пуснат на бърза скорост запис очите се уморяваха твърде бързо, а тази задача изискваше концентрация. „От това може да зависи нечий живот“ — каза си — и същевременно знаеше, че е лъжа. Двама главни старшини, специалисти по океанография, преглеждаха страниците заедно с него. Започнаха с данните от полунощ, а трябваше да проверяват внимателно. Зоната за подводното учение край атола Куре бе избрана заради близостта й до поредица от хидрофони, които бяха част от тихоокеанската сонарна наблюдателна система. Близката сонарна група беше една от последните, които инсталираха, и имаше размерите на гараж или на малка къща. Всъщност част от мегасистема, тя имаше електронни връзки с друго съоръжение, отдалечено на петдесет морски мили, но то бе по-старо, по-малко и с по-малко възможности. Двата хидролокатора бяха свързани с кабел, който стигаше първо до Куре, а после и до остров Мидуей, където имаше спътникова връзка, подпомагаща водещия чак до Пърл Харбър кабел. Такива кабели пресичаха направо целия океан. През немалкото години на студената война американският флот прокара почти толкова жици, колкото телефонната компания „Бел телефон“, като от време на време наемаше корабите й за целта.

— Добре, тук „Харушио“ се качва за въздух — обади се Джоунс и загради черните петна с червено.

— Как, по дяволите, сте надхитрили „Маскър“? — почуди се един от старшините.

— Ами системата си я бива, но чували ли сте я някога?

— Не съм бил в открито море от десет години — отвърна главният старшина.

— Когато плавах с „Далас“, една седмица се надигравахме с „Мусбръгър“ при Бахамските острови.

— Подводницата „Мусбръгър“ има голяма репутация.

— И тя е съвсем заслужена. Дебнахме се, дебнахме се, майката си трака. — Джоунс вече не говореше като цивилен предприемач с докторат, а като горд оператор на сонар, какъвто някога беше и, сега осъзна, продължаваше да е. — Те разполагаха с хеликоптер, който също ни даваше данни. Както и да е — той обърна страницата, — тогава го проумях. „Маскър“ звучи като дъжд, падащ на повърхността, като пролетен ръмеж. Не вдига много шум, обаче честотите са уникални и човек може да направи хубав анализ. Тогава осъзнах, че трябва само да проверим какво е времето над водата. Ако небето е ясно, а чуваш дъжд с координати нула-две-нула, значи е твоят човек. Вчера е било слънчево на северозапад от Куре. Преди да дойда, проверих във флотската метеорологична станция.

Старшината кимна и се усмихна.

— Ще го запомня, сър.

— Добре, японците са тук в полунощ. Хайде да видим какво друго можем да открием. — Той обърна на следващия лист от принтерната хартия. При различни обстоятелства тя би му заприличала на хартиена спирала, една от новите любими играчки на сина му. — Това трябва да е „Ашвил“, която вероятно се отдалечава на скорост, за да преиграе някакъв сценарий. Тя е с голям брой обороти на винта, нали?

— Не зная.

— Но аз зная. Не мисля, че бихме я уловили така добре, ако се движеше с винт за патрулиране. Да направим диаграма.

— В момента я съставяме, част от нея вече е готова — докладва му друг старшина. Сега операцията бе силно подпомогната от компютър. Някога тя си беше чиста магия.

— Координати? — Джоунс вдигна поглед.

— Позицията й е точно тук, почти същата, като на аварийния предавател. Сър — продължи търпеливо старшината, като надраска черна точка върху покритата с фолио карта на стената, — знаем къде е подводницата. Искам да кажа, спасителните…

— Няма да има никаква спасителна операция. — Джоунс вдигна очи и открадна цигара от минаващ случайно моряк. „Ето, най-сетне го казах гласно!“

— Не можете да пушите тук. Трябва да излезем навън…

— Дай ми огънче и гледай тук — изкомандва Джоунс. Той прелисти нататък, като проверяваше шестдесетхерцовата линия. — Нищо… пак нищо. Тези дизелови подводници си ги бива… обаче ако се спотайват, те не се качват за въздух. А не си ли подадат шнорхеловата тръба, не отиват далеч… „Ашвил“ се е устремила насам и после сигурно се е върнала обратно… — Обърна на нов лист.

— Няма да има спасителни операции ли, сър? — Бяха нужни цели тридесет секунди, докато бъде зададен въпросът.

— Каква е дълбочината там?

— Зная, но аварийните люкове… Така де, виждал съм, че има три такива.

Джоунс даже не вдигна поглед, докато си дърпаше от първата си цигара от години насам.

— Да, маминият люк, така му викахме на „Далас“. „Виж, мамче, ако нещо стане, можем да се измъкнем ей оттук.“ Старшина, не можеш да избягаш през тях, разбираш ли? Не можеш. Подводницата е мъртва, екипажът й също. Искам да разбера защо.

— Но ние вече разполагаме със звуците от катастрофата.

— Знам. Също така зная, че два от самолетоносачите ни са претърпели малка злополука днес. — Тези звуци също ги имаше на разпечатките от сонарната наблюдателна система.

— Какво искате да кажете?

— Нищо. — Поредната страница. В края й се виждаше голямо черно петно, представляващо силния шум, който обозначаваше смъртта на американската подводница „Ашвил“ и на целия й… — Какво, по дяволите, е това?

— Смятаме, че е отражение, сър. Координатите са почти същите като тези на „Ашвил“ и според нас компютърът…

— Времето е различно, дявол да го вземе! Цели четири минути разлика. — Той прелисти три страници назад. — Виждате ли, тук има някой друг.

— „Шарлот“ ли?

В този момент Джоунс изстина още повече. Главата му малко се маеше от цигарата и той си спомни защо ги е отказал. Виждаше един и същ акустичен почерк — дизелова подводница, качила се за въздух, и малко по-късно носещ се на скорост съд клас-688. Звуците бяха толкова близки, почти еднакви, и съвпадащите координати спрямо новите сонари на морското дъно можеха да подведат всеки, че…

— Обадете се на адмирал Манкузо и разберете дали имат контакт с „Шарлот“.

— Ама…

— Веднага, старшина!

Доктор Рон Джоунс стана и се огледа. Беше точно както преди или почти. Хората бяха същите, вършеха същата работа, показваха същата компетентност, ала нещо липсваше. Различното бе… Кое? На стената в голямата зала имаше огромна карта на Тихия океан. Някога тази карта беше осеяна с червени силуети във формата на различните класове съветски подводници, ракетоносни и атакуващи, като често присъстваха и черни силуети, сочещи, че тихоокеанската сонарна наблюдателна система следи „вражеските“ подводници, направлява американските атакуващи подводници към тях и насочва патрулните самолети „Орион“ P-3 по следите им, а те от време на време връхлитаха върху тях и ги разрушаваха, за да им напомнят чии са световните океани. Сега знаците на картата обозначаваха китове, някои от тях с имена, точно както руските подводници, но тези наименования бяха от сорта на „Моби и Мейбъл“ и се даваха на определено стадо с добре позната водеща двойка. Сега нямаше враг и експедитивността бе изчезнала. Те не мислеха по начина, по който той мислеше някога, докато се отправяше „на север“ с „Далас“ и следеше хора, които един ден можеше да се наложи да убие. В действителност Джоунс никога не беше очаквал това, поне не дълбоко в себе си, но не си позволи да забрави когато и да било възможността то да стане. Тези мъже и жени обаче бяха забравили. Виждаше го, а сега и го долавяше в тона, с който старшината говореше по телефона с командира на тихоокеанските подводни сили. Джоунс прекоси стаята и просто му отне слушалката.

— Барт, тук е Рон. „Шарлот“ обаждала ли се е?

— Сега се опитваме да установим радиовръзка с нея.

— Мисля, че няма да можете, капитане — каза мрачно цивилният.

— Какво искаш да кажеш? — По въпроса му ставаше ясно, че е разбрал. Двамата винаги общуваха на невербално равнище.

— Барт, най-добре ще е да дойдеш. Говоря сериозно, капитане.

— След десет минути — обеща Манкузо.

Джоунс хвърли угасената цигара в едно метално кошче и се върна при разпечатките. Вече не му беше лесно, ала отгърна на страницата, където бе спрял. Данните се изписваха с графити, поставени в метални совалки, и представляваха получени шумове, отбелязани в отделни честотни обхвати. Отметките бяха групирани вляво, ако са с ниски честоти, и вдясно, ако са с високи. По мястото в колонките се разбираха координатите. Засечените следи криволичеха и за всички непосветени изглеждаха като въздушни снимки на пясъчни дюни в някаква девствена пустиня, но ако знаеш какво да търсиш, всяка тъничка линия и чупка си имаше значение. Джоунс забави анализа си, като обхващаше приетите и записани сигнали във всяка една минута, а погледът му шареше от ляво на дясно. Междувременно отбелязваше нещо тук-там и си водеше бележки. Хората, които му бяха помагали, сега стояха настрана, тъй като знаеха, че пред тях работи експерт и че той вижда неща, които те би трябвало да са видели, но не бяха, както и разбираха защо един по-млад от тях мъж се обръща към адмирала с малкото му име.

— Всички на палубата, внимание! — извика след малко някакъв глас. — Командирът на тихоокеанските подводни сили.

Манкузо влезе, придружен от капитан Чембърс, оперативния командир, и един адютант, който се дръпна настрана. Адмиралът просто се взря в лицето на Джоунс.

— Установихте ли вече връзка с „Шарлот“, Барт?

— Не.

— Ела тук.

— Накъде биеш, Джоунси?

Джоунс посочи с червената писалка края на страницата.

— Ето го удара, а тук корпусът не издържа.

Манкузо кимна и въздъхна.

— Зная, Рон.

— Виж тук. Това е маневра с голяма скорост…

— Нещо се обърква, те дават максимална мощност и се опитват да я качат до водната повърхност — подметна капитан Чембърс, който още не загряваше или по-вероятно не искаше.

„Е, винаги е било приятно да се работи за капитан като господин Чембърс“ — помисли си Джоунс.

— Но тя не се е насочила право към повърхността, господин Чембърс. Промяна на местоположението има тук и тук. — Джоунс придвижи писалката нагоре по листа, после я върна назад във времето, като така маркира местата, където широчината на следите варираше и координатите се променяха едва доловимо. — Освен това е правила завои при максимална мощност на скоростния винт. Тази следа е вероятно от симулатор. А това — ръката му премина в десния край, — това е торпедо. Безшумно е, обаче погледнете координатите. То също е завивало и е преследвало „Ашвил“, от което идват и тези линии тук, стигащи чак до този момент във времето. — Рон загради двете следи. И наистина, макар на листа да ги разделяха тридесет и пет сантиметра, незначителните чупки и завои бяха почти еднакви. Писалката отново се задвижи нагоре по хартията, сетне се стрелна към колонката на друга честота. — И накрая стигаме до шума от изстрелването. Точно тук.

— Проклятие! — промълви Чембърс.

Манкузо се надвеси до Джоунс над хартията и сега забеляза всичко.

— Ами тази?

— Това вероятно е „Шарлот“, която също маневрира за кратко. Виж, тук и тук. На мен ми приличат на изменения в координатите. Няма шумове, може би защото е била твърде далеч, по същата причина не сме засекли и торпедото. — Джоунс върна писалката към следата на американската подводница „Ашвил“. — Ето. Тази японска дизелова подводница е стреляла по нея. Тук. „Ашвил“ се е опитала да избегне удара и не е успяла. Ето и първата експлозия от бойната глава на торпедото. Тогава шумовете от двигателите спират, била е ударена отзад. Тук вътрешните херметически стени поддават. Сър, „Ашвил“ е потопена от торпедо, може би модел 89, горе-долу по същото време, когато двата ни самолетоносача са имали малък инцидент.

— Не е възможно — изказа гласно мислите си Чембърс.

Когато Джоунс извърна глава, очите му приличаха на копчета от кукленско лице.

— Добре, сър, тогава ми кажете вие какво обозначават тези сигнали. — Някой трябваше да го свали на земята.

— Божичко, Рон!

— Успокой се, Уоли — рече тихо командирът на тихоокеанските подводници, като гледаше данните и търсеше друго правдоподобно тълкувание. Трябваше да потърси такова, въпреки че знаеше, че няма друго възможно заключение.

— Губиш си времето, капитане. — Джоунс почука по следата на американския кораб „Гари“. — Най-добре някой да съобщи на тази фрегата, че тя не участва в спасителна операция. Плава в опасни води. Там има две подводници SSK с бойни торпеда, които те използваха вече на два пъти. — Приближи се към картата на стената. Наложи се да потърси червен маркер, взе го и начерта два кръга, и двата с диаметър петдесетина километра. — Някъде тук са. Ще определим местоположението им по-добре, когато пак се изкачат за въздух. Между другото, чия е следата на повърхността?

— Според сведенията, на техен катер от бреговата охрана, приближаващ се да окаже помощ — отговори Манкузо.

— Можем да помислим за потопяването му — предложи Джоунс, отбеляза този контакт също с червено и остави маркера. Той току-що направи последната крачка. Корабчето, чиято позиция нанесе, не беше „то“, а по-скоро „той“. Врагът. Една мишена.

— Трябва да се срещнем с главнокомандващия на тихоокеанския флот — каза Манкузо.

Джоунс кимна.

— Да, сър, смятам, че се налага.