Том Кланси
Дълг на честта (10)

8.
В ЗАБЪРЗАН КАДЪР

Бедният на новини ден и близостта на града гарантираха някакво отразяване в медиите, а броят и възрастта на жертвите обещаваха нещо повече. Една от местните ноксвилски телевизии имаше договор със Си Ен Ен и по обед историята вече беше водещата новина в новинарския час на голямата агенция. Сателитна връзка даде възможност на млад местен репортер да прибави към досието си световен репортаж (той не искаше да остане в Ноксвил вечно), а разсейващата се мъгла разкри сцената напълно пред камерите.

— Проклятие! — прошепна Райън в кухнята си. Използваше една от редките си свободни съботи, като обядваше със семейството си и възнамеряваше да ги заведе на вечерната литургия в „Св. Мария“, за да може и той да се наслади на една неделна утрин у дома. Очите му поглъщаха сцената, а ръцете му оставиха сандвича в чинията.

Бяха се отзовали три пожарни коли и четири линейки, две от които продължаваха да стоят злокобно там и екипите им просто се въртяха наоколо. Камионът на заден план бе до голяма степен невредим, макар че бронята му очевидно беше изкривена. Случаят обаче ставаше ясен от предния план. Две купчини метал, почернял и разкривен от огъня. Отворени врати и тъмни, празни купета. Към дванадесет щатски полицаи стърчаха наблизо със скована стойка и стиснати устни, мълчаливи, без да си подхвърлят шегите, които обикновено придружаваха появяването им на автопроизшествия. После Джак забеляза, че един от тях си разменя реплика с колега. Двамата поклатиха глави и забиха погледи в асфалта, на девет метра зад репортера, който говореше монотонно като всички останали и повтаряше едни и същи неща за стотен път в кратката си кариера. Мъгла. Висока скорост. Двата резервоара за гориво. Шестима мъртви, четири от тях деца. Тук е Боб Райт, предаващ от междущатската магистрала 40 край Оук Ридж, щата Тенеси. Реклама.

Джак поднови обяда си, като сподави поредната забележка за несправедливостта на ежедневния живот. Все още нямаше причини, налагащи да узнае или направи повече.

 

 

Сега от колите, намиращи се на четиристотин и осемдесет километра по въздуха от залива Чесапийк, капеше вода, понеже пристигащите доброволци пожарникари бяха изпитали нужда да намокрят хубаво всичко, макар още тогава да съзнаваха, че на пътниците им е вече съвсем безразлично. Съдебният фотограф изщрака трите си филмчета с цветочувствителност 200, улавяйки отворените уста на жертвите, за да докаже, че са умрели с писъци. Старшият служител, отговарящ за случая, беше сержант Тад Никълсън. Като опитен пътен полицай с двадесет години автопроизшествия зад гърба си, той пристигна навреме, за да види преместването на телата. Служебният револвер на Пиърс Дентън бе изпаднал на пътя и това повече от всичко го определи като техен колега още преди рутинната компютърна проверка на номерата да потвърди официално факта. Четири деца, две невръстни и две тийнейджърки, плюс двама възрастни. Човек никога не свикваше с такива неща. Лично за сержант Никълсън това навяваше ужас. Смъртта сама по себе си бе лоша, но такава смърт… Как е могъл Бог да го позволи? Две малки деца… Е, беше го позволил и толкова. Дойде време да се захване за работа.

Извън Холивуд това бе изключително необичаен инцидент. Автомобилите обикновено не се превръщаха в огнени снаряди при никакви обстоятелства, а набитото му око забеляза веднага, че положението не би трябвало да е чак толкова сериозно. Е, добре, имало е една неизбежна смърт при самата катастрофа, на момичето, седнало на фаталното място в първата „Креста“, което е било почти обезглавено. Обаче не и останалите — нямаше никаква видима причина за тях. Първата „Креста“ се е забила в задницата на камиона с… между шестдесет и пет и осемдесет километра. И двете въздушни възглавници са се задействали и той съзнаваше, че едната трябва да е спасила шофьора на първата кола. Вторият автомобил бе ударил първия под около тридесетградусов ъгъл. „Дяволски глупаво ченге, да направи такава грешка“ — помисли си Никълсън. Ала жената не е била пристегната с колана… Може би се е занимавала с децата отзад и е разсеяла съпруга си. Случваха се такива неща, а и вече никой не можеше да ги върне назад.

От шестте жертви едната бе убита при сблъсъка, а останалите пет от пожара. Това не би трябвало да се случи. Считаше се, че колите не се самозапалват, и затова Никълсън накара хората си да отворят отново един надлез на километър по надолу по междущатската магистрала, за да може трите катастрофирали превозни средства да останат по местата си известно време. Той се обади от радиостанцията в колата си да повика допълнителни следователи по злополуките от Нашвил и да препоръча да бъде уведомена местната дирекция на Националното управление по безопасността на транспорта. По стечение на обстоятелствата един от местните служители на тази федерална агенция живееше близо до Оук Ридж. Инженер Ребека Ъптън се появи на сцената тридесет минути след полученото съобщение. Машинен инженер и възпитаничка на близкия университет в Тенеси, учеща тази сутрин за практическия си изпит, тя надяна чисто новия си, официален работнически комбинезон и започна да пълзи около руините, докато хората от аварийната кола чакаха нетърпеливо още преди полицейското подкрепление да е пристигнало от Нашвил. Двадесет и четири годишна, дребничка и червенокоса, тя се показа изпод някога червената „Креста“. Покритата й с лунички кожа бе оцапана, зелените й очи сълзяха от все още носещите се бензинови изпарения. Сержант Никълсън й подаде стиропорна чашка с кафе, която му даде някакъв пожарникар.

— Как ви се струва, мадам? — попита Никълсън, като се чудеше дали тя изобщо знае нещо. Помисли си, че погледът й изглежда разбиращ, а и не се плашеше да оцапа дрехите си, което беше обнадеждаващо.

— И двата резервоара. — Тя посочи натам. — Този направо се е отпрал. Другият се е смачкал от удара и е заминал. Колко бързо е станал?

— Сблъсъкът ли? — Той поклати глава. — Скоростта не е била толкова голяма. Грубо пресметнато, между шестдесет и пет и осемдесет.

— Мисля, че сте прав. Бензиновите резервоари си имат стандарти за структурна здравина и този удар не би трябвало да ги е надхвърлил. — Тя взе предложената й кърпичка и избърса лицето си. — Благодаря ви, сержант. — Отпи от кафето си и погледна пак към останките с недоумение.

— За какво мислите?

Госпожица Ъптън се обърна пак.

— Мисля, че шест човека…

— Пет — поправи я Никълсън. — Шофьорът на камиона е спасил едното дете.

— О, не знаех. Не би трябвало да се случи. Няма основателна причина. Ударът е станал с по-малко от ето километра в час, няма нищо наистина необичайно около физичните фактори. Обзалагам се, че нещо не е наред в конструкцията на колата. Къде ще ги откарате? — поинтересува се тя, като вече се чувстваше направо професионалист.

— Колите ли? В Нашвил. Ако искате, мога да ги задържа в управлението, мадам.

Тя кимна.

— Добре, ще се обадя на шефа. Вероятно ще направим от това федерално разследване. Хората ви ще имат ли нещо против? — Никога не беше го правила преди, ала знаеше от инструкциите, че има правото да започне цялостно следствие от името на Националното управление по безопасност на транспорта (НУБТ). Известно най-вече с анализирането на самолетни катастрофи, НУБТ проучваше също необичайни влакови и пътни злополуки и имаше власт да изиска съдействието на всяка федерална агенция при преследване на сигурни данни.

Никълсън бе участвал в едно подобно разследване. Той поклати глава.

— Мадам, шефът ми ще ви окаже нужното съдействие.

— Благодаря ви. — Ребека Ъптън едва не се усмихна, но тук не му беше мястото. — Къде са оцелелите? Ще трябва да ги разпитаме.

— Една линейка ги откара обратно към Ноксвил. Това е само предположение, но сигурно са ги хвърлили с хеликоптер до „Шрайнърс“. — Знаеше, че тази болница разполага със страхотно отделение за обгаряния. — Нуждаете ли се от още нещо, мадам? Чака ни разчистване на шосето.

— Моля ви, внимавайте с колите…

— Ще ги третираме като веществени доказателства, мадам — увери сержант Никълсън с бащинска усмивка будната девойка.

Госпожица Ъптън си помисли, че като цяло денят не е лош. Пътниците на колите бяха извадили кофти късмет (това се разбираше от само себе си и реалността на ужасната им смърт имаше въздействие върху нея), но работата й беше такава, а сега получаваше първата си наистина смислена задача, откак постъпи в Министерството на транспорта. Върна се при своя нисан-комби и като съблече работния комбинезон, надяна на негово място служебния си анорак. Не топлеше кой знае колко, ала за пръв път в кариерата си се чувстваше така, сякаш наистина е част от важен екип, вършещ отговорна работа, и искаше целият свят да узнае коя е и какво прави.

— Здрасти.

Ъптън се обърна и видя усмихнатата физиономия на телевизионен репортер.

— Какво искате? — попита тя остро, решила да се държи много делово и официално.

— Има ли нещо, което можете да ни кажете? — Той държеше микрофона си ниско, а операторът му, макар и наблизо, не снимаше в момента.

— Само неофициално — рече Беки Ъптън след моментен размисъл.

— Става.

— И двата резервоара за гориво са излезли от строя. Ето какво е убило тези хора.

— Това необичайно ли е?

— Изключително. — Тя направи пауза. — Ще има разследване на НУБТ. Няма основателна причина за случилото се. Ясно?

— Като бял ден. — Райт погледна часовника си. След десет минути отново щеше да се включи на живо по сателита и този път щеше да разполага с нещо ново, което винаги е хубаво. Репортерът се отдалечи с наведена глава, като съчиняваше новия си коментар за световната аудитория. Какво страхотно развитие: Националното управление за безопасен транспорт щеше да разследва колата на годината в класацията на „Мотър тренд“ за потенциално смъртоносен дефект в защитната система. Никаква основателна причина за смъртта на тези хора значи. Чудеше се дали сега операторът му можеше да се приближи достатъчно, за да улови овъглените и празни детски седалки в задното купе на другата кола. Хубав материал!

 

 

Ед и Мери Патриша Фоли бяха в кабинета си на последния етаж на дирекцията на ЦРУ. Необичайното им обществено положение допринесе за някои архитектурни и организационни проблеми в Управлението. Мери Пат заемаше поста заместник-директор на оперативния отдел — първата жена с такъв чин във водещата разузнавателна служба в Америка. Опитен разузнавач, превърнала се в най-добрия и най-дългогодишен агент в страната си, тя бе каубойската половинка от най-добрия съпружески екип, съществувал някога в ЦРУ. Съпругът й Ед не блестеше толкова, но беше по-внимателен при съставянето на планове. Съответните им тактически и стратегически заложби се допълваха изключително добре и въпреки че Мери Пат спечели големия пост, тя моментално задоволи нуждата си от административен помощник, като постави Ед в този кабинет и го направи равнопоставен на нея ако не от бюрократична, то поне от практична гледна точка. Стената беше избита за нова врата, за да може той да идва, без да минава през изпълнителния секретар в преддверието, и заедно те управляваха съкратения следствен състав на ЦРУ. В деловите отношения бяха толкова близки, колкото в брака си, като тук влизаха и всички съпътстващи го компромиси. Резултатът беше най-гладкото управление на оперативния отдел от години насам.

— Трябва да изберем име, скъпа.

— Какво ще кажеш за ПОЖАРНИКАР?

— И да не е ОГНЕБОРЕЦ?

Последва усмивка.

— И двамата са мъже.

— Е, Лялин твърди, че се справят добре с лингвистиката.

— Достатъчно добре, че да си поръчат обяд и да намерят тоалетната. — Усвояването на японския език не беше дребно интелектуално предизвикателство. — На колко искаш да се обзаложим, че го говорят с руски акцент?

Крушката светна в умовете и на двамата приблизително едновременно.

— Фалшиви паспорти?

— Точно… — Мери Пат почти се разсмя. — Смяташ ли, че някой ще възрази?

Бе незаконно агенти на ЦРУ да се прикриват зад самоличността на журналисти. По-точно на американски журналисти. Наскоро правилото беше преразгледано по настояване на Ед, за да бъде изтъкнато, че доста от агентите, наемани от служителите му, са журналисти от Третия свят. Понеже и двамата агенти, натоварени с операцията, говореха отличен руски, можеха лесно да ги прикрият като руски журналисти, нали? Така се нарушаваше същността на правилото, но не и формулировката му. Да, Ед Фоли също имаше своите каубойски моменти.

— О, чудесно — рече Мери Пат. — Кларк пита дали бихме желали той да даде ход на повторното активизиране на БОДИЛ.

— Трябва да говорим с Райън или с президента за това — подчерта Ед, ставайки пак консервативен.

Обаче същото не важеше за жена му.

— Не, не трябва. Нужно ни е одобрение, за да използваме мрежата, не за да проверим дали още съществува. — Леденосините й очи проблеснаха, както обикновено ставаше, когато хитрува.

— Мила, малко е рисковано — предупреди я Ед. Това обаче бе една от причините да я обича. — Но ми харесва. Съгласен съм, ако само проверяваме дали мрежата е още там.

— Боях се, че ще трябва да злоупотребя с високото си положение, скъпи.

За прегрешението съпругът й поиска прекрасна жертва:

— Затова приготви вечерята навреме, Мери. Заповедите ще влязат в сила от понеделник.

— Трябва да спрем пред „Джайънт“ на път за вкъщи. Нямаме хляб.

 

 

Конгресменът Алън Трент от Масачузетс се намираше в Хартфорд, щата Кънектикът. Беше си взел свободна събота, за да хване баскетболния мач между университетите на двата щата, отборите на които тази година изглеждаха като съперници от регионален шампионат. Това обаче не го освобождаваше от нуждата да работи и затова при него имаше двама служители, очакваше се да дойде и трети. Чувстваше се по-удобно в хотел „Шератон“, разположен в съседство с хартфордската градска зала, отколкото в кабинета си — лежеше на леглото с разпрострени около него документи… „Съвсем като Уинстън Чърчил — помисли си той, — но без шампанско наблизо.“ Телефонът до леглото му иззвъня. Трент не посегна да го вдигне. Имаше си служител за това и се научи да не забелязва звъненето му.

— Ал, обажда се Джордж Уайли от автомобилния завод „Диърфийлд“.

Уайли допринасяше много за политическите кампании на Трент, а и притежаваше голямо предприятие в неговия окръг. Поради тези две причини той можеше да настоява за вниманието на Ал, когато си поискаше.

— Как, по дяволите, ме е проследил дотук? — запита Трент тавана, докато взимаше слушалката. — Ей, Джордж, как си днес?

Двамата помощници наблюдаваха как шефът им оставя безалкохолното и посяга към един бележник. Конгресменът винаги държеше писалка в ръката си, а край него имаше тефтерче със самозалепващи се листчета. Не беше необичайно да го видят, че си води бележки, ала гневното изражение на лицето му бе друго нещо. Шефът им посочи телевизора и заповяда:

— Си Ен Ен!

Времето се подреди почти идеално. След водещата реклама и кратко встъпление Трент стана следващият играч, виждащ лицето на Боб Райт. Този път беше на редактиран запис. Сега вървеше кадър с Ребека Ъптън, облечена в анорака с надпис „НУБТ“, и двете раздробени крести, които качваха на аварийните коли.

— Мамка му! — възкликна старши помощникът на Трент.

— Резервоарите, а? — попита Ал по телефона, сетне слуша около минута. — Тези копелета! — изръмжа след това конгресменът. — Благодаря за обаждането, Джордж. Поемам го. — Затвори телефона и седна сковано в леглото. Дясната му ръка сочеше към старшия помощник.

— Свържи се с контролния център на НУБТ във Вашингтон. Искам веднага да говоря с това момиче. Име, телефон, местонахождение. Открий я бързо! После ме свържи с министъра на транспорта. — Пак зарови глава в работните си преписки, а служителите му се заловиха с телефоните. Като повечето членове на Конгреса Трент по принцип използваше мозъка си в определен момент за определено нещо и отдавна се бе научил да разпределя времето и страстите си. Скоро той мърмореше за някаква поправка в правомощията на Вътрешното министерство над Националната горска служба и нахвърли няколко странични бележки със зелена писалка. Това беше вторият му по сила израз на гняв, макар че персоналът забеляза неговата червена химикалка, приготвена до нова страница с формат тридесет и три на четиридесет и четири. Комбинацията от лист с такъв формат и червена химикалка означаваше, че нещо наистина тревожеше Трент.

 

 

Ребека Ъптън седеше в своя „Нисан“ и следваше аварийните коли към Нашвил, където първо щеше да ръководи предварителното съхраняване на изгорелите автомобили „Креста“, а сетне да се срещне с началника на Местната централа, за да предприемат стъпки към официално разследване. Беше сигурна, че ще има много документация, и й се стори странно, задето проваленият й уикенд не я разстройва. С получаването на тази работа се сдоби и с клетъчен телефон, който тя прилежно използваше единствено по важна работа и само при абсолютна необходимост (беше на държавна служба едва от десет месеца), а в нейния случай това означаваше, че никога не е достигала дори основната месечна такса, която компанията вземаше от правителството. Досега телефонът в колата й никога не бе звънял и чуруликащият му звук я стресна.

— Ало? — промълви тя, когато го вдигна, питайки се дали не е грешка.

— Ребека Ъптън?

— Аз съм. Кой се обажда?

— Моля, изчакайте, за да говорите с конгресмена Трент — каза й някакъв мъжки глас.

— Ъ? Кой?

— Ало? — чу се нов глас.

— Кой е?

— Вие ли сте Ребека Ъптън?

— Да, аз съм. А вие кой сте?

— Аз съм Алън Трент, член на Конгреса, представящ обединения щат Масачузетс. — Масачузетс, както всеки избран представител оттам би заявил при най-малкия повод, не беше просто „щат“. — Открих ви чрез контролния център на НУБТ. Прекият ви началник е Майкъл Цимер, а номерът му в Нашвил е…

— Добре, сър, вярвам ви. С какво мога да ви бъда полезна?

— Разследвате катастрофа на магистрала I-40, така ли е?

— Да, сър.

— Искам да ме осведомите за това, което знаете.

— Всъщност — започна Ъптън и намали скоростта на колата, за да може да мисли — дори още не сме започнали и не съм в състояние да…

— Млада госпожице, не ви питам за заключения, а само за причината да започнете следствие. Мога да помогна. Ако ми сътрудничите, ви обещавам, че министърът на транспорта ще узнае какъв опитен млад инженер има. Виждате ли, тя ми е приятелка. Работехме заедно в Конгреса повече от десет години.

„Аха!“ — помисли си Ребека Ъптън. Беше неправилно, неетично, сигурно не по правилата и вероятно дори комерсиално да се разкрива информация от текущо разследване на Националното управление за безопасен транспорт. От друга страна, следствието още не е започнало, нали? А и Ъптън искаше да бъде забелязана и повишена като всеки друг. Тя не знаеше, че краткото й мълчание бе равносилно на прочитане на мислите й за човека от другата страна на линията, и при всички положения не можеше да види усмивката му в хотелската стая в Хартфорд.

— Сър, според мен и според полицаите, озовали се на произшествието, бензиновите резервоари и на двете коли са излезли от строя и са причинили фаталния пожар. При повърхностен преглед изглежда, че няма явна механична причина за станалото с резервоарите. Следователно ще препоръчам на началника си да започнем разследване за определяне на причината за инцидента.

— И двата бензинови резервоара са протекли, така ли? — попита гласът.

— Да, но е било по-лошо от протичане. И двата са претърпели тежки повреди.

— Можете ли да ми кажете още нещо?

— На този етап смятам, че не. Не. — Ъптън направи пауза. Щеше ли този човек наистина да спомене името й пред министъра? Ако беше така… — Има нещо гнило в това, господин Трент. Вижте, завършила съм машиностроене и втората ми специалност е съпротивление на материалите. Силата на удара не обяснява двете катастрофални структурни повреди. Съществуват държавни предпазни стандарти за структурната здравина на автомобилите и техните компоненти и тези параметри надхвърлят неколкократно условията, които видях на местопроизшествието. Полицаите, с които говорих, са съгласни с мен. Трябва да направим някои изследвания, за да сме сигурни, но такова е вътрешното ми усещане. Съжалявам, не мога да ви кажа повече засега.

„Това момиче ще отиде далеч“ — каза си Трент, седнал в стаята си в хартфордския „Шератон“.

— Благодаря ви, госпожице Ъптън. Оставих телефона си в службата ви в Нашвил. Моля ви да ми се обадите, когато пристигнете. — Той остави слушалката и като помисли около минута, нареди на младшия си помощник: — Обади се на министъра на транспорта и й кажи, че малката Ъптън е голяма работа… Не, свържи ме с нея и лично ще й кажа. Пол, доколко лабораторията на НУБТ става за точни изследвания? — попита Трент, който изглеждаше и се чувстваше все повече като Чърчил, замислящ десанта в Европа. Е, той не планираше чак това.

— Съвсем не е лоша, но университетът…

— Точно така. — Трент натисна копчето за открита линия и набра друг номер по памет.

 

 

— Добър ден, конгресмене — каза Бил Шоу по телефона си и погледна към Дан Мъри. — Между другото, налага се да ви видим другата седмица и…

— Трябва ми помощ, Бил.

— Каква точно помощ, сър? — Избраните висши служители бяха винаги „сър“ или „мадам“ при официални разговори дори за директора на ФБР. Това важеше особено силно, ако въпросният конгресмен оглавява следствената комисия, член е на юридическата, а участва и в бюджетната комисия. Освен това въпреки всичките си лични… ексцентричности Трент винаги е бил добър приятел на Бюрото, критикуващ го честно. Решаващият фактор обаче бе по-прост: и трите му комисийни поста влияеха на ФБР. Шоу слушаше и си водеше бележки. — Шеф на клона ни в Нашвил е Брус Клиъри, обаче ни е нужна официална молба за съдействие от Транспортното, за да можем… Да, естествено, ще чакам обаждането й. За мен е удоволствие да помогна. Да, сър. Дочуване. — Той вдигна поглед от бюрото си. — Какво, по дяволите, го вълнува Ал Трент някаква катастрофа в Тенеси?

— А какво ни интересува нас? — попита Мъри съвсем уместно.

— Той иска нашата лаборатория да съдейства на НУБТ при съдебната експертиза. Ще се обадиш ли на Брус да му кажеш, че трябва да приготви най-добрия си техник? Проклетата катастрофа стана едва тази сутрин, а Трент иска резултати с вчерашна дата.

— Досега вдигал ли ни е на крак за нещо?

Шоу поклати глава.

— Никога. Мисля, че не искаме да загубим благоразположението му. Той ще трябва да участва в срещата с председателя. Ще се наложи да обсъдим отнемането на имунитета на Килти, забрави ли?

Телефонът на Шоу избръмча.

— Министърът на транспорта на трета, директоре.

— Този приятел наистина е подпалил здравата нечий задник като за съботен следобед — отбеляза Мъри. Той стана от стола и се отправи към един телефон в другия край на стаята, докато директор Шоу приемаше разговора с министъра. — Дай ми централата в Нашвил.

 

 

Полицейският склад за съхраняване на катастрофирали или откраднати превозни средства беше част от същия сервиз, където се ремонтираха колите на щатската полиция. Ребека Ъптън не бе ходила там никога досега, ала шофьорите на аварийните коли го знаеха и тя безпроблемно ги следваше. Служителят на портала даде на висок глас инструкции на първия шофьор и вторият продължи след него, следван от инженера от НУБТ. Накрая те се насочиха към една празна или почти празна площ. Там имаше шест автомобила (две полицейски патрулни коли с отличителни белези и четири без), плюс десетина човека, всичките с високи чинове, ако се съдеше по вида им. Един от тях беше шефът на Ъптън и тя за пръв път наистина осъзна колко дебела ставаше работата.

Сервизът разполагаше с три хидравлични подемни машини. Крестите бяха стоварени отвън, след което ги прикараха с бутане вътре, върху стоманените платформи. Двете бяха вдигнати едновременно, което позволи на растящата тълпа да се вмъкне отдолу. Ъптън контрастираше като най-ниската и се наложи да си пробие път навътре с лакти. В крайна сметка случаят бе неин или поне тя така си мислеше. Някакъв фотограф започна да заснема филм и жената забеляза, че на калъфа на камерата с жълти печатни букви е изписано „ФБР“. Какво ставаше, по дяволите?

— Очевидна структурна повреда — отбеляза един капитан от щатската полиция, шеф на тукашния отдел за разследване на произшествия. Останалите кимнаха всезнаещо.

— Кой разполага с най-добрата техническа лаборатория наоколо? — поинтересува се човек с неофициални дрехи.

— Университетът „Вандербилт“ би бил добро място като за начало — уведоми ги Ребека. — Още по-добра е Националната лаборатория в Оук Ридж.

— Вие ли сте госпожица Ъптън? — попита мъжът. — Аз съм Брус Клиъри от ФБР.

— Защо сте…

— Мадам, просто отивам там, където ме изпратят. — Той се усмихна и продължи: — Транспортното министерство поиска помощта ни за разследването. В момента от Вашингтон за насам лети квалифициран техник от лабораторията ни по криминалистика. — „И то със самолет на Министерството на транспорта“ — премълча той. Нито Клиъри, нито някой друг от бюрото му някога бе разследвал автопроизшествие, но щом заповедите идваха от самия директор, наистина не му трябваше да знае повече.

Госпожица Ъптън внезапно се почувства като фиданка в гора от гиганти, но тя също си имаше работа, а и бе единственият истински експерт тук. Като извади фенерче от джоба си, Ребека започна подробен преглед на бензиновия резервоар. Изненада се, когато хората й осигуриха пространство. Вече беше решено, че нейното име ще бъде на корицата на доклада. Участието на ФБР щеше да се омаловажи като напълно рутинно сътрудничество между две агенции, подпомагащо следствието, започнато от млад, всеотдаен, умен инженер от НУБТ, при това жена. Тя щеше да застане начело на случая. Ребека Ъптън щеше да обере всички лаври и за работата на другите, понеже не биваше да изглежда, че се полагат съгласувани усилия с предопределена цел, въпреки че бе точно така. Така или иначе тя започна това, а за да се извлекат наистина големи политически дивиденти, трябваше да се хвърлят няколко трохи на незначителните хора. Всички мъже наоколо или го знаеха, или бяха започнали да подозират, макар не всички да схващаха за какво всъщност става дума. Просто знаеха, че някакъв конгресмен моментално привлече вниманието на един министър и на директора на най-могъщата, независима държавна институция и че искаше бързи действия. Изглежда, щеше да ги подучи. Като гледаха нагоре към долната част на предмета, бил само преди няколко часа кола на семейство, отиващо при бабата, причината за злополуката изглеждаше толкова очевидна, колкото подут от бой нос. Старшият представител на ФБР си помисли, че всъщност трябва да се направи само технически анализ на смачкания резервоар. За тази цел щяха да отидат до Оук Ридж, чиито лабораторни съоръжения често помагаха на ФБР. За това щеше да е нужно съдействието на Министерството на енергетиката, ала щом Ал Трент можеше да разтърси две големи дървета за по-малко от час, какво щеше да му коства да разтърси още едно?

 

 

Номури си помисли, че следенето на Гото не е трудно, макар че можеше да се окаже уморително. За мъж на шестдесет години, той притежаваше похвална енергичност и желание да изглежда млад. Постоянно идваше тук, най-малко три пъти седмично. Това бе чайната, посочена от Казуо — не по име, но с достатъчно подробности, за да успее Номури да я разпознае, а после всичко да се потвърди. Беше виждал тук да влизат както Гото, така и Ямата: никога заедно, ала никога и с повече от няколко минути разлика, понеже щеше да е непристойно последният да кара другия да чака прекалено дълго. Ямата винаги си тръгваше пръв, а другият винаги се застояваше поне час, но никога повече от два. Имаше следната хипотеза: делова среща, последвана от почивка и развлечения, докато другите вечери бяха само за почивка и развлечения. Сякаш герой от кинокомедия, Гото винаги излизаше с блажена и наперена походка, с която се добираше до чакащата кола. Шофьорът му със сигурност беше в нещата: отворената врата, поклон, а сетне дяволитата усмивка на лицето му, докато заобикаляше към своята врата. При всеки удобен случай Номури проследяваше колата на Гото дискретно и много предпазливо, като два пъти го изгуби заради движението, ала последните два пъти и в три други случая го следва чак до дома му и се увери, че след уговорените срещи той винаги отива на един и същ адрес. Добре. Сега, докато седеше в колата си и сърбаше чай, щеше да мисли за другата част от мисията си. Отне му четиридесет минути.

Беше Кимбърли Нортън. Номури имаше добро зрение и уличните лампи бяха достатъчно силни, за да направи няколко бързи снимки с фотоапарата си, преди да излезе от автомобила. Следеше я от другия тротоар, като внимаваше да не поглежда направо към нея, и остави всичко на периферното си зрение. Шпионажът и контрашпионажът бяха част от учебната програма във Фермата. Не бе толкова трудно, а и обектът го улесняваше. Макар и не прекомерно висока по американските стандарти, тук тя наистина изпъкваше подобно на русата си коса. Помисли си, че в Лос Анжелис тя би била незабележима — хубаво момиче сред море от такива. Нямаше нищо необичайно в походката й — момичето се нагаждаше към местните норми, беше леко въздържана и даваше път на мъжете, докато в Америка се очакваше обратното и то ставаше. И въпреки че западните й дрехи се отличаваха донякъде, много хора по улиците бяха облечени по същия начин… С известна изненада той осъзна, че всъщност традиционните одежди бяха по-малочислени тук. Тя сви вдясно по друга улица и Номури я последва на шестдесет-седемдесет метра разстояние. Същински частен детектив, дявол го взел! Агентът на ЦРУ се питаше каква е тази проклета задача.

 

 

— Руснаци ли? — попита Динг.

— При това журналисти на свободна практика. Как си със стенографията? — поинтересува се Кларк, докато четеше телекса. Мери Пат пак атакуваше хитро и трябваше да признае, че много я бива за това. Отдавна подозираше, че ЦРУ има свой човек в новинарската агенция. „Интерфакс“ в Москва. Може би Управлението бе изиграло роля за внедряването му в екипа, защото често той беше първият и най-добър източник на политическа информация от Москва. Доколкото знаеше обаче, ЦРУ за първи път го използваше за фалшива самоличност. Втората страница от оперативната заповед ставаше дори по-интересна. Кларк я подаде на Лялин без обяснения.

— Крайно време беше — ликуваше бившият руснак. — Ще искате имена, адреси и телефонни номера, нали?

— Би помогнало, Олег Юриевич.

— Искате да кажете, че ще навлезем в истинския шпионаж? — попита Чавес. Щеше да му е за пръв път. През повечето време с Кларк бяха полувоенни служители, изпълняващи или прекалено опасни, или твърде необичайни задачи за редовни агенти.

— Много вода изтече оттогава и за мен, Динг. Олег, така и не те попитах на какъв език си ръководел хората си.

— Винаги на английски — отговори Лялин. — Никога не съм издавал японските си езикови умения. Често съм събирал информация по този начин. Мислеха, че могат да си бъбрят безопасно направо пред мен.

„Хитро! — помисли си Кларк. — Просто си стоиш с глупаво провиснала джука като на куче и хората явно изобщо не те надушват.“ Само дето при тях с Динг изражението щеше да е съвсем искрено. Джон си каза, че истинската мисия не е да се правят на супершпиони и че са достатъчно подготвени за онова, което трябваше да направят. Във вторник заминаваха за Корея.

 

 

Като пореден пример за сътрудничество между агенциите, един хеликоптер UH-1H на Националната гвардия в Тенеси излетя с Ребека Ъптън, трима мъже и бензиновите резервоари за националната лаборатория в Оук Ридж. Резервоарите бяха увити в прозрачни найлони и пристегнати с ремъци така, сякаш и самите те са пътници.

Историята на Оук Ридж започваше в началото на четиридесетте години, когато е бил част от най-ранния Манхатънски технически проект — име, служещо за параван на първите опити с атомни бомби. Огромните здания помещаваха все още функциониращата апаратура за разбиване на уран, макар да имаше много други промени, включително прибавянето на летище за хеликоптери.

Вертолетът направи един кръг, за да провери вятъра, след което кацна. Въоръжен пазач въведе групичката вътре, където ги чакаха високопоставен учен и двама лабораторни специалисти: министърът на енергетиката лично ги бе повикал в тази съботна вечер.

Научната страна на случая беше разрешена за по-малко от час. Щеше да е нужно още време за допълнителни тестове. Цялостният доклад на Националното управление по безопасност на транспорта щеше да засяга неща като предпазните колани, ефикасността на детските защитни седалки в колата на Дентън, как са се представили въздушните възглавници и така нататък. Ала всички знаеха, че основното (причината за смъртта на петима американци) е, че резервоарите на „Креста“ са били направени от неправилно обработена стомана, чиято структурна здравина поради корозията бе спаднала до една трета от очакваното. Черновата на това заключение беше нахвърляна грубо с подръчната текстообработваща програма, отпечатана и изпратена по факса до дирекцията на Министерството на транспорта, намиращо се в близост до Смитсъновия авиационно-космически музей във Вашингтон. Макар заглавието на състоящото се от две страници резюме да бе „ПРЕДВАРИТЕЛНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ“, информацията щеше да се приеме като Светото писание. Ребека Ъптън си помисли, че най-удивителното е как всичко приключи за по-малко от шестнадесет часа. Никога не бе виждала държавата да действа толкова бързо за каквото и да било. „Колко жалко, че не го прави винаги“ — каза си тя, докато се унасяше в задната кабина на хеликоптера по време на обратния полет към Нашвил.

 

 

По-късно същата вечер университетът на Масачузетс загуби от този на Кънектикът със сто и осем на сто и три в продълженията. Въпреки че беше фанатичен поклонник на баскетбола и възпитаник на масачузетския университет, Трент се усмихваше ведро, когато се смеси с пазаруващото множество пред хартфордската градска зала. Помисли си, че днес отбеляза победни точки в една много по-голяма игра… макар че играта не беше такава, за каквато я смяташе.

 

 

Арни ван Дам не обичаше да го будят рано в неделя сутрин, особено ако я е нарочил за почивен ден, в който да спи докъм осем, да си чете вестниците на масата в кухнята като нормален гражданин, да дремне пред телевизора след обяда и изобщо да се преструва, че се е върнал в Кълъмбъс, Охайо, където ходът на живота е много по-лек. Първата му мисъл беше, че сигурно има голяма национална криза. Президентът Дърлинг не бе човек, който злоупотребява с шефа на канцеларията си, а малцина други имаха домашния му телефон. Гласът в другия край на линията го накара да отвори широко очи и да изгледа свирепо отсрещната стена на спалнята си.

— Ал, гледай новината да е добра — изръмжа той в седем без петнадесет сутринта. След това се заслуша. — Добре, изчакай един момент, става ли? — След минута вече включваше компютъра си (дори той трябваше да го използва в тези напредничави времена), свързан с Белия дом. До него имаше телефон.

— Добре, Ал, мога да те вмъкна утре сутринта в осем и петнайсет. Сигурен ли си за всичко? — Слуша в продължение на още две минути, раздразнен, че Трент е подкупил три административни институции да действат, но той беше член на Конгреса, при това влиятелен, и упражняването на власт му се отдаваше толкова лесно, колкото плуването на патица.

— Въпросът ми е, ще ме подкрепи ли президентът?

— Ако информацията ти е сигурна, да. Очаквам, че ще те подкрепи, Ал.

— Това е моментът, Арни. Приказвах ли, приказвах, ала този път мръсниците убиха хора.

— Можеш ли да ми изпратиш доклада по факса?

— Бързам да хвана самолета. Ще ти го изпратя веднага щом пристигна в кабинета си.

„Тогава защо трябваше да ми се обаждаш сега?“ — за малко да изреве Ван Дам.

— Ще го чакам — каза вместо това. Следващият му обмислен ход беше да вземе неделните вестници от предната веранда.

„Забележително!“ — помисли си, докато преглеждаше първите страници. Историята на деня, а може би и на годината, и още никой не бе я надушил.

Типично.

Удивително, но като се изключи активността на факса му, остатъкът от деня вървеше до голяма степен според плана, което позволи на шефа на президентската канцелария да бъде нормален гражданин, без дори да се запита какво може да му донесе следващият ден. „Ще почака“ — каза си той, докато се унасяше на канапето в дневната си и изпускаше предавания директно от „Бостън гардън“ баскетболен мач между „Лейкърс“ и „Селтс“.