Том Кланси
Дълг на честта (15)

13.
ВЕТРОВЕ И ТЕЧЕНИЯ

— Никога не съм виждал подобно нещо.

— Но вашата страна ги произвежда с хиляди — възрази директорът на рекламния отдел.

— Вярно — съгласи се „Клерк“, — обаче фабриките бяха затворени за обществеността, даже и за съветските журналисти.

Чавес се проявяваше като фотограф и както забеляза Джон Кларк без усмивка, правеше голямо представление, като танцуваше около работниците с бели комбинезони и каски, въртеше се, правеше чупки, приклякаше, притиснал никона към лицето си, сменяше филмчетата на всеки няколко минути и същевременно печелеше неколкостотин снимки на производствения конвейер за ракети. Нямаше съмнение, бяха от типа SS-19. Кларк познаваше характеристиките им и бе виждал достатъчно фотографии в „Ленгли“, за да знае как изглеждат… и за да забележи някои промени на места. Руските модели обикновено бяха зелени отвън. Всичко, направено от Съветския съюз за военни цели, трябваше да има маскировъчен цвят; даже поставените в транспортни контейнери ракети, намиращи се на дъното на бетонни силози, бяха в същото грахово зелено, с което обичаха да боядисват танковете. Ала не и тези. Боята тежеше, а нямаше никакъв смисъл да се харчи гориво за привеждането на няколко килограма боя в предорбитална скорост, затова тези снарядни тела бяха със светлия цвят на лъскавата стомана. Сглобките и спойките изглеждаха много по-прецизни, отколкото човек очакваше да види на руски конвейер.

— Преобразували сте първоначалната ни конструкция, нали?

— Точно така. — Човекът от рекламния отдел се усмихна. — Основният дизайн беше отличен. Инженерите ни силно се впечатлиха, но ние имаме различни стандарти и по-добри материали. Наблюдателен сте, господин Клерк. Неотдавна един американски инженер от НАСА стигна до същото заключение. — Мъжът замълча. — Що за руско име е това Клерк?

— Не е руско — отвърна Кларк, като продължи да си води бележки. — Дядо ми беше англичанин, комунист. Казваше се Кларк. През двадесетте години дошъл в Русия, за да стане част от новия експеримент. — Той се усмихна смутено. — Сигурно е разочарован, където и да се намира.

— Ами колегата ви?

— Чехов ли? Той е от Крим. Татарската кръв си личи, а? Та колко такива ще направите?

Чавес стоеше в края на конвейера, пред горната част на ракетата. Някои от монтажистите хвърляха гневни погледи към него и той ги прие като доказателство, че добре се справя с имитирането на нахален, досаден като конска муха журналист. Иначе работата му беше съвсем лесна. Монтажният цех на фабриката имаше ярко осветление, за да се улесни задачата на работниците, и макар че използва светкавицата си за показност, вграденият контролен чип на фотоапарата сочеше, че светлината е предостатъчна. Този „Никон“ F-20 беше голяма работа. Динг смени филмчетата. Използваше цветен филм ASA-64 („Фуджи“, разбира се), защото имал по-добра цветонаситеност, каквото и да значеше това.

Когато му дойде времето, господин К. стисна ръката на представителя от фабриката и всички се запътиха към вратата. Чавес (Чехов) разви обектива от фотоапарата и прибра всичко в чантата си. Изпратиха ги с дружелюбни усмивки и поклони. Динг пъхна един компактдиск в уредбата и я наду. Това затрудняваше разговора, но Джон винаги педантично спазваше правилата. И беше прав. Нямаше как да са сигурни, че някой не е поставил микрофони във взетата под наем кола. Чавес наведе глава надясно, за да не се налага да крещи.

— Джон, винаги ли е така лесно?

На Кларк му се прииска да се усмихне, ала не го направи. Преди няколко часа активизира още един член на БОДИЛ, който настоя с Динг да огледат монтажния цех.

— Знаеш ли, аз ходех в Русия по времето, когато не можеше да минеш само с паспорт и карта на „Американ експрес“.

— И какво правеше?

— Най-вече измъквах хора. Понякога набавях купища данни. На два пъти инсталирах симпатични малки джаджи. Пък кажи, че съм самотен и наплашен. — Той поклати глава. Единствено жена му знеше, че си боядисва косата, съвсем малко, защото не му харесваше сивият цвят там. — Имаш ли представа колко бихме платили, за да проникнем в… Плесецк. Струва ми се, че там правеха тези неща, в конструкторския отдел на Челомей.

— Те наистина искаха да ги видим.

— Няма спор — съгласи се Кларк.

— Какво да правя със снимките?

Джон за малко да му каже да ги хвърли, но все пак това беше информация, а те бяха тук по служба. Трябваше да изготви и да изпрати статия на „Интерфакс“, за да не развали прикритието си… Чудеше се дали някой щеше да я отпечата. „Няма ли да е страхотно!“ — помисли си той и поклати глава. Всъщност само се въртяха в кръг, докато чакаха позволение и възможност да се срещнат с Кимбърли Нортън. Реши, че филмът и едно копие от статията му ще намерят място в дипломатическата поща. Ако не друго, беше добра практика за Динг… и, трябваше да признае, за самия него.

— Намали тази шумотевица! — извика той и преминаха на руски. Добра възможност да практикуват езика.

— Липсват ми нашите зими — подхвърли Чехов.

— На мен не — отвърна Клерк. — Къде изобщо се научи да слушаш тази ужасна американска музика? — изръмжа той.

 

 

— От „Гласът на Америка“ — беше отговорът. Сетне гласът се разсмя.

— Евгений Павлович, изобщо не ме зачиташ. Ушите ми не могат да търпят този кошмарен шум. Няма ли нещо друго, което да пуснеш?

— Всичко друго би било напредък — каза си техникът, като си оправи слушалките и разтърси глава, за да се отърси от проклетия шум на тези гайджин. По-лошото бе, че собственият му син харесваше същия боклук.

 

 

Въпреки всички отричания, изсипали се през последните няколко седмици, действителността най-сетне беше очевидна за всички. Огромните грозни ферибота за коли, полюшващи се на котва в няколко различни пристанища, бяха безмълвни свидетели за това при всеки информационен бюлетин на телевизионната станция Ен Ейч Кей. Японските автомобилни компании притежаваха общо сто и деветнадесет от тях, без да се броят наетите кораби с чужд флаг, отправящи се сега обратно към родните си пристанища. Кораби, които преди се спираха само да натоварят поредната партида автомобили, сега се поклащаха като айсберги и запречваха пристаните. Нямаше смисъл да ги товарят и да ги отпращат. Щяха да са нужни седмици, за да бъдат разтоварени чакащите за място на кейовете в американските пристанища. Екипажите използваха възможността, за да направят планирания ремонт, ала знаеха, че когато тези запълващи времето задачи бъдат изпълнени, за тях всъщност работата щеше да е приключила.

Последствията набъбваха с бързината на снежна топка. Почти нямаше смисъл да се произвеждат автомобили, които не могат да бъдат извозени с кораби. Буквално нямаше къде да ги държат. Щом напълниха огромните паркинги на пристанищата, железопътните вагони в страничните коловози и паркингите на монтажните заводи, просто нямаха избор. Цели шест телевизионни екипа бяха на разположение, когато началникът на поточната линия в завода на „Нисан“ посегна нагоре и натисна един бутон. Този бутон задействаше звънци по протежение на целия конвейер. Обикновено използван заради някакъв проблем в монтажния процес, този път натискането му означаваше, че линията е спряна. От началото й, където шаситата се поставяха върху движещата се лента, до края й, където една тъмносиня кола с отворена врата очакваше някой шофьор, който да я изкара от сградата, работниците стояха неподвижно и се споглеждаха. Бяха си повтаряли, че това никога не може да се случи. За тях реалността бе да дойдат на работното място, да изпълняват задълженията си, да прикачват части, да правят отметки в списъка (като много рядко намират някакъв проблем) и да повтарят процесите часове наред, през които се схващаха, но и които им се плащаха добре, а в този момент сякаш земята спря да се върти. Донякъде го бяха знаели. Вестниците и телевизионните емисии, слуховете, които обикаляха поточната линия далеч по-бързо от колите, кратките съобщения на ръководството. Въпреки всичко сега те стърчаха наоколо, сякаш ударени с мокър парцал.

На партера на тяхната национална фондова борса повечето брокери държаха портативни телевизорчета — нов модел на „Сони“, който се сгъваше и се побираше в джоба на панталон. Те видяха как мъжът задейства звънеца и как работниците преустановиха дейността си. А най-лошото беше, че съзряха израженията им. Брокерите знаеха, че това е само началото. Доставчиците на части щяха да спрат работа, понеже монтажистите щяха да престанат да купуват продуктите им. Заводите за основни метали щяха да забавят драстично производството, защото главните им клиенти бяха закрити. Компаниите за електроника щяха да преминат на бавен ход при загубата както на вътрешни, така и на външни пазари. Страната им напълно зависеше от външната търговия и Америка бе основният й търговски партньор: стоки за износ за сто и седемдесет милиарда долара за една-единствена държава, повече, отколкото продаваха на цяла Азия или на цяла Европа. Вносът им от Америка беше за около деветдесет милиарда, но остатъкът в графата „печалби“ в счетоводната книга се равняваше на малко повече от седемдесет милиарда долара, а това бяха пари, нужни на икономиката им, за да функционира; пари, които тя бе пригодена да използва; производствена мощност, с която бе проектирана да се справи.

За фабричните работници на екраните светът просто беше спрял. За брокерите светът вероятно бе свършил и лицата им не изразяваха шок, а мрачно отчаяние. Настъпилата тишина трая не повече от тридесет секунди. Цялата страна наблюдаваше по телевизията една и съща сцена със същия болезнен унес, примесен с упорито неверие. Сетне телефоните пак зазвъняха. Някои от ръцете, които посегнаха към слушалките, трепереха. Индексът Никей Дау щеше да падне отново в този ден и при затварянето на пазара да достигне 6540 йени, около една пета от стойността му само преди няколко години.

 

 

Същият запис бе пуснат като водеща новина в информационните бюлетини на всички американски агенции и в Детройт дори членовете на Съюза на обединените автомобилни работници, сами присъствали на закриването на заводи, видяха израженията, чуха шума и си спомниха собствените си чувства. Въпреки че съчувствието им беше смекчено от обещанията да бъдат взети наново на работа, не бе трудно да си представят какво изпитваха японските им колеги в този момент. Беше много по-лесно да ги мразят, докато работеха и отнемаха работата на много американци. Сега и те бяха жертва на сили, които малцина от тях наистина разбираха.

Отговорът на Уолстрийт учуди неопитните. При всичките му теоретични изгоди за американската икономика Реформеният търговски декрет сега бе краткотраен проблем. Американски корпорации, чийто брой не можеше да се побере в един списък, зависеха малко или много от японски продукти и преди американските работници и компании да са успели да се намесят и да излязат от застоя, всеки се питаше доколко сериозни бяха клаузите на РТД. Ако бяха постоянни, беше едно — за инвеститорите щеше да е съвсем логично да вложат парите си в онези фирми, които са добре подготвени да възстановят дефицита на нужни продукти. Ами ако правителството просто го използваше като средство за отваряне на японските пазари и японците отстъпеха бързо по някои пунктове, за да намалят цялостните щети? В този случай различните компании, наточили се да заредят с продуктите си японските рафтове, бяха по-добър вариант за инвестиране. Номерът беше да се открият компаниите, способни да постъпят и по двата начина, защото едните или другите можеше да се окажат губещи карти, особено при този първоначален скок на фондовата борса. Естествено, доларът щеше да поскъпва спрямо йената, ала специалистите на пазара за облигации забелязаха, че банките отвъд океана се бяха впуснали наистина бързо да изкупуват американски държавни ценни книжа, като ги плащаха от резерва с йени и очевидно залагаха на голяма промяна в стойностите, от която със сигурност щяха да извлекат краткосрочни печалби.

Стойността на американските акции направо стана несигурна и това изненада много от хората, чиито пари бяха на Уолстрийт. Тези авоари бяха предимно в сметки за взаимни фондове, понеже бе трудно, ако не и невъзможно да се наблюдават нещата в случай, че си дребен акционер. Беше далеч по-сигурно да повериш парите си на „професионалисти“. В резултат на това сега на нюйоркската фондова борса имаше повече компании с взаимни фондове, отколкото ценни книжа, и всички те се управляваха от специалисти, чиято работа бе да разберат какво става на най-бурния и най-непредвидимия икономически пазар в света.

Първоначалната пълзяща скала беше малко под петдесетото деление, преди да се стабилизира след публичните изявления на образуващите Голямото трио автомобилни компании: те можели да задоволят сами нуждите си от повечето видове части така, че да поддържат и дори да засилят националното автопроизводство. Въпреки това специалистите в големите брокерски къщи се почесваха по главите и обсъждаха положението в кафенетата. „Имаш ли представа как трябва да се подходи?“ Единствената причина, поради която само половината задаваха този въпрос, е, че работата на другата половина беше да слушат, да клатят заедно глави и да отговарят: „Не, по дяволите!“

 

 

Във вашингтонската дирекция на Федералния резервен фонд се задаваха други въпроси, но малкото отговори бяха също толкова трудни. Тревожният призрак на инфлацията още не беше изчезнал и нямаше голяма вероятност сегашната ситуация да го пропъди по-надалеч. Най-неотложният и очевиден проблем бе, че щеше да има („По дяволите, вече имаше!“ — изтъкна човек от управителния съвет) повече покупателна способност, отколкото налични продукти. Оттук следваше поредната инфлационна вълна и макар че доларът несъмнено щеше да се покачи спрямо йената, това всъщност означаваше, че за известно време йената щеше да пада неконтролируемо и че в действителност американските пари също щяха да се обезценят спрямо останалите световни валути. Не можеха да го позволят. Решиха да повишат сконтовия процент с още четвърт пункт и това да влезе в сила веднага след затварянето на борсите. Така щяха да объркат донякъде търговските пазари, но това не бе проблем, понеже управителният съвет знаеше какво прави.

Почти единствената добра новина в това отношение беше внезапният устрем за изкупуване на съкровищни бонове. И без да питат, знаеха, че вероятно става дума за японски банки, подсигуряващи се всячески, за да се предпазят. Всички признаха, че ходът е хитър. Уважението към японските им колеги бе искрено и неповлияно от моментните нередности, които, всички се надяваха, скоро щяха да отминат.

 

 

— Договорихме ли се? — попита Ямата.

— Вече не можем да спрем — рече един банкер. Можеше да продължи и да изтъкне, че те и цялата им държава се крепяха на ръба на бездна, толкова дълбока, че дъното й не се виждаше. Нямаше нужда. Всички те стояха на същия ръб и сведените им погледи виждаха не лакираната маса, около която седяха, а само безкрая, на чието дъно чакаше икономическа гибел.

Хората около масата кимнаха. Последва дълго мълчание, след което се обади Мацуда:

— Как изобщо се случи това?

— То винаги е било неизбежно, приятели мои — отвърна Ямата-сан с добре вмъкната тъга в гласа си. — Страната ни прилича на… град без заобикалящата го природа, на силна ръка без сърце, което да й изпраща кръв. Повтаряхме си години наред, че това положение е нормално… Но то не е и ние трябва да подобрим нещата или да загинем.

— Рискът, който поемаме, е голям.

— Хай. — Трудно му бе да не се усмихне.

 

 

Още не се беше зазорило, а те щяха да отплават с отлива. Приготовленията продължаваха без много фанфари. Няколко семейства слязоха на доковете, най-вече за да докарат моряците до корабите след последната нощ, прекарана на брега.

Имената бяха традиционни, както в повечето световни флотове или поне в онези, съществуващи от достатъчно време, за да имат традиции. Новите разрушители със системи „Егида“, „Конго“ и неговите събратя носеха традиционни имена на бойни кораби, предимно заети от древни названия на райони от държавата, която ги е построила. Тази промяна бе отскоро. На западняците терминологията би им се сторила странна за военни плавателни съдове, ала за да се спазят поетичните традиции на родината, повечето имена на бойните кораби имаха лирични значения и до голяма степен бяха групирани по класове. Разрушителите по обичай получаваха наименования, завършващи на „-кадзе“, което обозначаваше вид вятър. „Хатукадзе“ например означаваше „Утринен бриз“. Имената на подводниците бяха донякъде по-логични. Всички те окончаваха на „-ушио“, тоест „морско течение“.

Общо взето, това бяха хубави кораби, безупречно чисти, за да не бъдат накърнени изпипаните им профили. Един по един те запалиха турбините си, снеха се от котва, отдалечиха се от кейовете и навлязоха в проливите. Капитаните и рулевите погледнаха фериботите, трупащи се в Токийския залив, но каквото и да си мислеха, за момента търговските кораби бяха просто опасни за мореплаването, както се полюшваха на котва. Долу повечето моряци, които не се интересуваха от навигаторските подробности, подреждаха въжета и други принадлежности и се занимаваха със задълженията си по места. Радарите бяха включени, за да помогнат при отплаването — нещо, почти ненужно поради отличната видимост тази сутрин, което обаче беше добра практика за екипите в многобройните бойни информационни центрове. По нареждане на командващите бойните системи връзките бяха проверени чрез разменяне на тактическа информация между корабите. В машинните отделения „чернилките“ (остаряло пренебрежително обръщение към традиционно мръсните механици) седяха в удобни въртящи се столове и следяха наличната компютърна информация, докато отпиваха от чая си.

Флагманският кораб бе новият разрушител „Муцу“. Рибарското пристанище Татеяме се виждаше в далечината — последният град, покрай който щяха да минат, преди да завият рязко и да се отправят на изток.

Контраадмирал Юсуо Сато знаеше, че подводниците вече се намираха там, но командирите им бяха уведомени. Семейството му имаше отдавнашни традиции във военната служба и дори нещо повече: морски традиции. Баща му бе управлявал разрушител под командването на Райзо Танака, един от най-великите командири на разрушители, раждали се някога, а чичо му беше един от „дивите орли“ на адмирал Ямамото, пилот от самолетоносач, убит в битката при Санта Крус. Следващото поколение продължило да върви по стъпките им. Братът на Юсуо, Тораджиро Сато, бе летял с изтребителите F-86 на военновъздушните отбранителни сили, сетне напусна отвратен унизителния си пост във военната авиация и сега беше старши пилот на японските авиолинии. Синът му Широ тръгна по стъпките на баща си и в момента бе много внушителен млад майор, управляващ изтребители на по-дългосрочна служба. Адмирал Сато си помисли, че не е лошо за семейство без никаква самурайска кръв. Другият брат на Юсуо бе банкер и адмиралът беше напълно информиран за онова, което щеше да последва.

Той стана, отвори херметическата врата на командния мостик на „Муцу“ и тръгна към десния борд. Моряците, работещи там, спираха за секунда, за да почетат присъствието му с покорни кимвания, след което отново хвърляха погледи към брега, за да обновят координатите на кораба. Сато погледна към кърмата и забеляза, че шестнадесетте кораба бяха наредени в почти идеална колона, всеки на петстотин метра от другия; те тъкмо започваха да стават видими за невъоръженото око, намиращи се сред розово-оранжевото сияние на изгряващото слънце, към което плаваха. Адмиралът си помисли, че това със сигурност е добра поличба. На флагщока на всеки кораб се развяваше същото знаме, под което бе служил баща му; военните кораби на родината му бяха лишени от него толкова много години, ала сега то се завърна: величественото, пламтящо червено слънце на бял фон.

— Затегни приспособленията за избягване на дрейф! — нареди гласът на командира по интеркома. Постоянното им пристанище вече бе извън полезрението, а скоро щяха да изчезнат и носовете, виждащи се сега от кърмата.

„Шестнадесет кораба“ — каза си Сато. Най-голямата военноморска ескадра, която страната му бе пускала в открито море от… Петдесет години? Трябваше да си помисли. Определено беше най-мощната. Нито един плавателен съд на повече от десет години — величествени, скъпи кораби, с велики, доказани имена. Ала името, което искаше да е с него тази сутрин, „Харушио“, или „Черно течение“, принадлежало на бащиния му разрушител, потопил американски кръстосвач в битката при Тасафаронга, за съжаление бе дадено на една вече спусната във вода нова подводница. Адмиралът свали бинокъла си и тихо изсумтя от недоволство. „Черно течение“. В поетично отношение името беше идеално и за боен кораб. Жалко че го бяха похабили за някаква подводница.

 

 

„Харушио“ и посестримите й бяха тръгнали тридесет и шест часа по-рано. Водещата подводница от нов клас се движеше с петнадесет възла с цел скоростно достигане до зоната за учения, захранвана от големите си и ефикасни дизелови двигатели, които сега теглеха въздух през шнорхеловата тръба. Екипажът й, състоящ се от десет офицери и шестдесет матроси и старшини, извършваше рутинния вахтен цикъл. Един вахтен офицер и помощникът му бяха пред приборите в централния пост. Механикът също бе на вахта заедно с двадесет и четири матроси. Целият торпеден състав работеше в средния отсек на подводницата, като правеше електронни проверки на четиринадесетте торпеда тип 89-Mod C и шестте ракети „Харпун“. Иначе вахтените задължения си бяха нормални и никой не обръщаше внимание на единствената промяна. Капитан III ранг Тамаки Угаки бе известен с педантичното поддържане на готовност и макар да подлагаше хората си на тежки тренировки, неговата подводница имаше късмет, защото беше бърза. Той се бе заключил в каютата си и екипажът почти не усещаше, че е на борда, като се изключат единствените признаци за присъствието му: тънко снопче светлина, процеждащо се изпод вратата му, и цигарен дим, излизащ от отдушника. Моряците смятаха командира си за напрегнат човек, несъмнено изготвящ планове и упражнения за предстоящото учение срещу американските подводници. Последния път се справиха добре — три мигновени торпедни попадения в десет тренировъчни сблъсъка. По-добро представяне никой не можеше да очаква с изключение на Угаки, както се шегуваха мъжете по време на обяда. Той мислеше като истински самурай и не искаше да разбере, че са втори сред най-добрите.

 

 

През първия си месец обратно на служба Райън превърна в практика прекарването на един ден седмично в Пентагона. Обясни на журналистите, че в крайна сметка кабинетът му не е предназначен за килия и че така просто всички си оползотворяваха по-ефикасно времето. От това не излезе дори статия, както би могло да стане няколко години по-рано. Всеки знаеше, че самият пост „съветник по националната сигурност“ принадлежи на миналото. Въпреки че репортерите го смятаха за достоен наследник на ъгловия кабинет в Белия дом, той бе страшно безинтересна личност. Знаеше се, че избягва вашингтонската „сцена“, като че ли се страхува да не пипне проказа, появяваше се на работното място всеки ден по едно и също време, свършваше задачите си за възможно най-малко часове, ако обстоятелствата позволяват (за негов късмет работният ден рядко траеше повече от десет часа), и се връщаше при семейството си, сякаш е обикновен човек или нещо подобно. Миналото му в ЦРУ бе все още много неясно и макар че публичните му изяви като обикновен гражданин и правителствен служител бяха добре известни, тази новина беше остаряла. В резултат на всичко дотук Райън можеше да се вози в служебната си кола и малцина да му обръщат внимание. Всичко у него бе страшно шаблонно и той полагаше големи усилия нещата да си останат така. Журналистите рядко забелязваха куче, което не лае. Сигурно просто не четяха достатъчно, за да са по-наясно.

— Намислили са нещо — каза Роби веднага, щом Райън зае мястото си в главната заседателна зала на Националния военен команден център. От екрана с картата всичко ставаше ясно.

— Идват на юг ли?

— Минали са триста и двадесет километра. Командирът на флотилията е В. К. Чандраската, завършил Кралския военноморски колеж в Дартмът, трети от випуска си, сам се е издигнал. Преди няколко години мина преквалификационния курс в Нюпорт. В този клас е бил първи — добави адмирал Джексън. — Много добри политически връзки. Напоследък е прекарал удивилно много време далеч от флота си, като е пътувал и се е връщал…

— Откъде? — попита Райън.

— Предполагаме от Ню Делхи, но истината е, че всъщност не знаем. Стара история, Джак.

Райън се въздържа да не измърмори. Отчасти си бе старата история, а отчасти беше нещо съвсем ново. Никога един военен служител не смяташе, че получава достатъчно информация от разузнаването, и никога не вярваше напълно на качеството на това, с което разполага. В този случай оплакването бе достатъчно основателно: ЦРУ продължаваше да няма никакъв човешки потенциал в Индия. Райън си напомни да поговори с Брет Хансън за посланика. Отново. Психиатрите определяха неговия тип поведение като „пасивно-агресивно“, тоест той не се съпротивляваше, обаче и не сътрудничеше. За Джак беше източник на постоянна изненада фактът, че важни, зрели личности толкова често се държаха като петгодишни.

— Някаква връзка между пътуванията по сушата и ходовете му?

— Нищо очевидно — отговори Роби и поклати глава.

— Ами радиопредаванията? — попита Джак, като се чудеше дали Агенцията за национална сигурност, поредната сянка на някогашно величие, се е опитвала да подслуша радиовръзките на индийския флот.

— Получаваме някои неща чрез островите Алис Спрингс и Диего Гарсиа, ала всичко е рутинно. Предимно заповеди за придвижване на кораби, нищо с истинско оперативно значение.

Райън се изкушаваше да измърмори, че разузнавателните служби на тази държава никога не разполагат в момента с онова, което той иска, но истинската причина бе проста: информацията, която получаваше, обикновено даваше възможност на Америка да се подготви, да заобиколи проблемите, преди да са станали такива. Именно пренебрегваните неща се разрастваха в кризи, а се прескачаха, защото имаше по-важни неща… докато незначителните не избухнеха.

— Значи всичко, което имаме, е схемата им на действие.

— Ето я и нея — рече Роби и се приближи до морската карта.

— Изблъскват ни…

— И карат адмирал Дъбро да се изложи на риск. Наистина, доста хитро. Океанът е дяволски голям, но може значително да се смали, когато в него кръстосват два флота. Той още не е поискал обновяване на бойните заповеди, ала трябва да се замислим по този въпрос.

— Ами ако качат онази бригада на амфибиите си, тогава?

Отговори един армейски полковник от хората на Роби:

— Сър, ако аз ръководех операцията, би било наистина лесно. Те вече имат войски на сушата, които си устройват игрички с Тамилските тигри. Това идеално осигурява бреговия плацдарм и десантът е просто въпрос на ръководство. Достигането до брега на сплотена бойна част е трудното на всяко нашествие, обаче ми се струва, че това вече е преодоляно. Тяхната Трета бронирана бригада е много силна структура. Накратко, Шри Ланка няма никаква надежда с молби да забави нещата, камо ли да ги спре. Следващ ход: излапваш няколко летища и просто вкарваш по въздуха пехотните си части. Те разполагат с много въоръжени хора, които са в бойна готовност. Отделянето на петдесет хиляди пехотинци за тази операция няма да ги затормози много… Предполагам, че страната може да дегенерира до положение на дълготрайни метежи — продължи полковникът, — но първите няколко месеца ще тържествуват индийците, едва ли не поради неявяване на противника, а след като са способни да изолират острова чрез флота си, хм, колкото и бунтовници да имат стремеж да се борят докрай, няма как да попълват запасите си. Логичното заключение е, че Индия печели.

— Трудното е политическата страна — умисли се Райън. — ООН ще се ядоса доста…

— Обаче прилагането на сила в тази зона е коварно — изтъкна Роби. — Шри Ланка няма никакви традиционни съюзници, ако не се брои Индия. Не държат нито религиозни, нито етнически козове. Няма и ресурси, за които да се горещим и притесняваме.

Райън продължи мисълта му:

— Ще се задържи на първите страници няколко дни, но ако индийците са достатъчно хитри, те ще направят Цейлон петдесет и първия си щат…

— По-скоро двадесет и шестия си щат, сър — предложи услужливо полковникът, — или продължение на щата Тамил Наду от етнически съображения. Това дори може да помогне на индийците да разсеят облаците около Тамилските тигри. Бих допуснал, че е имало някакви контакти.

— Благодаря ви. — Райън кимна на полковника, който си беше направил домашното. — Идеята обаче е да интегрират територията към страната си политически, с пълни граждански права и всичко останало, и тогава внезапно историята спира да съществува. Гладко, нали? Все пак се нуждаят от политическо извинение, преди да могат да действат. Това извинение трябва да е съживяване на тамилските метежници, каквото, разбира се, те са в състояние да предизвикат.

— Това ще е знакът — съгласи се Джексън. — Преди да се случи нещо подобно, трябва да кажем на Майк Дъбро какво може да стори по въпроса.

„И няма да е лесно“ — помисли си Райън, докато гледаше морската карта. Специален отряд 77 се насочваше на югозапад, като поддържаше разстоянието между себе си и индийския флот, но макар да имаше цял океан за маневри, малко на запад от Дъбро се простираше дълга група от атоли. В края й, на остров Диего Гарсиа, беше американската база — до известна степен утешителен факт, ала не особено.

Проблемът при блъфирането бе, че противникът ти може да те усети, а тази игра беше далеч по-малко произволна от разиграване на покер. Бойната мощ улесняваше американците, ала единствено ако имаха желание да я използват. Географското положение пък улесняваше Индия. В действителност Америка нямаше никакви първостепенни интереси в този район. По принцип американският флот се намираше в Индийския океан, за да държи под око Персийския залив, но нестабилността в която и да е област е заразителна, а когато хората се изнервеха от такива неща, получаваше се повсеместна разрушителна сила. Значи трябваше да се реши докъде можеха да ги притискат с блъфове.

— Става коварно, нали, Роб? — попита Джак с усмивка, в която имаше повече веселост, отколкото той изпитваше.

— Би било от полза, ако знаехме какво си мислят.

— Уместна забележка, адмирале. Ще размърдам някои хора.

— Ами бойните указания?

— Остават същите, Роби, докато президентът не каже друго. Ако Дъбро прецени, че се касае за инвазия, може да се справи с нея. Предполагам, че има военни самолети на палубата.

— На палубата, дръжки! Във въздуха са, доктор Райън.

— Ще видя и ако мога, ще му уредя да отпусне още малко поводите — обеща Джак.

В този момент иззвъня телефон. По-нисшестоящ военен (морски пехотинец, наскоро повишен в чин майор) грабна слушалката и повика Райън.

— Да, какво има?

— Тук свързочният център на Белия дом, сър — отвърна дежурният офицер. — Министър-председателят Кога току-що подаде оставката си. Посланикът смята, че Гото ще бъде помолен да сформира новото правителство.

— Бързичко стана. Нека от японския отдел на Държавния департамент ми изпратят нужното. Ще се върна след по-малко от два часа. — Райън затвори телефона.

— Кога ли е паднал? — попита Джексън.

— Някой да ти е давал тази сутрин хапче за поумняване, Роб?

— Не, но умея да подслушвам телефонни разговори. Чувам, че там започват да не ни харесват.

— Нещата се развиха малко бързо.

 

 

Снимките пристигнаха по дипломатически куриер. В онези стари дни пощата щеше да бъде отворена на входното пристанище, ала в тези по-добри и по-спокойни времена дългогодишният държавен служител се качи в служебната кола на летище „Дълес“ и се вози без спиране чак до Държавния департамент. Там пощата бе отворена в обезопасена стая, различните предмети от ленената торба бяха групирани по категория и приоритет и бяха отнесени на ръка до многобройните им местоназначения. Издутият плик със седем филмови касети беше предаден на служител от ЦРУ, който просто се качи в колата си и потегли към моста на Четиринадесета улица. Четиридесет минути по-късно отвориха касетите във фотолаборатория, предназначена за микрофилми и разни други усъвършенствани системи, която обаче спокойно ставаше и за такива банални неща.

Лаборантът предпочиташе „истински“ филми (тъй като се правеха с търговска цел, с тях се работеше много по-лесно и бяха съместими със стандартната и безопасна за потребителя проявителна апаратура) и отдавна бе престанал да се вглежда в образите, освен за да се увери, че си е свършил добре работата. В този случай цветонасищането му казваше достатъчно. Филм на „Фуджи“. Кой изобщо твърдеше, че е по-хубав от „Кодак“? Диапозитивният филм беше нарязан и отделните пози бяха пъхнати в картонени джобчета, чиято единствена разлика от онези, които всички родители взимаха, за да ознаменуват първата среща на детенцето си с Мики Маус, бе, че тези имаха надпис „Строго секретно“. Диапозитивите бяха номерирани и натъпкани заедно в кутия. Тя пък се озова в плик, поставен в чекмеджето за изходящи материали. След тридесет минути дойде някаква секретарка, за да го вземе.

Тя влезе в асансьора и се качи на петия етаж на старата главна квартира, чиито почти четиридесет години си личаха. Коридорите бяха мрачни и боята, сложена направо върху голите панели, беше избледняла до неопределено, противно жълто. Тук също се виждаше падението на могъщите, което важеше с особена сила за Отдела за проучване на стратегически оръжия. Някога един от най-важните клонове на ЦРУ, сега отделът едва свързваше двата края.

Персоналът се състоеше от ракетни физици, който термин всъщност отговаряше на работата им. Задачата им бе да се вглеждат в характеристиките на ракети чуждо производство и да решават какви са истинските им възможности. Това изискваше много теоретична работа, а също и пътувания до различни държавни доставчици, за да сравнят нещата, които те имат, с онова, което нашите хора знаят. За съжаление, ако можеше да се каже така, междуконтиненталните и подводните балистични ракети, солта и хлябът за отдела, бяха почти изчезнали, и снимките по стените на всеки кабинет в сектора почти навяваха носталгия, загубили смисъла си. Сега хората, развили се в различните сфери на физиката, трябваше да научат повече за разни химически и биологични вещества — оръжията за масово унищожение на по-бедните нации. Ала не и днес.

Крис Скот, тридесет и четири годишен, започна кариерата си в Отдела за стратегически оръжия, когато името наистина означаваше нещо. Завършил политехническия институт „Ренсълър“, той се отличи, като извлече експлоатационните качества на съветската ракета SS-24 две седмици преди един високопоставен агент да отмъкне тайно копие от наръчника за задвижваната с твърдо гориво „птица“, и си спечели потупване по рамото от тогавашния директор. Уилям Уебстър. Сега обаче моделите SS-24 ги нямаше и както го информираха последните сутрешни материали, те бяха останали само с една SS-19, на която се противопоставяше единствената „Минитмън-III“ край град Минот в Северна Дакота. И двете ракети чакаха да бъдат унищожени, а на него не му харесваше ученето на Химия. В резултат на това диапозитивите от Япония бяха нещо като благословия.

Скот не бързаше. Имаше предостатъчно време. След като отвори кутията, той постави диапозитивите в диаскопа си и ги извъртя докрай, водейки си бележки за всеки. Така минаха два часа и стана време за обяд. Когато тръгна към закусвалнята на първия етаж, диапозитивите бяха върнати в кутията и заключени. Долу темата на разговор се въртеше около последното изпадане в немилост на вашингтонския отбор „Ред Скинс“ и около шансовете на новия им президент да промени нещата. Скот забеляза, че хората вече се застояваха за обяд и никой от ръководния персонал не го правеше на въпрос. Главният коридор, пресичащ сградата и излизащ на двора, бе винаги по-пълен, отколкото в онези стари дни, и хората така и не преставаха да гледат големия фотос на Берлинската стена, изложен от години. „Особено старите пушки“ — помисли си Скот, който се чувстваше един от тях. Е, този ден поне той си имаше работа и тази промяна бе добре дошла.

Когато се върна в кабинета си, Крис Скот спусна пердетата и зареди диапозитивите в проекционен апарат. Можеше да избере само онези, към които имаше специални забележки, но с тази работа щеше да си запълни деня, а може би и цялата седмица, ако изиграеше картите си правилно, и щеше да подходи с обичайната задълбоченост, като сравнява видяното с доклада на човека от НАСА.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания? — Бетси Флеминг подаде глава иззад вратата. Тя беше от „старите пушки“ (скоро щеше да става баба), започнала всъщност като секретарка в разузнавателното управление. Като самоук специалист в областта на фотоанализата и ракетната техника, опитът й започваше още от кубинската ракетна криза. Макар да нямаше официална диплома, експертизите й в тази сфера бяха страховити.

— Не, разбира се. — Скот не възразяваше срещу нахълтването й. Бетси бе нарочена за мамчето на отдела.

— Старата ни приятелка SS-19 — забеляза тя, докато сядаше. — Уха, харесва ми какво са направили с нея.

— Не е ли това истината? — подхвърли Скот и се протегна, за да се отърси от следобедната си сънливост.

Онова, което някога беше доста грозно, сега изглеждаше направо красиво. Ракетните тела представляваха излъскана неръждаема стомана, което позволяваше да бъдат видени по-добре. Старият руски зелен вариант бе изглеждал недодялан. Сегашният приличаше повече на нормален ракетоносител, някак си по-гладък, дори по-внушителен с целенасочените си размери.

— Според НАСА те са спестили страшно много тегло от корпуса чрез по-добри материали и тем подобни — обясни Скот. — Сега наистина го вярвам.

— Срамота, че не можаха да направят същото с проклетите си резервоари за гориво — отбеляза госпожа Флеминг.

Скот изсумтя одобрително. Той имаше „Креста“ и жена му вече отказваше да се качи в нея, докато не сменят резервоара. Което според търговеца щеше да стане след две седмици. Всъщност компанията му нае кола под наем като част от напразните си опити да се подмаже на клиентелата. Това му струваше нова лепенка за паркинг, която щеше да се наложи да изчегърта, преди да върне дадения му под наем автомобил на „Авис“.

— Знаем ли кой е направил снимките? — попита Бетси.

— Знам само, че е някой от нашите. — Скот прехвърли на друг диапозитив. — Много изменения. Изглеждат почти козметични.

— Колко тегло трябва да са спестили? — Госпожа Флеминг си помисли, че той е прав. По стоманената обшивка си личаха кръговите движения на шлифоващата струя, почти като украсен с диаманти затвор на пушка…

— НАСА твърди, че са спестени над петстотин и четиридесет килограма от ракетния корпус… — Дистанционното щракна отново.

— Хм, но не и тук — забеляза Бетси.

— Странно.

В горния край на ракетата се прикачваха бойните глави. SS-19 бе конструирана така, че да носи няколко. Сравнително малки и тежки, те представляват плътни предмети и конструкцията на ракетата трябва да е съобразена с тях. Всяка междуконтинентална ракета ускорява от началото на полета до момента, в който двигателите най-сетне спрат, ала най-голямо ускорение се постига точно преди изключването им. В този период, тъй като повечето гориво е изразходвано, темпото, с което скоростта нараства, е с максимална стойност, в случая около десет пъти повече от земното ускорение. Същевременно структурната устойчивост, придадена на ракетното тяло от количеството гориво в резервоарите му, е минимална и следователно приспособлението, задържащо бойните глави, трябва да е както здраво, така и масивно, за да се разпределя равномерно нарасналата инертна тежест на полезния товар.

— Не, тук няма промяна, нали? — Скот погледна към колежката си.

— Чудя се защо? Сега тази ракета би трябвало да изкарва в орбита спътници…

— Казват, че ще бъдат тежки, за комуникации…

— Да, но погледни тази част…

Основата на приспособлението за бойните глави трябваше да бъде издръжлива във всяка точка. Съответната основа за комуникационен спътник представляваше, общо взето, тънък стоманен пръстен — плоска и здрава поничка, която винаги изглеждаше твърде лека за функцията си. Тази бе по-скоро като необикновено тежко колело на каруца. Скот отключи едно чекмедже с папки и извади скорошна снимка на ракета SS-19, направена от американски служител от контролния екип в Русия. Подаде я мълчаливо на госпожа Флеминг.

— Виж тук. Това е стандартната конструкция, само с планираните от руснаците неща и може би с по-добра стомана. Променили са почти всичко останало, нали? — попита Флеминг. — Защо не и това?

— И аз се питам същото. Запазването на тази част сигурно им е струвало… четиридесет и пет кила, може и повече.

— Няма логика, Крис. Най-напред оттук ще искаш да спестиш тегло. Всеки килограм, който оставиш тук, се равнява на четири-пет при първата степен.

Те станаха едновременно и се приближиха до екрана.

— Чакай малко…

— Точно така, това пасва на приспособлението за бойни глави. Не са го сменили. Изобщо няма пръстен за скачване със спътник. Не са направили никаква промяна. — Скот поклати глава.

— Мислиш ли, че просто са запазили тази конструкция за крайната си степен?

— Дори да е така, нямат нужда от цялата тази маса в горния край, нали?

— Сякаш са искали да си остане, както е било.

— Да. Питам се защо.