Том Кланси
Дълг на честта (24)

22.
В СВЕТОВЕН МАЩАБ

Бомбата беше внушителна. Тя избухна пред „Пасатите на Тринкомалий“ — нов луксозен хотел, построен предимно с индийски пари. Няколко човека, нито един от тях на разстояние, по-малко от половин пресечка, щяха да запомнят превозното средство: бяло камионче за доставки, което все пак бе достатъчно голямо, за да побере половин тон експлозивна смес, състояща се от тор на азотна основа и дизелово гориво. Сместа лесно се забъркваше във вана или в леген за пране и в случая се оказа достатъчна, за да отпори фасадата от десететажния хотел, да убие двадесет и седем човека и да рани още стотина. Шумът едва утихна, когато в местния клон на „Ройтер“ телефонът иззвъня.

— Последният етап на освобождението започна — обади се гласът, вероятно четейки подготвено изявление, както често правеха терористите. — „Тамилските тигри“ ще си върнат родната земя и автономията или в Шри Ланка няма да има мир. Това е само началото на края на борбата ни. Ще взривяваме по една бомба на ден, докато не постигнем целта си. — Щрак!

Повече от сто години „Ройтер“ продължаваше да е една от най-способните информационни агенции и клонът в Коломбо не правеше изключение дори в почивните дни. След десет минути съобщението бе изпратено (днес вече чрез спътникова връзка) до седалището на агенцията в Лондон, откъде моментално го препредадоха по световната информационна мрежа като „гореща“ новина.

Много американски агенции имат практиката да следят новинарските мрежи, включително разузнавателните служби, ФБР, тайните служби и Пентагона. Това важеше и за свързочния център на Белия дом и стана така, че двадесет и пет минути след избухването на бомбата една жена — сержант от ВВС — сложи ръка на рамото на Джак Райън. Съветникът по националната сигурност отвори очи и видя пръст, който сочеше нагоре.

— СВЕТКАВИЧНО съобщение, сър — прошепна гласът.

Райън кимна сънено, махна предпазния колан и благодари на Бога, че не е пил твърде много в Москва. На неясната светлина в кабината се виждаше, че всички други са изпаднали в дълбок сън. За да не събуди жена си, му се наложи да прескочи масата. Едва не се препъна, ала сержантът го сграбчи за ръката.

— Благодаря ви, мадам.

— За нищо, сър.

Джак я последва до спираловидната стълба и се заизкачва към комуникационното помещение на горния етаж.

— Какво става? — Той устоя на изкушението да попита за часа. Така щеше да предизвика друг въпрос: часа във Вашингтон, часа в самолета или часа там, откъдето идваше горещата новина. „Просто поредният признак за прогреса“ — помисли си, докато отиваше към лазерния принтер. — Трябва да питаш какво значи „сега“. Дежурният свързочник беше старши лейтенант от военновъздушните сили. Тя бе черна, стройна и хубава.

— Добро утро, доктор Райън. От отдела за национална сигурност наредиха да ви предам това.

Тя му подаде хлъзгавата хартия, която Джак мразеше. Лазерните принтери обаче бяха тихи, а и тази комуникационна зала като всички други бе вече достатъчно шумна. Той прочете телеграмата на „Ройтер“, която беше твърде скорошна, за да бъде придружена от анализ от ЦРУ или от другаде.

— Това е знакът, който търсехме. Добре, осигурете ми сигурна телефонна линия.

— Току-що дойдоха и тези неща — обади се един войник от ВВС и му връчи още листове. — Флотът е имал лош ден.

— Така ли? — Райън седна на един тапициран стол и включи настолната лампа. — Проклятие! — изруга той, след което вдигна очи. — Ще може ли едно кафе, лейтенант?

Тя изпрати един редник да донесе чашка.

— Докъде ще е първото обаждане?

— Националния военен команден център, най-старшия дежурен офицер. — Съветникът по националната сигурност погледна часовника си, направи проста сметка и прецени, че е спал всичко на всичко пет часа. Нямаше голяма вероятност да поспи още оттук, където и да беше това, до Вашингтон.

— Доктор Райън, на трета линия. Адмирал Джексън на телефона.

— Тук ФЕХТОВАЧ — каза Райън, като използва официалното си тайно кодово име. Бяха се опитали да му лепнат СТРЕЛЕЦ в знак на съмнително уважение към предишния му начин на живот.

— Тук ТЕЛЕФОНЕН НОМЕРАТОР. Харесва ли ти полетът, Джак?

Райън всеки път се учудваше, че сигурните цифрови комуникационни връзки са с такова високо качество. Можеше да разпознае гласа на приятеля си и дори веселия му тон. Също така можеше да познае, че е малко престорен.

— Пилотите от военновъздушните сили си ги бива. Може би трябва да се замислиш да се поучиш от тях. Добре, какво става? Защо си в центъра?

— Тихоокеанският флот претърпя малка злополука преди няколко часа.

— И аз така чувам. Първо за Шри Ланка.

— Нямаме почти нищо освен телеграмата. Разполагаме и с няколко фотографии, а видеозаписа очакваме в близкия половин час. Консулството в Тринкомалий в момента ни докладва. Те потвърждават инцидента. Според тях има един ранен американец, само един, и то не сериозно, но той иска да бъде евакуиран възможно най-скоро. Майк го притискат към ъгъла. Когато слънцето залезе, той ще се опита да се измъкне с няколко маневри. По наша преценка приятелчетата започват да стават наистина неспокойни. Амфибиите им са все още успоредно на кея, обаче загубихме дирите на бригадата. Местността, която използваха за учения, изглежда пуста. Имаме спътникови снимки отпреди три часа и базата е празна.

Райън кимна. Той вдигна пластмасовата щора от прозореца до стола си. Навън беше тъмно. Долу не се виждаха никакви светлини. Или вече бяха над океана, или под тях имаше облаци. Успя да види единствено мигащата лампичка в края на крилото на самолета.

— Някакви непосредствени заплахи там?

— Никакви — прецени адмирал Джексън. — Смятаме, че е нужна най-малко седмица за предприемането на истински действия, ала също така смятаме, че сега има вероятност за бойни операции. Момчетата от Конгреса са на същото мнение. Джак — добави Роби, — адмирал Дъбро се нуждае от указания какво му е позволено да прави, и то скоро.

— Разбрано. — Райън си записваше на един бележник с инициалите на самолет номер едно, който журналистите още не бяха успели да задигнат. — Почакай така. — Той погледна към лейтенанта. — По разписание кога кацаме на „Андрюс“?

— След седем часа и половина, сър. Вятърът е доста силен. Сега наближаваме исландското крайбрежие.

Джак кимна.

— Благодаря. Роби, остават ни седем часа и половина. Ще говоря с шефа, преди да кацнем. Започвай да обмисляш свикването на съвещание два часа след пристигането ни.

— Прието.

— Добре. И така, какво, по дяволите, се е случило с тези самолетоносачи?

— Предполага се, че един от японските разрушители е имал техническа неизправност и е изстрелял торпедата си, модел 50. Улучили са двата ни самолетоносача право в задниците. И четирите двигателя на „Ентърпрайс“ са повредени. При „Стенис“ три са извън строя. Докладват, че няма нищо фатално, само някои дребни щети.

— Роби, как, по дяволите…

— Хей, ФЕХТОВАЧ, аз само работя тук, забрави ли?

— Колко време ще е нужно?

— От четири до шест месеца за извършване на ремонта, засега знаем само това. Чакай, задръж така, Джак. — Гласът замлъкна, но Райън чуваше мърморене и шумолене на хартия. — Почакай малко… Току-що получих още нещо.

— Чакам. — Той отпи от кафето си и поднови опитите да прецени колко е часът.

— Джак, лоша новина. Имаме ИЗЧЕЗНАЛА/ ПОТЪНАЛА/ПОДВОДНИЦА от тихоокеанския флот.

— Тоест?

— Новата американска подводница „Ашвил“, клас-688. Предавателят й BST-3 просто започнал да вие. От „Стенис“ са изпратили един самолет, за да провери, един разрушител също се насочва натам. Това не е на добро.

— Колко е екипажът? Стотина човека?

— Повече, сто и двадесет, сто и тридесет. О, по дяволите. Последния път, когато се случи такова нещо, бях флотски курсант.

— Провеждахме учение с тях, нали?

— Да, ПАРТНЬОРИ НА 180-И МЕРИДИАН. Свърши едва вчера. Допреди два часа изглеждаше като хубаво учение. Нещата се закучиха за нула време… — Гласът на Джексън заглъхна. — Нова телеграма. Според първия доклад от изстреляния от „Стенис“ „Хувър“…

— Моля?

— Това е самолет за борба с подводници, „Вайкинг“ S-3. Четиричленен екипаж. Докладват, че няма оцелели от подводницата. Мамка му! — изруга Джексън, макар че не бе съвсем изненадан. — Джак, трябва да свърша някои работи тук.

— Разбрано. Дръж ме в течение.

— Готово. Край. — Линията замря.

Райън допи кафето си и хвърли пластмасовата чашка в кошче, закрепено с болтове към пода на самолета. Все още нямаше смисъл да буди президента. Сънят щеше да му е нужен. Дърлинг се връщаше у дома, за да завари финансова криза, политическа бъркотия, може би връхлитаща война в Индийския океан, а след този дяволски глупав инцидент в Тихия океан положението с Япония само щеше да се влоши. Президентът имаше право и на нещо хубаво, нали?

 

 

Съвсем случайно личната кола на Ореза беше бял джип „Тойота“, каквито се използваха много на острова. Той и клиентът му отиваха към него, когато още два джипа, съвсем същите, спряха на паркинга пред яхтклуба. Шестима човека слязоха и се насочиха право към тях. Бившият лейтенант се закова на място. Той бе напуснал Сайпан малко преди зазоряване, след като лично взе Бъроус от хотела, за да попаднат на повече риба тон, която преследваше храната си рано сутрин. Въпреки че докато влизаше в дока, движението беше… хм, малко по-натоварено от обикновено, светът не бе загубил нормалния си вид.

Сега обаче беше друго. Сега над острова кръжаха японски изтребители, а ето че и шестима мъже с униформи и кобури с пистолети се приближаваха към него и клиента му. Помисли си, че все едно са във филм, в един от онези откачени телевизионни минисериали от времето, когато руснаците представляваха заплаха.

— Здравейте. Как мина риболовът? — попита мъжът. Ореза забеляза, че той има капитански чин и парашутистка значка на левия си горен джоб. Усмихваше се възможно най-вежливо и дружелюбно.

— Хванах страхотна риба тон — рече Пийт Бъроус с гордост, подсилена от четирите изпити бири.

Усмивката на непознатия се разтегли.

— О! Може ли да я видя?

— Разбира се! — Бъроус смени посоката и ги поведе обратно към дока, където рибата все още висеше с главата надолу от подемника.

— Това корабче ваше ли е, капитан Ореза? — попита офицерът.

Само един мъж последва капитана. Останалите стояха отзад и наблюдаваха внимателно, сякаш имаха заповеди да не бъдат прекалено… „Нещо си“ — помисли си Португалеца. Не му убягна и фактът, че капитанът си бе направил труда да му запомни името.

— Точно така. Може би се интересувате от риболов? — попита той с невинна усмивка.

— Дядо ми беше рибар — обясни им японецът.

Португалеца кимна и се усмихна.

— Моят също. Семейна традиция.

— Дългогодишна ли?

Ореза пак кимна, когато стигнаха до „Спрингър“.

— Продължава повече от сто години.

— О, хубава яхта имате. Може ли да я разгледам?

— Разбира се, качвайте се.

Ореза мина пръв и му махна да се качи на борда. Сержантът, слязъл дотук с капитана си, остана на дока с господин Бъроус, като поддържаше дистанция от около два метра. В кобура на мъжа имаше оръжие — SIG Р220, стандартния револвер на японската армия. В главата на Ореза вече светеха всякакви сигнални лампички.

— Какво означава „Спрингър“?

— Порода ловджийско куче.

— А, разбирам, чудесно. — Военният се огледа. — Какви радиостанции ви трябват за такова корабче. Скъпи ли са?

— Ще ви покажа. — Ореза го въведе в салона. — Вашите хора ги правят, сър, компанията „Нипон електрик“. Стандартни корабни свръхвисоки честоти. Ето навигаторската ми система за глобално разпознаване, апарати за определяне на дълбочини и откриване на риба, радар. — Той докосваше всеки апарат. Фактически всички бяха японско производство, с високо качество, на разумна цена и адски надеждни.

— Имате ли оръжия на борда?

Щрак!

— Оръжия ли? За какво?

— Не притежават ли много от жителите на острова оръжия?

— Доколкото зная, не. — Португалеца поклати глава. — Пък и никога не съм бил нападан от риба. Не, нямам даже вкъщи.

Капитанът очевидно остана доволен от новината.

— Ореза… Що за име е това? — На въпросния ишии му звучеше като местно.

— Имате предвид произхода му ли? Преди много години фамилията ми дошла от Португалия.

— Отдавна ли живее семейството ви на острова?

Ореза кимна.

— И още как. — Пет години бяха много време, нали? Мъж и жена също съставяха семейство, не е ли така?

— Казвате, че радиостанциите са със свръхвисоки честоти. Малък ли е обхватът? — Японецът се огледа за друга апаратура, каквато явно нямаше.

— Да, сър, най-добре, действа в полезрението.

Капитанът кимна.

— Много добре. Благодаря ви. Красиво корабче. Много се гордеете с него, нали?

— Да, сър, така е.

— Благодаря, че ме разведохте. Сега сте свободен — каза накрая мъжът, без да съзнава добре в какво несъответствие с тона е последното изречение.

Ореза го придружи до дока и проследи как той се връща при хората си, без да каже нищо.

— Какво беше…

— Пийт, какво ще кажеш да си затвориш устата за малко? — Командата беше произнесена с тона му на лейтенант и постигна желания ефект.

Те се отправиха към колата на Ореза, като позволиха на другите да се отдалечат, маршируващи като войници, правещи точно сто и двадесет крачки в минута. Сержантът бе с една стъпка вляво от капитана и с половин назад, следвайки прецизно хода. Когато рибарят стигна до джипа си, стана ясно, че още един джип „Тойота“ стои на входа за паркинга на яхтклуба, без да прави абсолютно нищо. В него имаше трима мъже, всичките с униформи.

— Някакво учение ли има? Военни упражнения? Какво става? — попита Бъроус, щом се озоваха в колата на Ореза.

— Убий ме, ако знам, Пийт. — Той запали и излезе от паркинга, след което сви вдясно, за да излезе на „Бийч роуд“. След няколко минути караха покрай търговските докове. Португалеца не бързаше, спазваше всички правила и ограничения и възхваляваше късмета си, че джипът му е същият модел и цвят като тези на войниците.

Или почти. Превозните средства, слизащи сега от „Оркид ейс“, бяха предимно маслиненозелени. Като на постоянна таксиметрова пиаца автобуси от летището стоварваха хора, носещи униформи със същия цвят. Те, изглежда, се събираха на едно място, след което се разпръсваха или към паркираните военни превозни средства, или към кораба, вероятно за да разтоварят зачисления им инвентар.

— Какви са онези големи кутии?

— Наричат се ракетни системи за многократно изстрелване. — Ореза забеляза, че сега те са шест.

— За какво служат?

— За убиване на хора — отговори кратко Португалеца. Когато минаха покрай пътя, водещ към доковете, един войник енергично им махна да продължат. Появиха се още камиони. Още войници, може би петстотин или шестстотин. Ореза продължи на юг. На всяко важно кръстовище стоеше по един джип и не по-малко от трима войници, някои с пистолети, а от време на време и по някой с преметната през рамо пушка. Бяха му нужни няколко минути, докато осъзнае, че не се вижда нито една полицейска кола. Той зави вляво по магистралата „Уолъс“.

— Ами хотелът ми?

— Какво ще кажеш да вечеряш у нас? — Ореза се отправи нагоре по хълма, мина край болницата и накрая зави наляво към дома си. Въпреки че обичаше морето, предпочиташе къщата му да е нависоко. Това предоставяше и чудесен изглед към южната част на острова. Домът му бе със скромни размери и с много прозорци. Съпругата му, Исабел, работеше на рецепцията в болницата, която й беше достатъчно близо, за да може да отива пеш на работа, ако е в настроение. Тази вечер настроението й не бе весело. Щом той паркира на алеята, жена му се появи на вратата.

— Мани, какво става? — Тя беше от същото потекло. Ниска, закръглена и с тъмен тен, сега мургавата й кожа бе бледа.

— Нека влезем вътре, а? Скъпа, това е Пийт Бъроус. Днес излизахме за риба. — Гласът му беше спокоен, ала погледът му шареше наоколо. Светлините на четири приземяващи се самолета се виждаха на изток, подредени на няколко километра разстояние и приближаващи двете големи писти на острова. Когато те тримата влязоха вътре и затвориха вратите, разговорът можеше да започне.

— Телефоните са изключени. Опитах се да се обадя на Рейчъл и ми отговори запис. Презокеанските линии са извън строя. А когато отидох до търговския център…

— Видя войници ли? — прекъсна Португалеца жена си.

— Стотици, и всичките са…

— Жълтури — довърши мисълта лейтенант Мануел Ореза, пенсиониран офицер от американската брегова охрана.

— Хей, това не е учтиво…

— Нашествието също не е учтиво, господин Бъроус.

— Какво?

Ореза вдигна телефона в кухнята и натисна бутона за автоматично набиране на номера на дъщеря му в Масачузетс.

— Съжаляваме, но повреда в телефонните кабели временно прекъсна презокеанските връзки. Хората ни работят по проблема. Благодаря ви за търпението…

— Как не! — извика той на записа. — Кабели, дрън-дрън! Ами сателитните чинии?

— Не можете ли да избирате? — Бъроус загряваше бавно, ала поне разбираше от тези неща.

— Ами така изглежда.

— Опитай с това. — Компютърният инженер бръкна в джоба си и извади клетъчен телефон.

— Аз също имам такъв — обади се Исабел. — И той не работи. Тоест става за вътрешни обаждания, но…

— Кой е номерът?

— Кодът е шестстотин и седемнадесет — рече Португалеца и му каза останалите цифри.

— Чакай, трябва ми кодът на САЩ.

— Няма да стане — настояваше госпожа Ореза.

— Тук още нямате сателитни телефони, а? — Бъроус се усмихна. — Компанията ми ни осигури тези нещица съвсем наскоро. Мога да записвам на сгъваемия си компютър, да изпращам факсове с него и тем подобни. Ето. — Той му подаде телефона. — Звъни.

Цялата система беше нова и на този остров все още не бяха продадени такива модели — факт, който японската армия си направи труда да научи миналата седмица, обаче услугата се предлагаше в световен мащаб, макар местните търговци да не бяха започнали да продават тези телефони тук. Сигналът от малкото устройство се отправяше към един от тридесет и петте спътника, съставящи нискоорбитна плеяда над най-близката наземна станция. В случая това бе Манила, която бе по-близо от Токио с някакви си петдесет километра, въпреки че дори един километър би бил достатъчен за изпълнителната програма на системата. Наземната станция в Лузон функционираше едва от осем седмици и незабавно препрати обаждането към друг спътник, който се въртеше в орбита над Тихия океан наравно със земята. Оттам сигналът слезе до станцията в Калифорния, откъдето посредством оптични влакна стигна до Кембридж, щата Масачузетс.

— Ало? — обади се малко сърдито гласът, тъй като в американската източна поясна зона бе пет сутринта.

— Рейчъл?

— Татко?

— Аз съм, мила.

— Добре ли сте? — попита настоятелно дъщеря му.

— Какво имаш предвид?

— Опитах се да се свържа с мама, обаче се включи запис, според който при вас е имало голяма буря и линиите са прекъснати.

— Не е имало никаква буря, Рейч — каза Ореза, без да се замисли.

— Тогава какъв е проблемът?

„Господи, откъде да започна?“ — запита се Португалеца. Ами ако никой… Беше ли възможно това?

— Ъъ, Португалец — повика го Бъроус.

— Какво има? — попита Ореза.

— За какво говориш, тате? — попита дъщеря му на свой ред, естествено.

— Изчакай малко, мила. Какво има, Пийт? — Той затули слушалката с ръка.

— Под нашествие имаш предвид нещо като война, преврат и прочие ли?

Ореза кимна.

— Да, така изглежда.

— Веднага изключи телефона! — Настойчивостта в гласа му бе очевидна. Никой още не беше обмислил ситуацията и двамата я приемаха за реална по различен път и с различна скорост.

— Скъпа, ще се обадя пак, а? Добре сме. Чао. — Ореза натисна копчето за прекъсване. — Какво не е наред, Пийт?

— Това не е майтап, нали? Не ми погаждаш номер, туристически шегички и тем подобни, нали?

— Божичко, трябва да изпия една бира. — Ореза отвори хладилника и си взе една. За момента нямаше значение, че марката бе японска. Той подхвърли едно шише и на госта си. — Пийт, изобщо не става дума за театралничене. В случай че не си забелязал, видяхме поне един батальон войници, механизирани превозни средства и изтребители, а онзи тъпанар на дока прояви голям интерес към радиостанцията на яхтата ми.

— Добре. — Бъроус отвори бирата и отпи една голяма глътка. — Да приемем, че не се бъзикаш. Можеш да превърнеш една от тези машинки в Ер Пе.

— Ер Пе? Какво искаш да кажеш? — Последва пауза, докато той изрови част от отдавна неизползваната си памет. — А… да.

 

 

В щаба на главнокомандващия тихоокеанските части кипеше работа. Носещият този чин командваше целия флот — традиция, която водеше началото си от адмирал Честър Нимиц. В момента хората се щураха насам-натам. Почти всички бяха униформени. Цивилните служители рядко присъстваха в почивните дни, а и с няколко изключения за тях без това беше твърде късно. След като мина през охраната, Манкузо забеляза общото настроение: хората бяха свели погледи, разтревожени и смръщени, и действаха бързо, за да се изолират по-добре от тежката атмосфера на изпадналото в смут учреждение. Никой не искаше да бъде застигнат от бурята.

— Къде е адмирал Сийтън? — попита командирът на тихоокеанските подводни сили най-близкия старшина свързочник. Старшината само посочи към кабинета. Манкузо поведе двамата си спътници натам.

— Къде, по дяволите, беше? — попита главнокомандващият на тихоокеанските части, когато те влязоха в кабинета му.

— В клона на сонарната наблюдателна система, сър. Адмирале, познавате капитан Чембърс, оперативния ми командир. Това е доктор Джоунс…

— Операторът на сонар, с когото толкова се хвалеше? — Адмирал Дейвид Сийтън си позволи един приятен миг. Той продължи съвсем кратко.

— Точно той, сър. Току-що бяхме в клона на сонарната — наблюдателна система и проверявахме данните за…

— Няма оцелели, Барт. Съжалявам, обаче екипажът на „Вайкинг“ твърди, че…

— Сър, те са били убити — прекъсна го Джоунс, отегчен от предисловията. Думите му смразиха всички.

— Какво искате да кажете, доктор Джоунс? — попита главнокомандващият след около секунда.

— Искам да кажа, че „Ашвил“ и „Шарлот“ са били торпилирани и потопени от японски подводници, сър.

— Чакай малко, синко. Значи и „Шарлот“? — Главата на Сийтън се замая. — Барт, какви ги говори този?

Командирът на тихоокеанските подводници нямаше възможност да отговори.

— Мога да го докажа, сър. — Джоунс извади купчината листове изпод мишницата си. — Трябва ми маса с настолна лампа.

Лицето на Манкузо бе изключително мрачно.

— Сър, изглежда, Джоунси е прав. Не са били нещастни случаи.

— Господа, в момента в оперативния център имам петнадесет японски командири, опитващи се да обяснят как функционира огневият контрол на разрушителите им и…

— Имате морски пехотинци, нали? — попита невъзмутимо Джоунс. — И са въоръжени, нали така?

— Покажете ми онова, с което разполагате. — Дейв Сийтън посочи към бюрото си.

Джоунс разясни на главнокомандващия американските сили в зоната на Тихия океан разпечатките и ако Сийтън не беше точно идеалната публика, определено бе най-тихата. При понататъшно проучване засечените от сонарната наблюдателна система следи дори показаха корабите и торпедата модел 50 за борба с подводници, парализирали половината американски тихоокеански самолетоносачи. „Новата сонарна група край Куре наистина е нещо по-специално“ — помисли си Джоунс.

— Вижте времето, сър. Всичко това се е случило в разстояние на… Колко? Двадесетина минути. Там загинаха двеста и петдесет моряци и не става дума за никаква злополука.

Сийтън поклати глава като кон, отърсващ се от досадни насекоми.

— Чакайте малко, никой не ми е съобщавал… Искам да кажа, че картата с военни заплахи е празна. Няма абсолютно никакви признаци, че…

— Вече има, сър. — Джоунс изобщо не отпускаше примката.

— Но…

— По дяволите, адмирале! — изруга той. — Ето го, черно на бяло. Разбирате ли? Има още копия на тези данни в клона на сонарната наблюдателна система, има и видеозапис и мога да ви го пусна на някой скапан телевизор! Искате собствените ви експерти да отидат там? Ами, дявол го взел, те са пред вас, не е ли така? — Предприемачът посочи Манкузо и Чембърс. — Бяхме атакувани, сър.

— Каква е вероятността да има някаква грешка? — поинтересува се Сийтън. Лицето му бе призрачно бледо като плата на непарадната му бяла риза.

— Почти никаква. Сигурно бихте могли да изчакате те да пуснат реклама в „Ню Йорк Таймс“, ако искате допълнително потвърждение. — Тактичността никога не е била най-силният коз на Джоунс, пък и беше прекалено ядосан, за да мисли за нея.

— Слушайте, господине… — започна Сийтън, ала сетне думите му секнаха и вместо да продължи, той погледна към командира на подводниците. — Барт?

— Не мога да споря с фактите, сър. Ако имаше начин да ги оспорим, с Уоли щяхме да го намерим. Момчетата от сонарната наблюдателна система са на същото мнение. На мен също ми е трудно да повярвам — призна си Манкузо. — „Шарлот“ пропусна часа за докладване и…

— Защо не се е задействал аварийният й предавател? — контрира го главнокомандващият.

— Джаджата е поставена извън корпуса, в задния край. Част от капитаните ми ги заваряваха. Онези от атакуващите подводници миналата година се противопоставиха на инсталирането им на борда, помните ли? Както и да е, торпедото може да е унищожило предавателя BST или пък той не се е задействал правилно по друга причина. Засечен е шум откъм приблизителното местоположение на „Шарлот“, а и подводницата не отвърна на спешната заповед да се свърже с нас. Сър, няма никаква причина да смятаме, че тя е още жива. — След като Манкузо го призна, фактът вече придоби официалност. Трябваше да бъде казано още нещо.

— Искате да ми кажете, че сме във война. — Изречението бе произнесено със зловещо спокоен глас.

Командирът на тихоокеанските подводни сили кимна.

— Да, сър, така е.

— Не съм получил абсолютно никакво предупреждение — възрази Сийтън.

— Да, човек трябва да се възхити на начина, по който тачат традициите, нали? — отбеляза Джоунс, забравяйки, че последния път бе имало предостатъчно предупреждения и всичките бяха пренебрегнати.

 

 

Пийт Бъроус не довърши петата си за деня бира. Нощта не донесе спокойствие. Въпреки че небето беше ясно и осеяно със звезди, по-ярки от тях светлини продължаваха да идват към Сайпан от изток, като се възползваха от пасатите, за да облекчат кацането си на двете американски писти на острова. Всеки реактивен самолет сигурно превозваше най-малко двеста войници, може би по-скоро триста. Те можеха да видят двете летища. Бинокълът на Ореза бе повече от достатъчен, за да различат самолетите и цистерните с гориво, суетящи се наоколо с цел да заредят пристигащите реактивни самолети, така че те да могат бързо да се върнат у дома и да направят още един курс. На никой не му хрумна да води статистика, докато не изминаха няколко часа.

— Приближава се кола — предупреди Бъроус, разтревожен от блесналите към тях светлини.

С Ореза се оттеглиха встрани от къщата, като се надяваха, че няма да се виждат в сенките. Колата беше поредният джип „Тойота“, който продължи надолу по пътя, обърна в края на задънената улица и потегли обратно, след като не направи почти нищо, освен да огледа местността и може би да преброи колите на многобройните алеи пред къщите, или по-скоро да се увери, че хората не са се събрали по неподходящ начин.

— Имаш ли представа какво можем да направим? — попита той Ореза, след като джипът си отиде.

— Хей, не забравяй, че съм бил само брегова охрана. Това са военноморски лайнарщини. Не, по-скоро пехотински лайнарщини.

— Със сигурност мирише здравата, приятел. Мислиш ли, че някой знае?

— Би трябвало. Все някой трябва да знае — рече Португалеца, след което свали бинокъла и тръгна обратно към къщата. — Можем да наблюдаваме от спалнята. Така или иначе винаги оставяме прозорците отворени. — Хладните вечери тук, винаги освежаващи и приятни заради океанските бризове, бяха още една причина за решението му да се преместят на Сайпан. — С какво точно се занимаваш, Пийт?

— Компютърна индустрия. Всъщност с няколко неща. Имам магистърска степен по електроника. Истинската ми специалност са комуникациите, начинът, по който компютрите говорят помежду си. Работил съм малко и за правителството. Компанията ми им прави много услуги, но най-вече за друга част от Белия дом. — Бъроус огледа кухнята. Госпожа Ореза бе приготвила лека вечеря и по всичко личеше, че е хубава, макар че вече изстиваше.

— Тревожеше се, че ще засекат телефона ти.

— Може просто да съм параноичен, обаче компанията ми произвежда чиповете за радиолокатори, които армията използва точно за тази цел.

Ореза седна и започна да нагъва изпърженото по китайски ядене в чинията си.

— Вече нищо не ми се вижда параноично, приятел.

— Прав си, капитане. — Бъроус реши да последва примера му и погледна одобрително храната. — И двамата ли се опитвате да отслабнете?

Ореза изсумтя.

— И аз, и Изи имаме нужда. Тя ходи на курсове за полезно хранене.

Бъроус се огледа. Макар че къщата имаше трапезария, както повечето пенсионерски двойки (мислеше за тях като за такива, въпреки че определено не бяха) те се хранеха на малка маса в кухнята. Мивката и плотът бяха красиво съчетани, а инженерът забеляза и стоманените съдове за разбъркване и сервиране. Неръждаемата стомана блестеше. Исабел Ореза също управляваше кораба със здрава ръка и бе явно кой е командирът вкъщи.

— Да ходя ли на работа утре? — попита тя, а умът й се рееше и се мъчеше да се примири с промяната на ситуацията.

— Не зная, скъпа — отвърна съпругът й, като собствените му мисли замръзнаха на място от въпроса. Какво щеше да прави самият той? Да излезе пак за риба, сякаш не се е случило абсолютно нищо?

— Я чакай малко — обади се Пийт, все още вперил очи в съдовете за разбъркване. Той стана, направи нужните две крачки, с които стигна до кухненския плот, и взе най-голямата купа. Беше с диаметър четиридесет сантиметра и цели тринадесет-петнадесет сантиметра дълбока. Дъното представляваше гладък, около седемсантиметров кръг, ала като цяло формата й бе сферична, почти параболична. Той измъкна спътниковия си телефон от джоба на ризата си. Никога не беше измервал антената, но като я изтегли сега, видя, че няма и десет сантиметра. Бъроус погледна към Ореза. — Да имаш бормашина?

— Да, защо?

— За Ер Пе, радиопеленгатора, по дяволите. Измислих го!

— Не те разбирам, Пийт.

— Пробиваме дупка в дъното и пъхаме антената през нея. Купата е от стомана. Тя отразява радиовълните точно като микровълнова антена. Всичко отива право нагоре. По дяволите, така предавателят дори може да стане по-мощен!

— Искаш да кажеш, нещо като „Ити звъни вкъщи“?

— Близко си, капитане. Ами ако никой не се е обадил до Америка, за да им съобщи? — Бъроус все още се опитваше да обмисли хубаво нещата, като бавно приемаше изключително плашещото положение. „Нашествието“ означаваше „война“. В случая войната беше между Америка и Япония и колкото и фантастична да бе тази възможност, единствено тя обясняваше нещата, видени през деня. Ако имаше война, то той беше враг на чужда територия. Домакините му също. Забеляза обаче, че Ореза се движеше много наперено, когато бяха при яхтклуба.

— Чакай да си взема бормашината. Колко голяма искаш да е дупката?

Бъроус му подаде спътниковия телефон. Изкуши се да му го подхвърли във въздуха, ала се спря, понеже осъзна, че това е вероятно най-ценната му вещ. Ореза провери диаметъра на малката пъпка на върха на тънката метална пръчка и отиде за инструментите си.

 

 

— Ало?

— Рейчъл? Татко ти се обажда.

— Сигурен ли си, че сте добре? Сега вече мога ли да ви избирам?

— Скъпа, ние сме добре, но тук има проблем. — „Как, по дяволите, се обяснява такова нещо?“ — зачуди се той. Рейчъл Ореза Чандлър работеше като прокурор в Бостън, като всъщност очакваше с нетърпение да напусне държавната служба и да стане криминалист на частна практика, където удовлетворението от професията идваше по-рядко, обаче заплащането и работното време бяха далеч по-хубави. Тъй като наближаваше тридесетте, сега тя бе във фазата, когато човек се тревожи за родителите си по същия начин, по който някога те са се тревожили за него. Той реши, че засега няма смисъл да притеснява Рейчъл. — Можеш ли да ми дадеш един телефонен номер?

— Разбира се. Какъв?

— На щабквартирата на бреговата охрана. Намира се в окръг Колумбия, на нос Бъзард. Трябва ми дежурният център. Ще изчакам.

Адвокатката остави отворена едната линия и набра справочното бюро в окръг Колумбия. След минута тя му даде номера и чу как баща й го повтаря цифра по цифра.

— Същият. Сигурен ли си, че всичко е наред? Струваш ми се малко напрегнат.

— С майка ти се чувстваме чудесно. Честно, бебчо.

Тя мразеше да я нарича така, но вероятно бе твърде късно да го променя. Татко й просто никога нямаше да се почувства бивш командир.

— Добре, щом казваш. Чух, че бурята е била наистина тежка. Включиха ли ви вече електричеството? — попита тя, като забрави, че изобщо не е имало буря.

— Не още, скъпа, но сигурно ще го пуснат скоро — излъга той. — До скоро, бебчо.

 

 

— Брегова охрана, дежурен център. Тук главен старшина Обреки, линията не е обезопасена. — Мъжът изстреля изреченията възможно най-бързо, за да не може обаждащият се да разбере и думичка.

— Да не искаш да ми кажеш, че онзи новак с пубертетски мъх по бузите, с когото плавах на „Панаш“, е станал главен старшина? — Забележката беше достатъчна, за да стресне човека на другия край на линията и отговорът бе разбираем.

— Тук е главен старшина Обреки. Кой се обажда?

— Лейтенант Ореза.

— О, Португалецо, как си, по дяволите? Чух, че си се пенсионирал. — Дежурният старшина се облегна в стола. След като вече сам бе главен старшина, той можеше да се обръща към човека, с когото говореше, с прякора му.

— Намирам се на Сайпан. Добре, синко, слушай: дай ми веднага началника си.

— Какво има, лейтенант?

— Няма време, разбираш ли? Действай.

— Става. — Обреки остави линията отворена. — Госпожо капитан, бихте ли се обадили на първа?

 

 

— Национален военен команден център, контраадмирал Джексън слуша — обади се Роби уморено и в отвратително настроение. Той вдигна слушалката с голяма неохота, и то едва след препоръката на млад майор от ВВС.

— Адмирале, тук капитан III ранг Пауърс от бреговата охрана на нос Бъзард. Получих обаждане от Сайпан. Обажда се пенсиониран лейтенант от бреговата охрана. Един от нашите е.

„По дяволите, занимавам се със засегната група самолетоносачи!“ — разбунтува се умът му.

— Чудесно, капитане. Искате ли да ме запознаете със случая набързо? Зает съм.

— Сър, той докладва, че на остров Сайпан има огромно количество японски войници.

Джексън вдигна очи от телеграмите на бюрото си.

— Моля?

— Мога да ви свържа веднага, сър.

— Добре — рече Роби предпазливо.

— С кого говоря? — попита друг глас, този път на стар и пресипнал човек.

Роби си помисли, че мъжът звучи като началник.

— С контраадмирал Джексън от Националния военен команден център. — Не се налагаше да нареди записване на разговора. Всичките се записваха.

— Сър, обажда се лейтенант Мануел Ореза от американската брегова охрана, сериен номер три-две-осем-шест-едно-четири-нула-три-нула. Пенсионирах се преди пет години и се преместих на Сайпан. Тук управлявам риболовно корабче. Сър, на това скалисто място и точно сега има много, ама адски много японски войници, които са с униформи и оръжия, сър.

Джексън хвана по-удобно телефона и направи знак на друг военен да вдигне слушалката.

— Лейтенанте, надявам се, разбирате, че ми е малко трудно да, го повярвам.

— По дяволите, сър, трябва да го погледнете от моята страна. В момента гледам през прозореца си. Виждам долу летището и базата „Коблър“. Мога да преброя общо шест реактивни самолета: четири на летището и два в „Коблър“. Забелязах два изтребителя „Ийгъл“ F-15 с маркировка във формата на кюфте, които кръжаха над острова преди няколко часа. Въпросът ми, сър, е има ли някакво съвместно учение, провеждащо се по това време? — попита гласът, който според Джексън не би могъл да е по-трезвен. Определено звучеше като военен моряк, дявол го взел!

Майорът от ВВС, подслушващ на четири-пет метра от Джексън, нахвърляше бележки, макар че покана за Джурасик парк би изглеждала малко по-реалистична.

— Току-що приключихме едно съвместно учение, обаче Сайпан изобщо не влизаше в него.

— Тогава това не е никакво учение, сър. Три търговски кораба, или по-точно фериботи за автомобили, са завързани успоредно на дока, намиращ се нагоре по брега. Един от тях носи името „Оркид ейс“. С очите си видях военни превозни средства, струва ми се, „Майк Лима Ромео Сиера“. Шест такива стоят на паркинга на търговския док. Адмирале, проверете в бреговата охрана и изтеглете досието ми. Служих тридесет години в бреговата охрана. Не се занасям, сър. Проверете сам, телефонните връзки с острова са изключени. Уж сме имали силна буря, която е прекъснала линиите и така нататък. Нямаше никаква буря, адмирале. Ловях риба с корабчето цял ден, разбирате ли? Тъпите синоптици ще потвърдят и това. На този остров има японски взводове, облечени с военни униформи и носещи оръжия под мишниците си.

— Знаете ли броя им, лейтенант?

Роби си помисли, че най-доброто потвърждение на тази откачена история бе притесненият отговор, който получи:

— Не, сър, съжалявам. Не ми хрумна да броя самолетите. Предположението ми е от три до шест кацания на час, поне през последните шест часа. Вероятно са повече, но това е само предположение, сър. Почакайте… Един от самолетите на „Коблър“ се движи, изглежда, ще излита. Той е 747, обаче не мога да различа маркировките.

— Чакайте малко. Ако телефоните са извън строя, как говорите с мен? — Ореза обясни и му даде стандартен номер, на който да се обади. — Добре, лейтенант. Ще направя някои проверки. Ще се свържа с вас след по-малко от час. Става ли?

— Да, сър. Струва ми се, че си свършихме нашата работа. — Връзката прекъсна.

— Майоре! — извика Джексън, без да вдига очи. Когато погледна, мъжът беше пред него.

— Сър, зная, че той изглеждаше нормален и прочие, обаче…

— Обаче веднага се обади на военновъздушната база „Андерсън“.

— Слушам. — Младият пилот се върна на бюрото си и отвори указателя си. Тридесет секунди по-късно той вдигна поглед и поклати глава с любопитно изражение.

— Да не искате да ми кажете — попита Джексън тавана, — че днес една американска военновъздушна база е отпаднала от мрежата и никой не е забелязал?

— Адмирале, главнокомандващият войските в Тихия океан чака на СТЛ, сър. Кодирано е като КРИТИЧНО съобщение.

КРИТИЧНО беше код, ползващ се с по-голям приоритет дори от СВЕТКАВИЧНО, и не се използваше често даже от главнокомандващ на военна зона. „Какво пък толкова — помисли си Джексън. — Защо да не попитам?“

— Адмирал Сийтън, тук е Роби Джексън. Във война ли сме, сър?

 

 

Цзян Хансан си мислеше, че неговата роля в играта изглежда съвсем лесна. Просто един полет до едно място, където да говори с някакъв човек, сетне с друг, като всичко мина дори по-лесно, отколкото очакваше.

„Е, не би трябвало да се учудвам“ — помисли си, докато се връщаше към летището, седнал отзад в колата на посолството. Корея щеше да бъде изолирана със сигурност в продължение на месеци и вероятно за неопределен период. Всичко друго би донесло големи опасности за страната, чиято армия бе съкратена, а съседка й беше нацията с най-голямата в света редовна войска, при това неин исторически враг. Хан даже не бе принуден да повдигне тази непристойна идея. Той просто сподели свое наблюдение. Изглежда, имаше трудности между Америка и Япония. Тези проблеми не засягаха пряко Република Корея. Нямаше и да изглежда, че Корея е способна веднага да смекчи тези различия освен може би като честен и влиятелен посредник при започването на дипломатически преговори, когато услугите на републиката щяха да бъдат приети наистина с широки обятия от всички страни в диспута и със сигурност от Япония.

Той не изпита особено удоволствие от притеснението, което меките му думи предизвикаха у домакините му. Цзян си помисли, че корейците заслужаваха възхищение в много отношения — факт, който не правеше никакво впечатление на японците заради слепия им расизъм. С малко късмет можеше да заздрави търговските отношения между Китайската народна република и Южна Корея и те също щяха да извлекат полза от крайната цел… И защо не? Южнокорейците нямаше защо да обичат руснаците, още по-малко пък японците. Те трябваше просто да превъзмогнат непростимата дружба с Америка и да станат част от една нова действителност. Засега беше достатъчно, че наистина бяха видели нещата през неговите очи и че единственият останал американски съюзник в тази част на света напусна игрището, след като техният президент и външният им министър погледнаха разумно на нещата. Ако имаха късмет, войната, каквато и да бе тя, можеше в общи линии да е приключила.

 

 

— Дами и господа. — Гласът се чу от дневната, където госпожа Ореза беше оставила телевизора включен. — След десет минути ще има специално изявление. Моля ви да останете на същата честота.

— Мани?

— Чух, скъпа.

— Имаш ли празна видеокасета? — попита Бъроус.