Том Кланси
Дълг на честта (26)

24.
ДВИЖЕНИЕ НА МЯСТО

Ако имаше по-лошо усещане от това, Кларк не знаеше какво може да е то. Мисията им в Япония би трябвало да е лесна: да евакуират американска гражданка, изпаднала в затруднение, и да констатират възможността за повторно активизиране на стара и покрита с малко прах разузнавателна мрежа.

„Е, поне такава бе идеята“ — каза си агентът, докато отиваше към стаята си. Чавес паркираше колата. Решиха да наемат нов автомобил и чиновникът на гишето отново промени изражението си, когато видя, че кредитната им карта е написана както на латиница, така и на кирилица. Усещането беше съвсем безпрецедентно. Дори в апогея (или бездната) на студената война руснаците се отнасяха към американските граждани с по-голямо уважение, отколкото към своите сънародници и било от любопитство или не привилегията да си американец се беше превърнала във важен критерий за един самотен странник на чужда и враждебна територия. Кларк никога не се бе чувствал така уплашен и намираше малка утеха във факта, че Динг Чавес нямаше нужния опит, за да осъзнае в колко необичайно и опасно положение бяха.

Затова изпита известно облекчение, когато напипа парчето тиксо от вътрешната страна на топката на вратата. Може би Номури можеше да му даде полезна информация. Влезе в стаята само колкото да използва тоалетната, след което веднага се върна обратно. Видя Чавес във фоайето и му направи нужния знак: „Стой на място.“ Кларк забеляза с усмивка, че младшият му партньор се е спрял в някоя книжарница и е купил един руски вестник, който носеше демонстративно като един вид предпазна мярка. След две минути Кларк пак зяпаше витрината на магазина за камери. Нямаше много движение, ала стигаше това, че той не бе единственият на улицата. Докато стоеше, загледан в последното автоматизирано чудо на „Никон“, усети, че някой се блъсва в него.

— Гледай къде вървиш — каза някой рязко на английски и отмина.

Кларк изчака няколко секунди, преди да се отправи в обратната посока, сетне зави на ъгъла и тръгна надолу по уличката. Минута по-късно откри едно сенчесто място и зачака. Номури бързо се озова там.

— Това е опасно, момче.

— Защо според вас ви нося това съобщение? — Гласът на Номури беше тих и трепереше.

Това беше шпионски номер от телевизията, реалистичен и професионален горе-долу колкото действията на две хлапета, пушещи тайно в мъжката тоалетна на прогимназията. Странното бе, че колкото и важно да беше съобщението на Номури, то отне близо минута. Останалото време посветиха на процедурни въпроси.

— Добре, първо: никакви контакти с нормалната мрежа от информатори. Дори да им е позволено да осъществяват връзка на улицата, не ги познаваш. Няма да се приближаваш до тях. Контактите ти вече ги няма, хлапе, разбираш ли? — В момента умът на Кларк се луташе безрезултатно със скоростта на светлината, но първостепенната задача беше оцеляване. Трябваше да оживееш, за да постигнеш нещо, а Номури, както те двамата с Чавес, бе „нелегален“ и не можеше да се надява на каквото и да било снизхождение, след като бъде арестуван и напълно изолиран от подкрепата на общата им агенция.

Чет Номури кимна.

— Така оставате само вие, сър.

— Именно, и ако ни загубиш, оставаш си под прикритие и не предприемаш нищо. Ясно ли е? Абсолютно нищо. Ти си почтен японски гражданин и оставаш в бърлогата си.

— Но…

— Никакво „но“, момче. Сега изпълняваш моите нареждания и ако ги нарушиш, ще отговаряш пред мен! — Кларк смекчи тона си. — Приоритетът ти е винаги оцеляването. Ние не раздаваме хапове за самоубийство и не очакваме холивудски глупости. Мъртвият агент е тъп агент. — „По дяволите!“ — помисли си той. Ако мисията беше по-различна от самото начало, щяха да имат установени рутинни ходове: смъртоносни капки, цяла поредица от сигнали, подбрани изходи… Сега обаче нямаше време да ги създадат, а както си говореха в сенките, имаше вероятност всеки момент някой токиец да пусне котката си навън, да забележи, че един японец говори с гайджин и да го запомни. Кривата на параноята се беше устремила бързо нагоре и щеше да става все по-стръмна.

— Добре, щом казвате.

— И не го забравяй. Придържай се към редовната си програма. Не променяй нищо, най-много да се оттеглиш малко. Слей се с останалите. Дръж се като всички други. Пирон, който стърчи, го забиват. Чуковете нараняват, момче. Така, ето какво искам да направиш. — Кларк му даде подробностите за минута. — Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър.

— Изчезвай. — Кларк продължи по уличката и влезе в хотела си през входа за доставки, който за щастие не се пазеше в този час на нощта. „Слава богу, че в Токио има толкова малко престъпност“ — помисли си. В Америка този вход щеше да е заключен, да има аларма или да е снабден с въоръжен пазач. Дори във военно време Токио си оставаше по-безопасно място от Вашингтон, окръг Колумбия.

— Защо просто не си купиш една бутилка, вместо да излизаш да пиеш? — попита не за пръв път „Чехов“, след като партньорът му се върна в стаята.

— Може би трябва да го направя. — Този отговор накара по-младия агент да вдигне рязко очи от вестника и да прекрати практикуването на руския. Кларк посочи телевизора, включи го и намери на английски „Водещите новини“ на Си Ен Ен.

„А сега към следващия номер. Как, по дяволите, да изпратя посланието?“ — запита се той. Не смееше да използва факса до Америка. Дори вашингтонският клон на „Интерфакс“ криеше прекалено сериозен риск, този в Москва нямаше нужното декодиращо устройство, а не можеше да използва и връзката с ЦРУ на посолството. Имаше едни правила за действие в приятелска страна и съвсем други за вражеска; никой не бе очаквал основните правила да се променят без предупреждение. Фактът, че той и други служители на ЦРУ трябваше предварително да предупредят за събитието, беше просто поредното нещо, което ядоса опитния шпионин. Разглеждането на този въпрос в Конгреса със сигурност щеше да е забавно, ако доживееше да му се наслади. Единствената добра новина бе, че разполагаше с името на човек, заподозрян в убийството на Кимбърли Нортън. Това поне му даваше почва за малко фантазии, пък и нямаше много полезни неща, с които умът му да се захване в момента. С настъпването на поредния половин час стана ясно, че даже Си Ен Ен нямаше представа какво става, а щом те не знаеха, значи никой не знаеше. „Не е ли направо страхотно?“ — помисли си той. Също като в легендата за Касандра, дъщерята на троянския цар Приам, която винаги знаела какво става и никога не й обръщали внимание. Но Кларк дори нямаше как да съобщи новината… Нали?

„Чудя се дали…“ Не. Той поклати глава. Беше твърде налудничаво.

 

 

— Пълен напред! — нареди командирът на „Айзенхауер“.

— Тъй вярно, пълен напред — старшина-кормчията на командното табло бутна лостовете напред. След миг вътрешната стрелка се завъртя до същото положение. — Сър, от машинното отговарят, че заповедта е изпълнена.

— Много добре. — Командирът погледна към адмирал Дъбро. — Желаете ли да определите шансовете ни, сър?

Колкото и да е странно, най-добрата информация идваше от хидролокатори. Два от ескортиращите бойната група кораби бяха пуснали във водата кърмовите си сонари, наричани „опашки“ и данните от тях заедно с тези от двете ядрени подводници, намиращи се вдясно от бойния строй, сочеха, че индийската флотилия бе далеч на юг. Беше един от онези особени случаи, по-чести, отколкото човек би могъл да очаква, в които сонарът се представя много по-добре от радара, чиито електронни вълни са ограничени от извивките на земята, докато звуковите вълни си намират свои тайни пътища. Индийският флот се намираше на повече от двеста и четиридесет километра и въпреки че разстоянието не беше нищо за реактивни атакуващи самолети, индийците се бяха обърнали на юг, не на север, а освен това им се струваше, че адмирал Чандраската не си падаше по нощните въздушни операции и свързаните с тях рискове за ограничения брой на хариърите му. „Да — помислиха си двамата мъже, — нощните кацания на самолетоносач не могат да се нарекат забавни.“

— Повече от равностойни — отговори адмирал Дъбро след кратък анализ.

— Мисля, че сте прав.

Флотилията плаваше прикрито (нормално обстоятелство за бойни кораби), с изключени радари, и единствените използвани радиостанции бяха апарати с малък обхват с възможности за светкавично излъчване, които предаваха само за стотни от секундата. Дори спътниковите предаватели произвеждаха допълнителни вълни, които можеха да издадат местоположението им, а тайният им преход на юг от Шри Ланка бе от съществено значение.

— Така е било през Втората световна война — продължи командирът, с което показа нервността си. Зависеха от най-субективния основен фактор. Бяха поставени допълнителни наблюдателни постове, използващи както нормалните бинокли, така и електронни устройства за нощно виждане, за да претърсват хоризонта за силуети и върхове на мачти, докато други на долните палуби се взираха по-внимателно за издайническия „гребен“ от перископ на подводница. Индийците бяха пуснали две подводници, за които Дъбро нямаше дори приблизителни координати. Вероятно те също пореха водите на юг, ала ако Чандраската наистина бе толкова хитър, колкото се опасяваше, той щеше да е оставил едната някъде наблизо, просто като застраховка. Може би. Заблуждаващата операция на Дъбро беше майсторска.

— Адмирале? — Гласът бе на свързочник, към когото Дъбро извърна глава. — СВЕТКАВИЧНО съобщение от главнокомандващия американските тихоокеански войски. — Старшината му подаде бележника и освети съобщението с фенерче, покрито с червен филтър, за да може командирът на бойната група да го прочете.

— Потвърдихте ли приемането? — поинтересува се адмиралът, преди да започне да чете.

— Не, сър, дали сте нареждания да се правим на глухи.

— Много добре, моряко. — Дъбро започна да чете. След секунда държеше както бележника, така и фенерчето. — Мамка му!

 

 

Специалният агент Робъртън щеше да откара Кати у дома. След това известие Райън отново се превърна по-скоро в правителствен служител, отколкото в човешко същество с жена и семейство. Пътят до хеликоптер номер едно на флотата, чиято перка вече се въртеше, бе кратък. Президентът и госпожа Дърлинг, или СКАЧАЧ и ЖАСМИН, бяха дарили с нужните усмивки камерите и използваха дългия полет като удобно извинение, за да отложат отговорите на всякакви въпроси. Райън ги следваше по петите като флигел-адютант.

— Вземи си един час, за да наваксаш — рече Дърлинг, когато хеликоптерът се приземи на южната тревна площ пред Белия дом. — За колко часа е уговорката с посланика?

— Единадесет и тридесет — докладва Брет Хансън.

— Искам ти, Арни, и Джак да присъствате на срещата.

— Добре, господин президент — прие държавният секретар.

Обичайният брой фотографи беше налице, но повечето репортери, занимаващи се с Белия дом, чиито кресливи въпроси толкова дразнеха всички, все още бяха на базата „Андрюс“ и си прибираха багажа. При входа на партера имаше по-голям от обикновено контингент от тайни агенти. Райън се отправи на запад и се озова в кабинета си след две минути, където се отърва от сакото си и седна на вече окиченото с бележки бюро. Засега той не им обърна внимание, вдигна телефона и избра номера на ЦРУ.

— Тук заместник-директорът на Оперативния, добре дошъл вкъщи, Джак — каза Мери Пат Фоли.

Райън не си направи труда да я попита откъде знае, че е той. Не че много хора имаха номера на директната й линия.

— Много зле ли е?

— Хората ни от посолството са в безопасност. Все още не са нахлули в консулството и ние унищожаваме всичко. — Токийският клон, както се случи с всички клонове на ЦРУ през последните десет години, се ръководеше изцяло електронно. Унищожаването на файловете бе въпрос на секунди и не оставяше никакъв издайнически дим. — Би трябвало вече да са свършили. — Процедурата беше проста. Многобройните компютърни дискети се изтриваха, форматираха се наново, пак се изтриваха и сетне се подлагаха мощни магнити. Лошото бе, че част от данните бяха незаменими, макар и не колкото самите хора, които ги бяха събрали. Сега в Токио имаше общо трима „нелегални“: целият човешки разузнавателен потенциал на САЩ в една вероятно вражеска страна.

— Друго?

— Позволяват на хората да пътуват към домовете си и обратно с охрана. Всъщност те действат съвсем спокойно — каза госпожа Фоли, без да показва изненадата си. — При всички положения не е като Техеран през седемдесет и девета. Колкото до комуникациите, досега ни позволяват да използваме сателитни връзки, обаче те се контролират по електронен път. В посолството има една действаща СТЛ-6. Останалите бяха деактивирани. Все още можем да ползваме и СТЕП — довърши тя, като имаше предвид произволния шифър, който сега използваха всички посолства чрез комуникационната мрежа на Агенцията за национална сигурност.

— Друг потенциал? — попита Райън с надеждата, че личната му сигурна телефонна линия не е изложена на риск, като въпреки това употреби кодирана фраза.

— Без „легалните“, те са до голяма степен изолирани. — При този отговор тревогата в гласа й ясно си пролича, имаше и немалко себеупрекване. В много страни ЦРУ все още провеждаше операции, при които персоналът на посолствата не бе абсолютно необходим за затваряне на веригата. Япония обаче не беше една от тях и дори Мери Пат не можеше да върне времето назад, за да приложи закъснялата преценка.

— Те знаят ли изобщо какво става?

Заместник-директорът на Оперативния отдел оцени проницателния въпрос, пронизващ отново плътта й.

— Не се знае — призна госпожа Фоли. — Изобщо не са се свързвали с нас. Или нямат представа, или са били компрометирани. — Последната дума бе по-мек синоним на „арестувани“.

— Други постове?

— Джак, хванаха ни по бели гащи. Няма смисъл да го отричаме. — Въпреки всичката болка, която сигурно си причиняваше, тя докладваше фактите като хирург в операционната. Колко жалко, че Конгресът щеше безмилостно да я върти на шиш заради пропуска на разузнаването. — Наши хора в Сеул и Пекин разбутват храстите, но не очаквам нещо от тях в близките няколко часа.

Райън ровеше из розовите листчета, уведомяващи го за телефонни обаждания.

— Тук има една бележка отпреди час, от Головко е…

— По дяволите, обади се на този негодник — нареди веднага Мери Пат. — Дръж ме в течение.

— Дадено. — Джак поклати глава, когато си спомни за какво си говориха с руснака. — Добери се бързо дотук. Вземи и Ед. Имам нужда от спешен съвет за нещо, но не по телефона.

— Там сме след половин час — обеща госпожа Фоли.

Джак разпръсна няколко факса по бюрото си и им хвърли бърз поглед. Оперативният център на Пентагона бе реагирал по-бързо от другите агенции, ала сега военното разузнаване напомняше за себе си, последвано веднага от Държавния департамент. Правителството се беше събудило („Нищо не може да се сравни със стрелбата за постигането на тази цел“ — помисли си той иронично), но в основата си информацията се повтаряше, тъй като различни агенции научаваха едно и също нещо по различно време и докладваха за него, сякаш е новост. Джак разрови отново листчетата. Очевидно повечето казваха едно и също. Погледът му се върна на бележката от шефа на руската служба за външно разузнаване. Той вдигна слушалката и набра номера, като се питаше кой от телефоните на бюрото на Головко ще звънне. Извади едно тефтерче и отбеляза часа. Разбира се, Свързочният център щеше да вземе под внимание обаждането и да го запише, обаче Джак искаше да си води свои бележки.

— Здравейте, Джак.

— Това да не е личният ви телефон, Сергей Николаич?

— Щом е за приятел, защо не? — Руснакът направи пауза и приключи с любезностите за деня. — Предполагам, че знаете.

— О, да. — Райън помисли малко, преди да продължи: — Изненадаха ни — призна си той и чу типично руско, съчувствено изсумтяване.

— Нас също. Напълно. Имате ли представа какво са намислили онези откачени? — попита шефът на руската служба за външно разузнаване, а в гласа му се смесваха гняв и безпокойство.

— Не, засега не виждам абсолютно никаква логика. — Да, може би това беше най-тревожното.

— Какви са плановете ви?

— В момента? Никакви. Посланикът им трябва да е тук след по-малко от час.

— Прекрасно планиране на времето от негова страна — отбеляза руснакът. — Постъпвали са така с вас и преди, ако не ме лъже паметта.

— С вас също — рече Райън, като си спомни как бе започнала Руско-японската война. „Те наистина обичат да поднасят изненади.“

— Така е, Райън, с нас също. — Именно тази беше причината Сергей да се обади и гласът му да издава истинска тревога и Джак го знаеше. В крайна сметка страхът от непознатото не се срещаше само при децата, нали? — Можете ли да ми кажете с какъв потенциал разполагате там, за да се справите с кризата?

— В момента не съм сигурен, Сергей — излъга Райън. — Ако вашата резидентура във Вашингтон функционира, значи знаеш, че току-що влизам. Нужно ми е време, за да наваксам. Мери Пат е сега на път за кабинета ми.

— Ех — чу се от слушалката. Да, лъжата му беше прозрачна, а Сергей бе хитър стар професионалист, достатъчно хитър, за да я усети. — Постъпихте много глупаво, като не активизирахте по-рано БОДИЛ, приятелю.

— Това е открита линия, Сергей Николаич. — Отчасти това беше вярно. Обаждането достигаше до американското посолство в Москва по обезопасена верига, но оттам нататък вероятно минаваше по стандартна телефонна линия и следователно имаше риск от евентуално подслушване.

— Не бива да се безпокоите прекалено, Иван Еметович. Спомняте ли си разговора ни в моя кабинет?

„О, разбира се.“ Може би руснаците наистина контролираха шефа на японското контраразузнаване. Ако беше така, Головко би могъл да знае дали телефонната линия е сигурна или не. Ако наистина бе така, той държеше и други козове. Силни козове. Дали не предлагаше на Райън да надникне?

„Мисли бързо, Джак — наложи си той. — Добре, значи руснаците имат друга мрежа, която действа…“

— Сергей, искам да знам нещо важно: не получихте ли някакво предупреждение?

— Джак, честна шпионска дума! — Райън почти чуваше разкривената усмивка, която сигурно придружаваше отговора. — Просто трябваше да кажа на президента, че са ме заварили със свален цип, и за мен положението е дори по-неловко, отколкото…

Джак не си направи труда да слуша разкрасяването. „Добре.“ Руснаците действително имаха друга разузнавателна мрежа, функционираща в Япония, но вероятно те също не са били предупредени, нали така? Не, опасността, криеща се зад такова двуличие, беше просто твърде голяма. Пореден факт: втората им мрежа бе в самото японско правителство. Не можеше да не е, щом бяха проникнали в службата за обществена безопасност. БОДИЛ обаче беше и винаги е била най-вече търговска шпионска мрежа, а Сергей току-що му каза, че САЩ са постъпили глупаво, като не са я активизирали по-скоро. Онова, което знаеше, че ще последва, бе така необичайно, че отвлече вниманието на Джак от едва доловимото загатване за приемане на вината от Москва.

— Сергей Николаич, не разполагам с време. Имате нещо наум. Какво е то?

— Предлагам взаимно сътрудничество. За предложението имам одобрението на президента Грушевой.

Джак забеляза, че той не каза „пълно сътрудничество“, и все пак предложението беше поразително.

„Никога, абсолютно никога, освен в лошите филми, КГБ и ЦРУ не са си сътрудничили истински в нещо значимо. Вярно, светът се промени неимоверно, ала дори в новото си въплъщение КГБ все още се старае да проникне в американските институции и си остава майстор в това. Ето защо не отваряме вратите си за тях. Но така или иначе той току-що ми направи предложение. Защо?“

„Руснаците са изплашени. Но от какво?“

— Ще изложа фактите пред нашия президент, след като се посъветвам с Мери Пат. — Райън още не бе сигурен в каква светлина ще ги представи. Головко обаче осъзнаваше цената на онова, което сложи сега на американската маса. Не се изискваше голяма прозорливост, за да се предвиди вероятният отговор.

Джак отново почти чу усмивката му.

— Ако мадам Фоли не се съгласи, ще бъда изключително изненадан. Ще съм в кабинета си още няколко часа.

— Аз също. Благодаря, Сергей.

— Приятен ден, доктор Райън.

 

 

— Я, звучеше интересно — обади се Роби Джексън от вратата. — Като че ли и ти си имал тежка нощ.

— При това в самолет. Кафе?

Адмиралът поклати глава.

— Още една чашка и може да се разпадна. — Той влезе и седна.

— Зле ли е?

— И става все по-лошо. Все още се опитваме да изчислим с колко униформени хора разполагаме в Япония… Има няколко временно пребиваващи. Преди час един С-141 кацна в Якота и бързо изчезна от ефира. Проклетата машина се отправи право натам. Може да е повреда в радиостанцията, а по-вероятно е да не са имали гориво, за да отидат другаде. Екипажът се състои от четирима, може би петима… Забравих. Държавният департамент се опитва да направи сметка колко бизнесмени и туристи има там. Би трябвало да излязат с приблизително число, обаче не бива да се забравят и туристите.

— Заложници. — Райън се намръщи.

Адмиралът кимна.

— Приеми десет хиляди за долна граница.

— Ами двете подводници?

Джексън поклати глава.

— Потопени са, оцелели няма. „Стенис“ прие обратно самолета си и се носи към Пърл с около дванадесет възла. „Ентърпрайс“ се мъчи да прави завои с един двигател и е взет на буксир. Вероятно вдига шест възла. Може и нула, ако щетите по двигателя са толкова тежки, колкото рапортува капитанът. Пратиха голям спасителен влекач, който да им помогне. Ние изпратихме няколко самолета P-3 до Мидуей, за да патрулират в търсене на подводници. Ако бях на мястото на противника, бих се опитал да ги довърша. „Джони Реб“ би трябвало да се оправи, ала „Ентърпрайс“ е дяволски лесна мишена. Главнокомандващият войските в Тихия океан се тревожи. Край с демонстрациите на величие, Джак.

— А Гуам?

— Всички Мариански острови са отрязани с едно изключение. — Джексън му обясни за Ореза. — Той само ни доказва колко лошо е положението.

— Препоръки?

Някои от хората ми проучват няколко идеи, но като начало трябва да знаем дали президентът иска да опитаме. А ще поиска ли? — попита Роби.

— Посланикът им скоро ще е тук.

— Радвам се за него. Не отговорихте на въпроса ми, доктор Райън.

— Още не зная отговора.

— Като че ли не знаем какъв ще е.

 

 

За капитан Бъд Санчес усещането бе уникално. Не беше голямо чудо, че върна „Вайкинг“ S-3 без инциденти. Той бе послушен самолет при добро въздушно течение, а над палубата вятърът духаше с цели двадесет възла. Сега цялото му авиокрило стоеше отново на борда и самолетоносачът му бягаше.

Бягаше. Не плаваше срещу опасността според кредото на американския флот, а се тътреше назад към Пърл Харбър. Петте ескадрили изтребители и щурмови самолети просто си стояха на борда на „Джон Стенис“, подредени в изрядни редици на излетателната палуба, всички до един готови за военни операции, ала неспособни да излетят, освен ако положението не е критично. Нещата се свеждаха до тегло и вятър. Самолетоносачите се обръщаха срещу вятъра, за да изстрелват и да приемат самолети, и се нуждаеха от супермощни двигатели на борда си, за да създадат възможно най-силно въздушно течение над кърмата. Движещият се въздух засилваше тласъка при излитането, породен от работещите с пара катапулти, за да даде подемна сила на изстреляния самолет. Способността им да излитат зависеше пряко от това въздушно течение и което бе по-важно от тактическа гледна точка, силата на въздушния поток определяше тежестта, която можеха да вдигнат във въздуха, тоест гориво и амуниции. При това положение той можеше да накара самолетите да излетят, обаче без необходимото гориво за дълъг полет или за преследване на мишени в океана, а също и без оръжията, нужни за атакуване на тези мишени. Прецени, че може да използва изтребителите, за да защити флотилията от въздушна заплаха в радиус от може би сто и петдесет километра. Нямаше обаче никаква въздушна заплаха и макар да знаеха местоположението на оттеглящите се японски ескадри, той не беше способен да ги достигне с щурмовите си самолети. А и така или иначе нямаше заповеди, позволяващи му да го стори.

Нощта в открито море би трябвало да е нещо красиво, ала този път бе различно. Звездите и почти пълната луна се отразяваха в спокойната повърхност на океана и изнервяха всички. Безспорно имаше достатъчно светлина, за да бъдат забелязани корабите, били те и извън радиоефира. От авиокрилото му истински функционираха само хеликоптерите за борба с подводници, чиито мигащи предупредителни лампички блещукаха най-вече пред самолетоносачите, подпомогнати от няколко от ескортиращите самолети на „Джони Реб“. Единственото хубаво нещо беше, че бавната скорост на флотилията допринасяше за отличното представяне на сонарните системи на разрушителите и фрегатите, чиито хидролокатори с голям ефективен отвор се носеха в оставяните от тях дири. Не бяха много. Повечето ескортиращи кораби се бяха задържали отзад при „Ентърпрайс“, обкръжили го в два обръча като телохранители, пазещи държавен глава, докато един от тях — кръстосвач със система „Егида“ — се опитваше да му помогне в придвижването с верига за теглене и увеличаваше скоростта му на цели шест възла и половина за момента. Без прилична буря над кърмата „Ентърпрайс“ изобщо не можеше да провежда въздушни операции.

Подводниците, исторически доказаната най-голяма заплаха за самолетоносачите, можеше да са наблизо. От Пърл Харбър докладваха, че не са установили никакви контакти в близост до сега разделената бойна група, но бе лесно да се говори така от брегова база. Операторите на сонари, пришпорвани от нервните офицери да не пропускат нищо, за сметка на това откриваха неща, които не съществуваха: водовъртежи, ехо от общуващи помежду си риби и какво ли не. Нервността на флотилията си пролича от начина, по който една фрегата на осем километра от тях увеличи скоростта и рязко зави наляво, като сонарът й несъмнено търсеше усилено и вероятно без никаква причина освен превъзбуденото въображение на някой сонарен оператор трети ранг, който може и да беше чул, а може и да не беше, пръднята на кит. „Може би са били две пръдни“ — помисли си капитан Санчес. Един от собствените му вертолети „Сийхоук“ кръжеше ниско над повърхността, потопил своя хидролокатор, за да проучи зоната лично. „Две хиляди километра до Пърл Харбър“ — мислеше си Санчес. Това се равняваше на четири дни и половина, като на всеки километър щеше да ги заплашва подводна атака.

Имаше още един въпрос: кой гений бе решил, че оттеглянето от западната част на Тихия океан е добра идея? Бяха ли Съединените щати световна сила или не? Демонстрирането на величие пред света бе важно, нали? „Поне със сигурност беше“ — каза си Санчес, като си спомни часовете във военния колеж. „Екскурзията“ до Нюпорт се оказа последната, преди да заеме този пост — командир на въздушна група. Американският флот поддържаше съотношението на всичките световни сили в продължение на две поколения и можеше да сплаши останалите със самото си съществуване просто като позволи на хората да видят фотографиите в последните броеве на „Бойни кораби“. Човек никога не знаеше къде са тези кораби. Можеше само да брои празните котвени места във внушителните военноморски бази и да се чуди. Е, сега нямаше да има много поводи за чудене. Двата най-големи сухи дока на Пърл Харбър щяха да са пълни доста време, а ако новината за Марианските острови бе вярна, Америка нямаше нужната подвижна огнева мощ, за да си ги върне даже ако Майк Дъбро решеше да влезе в ролята на Седма кавалерия и се втурнеше към къщи.

 

 

— Здравей, Крис. Благодаря ти, че дойде.

Посланикът щеше да пристигне в Белия дом след броени минути. Часът беше невъобразим, ала който и да вземаше решенията в Токио, не го интересуваше какво би било удобно за Нагумо и той го знаеше. Имаше още една причина, правеща времето неудобно. Обикновено град, който почти не обръщаше внимание на чужденците, Вашингтон скоро щеше да се промени. Нагумо за пръв път се почувства гайджин.

— Сейджи, какво, по дяволите, се е случило? — попита Кук.

Двамата мъже бяха членове на университетския клуб — луксозна сграда в съседство с руското посолство, която се гордееше с една от най-хубавите спортни зали в града и затова бе предпочитано място за полезни тренировки и за бързо хапване. Японско търговско предприятие държеше апартамент там и въпреки че повече нямаше да могат да използват това място за срещи, в случая то наистина гарантираше анонимност.

— Какво ти казаха, Крис?

— Че един от военноморските ви кораби е имал малка повреда. Господи, Сейджи, не е ли достатъчно лошо положението и без такива грешки? Не бяха ли проклетите бензинови резервоари достатъчен проблем?

Нагумо изчака секунда-две, преди да отговори. В известен смисъл това беше добра новина. Както сам предвиди и както посланикът се надяваше, цялостните събития се пазеха в тайна. Сега бе изнервен, макар че поведението му не го издаваше.

— Крис, не става дума за повреда.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че имаше незначителна битка. Искам да кажа също, че родината ми се чувства силно застрашена и че предприехме известни предпазни мерки, за да се защитим.

Кук изобщо не загряваше. Въпреки че беше един от специалистите на Държавния департамент по отношение на Япония, все още не бяха го повикали, за да го запознаят изцяло с фактите, и знаеше само нещата, които чу по радиото в колата си, тоест съвсем малко. Нагумо виждаше, че на Крис не му достигаше въображение да си представи, че страната му може да бъде атакувана. В крайна сметка Съветския съюз вече го нямаше, нали? Това удовлетворяваше Сейджи. Макар и ужасен от рисковете, поети от родината му, и незапознат с причините за тях, той си оставаше патриот. Обичаше отечеството си като всеки човек. Също така бе част от културата му. Получил беше заповеди и инструкции. Съзнанието му можеше да се бунтува срещу тях, ала той просто реши, че е войник, служещ на страната си, и толкова. Да, истинският гайджин бе Кук, не самият той. Непрекъснато си го повтаряше.

— Крис, до известна степен двете ни държави са във война. Прекалено много ни притиснахте. Прости ми. Трябва да разбереш, че този факт не ме радва.

— Чакай малко. — Крис Кук поклати глава, а лицето му се разкриви в изключително озадачена физиономия. — Искаш да кажеш война? Истинска война?

Нагумо бавно кимна и заговори с умерен, изпълнен със съжаление тон:

— Ние окупирахме Марианските острови. За щастие го постигнахме, без това да струва нечий живот. Краткият сблъсък между нашите два флота може би се оказа по-сериозен, но не прекалено. В момента двете страни се отдалечават една от друга, което е добре.

— Убили сте наши хора?

— Да, за съжаление трябва да призная, че и двете страни може би са загубили част от хората си. — Нагумо замълча и сведе поглед така, сякаш не можеше да погледне приятеля си в очите. Вече бе видял в тях чувствата, които очакваше. — Моля те да не ме виниш за станалото, Крис — продължи тихо той, като очевидно строго контролираше гласа си. — Тези неща са се случвали и преди. Не съм участвал по никакъв начин. Никой не е искал мнението ми. Знаеш какво бих отвърнал. Знаеш какъв би бил съветът ми. — Всяка една дума бе вярна и Кук го разбираше.

— Божичко, Сейджи, какво можем да направим? — Въпросът изразяваше приятелството и подкрепата му и затова беше напълно предвидим. Също според предвижданията той даде на Нагумо благоприятната възможност, която очакваше и от която се нуждаеше.

— Трябва да намерим начин, по който да контролираме нещата. Не искам да видя родината си пак разрушена. Трябва да спрем това, и то бързо. — Такава бе целта на страната му и следователно на самия него. — Няма място в този свят за тази… тази гадост. У нас има и по-трезви глави. Гото е глупак. Ето — той вдигна ръце във въздуха, — казах го. Той наистина е глупак. Трябва ли да позволим на страните си да си нанесат трайни щети заради глупаци? Какво да кажем за вашия Конгрес и за онзи маниак Трент с неговия Реформен декрет? Виж докъде ни доведоха неговите реформи! — Сега бе влязъл истински в ролята си. Способен да прикрива дълбоките си чувства като повечето дипломати, сега той откриваше актьорски заложби, които прилагаше още по-ефикасно поради факта, че действително вярваше в думите си. Вдигна очи и в тях имаше сълзи. — Крис, ако хората като нас не овладеят нещата… Боже мой, какво ще стане тогава? Постигнатото от няколко поколения отива на вятъра. И твоята, и моята родина ще пострадат тежко, ще има мъртви хора, напредъкът ще бъде отритнат и защо? Понеже глупаците у нас и у вас не са могли да изгладят затрудненията в търговията! Кристофър, трябва да ми помогнеш, за да спрем това. Длъжен си! — Продажник и изменник или не, Кристофър Кук беше дипломат и професионалното му верую бе всяческо избягване на война. Той трябваше да откликне и го стори.

— Но какво може да се направи?

— Крис, ти знаеш, че всъщност стоя по-високо в йерархията, отколкото може да се съди по поста ми — изтъкна Нагумо. — Как иначе бих могъл да направя за теб онези неща, които скрепиха приятелството ни?

Кук кимна. Подозираше нещо такова.

— Имам приятели и връзки в Токио. Нужно ми е време. Трябва да мога и да се разгърна в преговорите. Така ще успея да смекча позицията ни и да дам на политическите опоненти на Гото материал за действие. Трябва да тикнем този човек в лудница, където му е мястото… или сам да го застрелям. Този маниак може да разруши родината ми, Крис! За бога, трябва да ми помогнеш да го спрем. — Последното изречение представляваше гореща молба, идваща от сърцето.

— По дяволите, какво мога да сторя, Сейджи? Аз съм само помощник на заместник държавния секретар, забрави ли? Незначителен индианец сред група вождове.

— Ти си един от малкото хора в Държавния департамент, който истински ни разбира. Те ще поискат съвета ти. — Малко ласкателство, на което Кук кимна.

— Може би. Ако са умни — добави той. — Скот Адлер ме познава, говорим за това-онова.

— Ако можеш да ми кажеш какво желае Държавният департамент, бих могъл да изпратя информацията до Токио. С малко късмет ще успея да накарам хората ми във външното ни министерство да предложат тези неща първи. Ако успеем да постигнем толкова, тогава вашите идеи ще бъдат представени като наши и по-лесно ще се съгласим с желанията ви. — Това се наричаше джудо, „нежното изкуство“, и основната идея беше да се използват силата и движенията на противника срещу самия него. Нагумо си помисли, че сега го прилагаше много умело. На тщеславието на Кук би трябвало да се хареса идеята, че той е в състояние сам да направлява външната политика чрез хитрост. На Нагумо пък му изнасяше да вярва, че лично е съчинил този гамбит.

По лицето на Кук отново премина недоверие.

— Но ако сме във война, как, по дяволите, ще…

— Гото не е напълно невменяем. Ще оставим посолствата си отворени като средство за общуване. Ще предложим да ви върнем Марианските острови. Съмнявам се, че предложението ще е съвсем искрено, ала то ще бъде поставено като знак за добрите ни намерения. Ето, вече предадох страната си. — Според плана.

— Какъв краен сценарий ще бъде приемлив за правителството ти?

— Искаш мнението ми ли? Пълна независимост на северните Мариански острови и премахване на статута им на обединен щат. Поради географски и икономически причини те при всички положения ще бъдат под наше влияние. Мисля, че компромисът е справедлив. Все пак ние притежаваме повечето земя там — напомни Нагумо на госта си. — Изказвам само предположение, което обаче е логично.

— Ами Гуам?

— Щом бъде демилитаризиран, ще си остане американска територия. Отново предполагам, ала с основание. Ще е нужно време за пълно разрешаване на различните проблеми, но смятам, че можем да прекратим тази война, преди да се е развихрила.

— Ами ако не се съгласим?

— Тогава много хора ще умрат. Ние сме дипломати, Крис. Мисията ни в живота е да предотвратим това. — И пак старата песен: — Ако ми помогнеш, само да ни уведомиш какво желаете да направим, за да насоча нашите хора в тази посока, с теб можем да сложим край на една война, Крис. Моля те, помогни ми.

— Няма да приема пари за това, Сейджи — рече Кук вместо отговор.

„Удивително!“ В края на краищата човекът си имаше принципи. Колко хубаво, че не бяха съчетани с проницателност.

 

 

Японският посланик се появи според указанията на входа на Източното крило. Един служител от Белия дом му отвори и морският пехотинец на вратата отдаде чест, тъй като не бе предупреден да не го прави. Той влезе сам, без телохранител, мина през металните детектори без произшествия и сетне сви на запад по един дълъг коридор, включващ сред многото други неща и входа към личния киносалон на президента. Имаше портрети на други президенти, скулптури от Фредерик Ремингтън и други неща, напомнящи за американската образцова история. Самата разходка имаше за цел да даде на госта представа за размерите на страната, пред която той представяше своята родина. Трио агенти от тайните служби го придружиха нагоре до политическото крило на сградата, което той познаваше добре, след което продължиха на запад към мястото, от което се управляваха Съединените щати. Посланикът забеляза, че погледите не бяха недружелюбни, а просто коректни, но те бяха далеч от сърдечността, с която обикновено го посрещаха в това здание. Като последен щрих срещата щеше да се състои в залата на Рузвелт. В нея се пазеше Нобеловата награда, спечелена от Теодор за преговорите, довели до края на Руско-японската война.

Посланикът си помисли, че ако начинът на посрещане би трябвало да всее страх у него, то последното хрумване имаше обратен ефект. Американците, както и други народи, бяха известни с подобно глупаво театралничене. Залата, където е бил сключен Индианският договор, намираща се в съседната стара сграда на изпълнителната власт, бе проектирана с цел да сплаши диваците. Тази пък му напомни за първия значим конфликт на родината му, който издигна Япония до редиците на великите нации чрез победата й над друг член на този клуб, царска Русия — страна, съвсем не толкова велика, колкото беше изглеждала, покварена отвътре, осеяна с раздори, отдала се на преструвки и шумни заплахи. „Всъщност почти като Америка“ — помисли си посланикът. В този момент му бяха нужни такива идеи, за да овладее треперенето на колената си. Президентът Дърлинг стоеше прав и пое ръката му.

— Господин посланик, познавате всички тук. Моля, седнете.

— Благодаря ви, господин президент. Благодаря и за това, че ме посрещате веднага и без уговорка. — Той огледа масата за съвещания, докато Дърлинг отиваше към мястото си в противоположния край, и кимна на всеки поотделно. Брет Хансън, държавният секретар; Арнолд ван Дам, шефът на президентската канцелария; Джак Райън, съветник по националната сигурност. Знаеше, че министърът на отбраната също се намира в сградата, ала не беше тук. Колко интересно! Посланикът служеше от дълги години във Вашингтон и знаеше много за американците. Полицата на седналите мъже бе изписан гняв. Въпреки че президентът владееше възхитително чувствата си досущ като хората от охраната, застанали на вратите, погледът му беше на войник. Гневът на Хансън изразяваше оскърбление. Той не можеше да повярва, че някой може да е толкова тъп, че да заплаши страната му по какъвто и да е начин; приличаше на разглезено хлапе, възмутено от слабата си оценка на изпита, поставена му от справедлив и съвестен учител. Ван Дам бе политик и го възприемаше като гайджин: чудато дребно човече. Гневът на Райън си личеше най-малко, макар че го имаше. Издаваше го по-скоро начинът, по който той държеше писалката си, отколкото втренченият поглед на сините му като на котка очи. Посланикът никога не си беше имал работа с Райън, като се изключат няколкото случайни срещи на официални приеми. Същото важеше за по-голямата част от служителите на посолството и въпреки че миналото му бе добре известно на всички посветени във Вашингтон, те го знаеха като специалист по европейските въпроси и следователно неосведомен за Япония. „Това е добре“ — помисли си посланикът. Ако имаше повече познания, той можеше да бъде опасен противник.

— Господин посланик, вие поискахте тази среща — обади се Хансън. — Ще ви предоставим възможността да започнете.

Райън изтърпя встъпителното слово. То беше твърде дълго, нагласено и предвидимо, като съдържаше нещата, които всяка държава би казала при такива обстоятелства, плюс малко национални оттенъци. Вината не била тяхна. Те били притиснати, към тях се отнесли като към нисши васали въпреки дългогодишното искрено и плодотворно приятелство. Те също съжалявали за възникналата ситуация. И прочие. Всичко бе само дипломатическо разкрасяване и Джак остави работата на очите си, докато ушите му отсяваха шума.

По-интересно беше поведението на говорещия. При приятелска атмосфера дипломатите предпочитаха цветист език, а при враждебна говореха провлачено, сякаш се притесняваха да произнесат думите. Не и този път. Японският посланик излъчваше явна сила, говореща за гордостта, която изпитваше от родината си и нейните действия. Не се държеше съвсем предизвикателно, ала не бе и притеснен. Джак помнеше, че даже немският посланик, съобщил на Молотов за нашествието на Хитлер, го беше сторил с прискърбие.

Райън забеляза, че президентът от своя страна слушаше безизразно, като оставяше Арни да покаже гнева им, а Хансън — шока. Това говореше добре за него.

— Господин посланик, една война срещу Съединените американски щати не е незначително нещо — заяви държавният секретар, когато встъпителното слово приключи.

Посланикът не се стресна.

— Това се превръща във война само ако вие пожелаете. Не искаме да разрушим страната ви, обаче си имаме своите съображения за сигурност. — Той продължи с излагане на позицията на родината си относно Марианските острови. Те са били японско владение преди, сега бяха отново техни. Страната му имала право на свой предохранителен периметър. Според него това беше всичко.

— Знаете, че сме способни да унищожим страната ви, нали? — попита Хансън.

Последва кимване.

— Да, зная. Добре си спомняме как използвахте ядрените си оръжия върху нас.

При този отговор очите на Джак леко се разшириха. Той написа в бележника си: ядрени оръжия?

— Имате да кажете още нещо — отбеляза Дърлинг, с което се включи в разговора.

— Господин президент… Родината ми също притежава ядрени оръжия.

— И как са получени? — поинтересува се Арни и изсумтя. Райън безмълвно го благослови за въпроса. Имаше моменти, когато и задниците си имаха своето място.

— Страната ми разполага с голям брой междуконтинентални ракети с ядрени глави. Собствените ви хора видяха монтажния завод. Можете да проверите в НАСА, ако искате. — Посланикът прочете името и датите по много сух начин, като забеляза, че Райън ги записа като добросъвестен служител. В залата стана толкова тихо, че можеше да чуе скърцането на писалката. Още по-интригуващи бяха израженията по лицата на останалите.

— Заплашвате ли ни? — попита тихо Дърлинг. Посланикът го погледна право в очите от делящите ги шест метра.

— Не, господин президент, не ви заплашвам. Просто констатирам един факт. Пак повтарям: това ще бъде война само ако вие го желаете. Да, знаем, че можете да ни унищожите, ако поискате, и че ние не можем, макар че сме способни да ви нанесем тежки щети. За какво, господин президент? Заради няколко островчета, които и без това, исторически погледнато, са наше владение? Те са японски от години насам във всяко отношение, като изключим името.

— А хората, които убихте? — попита Ван Дам.

— Искрено съжалявам за това. Разбира се, ние ще предложим компенсация на засегнатите семейства. Надяваме се, че можем да разрешим проблемите. Няма да безпокоим посолството ви или служителите му и се надяваме, че ще ни окажете същия акт на внимание, за да поддържаме връзката между правителствата ни. — Толкова ли е трудно да ни възприемете като равни? Защо изпитахте нужда да ни причините болка? Помним времето, когато само една самолетна катастрофа, дължаща се на грешка, допусната от вашите хора в „Боинг“, уби повече мои съграждани, отколкото американци загинаха сега в Тихия океан. Разкрещяхме ли ви се? Заплашихме ли икономическата ви стабилност и самото ви оцеляване като нация? Не. Не го направихме. Дойде време родината ми да заеме полагащото й се място в света. Вие се оттеглихте от Западния Тих океан. Сега ние трябва да се погрижим за своите отбранителни съоръжения. За да го сторим, имаме нужда от някои неща. Откъде можем да сме сигурни, че след като осакатихте нацията ни в икономическо отношение, няма по-късно да се опитате да ни унищожите физически?

— Никога не бихме го направили! — възрази Хансън.

— Лесно е да се каже, господин държавен секретар. Правили сте го вече веднъж и както сам току-що изтъкнахте, още имате тези възможности.

— Не ние започнахме тази война — подчерта Ван Дам.

— Нима? — попита посланикът. — Като прекъснахте петрола и търговията ни, вие ни изправихте пред разруха и резулатът беше война. Едва миналия месец превърнахте икономиката ни в хаос и очаквахте да не предприемем нищо… понеже не бяхме способни да се защитаваме. Е, все пак имаме тази възможност. Може би сега ще се отнасяте към нас като с равни… Доколкото това зависи от правителството ми, конфликтът е приключил. Няма да предприемаме повече никакви действия срещу американците. Вашите граждани са добре дошли в страната ми. Ще коригираме търговската си практика така, че да е съобразена с вашите закони. Целият този инцидент може да бъде представен пред обществеността като злощастна злополука и можем да постигнем споразумение относно Марианските острови. Имаме готовност чрез преговори да стигнем до решение, което да отговаря на вашите и на нашите нужди. Такава е позицията на моето правителство. — С тези думи посланикът отвори папката си и извади „нотата“, изисквана от международния етикет. Той се изправи и я връчи на държавния секретар.

— Ако почувствате нужда от присъствието ми, аз съм на вашите услуги. Приятен ден. — Той се отправи обратно към вратата покрай съветника по националната сигурност, който не го проследи с поглед за разлика от останалите. Райън не бе казал абсолютно нищо. Ако се отнасяше за японец, това можеше да е обезпокоително, ала с американците всъщност не бе така. Той просто нямаше какво да каже. Е, нали беше специалист по европейски проблеми?

Вратата се затвори и Райън изчака още няколко секунди, преди да се обади.

— Да, много интересно — отбеляза той, докато преглеждаше страницата с бележките си. — Каза ни само едно наистина важно нещо.

— Какво имате предвид? — запита Хансън.

— Ядрените оръжия и системите за доставянето им. Останалото беше украса, предназначена всъщност за друга публика. Все още не знаем какво правят в действителност.