Том Кланси
Дълг на честта (36)

34.
ВСИЧКИ НА БОРДА

Ямата се върна в Токио с раздразнение. В тридесетгодишната му практика неговият начин на действие беше да дава напътствия за работа, после да остави екип от свои подчинени да уреди подробностите, докато той се захваща с други стратегически въпроси, а в случая той искрено очакваше нещата да станат по-скоро лесно, отколкото трудно. В крайна сметка сега персоналът му се състоеше от двадесетте най-старши дзайбацу. Не че те се възприемаха като такива. Ямата-сан се усмихна. Опияняваща мисъл. Да накара правителството да играе по неговата свирка се оказа детска игра. Да качи тези мъже на борда си му струва години увещания. Те обаче наистина играеха по свирката му и просто от време на време се нуждаеха от присъствието на своя диригент. И така, той долетя с почти празен пътнически самолет, за да успокои нервите им.

— Не е възможно — каза им той.

— Но той каза…

— Козо, президентът Дърлинг може да казва каквото си иска. Казвам ви, че не е възможно да възстановят документацията си за по-малко от няколко седмици. Ако се опитат да отворят борсите днес, единственият резултат от това ще е хаос. А хаосът — напомни им той — работи в наша полза.

— Ами европейците? — попита Танзан Итагаке.

— Те ще се събудят в края на другата седмица и ще открият, че сме купили континента им — обърна се Ямата към всички. — До пет години Америка ще бъде бакалницата ни, а Европа — бутикът ни. Дотогава йената ще бъде най-силната валута в света. Дотогава ще имаме напълно интегрирана национална икономика и един могъщ континентален съюзник. И той, и ние сами ще задоволяваме всичките си нужди от ресурси. Населението ни вече няма да се налага да прави аборти, за да предпазва от пренаселеност главните ни острови. И накрая — добави той — ще имаме политическо ръководство, достойно за статута на нацията ни. Тази ще е следващата ни крачка, приятели мои.

„Как не!“ — помисли си Биничи Мураками с безизразно лице. Спомняше си, че подписа отчасти в резултат на това, че бе обиден на една от улиците на Вашингтон от един пиян просяк. Как беше възможно умен човек като него да се повлияе от един незначителен гняв? Ала фактът си бе факт и сега не можеше да се отърве от другите. Индустриалецът отпиваше от сакето си и не губеше самообладание, докато Ямата-сан говореше възторжено за бъдещето на родината им. В действителност той говореше за своето бъдеще, разбира се, и Мураками се запита колко от хората около масата го осъзнават. Глупаци! Забележката обаче изобщо не беше справедлива, нали? В края на краищата той бе един от тях.

 

 

Майор Борис Шеренко разполагаше с цели единадесет високопоставени агенти в японското правителство, един от които беше заместник-началникът на Службата за обществена безопасност, когото компрометира преди години по време на едно от пътуванията му до Тайван, изпълнени със секс и комар. Той беше най-подходящият човек, когото можеха да контролират, тъй като имаше вероятност един ден да бъде повишен в шеф на управлението и така да позволи на токийската резидентура едновременно да наблюдава и да влияе на контраразузнаването из страната. Руският разузнавач се смущаваше само от факта, че дотук никой от агентите му не помогна кой знае колко.

После идваха проблемите от съвместната работа с американците. Със своята професионална подготовка и опит все едно оглавяваше комисията по посрещането на дипломати от Марс. Телеграмата от Москва правеше положението по-лесно за приемане. Или поне донякъде. Изглежда, японците заедно с Китай планираха да задигнат от страната му най-ценното й потенциално предимство и да използват тази енергийна база, за да се утвърдят като най-могъщата нация в света. А най-странното бе, че на пръв поглед планът не изглеждаше налудничав за Шеренко. Накрая идваха и оперативните му нареждания.

„Двадесет ракети“ — мислеше си той. Никога не беше насочвал проучванията към тази сфера. В крайна сметка именно Москва им ги продаде. Би трябвало да са помислили за възможността, че ракетите могат да бъдат използвани за… Но не, естествено, че не бяха. Шеренко си обеща да седне с този Кларк, който имаше опит, и след като разчупи леда с няколко питиета, да го попита деликатно дали американските политически инструкции са толкова тъпи, колкото получаваните от него, независимо кое е въпросното правителство. Може би американецът щеше да каже нещо ценно. В края на краищата техните правителства се сменяха на всеки четири или осем години. Може би бяха свикнали с това.

„Двадесет ракети — помисли си пак. — Всяка с по шест бойни глави.“ Някога беше нормално да се мисли за ракетите като за неща, които се изстрелват с хиляди, и наистина двете страни тогава бяха достатъчно луди, за да приемат това за стратегическа действителност. Сега обаче вероятността да има само десет или двадесет… Към кого щяха да бъдат насочени в действителност? Щяха ли американците наистина да защитят новите си… Какво? Приятели? Съюзници? Съдружници? Дали не бяха просто бивши врагове, чийто нов статут още не е решен във Вашингтон? Щяха ли те да помогнат на родината му в борбата с новата стара заплаха. Мисълта, която непрекъснато го тормозеше, бе: „Двадесет ракети е по шест бойни глави.“ Те би трябвало да са равномерно разпределени и със сигурност щяха да разрушат страната му. И ако всичко се окажеше истина, определено щяха да са достатъчни, за да разубедят Америка да не им помага.

„Е, тогава Москва е права“ — реши Шеренко. Пълното сътрудничество сега беше най-добрият начин за предотвратяване на това. Америка искаше местонахождението на ракетите, като вероятно имаше намерение да ги унищожи. „А ако те не го сторят, ще го направим ние.“

Майорът лично се зае с трима от агентите. Подчинените му поеха останалите и под неговите указания бяха изготвени съобщения, които да бъдат разнесени из града. „Какво знаете за…“ Колко от тях щяха да откликнат на апела му за информация? Не бе толкова опасно, че хората под негово командване няма да имат нужната му информация, а че един или повече от тях щяха да се възползват от случая, за да докладват на правителството. Като питаше за нещо от такава величина, той поемаше риска да даде на някой от агентите си възможност да възвърне честта си, превръщайки се в патриот, да разкрие новите си заповеди и да се освободи от всякаква вина. Но някои рискове човек трябваше да поеме. След полунощ той излезе на разходка, като подбираше места с голямо движение, за да скрие съобщенията, и поставяше нужните предупредителни знаци, за да привлече вниманието на хората си. Надяваше се, че онази половина от Следствения отдел за обществена безопасност, която той контролираше, покрива този район. Така мислеше, ала човек никога не може да е сигурен, нали?

 

 

Кимура знаеше, че поема рискове, но вече бе превъзмогнал тези тревоги. Можеше единствено да се надява, че постъпва като патриот и че по някакъв начин хората щяха да узнаят и да почетат този факт след екзекутирането му за държавна измяна. Другата му утеха беше, че няма да умре сам.

— Мога да ви уредя среща с бившия премиер Кога — каза той простичко.

„Ох, по дяволите! — помисли си веднага Кларк. — Аз съм някакъв си шпионин, не работя в проклетия Държавен департамент“ — искаше му се да отговори. Единственото хубаво нещо в момента бе, че Чавес изобщо не реагира. „Сигурно сърцето му е спряло. Точно като твоето.“

— С каква цел? — попита той.

— Положението е сериозно, нали? Кога-сан няма нищо общо с това. Той все още има политическо влияние. Идеите му би трябвало да интересуват вашето правителство.

„Да, лесно ти е да го кажеш.“ Но Кога беше най-вече политик и може би бе склонен да жертва живота на няколко чужденци, за да му отворят пак вратата към правителството, или пък просто беше човек, поставящ отечеството над личната изгода… която възможност според Кларк можеше да доведе до всякакви последствия.

— Преди да се заангажирам с това, трябва да поискам инструкции от правителството си — отвърна Джон. Не се случваше често да протака каквото и да било, но по този въпрос нямаше никакъв опит.

— Тогава предлагам да ги получите. И то скоро — добави Кимура, при което стана и си тръгна.

— Винаги съм се питал дали от магистърската ми степен по международни отношения ще има полза — подхвърли Чавес, втренчил се в полуизпитото си питие. — Разбира се, трябва да оживея, за да си получа тапията. — „Може би ще е хубаво да се оженя, да се установя, да имам деца и някой ден дори да имам истински живот“ — не добави той.

— Радвам се, че все още имате чувство за хумор, Евгений Павлович.

— Ще ни кажат да действаме. Знаеш го.

— Ну, да. — Кларк кимна, като продължаваше да използва прикритието си и се мъчеше да мисли сега като руснак. Дали в учебника на КГБ имаше глава по този въпрос? В този на ЦРУ със сигурност нямаше.

 

 

Както обикновено, записите бяха по-ясни от моменталния анализ на операторите. Били са три, а може би четири (разузнавачите смятаха, че е по-вероятно да са били четири предвид американските оперативни схеми) самолета, които са проучвали японската въздушна отбрана. Обаче определено не ставаше дума за модел ЕС-135. Тези самолети се базираха на конструкция отпреди почти петдесет години, осеяна с достатъчно антени, за да улавя всеки телевизионен сигнал в Северното полукълбо, и биха отразили много повече радарни импулси. Освен това на американците вероятно не бяха им останали и четири такива самолета. Служителите от разузнаването заключиха, че следователно са засекли нещо друго, може би техния В-1В. А моделът В-1В беше бомбардировач, чието предназначение бе далеч по-зловещо от събирането на електронни сигнали. Значи, американците възприемаха Япония като враг, през чиято отбрана трябва да проникнат с цел да сеят смърт. Идеята не беше новост за никоя от страните в тази война… „Ако това е война“ — добавиха мислено по-хладнокръвните. „Но какво друго би могло да бъде?“ — питаха повечето аналитици, с което определиха тона на нощната мисия.

 

 

Три самолета Е-767 отново бяха във въздуха, като пак два от тях бяха в действие, а третият чакаше в нещо като засада. Този път радарите работеха с пълна мощност, а параметрите за обработващия сигналите софтуер се променяха по електронен път, за да бъдат следени по-лесно „неуловими“ мишени на далечни разстояния. Те просто разчитаха на физиката. Размерът на антената в съчетание със силата на сигнала и честотата на електронните вълни правеха възможно засичането на почти всичко. Операторите си казаха, че това е хубаво и същевременно лошо, тъй като сега получаваха всякакви сигнали. Имаше обаче една промяна. Когато им се стори, че вълните им се отразяват слабо от движещ се предмет на голямо разстояние, те започнаха да насочват изтребителите си в тази посока. Самолетите „Ийгъл“ нито веднъж не се приближиха на повече от сто и шестдесет километра. Отразяващите се сигнали като че ли винаги заглъхваха, когато разузнавателният Е-767 превключваше от дълговълнов приемащ на късовълнов търсещ режим, а това не вещаеше добро представяне на честотата, необходима за самото прицелване. Всичко показваше, че американците продължават да проучват и че вероятно знаят, че ги следят. Всеки си помисли, че ако не друго, това бе добра тренировка за изтребителите. „Ако наистина водим война — казаха си всички участници, — то тя става все по-реална.“

 

 

— Не го вярвам — заяви полковникът.

— Сър, на мен ми се струва, че са ви следили. Наблюдавали са ви два пъти по-бързо, отколкото може да обясни въртенето на купола им. Радарът им е изцяло електронен. Те могат да се насочват по електромагнитните си вълни и са го правели. — Гласът на сержанта бе премерен и почтителен, въпреки че от военния, водил първото проучване на врага, лъхаше прекалено много гордост и недостатъчно желание да слуша.

Той чу някои от нещата, които току-що му казаха, но сега просто се отърси от тях:

— Добре де, може наистина да са ни засекли два-три пъти. Бяхме обърнати странично спрямо тях. Следващия път ще разгърнем патрулната редица още повече и ще пробием директно. Това доста орязва радарните ни характеристики. Трябва обаче да погъделичкаме формацията им, за да видим как ще реагират.

„Дано да греша, приятел“ — помисли си сержантът. Той погледна през прозореца. Военновъздушната база „Елмендорф“ се намираше в Аляска и беше подложена на кошмарно зимно време — най-лошия враг на всяка направена от човека машина. Затова всички бомбардировачи бяха в хангари, скриващи ги от сателита, който Япония може да бе пуснала в действие, а може и да не беше. Все пак никой не можеше да е сигурен.

— Полковник, аз съм само един сержант, който си пилее времето с осцилоскопи, но на ваше място бих внимавал. Не зная достатъчно за този радар, за да ви кажа с точност колко го бива. Нещо отвътре ми подсказва, че е адски добър.

— Ще внимаваме — обеща полковникът. — Утре вечер ще ви донесем по-хубави записи.

— Разбрано, сър. — „Дано да греша, приятел“ — помисли си отново.

 

 

„Пасадена“ се беше включила в северния край на патрулния строй, разгърнат западно от Мидуей. Подводниците можеха да докладват чрез спътниковите си радиостанции, като така разкриваха позициите си единствено на оперативния отдел на Тихоокеанския флот.

— Не е кой знае какъв строй — отбеляза Джоунс, загледан в картата. Беше дошъл току-що, за да обсъди данните, които сонарната наблюдателна система имаше за придвижването на японския флот, а в момента те не бяха много. Горе-долу най-добрата новина бе, че сонарната наблюдателна система, дори с подобрената от Джоунс версия на търсещия софтуер, не улавяше изобщо строя на „Олимпия“, „Елена“, „Хонолулу“, „Чикаго“ и включилата се сега „Пасадена“. — Някога имахме повече подводници, а не само колкото да запълним празнините.

— Това са всичките SSN, с които разполагаме, Рон — отвърна му Чембърс. — И наистина не са много. Ала ако те разгърнат по-напред дизеловите си подводници, най-добре ще е да си отварят очите на четири. — Вместо заповеди Вашингтон им даде само тези инструкции. Нямаше да допуснат напредване на изток на японски бойни кораби, а елиминирането на една от техните подводници вероятно би било одобрено. Само дето подводницата, установила контакта, трябваше първо да докладва, за да получи политическо съгласие. Манкузо и Чембърс не бяха казали това на Джоунс. Нямаше смисъл пак да предизвикват избухливостта му.

— Имаме един куп подводници SSN на склад…

— Седемнадесет на Западното крайбрежие, за да бъдем точни — рече Чембърс. — Минимум шест месеца, докато ги вкараме отново в действие, без да броим времето, докато екипажите влязат във форма. Манкузо вдигна очи.

— Чакайте малко. Ами моите, клас-726?

Джоунс се обърна.

— Мислех, че са деактивирани.

Командирът на тихоокеанските подводници поклати глава.

— Еколозите не ми позволяваха. На борда на всички има поддържащи екипажи.

— И на петте — потвърди тихо Чембърс. — „Невада“, „Тенеси“, „Западна Вирджиния“, „Пенсилвания“ и „Мериленд“. Заслужава си да се обадим до Вашингтон за това, сър.

— И още как — съгласи се Джоунс. Клас-726, известен повече под името на първата такава подводница, „Охайо“, претопена сега във висококачествени ножчета за бръснене, беше много по-бавна от по-малките ударни подводници клас-688, далеч не толкова маневрена и развиваща с десет възла по-ниска скорост, ала бе и по-тиха. Нещо повече: тя определяше критерия за безшумност.

— Уоли, мислиш ли, че можем да съберем някак екипажи за тях?

— Не виждам причина за противното, адмирале. Бихме могли да ги задвижим до седмица… най-много десет дни, ако намерим подходящи хора.

— Е, това поне мога да направя. — Манкузо вдигна телефона, свързващ ги с Вашингтон.

 

 

В Централна Европа бизнесът започна в десет часа местно време, което се равняваше на девет часа в Лондон и на четири сутринта в Ню Йорк. Това означаваше, че в Токио е шест вечерта, краят на една първоначално вълнуваща, а сетне скучна седмица, която позволи на хората да разсъждават над интелигентните удари, които бяха направили.

Дилърите в японската столица се изненадаха, когато денят започна съвсем нормално. Пазарите се включиха един по един, точно както едно предприятие би могло да отвори врати за клиентите, наредили се отвън за дългоочаквана разпродажба. Беше съобщено, че ще стане точно така, само че никой тук не повярва наистина. Всички заедно, като един човек, позвъниха на началниците си за инструкции и ги изненадаха с новините от Берлин и другите европейски центрове.

 

 

В сградата на ФБР в Ню Йорк апаратите, свързани с международната търговска електронна мрежа, показваха абсолютно същата картина като тези на всички останали континенти. Председателят на Федералния резервен фонд и министър Фидлър наблюдаваха. И двамата държаха до ушите си телефони, осъществяващи зашифрована връзка с европейските им колеги.

„Бундесбанк“ направи първата крачка, като продаде петстотин милиарда йени за настоящата им равностойност в долари на хонконгската банка — една много предпазлива сделка за опипване на почвата. Хонконг прие хода като нещо в реда на нещата, виждайки незначителна печалба в грешката на немците. „Бундесбанк“ беше толкова глупава, че очакваше отварянето на нюйоркските борси за ценни книжа да стабилизира долара. Фидлър видя, че сделката бе сключена. Той се обърна към председателя на Федералния резерв и му намигна. Следващият ход беше на швейцарците, като този път бяха предложени един билион йени за останалия запас на Хонконг от американски съкровищни бонове. Тази сделка също се осъществи по жиците за по-малко от минута. Следващата бе по-недвусмислена. Търговската банка в Берн си върна швейцарските франкове от една японска банка, като в замяна даде авоарите си от йени — поредният съмнителен ход, причина за който беше едно обаждане от швейцарското правителство.

С отварянето на европейските борси се забелязаха различни действия. Банки и други институции, които стратегически бяха закупили японски ценни книжа в противовес на японските завоевания на европейските пазари, сега започнаха да ги разпродават и незабавно да обръщат капиталите от йени в други валути. Точно тогава се задейства първата аларма в Токио. Действията на европейците можеха и да се възприемат просто като извличане на печалби, обаче смяната на валутата свидетелстваше за увереност, че йената ще падне, и то жестоко, а в Токио бе петък вечер и търговските зали бяха затворени, като се изключат паричните дилъри и хората, занимаващи се с европейските пазари.

— Сега би трябвало да се изнервят — подхвърли Фидлър.

— Аз също бих се изнервил — отвърна Жан-Жак от Париж. Онова, което никой не искаше да каже, беше, че току-що не на шега започна Първата световна икономическа война. Имаше нещо вълнуващо в това, въпреки че бе в разрез с всичките им инстинкти и опит.

— Знаете, че нямам модел, който може да предвиди нещата в случая — обади се Грант, застанал на шест метра от двамата висши държавни служители. Европейските действия, колкото и да им помагаха, объркваха всички компютърни модели и предварителни представи.

— Е, пилигриме, затова ни е даден ум и кураж — отговори безучастно Джордж Уинстън.

— Но какво ще направят нашите пазари?

Уинстън се ухили.

— Със сигурност ще разберем след… ъъ… около седем часа и половина. Дори не трябва да се бръкнеш за билети, а сме на първия ред. Къде ти е вкусът към рискове?

— Радвам се, че някой е доволен от развоя на нещата.

 

 

Съществуваха международни правила за търгуване с валута. Сделките секваха, щом една валута е паднала до определено ниво, но не и този път. Всички европейски правителства режеха клона, на който стоеше японската валута, сделките не спряха и йената отново започна да пада.

— Не могат да направят това! — каза някой в Токио. Ала те го правеха и човекът посегна към телефона, като предварително знаеше какви инструкции ще получи. Атакуваха йената. Те трябваше да я защитят и единственият начин бе да обменят авоарите си от чужди валути, които вече бяха натрупали, за да върнат в страната резерва от йени и така да го изкарат от арената на международните спекулации. Най-лошото беше, че нямаше никакви причини за тези действия. Йената бе силна и най-вече спрямо американския долар. Скоро Тя щеше да го измести като световна определяща валута, особено ако американските финансови пазари бяха достатъчно глупави, че да отворят отново по-късно през този ден. Европейците правеха наивен залог от такъв мащаб, че не се поддаваше на определяне, и тъй като нямаше никаква логика, японските дилъри можеха само да отнесат личния си опит към ситуацията и да постъпят съобразно с него. Иронията на момента би била превъзходна, ако те можеха да я оценят. Действията им бяха почти механични. Огромни количества франкове — френски и швейцарски, британски лири, германски марки, холандски гулдени и датски крони — бяха изразходвани за изкупуване на йени, чиято стойност според всички в Токио със сигурност можеше само да се повиши, особено ако европейците задържеха същото равнище на валутите си спрямо долара.

В действията им имаше признаци на нервност, но те ги предприеха по нареждане на началниците си, които и сега продължаваха да излизат от домовете си и с коли или влакове да се отправят към различните търговски учреждения, от които се ръководеше световната търговия. Разпродаваха ценни книжа и в Европа, като обръщаха местната валута в йени. Вършеха го пак с очакването, че когато американската криза продължеше, европейските валути щяха да паднат, а с тях и цените на акциите. Тогава Япония щеше да се сдобие наново с дори по-големи количества европейски ценни книжа. Хората в Токио смятаха, че маневрите на европейците са тъжен пример за незаслужена лоялност, доверие или каквото и да е там, но тъжен или не, той беше в тяхна полза. А това бе чудесно. По обед лондонско време беше настъпило голямо оживление. Самостоятелните инвеститори и по-малките институции, виждайки направеното от всички останали, се бяха включили… А японците знаеха, че това е глупаво. Дванадесет часът лондонско време се равняваше на седем сутринта на американското източно крайбрежие.

 

 

— Скъпи сънародници — започна президентът Дърлинг точно в седем и пет сутринта, предаван от всички телевизионни компании. — В сряда вечерта ви казах, че днес американските финансови пазари ще отворят отново…

— Ето го — каза Козо Мацуда, който се бе върнал току-що в кабинета си и гледаше Си Ен Ен. — Сега ще каже, че не могат, и Европа ще изпадне в паника. Чудесно — обясни той на помощниците си и се обърна пак към телевизора. Американският президент беше усмихнат и самоуверен. Е, един политик трябва да знае как да се държи, за да излъже по-добре гражданите си.

— Проблемите, с които пазарът се сблъска миналата седмица, произтекоха от умишлено нападение над американската икономика. Нищо подобно не се е случвало досега и аз ще ви запозная със станалото, ще ви кажа как и защо е било направено. Отделихме цяла седмица за събирането на тази информация и дори в момента министърът на финансите Фидлър и председателят на управителния съвет на Федералния резервен фонд са в Ню Йорк, където заедно с управителите неголемите американски финансови институции оправят нещата… Също така имам удоволствието да ви съобщя, че намерихме време да се посъветваме с приятелите ни в Европа й че историческите ни съюзници решиха да застанат до нас в този труден момент така предано, както са го правили и в други времена. И така, какво всъщност се случи миналия петък? — попита Роджър Дърлинг.

Мацуда остави питието на бюрото си, когато първата графика се появи на екрана.

 

 

Джак го наблюдаваше как успешно изнася речта си. Както винаги, номерът беше от сложната история да се направи проста и с тази задача се нагърбиха двама професори по икономика, половината от личния състав на Фидлър и един от шефовете на Комисията за застраховки и ценни книжа, като всичките съгласуваха работата си с най-добрия съставител на речи на президента. Въпреки това му бяха нужни двадесет и пет минути и шест графики, а щеше да се наложи да се изкажат и множество правителствени говорители, които и сега даваха основна представа на журналистите, конференцията с които започна в шест и тридесет.

— В сряда вечерта ви казах, че нищо, нищо съществено не се е случило. Ничия собственост не е пострадала. Нито една ферма не е загубила каквото и да било. Всеки един от вас си е същият, какъвто е бил преди седмица, със същите способности, същия дом, работа, семейство и приятели. Станалото миналия петък не бе атака срещу самата ни държава, а срещу националната ни самоувереност. Самоувереността ни е по-трудна и по-мъчна мишена, отколкото хората си представят, и именно това ще докажем днес.

Повечето от хората от финансовия сектор бяха на път за службата си и пропуснаха речта, ала всички работодатели я бяха записали, като имаше и отпечатани екземпляри на всяко бюро и на всеки компютърен терминал. Още повече, че сделките нямаше да започнат преди обед и навсякъде щяха да се проведат заседания за разработване на стратегии, макар че в действителност никой нямаше представа какво да прави. Най-явният изход от ситуацията бе наистина толкова очевиден, че никой не знаеше дали да опита или не.

 

 

— Те наистина постъпват така с нас — каза Мацуда, докато гледаше екраните. — Какво можем да направим, за да ги спрем?

— Зависи какво ще предприеме финансовият им пазар — отвърна главният му технически дилър, като не знаеше какво друго да каже, а не знаеше и какво да очаква.

 

 

— Мислиш ли, че номерът ще мине, Джак? — попита Дърлиш. Имаше две речи, които стояха в папки на бюрото му, и не знаеше коя от тях щеше да прочете вечерта.

Съветникът по националната сигурност вдигна рамене.

— Не зная. Така им даваме изход. Дали ще се възползват от него или не, зависи от тях.

— Значи сега трябва просто да седим и да чакаме?

— Горе-долу е така, господин президент.

 

 

Второто заседание щеше да се проведе в Държавния департамент. Министър Хансън се съветваше със Скот Адлер, който после се присъедини към екипа си за преговорите и зачака. Японската делегация пристигна в девет и четиридесет и пет.

— Добро утро — поздрави любезно Адлер.

— Радвам се да ви видя отново — отвърна му посланикът и стисна протегнатата ръка, но не така уверено, както предния ден. Не бе имало време да получи подробни инструкции от Токио, което не беше изненадващо.

Адлер донякъде очакваше молба за отлагане на срещата, обаче това би бил прекалено явен признак на слабост и затова посланикът, един изкусен и опитен дипломат, изпадна в най-несигурната дипломатическа позиция: бе принуден да представя държавата си, без да може да се осланя на каквото и да било освен на съобразителността и на познанията си. Адлер го отведе до мястото му, след което се върна откъм своята страна на масата. Понеже днес домакин беше Америка, първи трябваше да говорят японците. Адлер бе сключил малък облог с министъра какво ще е встъпителното слово на посланика.

— Преди всичко трябва да бъде казано, че правителството ми изобщо не одобрява удара върху нашата валута, организиран от Съединените щати…

„Дължите ми десетачка, господин министър“ — помисли си Адлер с безизразно лице.

— Господин посланик — отговори той, — ние спокойно можем да кажем същото. Всъщност ето фактите, които разкрихме, за събитията от изминалата седмица. — На масата се появиха папки, които се плъзнаха към японските дипломати. — Трябва да ви уведомя, че сега провеждаме разследване, което е съвсем възможно да доведе до предявяване на обвинение срещу Райзо Ямата за измама с електронните системи и мерките за сигурност.

Това беше смел ход поради много причини. Той показваше всичко, което американците знаеха за атаката срещу Уолстрийт, и насочваха вниманието към нещата, които тепърва щяха да научават. Затова резултатът от него не можеше да е друг освен съсипване на съдебното дело срещу Ямата и неговите съюзници, ако се стигнеше до такова. Това обаче бе страничен въпрос. На Адлер му се налагаше да спре една война, и то бързо. Щеше да остави момчетата и момичетата от Министерството на правосъдието да се тревожат за другите неща.

— Може би ще е по-добре, разбира се, вашата страна да се заеме с този човек и неговите постъпки — предложи после Адлер, с което щедро осигури място за маневри на посланика и на неговото правителство. — Крайният резултат от неговите действия, както се вижда днес, ще причини по-големи страдания на вашата държава, отколкото на нашата… А сега, ако може, бих искал да се върнем на въпроса за Марианските острови.

Според предвижданията двете бързи крошета зашеметиха японската делегация. Както често ставаше, почти всичко остана недоизказано: „Знаем какво сте направили, знаем и как. Готови сме да се справим с всичко.“ Брутално прекият метод имаше за цел да прикрие истинския американски проблем, неспособността им да предприеме незабавен военен контраудар, но също така предоставяше на Япония възможността да разграничи правителството си от делата на определени нейни граждани. А това, както решиха Райън и Адлер миналата нощ, бе най-добрият начин да се стигне до бързо и окончателно приключване на проблема. За тази цел беше нужна голяма примамка.

— САЩ целят малко повече от възвръщане към нормалните отношения. Едно незабавно изтегляне от Марианските острови ще ни позволи да се замислим за по-снизходително тълкуване на Реформения търговски декрет. Това е също един въпрос, който сме склонни да повдигнем за разглеждане. — Адлер си помисли, че вероятно прави грешка, като го настъпва така силно по мазола, но алтернативата беше още кръвопролития. Към края на първата фаза от формалните преговори осъзнаха, че се е случило нещо забележително. Нито едната, нито другата страна повтори позициите си. По-скоро си бяха разменили свободно, от дипломатическа гледна точка, становища, малко от които бяха добре обмислени.

— Крис — прошепна Адлер, когато се изправи. — Разбери какво мислят в действителност.

— Готово — отговори Кук. Той си взе кафе и излезе на терасата, където Нагумо стоеше в края й и гледаше към паметника на Линкълн. — Това е великолепен изход, Сейджи — подхвърли той.

— Прекалено много ни натискате — рече Нагумо, без да се обръща.

— Ако търсиш възможност всичко да приключи, без да бъдат убити хора, тази е най-добрата.

— Най-добрата за вас може би. Ами нашите интереси?

— Ще направим компромис за търговията.

Кук не разбираше изцяло положението. Незапознат с финансовите въпроси, той все още не знаеше какво става на този фронт. За него съвземането на долара и защищаването на американската икономика беше отделно събитие. Нагумо знаеше повече. На атаката, започната от страната му, можеше да се отговори само с контраатака. Резултатът нямаше да е възстановяване на предишното положение на нещата, а по-скоро сериозно увреждане на икономиката на родината му като капак на нанесените от по-рано щети от Реформения търговски декрет. Тук Нагумо знаеше нещо, което бе неизвестно на Кук: освен ако Америка не отстъпеше пред японските искания за известни териториални придобивки, войната ставаше съвсем истинска.

— Нужно ни е време, Кристофър.

— Сейджи, време няма. Слушай, медиите още не са надушили това. Положението може да се промени всеки момент. Ако обществеността узнае, ще стане ужасно. — Тъй като Кук беше прав, той даваше на Нагумо благоприятна възможност.

— Да, наистина може да стане ужасно, Крис. Аз обаче имам дипломатически имунитет, а ти нямаш. — Нямаше нужда да казва повече.

— Хей, чакай малко, Сейджи…

— Това, което предлагате, е недостатъчно за страната ми — прекъсна го хладно Нагумо.

— Даваме ви изход.

— Трябва да получим повече. — Сега нямаше връщане назад, нали? Той се чудеше дали посланикът вече го осъзнаваше. „Вероятно не“ — заключи от начина, по който висшият дипломат гледаше към него. Внезапно му стана ясно. Ямата и неговите съюзници бяха въвлекли родината му в битка, от която не можеха да се оттеглят, и той не можеше да прецени дали са го знаели, или не са, когато са я започнали. Ала сега това нямаше значение. — Трябва да получим нещо — добави той, — което да оправдае действията ни.

Горе-долу в този момент Кук проумя колко бавно е схващал нещата. В очите на Нагумо видя всичко. Не толкова жестокост, колкото решителност. Помощникът на заместник държавния секретар си помисли за парите, скътани в секретна банкова сметка, за въпросите, които щяха да му бъдат зададени, и за това какво обяснение би могъл да им даде.

 

 

Когато електронният часовник се смени от 11,59,59 на 12,00,00, се чу нещо като старомоден училищен звънец.

— Благодаря ви, господин Хърбърт Уелс — прошепна един дилър, застанал насред облицования с дърво партер на Нюйоркската фондова борса. Машината на времето действаше. За първи път, откакто се помнеше, по това време на деня подът беше чист. Там нямаше нито едно листче. Многобройните дилъри седяха в кабинките си, оглеждаха се и виждаха известни признаци на нормалност. Електронното табло работеше от половин час и показваше същата информация, каквато и миналата седмица, на практика с цел да настрои умовете им за новия ден и всички го използваха като критерий, за да установят поотделно контакт с една действителност, която хем съществуваше, хем не.

Речта, която президентът произнесе преди пет часа, беше дяволски добра. Всички на борсата я бяха гледали поне веднъж, а повече от тях тук, където я последва една пламенна агитация от управителя на Нюйоркската фондова борса, което би накарало Кенет Рокни^[1] да се гордее. В този ден те имаха една мисия, по-важна от личното им благосъстояние, мисия, която, ако успееха да изпълнят, щеше да осигури на тях и на цялата страна дългогодишно спокойствие. От началото на деня досега те възстановяваха в паметта си своите действия от миналия петък и стигнаха дотам, че всеки дилър знаеше какви количества има от различните акции и какви са позициите на останалите. Някои даже си спомняха ходовете, които са планирали да предприемат, но повечето се бяха целили нагоре, а не надолу, и паметта нямаше да позволи на никого да ги осъществи.

От друга страна, те добре си спомняха паниката на онзи следобед преди седем дни, и знаейки, че тя е била едновременно изкуствена и злонамерена, никой не желаеше да я започва наново. Освен това Европа недвусмислено засвидетелства доверието си в долара. Пазарът за облигации бе стабилен, сякаш вграден в гранит, и с първите си ходове за деня те купиха американски съкровищни бонове, за да се възползват от изумителната сделка, предложена от председателя на Федералния резерв. Това беше най-добрият начин за печелене на доверие, който бяха виждали.

Според часовника на един от дилърите повече от деветдесет секунди не се случи абсолютно нищо на партера на борсата. На електронното табло просто нямаше нищо. Явлението предизвика невярващи изсумтявания от хората, чиито умове се напрягаха да го разберат. Дребните вложители, в пълно неведение, почти не се обаждаха, а онези, които позвъняха, бяха инструктирани от брокерите си да кротуват. И повечето направиха точно така. Тези, които все пак дадоха нареждания за продаване, ги изпратиха чрез брокерските къщи от запасите, останали им подръка от миналата седмица. Ала големите търговци също не правеха нищо. Всеки чакаше някой друг да предприеме нещо. Бездействието, траяло едва минута и половина, изглеждаше като цяла вечност за хората, привикнали на трескава дейност, и когато се разигра първата голяма сделка, те изпитаха облекчение.

Както можеше да се предвиди, този първи голям ход за деня дойде от „Колумб груп“. Той представляваше внушителна покупка на акции на „Ситибанк“. След секунди „Мерил Линч“ натисна копчето, за да потвърди подобно закупуване на книжа на „Химическа банка“.

— Да — обадиха се няколко гласа от партера. Имаше логика, нали? „Ситибанк“ беше уязвима при обезценяване на долара, но европейците се погрижиха стойността на долара да се повиши, а това правеше от емисиите й добър избор. В резултат на всичко първата промяна в средната стойност на индекса Дау Джоунс бе нагоре, противно на всички прогнози на всеки компютър.

— Да, можем да го направим — отбеляза друг дилър. — Искам сто от „Хановерски производители“ за шест — заяви той. Това щеше да е следващата банка, която щеше да извлече полза от нарастващата сила на долара, и дилърът искаше количество, от което можеше да се освободи за по осемдесет и шест долара и четвърт. Акциите, довели миналата седмица до срива, сега щяха да предизвикат скок, и то поради едни и същи причини. Колкото и откачено да звучеше, всички съзнаваха, че е съвсем логично. А щом останалата част от пазара го проумееше, всички те можеха да реализират печалби.

Информационното табло на стената работеше с пълна сила, като отново предоставяше стенографирани подбрани съобщения от комуникационните служби. Според него „Дженеръл мотърс“ връщаше на работа двадесет хиляди работници в заводите си около Детройт в очакване продажбите на автомобили да нараснат. В съобщението не се казваше, че повторното им наемане ще отнеме девет месеца и че е предизвикано от едно обаждане от министрите на търговията и на труда, ала новината бе достатъчна, за да възбуди интереса към книжата за автомобили, което пък породи интерес към металообработващите машини. До 12,05,30 индексът Дау се беше покачил с пет пункта. Капка в морето в сравнение с рязкото падане с петстотин пункта преди седем дни, обаче от партера на Нюйоркската фондова борса някогашното ниво изглеждаше като Еверест в ясен ден.

 

 

— Не мога да повярвам — възкликна Марк Грант, намиращ се на няколко пресечки оттам, в централата на ФБР.

— Къде, по дяволите, пише, че компютрите са винаги прави? — попита Джордж Уинстън и отново се усмихна насила. Той имаше свои тревоги. Закупуването на акции от „Ситибанк“ не бе безопасно, но виждаше, че ходът му оказа нужния ефект върху тях. Когато те се покачиха с три пункта, той започна бавно да разпродава, за да обърне книжата в пари, а други управители на взаимни фондове се включиха, следвайки тенденцията. Е, това беше предвидимо, нали така? Стадото просто се нуждаеше от водач. Покажи им тенденция и ги чакай да я последват, а ако е противна на финансовата ситуация, толкова по-добре.

— Първото ми впечатление е… че става — каза председателят на Федералния резерв на европейските си колеги. Според всички теории би трябвало да стане, ала в такива моменти теориите изглеждат несъдържателни. Той и министър Фидлър наблюдаваха Уинстън, който сега се бе изтегнал в стола си, дъвчеше писалка и говореше спокойно по телефона. Те чуваха думите му. Поне гласът му беше спокоен, въпреки че тялото му напомняше за борещ се човек, напрегнато до последния мускул. След още пет минути обаче те го видяха как разпуска стегнатите си мускули, усмихва се и се обръща да каже нещо на Грант, който само поклати глава в почуда, докато наблюдаваше компютъра си да прави неща, смятани от същата тази машина за невъзможни.

 

 

— Е, какво ще кажете за това? — подхвърли Райън.

— Добре ли беше? — попита Дърлинг.

— Да го кажем така: ако бях на ваше място, щях да подаря на съставителката на речи дванадесет дълги, червени рози и да я уведомя, че може да планира работата си тук за още четири години.

— Доста е рано за това, Джак — почти му се тросна президентът.

Райън кимна.

— Да, сър, зная. Онова, което искам да ви кажа, е, че успяхте. Пазарите може… По дяволите, със сигурност ще се колебаят до края на деня, но няма да паднат рязко, както очаквахме първоначално. Въпрос на увереност, шефе. Факт е, че вие я върнахте на хората.

— А по другия въпрос?

— Имат възможност да се оттеглят. До вечерта ще знаем резултата.

— Ами ако не го сторят?

Съветникът по националната сигурност се замисли.

— Тогава ще трябва да измислим начин да ги победим, без да им нанесем прекалено тежки щети. Налага се да открием атомните им оръжия и да уредим този въпрос, преди нещата наистина да излязат от контрол.

— Възможно ли е това?

Райън посочи към екрана.

— Не вярвахме, че и това е възможно, нали?