Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Deceiver, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 14 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)

Издание:

ИК „Емас“ и ИК „Глобус“, 2000

Художник: Борис Драголов, 2000


ПРОЛОГ

През лятото на 1983 шефът на британските тайни служби нареди да се създаде нова служба, независимо от вътрешното противопоставяне срещу нея.

Съпротивата дойде от утвърдените служби, които имаха териториални сфери на влияние по целия свят, докато за новата служба традиционните граници не съществуваха.

Две бяха причините, предизвикали това решение. Едната беше бурното настроение в Уестминстър и Уайтхол, и особено сред управляващото консервативно правителство, след британския успех във войната за Фолклендските острови от предишната година. Независимо от военния успех, събитието остави след себе си един от онези объркани и понякога ругателни аргументи над спорния въпрос: защо бяхме така изненадани, когато войските на генерал Галтиери дебаркираха в Порт Стенли?

Спорът между ведомствата продължи да ги измъчва повече от година, неизбежно превърнат в обвинения и контраобвинения на нивото на: ние не бяхме предупредени — напротив вие бяхте. Външният министър, лорд Карингтън, се почувства задължен да подаде оставката си. Няколко години по-късно Америка щеше да бъде обхваната от подобна суматоха, последвала взривяването на самолета на Пан Американ над Локърби, при което една от агенциите твърдеше, че е изпратила предупреждение, а другата претендираше, че не го е получила.

Втората причина беше идването на власт като генерален секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз на Юри Андропов, който от петнайсет години беше председател на КГБ. Като насърчаваше своята бивша служба, той доведе до подем все по-агресивния шпионаж и активните мерки на КГБ срещу Запада. Сред активните мерки Юри Андропов високо ценеше използването на дезинформацията — разпространяването на песимизъм и деморализация чрез използването на лъжи, на агенти с влияние, чрез политически убийства и сеене на раздори между съюзниците.

Госпожа Тачър, наричана от Съветската държава Желязната лейди, възприе гледната точка, че на тази игра могат да играят двама и показа, че не би имала нищо против, ако британските разузнавателни служби възприемат подобни методи.

Дадоха на новата служба тромавото название: Измами, дезинформация и психологически операции. Разбира се, името беше веднага съкратено на Д-Д и Пси-Оп, а след това само на Д-Д.

Назначиха шеф на новата служба. Както завеждащият отдел „Снабдяване“ беше известен като Интенданта, а завеждащият отдел „Правен“ като Адвоката, така и новият шеф получи от някакъв шегобиец в лавката прякора Измамника.

Ръководителят на секретните служби, сър Артър, не прояви особена предвидливост в своя избор, за което можеше да бъде критикуван (и по-късно наистина го критикуваха). Той не се спря на висш чиновник от кариерата, приучен на благоразумието, изисквано от истински цивилен служител, а на бивш действащ агент, изтеглен от отдела за Източна Германия.

Този мъж се казваше Сам Маккрийди и в продължение на седем години ръководи тази служба. Но на всяко хубаво нещо му идва краят. В късната пролет на 1990 в сърцето на Уайтхол започваше разговор…

 

 

Младият помощник се изправи зад бюрото си във външния офис с тренирана усмивка.

— Добро утро, сър Марк. Помощник-секретарят помоли да бъдете въведен веднага.

Той отвори вратата на кабинета на пожизнения помощник-секретар на външното министерство и въведе посетителя през нея, след което я затвори. Помощник-секретарят, сър Робърт Инглиш, се изправи с доброжелателна усмивка.

— Марк, скъпи приятелю, колко се радвам, че дойде.

Не е възможно, дори и отскоро да сте шеф на СИС, да не развиете чувство за предпазливост, когато един сравнително непознат човек ви посрещне с такава топлина, като че ли сте кръвни братя. Сър Марк се подготви за труден разговор.

След като го покани да седне, висшият чиновник от външното министерство отвори означената с червено куриерска чанта, която лежеше на бюрото му, и извади кожена папка с отличителен диагонален кръст, стигащ до края на ъглите.

— Направил си приблизителна сметка за броя на служебните лица, от които имаш нужда, и без съмнение ще споделиш преценката си с мен — заяви той.

— Разбира се, Робърт — по съответния ред.

Сър Робърт Инглиш прехвърли вниманието си от свръхсекретната папка към книга, обвита с черна пластмасова подвързия.

— Прочетох — започна той — твоите предложения СИС през деветдесетте години във връзка с най-новия бюджет, изготвен от Координатора на разузнавателните служби. Изглежда си се справил с неговите изисквания напълно.

— Благодаря ти, Робърт — каза шефът на СИС. — Тогава мога ли да разчитам на подкрепата на външното министерство?

Усмивката на дипломата можеше да спечели награда на някое състезание в американско шоу.

— Скъпи мой Марк, нямаме затруднения с нивото на твоите предложения. Но тук има няколко пункта, които бих желал да обсъдя с теб.

Ето че започна, помисли си шефът на СИС.

— Мога ли да приема, например, че тези допълнителни постове в чужбина, които предлагаш, са обсъдени с министъра на финансите и необходимите пари са заделени в нечий бюджет?

И двамата мъже добре знаеха, че бюджетът на разузнавателните служби не се попълва изцяло от външното министерство. Само малка част от парите идваха от там. Действителните разходи на почти невидимата СИС се разпределяха между всички министерства в правителството.

Понеже бюджетът й е добре прикрит, СИС не е толкова зависима от заплахите на външното министерство да не отпуска средства, в случай, че не са удовлетворени желанията му. Сър Марк кимна.

— Тук няма проблем. Координаторът и аз се срещнахме с министъра на финансите, обяснихме положението (което бяхме изяснили с кабинета) и министърът отпусна необходимите пари, добре завоалирани в бюджетите за изследване и развитие на най-неподходящите министерства.

— Отлично — засия помощник-секретарят, независимо дали мислеше така или не. — Нека тогава се обърнем към нещо, което влиза в моята компетентност. Не знам какво е положението с твоите кадри, но ние срещаме някои трудности, свързани с увеличаването на службите след края на Студената война и освобождаването на Централна и Източна Европа. Знаеш какво имам предвид, нали?

Сър Марк знаеше точно какво имаше предвид. Фактическото сгромолясване на комунизма през изминалите две години промени бързо дипломатическата карта на света. Дипломатическият корпус се опитваше да увеличи своите възможности в Централна Европа и на Балканите, ако е възможно дори с минипосолства в Латвия, Литва и Естония, в случай че добият независимост от Москва. Той предполагаше, че след Студената война, поставена сега в моргата, положението на неговите колеги в разузнавателните служби щеше да бъде точно обратно.

— Ние, като вас, нямаме друг избор, освен да набираме нови хора. Да оставим вербуването настрана, самата подготовка е шест месеца, преди да доведем нов човек тук и да освободим опитен мъж за службите в чужбина.

Усмивката изчезна от лицето на дипломата и той се наведе напред със сериозен вид.

— Скъпи Марк, точно това е същността на разговора, който исках да проведа с теб. Разкриване на места в нашите посолства и за кого.

Сър Марк въздъхна едва чуто. Кучият син се насочваше към слабото място. Външното министерство не можеше да се справи със СИС на бюджетна основа, но винаги държеше в ръка едно асо, готово за игра. Голямото мнозинство от разузнавачите в чужбина вършеше своята работа под прикритието на посолствата. Това превръщаше посолствата в техен домакин.

— И какво е най-общо мнението ти за бъдещето, Робърт? — попита той.

— В бъдеще, страхувам се, ще бъде над нашите възможности да предлагаме длъжности на някои от вашите по-… колоритни кадри. Длъжностни лица с формално прикритие. Фактори, чиито имена са изписани на месинговите табелки на вратите. По време на Студената война беше допустимо; в нова Европа ще стърчат само възпалени палци. Ще дразнят. Сигурен съм, че разбираш това.

И двамата мъже знаеха, че агентите в чужбина се делят на три категории. Нелегалните агенти не действат под прикритие на посолствата и не можеха да бъдат засегнати от сър Робърт Инглиш. Офицерите, служещи в посолства, бяха както явни, така и неявни.

Явните офицери бяха тези, чиито действителни функции бяха добре известни. В миналото имаше голяма полза от тях. Дисидентите и бунтарите от комунистическите държави и Третия свят знаеха точно при кого да отидат и да излеят своята мъка като пред изповедник. Това донесе богата реколта от информация.

Сър Робърт искаше да каже, че не желае повече такива офицери и няма да им предлага места в посолствата. Беше се посветил на продължаването на добрите традиции в неговото ведомство да задоволяват всеки, който не е роден англичанин.

— Чувам какво казваш, Робърт, но аз не мога и няма да започна работата си Като шеф на СИС с чистка на старши офицери, които са служили дълго, предано и добре.

— Намери други места за тях — предложи сър Робърт. — Централна и Южна Америка, Африка…

— Не мога да ги изгоня в Бурунди, докато не им дойде времето за пенсия.

— Чиновническа работа, тогава. Тук, у дома.

— Имаш предвид непривлекателен труд — каза сър Марк. — Повечето от тях няма да приемат.

— Тогава трябва да напуснат по-рано — изрече спокойно дипломатът. Той отново се наведе напред. — Марк, скъпи приятелю, по това не може да има спор. Съветът на петимата мъдреци ще бъде на моя страна, можеш да си сигурен в това. Ще се съгласим на прилична компенсация, но…

Петимата мъдреци са доживотните помощник-секретари на кабинета, на външното министерство, на вътрешното министерство, на министерството на отбраната и на министерството на финансите. Тази петорка има огромна власт в коридорите на правителството. Освен останалото, те избират (или препоръчват на министър-председателя, което е почти същото) шефа на СИС и генералния директор на службата за сигурност MI–5. Сър Марк беше много нещастен, но достатъчно добре познаваше силата на властта. Трябваше да отстъпи.

— Много добре, но ще се нуждая от ръководство по процедурите.

Неговите подчинени трябваше да видят, че е принуден да изпълнява нарежданията на по-висшестоящи. Сър Робърт Инглиш откликна сърдечно, нещо, което можеше да си позволи.

— Ръководството ще бъде готово веднага — заяви той. — Ще помоля другите мъдреци да ме изслушат и ще утвърдим нови правила при новите условия. Моето предложение е да подготвиш при новите правила, които ще се приемат, това, което юристите наричат прецедентно дело и така да въведеш в правилника точки за образец.

— Прецедентно дело? Точки за образец? За какво говориш? — попита сър Марк.

— Прецедент, скъпи Марк. Единичен прецедент, който след това ще се приложи за цялата група.

— Имаш предвид да набележим жертва?

— Твърде неприятна дума. Ранна оставка с щедра пенсия трудно може да се нарече изгонване. Вземаш един офицер, чието ранно напускане може да се представи без възражение, организираш разглеждане на въпроса и така установяваш своя прецедент.

— Един офицер? Имаш ли някого предвид?

Сър Робърт изпъна пръстите си и се втренчи в тавана.

— Е добре, винаги имаш под ръка Сам Маккрийди.

Разбира се. Измамника. След последната му проява на енергична, макар и без пълномощия, инициатива в Карибите преди три месеца, сър Марк съзнаваше, че вътрешното министерство го възприема като някакъв Чингис хан, пуснат на свобода. Странно наистина. Толкова… смачкан човек.

 

 

Сър Марк беше потънал в дълбок размисъл, докато колата го отвеждаше обратно, преминавайки над Темза към главната му квартира, наречена Сенчъри Хаус. Знаеше, че висшият служител във външното министерство не просто предложи напускането на Сам Маккрийди — той настояваше за това. От гледна точка на шефа на СИС не можеше да се изпълни по-трудно изискване.

През 1983, когато избраха Сам Маккрийди да ръководи Д-Д, сър Марк беше помощник-инспектор, стоящ само с един ранг над него. Харесваше чудноватия, непочтителен агент, когото сър Артър назначи на новия пост, но тогава така възприемаше всички.

Малко по-късно сър Марк беше изпратен в Далечния изток за три години (той говореше свободно книжовен китайски) и се завърна през 1986, за да го издигнат като помощник-шеф. Сър Артър се пенсионира и нов началник седна на горещото място. Сър Марк го наследи миналия януари.

Преди да отпътува за Китай, сър Марк мислеше, подобно на другите, че Сам Маккрийди няма да остане задълго. Измамника, както смятаха всички, беше твърде прям, за да се справи с вътрешните игри в Сенчъри Хаус.

От една страна, никой от регионалните отдели не можеше да се отнася любезно с новия човек, който се опитваше да действа в техните ревниво пазени територии. В съревнованието се водеха истински войни, с които можеше да се справи някой съвършен дипломат, а каквито и други способности да притежаваше, Маккрийди никога не се беше показвал като такъв.

От друга страна, неугледният на външен вид Сам трудно можеше да се впише в компанията на елегантно облечените висши служители, повечето от които бяха завършили първокласни британски колежи.

При завръщането си, за своя изненада, сър Марк намери Сам Маккрийди процъфтяващ като зелено лаврово дърво. Изглеждаше способен да вдъхва абсолютна лоялност сред своите подчинени и в същото време, даже най-непримиримите шефове на териториалните отдели не се дразнеха, когато ги молеше за услуга.

Можеше да разговаря на жаргон с действащите агенти, когато се връщаха в отпуск или за инструктаж и събираше разнообразна информация, повечето от която, без съмнение, никога не би се разкрила при формален подход.

Техническите кадри го приемаха като свой човек и това близко приятелство, не винаги достъпно за старшите служители, му помагаше лесно да се справя с подслушването на телефонни разговори, залавянето на писма и изготвянето на фалшиви паспорти, докато шефовете на другите отдели се бавеха с формалностите.

Всичко това, както и други дразнещи постъпки като нарушаване на правилника и самоволно напускане на работа, трудно можеше да очарова Министерството. Търпяха го на това място по една-единствена причина — работата му носеше реални резултати, операциите, които ръководеше, създаваха неразрешими проблеми за КГБ.

Сър Марк въздъхна, слезе от ягуара в подземния паркинг на Сенчъри Хаус и се изкачи с асансьора до канцеларията си на последния етаж. Не беше необходимо да предприема нищо в този момент. Сър Робърт Инглиш щеше да се посъветва със своите колеги и да представи правилник, който щеше да даде възможност на затруднения шеф на СИС да каже искрено, но със свито сърце:

— Нямам друг избор.

В началото на юни правилникът, или по-точно заповедта, пристигна от Външното министерство. Сър Марк извика двамата си заместници в своята канцелария.

— По дяволите, това не е справедливо — каза Базил Грей. — Не можеш ли да се противопоставиш?

— Този път не — отряза шефът. — Инглиш си е навирил носа, и както виждаш, останалите Четирима мъдреци го подкрепят.

Документът, който даде на двамата си съветници за проучване, беше образец на яснота и безпогрешна логика. В него се изтъкваше, че след 3 октомври Източна Германия, управлявана някога от най-твърдия и ефективен комунистически режим, ще престане официално да съществува. Нямаше да има повече посолство в Източен Берлин. Стената беше вече фарс, страшната тайна полиция ЩАЗИ беше разпусната напълно, а съветските войски се изтегляха. Област, която някога беше арена на широкомащабни операции от страна на СИС, щеше да загуби своето значение.

Освен това, в ръководството пишеше, че Вацлав Хавел скоро щеше да вземе властта в Чехословакия и да реорганизира тамошните разузнавателни служби. Като се прибави и сгромолясването на комунистическите режими в Полша, Унгария и Румъния, наближаващото падане на властта в България, човек можеше приблизително да проумее облика на бъдещето.

— Добре — въздъхна Тимъти Едуардс, — трябва да се примирим, че няма да развиваме операциите, които бяхме свикнали да правим в Източна Европа и да използваме толкова хора там. Техните доводи са разумни.

— Колко любезно от твоя страна е да го кажеш — усмихна се шефът.

Първата му заповед, когато го назначиха на този пост през януари, беше да издигне Базил Грей за свой заместник. Тимъти Едуардс му остана в наследство от предишния шеф. Знаеше, че Едуардс се стреми отчаяно да заеме мястото му след три години; знаеше също, че няма никакво намерение да го препоръчва. Не че Едуардс беше глупав. Точно обратното; той се справяше блестящо, но…

— Те не споменават за другите опасности — промърмори Грей. — Нито дума за международния тероризъм, за търговията с наркотици, за частните армии… И нито дума за разпространението на оръжията за масово поразяване.

В своя доклад, СИС през деветдесетте години, който сър Робърт Инглиш беше прочел и без съмнение одобрил, сър Марк постави ударението върху промяната на глобалните заплахи, а не върху отслабването им. Най-опасна бе пролиферацията — диктатори от Третия свят, някои от които психически неуравновесени, трупаха огромни арсенали от оръжие; не остарели единици, както в предишните години, а високотехнологично модерно оборудване, ракети, химически и бактериологични бойни глави, дори и ядрени заряди. Документът на външното министерство предателски повърхностно засягаше тези проблеми.

— Какво ще стане сега? — попита Тимъти Едуардс.

— Става това — отвърна тихо шефът, — че сме изправени пред смяна на хората — нашите хора.

Искаше да каже, че опитните войници от Студената война, ветераните, които ръководеха операциите на СИС, нейните активни действия, мрежите от агенти вън от посолствата на изток от Желязната завеса, трябваше да се върнат обратно без работа. Щяха да ги сменят, разбира се, но с по-млади професионалисти, които можеха да се смесят с персонала на посолствата, без да дразнят появяващите се демокрации отвъд Берлинската стена. Вербуването на нови хора щеше да продължи, но проблемът с ветераните оставаше. Какво да правят с тях? Имаше само един отговор — да ги пенсионират.

— Ще трябва да създадем прецедент — каза сър Марк. — Един прецедент, който да разчисти пътя за безболезнено пенсиониране на останалите.

— Имаш ли някой предвид? — попита Грей.

— Сър Робърт Инглиш има. Сам Маккрийди.

Базил Грей се вторачи в него с отворена уста.

— Шефе, не можеш да уволниш Сам.

— Никой няма да уволнява Сам — отвърна сър Марк.

Той повтори думите на Робърт Инглиш:

— Ранна оставка с щедра компенсация — трудно може да се нарече изгонване.

Питаше се колко ли са тежали онези тридесет сребърника, дадени от римляните.

— Тъжно е наистина, защото всички обичаме Сам — каза Едуардс. — Но шефът трябва да си гледа службата.

— Точно така. Благодаря ти — отвърна сър Марк.

Докато седеше там, за първи път осъзна защо нямаше да препоръча Тимъти Едуардс да го наследи някой ден. Като шеф, той предприемаше тези мерки, дори да ги мразеше, защото нямаше избор. Едуардс щеше да ги изпълни, за да не попречи на кариерата си.

— Ще трябва да му предложим три различни служби — посочи Грей. — Може би ще се съгласи на някоя.

Тайно в себе си, Грей искрено се надяваше на това.

— Може би — промърмори сър Марк.

— Какво имаш предвид, шефе? — попита Едуардс.

Сър Маркс отвори една папка, която съдържаше резултата от консултацията с директора на отдел „Личен състав“.

— Свободни са следните длъжности: комендант на учебната школа, административен шеф и шеф на централния регистър.

Едуардс се усмихна едва забележимо. Номерът щеше да мине, помисли си той.

 

 

Две седмици по-късно субектът на всички тези разговори крачеше из канцеларията си, докато неговият заместник, Денис Гоунт, гледаше навъсено листа хартия пред себе си.

— Не е толкова лошо, Сам — каза той. — Те искат да продължиш. Става въпрос просто да смениш работата.

— Някой иска да ме изгони — Маккрийди беше категоричен.

Лондон беше клюмнал под горещата вълна през това лято. Прозорецът на канцеларията стоеше отворен, а двамата мъже бяха свалили саката си. Гоунт носеше елегантен светлосин костюм на Търнбул & Асър, докато Маккрийди — конфекция на Виела, която се бе развлачила от честото пране. Освен това копчетата на сакото му не бяха зашити на точните места и то се надигаше от едната страна. Гоунт предположи, че през обедната почивка някоя от секретарките щеше да забележи грешката и да я поправи с много мърморене. Момичетата в Сенчъри Хаус винаги изглеждаха готови да направят нещо за Сам Маккрийди.

Отношенията между Маккрийди и жените объркваха Гоунт. Той, Денис Гоунт, с височината си от шест фута, надвишаваше своя началник с два инча. Имаше руса коса, привлекателна външност и като ерген не проявяваше срамежливост към дамите.

Шефът му беше среден на ръст с оредяваща кестенява коса и дрехи, които винаги изглеждаха така, като че ли спи в тях. Знаеше, че Маккрийди е вдовец от няколко години, но не се е оженил, явно предпочитайки да живее сам в малкия си апартамент в Кенсингтън.

Трябва да има някой, чудеше се Гоунт, който да почиства апартамента му, да измива съдовете и да пере. Чистачка може би. Но никой не бе посмял да го попита и никой не получи отговор на този въпрос.

— Сигурно можеш да се заловиш с някоя от тези работи — каза Гоунт. — Това ще отнеме почвата под техните крака.

— Денис — отвърна тихо Маккрийди, — аз не съм учител, аз не съм счетоводител, не съм и проклет библиотекар. Ще накарам кучите синове да ме изслушат.

— Това може да обърне нещата — съгласи се Гоунт. — Комисията едва ли ще е съгласна с тези глупости.

 

 

Съвещанието в Сенчъри Хаус започна както винаги в понеделник сутринта и се проведе в залата за конференции един етаж под канцеларията на шефа.

Председателското място зае заместник-шефът на СИС, Тимъти Едуардс, безупречен както винаги с тъмния си костюм и колежанска вратовръзка. От двете му страни се намираха инспекторът на Отдела за вътрешни операции и инспекторът на Отдела за Западното полукълбо. Директорът на отдел „Кадри“ седеше в единия край на стаята до един млад мъж от „Архиви“, пред когото се издигаше висока купчина папки.

Сам Маккрийди влезе последен и седна на стола срещу масата. На петдесет и една години изглеждаше все още слаб и в добра форма. Иначе беше от този вид хора, които можеха да минат незабелязани. Това му помогна да стане толкова добър на времето. Това, както и интелекта, който притежаваше.

Всички познаваха правилника. Като отхвърли трите непривлекателни служби, те имат правото да го задължат да си подаде преждевременно оставката. Но той имаше право да бъде изслушан, да се опита да промени мнението им.

Доведе със себе си дългогодишния си помощник Денис Гоунт, за да говори от негово име. Смяташе, че Денис с брилянтната си усмивка и безупречен външен вид би се справил по-добре от него.

Всички мъже в стаята се познаваха и се обръщаха един към друг на малките си имена, дори чиновникът от архива. Традиционно е в Сенчъри Хаус, може би заради затворения му характер, служителите да си говорят на малки имена. Изключение прави шефът на СИС, към когото почтително се обръщат със „сър“ или „шефе“.

Вратата се затвори и Едуардс се изкашля, за да въдвори ред.

— Нека да започнем. Тук сме, за да разгледаме молбата на Сам за промяна на заповедта на Главното управление, което не е равнозначно на компенсация на несправедливост. Съгласни ли сте?

Всички се съгласиха. Беше установено, че Сам Маккрийди не се жалва, доколкото правилникът е бил спазен.

— Денис, приемам, че ти ще говориш от името на Сам?

— Да, Тимъти.

СИС е създадена в съвременния си вид от адмирал Мансфийлд Къминг и в много от вътрешните й традиции се усеща смътно морската жилка. Една от тях е правото на служител да избере познат офицер, който да говори вместо него при подобно изслушване.

Директорът на отдел „Кадри“ беше кратък и ясен. Ръководството предложи на Сам Маккрийди да се прехвърли от Д-Д на друга служба. Сам отказа да приеме и трите предложения. Това е равносилно на избор на предсрочна оставка. Маккрийди е помолил, след като не може да продължава работата си в Д-Д, да бъде върнат като редови разузнавач или изпратен в отдел, занимаващ се с разузнавателни операции. Такава служба не се е предлагала.

Денис Гоунт се изправи.

— Вижте, всички знаем правилника. Но всички знаем и реалността. Истина е, че Сам помоли да не бъде назначен в учебната школа, в счетоводството или в регистъра. Защото той е разузнавач — по професия и по призвание. И е един от най-добрите, ако не и най-добрият.

— Безспорно — промърмори инспекторът на Отдела за Западното полукълбо.

Едуардс го стрелна с предупредителен поглед.

— Работата е там — предположи Гоунт, — че ако наистина желаеше, службата можеше вероятно да намери място за Сам. Русия, Източна Европа, Северна Америка, Франция, Германия, Италия. Предлагам на ръководството да се опита да направи това усилие, защото…

Той се доближи до мъжа от архива и взе една папка.

— Защото му остават още четири години, за да се пенсионира…

— Предложена е достатъчна компенсация — намеси се Едуардс, — някои биха казали, че е изключително щедра.

— Заради — започна отново Гоунт — годините на предана служба, често свързана с неудобства и понякога извънредно опасна. Не става дума за парите. Въпросът е в това, дали ръководството е готово да направи усилие за един от своите хора.

Той, разбира се, нямаше представа за разговора, който проведоха миналия месец сър Марк и сър Робърт Инглиш във външното министерство.

— Бих желал да обсъдим няколко операции, проведени от Сам през последните шест години. Нека започнем с тази…

Човекът, за когото говореха, гледаше безизразно от мястото си към задната част на стаята. Никой от присъстващите не можеше да види гнева и отчаянието, скрити зад това потъмняло лице.

Тимъти Едуардс погледна часовника си. Беше се надявал да приключат с този случай до края на деня. Сега изпитваше съмнение в това.

— Нека всички да си го припомним — повтори Гоунт. — Случаят, свързан с бившия съветски генерал Евгений Панкратин…