Том Кланси
Дълг на честта (9)

7.
КАТАЛИЗАТОРЪТ

Това не помогна за нощната работа. Даже ослепителният блясък на лампите, които бяха десетки, не можеше да имитира безплатния дар на слънцето. Изкуствената светлина предизвикваше странни сенки, винаги изглеждащи не на място, и сякаш това не бе достатъчно лошо, ами и щъкащите наоколо хора хвърляха собствени сенки и отклоняваха погледите от важната задача.

Всеки един от ракетоносителите SS-19/Н-11 беше херметизиран. Строителните планове за капсулата, наричана тук „пашкул“, бяха прибавени към плановете за самите ракети малко или много като нещо допълнително. В края на краищата японската корпорация заплати всички чертежи, а те се намираха в едно и също чекмедже и затова вървяха заедно. Техническият директор си помисли, че имат късмет, защото, изглежда, на никого не бе хрумнало да ги поиска.

SS-19 беше проектирана като междуконтинентална балистична ракета, едно военно оръжие, и тъй като била замислена от руснаците, била също така конструирана за грубо манипулиране от лошо обучена редовна армия. Директорът трябваше да признае, че тук руснаците показваха истинска гениалност, достойна за подражание. Неговите сънародници имаха склонност прекалено да технизират всичко, което често водеше до изящество, нямащо място при такива брутални приложения. Принудени да създадат оръжие, способно да преодолее неблагоприятните човешки и природни фактори, руснаците построили контейнер за транспортиране и товарене на „птиците“ си, предпазващ ги от всичко. По този начин монтьорите можеха да свържат всички кабели и инсталации във фабриката, да сложат ракетното тяло в капсулата и да го откарат до площадката, където войниците трябваше само да го изправят и сетне да го спуснат в силоза. Оттам по-квалифициран екип от трима души щеше да прибави външното захранване и телеметричната апаратура. Въпреки че не беше просто колкото зареждането на патрон в пушка, това бе най-ефикасният начин за инсталиране на междуконтинентална балистична ракета, разработван някога — наистина достатъчно ефикасен, щом американците го бяха копирали за своите разрушителни ракети „Пийскипър“, вече до една унищожени. „Пашкулът“ позволяваше да се подхожда към ракетата без страх, понеже всички опасни точки бяха в устойчив контакт с вътрешността на конструкцията. Тя по-скоро наподобяваше външната структура на насекомо и беше необходима, защото, колкото и заплашителна да изглеждаше ракетата, всъщност бе чувствителна колкото най-крехката тъкан. Инсталациите в силоза поемаха основата на капсулата и позволяваха да бъде завъртяна по вертикала и спусната точно на място. Цялата операция, предвид лошото осветление и прочие, изискваше деветдесет минути — удивително, но точно колкото съветските инструкции отпускаха на работниците си.

В този случай екипът в силоза се състоеше от петима. Те прикрепиха три електрически кабела, както и четири маркуча, които щяха да поддържат налягането в пълните с гориво и окислител резервоари: ракетата още не беше заредена и на вътрешните цистерни им трябваше налягане, за да поддържат структурната цялост. В контролния бункер, разположен на шестстотин метра и вграден в североизточната стена на долината, контролният екип от трима мъже забеляза, че вътрешните ракетни системи действаха точно с предвидената бързина. Това ни най-малко не бе неочаквано, ала все пак доставяше удоволствие. След като го разбраха, те набраха номера на телефона, поставен в съседство с горната част на силоза, и работният екип махна на влака да се отдалечи. Дизеловият локомотив щеше да върне открития товарен вагон в страничния коловоз и да докара следващата ракета. Тази нощ щяха да поставят на местата им две, а през следващите четири вечери щяха да запълнят всичките десет силоза. Административният персонал се възхищаваше колко гладко мина всичко, макар че всеки се питаше защо това трябва да ги учудва. В крайна сметка задачата беше съвсем проста. Да, строго погледнато, бе така. Но всеки знаеше, че скоро светът щеше да стане много по-различен поради направеното от тях, и донякъде бяха очаквали небето да промени цвета си или земята да се тресе във всяка секунда от осъществяването на проекта. Нищо такова не стана и сега въпросът беше дали да бъдат разочаровани, или въодушевени от стечението на събитията.

 

 

— Нашето мнение е, че трябва да предприемете по-твърда политика спрямо тях — каза Гото в неприкосновения кабинет на домакина си.

— Но защо? — попита премиерът, макар да знаеше отговора.

— Целта им е да ни смажат. Целят да ни накажат заради експедитивността ни, загдето сме постигнали по-високи стандарти от онези, за които мързеливите им работници копнеят. — Лидерът на опозицията пестеше агресивния си тон за публични речи. Когато бе насаме с лидера на родното си правителство, обноските му бяха неизменно вежливи, при все че замисляше да замени този слаб, нерешителен мъж.

— Нещата не стоят непременно така, Гото-сан. Не по-зле от мен знаете, че напоследък укрепихме позициите си по отношение на ориза, автомобилите и компютърните чипове. Ние спечелихме отстъпки от тях, а не обратното. — Премиерът се почуди какво е намислил Гото. Естествено, отчасти той знаеше. Гото боравеше с обичайните си грубиянски способности, за да прегрупира многобройните фракции в парламента. Мнозинството на премиера там бе незначително и правителството му пое твърда линия по търговските въпроси, за да успокои периферните слоеве от коалицията: обикновено дребни играчи и партии, чийто изгоден съюз с кабинета умножи властта им до такава степен, че последните наистина можеха да станат първи, защото те осъзнаваха, че поддържат политическото равновесие. Тук премиерът започна опасно жонглиране на високо опъната тел и без обезопасяващо въже. От една страна, щеше да му се наложи да държи различните си политически съюзници доволни, а, от друга, жонглирането беше изтощително, особено когато хора като Гото го наблюдаваха отдолу и виеха насреща му с надеждата, че врявата ще го събори.

„Като че ли ти можеш да се справиш по-добре“ — помисли си премиерът, докато учтиво допълваше чашата му със зелен чай, за който жест получи любезно кимване.

По-важния проблем премиерът разбираше по-добре от лидера на парламентарната опозиция. В Япония нямаше демокрация в истинския смисъл на думата. Точно както в Америка в края на деветнадесети век, ако не по закон, то на практика правителството беше един вид официален щит за националните интереси. В действителност страната се управляваше горе-долу от шепа бизнесмени (броят им не надвишаваше тридесет или дори двадесет, в зависимост от критерия) и въпреки че тези шефове и техните корпорации изглеждаха смъртни конкуренти, всъщност те всички бяха съдружници, съюзили се по всички възможни начини: взаимни директорства, банкови партньорства и всякакъв вид междукорпоративни споразумения за сътрудничество. Рядко се срещаше депутат, който да не изслуша с най-голямо внимание представител на някой от тези дзайбацу. Още по-рядко явление бе член на парламента да бъде удостоен с лична аудиенция при един от тези хора и при всеки такъв случай избраният правителствен служител излизаше оттам въодушевен от късмета си, тъй като тези мъже доста бързо можеха да осигурят нужното на всеки политик: финанси. Затова думата им беше закон. В резултат от това имаха парламент, корумпиран изцяло, както всеки друг по света. Премиерът си каза, че „корумпиран“ може би не е точният термин. Като че ли раболепен бе по-точно определение. Обикновените граждани на държавата често се вбесяваха от нещата, които виждаха и които малцина смели журналисти разгласяваха предимно с език, който, макар да изглеждаше на западняците твърде анемичен и рабски, в местната среда беше изобличаващ не по-малко от всичко, разпространявано някога от Емил Зола в Париж. Обикновените граждани обаче нямаха могъщата власт, притежавана от тези дзайбацу, и всеки опит за реформа в политическата система се проваляше преждевременно. Като следствие правителството на една от най-великите икономически сили в света почти се бе превърнало в официална марионетка на неизбрани от никого бизнесмени, които едва ли бяха признателни дори на акционерите си. Сега той знаеше, че те са уредили собственото му качване на премиерското кресло… вероятно един вид като кокал, подхвърлен на простолюдието?! Беше ли предвидено да се провали? Такава ли е съдбата, която са му отредили? Да се провали така, че после едно връщане към нормалния живот да бъде прието от гражданите, поверили надеждите си в ръцете му?

Този страх го подтикна да приеме една позиция спрямо Америка, за която знаеше, че е опасна. А сега дори това не стигаше, нали?

— Мнозина биха казали същото — призна Гото с най-изискания си маниер. — И ви поздравявам за смелостта. Уви, реални обстоятелства навредиха на страната ни. Например промяната на съотношението между долара и йената имаше опустошителни последици върху инвестициите ни в чужбина и те може да са резултат единствено на съзнателна политика от страна на нашите уважаеми търговски партньори.

Министър-председателят си помисли, че има нещо в начина му на говорене. Думите му звучаха като по сценарий. Чий сценарий ли? Е, това бе съвсем очевидно. Премиерът се питаше дали Гото осъзнава, че е в дори по-лоша позиция от човека, чието място копнееше да заеме. Вероятно не, ала това му даваше слаба утеха. Ако Гото спечелеше поста, той щеше да е още повече в лапите на господарите си, принуждаван да води политика, която можеше да е както добре, така и зле обмислена. И за разлика от самия него той можеше да е достатъчно глупав, та да повярва, че всъщност преследва политика, която е мъдра и същевременно негова. Колко ли щеше да трае тази илюзия?

 

 

Кристофър Кук знаеше, че е опасно да го прави толкова често. Често ли? Ами горе-долу всеки месец. Дали това е често? Кук бе помощник на заместник държавния секретар, а не разузнавач и не беше чел този учебник, в случай че имаше такъв.

Гостоприемството впечатляваше както винаги — хубавата храна, виното и изисканата обстановка, бавното преминаване от тема на тема, като се започваше от учтивите въпроси, изцяло проформа, относно състоянието на семейството му, за голфа и за мнението му по този или онзи социален проблем. Да, времето бе необичайно приятно за тази част от годината, както Сейджи постоянно отбелязваше. Съвсем логично, тъй като есента и пролетта във Вашингтон са доста приятни, докато лятото е горещо и задушно, а зимата влажна и усойна. Беше отегчително даже за професионалния дипломат, добре познаващ безсмислените брътвежи. Нагумо живееше във Вашингтон от достатъчно време, че да се изчерпят оригиналните му забележки, и през последните няколко месеца започна да се повтаря. „Добре де, защо пък трябва да е различен от другите дипломати по света?“ — запита се Кук, но щеше да бъде изненадан.

— Разбрах, че сте постигнали важно споразумение с руснаците — подхвърли Сейджи Нагумо, когато съдовете от вечерята бяха разчистени.

— Какво имаш предвид? — попита Кук, като сметна това за продължение на празните приказки.

— Чухме, че ускорявате унищожаването на междуконтиненталните балистични ракети — продължи той и отпи от виното си.

— Добре си информиран — впечатли се Кук дотам, че пропусна един знак, какъвто досега не бе получавал. — Това е доста деликатна тема.

— Няма съмнение, но е и чудесно развитие на нещата, нали? — Той вдигна чаша за приятелски тост. Кук с удоволствие го последва.

— Със сигурност — съгласи се служителят на Държавния департамент. — Както знаеш, такава е целта на американската външна политика от края на четиридесетте, още от Бърнард Барух^[1], ако не ме лъже паметта: да се елиминират оръжията за масово унищожение и съпътстващата ги заплаха за човешката раса. Та както знаеш…

Нагумо неочаквано го отряза:

— Зная по-добре, отколкото можеш да си представиш, Кристофър. Дядо ми живееше в Нагасаки. Беше механик във военноморската база, намирала се някога там. Той не умря от бомбата, но за съжаление трябва да ти кажа, че жена му нямаше този късмет. Беше обаче лошо обгорен от последвалия пожар и аз добре помня белезите му. За нещастие преживяното ускори смъртта му. — Умело изигран коз, още повече че беше лъжа.

— Не знаех, Сейджи. Съжалявам — добави Кук искрено. В крайна сметка целта на дипломацията бе да се предотврати войната, когато е възможно, а при неуспех да се приключи с възможно най-малко кръв.

— Така че, както можеш да си представиш, аз съм силно заинтересован от окончателното премахване на тези ужасни неща. — Нагумо се чукна с Кук. Шардонето беше превъзходно и добре вървя с основното ястие.

— Ами твоята информация е съвсем точна. Не съм специално осведомен по въпроса, както разбираш, но дочух някои неща в ресторанта — прибави Кук, за да покаже на приятеля си, че обядва на седмия етаж в сградата на Държавния департамент, а не в по-плебейското кафене.

— Признавам, интересът ми е личен. Планирам в деня, когато и последната ракета бъде унищожена, да направя лично тържество и като отправя молитви към духа на дядо ми, да го уверя, че не е умрял напразно. Имаш ли представа кой ще бъде този ден, Кристофър?

— Не, не точно. Пази се в тайна.

— Защо? — попита Нагумо. — Не разбирам.

— Ами предполагам, че президентът иска да вдигне голям шум. Роджър обича от време на време да изненадва с по нещо медиите, особено когато на хоризонта се задават избори.

Сейджи кимна.

— О, да, това е разбираемо. Значи въпросът всъщност не засяга националната сигурност, нали? — попита той безцеремонно.

Кук помисли малко, преди да отговори.

— Ами не, като че ли не. Вярно, така ще се чувстваме по-сигурно, ала начинът, по който това става, е… хм, съвсем добронамерен.

— В такъв случай мога ли да те помоля за една услуга?

— Каква по-точно? — поинтересува се Кук, размекнат от виното, компанията и факта, че предаваше търговска информация на Нагумо месеци наред.

— Можеш ли, просто като лична услуга, да научиш точната дата, когато ще бъде унищожена последната ракета? Нали разбираш — обясни той, — церемонията, която ще организирам, ще бъде доста специална и изисква подготовка.

Кук едва не каза: „Съжалявам, Сейджи, но технически погледнато, това засяга националната сигурност, а аз никога не съм се съгласявал да издавам някому такъв тип информация.“ Колебанието, изписано на лицето му, и предизвикалата го изненада надвиха над нормалното му непроницаемо изражение на дипломат. Умът му работеше трескаво, или поне се опитваше, пред очите на приятеля му. Добре, безспорно в продължение на три години и половина той обсъждаше търговски въпроси с Нагумо, като понякога получаваше полезна информация (неща, които използва и които му донесоха повишение до поста помощник на заместник държавния секретар), а от време на време и той издаваше информация, защото… Защото какво? Понеже на една част от него й бе писнало от еднообразната работа и лимитите на федералните заплати в Държавния департамент, а и едно време бивш колега му подхвърли, че с всичките умения, които е придобил за петнадесет години държавна служба, той наистина може да се оттегли в частната индустрия, да стане консултант или лобист, пък и, дявол да го вземе, не беше като да шпионира родината си или нещо подобно, нали? Господи, не, всичко е просто бизнес, приятел!

„Шпионаж ли е това?“ — запита се Кук. Шпионаж ли бе наистина? Ракетите не бяха насочени към Япония и никога не са били. Фактически, ако вестниците не бъркаха, те бяха насочени единствено към средата на Атлантическия океан и крайните последици от унищожаването им щяха да са абсолютно нулеви. Никой нямаше да пострада. Всъщност и на никого нямаше да помогнат освен на бюджета, и то твърде незначително при толкова много заинтересовани. Така че, не, това не застрашаваше националната сигурност. Не. Значи можеше да му даде тези сведения, нали така?

— Добре, Сейджи. Мисля, че този път ще видя какво мога да науча.

— Благодаря ти, Кристофър. — Нагумо се усмихна. — Прадедите ми ще ти бъдат благодарни. Ще бъде велик ден за целия свят, приятелю, и заслужава да бъде отпразнуван както трябва. — В много спортове това се наричаше „замах, продължаващ и след удара“. В шпионажа за него нямаше термин.

— Знаеш ли, според мен също си заслужава — рече Кук след известно размишление. Изобщо не се учуди, защото и през ум не му мина, че първата крачка отвъд невидимата граница, начертана от самия него, е толкова лесна.

 

 

— Поласкан съм — каза Ямата с добре изиграна скромност. — Щастлив е човекът, който има такива мъдри и внимателни приятели.

— Вие сте този, който ни ласкае — настоя учтиво един от банкерите.

— Не сме ли колеги? Не служим ли всички на страната си, на народа и културата ни с еднаква преданост? Вие, Ичики-сан, с храмовете, които реставрирахте. Ех! — Той обхвана с жест ниската полирана масичка. — Всички сме го правили, без да искаме нищо в замяна, освен възможност да помогнем на родината си, да я направим отново велика, както всъщност ставаше. Е, как мога да услужа на приятелите си тази вечер? — Лицето му придоби спокоен и безучастен вид, докато чакаше да чуе онова, което вече знаеше. Най-близките му съюзници около масата, чиято самоличност всъщност бе неизвестна на останалите деветнадесет дзайбацу, бяха образци на нетърпеливо очакване, умеещи като него да го прикриват. Въпреки всичко обаче в залата тегнеше напрежение — една толкова истинска атмосфера, че човек можеше да я подуши подобно на миризмата на чужденец.

Погледите се насочиха почти неусетно към Мацуда-сан. Действително, мнозина смятаха, че неговите затруднения ще бъдат изненада за Ямата, макар че поискването на среща с него сигурно бе разпалило любопитството му достатъчно, та да задейства страховитите си разузнавателни възможности. Ръководителят на един от най-големите световни конгломерати говореше със скромно, макар и тъжно достойнство, не бързаше, точно както подобава, и обясняваше, че естествено стечението на обстоятелствата, причинили финансовия му проблем, не е по вина на неговото ръководство. Компанията му започна с корабостроене, разпростря се в строителството, а след като се задълбочи и в битовата електроника, Мацуда се устреми към директорското място в средата на осемдесетте и донесе на акционерите си такава възвращаемост, за каквато мнозина само си мечтаеха. Мацуда-сан лично разказваше историята и Ямата не прояви ни най-малко нетърпение. В крайна сметка в негова полза беше всички да чуят от тази уста историята на собствения им общ успех, защото, като забележеха сходствата в успеха, те щяха да изпитат също страх от сходна лична катастрофа. А че този кретен бе решил да стане основен играч в Холивуд, като профука несметно количество пари за триста и двадесет декара на булевард „Мелроус“ и за една хартийка, според която можеше да прави филми… Е, проблемът си беше негов, нали?

— Корумпираността и безчестието на тези хора са наистина изумителни — продължаваше Мацуда с глас, какъвто католически свещеник можеше да чуе в изповедалнята и да се запита дали грешникът отричаше греховете си, или просто оплакваше орисията си. В този случай двата милиарда долара бяха дотолкова загубени, колкото ако ги беше запалил, за да си опече наденички.

Ямата би могъл да каже „Предупредих ви“, само че не беше го направил дори след като съветниците му по инвестициите, американци в конкретния случай, проучиха същата сделка и го посъветваха да не я сключва с най-силни аргументи. Вместо това той кимна дълбокомислено.

— Очевидно не бихте могли да го очаквате, особено след всички уверения, които сте получили, и изключително справедливата цена, която сте платили в замяна. Изглежда, приятели мои, че общоприетата търговска етика не им говори нищо. — Огледа масата и бе възнаграден с кимвания. — Мацуда-сан, кой здравомислещ човек би казал, че имате някаква вина?

— Мнозина — отвърна той, доста смело според всички останали.

— Не и аз, приятелю. Кой помежду ни е по-почтен и по-прозорлив? Кой измежду нас е служил по-усърдно на корпорацията си? — Райзо Ямата поклати печално глава.

— По-тревожното, приятели, е, че може би подобна участ чака всички ни — заяви тихо един банкер, като намекваше, че банката му пази документите за притежаваните от Мацуда недвижими имоти както в Япония, така и в Америка, и че фалитът на този конгломерат ще намали резервите му до опасно равнище. Проблемът беше, че макар да можеше да устои на корпоративния банкрут не само на теория, но и на практика, нужно бе само да се насади схващането, че резервите му са по-слаби, отколкото са в действителност, за да бъде нанесен удар на институцията му. А такава идея би могла да се появи в някой вестник просто по недоглеждане на един-единствен репортер. Като следствие от такова погрешно съобщение или слух бе възможно да започне масово изтегляне на капитали от банката и лъжата да стане истина. Разбира се, после изтеглените пари щяха да бъдат вложени другаде (в крайна сметка бяха твърде много, за да ги пъхнат под дюшеците), при което щяха да му бъдат върнати като заем от някой банкер от приятелска корпорация, искащ да защити колегата си, ала една следваща криза (съвсем вероятна перспектива) можеше да срине всичко.

Нещо, което не се споменаваше и всъщност до голяма степен и не хрумваше никому, беше, че мъжете в тази зала сами си бяха навлекли кризата чрез зле обмислени сделки. Това беше решаващо невежество, споделяно от всички… „Или от почти всички“ — каза си Ямата.

— Основният проблем е, че икономическата основа на страната ни лежи не върху скала, а върху пясък — започна Ямата по-скоро като философ. — Колкото и слаби и глупави да са американците, съдбата ги е дарила с неща, от които ние сме лишени. В резултат на това, макар народът ни да е интелигентен, ние винаги сме в неизгодно положение. — Всичко това го бе казвал и преди, ала сега те за пръв път го слушаха и трябваше да приложи целия си самоконтрол, за да не злорадства. Предпочете да използва дори по-голяма част от риторичните си умения, отколкото в досегашните разговори. Погледна към един от тях, който преди никога не се съгласяваше с него. — Помните ли, когато казахте, че истинската ни сила е в усърдието на работниците ни и умението на конструкторите ни? Бяхте прав, приятелю. Това са силни страни и нещо повече: силни страни, които американците не притежават в такова изобилие, но понеже съдбата по свои си причини се е усмихнала на тези гайджин, те могат да матират предимствата ни, защото са превърнали късмета си в истинска власт, а власт ние нямаме. — Направи пауза и прецени отново публиката си, като се вгледа в очите им и измери студенината там. Макар част от тази култура и възпитан с нейните правила, сега Ямата трябваше да рискува. Това бе моментът. Беше сигурен. — Ала всъщност случаят не е точно такъв. Те избраха да поемат този път, докато ние избрахме да не го правим. И ето, сега трябва да плащаме за лошата преценка. Като изключим едно нещо.

— Какво е то? — попита някой от името на всички.

— Сега, приятели мои, съдбата се усмихва на нас и пътят към истинското национално величие е отворен. В бедата можем, ако решим, да видим добри възможности.

Ямата си помисли, че е чакал този миг петнадесет години. Сетне претегли мисълта, докато наблюдаваше и очакваше отговор, и осъзна, че в действителност го е чакал цял живот, от десетгодишен, когато през февруари 1944 единствено той от семейството си се качи на кораба, който щеше да го откара от Сайпан до главните острови на Япония. Все още се виждаше как стои зад перилата на борда и гледа майка си, татко, братчетата и сестричетата си, застанали на пристанището; Райзо е много смел и успява да спре сълзите си, знаейки, както едно дете знае, че ще ги види пак, но същевременно и че няма да ги види повече.

Убиха ги всичките. Американците изтриха семейството му от лицето на земята, подтикнаха ги да се хвърлят живи от скалите в лакомото море, защото японските граждани, с униформи или не, бяха просто животни за тях. Спомняше си как слуша развитието на битката по радиото: „Дивите орли“ от кораба „Кидо Бутай“ разбиват американския флот, непобедимите воини на императора изтикват омразните американски пехотинци обратно в морето, по-късно ги избиват масово в планините на острова, присвоен от немците след Първата световна война… Дори тогава осъзнаваше колко безполезно е да се преструват, че вярват в лъжи — не можеше да са друго въпреки успокоителните думи на чичо му. И скоро радиорепортажите представяха различни неща от победните битки над американците, които пълзяха все повече към дома им; следваше непонятният гняв, който изпита, когато голямата му и могъща родина се оказа неспособна да спре варварите, ужасът от бомбардировките (първо през деня, а после и през нощта), сриващи страната му до основи с по един град всеки път. Оранжевото зарево в нощното небе, понякога близко, друг път далечно, и лъжите на чичо му при опитите да го обясни, а накрая облекчението, изписано на лицето му, когато всичко свърши. Само че за Райзо Ямата никога не бе имало облекчение, не и след като семейството му го нямаше, след като беше изчезнало от лицето на земята. И дори когато за пръв път видя американец (огромен, висок тип с червена коса и лунички по млечнобялата си кожа, който дружелюбно го перна по главата, както се прави с куче), дори тогава той предварително знаеше как изглежда врагът.

Отговорът не дойде от Мацуда, не можеше да бъде негов. Трябваше да дойде от другиго, от някой с все още изключително силна корпорация или поне привидно такава. Налагаше се това да бъде човек, който никога не се е съгласявал с него. Правилото беше както важно, така и неписано, и въпреки че не се обърнаха с погледи натам, сториха го с мисли. Мъжът сведе очи към полупразната си чаша с чай (вечерта не бе подходяща за алкохол) и премисли собствената си съдба. Проговори, без да вдига поглед, защото се страхуваше да не види същото в очите на онези, наредени около черната лакирана маса:

— Как, Ямата-сан, бихме постигнали това, което предлагате?

 

 

— Без майтап? — попита Чавес. Говореше на руски, защото не биваше да приказват на английски тук, в Монтерей, а още не бе научил тази разговорна фраза на японски.

— Четиринадесет агенти — отговори пенсионираният майор Олег Юриевич Лялин от КГБ толкова прозаично, колкото позволи егото му.

— И те не активизираха повече мрежата ви? — поинтересува се Кларк с вътрешното желание да обърне невярващо очи.

— Не можеха. — Лялин се усмихна и почука по слепоочието си. — БОДИЛ беше мое творение. Оказа се, че е и застраховката ми „Живот“.

„Без майтап!“ — едва не се изпусна Кларк. Фактът, че Райън го бе измъкнал жив, граничеше с чудо. Лялин бил осъден за измяна след нормалното за КГБ внимание, оказано на ускорения съдебен процес, после го тикнали в килия със смъртна присъда, а той знаел рутинната процедура възможно най-точно. Уведомен, че датата на екзекуцията му е след седмица, той бил извикан в кабинета на началника на затвора, където го информирали за правото му като съветски гражданин да помоли направо президента за милост и го подканили да напише писмо за тази цел. Някой по-неопитен би могъл да сметне жеста за искрен. Лялин мислел другояче. С цел да се улесни екзекуцията след запечатването на писмото щели да го поведат обратно към килията и екзекуторът щял да изскочи от отворена врата вдясно от него, да опре пистолет в главата му и да стреля. Така че не било съвсем изненадващо, че ръката му треперела, докато държала химикалката, и че краката му били като гумени, когато го извеждали. Целият ритуал бил повторен и Олег Юриевич помнеше удивлението си, когато се върнал в подземната килия и там му наредили да си събере останалите му вещи и да последва пазача. За още по-голямо негово учудване завели го обратно до кабинета на директора, където срещнал човек, можещ да е единствено американски гражданин — усмихнат, с ушити по поръчка дрехи, неосведомен за ироничното прощално слово на КГБ към изменилия им служител.

— Аз щях да напълня гащите — отбеляза Динг, като потрепери в края на историята.

— Извадих късмет — призна си Лялин с усмивка. — Бях се изпикал точно преди да ме изведат. Семейството ми ме чакаше на Шереметиево. Беше един от последните полети на „Пан Американ“.

— Сръбнахте ли си здравата по пътя? — попита Кларк с усмивка.

— О, да — увери го Олег, без да спомене как трепери и повръща през твърде дългия полет до нюйоркското международно летище „Кенеди“ и как настоя да обиколи Ню Йорк с такси, за да е сигурен, че тази невъзможна илюзия за свобода е истина.

Чавес допълни чашата на наставника си. Лялин се опитваше да откаже твърдия алкохол и се задоволяваше с „Куърс Лайт“.

— И аз съм попадал в кофти ситуации, но тази трябва да е била наистина неприятна.

— Както виждате, пенсионирах се. Доминго Естебанович, къде научихте руския така добре?

— Момчето има дарба, нали? — отбеляза Кларк. — Особено за жаргона.

— Хей, обичам и да чета, ясно ли е? А когато мога, хващам руска телевизия в Държавния департамент. Голям праз! — Последното му се изплъзна на английски. В руския нямаше точен евфемизъм за това.

— Голям праз е, защото си наистина надарен, млади приятелю — поздрави го майор Лялин с вдигане на чаша.

Чавес прие комплимента. Той нямаше дори диплома от гимназията, когато се промъкна в американската армия най-вече с обещанието, че ще бъде пехотинец, не ракетен техник, но му доставяше удоволствие фактът, че премина по най-бързия начин през университета „Джордж Мейсън“ и взе студентската си диплома, а сега правеше дисертация за магистърска степен. Възхищаваше се на късмета си и се питаше колко още от латиноамериканския квартал биха се справили така добре, ако съдбата им се усмихнеше по същия начин.

— А госпожа Фоли знае ли, че сте оставили мрежа след себе си?

— Да, но сигурно всичките й хора, говорещи японски, са някъде другаде. Мисля, че не биха се опитали да я активизират отново, без да ме уведомят. Освен това те ще се задействат само ако чуят правилната парола.

— Дявол го взел! — прошепна Кларк също на английски, тъй като човек ругае само на родния си език. Беше естествена последица от преместването на акцента в ЦРУ от агентурното разузнаване върху електронните глупости, които бяха полезни, ала с тях не се изчерпваше всичко, както смятаха книжните плъхове. От всичките над петнадесет хиляди служители на ЦРУ някъде четиристотин и петдесет бяха разузнавателни агенти, които наистина работеха на улиците, говореха с хора от плът и кръв и се мъчеха да разгадаят мислите им, вместо да броят зрънцата по сателитните снимки и да четат статии относно останалото. — Знаете ли, понякога се чудя как изобщо спечелихме гадната война.

— Америка положи големи усилия да не я спечели, но Съветският съюз се постара още повече. — Лялин направи пауза. — БОДИЛ се занимаваше предимно със събирането на търговска информация. Откраднахме много промишлени проекти и технологии от Япония, а политиката на вашата страна е да не използва разузнаването си за такава цел. — След нова пауза добави: — С едно изключение.

— Какво е то, Олег? — попита Чавес, докато отваряше нова бутилка „Куърс Лайт“.

— На практика няма разлика, Доминго. Вашите хора… Няколко месеца се опитвах да им го обясня. Там правителството е самият бизнес. Парламентът и министрите им са като „легендата“ на картата, маскировка на бизнесимпериите.

— В такъв случай има поне едно правителство в света, което знае как да направи хубава кола. — Чавес се изкиска. Беше се отказал да си купи корвета на мечтите си (просто проклетите машинки струваха твърде много) и се спря на шевролет „Камаро“, почти толкова спортен и на половин цена. Каза си, че сега ще се наложи да се отърве от него. Трябваше да е по-порядъчен и улегнал, ако ще се жени, нали?

— Нет. Трябва да разберете следното: опозицията не е онова, което си представя страната ви. Защо, мислите, имате такива проблеми в преговорите с тях? Открих този факт доста по-рано и КГБ го разбра веднага.

„Както и е трябвало“ — каза си Кларк и кимна. Комунистическата теория предвиждаше същия този „факт“, нали така? По дяволите, ама че подигравка!

— Какви бяха резултатите? — попита той.

— Превъзходни — увери го Лялин. — Всичко е в културата им: толкова лесно приемат обиди и така трудно им е да отговорят. Те крият много гняв в себе си. Следователно трябва само да покажете малко съчувствие.

Кларк кимна пак, като този път си помисли: „Този човек е истински професионалист.“ Той все още пазеше в паметта си имената, адресите и телефонните номера на четиринадесет добре внедрени агенти и, разбира се, никой в „Ленгли“ не се бе възползвал от тях поради идиотските етични закони, натрапени на Управлението от адвокатите — сорт правителствени служители, никнещи като плевели накъдето и да погледнеш. Сякаш, строго погледнато, имаше нещо, което ЦРУ да прави и да е етично. По дяволите, та нали с Динг направо отвлякоха Корп? Естествено, в името на справедливостта, ала ако го бяха довели за процес в Америка, вместо да го оставят на сънародниците му, някой изключително скъп и изключително етичен адвокат, може би дори действащ pro bono^[2] (или както Кларк си помисли, пречещ на правосъдието безплатно), щеше да убеждава екзалтирано и с гръмки фрази първо камерите, а после дванадесетте добри мъже (и жени) как този патриот е отблъснал нашествието в родината си, и прочие, и прочие.

— Интересна слабост — отбеляза Чавес разумно. — Хората наистина са едни и същи в целия свят, нали?

— Маските са различни, но тялото е същото — заяви Лялин, който се чувстваше все повече като учител. Импровизираната забележка бе най-добрият му урок за деня.

 

 

От всички човешки оплаквания несъмнено най-честото е „Само ако знаех!“ Ала не можем да знаем и затова дните, осеяни със смърт и пожари, толкова често започват съвсем като тези, пълни с любов и топлина. Пиърс Дентън натовари колата за пътуването до Нашвил. Това не беше дребно нещо. Двете близначки си имаха безопасни седалки, поставени отзад в крестата, а по средата влизаше по-малката седалка за съвсем малкото им братче Матю. Близначките Джесика и Жанин бяха на три годинки и половина, преминали през ужасното „умножаване на всичко по две“ (то по-скоро се отнасяше за родителите им) и през паралелните приключения, докато се учеха да ходят и говорят. Сега, облечени с еднакви, къси пурпурни роклички и бели чорапогащничета, те позволиха на мама и татко да ги поставят на местата им. Матю влезе след тях, неспокоен и ревлив, но момичетата знаеха, че друсането на колата скоро щеше да го приспи отново — нещо, което той и без това правеше непрекъснато, освен когато сучеше от гърдите на майка си. Бе голям ден: отиваха при баба за събота и неделя.

Пиърс Дентън беше двадесет и седем годишен полицай от малкото градско управление в Грийнвил, щата Тенеси. Все още ходеше на вечерно училище, за да завърши колежа, обаче нямаше по-големи амбиции от тези да гледа семейството си и да живее удобно в покритите с гори планини, където един мъж можеше да ловува и да лови риба с приятели, да посещава някоя приветлива местна църква и изобщо да води такъв живот, какъвто всеки би желал. Професията му носеше много по-малко стрес, отколкото на колегите, работещи другаде, и той не съжаляваше ни най-малко. Грийнвил си имаше свои неприятности като всеки американски град, ала бяха далеч по-малко от тези, които виждаше по телевизията или за които четеше в специализираните списания, оставени по масите в участъка. В осем и петнадесет сутринта той излезе на заден ход на тихата улица и потегли като начало към главен път 11Е. Беше отпочинал и бдителен, а обичайните две чаши сутрешно кафе вече му действаха и разкъсваха паяжините от спокойната нощ (доколкото можеше да е спокойна, когато в спалнята им освен жена му Кандас спеше и бебе). След петнадесет минути излезе на междущатската магистрала 81 и се насочи на юг, а утринното слънце остана зад гърба му.

Движението беше сравнително слабо тази съботна сутрин и все пак за разлика от повечето полицейски служители Дентън не караше бързо, поне не със семейството си. Той по-скоро пътуваше плавно с по-малко от сто и десет километра в час, мъничко над разрешените сто заради леката тръпка да нарушиш незначително закона. Осемдесет и първа магистрала бе типичен американски междущатски път, широка и равна дори след като се извиваше на югозапад през планинската верига, спряла някога първото разпростиране на запад на европейските заселници. При Ню Маркет тя се сля с главен път I-40 и Дентън се смеси с движещия се на запад поток от Северна Каролина. Скоро щеше да бъде в Ноксвил. Погледна в огледалото за задно виждане и видя, че двете му дъщери са вече приспани до полусъзнателно състояние, а ушите му го увериха, че същото важеше за Матю. Вдясно Кенди Дентън също дремеше. Бебето им още не беше усвоило умението да спи през нощта и това оказваше своето влияние на жена му, на която не бяха й се събирали шест пълни часа сън от… „Ами всъщност от раждането на Матю“ — каза си шофьорът. Съпругата му бе миньон и дребната й конструкция страдаше от последните фази на бременността. Беше отпуснала глава на десния прозорец и открадваше малкото възможен сън, преди Матю да се е събудил, за да оповести подновения си глад, макар че с малко късмет това можеше да стане при пристигането им в Нашвил.

Единствената трудна част от пътуването, ако можеше да се нарече така, беше при Ноксвил — средно голям град, разположен предимно на северния бряг на река Тенеси. Беше достатъчно голям, за да има околовръстно шосе, I-640, което Дентън пренебрегна в полза на прекия път на запад.

За разнообразие, времето бе топло. Предишните шест седмици проклетите снежно-ледени бури следваха една след друга и Грийнвил вече изчерпи бюджета си за сол по пътищата и извънредни надници за бригадите. Той се беше отзовал на поне петдесет дребни пътни произшествия и на две сериозни, но най-вече съжаляваше, че не откара новата „Креста“ на автомивка предната нощ. Ярката боя бе прошарена от сол и се радваше, че колата е снабдена с долна обшивка като „стандартна екстра“, понеже архаичният му камион-пикап нямаше такава и ръждясваше и се превръщаше в старо желязо даже докато стоеше неподвижно пред къщата. Освен това количката изглеждаше задоволително. Още няколко сантиметра място за краката нямаше да са излишни, но автомобилът беше неин, не негов, а на нея повече място не й трябваше. Колата бе по-лека от патрулката му и мощността на мотора беше едва наполовина. Това донякъде увеличаваше вибрациите, които бяха силно притъпени от гумираните ресори, обаче все пак се усещаха. „Е — каза си той, — те помагат на хлапетата да задрямат.“

Забеляза, че тук сигурно е валял дори повече сняг. В средата на платното му се беше насъбрала каменна сол като пясъчна диря или нещо подобно. Жалко, че е трябвало да използват толкова много! Направо раздираше колите. Дентън беше сигурен, че това не се отнася за неговата, тъй като прочете всички подробности, преди да се реши да изненада Кенди с нейната червена „Креста“.

 

 

Планините, които прорязват по диагонал тази част от Америка, се казват Грейт Смоукис, според местна легенда, наречени така от самия Даниел Бун^[3]. В действителност бе част от една-единствена верига, простираща се от Джорджия до Мейн и по-нататък и променяща местните си имена почти с всеки щат. В тази й област влагата от многобройните езера и потоци, съчетана с атмосферните условия, образуваше мъгла, появяваща се през цялата година^[4].

Уил Снайдер от „Помощни служби“ работеше извънредно — изгодна ситуация за синдикалния шофьор. Ремаркето „Фрюхауф“, прикачено към неговия дизелов товарен камион „Кенуърт“, бе пълно с навити килими от фабрика в Северна Каролина и пътуваше към търговския й представител в Мемфис за голяма разпродажба. Като опитен шофьор Снайдер напълно го устройваше да отсъства в събота, понеже заплащането беше по-добро, а освен това футболният сезон приключи, пък тревата още не започваше да никне. Очакваше при всички случаи да се прибере за вечеря. „Най-хубавото е, че пътищата са сравнително чисти през този зимен уикенд и постигам добро време“ — помисли си шофьорът, докато вземаше рязък десен завой надолу към долината.

— Опа! — промърмори той. Нямаше нищо необичайно да види мъгла тук, близо до северния изход за щатското шосе-95, водещ към онези бомбаджии край Оук Ридж. Имаше два проблемни участъка по магистрала I-40 и този беше единият. — Проклета мъгла!

Съществуваха два начина да се справи с проблема. Някои спираха продължително, за да пестят гориво или пък просто понеже не обичаха да карат бавно. Не и Снайдер. Като професионален шофьор, виждащ останки от тежки катастрофи встрани от магистралата всяка седмица, той намали веднага, още преди видимостта да е паднала под сто метра. На голямата му машина й трябваше време, за да спре, пък и познаваше шофьор, превърнал някаква миниатюрна японска количка заедно с възрастния й водач в станиол, а неговото време хич не си струваше риска. С плавното преминаване на по-ниска скорост той направи онова, което знаеше, че е най-разумно, и просто за да е напълно сигурен, включи сигналните си светлини.

 

 

Пиърс Дентън извърна раздразнено глава. Още една „Креста“, спортната версия С99, произвеждана засега само в Япония. Тази бе черна с червена ивица отстрани и профуча покрай него със сто и тридесет или малко повече според преценката на набитото му око. В Грийнвил щеше да последва стодоларова глоба и конско от съдията Том Андерс. Откъде се взеха тези две хлапета? Дори не забеляза приближаването им в огледалото. Имаха временни номера. Две млади момичета. Вероятно едното, току-що извадило книжка и получило от татко си нова кола като подарък по този повод, возеше приятелката си, за да й покаже какво значи истинската свобода в Америка. Дентън си помисли, че свободата ще се окаже адски глупава и ще й донесе глоба още в първия ден на пътя. Тук обаче той нямаше правомощия и това бе работа на момчетата от щата. „Типично!“ — помисли си и поклати глава. Бъбреха си и почти не гледаха пътя, но беше по-добре да са напред, отколкото зад гърба му.

 

 

— Господи! — промълви Снайдер. Веднъж чу на един паркинг за камиони, че местните обвинявали за това „лудите хора“ край Оук Ридж. Каквато и да беше причината, видимостта падна почти изведнъж до някакви си девет метра. Лошо. Той превключи сигналните светлини на авариен режим и намали още. Никога не бе го изчислявал, ала с този товар на камиона с ремарке му бяха нужни над осемнадесет метра, за да спре при петдесет километра в час, и то на сух път, какъвто този не беше. От друга страна… Не, реши да не рискува изобщо. Намали скоростта почти на тридесет. Това му струваше половин час. „Помощни служби“ знаеха за този участък от I-40 и непрекъснато повтаряха, че е по-добре да платят това време, отколкото да изплащат евентуалната застраховка. Следейки внимателно пътя, шофьорът включи късовълновото си радио, за да излъчи предупреждение до колегите си.

— Все едно че си в пинг-понг — обясни им по канал 19, а сетивата му бяха изцяло нащрек. Той се взираше в бялата маса от водни пари пред него, докато опасността се приближаваше отзад.

 

 

Мъглата ги хвана съвсем неподготвени. Предположението на Дентън беше правилно. От шестнадесетия рожден ден на Нора Дън бяха изминали точно осем дни, три от които изгуби за получаване на временното си разрешително за шофиране, и бяха навъртени седемдесет и осем километра с новия й спортен модел С99. Тя избра широк и хубав път, най-вече за да провери колко може да вдигне, защото бе млада, а и защото приятелката й Ейми Райс я помоли. Надула компактдиска до дупка и разменяйки впечатления за различни момчета от училище, Нора почти изобщо не гледаше пътя, понеже в крайна сметка не е толкова трудно да задържиш автомобила между непрекъснатата линия вдясно и пунктираната вляво, пък и в огледалото не се виждаше никой, който да я притеснява. Освен това да имаш кола беше далеч по-хубаво от среща с ново момче, тъй като по една или друга причина винаги те трябваше да карат, сякаш една зряла жена не може сама да се справи с шофирането.

Изражението й стана донякъде разтревожено, когато видимостта намаля до… хм, не много (Нора не можеше да прецени точното разстояние), и тя отмести крак от газта, като така позволи на колата да намали досегашната скорост от сто тридесет и четири километра. Пътят отзад бе чист и напред сигурно щеше да е същото. Инструкторите й бяха казали всичко, което трябва да знае, но както ставаше с уроците на всичките й други преподаватели, някои неща беше чула, други не. Важните уроци щеше да получи с опита. Обаче опитът бе учител, с когото още не се познаваше напълно и чиято оценъчна система се оказа прекалено крайна за настоящия момент.

Наистина тя забеляза сигналните светлини на ремаркето „Фрюхауф“, ала пътят й беше непознат и кехлибарените светлинки биха могли да са улични лампи, само дето повечето междущатски магистрали нямаха такива — факт, който поради кратката си шофьорска практика Нора не знаеше. При всички положения допълнителното предупреждение щеше да спести едва секунда. Когато видя сивата квадратна сянка, беше просто твърде късно, а и скоростта й бе паднала само до деветдесет и седем. Като се вземеше и тридесеткилометровата скорост на камиона, ефектът се равняваше приблизително на сблъсък с тридесеттонен неподвижен предмет при седемдесет идва километра в час.

 

 

Винаги се получаваше отвратителен звук. Уил Снайдер го беше чувал и преди. Напомняше му за смачкването на цяло ремарке алуминиеви бирени кутии с преса: определено немузикалното „хряс!“ при раздробяването на автомобил от скоростта, масата и други физични закони, които знаеше по-скоро от опит, отколкото от гимназията.

Силният удар откъм левия заден край на ремаркето отклони предницата на дванадесетметровото тяло надясно, но за щастие ниската скорост му позволи да запази контрол и да спре бързо машината. Като погледна назад и наляво, той видя останките на готината нова японска количка, каквато брат му искаше да си купи, и първата му недообмислена преценка бе, че са просто дяволски малки, за да бъдат безопасни — като че ли това би имало някакво значение при тези обстоятелства. Средата и дясната половина на предницата й бяха нарязани като хармоника, а шасито беше съвсем огънато. След няколко премигвания и по-внимателно проучване съзря нещо червено там, където стъклото трябваше да е чисто…

— Боже Господи!

 

 

Ейми Райс вече бе мъртва въпреки безупречно задействалата се въздушна възглавница от нейната страна. От силата на сблъсъка нейната половина от колата се пъхна под ремаркето, чиято здрава задна броня, проектирана с цел да се предотвратят щети в товарителните пристани, разпори автомобилчето като електрически трион. Нора Дън беше все още жива, но в безсъзнание. Новата й „Креста“ С99 сега представляваше пълна развалина: разцепен алуминиев двигателен блок, шаси, огънато с четиридесет сантиметра извън нормалното, и най-лошото — резервоарът, предварително разяден от ръжда, се беше смачкал между елементите на шасито и течеше.

 

 

Снайдер забеляза изтичащия бензин. Тъй като моторът му още работеше, той бързо премести камиона си до банкета и изскочи с лекия си, червен пожарогасител. Това, че не стигна дотам навреме, спаси живота му.

 

 

— Какво има, Жанин?

— Джесика! — настоя момиченцето, като се чудеше защо хората, че даже и собственият й баща не могат да направят разликата.

— Какво става, Джесика? — поправи се татко й с търпелива усмивка.

— Той мирише! — изкикоти се тя.

— Е, добре — въздъхна Пиърс Дентън. Отмести поглед, за да разтърси рамото на жена си. Точно тогава видя мъглата и вдигна крак от газта.

— Какво има, скъпи?

— Мат си свърши работата.

— Добре… — Кандас откопча предпазния колан и се извърна, за да надникне отзад.

— Ще ми се да не правиш така, Кенди. — Той също се обърна в най-неподходящия момент. При извръщането колата поднесе малко надясно, докато очите му се мъчеха да наблюдават едновременно пътя и развитието в новия автомобил на съпругата му.

— Мамка му! — Инстинктът му казваше да се върне наляво, ала бе навлязъл прекалено много в другото платно и го знаеше още преди лявата му ръка да извърти волана докрай. Удрянето на спирачки също не помогна. Задните колела се заковаха на хлъзгавия път и понесоха автомобила настрани и право в някаква друга „Креста“. Последната му свързана мисъл беше: „Дали е същата, която…“

 

 

Въпреки червения й цвят Снайдер не я забеляза, преди ударът да стане неизбежен. Шофьорът на камиона все още се намираше на шест метра и тичаше натам, прегърнал пожарогасителя като топка за ръгби.

 

 

„Божичко!“ — би казал Дентън, но нямаше време. Първата му мисъл беше, че сблъсъкът не е толкова лош. Виждал бе и по-тежки случаи. Инерцията запрати жена му в смачканата дясна страна и това не беше хубаво, но децата отзад бяха, слава богу, в безопасни седалки, и…

Последният решаващ фактор за края на пет човешки живота беше химическото окисляване. Бензиновият резервоар, неправилно галванизиран подобно на онзи на модела С99, бе изложен на контакт със сол при презокеанското си пътуване и дори още повече при минаването по стръмните пътища на източен Тенеси. Точките на заваряване по него бяха особено уязвими и се разшиха при удара. Изкривяването на шасито доведе до влачене на резервоара по грубата бетонна повърхност; дънната обшивка, поначало незакрепена изцяло, просто се отлющи веднага, в металния резервоар зейна друга пробойна и самият той, направен от стомана, даде искрата за запалването на бензина, разпростиращ се сега напред.

 

 

Изпепеляващата жега на огненото кълбо всъщност поразчисти мъглата и лумна толкова ярко, че задаващите се автомобили наспираха панически от двете страни на магистралата. Това предизвика тройна катастрофа на стотина метра по-нататък по водещите на изток платна, която не беше сериозна, и накара хората да наизскачат от превозните средства и да се приближат. Горещината обхвана и изтеклото гориво от колата на Нора Дън, обви я в пламъци и уби момичето, което по Божията милост изобщо не дойде в съзнание напук на огнената смърт, поела го в прегръдката си.

 

 

Уил Снайдер беше достатъчно близо, за да види всичките пет лица в задаващата се червена „Креста“. Тези на майката и бебето бяха двете, които щеше да помни до края на живота си: настанила се между предните седалки и хванала малкото в ръце, тя изведнъж се обърна, за да види предстоящата смърт, втренчила се право в шофьора на камиона. Внезапният пожар бе ужасна изненада, ала Снайдер, въпреки че престана да тича, не се спря. Лявата задна врата на червената „Креста“ се беше отворила рязко и това му даде възможност, тъй като пламъците бяха предимно от лявата страна на автомобилната развалина, макар и временно. Той се хвърли вътре, вдигнал пожарогасителя като оръжие, докато огънят пълзеше към резервоара с бензин под колата. Прокълнатият случай му даде само един кратък миг за действие, да избере кое от трите деца ще може да живее сред ада, подпалващ вече дрехите и опърлящ лицето му, докато шофьорските ръкавици предпазваха ръцете, разпръскващи охладителен газ в задното купе. Охлаждащият въглероден двуокис щеше да спаси неговия живот, както и още един. Огледа се сред жълтата димна завеса и разпростиращата се бяла пара за бебето, но то не се виждаше никакво, а момиченцето на лявата седалка пищеше от страх и болка точно пред него. Облечените му ръце напипаха и освободиха хромната катарама и той го изтръгна от детската обезопасяваща седалка, като при това счупи ръката му, сетне се отблъсна с крака, за да изскочи от поглъщащите го пламъци. Имаше останала снежна пряспа точно до предпазния парапет и Снайдер се гмурна в нея, като така изгаси собствените си горящи дрехи. После покри детето с пропитата от сол киша със същата цел, а по лицето си усещаше пареща болка — най-беглото предупреждение за онова, което скоро щеше да последва. Наложи си да не се обръща. Чуваше писъци зад гърба си, ала да се върне в пламтящата кола би било самоубийство, към което гледането можеше само да го подтикне. Вместо това сведе поглед към Джесика Дентън, чието лице бе почерняло, дишането й — насечено, и се замоли скоро да се появи полицай, а с него и линейка. След петнадесет минути, когато това се случи, той и детето бяха изпаднали в дълбок шок.