Серия
Джак Ричър (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Trying, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 100 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Лий Чайлд. Труден за убиване

Обсидиан, София, 1998

Худ. оформление: Кръстьо Кръстев

Редактор: Кристин Василева

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN 954-8240-57-2


1

Нейтън Рубин умря, защото прояви храброст. Не онази търпелива и упорита храброст, заради която на война дават медали, а другата — мимолетна и неудържима, с която човек си докарва единствено смърт на тротоара.

Той напусна дома си рано, както правеше по шест дни седмично, петдесет седмици всяка година. Бе закусил умерено, както се полага на дребен, но закръглен мъж, възнамеряващ да посрещне в отлична физическа форма четирийсет и петата си година. Излезе от столовата и тръгна по меките пътеки из коридорите на къщата си край езерото — къща, подходяща за човек, който печели по хиляда долара през всеки от своите триста работни дни в годината. С едно натискане на дистанционното отвори гаража, с леко завъртане на китката включи безшумния двигател на скъпата вносна лимузина. Зареди компактдиск в плейъра, превключи на задна, с широка дъга изкара колата на чистата чакълеста алея, после леко настъпи педала и пое към последното кратко пътуване в своя живот. Шест и четирийсет и пет сутринта, понеделник.

По пътя срещна само зелени светофари и би могло да се каже, че тъкмо това причини гибелта му, защото, когато спря на личното си място за паркиране зад високата фирмена сграда, оставаха още трийсет и осем секунди от фугата на Бах в си минор. Той поседя да я изслуша, докато заглъхнаха и последните мощни звуци на органа, което бе причината да излезе от колата, когато тримата мъже вече наближаваха. Стори му се, че долавя в движението им нещо нередно. Озърна се към тях. Те измениха посоката едновременно, като войници или танцьори. Той отново се обърна към сградата. Тръгна напред. Но после спря. И пак се озърна. Тримата бяха до неговата кола. Опипваха дръжките на вратите.

— Хей! — подвикна той.

Дори не бе вик, а кратко възклицание, сбрало в себе си едновременно изненада, гняв, възмущение и предизвикателство. Инстинктивният звук, който издава един сериозен, културен, наивен гражданин пред нещо неподобаващо. Преди да се опомни, той вече крачеше обратно към колата си. Беше сам срещу трима, но правото бе на негова страна и това му придаваше самоувереност. Подтичвайки назад, той се чувстваше възмутен, могъщ и напълно в свои води.

Но тия чувства бяха измамни. Един префинен жител на изисканите предградия просто не можеше да овладее подобна ситуация. Стегнатото му телосложение се дължеше само на фитнеса. Не струваше пукната пара. Плоските мускули по корема му се разкъсаха още от първия яростен удар. Лицето му клюмна напред и надолу; в същия миг костелив юмрук размаза устните му на пихтия и натроши зъбите под тях. Груби, мускулести ръце го сграбчиха и удържаха прав, сякаш бе лек като перушинка. Някой изтръгна ключовете от пръстите му, друг го зашемети с оглушителен удар по ухото. Устата му се напълни с кръв. Пуснаха го на асфалта и тежки ботуши се врязаха жестоко в гърба му. После в слабините. След това в главата. Съзнанието му помръкна като развален телевизор. Светът наоколо просто изчезна. Смали се до размерите на ослепителна бяла точица и потъна в мрак.

Той умря, защото бе проявил храброст за част от секундата. Но не тогава. Умря много по-късно, когато подир мимолетната храброст дойдоха дългите часове на задъхан и жалък ужас, а след тях избухнаха страшните мигове на безумни, отчаяни крясъци.

 

 

Джак Ричър остана жив, защото прояви предпазливост: А това стана, защото дочу отзвук от миналото. В миналото му се криеха много неща и отзвукът долетя откъм най-неприятните.

Имаше тринайсет години служба в армията, но беше раняван само веднъж, при това не от куршум. Рани го парче от челюстта на един сержант от морската пехота. По онова време Ричър беше с американските умиротворителни сили на летището в Бейрут. Един ден в казармата връхлетя камион, претъпкан с експлозиви. Ричър стоеше край портала. Сержантът се намираше сто метра по-близо до центъра на взрива. Парчето кост бе единственото, което остана от него. То прелетя стоте метра като куршум и със свистене се заби в корема на Ричър. По-късно армейският хирург, който закърпи раната, му каза, че е имал късмет. От истински куршум боляло много повече, особено пък в корема. Именно този отзвук дочу Ричър. И се вслуша твърде внимателно, защото тринайсет години по-късно стоеше на тротоара, а право срещу корема му бе насочено дулото на пистолет. От около четири сантиметра разстояние.

Пистолетът бе деветмилиметров, автоматичен. Чисто нов. Добре смазан. Целеше се ниско, точно в белега от старата рана. Изглеждаше, че притежателят му горе-долу знае какво върши. Предпазителят бе вдигнат. Дулото не трепваше. Нямаше напрежение. Показалецът върху спусъка бе готов да си свърши работата. Ричър отлично разбираше това. Беше насочил цялото си внимание към показалеца.

Стоеше до една млада жена. Държеше я за ръката. Никога преди не се бяха срещали. Тя гледаше втренчено друг подобен пистолет, опрян в корема й. Нейният човек бе по-неспокоен от неговия. Изглеждаше неуверен. Изплашен. Пистолетът му трепереше от напрежение. Ноктите му бяха изгризани. Нервен, тревожен тип. Четиримата стояха на тротоара — тримата бяха застинали като статуи, а четвъртият леко пристъпваше от крак на крак.

Намираха се в центъра на Чикаго. Оживен тротоар, понеделник, последният ден на юни. Посред бял ден, под яркото лятно слънце. Цялата ситуация възникна за част от секундата. Разигра се тъй съвършено, както не би могъл да я планира и най-добрият хореограф. Ричър вървеше по улицата без цел, нито бързо, нито бавно. Минаваше покрай изхода на малко ателие за химическо чистене. Ненадейно вратата се отвори под носа му и на тротоара право пред него издрънча стара метална патерица. Той завъртя глава и зърна жената на прага. От ръцете й бавно се изплъзваха девет плика с почистени дрехи. Беше малко под трийсетте, елегантна, мургава, привлекателна, самоуверена. Очевидно имаше проблеми с крака. Някакво нараняване. По неловката поза Ричър разбра, че я боли. В очите й забеляза молба. Няма проблеми, отвърна той с поглед и вдигна патерицата. Пое деветте плика с една ръка, а с другата й подаде патерицата. Преметна дрехите през рамо и усети как телените закачалки се врязват в пръста му. Жената подпря патерицата на тротоара и пъхна ръка в кръглата гривна. Ричър посегна да я подкрепи. Тя спря за момент. После кимна смутено, той я хвана за лакътя и изчака. Беше готов да помогне, но се чувстваше неловко. Завъртяха се заедно и направиха първата крачка. Ричър възнамеряваше да повърви малко с нея, докато разбере, че всичко е наред. След това щеше да я пусне и да й върне дрехите. Но когато се завъртя, отсреща изникнаха двамата с деветмилиметровите пистолети.

Сега четиримата стояха по двойки един срещу друг. Сякаш бяха седнали да обядват в тясно сепаре. Двамата с пистолетите бяха бели, охранени и донякъде си приличаха — като войници. Среден ръст, късо подстригана кестенява коса. Здрави, мускулести ръце. Широки, розови, невзрачни и простодушни лица. Напрегнати изражения, втренчени погледи. Нервният беше малко по-дребен, като че хабеше в тревоги цялата си енергия. Двамата носеха еднакви карирани ризи и леки памучни якета. Стояха плътно един до друг. Ричър бе много по-висок от другите трима. Виждаше над главите им всичко наоколо. Стоеше изненадан, преметнал през рамо дрехите на жената. Тя само се подпираше на патерицата и гледаше мълчаливо. Двамата се целеха в тях. От упор. Ричър имаше чувството, че стоят така цяла вечност. Но разбираше, че само така му се струва. Едва ли бе минало повече от секунда и половина.

Изглеждаше, че водачът е онзи срещу Ричър. По-едрият. По-спокойният. Той погледна Ричър и жената, след това леко врътна дулото на пистолета си към бордюра. После проговори. Настоятелно, но спокойно. С чувство за власт. Почти нямаше акцент. Може да е от Калифорния, помисли си Ричър.

— В колата, кучко — нареди той. — Ти също, тъпако.

Ричър изви глава и зърна до тротоара скъпа лимузина. Чакаше ги. Голяма, черна кола. Шофьорът се бе протегнал над дясната предна седалка. Посягаше да отвори задната врата. Човекът срещу Ричър отново направи знак с пистолета. Ричър не помръдна. Озърна се. Вероятно му оставаше още секунда и половина, за да прецени положението. Двамата с деветмилиметровите пистолети не го плашеха кой знае колко.

Заради дрехите трябваше да разчита само на едната си ръка, но предполагаше, че може да ги повали без затруднения. Проблемите бяха другаде — отстрани и отзад. Втренчи се към отражението във витрината на ателието. Оживеният кръстопът на двайсет метра зад него гъмжеше от пешеходци. Два заблудени куршума непременно щяха да си намерят мишени. Нямаше и капка съмнение. Нито капка. Това бе проблемът отзад. А проблемът отстрани бе непознатата. Нейните възможности въвеждаха в уравнението неизвестна величина. Нещо не беше наред с крака й. Щеше да реагира бавно. И бавно да се отдръпне. С това преценката му приключи. Не беше готов за схватка. Средата и партньорът бяха неподходящи.

Мъжът с калифорнийския акцент посегна и го хвана за китката, притисната върху рамото от тежестта на деветте плика с дрехи зад гърба му. Дръпна го към колата. Пръстът върху спусъка все още изглеждаше готов за действие. Ричър го гледаше с крайчеца на окото си. Нямаше какво да се прави. Той хвърли още един поглед наоколо и сви рамене. Пусна ръката на жената. Прекрачи към автомобила. Метна пликовете на задната седалка и се вмъкна след тях. Двамата бутнаха жената зад него. После плашливият се настани до нея и затръшна вратата. Водачът седна отпред, до шофьора. Лимузината безшумно, се плъзна напред по асфалта.

 

 

Жената изпъшка от болка и Ричър предположи, че пистолетът на плашливия се врязва в ребрата й. Водачът се бе извъртял и подпираше пистолета си върху широката кожена облегалка. Дулото сочеше право в гърдите на Ричър. Пистолетът бе марка „Глок 17“. Ричър знаеше всичко за това оръжие. Някога бе проучвал прототипа. Докато се възстановяваше от раната в Бейрут, му възложиха да прецени дали е подходящ за използване в неговата част. Глокът беше малък, но стабилен пистолет. Деветнайсет сантиметра от ударника до края на цевта. Достатъчно дълъг, за да дава добри попадения. Ричър улучваше с него кабарчета от двайсет и пет метра. А и куршумите бяха съвсем прилични. Седем грама олово, излитащи от дулото с почти хиляда и двеста километра в час. Имаше пълнител за седемнайсет патрона, оттам му идваше и името. При това беше лек. Въпреки цялата си мощност тежеше по-малко от деветстотин грама. Основните части бяха стоманени. Останалите — пластмасови. Корпус от черен поликарбонат, като скъпа видеокамера. Чудесна изработка.

Но Ричър не го хареса. Не подхождаше за особените изисквания на неговата част. Препоръча да бъде отхвърлен. Вместо него предложи „Берета 92Ф“. Беретата беше също деветмилиметрова, с двеста грама по-тежка, три сантиметра по-дълга и имаше само петнайсет патрона. Но ударната й сила бе с десет процента над тази на глока. Това имаше голямо значение. А и не беше от пластмаса. Ричър избра беретата. Командирът му се съгласи. Придвижи рапорта по-нагоре и цялата армия подкрепи препоръката. В една и съща седмица го повишиха, връчиха му ордени „Сребърна звезда“ и „Пурпурно сърце“ и приеха беретата на въоръжение, макар че беше по-скъпа и съюзниците от НАТО страшно си падаха по глока, а Ричър бе просто един млад офицер, току-що излязъл от „Уест Пойнт“. Скоро след това го преместиха, обиколи военните бази по цял свят и повече не видя глок. До този ден. Днес имаше адски подходящ повод да го разгледа повторно.

Той престана да се интересува от пистолета и отново погледна човека, който го държеше. Лицето му беше загоряло, с ивица по-бледа кожа в основата на косата. Наскоро се бе подстригвал. Шофьорът имаше високо, лъскаво чело, зализана назад оредяла коса, червендалесто лице с остри черти и противната усмивчица на грозник, който се смята за пръв красавец. Същата риза, взета от някой евтин магазин, същото яке. Същата здрава, добре охранена фигура. Същата властна самоувереност с едва доловим примес на лека възбуда. Общо трима — и тримата на възраст от трийсет до трийсет и пет години. Един водач, един стабилен и един плашлив помощник. Всички бяха напрегнати, но изглеждаше, че са репетирали дълго и сега бързат да изпълнят някаква мисия. Загадка. Ричър вдигна поглед над неподвижното дуло на глока и се втренчи в очите на водача. Онзи обаче поклати глава.

— Нито дума, тъпако. Отвориш ли си устата, гръмвам те като едното нищо. Смятай го за обещание. Ако си траеш, може и да отървеш кожата.

Ричър му повярва. Погледът на онзи беше суров, устните — плътно стиснати. Сви рамене и премълча. После колата намали скоростта и навлезе в неравен бетонен двор. Заобиколи зад някаква изоставена фабрика. Досега бяха карали право на юг. Според Ричър трябваше да са минали около осем километра. Шофьорът плавно спря тежката лимузина така, че дясната врата да е точно срещу задницата на малка камионетка, стояща самотно сред просторния двор. Беше форд еконолайн, мръснобял на цвят, не много стар, но явно доста употребяван. Личеше, че отстрани е имало някакъв надпис. Съвсем наскоро го бяха замазали с малко по-светла бяла боя. Ричър плъзна поглед наоколо. Дворът беше осеян с боклуци. До камионетката зърна да се търкаля празна кутия от боя и четка. Не се виждаше жива душа. Дворът бе пуст. Ако смяташе да предприеме нещо, вероятно мястото и моментът бяха подходящи. Но онзи отпред усети мислите му. Усмихна се кисело и посегна към задната седалка. С лявата ръка хвана Ричър за яката, а с дясната пъхна в ухото му цевта на глока.

— Не мърдай, тъпако.

Шофьорът излезе от колата и заобиколи отпред. Измъкна от джоба си още една връзка ключове и отвори задната врата на камионетката. Ричър седеше неподвижно. Да напъхаш пистолета си в нечие ухо не е от най-умните идеи. Ако човекът внезапно врътне глава към теб, дулото изскача навън. Челото го избутва покрай главата. Тогава и най-бързата реакция не върши работа. Изстрелът може евентуално да разкъса ушната раковина и при всяко положение ще пукне тъпанчето на човека. Но това не са смъртоносни рани. За секунда Ричър прецени шансовете си. После плашливият тип измъкна жената навън и я изтласка в каросерията на камионетката. Разстоянието не беше голямо, но тя едва го преодоля с подскачане и накуцване. От едната врата право към другата. Ричър я гледаше с крайчеца на окото си. Плашливият дръпна чантичката от ръцете й, после я хвърли обратно в колата. Тя тупна глухо върху дебелото килимче край краката на Ричър. Беше от скъпа кожа и вътре имаше нещо тежко. Нещо метално. Само един метален предмет в дамска чантичка можеше да тупне така. Ричър пак се озърна към жената. Започваше да му става интересно.

Тя лежеше с разперени ръце на пода отзад. С тоя крак не можеше да се движи добре. После водачът издърпа Ричър по кожената седалка и го предаде на плашливия. Щом единият глок се измъкна от ухото му, другият го мушна в ребрата. Задърпаха го по неравния бетон. Към задната врата на камионетката. Блъснаха го при жената. Докато плашливият се целеше в двамата с трепереща ръка, водачът посегна и извади от колата металната патерица. Прекрачи напред и я метна вътре. Тя отскочи от металната стена с глухо дрънчене. Чантичката и пликовете от химическото останаха в лимузината. После водачът извади от джоба на якето си белезници. Хвана дясната китка на жената и закопча едната, гривна. Грубо я дръпна настрани и хвана лявата ръка на Ричър. Щракна другата гривна. Разтръска веригата, за да провери дали всичко е наред. Затръшна лявата задна врата. Ричър видя как шофьорът изсипва в лимузината някакви пластмасови бутилки. Различи бледия цвят и силния мирис на бензин. Една бутилка на задната седалка, още една на предната. После водачът затръшна и дясната врата. Преди да го обгърне мрак, Ричър видя как шофьорът вади кибрит от джоба си.