Том Кланси
Дълг на честта (29)

27.
НАТРУПВАНЕ

Изоставаха във всяко отношение и с максимална скорост, а най-вече се въртяха в кръг и удивително бързо се забатачваха. Като град, свикнал и същевременно отдаден на предотвратяването на пробойни, Вашингтон и армията му от длъжностни лица бяха твърде заети с четирите едновременни кризи, за да се захванат ефективно с която и да е от тях. Нямаше нищо необичайно — факт, който би бил потискащ за отговарящите за положението хора, ако, разбира се, те имаха време за такова отклонение. Според Райън единственото хубаво нещо беше, че най-голямата новина не се бе разчула. Все още.

— Скот, кои са най-добрите ти специалисти по японските въпроси?

Адлер също продължаваше да е пушач или си бе купил пакет цигари на идване от Държавния департамент. Райън трябваше да упражни всичкия си отслабващ самоконтрол, за да не си поиска една, но не можеше и да каже на госта си да не пали цигара. На всички им се налагаше да се справят със стреса по свои си начини. Фактът, че начинът на Райън някога беше същият като на Адлер, представляваше просто поредната неприятност в един уикенд, който отиде по дяволите по-бързо, отколкото смяташе, че е възможно.

— Мога да съставя работен екип. Кой ръководи операцията?

— Аз — отговори Райън.

— А какво ще каже Брет?

— Просто „да, сър“, след като президентът го уведоми — рече Джак, който беше прекалено уморен за учтивости.

— Хванали са ни за топките, Джак.

— Колко са потенциалните заложници? — попита Райън. Не ставаше дума само за останалите там военни. Сигурно имаше хиляди туристи, бизнесмени, репортери, студенти…

— Няма как да разберем, Джак. Няма начин — призна Адлер. — Добрата новина е, че няма никакви признаци за враждебно отношение. Сега не е като през 1941, поне според мен.

— Ако започне нещо такова… — Повечето американци бяха забравили начина, по който се отнасяха към чуждите пленници. Райън не бе от тях. — Тогава и ние ще започнем да откачаме. Би трябвало да го знаят.

— Познават ни много по-добре отпреди. Имали сме толкова много взаимодействия. Освен това при нас също има хиляди техни хора.

— Не забравяй, Скот, че културата им е коренно различна от нашата. Имат различна религия. Възгледът им за мястото на човека в природата е различен. Стойността, която дават на човешкия живот, също е различна — констатира мрачно съветникът по националната сигурност.

— Сега не е моментът за расизъм, Джак — подхвърли на място Адлер.

— Всичко това са факти. Не съм казал, че са по-низши от нас. Казах, че няма да направим грешката да приемем, че техните мотиви са същите като нашите… Разбираш ли?

— Така става, струва ми се — отстъпи заместник държавният секретар.

— Затова за съвети ми трябват хора, които наистина разбират културата им. Искам хора, които мислят като тях. — Номерът беше как да им намери място, но на долния етаж имаше кабинети, чиито обитатели можеха да се изнесат, макар и с викове и писъци колко важни са протоколът и политическите кампании.

— Мога да намеря няколко — обеща Адлер.

— Какви са новините от посолствата?

— Никой нищо не знае. Има обаче интересно развитие на нещата в Корея.

— А по-точно?

— Военното ни аташе в Сеул се е срещнал с някои приятели, за да предложи привеждането на някои бази в бойна готовност. Те отказали. Това е първият случай, в който корейците ни казват „не“. Сигурно правителството им все още се опитва да проумее обстановката.

— Така или иначе е прекалено рано за този ход.

— Ще предприемем ли изобщо нещо?

Райън поклати глава.

— Още не знам. — После телефонът иззвъня.

— Националният военен команден център на СТЛ, доктор Райън.

— Райън слуша — каза Джак, като вдигна слушалката. — Да, свържете го. По дяволите! — промълви той толкова тихо, че Адлер едва го чу. — Адмирале, ще ви се обадя пак малко по-късно.

— Сега пък какво?

— Индийците — поясни Райън.

 

 

— Приканвам събралите се към ред — рече Марк Грант и почука по масата с писалката си. Празните места бяха само с две по-малко от заетите, ала това правеше кворум. — Джордж, имаш думата.

Израженията на всички лица обезпокоиха Джордж Уинстън. От една страна, мъжете и жените, определящи политиката на „Колумб груп“, бяха изтощени физически. От друга, бяха изпаднали в паника. Ала третият фактор му причини най-много болка: безграничната надежда, която възлагаха на присъствието му, сякаш той бе Исус, дошъл да разчисти храма. Не би трябвало да е така. Нито един човек не би могъл да има такава сила. Американската икономика беше необятна. Прекалено много хора зависеха от нея. И най-вече: бе твърде сложна, за да може един или дори двадесет човека да я разберат напълно. Такъв беше проблемът с моделите, от които всички зависят. Рано или късно се стигаше до момента, когато започваха опити да се измери, прецени и сложи в ред нещо, което просто го имаше. То съществуваше. Действаше. Функционираше. Хората имаха нужда от него, но в действителност никой не знаеше на какъв принцип работи. Илюзията на марксистите, че те все пак знаят, е била основната им грешка. Руснаците три поколения наред се мъчеха да заповядват на икономиката как да действа, вместо да я оставят да функционира сама, и накрая се превърнаха на просяци в най-богатата държава на света. Тук не бе много по-различно. Вместо да я контролират, те се опитваха да живеят на неин гръб, ала и в двата случая трябваше да съществува илюзията, че я разбираш. А никой не я разбираше освен в най-широкия смисъл на думата.

На най-простото равнище всичко се свеждаше до нужди и време. Хората имат потребности. Храна и подслон са първите две. Затова други хора отглеждат храната и строят къщи. И двете неща изискват време и тъй като времето е най-ценната стока, позната на човека, то трябва да бъде възнаградено. Вземете за пример една кола — хората се нуждаят и от транспорт. Когато си купиш кола, плащаш на хората за времето, загубено за сглобяване, за времето, нужно за произвеждане на всичките части, и най-сетне плащаш на миньорите за времето, изразходвано за изкопаване на желязната и алуминиевата руда от земята. Дотук е съвсем просто. Сложното започва с всичките потенциални възможности. Човек може да кара повече от една марка кола. Всеки доставчик на продукти включва в цената различните възможности да получава онова, което му трябва, от различни източници, и тъй като времето е пари, човекът, използващ най-ефикасно времето си, получава допълнително възнаграждение. Това се нарича конкуренция и представлява безкрайно надпреварване на всеки срещу всеки. По принцип всяко предприятие и в известен смисъл всеки един човек в американската икономика се конкурира с всички останали. Всеки е работник и същевременно всеки е потребител. Всеки допринася с нещо, което другите използват. Всички избират продукти и услуги от необятното меню, предлагано от икономиката. Такава е основната идея.

Истинското усложнение идва от всичките възможни взаимодействия. Кой какво купува и от кого? Кой става по-продуктивен, тоест кой по-добре се възползва от времето си, с което облагодетелства както потребителите, така и себе си? Когато всички участват в играта, сякаш имаме огромна тълпа и всички говорят едновременно с останалите. Просто не можеш да следиш всичките разговори.

Въпреки всичко Уолстрийт поддържаше илюзията, че може, че компютърните й модели са в състояние да предвиждат ежедневно какво ще се случи в общи линии. Това не бе възможно. Можеше да анализираш отделни компании, да имаш представа къде постъпват правилно и къде не. До известна степен чрез един или няколко такива анализа можеш да различиш тенденциите и да извлечеш полза от тях. Използването на компютри и модели обаче отиде твърде далеч и чрез дедуктивни техники се отдалечаваше все повече и повече от взетата за основа реалност, а фактът, че горе-долу номерът минаваше години наред, само засили илюзията. Крахът преди три дни разби илюзията и сега те нямаха нищо, за което да се хванат. „Нищо освен мен“ — поправи се Джордж Уинстън, докато разгадаваше израженията им.

Бившият президент на „Колумб груп“ знаеше границите си. Осъзнаваше до каква степен разбира системата и знаеше приблизително къде свършват познанията му. Ясно му беше, че никой не можеше да задвижи целия механизъм и тази насока на мислите го накара да стигне почти толкова далеч, колкото му беше нужно в тази мрачна нощ в Ню Йорк.

— Тук, изглежда, няма водач. Какво ще стане утре? — попита той и всички „научни гении“ отвърнаха очи от неговите и забиха погледи в масата, а някои от тях се спогледаха с хората, седнали случайно срещу тях. Само преди три дни някой би се обадил и би изказал мнение с повече или по-малко увереност. Ала не и сега, понеже никой не знаеше отговора. Никой нямаше ни най-малка представа. И така, никой не проговори. — Имате си президент. Посъветва ли ви нещо той? — попита тогава Уинстън.

Всички поклатиха глави. Разбира се, както Уинстън очакваше, човекът, който зададе въпроса, беше Марк Грант:

— Дами и господа, съветът на директорите е този, който избира президента и генералния ни директор, не е ли така? Сега ни трябва водач.

— Джордж — обади се друг мъж, — пак ли си с нас?

— Ако не съм, то духът ми прави най-идиотското пътешествие, което сте виждали. — Шегата не бе кой знае каква, но предизвика усмивки и даде началото на малко ентусиазъм.

— В такъв случай предлагам да обявим поста на президента и генералния директор за свободен.

— Подкрепям го.

— Поставено е предложение — рече Марк Грант някак по-енергично. — Гласове „за“?

Последва хор от утвърдителни отговори.

— Против?

Тишина.

— Предложението се приема. Президентското място на „Колумб груп“ сега е свободно. Има ли друго предложение от съвета?

— Предлагам кандидатурата на Джордж Уинстън за наш генерален директор и президент — обади се някой друг.

— Подкрепям го.

— За? — попита Грант. Това гласуване се различаваше от предното само по нарасналия ентусиазъм.

— Добре дошъл пак, Джордж.

Последваха вяли и откъслечни аплодисменти.

— Добре. — Уинстън стана. Отговорността отново бе негова. Следващите му думи бяха неуместни: — Някой трябва да уведоми Ямата. — Той закрачи из стаята. — Така, първо: искам да видя всичко, което имаме за сделките в петък. Преди да започнем да се чудим как да оправим бакиите, трябва да разберем как се е стигнало до тях. Седмицата ще ни се види дълга, приятели, ала отговаряме за хора, които се налага да предпазим.

Съзнаваше, че първата задача ще е изключително трудна. Уинстън не знаеше дали някой може да оправи нещата, обаче трябваше да проучат какво се беше объркало така. Чувстваше, че е надушил нещо. Завладяваше го онази краста, свързана с почти достатъчната информация, за да се захване с нещо определено. Отчасти го водеше инстинкт — нещо, от което той зависеше и в което същевременно не вярваше, докато можеше да си начеше крастата с обосновани факти. Имаше обаче и нещо друго и не можеше да каже какво е. Затова пък знаеше, че трябва да разбере.

 

 

Даже добрите новини можеха да са зловещи. Генерал Арима отнемаше доста от телевизионното време и се справяше добре. Последната новина беше, че на всеки гражданин, желаещ да напусне Сайпан, ще му бъде отпуснат безплатен самолетен билет до Токио, откъдето по-късно ще вземе полет за САЩ. В общи линии думите му означаваха, че нищо съществено не се е променило.

— Друг път — изръмжа Пийт Бъроус срещу усмихнатото лице в кинескопа.

— Знаеш ли, просто не го вярвам — каза Ореза, събудил се след пет часа сън.

— Аз му вярвам. Погледни онова хълмче на югоизток оттук.

Португалеца потри гъстата си брада и погледна натам. На върха на един хълм на километър от тях, наскоро оголен за поредния хотел (плажните парцели на острова се бяха свършили), около осемдесет човека монтираха установка за ракети „Пейтриът“. Радарните табла вече бяха издигнати, а докато той наблюдаваше, първият от четирите сандъка бе избутан на място.

— Е, какво ще предприемем по въпроса? — попита инженерът.

— Хей, аз само управлявам кораби, забрави ли?

— Бил си униформен, нали?

— Брегова охрана — рече Ореза. — Никога не съм убивал човек. А колкото до това чудо… — Той посочи ракетната площадка. — По дяволите, вероятно знаеш за него повече от мен.

— Произвеждат ги в Масачузетс. В Рейтиън, струва ми се. Компанията ми прави някои от чиповете. — И знанията на Бъроус се простираха дотук. — Възнамеряват да останат, а?

— Така е. — Ореза взе бинокъла си и пак се загледа през прозорците. Можеше да види шест кръстопътя. Всичките се охраняваха от по десетина човека (тоест отделение, този термин поне знаеше) и комбинация от тойоти и други марки джипове. Въпреки че мнозина имаха кобури на коланите си, сега не се виждаха никакви тежки оръжия, сякаш не искаха да приличат на някоя южноамериканска хунта от старата епоха. На всяко превозно средство, минаващо оттам (те не спряха никого, докато той гледаше), войниците махваха дружелюбно. „Реклама — помисли си Ореза. — Хубава реклама.“

— Направо хипарски хуманизъм! — отбеляза лейтенантът. А той не би бил възможен, ако не бяха дяволски самоуверени. Даже ракетният екип на съседния хълм. Те не действаха трескаво. Изпълняваха задачите си дисциплинирано и професионално и в това нямаше нищо лошо, ала ако очакваш скоро да използваш машинките, мърдаш по-живо. Имаше разлика между операция в мирно и операция във военно време, колкото и да си повтаряш, че ученията би трябвало да премахнат тази разлика. Той пак насочи вниманието към най-близките кръстовища. Постовете там не бяха ни най-малко напрегнати. Изглеждаха и действаха като войници, но главите им не се въртяха да оглеждат наоколо, както би трябвало да е на неприятелска територия.

Това би могло да е хубаво. Никакви масови арести и безчинства — обичайните помощни средства при нашествия. Никакво явно демонстриране на сила с изключение на самото им присъствие. Ореза си каза, че почти не се усещаше присъствието им, само дето наистина бяха тук. И възнамеряваха да останат. Смятаха също, че никой няма да се възпротиви. А нямаше съмнение, че той не беше в състояние да промени плана им по никакъв начин.

 

 

— Добре, ето ги първите спътникови снимки — каза Джексън. — Нямахме много време да ги анализираме, но…

— Но ще го направим — довърши изречението му Райън. — Не забравяй, че съм упълномощен служител на Националното разузнаване. Мога да се справя с необработени материали.

— Аз имам ли достъп до такива секретни данни? — попита Адлер.

— Вече имаш. — Райън запали лампата на бюрото си, а Роби нагласи комбинацията на куфарчето си за книжа. — Кога минава отново над Япония?

— Горе-долу сега, обаче има облаци над повечето острови.

— Да не търсим ядрени оръжия? — поинтересува се Адлер.

Отговорът дойде от адмирал Джексън:

— Можете да си заложите задника, сър. — Той извади първата фотография на Сайпан. На кея имаше два ферибота за коли. Съседният паркинг бе обсипан с методично подредени военни превозни средства, повечето камиони.

— Предположения? — попита Райън.

— Усилена дивизия. — Писалката му докосна един грозд от точки. — Това е установка за „Пейтриът“. Тилова артилерия. Това прилича на голям радар за въздушна отбрана, разглобен за транспортиране. На това островче има триста шестдесет и пет метров хълм. Ще се вижда надалеч, а и видимият хоризонт оттам е на цели осемдесет километра. — Появи се друга снимка. — Летищата. Това са пет изтребителя F-15. Вижте тук, уловихме във въздуха два от кацащите им F-3.

— F-3 ли? — попита Адлер.

— Производствената версия на самолетите FS-X — поясни Джексън. — Сравнително добри възможности, но всъщност са преработени изтребители F-16. „Ийгъл“ е за въздушна отбрана. Това пале е хубав щурмови самолет.

— Трябва да изчакаме още снимки — заяви Райън, като тонът му изведнъж стана сериозен. Сега нещата някак си бяха реални. Истински реални, както обичаше да казва, даже метафизически. Вече не бяха плод на анализи или устни доклади. Сега разполагаше със заснето доказателство. Родината му несъмнено беше във война.

Джексън кимна.

— Най-вече ни трябват професионалисти, които да проучат тези спътникови снимки, ала спътникът ще снима там четири пъти дневно, щом времето позволява, и ще се наложи да изследваме всеки квадратен сантиметър от тази скала, както и от Тиниан, Рота, Гуам и всички други островчета.

— Господи, Роби, можем ли да го направим? — попита Джак. Въпросът, макар и без никакъв умисъл, загатваше за неща, които дори той още не можеше да схване.

Адмирал Джексън бавно вдигна очи от спътниковите снимки и гласът му изведнъж престана да е гневен, след като професионалният му опит на военноморски офицер се обади.

— Още не зная. — Той направи пауза, сетне постави свой въпрос: — А ще опитаме ли?

— Аз също не зная — отвърна съветникът по националната сигурност. — Роби?

— Да, Джак?

— Преди да решим дали ще опитаме, трябва да знаем дали ще можем.

Адмирал Джексън кимна.

— Тъй вярно.

 

 

Стоя буден през по-голямата част от нощта и слуша хъркането на партньора си. „Какви магии прави този човек?“ — запита се безсилно Чавес. Как, по дяволите, можеше да спи? Отвън слънцето грееше, неизбежният шум на Токио сутрин проникваше гръмко през прозорци и стени и все пак Джон спеше. „Е — помисли си Динг, — той е възрастен и може би има нужда от почивка.“ Сетне се случи най-изумителното нещо за целия им престой в тази страна. Телефонът иззвъня. Звъненето накара Джон широко да отвори очи, обаче Чавес докопа телефона първи.

— Товарищи — каза някакъв глас. — От толкова време да сте в страната и да не ми се обадите?

— Кой се обажда? — попита Динг. Колкото и усърдно да бе изучавал руския, като го чу сега по телефона, и то тук, езикът му заприлича на марсиански. Трудно му беше да накара гласа си да звучи сънено. След секунда му стана трудно и да задържи очите си в очните кухини.

Весел смях, който би трябвало да е искрен, отекна в телефонната линия.

— Евгений Павлович, кой друг? Изстържи четината от лицето си и ела с мен да закусваш. Долу съм.

Доминго Чавес Почувства как сърцето му спира. Не прескочи просто веднъж — би се заклел, че то не работеше, докато сам не пожела сърцето му да затупти отново, а когато това стана, пулсът му стана бесен.

— Дай ни няколко минути.

— Иван Сергеевич пак е препил, а? — попита гласът и отново се разсмя. — Кажи му, че вече е прекалено стар за тези глупости. Чудесно, ще си взема чай и ще чакам.

През цялото време Кларк бе впил очи в неговите или поне през първите няколко секунди. Сетне започнаха да претърсват стаята за опасностите, които би трябвало да крие — толкова бледо стана лицето на партньора му. Знаеше, че Доминго не се плаши лесно, ала каквото и да беше чул по телефона, то почти го бе хвърлило в паника.

Добре. Джон стана и включи телевизора. Ако пред стаята ги чакаше опасност, вече беше твърде късно. Прозорецът не позволяваше да се избяга. Коридорът отвън можеше спокойно да е препълнен с въоръжени полицаи, затова по вече установената процедура първо се запъти към банята. Погледна се в огледалото, докато водата в тоалетната течеше. Преди ръчката да се изправи в изходно положение, Чавес се появи.

— Онзи по телефона ме нарече „Евгений“. Каза, че ни чака долу.

— Как ти се стори? — попита Кларк.

— Като руснак. Правилен акцент, правилен синтаксис — Тоалетната спря да шуми и не можеха да продължат разговора за известно време.

„Мамка му!“ — помисли си Кларк и се взря в огледалото за отговор, но намери само две много объркани лица. Е, добре. Разузнавачът започна да се мие и да обмисля възможностите. „Мисли!“ Ако беше японската полиция, дали биха си правили труда да… Не. Вероятността бе малка. Всички смятаха шпионите не само за отвратителни, но и за опасни — любопитно наследство от филмите с Джеймс Бонд. Вероятността разузнавачи да започнат престрелка беше толкова голяма, колкото да им пораснат криле и да полетят. Най-важните им физически умения бяха бягането и криенето, обаче, изглежда, никой не можеше да го проумее и ако местните ченгета бяха по дирите им, то… то би се събудил от опрян до лицето му пистолет. А не стана така, нали? „Добре.“ Нямаше непосредствена опасност. Може би.

Чавес наблюдаваше с голямо удивление как Кларк бавно си умива ръцете и лицето, обръсва се грижливо и си измива зъбите, преди да напусне банята. Когато свърши, той дори се усмихна, понеже това изражение вървеше с възприетия тон:

— Евгений Павлович, трябва да се покажем културни пред приятеля ни, нали? Не сме се виждали от месеци. — След пет минути те се озоваха в коридора.

Актьорските умения са не по-малко важни за разузнавачите, отколкото за работещите в истински театър, понеже както на сцената, така и в шпионския бизнес рядко се дава възможност за дубли. Майор Борис Илич Шеренко беше заместник-резидент на токийския клон на Руската служба за външно разузнаване, събуден преди четири часа от привидно безобидно обаждане от посолството. Под прикритието на културно аташе той напоследък бе зает да урежда последните подробности по турнето в Япония на балета от Санкт Петербург. С петнадесетгодишен стаж като агент на Първо главно (или външно) управление на КГБ, сега той изпълняваше същата функция за новата си и по-малка агенция. Шеренко си помисли, че даже сега работата му е по-важна. Тъй като нацията му вече имаше далеч по-малки възможности да се справя с външните заплахи, тя повече отвсякога се нуждаеше от добро разузнаване. Вероятно тази беше причината за това безумие. Или пък онези в Москва напълно се бяха побъркали. Нямаше как да разбере. Поне чаят бе хубав.

В посолството го очакваше закодирано съобщение от централата в Москва (процедурата не беше се променила) с имена и подробни описания. Чрез тях успя да ги разпознае лесно. По-лесно, отколкото да Проумее получените инструкции.

— Ваня! — Шеренко почти изприпка и сграбчи ръката на по-възрастния мъж за сърдечно ръкостискане, ала забрави целувката, с която руснаците са известни. Направи го отчасти, за да не засегне прекалената японска чувствителност, и отчасти от опасения, че американецът може да го удари, колкото и нетемпераментна да бе нацията му. Безумие или не, моментът заслужаваше да му се насладиш. Ситуацията, в която можеше да натрие на публично място носовете на двама старши служители на ЦРУ, не беше лишена от хумор. — Толкова време мина!

Шеренко забеляза, че по-младият прави всичко възможно да прикрие чувствата си, но нямаше особен успех. КГБ не знаеше нищо за него. Неговата агенция обаче познаваше лицето Джон Кларк. Разполагаха само с име и повърхностно описание, което би могло да се отнася за бял мъж от всякаква националност. Между сто осемдесет и пет и сто и деветдесет сантиметра. Деветдесет кила. Тъмна коса. В добра форма. Към това Шеренко можеше да добави сини очи и силна ръка. Здрави нерви. „Изключително здрави нерви“ — поправи се майорът.

— Наистина, отдавна беше. Как е семейството, приятелю?

„На всичко отгоре отличен руски“ — помисли си Шеренко, след като долови петербургския акцент. Докато съставяше списък на физическите характеристики на американеца, той видя, че двата чифта очи — едните сини, другите черни — запаметяват неговите.

— На Наталия й липсваш. Елате! Гладен съм! Да закусим! — Той ги поведе към ъгловото си сепаре.

„КЛАРК, ДЖОН“ — гласеше заглавието на оскъдното досие в Москва. Едно толкова безлично име, че други фалшиви имена бяха неизвестни и вероятно никога не бяха му поставяни. Оперативен работник, полувоенен, заподозрян в изпълняването на специални, тайни функции. Повече от две (2) разузнавателни звезди за смелост и (или) вещина в опасни операции. За кратко работил като служител по сигурността, в който период никой не си направил труда да му направи снимки. „Типично“ — помисли си Шеренко. Сега, докато се взираше в него през масата, той виждаше един спокоен мъж, отпуснал се пред своя стар приятел, когото е срещнал за пръв път преди около две минути. Е, винаги е знаел, че ЦРУ има в редиците си добри агенти.

— Тук можем да говорим — добави Шеренко по-тихо, все така на руски.

— Толкова ли е…

— Борис Илич Шеренко, майор, Заместник-резидент — представи се той най-сетне. След това кимна поотделно на гостите си. — Вие сте Джон Кларк… и Доминго Чавес.

— И се намираме в проклетата „Зона на здрача“ — измърмори Динг.

— „Сливовите цветове разцъфват и леките жени в бордея с нови шалове цъфват.“ Не е точно Пушкин, нали? Дори не прилича на Пастернак. Дребни арогантни варвари. — Беше в Япония от три години, Пристигна с очаквания да завари приятно и интересно място за бизнес. Започна да не харесва много страни на японската култура и най-вече общоприетото превъзходство на местните спрямо всичко друго в света, което особено много обиждаше един руснак, изпитващ съвсем същите чувства.

— Бихте ли ни казали за какво е всичко това, другарю майор? — попита Кларк.

Сега Шеренко заговори спокойно. Забавната страна на срещата им вече бе история за всички, макар американците изобщо да не я оцениха.

— Вашата Мери Патриша Фоли се свързала с нашия Сергей Николаевич Головко и помолила за съдействие. Зная, че имате още един служител в Токио, ала не и името му. Имам също така инструкции да ви съобщя, другарю „Клерк“, че жена ви и дъщерите ви са добре. По-малката отново е в списъка на отличниците в университета си и има добри шансове да я приемат в медицински колеж. Ако искате още доказателства за искреността ми, страхувам се, че не мога да ви помогна. — Майорът забеляза как по лицето на по-младия мъж пробягва нотка на доволство и се запита за какво е всичко това.

„Е, така нещата се уреждат — помисли си Джон. — Почти.“

— Е, Борис, със сигурност знаете как да привлечете вниманието на човек. А сега може би вече можете да ни кажете какво, по дяволите, става.

— Ние също не го очаквахме — започна Шеренко и засегна всички кулминационни моменти. Оказа се, че информацията му е донякъде по-добра от данните, които Кларк получи от Чет Номури, но съвсем не обхващаше всичко. В разузнаването беше така. Никога не получаваш пълната картина, а изпуснатите части винаги бяха важни.

— Откъде знаете, че можем да действаме в безопасност?

— Знаете, че не мога…

— Борис Илич, животът ми е в ръцете ви. Знаете, че имам жена и две дъщери. За мен животът ми е важен, за тях също — изтъкна Джон разумно. Той започваше да изглежда все по-страховито в очите на професионалиста срещу него. Не ставаше дума за страх. Кларк съзнаваше, че е способен шпионин, а и Шеренко създаваше същото впечатление. Понятието „доверие“ бе едновременно решаващо и чуждо на разузнавателните операции. Трябваше да вярваш на хората си и все пак никога не можеш да им се довериш докрай в бранша, където двуличието е начин на живот.

— Прикритието ви действа по-добре, отколкото си мислите. Японците смятат, че сте руснаци, така че няма да ви безпокоят. Можем да се погрижим за това — заяви самоуверено той.

— За колко време?

Шеренко си каза, че въпросът на Кларк е доста проницателен.

— Да, този въпрос винаги съществува, нали?

— Как ще се свързваме? — попита Джон.

— Разбрах, че се нуждаете от висококачествена телефонна връзка. — Той му подаде една карта под масата. — Сега цяло Токио е с комуникации от оптични влакна. Имаме няколко подобни линии до Москва. Докато ние разговаряме, специалната ви машинка за комуникации е на път за там. Чувам, че е страхотна. Бих искал да я видя — рече Борис и повдигна чело.

— Тя е само чип от постоянната памет — обясни му Чавес. — Дори не мога да ви кажа кой точно.

— Хитро — отбеляза Шеренко.

— Доколко сериозни са намеренията им? — попита го по-младият агент.

— Като че ли са прехвърлили общо три дивизии на Марианските острови. Флотът им е атакувал вашия. — Майорът им предаде известните му подробности. — Трябва да ви призная, че според нас ще срещнете големи трудности, когато решите да си върнете островите.

— Колко големи? — поинтересува се Кларк.

Руснакът сви рамене. Жестът му не бе лишен от съчувствие.

— Москва смята, че това не е много вероятно. Възможностите ви са почти толкова жалки, колкото са вече и нашите.

„И именно затова стават тези неща“ — прецени на място Кларк. Ето защо имаше нов приятел в една чужда земя. Той бе казал на Чавес, на практика при първата им среща, един цитат от Хенри Кисинджър: „Дори параноиците имат врагове.“ Понякога се питаше защо руснаците не вземеха да отпечатат фразата на парите си, нещо като американското „E pluribus unum^[1].“ Майтапът беше, че можеха да подплатят лозунга с много факти от историята. В това отношение същото важеше за Америка.

— Продължавайте.

— Проникнали сме изцяло в официалните им разузнавателни органи, в армията им също, обаче БОДИЛ е търговска мрежа и подразбрах, че получавате по-добра информация от моята. Не съм сигурен какво значи това. — Последното не бе съвсем вярно, ала Шеренко разграничаваше нещата, които знае, от онези, за които предполага, и като опитен шпионин засега изразяваше гласно само първите.

— Значи ни чака много работа.

Майорът кимна.

— Спокойно можете да идвате в канцеларията на посолството.

— Уведомете ме, когато комуникационният апарат пристигне в Москва. — Кларк можеше да каже още неща, но се въздържа. Нямаше да повярва напълно, докато не получеше нужното потвърждение по електронен път. Стори му се много странно, че се нуждае от него, ала ако Шеренко казваше истината относно степента, до която са проникнали в японското правителство, то самото то можеше да се е обърнало в тяхна полза. Да, старите навици умираха особено трудно в този бизнес. Единственото успокоително нещо беше, че събеседникът му знаеше, че Джон премълчава факти, и, изглежда, не възразяваше за момента.

— Непременно.

 

 

Не бяха нужни много хора, за да се препълни Овалният кабинет. Залата на най-висшата власт в най-могъщата нация в света (или поне Райън се надяваше, че тя все още е такава) беше по-малка от кабинета, който му дадоха при завръщането му във финансовата сфера… Той за първи път осъзна, че всъщност тя е по-малка и от ъгловия му кабинет в Западното крило.

Всички бяха изтощени. Брет Хансън имаше особено измъчен вид. Само Арни ван Дам изглеждаше горе-долу нормално, но пък той винаги създаваше впечатление, че идва от гуляй. Бъз Фидлър май бе на крачка от отчаянието. Министърът на отбраната обаче беше най-зле от всички. Именно той ръководеше съкращаването на американската войска, той заявяваше пред Конгреса почти ежеседмично, че способностите на страната далеч превишават нуждите й. Райън си спомняше изнесените по телевизията аргументи, вътрешните официални ноти, датиращи отпреди няколко години, почти отчаяните протести на униформените началник-щабове, които те почтено скриха от медиите. Не бе трудно да се отгатне какво си мислеше в момента министърът на отбраната. Този великолепен бюрократ, толкова убеден в прозорливостта и преценката си, току-що се беше забил с пълна сила в равната, непрощаваща стена, наречена действителност.

— Икономическият проблем — обади се президентът Дърлинг и така донесе голямо облекчение на министъра на отбраната. — Проблемът е в банките. Те ще се дръпнат уплашено, докато не оправим положението в Депозитното контролно дружество. Днес толкова много банки сключват сделки, че не знаят какви са собствените им резерви. Хората ще се опитат да обърнат в пари дяловете си във взаимните фондове, контролирани от тези банки. Председателят на Федералния резервен фонд вече започна да ги убеждава, като използва високия си пост.

— И какво точно им казва? — попита Джак.

— Казва им, че могат да използват неограничен кредит. Че паричните резерви ще бъдат достатъчни за нуждите им. Че могат да вземат на заем толкова пари, колкото искат.

— Така се стига до инфлация — подчерта Ван Дам. — Това е много опасно.

— Не съвсем — възрази Райън. — За известен период от време инфлацията е като тежка хрема, против която пиеш аспирин и пилешки бульон. Случилото се в петък прилича на сърдечна криза. Първо трябва да лекуваш нея. Ако банките не отворят както обикновено… Увереността е най-важното. Бъз е прав.

За пореден път Роджър Дърлинг благослови факта, че първото оттегляне на Райън от правителството го бе върнало във финансовия сектор.

— Ами пазарите? — обърна се президентът към министъра на финансите.

— Затворени са. Говорих с всички борси. Докато регистрите на ДКД не бъдат възстановени, няма да има организирана търговия.

— Какво значи това? — попита Хансън.

Райън забеляза, че министърът на отбраната не казва нищо. „Обикновено е толкова самоуверен и бърза да изкаже мнение“ — помисли си той. При други обстоятелства би приел наистина радушно новооткритата му затвореност.

— Не си длъжен да търгуваш с акции на партера на Нюйоркската фондова борса — обясни Фидлър. — Ако искаш, можеш да го направиш в тоалетната на местния клуб.

— И хората ще го сторят — добави Райън. — Няма да са много, ала ще има няколко.

— Това ще бъде ли от значение? Ами чуждите борси? — поинтересува се Дърлинг. — С нашите ценни книжа се търгува по цял свят.

— Отвъд океана няма достатъчно ликвидност — отговори Фидлър. — Е, не че няма съвсем, но борсите в Ню Йорк определят стандартите, които всички използват, и без тях никой не знае какви са цените.

— Имат записи от електронните табла, нали? — попита Ван Дам.

— Да, обаче тези записи са изложени на риск, а човек не може да заложи милиони въз основа на неточна информация. Всъщност не е толкова лошо, че изтече информация за ДКД. Така получаваме прикритие, което можем да използваме ден-два — разсъждаваше Райън. — Хората могат да приемат факта, че една неизправност в системата е съсипала нещата. За известно време това ще ги предпази от пълна паника. Колко време е нужно, за да се оправят регистрите?

— Все още не знаят — призна Фидлър. — Продължават с опитите да подредят записите.

— Тогава вероятно ще разполагаме с време до сряда. — Джак разтри очи. Щеше му се да се изправи и да закрачи наоколо, просто за да раздвижи кръвта си, ала само президентът правеше така в Овалния кабинет.

— Бях на заседание заедно с шефовете на всички борси. Те приканват всички да се явят на работа като в нормален ден. Ще имат нареждания да се суетят и да се правят на заети пред телевизионните камери.

— Хубава идея, Бъз — успя да изпревари всички президентът, а Райън одобрително вдигна палец към министъра на финансите.

— Трябва бързо да стигнем до някакво решение — продължи Фидлър. — Джак вероятно е прав. До сряда следобед ще има истинска паника и не мога да си представя какво ще стане — заключи той сериозно. Тази вечер обаче новините не бяха толкова лоши. Можеха да си поемат дъх, а щяха да им се удадат и други възможности за това.

— Следваща точка — обади се Ван Дам, като така отмени Шефа. — Случаят с Ед Килти ще приключи тихомълком. Той ще сключи сделка с Темида, така че този политически шут вече няма да лежи на гърбовете ни. Разбира се — шефът на президентската канцелария погледна към Дърлинг, — в такъв случай трябва да запълним този пост скоро.

— Това ще почака — заяви президентът. — Брет… Индия.

— Посланикът Уилямс чува някои застрашителни неща. Анализът на флота вероятно е правилен. Изглежда, индийците сериозно обмислят ходове срещу Шри Ланка.

— Страхотно подбиране на времето — чу Райън, докато гледаше в земята.

Сетне се обади:

— Военноморските сили се нуждаят от оперативни указания. Там разполагаме с бойно съединение от два самолетоносача. Ако е време да се чупят глави, те трябва да знаят каква свобода им се дава. — Длъжен беше да го каже заради обещанието му пред Роби Джексън, но знаеше какъв ще е отговорът. Тук нещата още не бяха назрели достатъчно.

— Предстоят ни много неща за разрешаване. Ще отложим това засега — каза президентът. — Брет, нека Дейв Уилямс се срещне с министър-председателката им и й изясни, че Съединените щати не гледат с добро око на агресивни действия където и да било по света. Никакви заплахи. Просто едно ясно изявление. И нека изчака отговора.

— Не сме им говорили с такъв тон отдавна — предупреди Хансън.

— Сега е моментът да го направим, Брет — изтъкна Дърлинг тихо.

— Да, господин президент.

„А сега — помисли си Райън — очакваната от всички тема.“ Погледите се насочиха към министъра на отбраната. Той заговори механично, почти без да вдига очи от бележките си.

— Двата самолетоносача ще се върнат в Пърл Харбър до петък. Имаме два сухи дока за ремонт, ала привеждането на корабите в пълна бойна готовност ще отнеме месеци. Двете подводници са потопени, както знаете. Японската флота се оттегля към Марианските острови. Няма никакъв друг враждебен сблъсък между военноморски единици. Преценката ни е, че около три дивизии са били прехвърлени по въздуха до Марианските острови. Едната е на Сайпан и по-голямата част от другите две са на Гуам. Разполагат с въздушните съоръжения, които ние построихме и поддържахме… — Гласът му продължи монотонно с подробности, които Райън вече знаеше, като се приближаваше към заключението, от което съветникът по националната сигурност вече се страхуваше.

Всичко беше прекалено съкратено. Американският флот бе наполовината на онова, което представляваше едва преди десет години. Оставаше им възможността да превозят по море само една пълна дивизия, способна на насилствено нахлуване. Само една, а и за нея се налагаше всичките кораби от атлантическия флот да се върнат през Панама, както и да бъдат повикани други плавателни съдове от световните океани. Дебаркирането на толкова войска изискваше подкрепление, а стандартната фрегата на американските ВМС имаше едно оръдие с диаметър седем сантиметра и половина. Разрушителите и кръстосвачите имаха не повече от по две оръдия с диаметър тринадесет сантиметра: много далеч от множеството бойни кораби и крайцери, които им бяха нужни, за да си върнат Марианските острови през 1944 година. Нямаха самолетоносачи подръка. Най-близките два бяха в Индийския океан, но дори те заедно не отговаряха на днешната японска въздушна мощ на Гуам и Сайпан — мисъл, при която Райън за първи път изпита гняв от положението. Призна си, че му отне твърде дълго време да превъзмогне неверието си.

— Мисля, че не можем да го направим — завърши министърът на отбраната, а това мнение никой в залата не беше подготвен да оспори. Бяха прекалено уморени за взаимни обвинения.

Президентът Дърлинг благодари на всички за съветите и се запъти към спалнята си на горния етаж с надеждата да дремне, преди да се изправи пред журналистите сутринта.

Вместо да вземе асансьора, той тръгна умислен по стълбището, а агенти на тайните служби го наблюдаваха от двата му края. Срамота, че президентският му мандат трябваше да свърши така! Макар никога да не бе го желал истински, той направи всичко възможно, което само допреди няколко дни съвсем не беше толкова лошо.