Том Кланси
Дълг на честта (3)

1.
ВЪЗПИТАНИЦИ

Веднъж Джак бе чул по радиото, че един университет някъде в Средния запад има апаратура, предназначена за влизане в торнадо. Всяка пролет дипломирани студенти и един-двама професори заграждали с колчета обещаваща ивица земя и при засичането на торнадо се опитвали да инсталират комплекта апарати, наречен „Тото“ (че как иначе?), право на пътя на връхлитащата буря. Досега не бяха успели. „Вероятно просто не са избрали подходящо място“ — помисли си Райън, докато гледаше през прозореца към голите дървета на парка „Лафайет“. В кабинета на президентския съветник по националната сигурност несъмнено върлуваха достатъчно циклони за всеки вкус и за съжаление в него се влизаше много по-лесно.

— Знаеш ли — каза Райън и се облегна, — би трябвало да е много по-просто. — „И си мислех, че ще е“ — не допълни той.

— Преди в света имаше правила — изтъкна Скот Адлер. — Сега няма.

— Как се справя президентът, Скот?

— Сериозно ли искаш истината? — попита Адлер, с което искаше да каже: „Намираме се в Белия дом, забрави ли?“ Питаше се дали тази стая наистина се подслушваше. — Оплескахме работата с корейците, ама извадихме късмет. Слава богу, че не забъркахме чак такава каша в Югославия, защото там не може да се разчита на никакъв късмет. Не се справяме много добре с Русия. Целият африкански континент е една каша. Май единственото, което сме свършили свястно напоследък, е търговският договор…

— Без да смятаме Япония и Китай — довърши Райън вместо него.

— Хей, забрави ли, че двамата с теб се оправихме със Средния изток? Там нещата са сравнително добре.

— Къде е най-горещо в момента? — Не искаше похвали за това. „Успехът“ бе довел до някои много неприятни последствия и беше основната причина да напусне държавната служба.

— Избери си — предложи Адлер.

Райън изсумтя в съгласие.

— Ами държавният секретар?

— Хансън ли? Политик — отвърна кариеристът от Държавния департамент.

„При това е горд от себе си“ — напомни си Джак. Адлер започна в Министерството на външните работи веднага след дипломирането си като номер едно в своя випуск във „Флетчър скул“, после си прокара път нагоре по йерархичната стълба с робски труд и вътрешни политически маневри, коствали му както любовта на първата му жена, така и голяма част от косата. Джак знаеше, че го крепи любовта към родината. Син на оцелял затворник от Аушвиц, Адлер обичаше Америка по начин, който малцина познаваха. Нещо повече: любовта му не беше сляпа дори сега, когато постът му бе свързан с политиката, а не с кариерата. Подобно на Райън, той играеше по свирката на президента и все пак имаше дързостта да отговаря честно на въпросите на Джак.

— По-лошо — продължи Джак вместо него. — Той е адвокат, а те винаги ти пречат с нещо.

— Обичайните предразсъдъци — отбеляза Адлер с усмивка, после приложи малко от своите аналитични умения. — Движиш някаква операция, нали?

Райън кимна.

— Има едни сметки за уреждане. Изпратил съм двама човека.

 

 

Задачата съчетаваше петролно сондиране и копаене, последвани от изключително прецизна довършителна работа, която трябваше да приключи навреме. Грубо изкопаните дупки бяха почти готови. Не беше лесно да се сондира направо в базалтовата матерична скала на долината дори веднъж, камо ли десет пъти за дупки с дълбочина цели четиридесет метра и широчина десет. Бригадата от деветстотин мъже, работещи на три смени, всъщност изпревари официалния срок с две седмици въпреки предпазните мерки. Прокараха шест километра релси от най-близката линия „Шинкансен“ и на всеки два-три сантиметра от тях стълбовете, обикновено поставяни да държат електрическите жици отгоре, сега служеха за поддържане на шест километра линейна маскировъчна мрежа.

„Геоложката история на тази японска долина сигурно е била интересна“ — помисли си ръководителят на строежа. Човек не виждаше слънцето повече от час след изгрева, толкова стръмен беше склонът на изток. Нищо чудно, че предишните железопътни инженери са огледали долината и решили да строят другаде. Тясната клисура, на места по-малко от десет метра широка в основата си, бе изваяна от отдавна заприщена с бент река и сега на практика оставаше една скалиста просека, сякаш останка от войната. „Или част от подготовка за такава“ — помисли си той. В крайна сметка беше съвсем очевидно, макар че не му казваха нищо, освен да си държи езика зад зъбите относно проекта. Единственият изход от това място бе право нагоре или можеше да се заобиколи. За първото можеха да използват хеликоптер, а за второто влак, но постигането на нещо различно изискваше жонглиране с балистичните закони и беше наистина трудна задача.

Докато наблюдаваше, грамаден багер „Кова“ изхвърли поредната камара натрошени скали в един саморазтоварващ се вагон. Беше последният вагон от влаковата композиция и скоро дизеловата разпределителна машина щеше да изтегли поредицата вагони към централната линия, където широколинеен електрически локомотив щеше да ги поеме.

— Готово — съобщи му мъжът, сочейки към дупката.

На дъното й някакъв човек държеше края на дълъг метър. Точно четиридесет метра. Разбира се, дупката бе вече измерена с лазер, ала традицията изискваше такива измервания да се проверяват от ръката на опитен работник и ето че на дъното стоеше миньор на средна възраст, чието лице сияеше от гордост. Той нямаше представа какъв е проектът.

— Хай^[1] — каза ръководителят с доволно кимване, последвано от по-формален любезен поклон към мъжа долу, на който онзи отвърна с преданост и гордост.

Следващият влак щеше да докара гигантска бетонобъркачка. Предварително подредените платна бяха вече натрупани около дупката (всъщност и около всички други), готови за спускане. Със свършването на тази дупка бригадата изпревари най-близкия си конкурент с може би шест часа, а най-далечния — с не повече от два дни. Неравности в повърхностната скала създадоха проблеми за дупка номер 6 и хората наистина се потрудиха и почти настигнаха другите. Трябваше да говори с тях, да ги поздрави за херкулесовите усилия, за да смекчи срама им, че са последни. Шеста бригада бе най-добрият му екип и беше жалко, че нямаха късмет.

— Още три месеца, ще спазим срока — заяви уверено началникът на строителния обект.

— Когато и Шеста е готова, ще спретнем банкет за мъжете. Заслужили са си го.

 

 

— Не е много забавно — отбеляза Чавес.

— Пък и е горещо — съгласи се Кларк. Климатичната инсталация на джипа им „Рейндж роувър“ беше повредена или бе издъхнала от отчаяние. За щастие имаха много бутилирана вода.

— Но е суха горещина — уточни Динг, сякаш имаше значение при сто и четиринадесет градуса^[2]. Човек би могъл да си ги обърне в Целзий, ала облекчението от това траеше само докато си поемеш отново въздух. После се сещаш за уврежданията, които нагорещеният въздух вероятно причинява на дробовете ти, независимо как го измерваш. Той разви капачката на едно пластмасово шише минерална вода, която бе с вледеняващата температура от приблизително 35° С. Изумително колко освежаваща беше при тези обстоятелства.

— Довечера ще застудее може би чак до 26 градуса.

— Добре, че си купих пуловер, господин К. — Чавес замълча, за да поизтрие потта си, преди да погледне пак през бинокъла. Биваше го, но нямаше голяма полза от него, освен ако не искаш да видиш по-добре треперещия въздух, размътващ се като повърхността на бурно, невидимо море. Наоколо нямаше живот с изключение на няколко лешояда, които досега със сигурност бяха разчистили труповете на всичко, направило някога грешката да се роди тук. А досега смяташе, че пустинята Мохаве е безлюдна. Там живееха поне койоти.

„Нещата никога не се променят“ — мислеше си Кларк. Изпълняваше такива задачи от… тридесет години? Не точно, но почти. Господи, трийсет години! Още не бе имал възможност да работи на място, където наистина можеше да се приспособи, ала сега като че ли нищо не беше от значение. Прикритието им се разпадаше. Отзад джипът бе натъпкан с изследователско оборудване и кутии със скални мостри, достатъчни да убедят местните невежи, че може да има огромни залежи на молибден в тази единствена планина. Местните знаеха как изглежда златото (кой не знаеше?), ала минералът, известен на миньорите с нежното име „Моли-бъди-проклета“, представляваше загадка за непосветените, които познаваха единствено значителната му пазарна цена. Кларк беше използвал тази тактика доста често. Едно геоложко откритие събуждаше по идеален начин безграничната алчност на хората. Те бяха луди по идеята под краката им да е заровено нещо ценно, а Джон Кларк бе подходящ за ролята на минен инженер с грубото си честно лице, готов да им съобщи хубавата и изключително поверителна новина.

Погледна часовника си. Уговорката беше за след деветдесет минути, към залез-слънце, и той дойде по-рано, за да проучи по-добре местността. Бе горещо и безлюдно, което не го изненада особено, и се намираха на тридесет и два километра от планината, за която щяха да проведат кратък разговор. Тук имаше нещо като кръстопът, или две следи от утъпкана пръст — едната с основна посока север-юг, другата изток-запад. Кой знае как, и двете продължаваха да си личат въпреки навявания пясък и камъчета, които би трябвало да са прикрили всички признаци за човешко присъствие. Не го проумяваше. Дългогодишната суша не можеше да е допринесла за това, ала дори при откъслечни дъждове се чудеше как, по дяволите, някой може да е живял тук. При все това някои хора бяха, и доколкото знаеше, продължаваха да живеят тук, когато се намираше трева за козите им… и когато нямаше въоръжени мъже, които да крадат добитъка и да убиват пастирите. Двамата оперативни агенти на ЦРУ предимно седяха в джипа, спуснали прозорците, пиеха бутилирана вода и се потяха, след като разговорът се изчерпа.

Камионите се появиха на здрачаване. Първо забелязаха струйките прах, подобни на пръски след моторница, жълти на избледняващата светлина. В такава безлюдна, отчаяна страна как беше възможно да поддържат камионите в движение? Някой разбираше от поддръжката им, което изглеждаше удивително. По ирония на съдбата това значеше, че не всичко е загубено за тази запустяла местност. Щом лошите можеха да го правят, значи добрите също можеха. Затова и Кларк и Чавес бяха тук, нали?

Първият камион бе доста пред другите. Беше стар, вероятно военен камион, макар че след всичките му повреди за страната и името на производителя можеше само да се гадае. Той заобиколи техния „Роувър“ от около стотина метра, за да могат хората в него да ги проучат благоразумно и предпазливо от разстояние. Имаше и един мъж с нещо като руска 12,7мм картечница, инсталирана отзад. Шефът им ги наричаше „полицаи“, докато преди бяха „специалисти“. След известно време те спряха, слязоха и просто си стояха и наблюдаваха джипа, стиснали старите, мръсни, но вероятно функциониращи пушки G3. Скоро броят им нямаше да е от голямо значение. Така де, беше вечер и се появи марихуаната. Чавес наблюдаваше един мъж, седнал на сто метра от него в сянката на камиона си, който дъвчеше от тревата.

— Тия тъпанари не могат ли поне да я пушат? — попита вбесеният агент нажежения въздух в колата.

— Вреди на дробовете, Динг. Знаеш го. — Материалът за тази вечер му донесе доста средства при доставянето му по въздуха. Всъщност към две пети от общия домашен продукт на страната отиваше за тази контрабанда и те поддържаха малка въздушна флотилия, която да ги снабдява от Сомалия. Това не се нравеше на Кларк и Чавес, ала в мисията им нямаше нищо лично. Отнасяше се за отдавнашен дълг. Генерал Мохамед Абдул Корп — чинът му бе широко използван от журналистите, които не знаеха как иначе да го наричат — беше допринесъл едно време за смъртта на двадесет американски войници. По-точно преди две години, и медиите вече не помнеха случилото се, защото, след като уби американските войници, той се върна към основното си занимание — да изтребва сънародниците си. Двамата бяха в акция уж по последната причина, но правосъдието имаше много форми и окраски и на Кларк му харесваше да преследва една паралелна цел. Фактът, че Корп бе също наркотрафикант, изглеждаше като специален дар от някой добродушен бог.

— Да се подготвим, преди да е дошъл, а? — предложи Динг, вече по-напрегнат, което малко му личеше. Четиримата мъже до камиона просто си седяха, дъвчеха трева и зяпаха, облегнали пушките на краката си, а тежката картечница в задната част на камиона засега бе забравена. Те бяха предният защитен пост на генерала.

Кларк поклати глава.

— Загуба на време.

— По дяволите, тук сме от шест седмици. — И всичко заради една среща. Е, тези неща ставаха така, нали?

— Имам нужда да сваля два-три килограма, като се поизпотя — отговори Кларк също с напрегната усмивка. „Може би повече от три“ — поправи се той. — За тези работи е нужно време, за да се получат добре.

— Чудя се как ли се справя Патси в колежа — промърмори Динг, докато следващите струйки прах се приближаваха.

Кларк не отвърна. Беше малко непристойно, че собствената му дъщеря намираше партньора му за екзотичен, интересен и… чаровен, призна си той. Макар Динг всъщност да бе по-нисък от дъщеря му (Патси наследи високата си и дългокрака майка) и да имаше несъмнено пъстро минало, Джон трябваше да признае, че Чавес полагаше всички усилия да постигне нещо, което съдбата се бе опитала всячески да му откаже. Младежът сега беше на тридесет и една. Младеж ли? С десет години по-стар от момиченцето му, Патриша Дорис Кларк. Можеше да спомене, че животът им е доста кофти с тези акции, обаче Динг би отговорил, че не той взима решенията, и щеше да е прав. Санди обаче беше видяла нещата другояче.

Мисълта, от която не можеше да се отърве, бе, че неговата Патриша, детето му, можеше да води сексуален живот с… Динг. Бащата у него намираше мисълта за смущаваща, ала другата му половина трябваше да признае, че и той някога е бил млад. Реши, че дъщерите са божието отмъщение за мъжа: живееш в смъртен страх, че те могат случайно да срещнат някого като… теб самия на тяхната възраст. В случая с Патси въпросната прилика беше твърде поразителна, за да се приеме лесно.

— Съсредоточи се върху мисията, Динг.

— Слушам, господин К.

Кларк нямаше нужда да се обръща. Представяше си усмивката, която сигурно се бе лепнала на лицето на партньора му. Почти я усети и как се изпарява, когато в треперещия въздух се появиха още стълбове прах.

— Ще те пипнем, гадино! — прошепна Динг, с което се върна към задачата и надяна пак професионалната си маска. Не беше само заради мъртвите американски войници. Хора като Корп унищожават всичко, до което се допрат, а тази част от света се нуждаеше от възможност за бъдеще. Тази възможност можеше да им се даде преди две години, ако президентът бе послушал своите оперативни началници вместо ООН. Е, изглежда, поне си взимаше поука, което не е лошо за един президент.

Слънцето сега бе по-ниско, почти изчезваше и температурите се понижаваха. Още камиони. Не прекалено много, надяваха се. Чавес отмести очи към четиримата мъже на стотина метра от тях. Те си разменяха по няколко думи с леко въодушевление, размекнати от наркотика. При нормални обстоятелства би било опасно да се навъртат около затъпели от тревата хора с огнестрелни оръжия, но тази вечер опасността се обръщаше, както се случва понякога. Вторият камион вече се виждаше ясно и продължаваше да се приближава. Двамата служители на ЦРУ слязоха от джипа, за да се протегнат и да поздравят, разбира се, внимателно новите посетители.

Личният охранителен отряд на генерала, съставен от елитни „полицаи“, не беше по-добър от пристигналите досега, въпреки че наистина някои от тях носеха ризите си разкопчани. Първият, който се приближи към тях, миришеше на уиски, вероятно задигнато от личните запаси на генерала. Това бе оскърбление за исляма, ала същото важеше и за внасянето на наркотици. Едно от качествата на саудитските араби, на които Кларк се възхищаваше, бе директният и експедитивен метод за третиране на тази категория престъпници.

— Здрасти. — Кларк му се усмихна. — Аз съм Джон Кларк. Това е господин Чавес. Чакаме генерала, както ни казахте.

— Какво носите? — попита „полицаят“ и го изненада с познанията си по английски. Джон повдигна чантата си със скални мостри, а Динг показа комплекта си електронни инструменти. След бегла проверка на джипа им бе спестено дори щателното претърсване — една приятна изненада.

После пристигна Корп с най-надеждния си охранителен отряд, ако можеше да се нарече така. Бяха в руски джип от типа УАЗ. Всъщност „генералът“ се возеше в мерцедес, принадлежал някога на правителствен бюрократ, преди правителството на родината му да се разпадне. Беше виждал и по-добри времена, но при все това бе вероятно най-хубавият автомобил в страната. Корп носеше най-хубавите си неделни дрехи: камуфлажна риза с нещо като отличителни знаци на еполетите, извадена над габардинените панталони, и ботуши, които бяха лъскани някъде през последната седмица. Сега слънцето бе точно под хоризонта. Мракът щеше да падне бързо, а поради тънкия атмосферен слой над откритата пустиня дори сега се виждаха множество звезди.

Генералът беше изискан човек, поне според собствените си разбирания. Приближи се пъргаво, с протегната ръка. Докато се ръкуваше, Кларк се питаше какво е станало със собственика на мерцедеса. Най-вероятно е бил убит заедно с другите членове на правителството. Те умряха отчасти поради некадърност, но най-вече от варварство, може би в лапите на човека, чиято силна приятелска ръка държеше в момента.

— Завършихте ли проучването си? — попита Корп и отново изненада Кларк с граматиката си.

— Да, сър. Ще разрешите ли да ви покажа?

— Естествено. — Корп го последва до багажника на роувъра. Чавес измъкна изследователска карта и няколко сателитни фотографии, получени от търговски източници.

— Това може би са най-големите залежи след онези в Колорадо, а чистотата им е удивителна. Ето. — Кларк изтегли стоманена показалка и посочи на картата.

— На тридесет километра оттук…

Кларк се усмихна.

— Знаете ли, колкото и отдавна да съм в този бранш, още ми е чудно как става това. Преди два милиарда години едно огромно балонче от веществото трябва да се е пръкнало от центъра на Земята. — Лекцията му бе възторжена. Беше се упражнявал много, а на помощ му дойдоха и прочетените за развлечение геоложки книги, откъдето зае по-хубавите фрази, за да е на „висота“.

— Както и да е — вмъкна Динг своята реплика след няколко минути, — свръхтоварът не е никакъв проблем и сме регистрирали местоположението с точност.

— Как успяхте? — попита Корп. Картите на страната му бяха продукт на една друга, много по-обикновена епоха.

— С това, сър. — Динг му го подаде.

— Какво е то? — попита „генералът“.

— Локатор от системата за глобално разпознаване — обясни Чавес. — Така се ориентираме тук, сър. Само натискате ей онова копче, гуменото.

Корп го послуша, сетне вдигна голямата, тънка зелена кутия от пластмаса и погледна екрана. Първо се появи точно време, после апаратът започна да се настройва и отбеляза засичането на един, след това на три и накрая четири орбитални спътника от системата за глобално разпознаване.

— Какво удивително устройство! — каза той, макар че това не бяха и половината му възможности. С натискането на копчето той бе изпратил и радиосигнал. Беше толкова лесно да се забрави, че се намираха едва на сто и шестдесет километра от Индийския океан и че отвъд полезрението можеше да има кораб с равна палуба. До голяма степен празна в момента палуба, защото хеликоптерите оттам бяха излетели преди час и сега се намираха на сигурно място петдесет и шест километра на юг. Корп хвърли още един поглед на локатора, преди да им го върне. Когато Динг го пое, той попита: — Какво дрънчи така?

— Батериите са разхлабени, сър — обясни Чавес с усмивка. Това бе единственият им пистолет, а и не беше голям.

Генералът пренебрегна неуместния отговор и пак се обърна към Кларк:

— Колко?

— Ами определянето на точния размер на залежите ще изисква…

— Говорете ми в пари, господин Кларк.

— „Анаконда“ е готова да ви предложи петдесет милиона долара, сър. Ще ги изплатим на четири вноски от по дванадесет и половина милиона, плюс десет процента от общата печалба от минните операции. Предплатата и текущите доходи ще бъдат в щатски долари.

— Малко е. Зная стойността на молибдена. — Бе проверил в броя на „Файненшъл таймс“ по пътя за насам.

— Ще са нужни обаче две години, може би по-скоро три, за да започнем действия. После трябва да определим най-добрия начин за пренасяне на рудата до брега. Вероятно с камиони или пък с железница, ако залежите са толкова големи, колкото смятам. Първоначалните ни разходи за разгръщане на операцията ще бъдат от порядъка на триста милиона. — „Даже при цените на работната ръка тук“ — нямаше нужда да добавя Кларк.

— Нужни са ми повече пари, за да бъдат хората ми щастливи. Трябва да ме разберете — изтъкна Корп разумно.

„Ако беше почтен човек — помисли си Кларк, — това можеха да са интересни преговори.“ Корп искаше допълнително пари в аванс за покупката на оръжия, с които да завладее отново страната, която някога почти притежаваше. ООН го отстрани, ала не напълно. Прогонен в опасна неизвестност в горите, той оцеля през последната година с трафик на марихуана в градовете, макар те да не бяха кой знае какви, и натрупа достатъчно от контрабандата, за да го сметнат отново за заплаха за мижавата държава. Разбира се, после с нови оръжия и контрол над страната той щеше да промени сегашното възнаграждение за молибдена. Кларк реши, че това е хитра тактика, но очевидна, тъй като я скрои сам, за да измъкне негодника от дупката му.

— Е, добре, ние сме загрижени за политическата стабилност на региона — позволи си да отбележи Джон с прикрита усмивка, за да покаже, че нещата са му ясни. В крайна сметка американците бяха известни в целия свят с умението си да правят бизнес или поне така смятаха Корп и останалите.

Чавес човъркаше нещо по локатора и следеше екрана от течен кристал. В горния десен ъгъл един светъл сектор почерня. Динг се закашля от праха из въздуха и се почеса по носа.

— Добре — каза Кларк. — Вие сте сериозен човек и ние ви разбираме. Петдесетте милиона могат да се изплатят предварително. В швейцарска сметка ли?

— Така е малко по-добре — подметна Корп, без да бърза. Той мина отзад на роувъра и посочи отворената каросерия.

— Това ли са скалните ви мостри?

— Да, сър — отговори Кларк с кимване. Подаде му камък, тежък килограм и половина, от много богата молибденова руда, макар че тя беше от Колорадо, не от Африка. — Искате ли да го покажете на хората си?

— Какво е това? — Корп посочи към два други предмета в джипа.

— Светкавиците ни, сър.

Кларк се усмихна и взе едната. Динг направи същото.

— Имате оръжие — забеляза Корп с удивление, сочейки към една пушка със затвор. Двама от телохранителите му се приближиха.

— Тук е Африка, сър. Боях се от…

— Лъвове ли? — Корп сметна забележката си за много остроумна. Обърна се и я обсъди с „полицаите“ си, които се разсмяха сърдечно на глупостта на американците. — Ние убиваме лъвовете — обясни им Корп след стихването на смеха. — Тук няма жива душа.

Генералът забеляза, че Кларк го прие като мъж, застанал стабилно със светкавицата в ръка. Тя изглеждаше възголяма.

— Това за какво е?

— Ами не харесвам много тъмнината, а и когато лагеруваме, обичам да правя нощни снимки.

— Така е — потвърди Динг. — Тези неща са направо страхотни. — Той се обърна и огледа позициите на охранителната команда на генерала. Бяха две групи, едната от четири, другата от шест човека, плюс двамата телохранители наблизо и самият Корп.

— Искате ли да снимам хората ви? — попита Кларк, без да посяга към фотоапарата си.

При уговорения знак Чавес включи светкавицата си и я насочи към по-голямата от двете отдалечени групи. Кларк пое тримата край роувъра. „Светкавиците“ действаха като магия. След само три-четири секунди двамата агенти на ЦРУ ги изключиха и се заловиха да завръзват ръцете на мъжете.

— Да не мислите, че сме забравили? — попита Корп, оперативният служител на ЦРУ, когато петнайсет минути по-късно се чу бръмченето на ятото хеликоптери.

По това време всичките дванадесет човека от охраната на Корп лежаха с лица в праха, ръцете им пристегнати на гърба с пластмасовите белезници, които полицаите използват, когато им свършат истинските. Генералът можеше само да стене и да се гърчи от болка на земята. Динг пръсна шепа сигнални светлини в кръг край джипа по посока на вятъра. Първият „Блекхоук“ UH-60 закръжи предпазливо отгоре и освети земята с прожекторите си.

— КОПОЙ-1, тук ПЛАСЬОР.

— Добър вечер, ПЛАСЬОР. КОПОЙ-1 държи нещата под контрол. Кацайте! — Кларк се изкиска по радиостанцията.

Първият приземил се хеликоптер бе доста извън осветената площ. Рейнджърите изникнаха от сенките като призраци, разредени на по пет метра и с насочени надолу заредени оръжия.

— Кларк? — извика някой силно и много напрегнато.

— Yo^[3]! — извика в отговор Джон и им махна. — Пипнахме го.

Командирът на спецотряда се приближи. Млад латиноамериканец, намацан с маскировъчна боя и облечен в пустинни камуфлажни дрехи. Последния път, когато идва на африканския континент, бе лейтенант и помнеше панихидата на хората, които загуби от взвода си. Повторното довеждане на рейнджърите беше идея на Кларк и го уредиха лесно. След капитан Диего Чека се приближиха още четирима. Останалите от отряда се разпръснаха да проверят „полицаите“.

— Ами тези двамата? — попита някой, като посочи личните телохранители на Корп.

— Оставете ги — отвърна Динг.

— Слушам — отговори войник от 4-а специална част, след което извади стоманени белезници и ги постави на двата чифта ръце като добавка към пластмасовите.

Капитан Чека окова самия Корп. Заедно с един сержант го вдигнаха от земята, а Кларк и Чавес извадиха личните си принадлежности от роувъра и последваха войниците до вертолета. Един от рейнджърите подаде на Чавес манерка.

— Осо (Мечката) ви праща много поздрави — каза щабният сержант.

Динг вдигна глава.

— С какво се занимава сега?

— В Първа сержантска школа е. Бесен е, че пропусна тази акция. Аз съм Гомес, „Фокстрот“, втори по чин в сто седемдесет и пета част. Преди също бях тук.

— Вие направихте операцията като детска игра — казваше Чека на Кларк няколко метра по-далеч.

— Шест седмици — отвърна старшият оперативен служител с преднамерено нормален тон. Правилата налагаха такова поведение. — Четири седмици шляене из най-затънтените местности, две седмици за уговаряне на срещата, шест часа чакане преди нея и десетина секунди за залавянето му.

— Точно както трябва да бъде — отбеляза Чека и му подаде манерката с портокалов сок. Капитанът се вгледа в по-старшия агент. Отначало си помисли, че който и да е той, е твърде стар за игрички в пущинаците с разни отрепки. Сетне се взря по-внимателно в очите на Кларк.

— Как, по дяволите, можете да правите това, приятел? — настояваше Гомес, докато Чавес стоеше на вратата на хеликоптера. Другите от отряда се надвесиха, за да чуят отговора. Гомес бе раздразнен, че не получи такъв. — Оставяте всички тези хора така?

— Да, те са само отрепки. — Чавес се обърна да хвърли един последен поглед. Рано или късно някой щеше да си освободи ръцете (вероятно), да извади нож и да развърже колегите си. После щяха да берат малко ядове с двамата със стоманени белезници. — Преследвахме само шефа им.

Гомес се обърна и огледа хоризонта.

— Да има лъвове или хиени наоколо? — Динг поклати глава. „Жалко“ помисли си сержантът.

Рейнджърите клатеха глави, докато се пристягаха с коланите в хеликоптера. Щом се отделиха от земята, Кларк надяна едни слушалки и зачака командирът на екипажа да установи радиовръзка.

— ВРЪХ, тук КОПОЙ — започна той.

 

 

Осемчасовата разлика бе причината във Вашингтон да е ранен следобед. УВЧ радиото на хеликоптера ги свърза с американския кораб „Триполи“, откъдето препратиха сигнала към сателит. Свързочният център прехвърли обаждането направо към телефона на бюрото на Райън.

— Да, КОПОЙ, тук ВРЪХ.

Райън не можеше да познае гласа на Кларк, но думите се разбираха на фона на смущенията:

— …в чувала, нямаме загуби. Повтарям, патицата е в чувала и не дадохме никакви жертви.

— Разбрано, КОПОЙ. Доставете товара според плана.

„Наистина е престъпление“ — каза си Джак и затвори слушалката. Такива операции бе по-добре да приключват дотук, ала този път президентът настоя. Стана от бюрото си и се запъти към Овалния кабинет.

— Пипнахме ли го? — попита Д’Агустино, когато Джак профуча по коридора.

— Ти не би трябвало да знаеш.

— Шефът се притесняваше за това — обясни тихо Хелън.

— Е, вече няма за какво да се притеснява.

— Беше сметка, която трябваше да се уреди. Добре дошъл пак, доктор Райън.

 

 

Миналото щеше да преследва и друг човек този ден.

— Продължавай — каза психоложката.

— Беше ужасно — промълви жената, забила поглед в пода. — Случи се за пръв и последен път в живота ми и…

Макар че говореше монотонно, с равен, безразличен глас, видът й най-много разтревожи по-възрастната жена. Пациентката й бе на тридесет и пет и би трябвало да е слаба руса миньонка, ала вместо това по лицето й се забелязваше подпухналост от невъздържано ядене и пиене, а косата й едва ли беше за пред хора. Вероятно светлата някога кожа бе просто бледа и отразяваше светлината като тебешир, като плоска зърнеста повърхност, на която дори гримът не би помогнал особено. Единствено дикцията подсказваше за бившата същност на пациентката, а гласът й предаваше събитията отпреди три години така, сякаш умът й работеше на две равнища — едното на жертва, другото на наблюдател, чудещ се чрез някакъв отдалечен мисловен процес дали въобще е бил някога част от това.

— Искам да кажа, той не е кой да е, работех за него и го харесвах… — Гласът й секна. Жената преглътна тежко и помълча малко, преди да продължи: — Така де, възхищавам се на всичко, което прави, на всичко, което олицетворява. — Тя вдигна поглед и колкото и странно да изглеждаше, очите й бяха сухи като целофан и отразяваха светлината с гладката си повърхност, лишена от сълзи. — Той е толкова очарователен, грижовен и…

— Всичко е наред, Барбара. — Както често й се случваше, психоложката се пребори с порива да посегне към пациентката си. Знаеше, че трябва да стои настрана, да скрие собствения си гняв от случилото се с тази интелигентна и способна жена. Причина за станалото бе човек, използващ положението и властта си, за да привлича жените така, както светлината пеперудите, и те винаги кръжаха около блясъка му, затваряха спиралата все повече и повече, докато накрая биваха унищожени от него. Примерът толкова добре показваше живота в този град. Оттогава Барбара бе скъсала с двама мъже, всеки от които можеше да е добър партньор в това, което трябваше да е хубав живот. Тя беше умна жена, възпитаничка на Пенсилванския университет, с магистърска степен по държавно право и докторат за държавното управление. Не бе наивна секретарка, стажуваща през лятото, и може би затова е била още по-уязвима: жена, способна да стане част от политическия екип и съзнаваща, че ще я бъде, ако направи само още онова нещо, което ще я изтласка към върха или отвъд чертата, или какъвто и евфемизъм да използваха сега на Хълма^[4]. Проблемът беше, че чертата може да се премине само в едната посока и нещата отвъд не се виждат толкова лесно от твоята страна.

— Знаете ли, и иначе бих го направила — призна си Барбара в момент на жестока откровеност. — Нямаше нужда да…

— Чувстваш ли се виновна? — попита доктор Кларис Голдън. Барбара Линдърс кимна. Психоложката потисна въздишката си и каза нежно: — И мислиш, че си му дала…

— Повод. — Кимване. — Той каза точно това: „Даде ми много поводи.“ Може и да е вярно.

— Не, Барбара, не е. Сега трябва да продължиш — нареди й тихо Кларис.

— Просто не бях в настроение. Не че не бих го направила иначе, може би някой друг ден, но тогава не се чувствах добре. Тоест, когато отидох на работа, не бях зле, обаче ме гонеше грип или нещо подобно, след обяда стомахът ме сви и си мислех да се прибера рано, но в този ден изготвяхме поправките на законите за гражданските права, които той трябваше да внесе, така че глътнах два тиленола за температурата и към девет ние бяхме вече единствените, останали в офиса. Гражданските права бяха специалността ми — поясни Линдърс. — Седях на канапето в кабинета му, а той крачеше из стаята, както прави винаги, когато оформя идеите си, някъде зад мен. Спомням си значи, че гласът му стана мек и дружелюбен и ми казва: „Имаш най-красивата коса, Барбара.“ Ей така, съвсем неочаквано, а аз му отвръщам: „Благодаря.“ Попита ме как се чувствам и аз ясно му казах, че се разболявам от нещо, а той рече, че ще ми даде от лекарството, което сам използва: бренди. — Сега тя говореше припряно, сякаш се надяваше да приключи с тази част възможно най-скоро, като човек, превъртащ на бърза скорост рекламите на видеокасета. — Не забелязах да слага нищо в питието. Държеше бутилка „Реми“ в бюфета зад бюрото, където вероятно е имало и нещо друго… Гаврътнах го наведнъж. Той само стоеше и ме наблюдаваше. Дори не приказваше, просто ме гледаше, като да знаеше, че ще подейства бързо. Беше като… Не зная. Усетих, че нещо не е наред, както когато се отсечеш веднага и не можеш да се контролираш.

Тя млъкна за около петнадесет секунди, през които доктор Голдън я наблюдаваше… „Също като него“ — мина й през ума. Иронията я засрами, но такава бе професията й: би трябвало да е безпристрастна и да помага, не да причинява болка. Пациентката й сега наистина го виждаше. Човек винаги можеше да познае по очите, винаги. Сякаш мозъкът наистина бе видеокасетофон и сцената се прожектираше пред нея, а Барбара Линдърс само коментираше каквото виждаше, без да разказва в действителност ужасния си личен опит. Описа всичко за десет минути, без да пропусне и една медицинска подробност: тренираният й професионален ум щракаше както трябва. Емоциите й се върнаха едва накрая.

— Нямаше нужда да ме изнасилва. Можеше… да ме помоли. Щях… тоест някой друг ден, през уикенда… Знаех, че е женен, обаче го харесвах и…

— Но той все пак те изнасили, Барбара. Упои те и те изнасили. — Този път доктор Голдън се протегна и пое ръката й, защото вече всичко бе излязло наяве. Барбара Линдърс разказа ясно цялата ужасна случка вероятно за първи път. В изминалия период бе изживявала наново късчета и части от нея, особено най-лошите, ала сега за пръв път премина през историята в хронологичен ред, от начало до край, и ефектът от цялото преживяване беше толкова травмиращ и пречистващ, колкото трябваше.

— Сигурно не си само ти — подметна Голдън, когато хълцанията спряха.

— Има — отговори веднага тя, почти без да се изненада, че психоложката й е познала. — Най-малко още една жена от службата, Лиса Беринджър. Тя… се самоуби на следващата година, блъсна колата си в някаква подпора на мост, та изглеждаше като нещастен случай. Вярно, пиеше, ала бе оставила писмо в бюрото си. Аз го разчиствах и го намерих. — После, пред изумения поглед на психоложката, Барбара Линдърс бръкна в чантичката си и го извади. „Писмото“ беше в син плик и се състоеше от шест стандартни страници с отпечатан адрес, изписани на ръка сбито и четливо от жена, решила да сложи край на живота си, но пожелала хората да разберат защо.

Кларис Голдън, доктор по философия, бе виждала такива писма преди и те пораждаха у нея мрачно изумление, че хората могат да направят такова нещо. Писмата винаги говореха за непоносима болка, ала потискащо често свидетелстваха и за отчаяния ум на човек, който е можело да бъде спасен, излекуван и върнат към успешен живот само ако се е сетил да набере един номер или да поговори с един-единствен близък приятел. На Голдън й стигаха само два параграфа да разбере, че Лиса Беринджър е просто поредната ненужна жертва, жена, почувствала се самотна в служба, пълна с хора, готови да й се притекат на помощ.

Специалистите по човешката психика умеят да прикриват чувствата си — талант, необходим по понятни причини. Кларис Голдън вършеше тази работа почти тридесет години и към дадения й от Бога талант можеше да се прибави дългогодишен професионален опит. Умееща особено добре да помага на жертви на сексуални престъпления, тя показваше съчувствие, разбиране и подкрепа в големи количества и от забележително качество, но макар и неподправени, те прикриваха истинските й чувства. Тя ненавиждаше сексуалните хищници колкото всеки полицай, дори вероятно повече. Ченгето вижда тялото на жертвата, раните и сълзите й, чува стоновете й. Психологът участва в драмата по-дълго, рови из ума за зловредни спомени, търси начин да ги заличи. Изнасилването е престъпление срещу разума, не срещу тялото и колкото и ужасни неща да виждаше полицаят, още по-тежки бяха скритите наранявания, с чието лекуване се нагърбваше Кларис Голдън. Нежен и внимателен човек, който никога Не би отмъстил за престъпленията физически, тя все пак мразеше тези създания.

Този проблем обаче беше специален. Тя поддържаше редовни професионални контакти с отделите за борба със сексуалната престъпност във всяко полицейско управление в радиус от осемдесет километра, но това престъпление бе станало на федерална територия и трябваше да провери под чия юрисдикция е. Щеше да говори по въпроса със съседа си Дан Мъри от ФБР. Имаше и още едно усложнение. Въпросният престъпник, бил навремето американски сенатор, все още притежаваше кабинет в сградата на Конгреса на САЩ. Той обаче си беше сменил професията. Вече не бе сенатор от Нова Англия, а вицепрезидент на Съединените щати.

 

 

Някога командир на подводниците от Тихоокеанския флот бе велика цел, достойна за всеки човек, но това също беше част от миналото. Първият велик командир бил вицеадмирал Чарлс Локуд и от всички, участвали в победата над Япония, само Честър Нимиц^[5] и може би Чарлс Лейтън са били по-важни. Именно Локуд, седнал в същия кабинет на хълмовете, гледащи към Пърл Харбър, бе изпратил Муш Мортън, Дик О’Кейн, Джийн Флаки и останалите легенди на битка с техните подводници. Същият кабинет, същата врата и даже същата табелка на вратата — командир на подводниците от американския тихоокеански флот, ала сега нужният за тук чин беше по-нисък. Контраадмирал Барт Манкузо съзнаваше, че е извадил късмет, за да стигне толкова далеч. Това бе добрата новина.

Лошата новина беше, че всъщност наследяваше една отмираща институция. Локуд командвал истинска флотилия от подводници и снабдителни кораби. Не толкова отдавна, Остин Смит бе изпратил около четиридесет в най-големия световен океан, обаче Манкузо разполагаше с деветнайсет ударни подводници и шест ракетоносеца, последните опрели борд до борд, чакащи разглобяване в Бремертън. Нито един нямаше да остане, дори и като музеен експонат от една отминала епоха, което не го тревожеше толкова, колкото би могло. Той никога не беше харесвал нито ракетоносните подводници, нито грозното им предназначение, нито скучната им схема на патрулиране, нито манталитета на командирите им. Обучен за работа с ударни подводни съдове, Манкузо винаги бе предпочитал да е там, където са действията. „Където бяха“ — поправи се той.

Бяха. Вече всичко приключи или почти. Задачата на ядрената подводница се промени от Локуд насам. Някога предназначени за борба с кораби, независимо дали търговски или бойни, те се бяха специализирали в елиминиране на вражески подводници, както изтребителите се посветиха на унищожаването на вражеските си събратя. Специализирането стесни предназначението им, като те акцентираха върху оборудването и подготовката, докато не станаха най-добри в тях. Никой не можеше да надмине една SSN при преследването на друга.

Никой не очакваше обаче, че противниковите подводници SSN ще изчезнат. Целия си професионален живот Манкузо се подготвя за нещо, което се надяваше, че никога няма да се случи, откриваше, локализираше, нападаше и потопяваше съветски подводници — ракетоносни или други ударни типове. Всъщност постигна нещо, за което никой друг командир не беше и мечтал.

Помогна в залавянето на руска подводница — боен подвиг, все още част от най-секретните постижения на страната му (а залавянето бе по-добро от потопяването, нали?). Ала сетне светът се промени. Той също имаше дял в това и се гордееше с ролята си. Съветския съюз вече го нямаше.

За съжаление (според него) същото се отнасяше и за съветския флот, а без вражески подводници, от които да се притеснява, родината му, както се е случвало много пъти в миналото, се отблагодари на воините си, като ги забрави. Сега подводниците му нямаха много задачи. Някога големият и страховит съветски флот бе на практика един спомен. Миналата седмица видя сателитни снимки на базите в Петропавловск и Владивосток. Всяка подводница, която Съюзът — руснаците! — имаха, бе завързана успоредно на кея, а на някои от въздушните фотографии съзря оранжевите ивици ръжда по корпусите там, където черната боя се беше олющила.

Други възможни мисии? Следенето на търговския трафик бе направо смешно. Нещо по-лошо: пилотите на „Орион“ с многобройните си самолети Р-ЗC, предназначени също за борба с подводници, отдавна бяха преустроили летателните си апарати така, че да носят ракети въздух-земя, и се движеха десет пъти по-бързо от всяка подводница. А в случай че някой поискаше да разпердушини търговски кораб, те можеха да го направят по-добре и по-бързо.

Същото важеше за бойните кораби или каквото бе останало от тях. Тъжната истина (ако това е точната дума) беше, че американският флот, макар подринат и орязан, можеше да се справи с всеки три световни военноморски сили за по-кратко време, отколкото ще е нужно на противниците да съберат потенциала си и да оповестят в пресата пагубното си намерение.

И сега какво? Даже да спечелиш шампионата „Супербоул“, следващия сезон пак има отбори, срещу които да играеш. В най-сериозната от човешките игри обаче победата си е победа. Не останаха врагове по море, тези по суша също бяха малко и с настъпването на новия свят подводните части бяха първите от множеството униформени съсловия, които щяха да останат без работа. Командирът на тихоокеанските подводници съществуваше само поради бюрократичната инерция. Съществуваха командири на всякакви други тихоокеански сили и подводните части трябваше да имат началник, социално и военно равноправен на другите общности — въздушна, земна и обслужваща.

От деветнайсетте ударни подводници в момента едва седем плаваха в открито море. Четири бяха в основен ремонт и корабостроителниците проточваха работата възможно най-много, за да оправдаят инфраструктурата си. Останалите стояха на котва край снабдителните корабчета или пристаните, докато обслужващият ги персонал си откриваше нови и интересни неща за вършене и оправдаваше своята инфраструктура и военна или цивилна идентичност. От седемте плавателни съда в движение единият следеше китайска ядрена подводница. Тя беше толкова шумна, че Манкузо се надяваше слухът на хидролокаторните оператори да не е сериозно увреден. Да ги дебнеш бе толкова наложително, колкото да следиш слепец на празен паркинг посред бял ден. Други две се занимаваха с екологични проучвания или по-точно следяха океанските популации на различни китове — не заради китоловците, а за природолюбителската общественост. С тази си дейност подводниците му излязоха с цели гърди пред природозащитниците. Китовете се оказаха повече от очакваното. Изчезването им съвсем не бе заплахата, в която някога всички вярваха, и в резултат на това различните екологични групировки имаха свои проблеми с финансирането. На Манкузо му беше все тая. Никога не бе искал да убие кит.

Останалите четири подводници правеха тестове, като тренираха предимно една срещу друга. Природозащитниците обаче си отмъщаваха на подводните части от американския тихоокеански флот. След като тридесет години протестираха срещу конструирането и работата на подводниците, сега те негодуваха срещу разглобяването им и в по-голямата част от работното си време той регистрираше всевъзможни доклади, отговори на запитвания и подробни обяснения към отговорите.

— Неблагодарни копелета — мърмореше той. Нима не помагаше за китовете? Адмиралът изръмжа над чашата с кафе и рязко отвори друга папка.

— Добри новини, капитане — обади се някой без предупреждение.

— Кой, по дяволите, те пусна?

— Имам споразумение е началника ти — отвърна Рон Джоунс. — Казва, че си се заровил в бумагите.

— Той знае най-добре. — Манкузо стана да поздрави госта си. Доктор Джоунс си имаше свои проблеми. Краят на студената война се отрази и на предприемачите, снабдяващи отбраната, а Джоунс се бе специализирал в сонарните^[6] системи, използвани от подводниците. Разликата беше, че преди това докторът направи бала пари. — Казвай, каква е добрата новина?

— Новият ни процесен софтуер е идеален за подслушване на нашите топлокръвни, угнетени събратя бозайници. Току-що се обадиха от „Чикаго“. Разпознали са още двадесет гърбави кита в залива на Аляска. Май ще получа договора с Националната океанско-атмосферна служба (НОАС). Сега мога да те почерпя един обяд — завърши Джоунс и се настани в един кожен стол. Обичаше Хавай и бе облечен подходящо, с удобна риза и без чорапи, които да претрупват официалните му маратонки „Рийбок“.

— Липсва ли ти понякога доброто старо време? — попита Барт и го погледна накриво.

— Имаш предвид гонитбата из океана на дванадесет метра дълбочина, по време на която си заврян в стоманена тръба в продължение на два месеца, смърдиш като кутия за масло, имаш си малко лични шкафчета за компания, ядеш всяка седмица една и съща храна, гледаш стари филми и записани шоупрограми на телевизор с размерите на лист хартия, работиш шест редовни и дванадесет извънредни часа, спиш нормално към пет часа в денонощието и си съсредоточен непрекъснато като мозъчен хирург? Да, Барт, хубаво време беше. — Джоунс направи пауза и помисли малко. — Липсва ми младостта, когато смятах всичко това за забавно. Биваше ни много, нали?

— Бяхме над средното ниво — подметна Манкузо. — Каква е историята с китовете?

— Новият софтуер, който хората ми сглобиха, може да улавя дишането и пулса им. То се оказа на хубава и чиста херцова честота. Когато тези приятелчета плуват… Хм, ако допреш до тях стетоскоп, тъпанчетата ти сигурно ще се срещнат по средата на главата.

— За какво беше всъщност софтуерът?

— За следене на подводници от клас „Кило“ естествено. — Джоунс се ухили и погледна през прозореца към почти празната военноморска база. — Но вече не мога да кажа същото. Променихме неколкостотин кодови честоти, започнахме нова обшивка за кутията и уведомихме НОАС.

Манкузо можеше да предложи използването на софтуера в Персийския залив за следене на иранската подводница от този клас, но според разузнаването точно тя липсваше. Вероятно се е изпречила на пътя на някой огромен танкер и е била смачкана, просто пресована на дъното под плитките водни маси там, а екипажът на танкера дори не е усетил тътена. Така или иначе останалите подводници клас „Кило“ бяха добре завързани на пристаните си. Или пък иранците най-сетне бяха чули стария морски прякор на подводниците и бяха решили да не ги пипат повече — в крайна сметка някога им викаха „свинчета“.

— Навън определено изглежда пусто. — Джоунс посочи към мястото, било някога една от най-великите военноморски бази в историята. Не се виждаше нито един самолетоносач. Само два крайцера, половин ескадра разрушители, приблизително същият брой фрегати и пет осигуряващи флотилията кораба. — Кой командва тихоокеанския флот сега, някой старшина?

— За бога, Рон, да не дърпаме дявола за опашката!