Том Кланси
Дълг на честта (41)

39.
ПРАВО В ОЧИТЕ

Никой не се изненада особено, че японските консулства в Хонолулу, Сан Франциско, Ню Йорк и Сиатъл бяха затворени. Агенти на ФБР се появиха едновременно във всички тях и обясниха, че те трябва да бъдат опразнени незабавно. След формалните протести, възнаградени с любезно, ала студено внимание, дипломатическите лица заключиха сградите и си отидоха под охрана (най-вече за да бъдат предпазени от протестиращи отрепки, наблюдавани навсякъде от местните полицаи) с автобуси, които щяха да ги откарат до най-близкото летище, откъдето да се качат на полет за Ванкувър, Британска Колумбия. Специално в Хонолулу автобусът мина достатъчно близо до военноморската база на Пърл Харбър, така че дипломатите да могат да видят за последно двата самолетоносача в сухите докове. От рейса бяха направени снимки, за да запечатат факта. На служителя от консулството, който снимаше, изобщо не му мина през ума, че хората от ФБР в предната част на автобуса не му попречиха да го стори. В края на краищата американските медии отразяваха всичко, както и се очакваше. Те забелязаха, че задачата се изпълняваше професионално до най-малката подробност. Чантите им бяха проверени с рентген за оръжия и взривни вещества (не носеха такива глупости, разбира се), но не ги отвориха, тъй като ставаше дума за дипломатически персонал с гарантиран от договор имунитет. Америка им бе уредила чартърен пътнически самолет „Юнайтед“ 737, който се издигна и отново се постара да прелети точно над военноморската база, като така позволи на дипломата да заснеме още пет пози през двойните прозорци и от височина хиляда и петстотин метра. Той се поздрави за интуицията, подтикнала го да си остави подръка фотоапарата. Сетне проспа повечето от петчасовия полет до Ванкувър.

 

 

— Първи и четвърти са като нови, капитане — увери главният механик на „Джони Реб“ командира. — Ще вдигнем тридесет, може би и тридесет и два възла, когато поискате.

Втори и трети, а именно вътрешните двигатели, бяха изолирани, корпусните отверстия в задната част на кила бяха заварени, като с тях заминаха и допълнителните петнадесетина възла до максимума на „Джон Стенис“, обаче отстраняването на винтовете намали и челното съпротивление и позволи съвсем прилична най-висока скорост, която трябваше да им стигне. Най-проблемната процедура се оказа пренастройването на пропулсивен комплекс номер четири, който се налагаше да е по-прецизно балансиран от колелото на състезателна кола, за да не би да се саморазруши при максимални обороти. Прегледът се извърши по същия начин: включиха винта и провериха всеки лагер по огромния вал. Това вече беше направено и тази вечер сухият док можеше да бъде напълнен. Командирът изкачи уморено бетонните стъпала до върха на огромния изкуствен каньон и оттам се озова на палубата. Голямо катерене падна чак до каютата му зад командния мостик, откъдето той проведе телефонен разговор.

 

 

Почти беше време. Кларк погледна на югоизток от задния прозорец на стаята им. Студеният въздух бе чист и сух и в далечината се виждаха няколко светли облака, които все още се белееха на пряката слънчева светлина, докато земята започваше да тъмнее в здрача.

— Готов ли си? — попита той.

— Щом си казал. — Големият метален куфар на Динг беше отворен на пода. Съдържанието му мина през митницата преди няколко седмици и изглеждаше съвсем обикновено: типичните неща, които един фотограф, работещ за вестник, би взел със себе си, макар багажът му да бе по-малко от обичайното в такива случаи. В дунапрена вътре бяха изрязани места за три фотоапарата и множество обективи, имаше и дупки за светкавици, които също изглеждаха напълно нормални, но не бяха. Единствените оръжия, които носеха, изобщо не изглеждаха като оръжия: факт, който им беше от полза и в Източна Африка. Чавес взе едно от тях, провери доколко са заредени батериите и реши да не го включва в мрежата. Той включи апарата в готовност и чу слабото електронно свистене на кондензаторите.

— Ето го — прошепна Джон, когато видя приближаващите се светлини. Задачата му се харесваше точно колкото на партньора му. Е, не се и очакваше друго, нали?

 

 

Връщащият се самолет Е-767 беше включил бордовите си сигнални светлини, докато се спускаше от височина три хиляди метра, а сега спусна и шасито си. Последва включването на външните лампички за приземяване. На осем километра разстояние и шестстотин метра над индустриалната зона, заобикаляща въздушната база, пилотът видя светлините на пистата и си наложи да не отпуска след продължителния и отегчителен патрулен полет.

— Предкрилки и задкрилки на двадесет и пет градуса — каза той.

— На двадесет и пет градуса — потвърди вторият пилот и посегна към ръчката, която задвижваше задкрилките и предкрилките при приземяване. Така крилата се повдигаха допълнително и се контролираше намаляващата скорост.

— „Ками“-3 във финална фаза, пистата се вижда — обади се пилотът, като този път използваше радиостанцията за връзка с наземния диспечер, който до този момент излишно го бе направлявал. От контролната кула му отговориха и той стисна малко по-здраво ръчките, като повече обмисляше леките контролиращи движения, приспособяваше се към ниските ветрове и оглеждаше внимателно за някой евентуално незабелязан самолет в забраненото въздушно пространство. Знаеше, че повечето самолетни катастрофи стават при кацане и именно затова екипажът трябваше да е особено бдителен по това време.

 

 

— Ясно — рече Чавес и в гласа му нямаше никакви емоции, докато заповядваше на съвестта си да кротува. Родината му беше във война. Хората в самолета носеха униформи, следователно избиването им е разрешено и точка по въпроса. Просто бе прекалено лесно, макар че си спомняше първия път, когато уби… И все пак, като погледнеше назад, тогава също всичко мина твърде лесно за едно убийство. Спомни си с мимолетно чувство на срам, че тогава всъщност изпита въодушевление.

 

 

— Искам една гореща вана и масаж — позволи си да каже нещо лично вторият пилот на три километра от пистата, докато очите му шареха навсякъде. — Вдясно всичко е чисто. Пистата е чиста.

Пилотът кимна и посегна към лостовете за газта, върна ги в изходно положение и така въздушното триене накара самолета да забави още повече до предвидената скорост за кацане от 145 възла. Летяха високо поради допълнителното гориво, което „Ками“ имаше. То винаги натежаваше.

— Два километра, всичко е нормално — обади се вторият пилот.

 

 

— Сега — прошепна Чавес. Цилиндричното продължение на светкавицата лежеше на рамото му, насочено почти като цев на пушка или по-скоро като противотанково оръжие към носа на приближаващия се самолет. Сетне пръстът му натисна копчето.

„Магията“, която използваха в Африка, като идея не беше нищо повече от една много мощна фотографска светкавица, ала тази имаше крушка с ксенонова волтова дъга и мощност три милиона вата. Най-скъпата част от комплекта бе отражателят: прецизно отлята стоманена сплав, която съсредоточаваше светлината в лъч, който на разстояние километър и половина имаше диаметър дванадесет метра. Човек лесно можеше да чете вестник на най-далечното осветено място, но да се гледа право в светлината дори от това разстояние беше заслепяващо. Конструирана и пусната в продажба като несмъртоносно оръжие, светкавицата имаше предпазител за ултравиолетовата светлина, която можеше да причини непоправими увреждания на човешката ретина. Когато Динг я включи, през ума му мина мисълта: „Несмъртоносно. Как не!“

 

 

Яркостта на сино-бялата светлина изгори очите на пилота. Усещането бе като да гледаш право в слънцето, само че по-лошо, и болката го накара да вдигне ръце от контролните лостове към лицето си, докато крещеше в слушалките си. Вторият пилот гледаше встрани от блясъка, обаче светлината привлича човешкото око, особено в тъмнината, и умът му не успя да предотврати напълно нормалната реакция. Двамата авиатори бяха заслепени от болка, а самолетът им се намираше на двеста и петдесет метра от земята и на километър и половина от началото на пистата. И двамата бяха висококвалифицирани мъже, също и изключително опитни. С все още затворени поради болката очи летецът затърси щурвала и се опита да го изправи. Вторият пилот направи абсолютно същото, ала движенията им не бяха синхронизирани и след миг те се бореха един с друг вместо със самолета. Освен това и двамата бяха напълно лишени от видими ориентири, а внезапната дезориентация предизвика у всеки от тях световъртеж, който, естествено, се различаваше от този на другия. Единият летец смяташе, че самолетът е променил курса си в една посока, докато другият се мъчеше да докопа контролните лостове, за да внесе различна корекция; същевременно под тях имаше само двеста и петдесет метра, нямаше време да решат кой е прав, а боричкането за щурвала означаваше единствено, че когато по-силният спечелеше контрола, усилията му обричаха всички на смърт. Самолетът Е-767 се завъртя с деветдесет градуса надясно и се насочи на север към някакви празни индустриални сгради, като продължаваше да пада бързо. Диспечерите от контролната кула викаха по радиостанцията, ала авиаторите дори не чуваха предупрежденията им. За последно пилотът посегна към бутона за обратен завой в отчаяния си опит да върне самолета благополучно в небето. Едва беше успял да го напипа, когато след секунда сетивата му подсказаха, че животът му е приключил. Последната му мисъл бе, че над родината им пак е избухнала атомна бомба.

 

 

— Jesuchristo^[1]! — прошепна Чавес. Само секунда, или дори по-малко. Носът на самолета проблесна в тъмното небе като от някаква експлозия и после машината просто се килна на север като умираща птица. Той си наложи да отвърне поглед от мястото на сблъсъка. Просто не искаше да знае къде ще се разбие. Не че имаше някакво значение. Извисяващата се огнена експлозия освети местността, сякаш падна мълния. Когато Динг осъзна какво е направил, нещо го удари в корема и той почувства внезапен подтик да повърне.

 

 

„Ками“-5 забеляза от шестнадесет километра ужасяващия жълт пламък долу, малко преди летището и вдясно от него, който можеше да означава само едно. Авиаторите са добре обучени хора. Летецът и вторият пилот на следващия самолет Е-767 също почувстваха внезапна празнина в корема и стягане на мускулите. Те се питаха кои от другарите им току-що са се размазали на земята, кои семейства щяха да посрещнат нежелани посетители, чии лица повече нямаше да видят, чии гласове повече нямаше да чуят, и се самоизмъчваха, задето не са слушали по-внимателно радиовръзката, сякаш това би променило нещо. Двамата мъже инстинктивно прегледаха пилотската кабина за някаква нередност. Двигателите бяха в изправност. Електрониката също. Хидравликата бе в ред. Каквото и да се е случило с другия самолет, на техния му нямаше нищо.

— Кула, тук Пети, какво стана? Край.

— Пети, тук кулата. Трети току-що се разби. Не знаем защо. Пистата е чиста.

— Тук Пети, прието. Продължаваме с приземяването, пистата влезе в полезрението ни. — Той дръпна ръката си от копчето на радиостанцията, преди да е казал нещо друго. Двамата авиатори се спогледаха. „Ками“-3. Добри приятели, които вече ги нямаше. Биха приели по-леко едни вражески действия, отколкото позора от нещо толкова банално като катастрофа при кацане, независимо от причината. Засега обаче те извърнаха глави пак към предвидената си траектория. Трябваше да завършат мисията си и да върнат благополучно у дома двадесет и петте техни колеги отзад въпреки тъгата си.

 

 

— Искаш ли аз да се заема? — попита го Джон.

— Това е моя работа, приятел. — Динг отново провери дали светкавицата се е заредила, след което обърса лицето си. Стисна юмруци, за да спре лекото треперене, което забеляза, изпитвайки едновременно срам и облекчение от появата му. Широко разредените сигнални светлини го подсетиха, че вижда нова мишена. Той служеше на родината си, както те служеха на своята, това бе всичко. Хрумна му, че щеше да е по-добре да го правеше с подходящо оръжие. Блуждаещият му ум предположи, че хората, предпочитащи саби, са си помислили същото, когато са се сблъскали с появата на мускетите. Чавес разтърси глава за последен път, за да я проясни, и насочи светкавицата си през отворения прозорец, като се отдръпваше назад от него, докато прицелът му не попадна точно върху приближаващия се самолет. Предните прозорци бяха покрити, за да не могат хората отвън да видят проблясването, но той не искаше да поема повече рискове, отколкото се налагаше…

… ето…

… сега…

Чавес натисна отново бутона и сребристата алуминиева обшивка около пилотската кабина на самолета пак блесна ярко, само за около секунда. Вляво от себе си чуваше пиукащия вой на пожарни коли, несъмнено отправящи се към мястото на първата катастрофа. „Не приличат на пожарните сирени у нас“ — помисли си без връзка той. Вторият Е-767 първоначално не направи нищо и за миг Динг се чудеше дали е направил всичко както трябва. После носът се килна надолу, но самолетът изобщо не се отклони. Просто увеличи бързината, с която се спускаше. Хрумна му, че можеше да се забие в хотелската им стая. Бе прекалено късно да бягат и Бог може би щеше да го накаже за това, че уби петдесет човека. Той поклати глава и демонтира светкавицата, а сетне зачака, намерил утеха в съсредоточаването върху тази механична задача.

Кларк също го видя и разбра, че няма смисъл да се втурват навън от стаята. Сега самолетът би трябвало да пламне… и вероятно пилотът си мислеше същото. Носът се вдигна и продуктът на „Боинг“ изрева може би на десет метра от покрива на хотела. Джон се премести до страничните прозорци и забеляза как краят на крилото минава над него и се завърта. Самолетът започна да се издига, или по-скоро се опита вероятно с цел обратен завой, обаче не му достигна мощност и той блокира над средата на пистата и на около сто и петдесет метра от земята, при което се килна към лявото крило и след спираловидно падане образува поредното огнено кълбо. Нито един от двамата агенти не благодари на Бога за избавлението, което така или иначе сигурно не заслужаваха.

— Прибери светкавицата и си вземи фотоапарата — заповяда Кларк.

— Защо?

— Ние сме журналисти, забрави ли? — каза той този път на руски.

Ръцете на Динг трепереха достатъчно силно, за да срещне трудности при разглобяването на светкавицата, но Джон не си помръдна пръста да му помогне. На всеки му трябваше малко време, за да превъзмогне този вид чувства. В края на краищата не бяха убили злодеи, заслужаващи да умрат. Отнеха живота на хора, неразличаващи се по нищо от тях и обрекли се на смърт чрез клетвите си да служат на човек, който не заслужаваше предаността им. Чавес най-сетне измъкна един фотоапарат, избра стомилиметров обектив за своя „Никон“ F-5 и последва шефа си навън. Малкото фоайе на хотела вече гъмжеше от хора, почти всичките японци. „Клерк“ и „Чехов“ минаха директно между тях и се затичаха през магистралата към оградата, заобикаляща летището, откъдето започнаха да снимат. Бъркотията беше достатъчно голяма, че да минат цели десет минути, преди да се появи полицай.

— Какво правите! — По-скоро обвинение, отколкото въпрос.

— Ние сме репортери — обясни „Клерк“ и подаде документите си.

— Спрете веднага това! — нареди им ченгето.

— Нарушаваме ли някакъв закон? Бяхме в хотела оттатък пътя, когато стана всичко. — Иван Сергеевич се обърна и се взря в японеца. След кратка пауза рече: — О! Да не би американците да са ви нападнали? Искате ли филма ни?

— Да! — каза служителят на реда, осъзнал се внезапно. Той протегна ръка, благодарен за моменталното им съдействие към официалната власт, която представляваше.

— Евгений, дай веднага филма си на човека.

„Чехов“ пренави филмчето и като го извади, го подаде на непознатия.

— Моля ви, върнете се в хотела. Ще ви потърсим, ако ни потрябвате.

„Сигурен съм, че ще го направите.“

— Четиристотин и шестнадесета стая — уведоми го Кларк. — Наистина ужасно! Дали има оцелели?

— Не зная. Сега си вървете, моля ви — рече полицаят и след малко им махна от другата страна на пътя.

— Бог да им е на помощ — каза сериозно Чавес на английски.

 

 

Два часа по-късно един спътник КН-11 премина над местността, като инфрачервените му камери проучиха внимателно и цялата околност на Токио. Специалистите по фоторазузнаване в Националната разузнавателна служба веднага забелязаха двата тлеещи пожара и самолетните части, разпръснати в безпорядък около тях. Те отбелязаха с немалко задоволство, че два самолета Е-767 бяха гризнали дървото. На тях бяха летели предимно служители на ВВС и тъй като бяха далеч от тази човешка касапница, виждаха само две улучени мишени. Картината се препредаваше на живо до няколко места. В оперативния отдел на Пентагона решиха, че първата фаза от операция ЗОРО е минала горе-долу както я планираха. Биха казали и „както се надяваха“, но така можеше да им секне късметът. „Да — помислиха си те, — ЦРУ не е съвсем безполезно.“

 

 

В Пърл Харбър беше тъмно. Напълването на сухия док отне десет часа, като при това съкратиха времето малко повече, отколкото е наистина безопасно, ала войната имаше различни правила за сигурност. След като шлюзът бе вдигнат, „Джон Стенис“ излезе от дока с помощта на два големи пристанищни влекача и като зави, остави зад гърба си „Ентърпрайс“. Пристанищният лоцман неспокойно изкара кораба за рекордно кратко време, след което го върнаха на брега с хеликоптер, и преди полунощ „Джони Реб“ плаваше в открито море и се отдалечаваше от нормалните корабни маршрути в западна посока.

 

 

Екипът за разследване на аварии дойде почти веднага от дирекцията в Токио. В смесената група, състояща се от военни и цивилни лица, последните можеха да дадат по-добра експертиза, защото в действителност ставаше дума за пътнически самолет, преустроен за военни цели. „Черната кутия“ (боядисана всъщност в крещящо оранжево) на „Ками“-5 беше открита за няколко изпълнени с късмет минути, макар тази на „Ками“-3 да се оказа по-трудна за намиране. Откараха я обратно до токийската лаборатория за анализи. Проблемът на японската армия бе доста по-голям. Два от безценните им десет разузнавателни самолета Е-767 вече ги нямаше, а още един се намираше в сервизен хангар за основен ремонт и обновяване на радарните му системи. Значи оставаха седем и да има постоянен пост от три щеше да е невъзможно. Съвсем проста аритметика. Всеки самолет трябваше да се поддържа, а екипажите се нуждаеха от почивка. Даже при девет действащи самолета да се държат три постоянно във въздуха, още три на земята и други три в пълна готовност беше убийствено и пагубно за хората и апаратурата. Възникна и въпросът за сигурността на самолетите. Член на следствения екип откри съобщението за неизправност във всички 767 и прецени, че то важеше и за модела, преустроен от японците за въздушна радиоелектронна война. Системите за автоматично приземяване бяха изключени незабавно и естественото първоначално заключение на цивилните следователи беше, че пилотите на самолетите, вероятно изтощени от продължителните патрулни полети, са ги пуснали при кацането. Старшият униформен служител се изкушаваше да приеме версията, като се изключеше едно: малко авиатори обичаха системите за автоматично приземяване, а и най-малко пък военните летци щяха да поверят самолетите и живота си на нещо, действащо с микрочипове и софтуер. При все това трупът на пилота на „Ками“-3 беше открит с ръка върху лоста за форсаж. Нямаше голяма логика, ала така говореха доказателствата. По всяка вероятност противоречие в софтуера, някъде по системата… Глупава и вбесяваща причина за загубата на два безценни самолета, въпреки че случаят не бе без прецедент в епохата на компютърно управляваните полети. Засега истината беше, че те можеха да поддържат постоянен патрул от само два самолета, макар и винаги да имаха трети, готов да се вдигне при първо нареждане.

 

 

Минаващите оттам спътници за електромагнитно разузнаване отбелязаха продължаващото за момента патрулиране на три самолета Е-767 и нервните специалисти от военновъздушното разузнаване и Службата за национална сигурност се питаха дали японските ВВС няма да се опитат да се възпротивят на правилата за самолетни операции. Те погледнаха часовниците си и разбраха, че след още шест часа всичко ще се изясни, тъй като сателитите продължаваха да записват и съставят диаграми на електронните емисии.

 

 

Самият Джексън сега се занимаваше с други спътникови данни. Смятаха, че на Сайпан са разположени четиридесет и осем изтребителя плюс още шестдесет и четири в бившата военновъздушна база „Андерсън“ на Гуам, чиито две широки писти и огромни подземни цистерни за гориво бяха дали съвсем удобен подслон на пристигащите самолети. Двата острова бяха на около двеста километра един от друг. Трябваше да има предвид и идеята за разпръскване, която Стратегическото въздушно командване приложи на островите по време на Студената война. Затворената северозападна база на Гуам разполагаше с две паралелни писти, напълно използваеми, а в средата на острова беше международното летище „Агана“. Гражданско летище имаше също на Рота, още една изоставена база на Тиниан, както и „Коблър“ на Сайпан, допълваща функциониращото летище там. Странно, но японците бяха пренебрегнали всички второстепенни съоръжения с изключение на базата „Коблър“. Всъщност сателитната информация сочеше, че Тиниан изобщо не е окупиран или поне на спътниковите снимки не се виждаха никакви тежки военни возила. Той заключи, че там би трябвало да има някакви леко въоръжени части, вероятно снабдявани с хеликоптер от Сайпан — островите ги делеше само един тесен пролив.

Сто и дванадесетте изтребителя бяха основната грижа на адмирал Джексън. Те щяха да бъдат подкрепени от разузнавателни самолети Е-2 плюс обичайните хеликоптери, които една армия взимаше, щом се отправеше нанякъде. Изтребители F-15 и F-3, подпомогнати допълнително от зенитни ракети земя-въздух. Тежка задача за един самолетоносач, дори ако използваха идеята на Бъд Санчес как да направят самолетоносача по-застрашителен. Ключът към всичко обаче не бе да надделеят във въоръжена схватка с противника, а да атакуват духа му — неизменна истина за всяка война, която хората периодически схващаха и забравяха през вековете. Надяваше се, че вижда нещата правилно. Дори тогава първо трябваше да се случи нещо друго.

 

 

Полицията изобщо не дойде, което донякъде учуди Кларк. Може да бяха намерили снимките за полезни, ала по-вероятно не бе така. Така или иначе те не се застояха, за да разберат. Като се качиха отново в колата си под наем, те хвърлиха последен поглед към обгореното място отвъд края на пистата точно когато първият от трите разузнавателни самолета се приземи в базата съвсем нормално за облекчение на всички. Един час по-рано той забеляза, че излетяха два вместо обичайните три Е-767, което, надяваше се, показваше, че зловещата им мисия е дала някакви плодове. Този факт вече беше потвърден от спътник и даде зелена улица на поредната бойна задача, за която агентите на ЦРУ не знаеха нищичко.

Трудното продължаваше да е как да повярват на всичко. На първата страница на написания на английски вестник, който купиха от фоайето на хотела на закуска, имаше новини, не особено различни от нещата, които прочетоха през първия си ден в Япония. Имаше две статии за Марианските острови и две от Вашингтон, ала останалото бяха предимно икономически новини плюс уводна статия за това колко желателно било възстановяването на нормалните отношения с Америка, макар и с цената на разумни отстъпки на масата за преговори. Вероятно истинската ситуация беше просто твърде фантастична, за да могат хората да я приемат, въпреки че до голяма степен това се дължеше на строгия контрол над новините. Например все още нищо не се споменаваше за ядрените ракети, скътани нейде. Някой се правеше или на много хитър, или на много глупав, а може би на двете в зависимост от развитието на нещата. Джон и Динг пак стигнаха до заключението, че във всичко това нямаше капчица смисъл, но резултатът от наблюдението нямаше да утеши семействата на убитите от двете страни. Даже в безумно пламенната война за Фолклендските острови е имало провокаторска риторика за наелектризиране на масите, обаче в случая сякаш правеха нова редакция на Клаузевиц, в която се казваше, че войната е по-скоро продължение на икономиката, отколкото на политиката, а бизнесът, макар и безскрупулен в същността си, все пак е по-цивилизована форма на дейност от тази, свързана с политическата сцена. Ала истинността на безумието виждаше с очите си. Пътищата бяха претъпкани с хора, вършещи ежедневните си задължения, макар да хвърляха по някой поглед повече към останките от катастрофата на въздушната база. Напук на света, който като че ли се обръщаше надолу с главата, обикновеният гражданин се придържаше към познатата му реалност и прехвърляше непонятната му част на други, които на свой ред се чудеха защо никой друг не я е забелязал.

„И ето ме тук — каза си Кларк, — чужд шпионин, прикриващ се зад самоличност на лице от трета страна. Правя неща в разрез с Женевските протоколи за цивилизована война, което пък само по себе си е загадъчно понятие.“ Нямаше и дванадесет часа, откакто помогна за убийството на петдесет човека, и при все това сега се връщаше с кола под наем в столицата на врага и единствената му непосредствена грижа бе да не забрави да кара в лявото платно и да избегне сблъсък с всички тези хора, пътуващи към работата си, които смятаха, че ако между теб и колата пред теб има повече от десет метра, значи не си в крак с движението.

Всичко се промени коренно на три преки от хотела им, когато Динг съзря една неправилно паркирана кола със спуснат сенник. Знак, че Кимура искаше да се срещнат спешно. Извънредният сигнал подейства като един вид уверение, че всичко не е някакъв извратен сън. Опасността отново се появи в живота им. Поне имаше нещо реално.

 

 

Въздушните операции бяха започнали веднага след зазоряване. Сега на борда имаше четири пълни ескадрили с изтребители „Томкет“ F-14 и още четири с „Хорнет“ F/A-18, както и четири самолета „Хоукай“ Е-ЗС. Обичайните спомагателни самолети бяха засега в базата на Мидуей и специалната команда на единствения самолетоносач за момента щеше да използва тихоокеанските острови като помощни опорни пунктове за пътуването на запад. Първата точка от дневния ред беше отработване на презареждане във въздуха от „танкери“ на ВВС, които също щяха да последват флотилията на запад. Веднага щом задминаха Мидуей, се установи постоянен боен въздушен патрул от четири самолета, макар и без обичайния ескорт от няколко „Хоукай“. Разузнавателните Е-2С създаваха много електронен шум, а основната задача на съкратената бойна група бе да остане незабелязана, макар че при „Джони Реб“ се налагаше да направят невидим предмет с размерите на островен бряг.

Санчес беше в сектора за въздушни операции. Имаше за задача да превърне очевидно равната предстояща битка в предварително решена. Идеята за честно сражение му бе толкова чужда, колкото на всеки друг в униформа. Човек трябваше само да се огледа, за да разбере защо. Той наистина познаваше хората, работещи тук. Не познаваше обаче авиаторите на островите и друго не го интересуваше. Може и да бяха човешки същества. Може и да имаха жени, деца, къщи, коли и всички останали обикновени неща, които всеки човек с флотска сиво-кафява униформа притежаваше, ала това нямаше значение за командира на авиогрупата. Санчес не би наредил или простил такива филмови фантасмагории като хабенето на муниции по парашутисти (те и без това бяха прекалено трудни за улучване), но трябваше да свали самолетите им, което в епохата на ракетите най-често означаваше, че летецът вероятно няма да има възможността да се катапултира. За щастие, в съвремието беше изключително трудно да видиш мишената си като нещо по-голямо от точка, която си длъжен да хванеш в кръгчето на проекционния екран на системата за управление на огъня. Така нещата много се улесняваха, а ако от останките изникнеше парашут, той нямаше нищо против да си затвори очите за свой колега авиатор, стига онзи да не може да нарани някой от хората му.

 

 

— Кога е изчезнал — уведоми ги Кимура с настоятелен глас и пребледняло лице.

— Арестуван ли е? — попита Кларк.

— Не зная. Дали нямаме някой във вашата организация?

Джон придоби страшно суров израз.

— Знаете ли как постъпваме с предателите? — Всички знаеха. — Моята страна също зависи от този човек. Ще се заемем с въпроса. Сега си вървете.

Чавес го проследи как се отдалечава, преди да се обади:

— Изтичане на информация ли?

— Възможно е. Възможно е също хората, командващи парада, да не желаят никакви външни опозиционни лидери да оплескват нещата в момента. — „Сега пък станах политически аналитик“ — каза си Джон. Е, той беше и напълно признат журналист от информационната агенция „Интерфакс“. — Какво ще кажеш да посетим посолството ни, Евгений?

 

 

Шеренко се готвеше да излиза за своя си среща, когато двамата мъже се появиха на вратата на кабинета му. За един кратък миг си помисли колко необичайно беше това събитие: двама агенти на ЦРУ, влизащи в руското посолство за делова среща с руската Служба за външно разузнаване. Сетне се запита какво би ги накарало да го сторят.

— Какво има?

— Кога е изчезнал — пое отговорът Джон Кларк. Майор Шеренко седна и покани посетителите си да седнат в кабинета му. Нямаше нужда да им казва да затворят вратата. — Може ли да е станало съвсем случайно, или някой се е разприказвал?

— Не вярвам да е работа на Службата за обществена безопасност. Даже ако са получили заповеди от Гото. Нещата стават прекалено политически, като нямат истински доказателства. Политическата ситуация е… Добре ли я познавате?

— Информирайте ни — рече Кларк.

— Правителството е много объркано. Гото упражнява контрол, ала не споделя информацията с много хора. Коалицията му е все още хилава. Кога пък е много уважаван, твърде много, за да бъде арестуван открито. — „Така мисля“ — не добави Шеренко. Онова, което можеше да се твърди с увереност преди две седмици, сега бе далеч по-несигурно.

Американците всъщност виждаха логика. Кларк помисли малко, преди да заговори:

— Най-добре ще е да разклатите клона, Борис Илич. И вие, и ние се нуждаем от този човек.

— Изложихте ли го на риск? — поинтересува се руснакът.

— Не, ни най-малко. Казахме му да се държи както обикновено… А и той мисли, че сме руснаци. Единствените ми указания бяха да го проверя, но да се опитваме да управляваме такъв човек е прекалено опасно. Би могъл всеки момент да се окаже голям патриот и да ни разкара. Такива хора просто ги оставяш сами да направят най-правилното.

Шеренко пак си помисли, че досието на този човек в московския център е вярно. Кларк притежаваше всички нужни инстинкти за шпионска дейност. Той кимна и зачака Кларк да продължи.

— Ако контролирате Службата за обществена безопасност, трябва да разберем веднага дали той е при тях.

— И ако е при тях?

— Тогава ще трябва да решите дали можете да го измъкнете. Тази част от операцията е ваша. Не мога да ви свърша тази работа. Ако обаче го е пипнал някой друг, може би можем да направим нещо.

— Трябва да говоря с Москва.

— Досетихме се. Само не забравяйте, че Кога е най-добрата ни възможност за политическо разрешение на цялата каша. След това уведомете Вашингтон.

— Ще бъде направено — обеща Шеренко. — Трябва да попитам нещо… за двата самолета, които се разбиха снощи.

Кларк и Чавес вече се бяха упътили към вратата. Отговори му по-младият, без да се обръща:

— Ужасна злополука, нали?

 

 

— Вие сте луд — заяви Могатару Кога.

— Аз съм патриот — отвърна му Райзо Ямата. — Ще дам на родината ни истинска независимост. Ще направя Япония отново велика държава.

Погледите на двамата мъже, които седяха в двата противоположни края на масата в мансардния апартамент на Ямата, се срещнаха. Охраната стоеше пред вратата. Тези думи можеха да се кажат само на четири очи.

— Вие се отказахте от най-важния ни съюзник и търговски партньор. Водите ни към икономическа разруха. Убихте хора. Подкупихте за беззаконията си правителството и войската ни.

Ямата кимна така, сякаш потвърждаваше, че е придобил някакъв имот.

— Хай, направих всичко това и не ми беше трудно. Кажете ми, Кога, много трудно ли е да накараш един политик да свърши каквото и да било?

— Ами приятелите ви? Мацуда и останалите?

— Всеки има нужда от напътстване от време на време. — „Почти всеки“ — каза си само мислено Ямата. — Когато всичко свърши, ще имаме напълно интегрирана икономика, двама стабилни и могъщи съюзници и с течение на времето търговията ни ще се възобнови, понеже останалата част от света се нуждае от нас. — Сляп ли бе този политик? Не разбираше ли?

— Наистина ли познавате толкова зле Америка? Сегашните ни трудности възникнаха, защото едно-единствено семейство изгоря живо. Те не са като нас. Те мислят различно. Религията им е различна. Културата им е изпълнена с насилие повече от всяка друга и при все това те боготворят правосъдието. Почитат печеленето на пари, но корените им са в идеалите. Не можете ли да го проумеете? Те няма да търпят това, което направихте! — Кога направи пауза. — А и планът ви за Русия… Сериозно ли мислите, че…

— След като Китай ни помага? — Ямата се усмихна. — С тях можем да се справим с Русия.

— А дали Китай ще остане наш съюзник? — настоя Кога. — Убихме двадесет милиона китайци във Втората световна война и политическото им ръководство не го е забравило.

— Нужни сме им и те го знаят. А заедно…

— Ямата-сан — прекъсна го тихо и учтиво Кога, тъй като обноските бяха в природата му, — вие не разбирате политиката така добре, както бизнеса. Това ще ви провали.

— А вас ще ви провали предателството — отговори му по същия начин Ямата. — Зная, че имате контакти с американците.

— Грешите. Не съм говорил с американски гражданин от седмици. — Един възмутен отговор не би имал силата на прозаичния.

— Е, така или иначе ще ми гостувате тук за известно време. Ще видим доколко съм невеж в политиката. До две години аз ще съм министър-председател, Кога-сан. След две години ние ще бъдем суперсила. — Ямата стана. Апартаментът му обхващаше целия последен етаж на четиридесететажната сграда и божествената гледка му доставяше удоволствие. Индустриалецът се приближи до панорамните прозорци и заоглежда града, който скоро щеше да е неговата столица. Колко жалко, че Кога не разбираше как са устроени нещата в действителност. Засега обаче трябваше да отлети пак за Сайпан, за да започне политическия си възход. Той се обърна. — Ще видите. Временно сте мой гост. Дръжте се както подобава, и с вас ще се отнасят добре. Опитате ли се да избягате, трупът ви ще бъде намерен на парчета някъде по железопътните релси заедно с бележка, в която се извинявате за политическите си неуспехи.

— Няма да ви доставя това удоволствие — отговори хладно бившият премиер.