Том Кланси
Дълг на честта (43)

41.
КОМАНДИР НА СПЕЦИАЛЕН ОТРЯД 77

— Вие се върнахте! — възкликна с известно удоволствие човекът, даващ мотопеди под наем.

— Да. — Номури се усмихна и кимна. — Вчера имах особено добър ден в службата. Няма нужда да ви казвам колко натоварващ може да е такъв „добър“ ден, нали?

Мъжът изсумтя в знак на съгласие.

— През лятото най-добрите ми дни са онези, когато не спя въобще. Моля да ме извините за вида — добави той. Беше човъркал по някои от машините си цяла сутрин, а за него тя започваше почти от пет часа. Същото важеше за Номури, ала по различни причини.

— Разбирам ви. Аз също въртя свой бизнес, пък кой работи повече от онзи, който работи за себе си, а?

— Мислите ли, че нашите дзайбацу го разбират?

— Не и онези, които съм срещал. Въпреки всичко вие сте щастливец, щом живеете в толкова спокойна местност.

— Не винаги е спокойна. Военновъздушните сили сигурно си правеха учения снощи. Един реактивен самолет прелетя съвсем наблизо и много ниско. Събуди ме и после така и не можах да заспя пак. — Той обърса ръцете си и като напълни две чаши с чай, предложи едната на госта си.

— Дозо — каза любезно Номури. — Сега те си играят на много опасни игрички — продължи той, като се чудеше какъв ли отговор ще получи.

— Пълно безумие, ама на кой му пука какво мисля аз? Сигурен съм, не и на правителството. Те се вслушват само в онези, „великите“. — Собственикът на машинарията сръбна от чая и огледа работилницата си.

— Да, и аз се тревожа. Надявам се Гото да може да намери изход от ситуацията, преди нещата да се изплъзнат изцяло от контрол. — Той хвърли поглед навън. Небето ставаше сиво и застрашително. Тогава чу определено гневно изсумтяване.

— Гото ли? И той е като всички останали. Другите го водят за носа… Или за друга част, ако слуховете за него са верни.

Номури се изкиска.

— Да, аз също чух разни истории. Все пак човекът е жизнен, нали? — Последва пауза. — Та може ли да наема пак някой от мотопедите ви днес?

— Вземете номер шест. — Селянинът му посочи. — Току-що свърших с поправката му. И внимавайте с времето. Довечера ще падне сняг.

Номури вдигна туристическата си раница.

— Ще ми се да направя няколко снимки на облачните планини за колекцията ми. Спокойствието е вълшебно и помага на мисленето.

— Само през зимата — заключи мъжът и поднови работата си.

Номури вече знаеше пътя и проследи реката Таки нагоре по една пътека, смръзнала се от студ и хванала скреж. Щеше да се чувства по-добре, ако проклетата четириколка имаше по-хубав шумозаглушител. Поне натежалият въздух щеше да помогне за смекчаване на звука или така се надяваше, когато пое нагоре по същия път, по който тръгна преди няколко дни. Малко по-късно вече гледаше надолу към планинската ливада, без да вижда нищо необичайно, и се питаше дали… Питаше се много неща. Ами ако войниците бяха попаднали на засада? „В такъв случай изгарям“ — каза си той. Но нямаше връщане назад. Настани се пак на седалката и се спусна по склона, след което спря според нарежданията по средата на сечището и свали качулката от червения си анорак. При по-внимателно оглеждане забеляза, че някои чимове са поразместени, видя и нещо като пътека, влизаща в горичката. В този момент се появи една самотна фигура и му махна да се приближи. Агентът на ЦРУ запали отново мотопеда и се отправи натам.

Двамата войници, които се изправиха пред него, не насочиха оръжия. Нямаше нужда. Лицата им бяха изрисувани, а маскировъчните им униформи му казваха достатъчно.

— Аз съм Номури — рече той. — Паролата е „Фокстрот“.

— Капитан Чека — представи се военният и му протегна ръка. — Работили сме с вашите и преди. Вие ли сте човекът, избрал мястото?

— Не, обаче аз го проверих преди два дни.

— Хубаво местенце за хижа. Даже видяхме няколко елена, макар и малки. Надявам се, че не сме в ловния сезон. — Забележката хвана Номури на тясно. Не беше помислил за такава възможност и не знаеше нищо за ловуването в Япония. — И така, какво ми носите?

— Това. — Той свали раницата си и извади клетъчните телефони.

— Занасяте ли ме?

— Японската армия има хубава апаратура за следене на военните комуникации. По дяволите, те са изобретили голяма част от техниката, която хората ни използват. Ала такива има всеки — ухили се Номури. — Закодирани са цифрово и покриват цялата страна. Дори тази й част. Има ретланслаторна кула на онази планина долу. При всички положения е по-безопасно, отколкото да използвате редовните си комуникативни средства. Сметката се плаща в края на месеца — добави той.

— Хубаво ще е да се обадя до вкъщи и да кажа на жена си, че всичко върви добре — разсъждаваше на глас Чека.

— Бих внимавал в това отношение. Ето номерата, на които можете да се обаждате. — Той му подаде един лист. — Този е моят. Този е на един човек, който се казва Кларк. А този е на друг агент на име Чавес…

— Значи Динг е тук? — обади се старши сержант Вега.

— Познавате ли ги?

— Свършихме една работа в Африка миналата есен — отговори Чека. — Получаваме много „специални“ задачи. Сигурен ли си, че трябваше да ни казваш имената им, приятел?

— Те са под прикритие. Може би ще е най-добре да говорите на испански. Тук не са толкова много хората, владеещи този език. Няма нужда да ви казвам да бъдете кратки в предаванията си.

Чека кимна и зададе най-важния въпрос:

— А как ще се измъкнем?

Номури се обърна й понечи да посочи, ала въпросната част от терена бе покрита с облаци.

— Там има проход. Тръгвате към него, после се спускате до един град, казва се Хиросе. Оттам ще ви поема аз, ще ви кача на влак за Нагоя и ще отлетите към Тайван или Корея.

— Проста работа. — Думите не бяха произнесени като въпрос, ала съмнението в отговора и така си пролича.

— Тук има двеста хиляди чужди бизнесмени. Вие сте единадесет испанци, опитващи се да продават вино, забравихте ли?

— Сега и аз бих пийнал малко кървавочервен пунш. — Чека изпита облекчение, че контактът му от ЦРУ е запознат с тяхната, а не с друга мисия. Не винаги ставаше така. — И сега какво?

— Ще чакате останалата част от бойната група. Ако нещо се обърка, обаждате ми се и потегляте. Ако вече не съм част от мрежата, обаждате се на другите. В случай че всичко отиде по дяволите, ще намерите друг изход. Би трябвало да имате паспорти, дрехи и…

— Имаме.

— Чудесно. — Номури извади фотоапарата от раницата си и започна да снима забулената в облаци планина.

 

 

— Гледате Си Ен Ен на живо от Пърл Харбър — завърши репортерът и започнаха реклами. Аналитикът от разузнаването пренави касетата, за да я прегледа отново. Беше както удивително, така и напълно нормално, че можеше да получи такава жизненоважна информация толкова лесно. С течение на годините научи, че американските медии наистина управляваха страната. Толкова по-зле може би. Начинът, по който те раздухаха злополучния инцидент в Тенеси, разпали в цялата страна прибързани действия, сетне тласна родината му към същите и сега единственото хубаво нещо бе онова, което виждаше на телевизионния екран: два самолетоносача, продължаващи да стоят в сухите докове, други два, все още плаващи в Индийския океан според последния репортаж от тази част от света, и последните два от тихоокеанския флот, намиращи се в Лонг Бийч, също на сух док и неспособни да влязат в действие… На практика с това се изчерпваше въпроса за Марианските острови. Той трябваше да оформи експертизата си на разузнавач в няколко страници аналитична проза, но всичко се свеждаше до това, че Америка можеше да жегне страната му, обаче способността й да демонстрира истинска мощ вече принадлежеше на миналото. Този осъзнат факт означаваше, че вероятността за сериозна схватка в близкото бъдеще е малка.

 

 

Джексън не възразяваше, че е единственият пътник в самолета VC-20B. Човек свикваше с такова отношение, а и трябваше да признае, че служебните „птици“ на ВВС са по-добри от военноморските. Всъщност флотът нямаше много такива, а и онези, с които разполагаше, бяха предимно преустроени патрулни „Орион“, чиито турбовитлови двигатели постигаха малко повече от половината скорост на двумоторния служебен реактивен самолет. Само с един кратък престой за презареждане във военновъздушната база „Травис“ край Сан Франциско той взе разстоянието до Хавай за по-малко от девет часа и затова се чувстваше добре, докато непосредствено преди кацането в Хикъм не видя отблизо военноморската база и не забеляза, че „Ентърпрайс“ все още стоеше в сухия док. Първият задвижван с ядрена енергия самолетоносач и носител на най-достойното име в американския флот скоро щеше да излезе оттам. Външният му вид беше ужасен. Още повече че би било далеч по-добре да можеха да използват две излетателни палуби вместо една.

— Получи своя специален отряд, момче — прошепна на себе си Роби. И то онзи, за който всеки военноморски авиатор копнееше. Специален отряд 77, официално признат за основната въздушна сила на Тихоокеанския флот. Независимо че щяха да използват един самолетоносач, той бе негов и щеше да отплава право към опасността. Може би преди петдесет години това е било вълнуващо. Вероятно, когато основната ударна част на Тихоокеанския флот е плавала под командването на Бил Холси или Рей Спруънс, висшите военни са очаквали с нетърпение да я оглавят. Военните филми представяха нещата така, официалните корабни дневници също, ала сега Джексън, докато съзерцаваше своя отряд, се питаше дали всичко не е било само позиране. Дали Холси и Спруънс са загубили съня си, знаейки, че изпращат млади хора на смърт, или тогава светът е бил просто различна планета, на която войната се е смятала за толкова естествено събитие, колкото една епидемия от детски паралич — поредният бич за човечеството, принадлежащ вече на миналото. Да стане командир на специалния отряд 77 беше амбицията на живота му, обаче никога не бе искал да участва във война… Е, разбира се, трябваше да признае, че като млад мичман II ранг или даже още по-късно, като лейтенант, го привличаше идеята за въздушни битки, тъй като знаеше, че като американски военноморски авиатор той е най-добрият в света: идеално обучен, прекрасно екипиран и желаещ да се докаже някой ден. Но с течение на времето виждаше прекалено често как негови приятели умират при злополуки. Той свали самолет във войната в Персийския залив, отстрани още четири над Средиземноморието в една ясна и звездна нощ, ала тези четири бяха нещастен случай. Уби хора без никаква основателна причина и въпреки че никога не говореше за това пред други, включително и пред жена си, нещо отвътре го гризеше, че на практика го бяха подмамили да убие други човешки същества. Той нямаше вина, стана просто някаква принудителна грешка. За воините обаче войната през повечето време бе именно това, просто един огромен гаф. И ето че сега му се налагаше да участва в друг такъв гаф, вместо да използва специален отряд 77 така, както би трябвало, само да поддържа съществуването му, чрез което да предотвратява избухването на войни. Едничката му утеха в момента беше, че грешката, инцидентът, пак не бе негово дело.

„Ако желанията се сбъдваха с бързината на мисълта…“ — каза си той, когато самолетът спря придвижването си по пистата. Стюардът отвори вратата и подхвърли единствената чанта на Джексън на сержант от ВВС, който отведе адмирала до хеликоптер, чакащ го за следващия му полет, до главнокомандващия тихоокеанските сили адмирал Дейв Сийтън. Беше време да навлече професионалната си самоличност. Независимо дали бяха злоупотребили с него или не, Роби Джексън бе воин, готвещ се да поеме командването над други бойци. Той анализира съмненията и въпросите си и сега дойде време да ги остави настрана.

 

 

— После ще си платим скъпо за това — подхвърли Дърлинг и изключи телевизора с дистанционното управление.

Технологията бе разработена не за друго, а за рекламиране по време на бейзболни мачове. Преработка на системите „син екран“, използвани в киноиндустрията, развитите компютърни програми позволяваха използването й в преки предавания и по този начин можеше да се направи така, че фонът зад застаналия на мястото си батсман да изглежда като реклама на местна банка или автомобилен дистрибутор, докато в действителност там нямаше нищо повече от обичайното за бейзболни игрища зелено. В случая всеки репортер можеше да направи своето включване на живо от Пърл Харбър (разбира се, извън военноморската база) и за фон да има профилите на два самолетоносача, около които да летят птици и в далечината да се движат приличните на мравки силуети на докери. Картината изглеждаше не по-малко истинска от всичко останало на телевизионния екран, който в крайна сметка показваше само множество разноцветни точки.

— И те са американци — рече Джак. Освен това той сам ги принуди да го направят и отново предпази президента от политически рискованата задача. — Би трябвало да са на наша страна. Наложи се само да им го напомним.

— Ще мине ли? — Този въпрос бе по-мъчен.

— Не задълго, но може да се окаже достатъчно. Имаме хубав план. Трябва ни малко късмет, обаче вече на два пъти ни провървя. Важното е, че им показваме онова, което те очакват. Очакват двата самолетоносача да си останат там, както и осведомителните агенции да държат всички в течение. Разузнавачите по нищо не се различават от останалите, сър. Те си имат предварителни представи и когато ги видят реализирани в истинския живот, това просто затвърждава убеждението им, че са гениални.

— Колко човека трябва да убием? — поиска да знае президентът.

— Колкото е нужно. Не знаем точната цифра и ще се опитаме да я направим възможно най-малка… Но, сър, мисията е…

— Зная. Не забравяй, че имам представа от мисии. — Дърлинг затвори очи и си припомни школата за пехотинци във Форт Бенинг, щата Джорджия, когато беше минал едва половината му живот. Мисията стои на първо място. Този бе единственият начин, по който един лейтенант можеше да мисли, а сега той за пръв път осъзна, че и един президент трябва да мисли по същия начин. Изобщо не изглеждаше справедливо.

 

 

Нямаше много слънце толкова на север и по това време на годината, което устройваше подполковник Захариас. Полетът от „Уайтман“ до „Елмендорф“ трая едва пет часа и през цялото време цареше тъмнина, понеже бомбардировачът В-2А излизаше през деня само за да се покаже пред хората, а замисълът му бе съвсем друг. Той летеше наистина отлично и представляваше едно закъсняло доказателство, че идеята на Джак Нортроп от тридесетте години е била вярна: самолет, състоящ се изключително от криловидни повърхности, е възможно най-ефективната аеродинамична форма. Само че системите за управление на полета, нужни за такъв летателен апарат, се нуждаеха от компютърен контрол, за да има приемлива стабилност, а той се е появил точно преди смъртта на инженера. Поне е видял модела, ако не истинския самолет.

Почти всичко по него беше изпипано. Формата му позволяваше лесно съхраняване: в хангар, построен за един стандартен самолет, можеха да се поберат три. Изкачваше се почти като асансьор и тъй като можеше да лети постоянно на голяма височина, гълташе гориво по-скоро с чаши, отколкото с литри, или поне така обичаше да казва подполковникът.

 

 

Улученият В-1В бе почти готов да отлети обратно към „Елмендорф“. Щеше да го стори с три двигателя, което не представляваше особен проблем, след като полезният му товар нямаше да включва нищо повече от гориво и екипаж. Сега базата на Шемия използваха и други самолети. Три разузнавателни Е-ЗВ със системи „Ауакс“, изпратени от военновъздушната база „Тинкър“ в Оклахома, поддържаха непостоянен въздушен патрул, макар че островът си имаше свои радари, най-големият от които бе мощната система за засичане на ракети „Кобра Дейн“, построена през седемдесетте. Съществуваше теоретичната възможност японците да ударят острова с помощта на снабдителни самолети, повтаряйки по продължителност една израелска мисия срещу щабквартирата на ООП в Северна Африка, и въпреки че вероятността беше минимална, тя все пак трябваше да се вземе предвид.

Отбраната в случая бяха само четирите „Рейпиър“ F-22A на ВВС — първите наистина неуловими изтребители, повикани от модернизирани изпитателни полети във военновъздушната база „Нелис“ и изпратени с четирима старши пилоти и помощните им екипажи в тази база на края на света. Ала моделът „Рейпиър“, известен на авиаторите под името, което производителят Локхийд бе предпочел в самото начало, а именно „Светкавица-II“, не беше построен за отбрана, и сега, след като слънцето пак залезе след краткото си и колебливо появяване, настъпи моментът да го използват по предназначение. Както винаги, „танкерът“ излетя пръв още преди летците изтребители да се отправят от постройката за инструктаж към заслоните за самолетите им, за да започнат нощната операция.

 

 

— Щом е отлетял вчера, защо светят лампите? — попита Чавес, вдигнал очи към мансардния апартамент.

— Може би осветлението е с часовников регулатор, за да сплашва крадците? — запита се весело Джон.

— Това да не ти е Лос Анджелис.

— Тогава вътре сигурно има хора, Евгений Павлович. — Той сви с колата по друга улица.

„Добре, знаем, че Кога не е арестуван от местната полиция. Знаем, че Ямата командва парада. Известно ни е, че шефът на охраната му, Канеда, вероятно е убил Кимбърли Нортън. Знаем, че Ямата е извън града. И накрая виждаме, че в апартамента му свети…“

Кларк намери едно място, където да остави колата. Сетне с Чавес тръгнаха пеша, като най-напред обиколиха блока и проучиха какво е разположението и какви са възможностите им, тоест направиха онова, което се нарича предварителен оглед. Започнаха от приземния етаж и изглеждаха по-търпеливи, отколкото всъщност бяха.

— Има много неизвестни, приятел — прошепна Чавес.

— Аз пък мислех, че искаш да видиш нечии очи, Доминго — напомни Джон на партньора си.

 

 

„Той има необикновено безжизнени очи, изобщо не приличат на човешки“ — мислеше си Кога. Бяха черни и големи, ала привидно сухи и само го гледаха… Или може би просто ги бе насочил в тази посока и не искаше да ги отмести. Какъвто и да беше случаят, те изобщо не загатваха какво се крие зад тях. Бе чувал за Кийоши Канеда да се говори най-често като за ронин: историческа асоциация със самураите, загубили своя господар и неможещи да намерят друг, което се считало за изпадане в голяма немилост в онази епоха. Такива хора се превръщали в бандити или в нещо по-лошо, след като загубели връзка с принципите на бушидото, с които в продължение на хиляда години се изхранвала онази част от японското население, имаща право да носи и използва оръжия. Бившият премиер си припомни, че такива мъже, щом си намерели нов господар, комуто да служат, ставали фанатици, които дотолкова се страхували да не се върнат към предишното си положение, че били готови почти на всичко, за да избягнат тази съдба.

Докато гледаше в гръб човека пред телевизора, той разбра, че идеята е глупава и налудничава. Времето на самураите беше отминало. С него си бяха отишли и феодалите, които са ги управлявали, ала ето че този мъж седеше пред него, гледаше някаква самурайска драма по Ен Ейч Кей, отпиваше от чая си и поглъщаше всяка сцена. Той не реагираше по никакъв начин, сякаш хипнотизиран от силно стилизираната творба, която на практика представляваше японски вариант на американските уестърни от петдесетте: изключително опростени мелодрами за доброто и злото, само че героят, винаги лаконичен, винаги непобедим и винаги загадъчен, използваше меч вместо револвер. Да, в последния ден и половина научи, че този глупак Канеда си падаше по такива историйки.

Кога стана и тръгна обратно към библиотеката, което се оказа достатъчно, за да накара мъжа да извърне глава и да го погледне. „Куче пазач“ — помисли си той и си избра нова книга за четене, без да се обръща. При това мъчно преодолимо, особено при наличието на още четири, две от които сега спяха: едното в кухнята, а другото пред вратата. Политикът знаеше, че няма шанс да избяга. Може и да бе глупак, но от онези, от които предпазливите хора се страхуваха.

„Кой е Канеда в действителност?“ — питаше се Кога. Вероятно бивш якудза. У него не се забелязваха уродливите татуировки, които вълнуваха хората от тази група и с които нарочно се разграничаваха в една култура, налагаща единомислие, обаче в същото време показваха конформизъм в едно общество от бездомници. От друга страна, той просто си седеше в делови костюм и единствената стъпка към удобството беше разкопчаното му сако. Даже стойката му бе скована и изопната, забеляза Кога, самият той седнал пак с книга в ръка и наблюдаващ иззад нея човека, който го държеше в плен. Знаеше, че не може да му надвие в бой — така и не си направи труда да научи някое от бойните изкуства, за чието развитие родината му беше помогнала, а и онзи имаше застрашителни физически данни. Пък и не бе сам.

Той наистина беше куче пазач. Привидно безчувствен и в покой, мъжът всъщност приличаше повече на свита пружина: готов да скочи и да удари, учтив само докато заобикалящите го се държат така, че да не го предизвикат. Това бе толкова очевидно, та човек просто знаеше, че би било лудост да го обиди. Политикът се срамуваше, че можеха толкова лесно да го сплашат, но така или иначе го бяха сплашили, защото той беше умен и внимателен човек, нежелаещ да пропилее единствената си възможност, ако имаше такава, с някой глупав жест.

Много индустриалци разполагаха с такива хора. Някои от тях даже носеха пистолети, което бе почти немислимо в Япония, но подходящият човек можеше да подходи по подходящ начин към нужното длъжностно лице и да получи едно много специално разрешително. Тази възможност не толкова плашеше Кога, колкото го отвращаваше. Мечът на един ронин беше достатъчно лошо нещо, което в тази ситуация щеше да е просто мелодраматично, но пистолетът за него представляваше въплъщение на злото, нещо, което нямаше място в културата му, оръжие за страхливци. Ето с какви си имаше работа в действителност. Канеда несъмнено бе страхливец, неспособен да овладее собствения си живот, неспособен дори да наруши закона без заповеди от другиго, ала получеше ли нареждания, можеше да извърши всичко. Какво ужасно отражение на родината му! Този тип хора се използваха от шефовете за упражняване на насилие върху профсъюзите и съперниците в бизнеса. Такива като Канеда нападаха демонстранти, понякога даже открито, и се измъкваха, тъй като полицията поглеждаше на другата страна или успяваше да не присъства на събитията, макар че репортери и фотографи се стичаха на сцената за новината на деня. Такива хора и техните шефове държаха страната далеч от истинската демокрация и сегашното осъзнаване на този факт беше изключително тежко за Кога, понеже той го знаеше от години, посвети живота си на това да го промени и се провали. И ето, сега седеше в мансардния апартамент на Ямата под охрана, вероятно щяха да го освободят някой ден като политически неуместна фигура, каквато вече бе или скоро щеше да стане, и тогава щеше да наблюдава как Япония попада изцяло под контрола на един нов господар… „Или по-точно на стар“ — поправи се той. Не можеше да стори нищичко по въпроса, поради което седеше с книга в ръка, докато Канеда се бе изпънал пред телевизора и гледаше как някакъв актьор играе в драма, чието начало, среда и край можеха да се предугадят хиляда пъти, преструвайки се, че вижда нещо реално и ново, без да вижда нито едното, нито другото.

 

 

Такива сражения се бяха водили само на ужким или може би по римските арени в една друга епоха. В двата края бяха самолетите за електронна война: Е-767 от японска страна, и Е-ЗВ от американска, на такова разстояние едни от други, че всъщност никой не „виждаше“ противника си дори на многобройните радарни екрани на борда, въпреки че те следяха сигналите си с различна апаратура. По средата бяха гладиаторите, защото американците за трети път проучваха въздушната отбрана на Япония и отново се проваляха.

Американските самолети със системи „Ауакс“ бяха на деветстотин и петдесет километра от Хокайдо, а изтребителите F-22А летяха на сто и шестдесет километра пред тях и служеха за стръв, както се изрази водачът на ятото. Японските F-15 също излизаха напред и навлизаха в радарния обсег на американските разузнавателни самолети, обаче не напускаха и обхвата на своите.

По зададена команда американските изтребители се разделиха на две звена от по два самолета. Водачът се стрелна право на юг и се възползва от възможността им да летят продължително време с повече от хиляда четиристотин и петдесет километра в час, за да напреднат косо към японската патрулна линия.

 

 

— Ама че са бързи! — отбеляза един японски въздушен диспечер. Беше трудно да поддържат контакт. Американският самолет бе почти неуловим за радарите, ала размерите и мощността на антената на модела „Ками“ пак надвиха над замаскиращите технологии и операторът започна да насочва японските „Ийгъл“ на юг, за да хванат в обсега си сигналите. Просто за да се увери, че американците знаят, че са засечени, той избра подходящите „отметки“ с електронната си стрелка и нареди на радара да ги засипва с лъчи на всеки няколко секунди. Те трябваше да са наясно, че всеки техен ход се следи и че тяхната уж измамваща радарите технология не я бива достатъчно за нещо ново и радикално. За да направи нещата малко по-интересни, той превключи предавателя си на огневи режим. В действителност те бяха твърде далеч, за да направляват ракета от такова разстояние, но въпреки всичко щяха да им докажат за пореден път, че могат да ги осветят достатъчно силно, за да ги улучат, което щеше да им послужи като един вид урок. Отначало сигналите малко отслабнаха и почти изцяло изчезнаха, ала после софтуерът ги различи сред хаоса и улови по-ясно ярките импулси, като усили мощността по двата азимута към американските изтребители, каквито самолетите несъмнено бяха. Бомбардировачът В-1, макар и бърз, не бе толкова маневрен. Да, това беше най-силният коз на американците и той не стигаше, така че, ако те го проумееха, дипломацията може би щеше да промени нещата веднъж и завинаги, и в Северния Тих океан отново щеше да цари мир.

 

 

— Виж как изтребителите им „Ийгъл“ се изместват, за да покрият зоната — забеляза на контролния си монитор старшият американски диспечер.

— Все едно са завързани с въже за разузнавателните — подхвърли събеседникът му. Той бе летец изтребител, пристигнал току-що от военновъздушната база „Ленгли“, щаба на Въздушното бойно командване, където задачата му беше да разработва тактически схеми за изтребителите.

Друго електронно табло показваше, че три от самолетите Е-767 са във въздуха. Два бяха на предни патрулни позиции, докато третият обикаляше наблизо, току до крайбрежието на Хоншу. Това не се очакваше. Ходът фактически бе предвидим, тъй като беше и най-умният. Всичките три разузнавателни самолета бяха пуснали съоръженията си вероятно на максимална мощност, понеже иначе не можеха да засичат системите „Стелт“.

— Сега вече знаем защо са улучили двата лансъра — рече мъжът от Вирджиния. — Могат бързо да преминават на високи честоти, и да осветяват целите за техните „Ийгъл“. Хората ни изобщо не са разбрали, че са стреляли по тях. Страхотно.

— Хубаво щеше да е, ако имахме няколко такива радара — съгласи се старшият въздушен диспечер.

— Но вече знаем как да ги надхитрим. — Военният от Ленгли смяташе, че вижда решението. Операторът не беше толкова сигурен.

— Ще видим след още няколко часа.

 

 

Санди Рихтер летеше дори по-ниско, отколкото транспортният С-17 се бе осмелил. Движеше се също по-бавно, само със сто и петдесет възла, и вече се беше уморил от любопитната смесица от напрежение и скука, която полетът над морето предлагаше. Предишната нощ той и другите два хеликоптера от ескадрата му се бяха добрали до „Западна Петровка“, поредната бракувана база за мигове край Владивосток. Приличният им сън там със сигурност нямаше да се повтори през предстоящите няколко дни. Сетне излетяха в 22,00, за да изиграят ролята си в операция ЗОРО. Всички хеликоптери сега имаха къси допълнителни крила за стабилизиране, както и по два резервни резервоара с гориво. И макар да им трябваха за такъв продължителен полет, те определено не бяха неуловими, въпреки че самите резервоари бяха направени от прозрачен за радарите стъклопласт като опит за известно подобряване на положението. Пилотът носеше нормалния си авиаторски гащеризон плюс надуваема спасителна жилетка. Тя беше по-скоро компромис с правилата за летене над водна повърхност, отколкото нещо истински полезно. Водата, намираща се петнадесет метра под тях, бе прекалено студена, за да издържат дълго. Прогони мисълта, доколкото можа, настани се добре в седалката и се съсредоточи върху полета, докато артилеристът отзад човъркаше съоръженията.

— Все още всичко е наред, Санди. — Екранът, отчитащ нивото на заплаха, продължаваше да е предимно черен, когато свиха на изток към Хоншу.

— Прието. — След тях, на по петнадесет километра дистанция, ги следваха още два команча.

Макар и малък и само хеликоптер, RAH-66A бе в известно отношение най-усъвършенстваният летателен апарат в света. В неговата сложна конструкция бяха поместени двата най-мощни компютъра, използвани някога при полет, като единият беше просто резерва, в случай че първият се повредеше. Основната им задача засега бе да съставят схема на радарния обхват, през който трябваше да проникнат, за да изчислят относителните си радарни характеристики спрямо известните или предполагаемите възможности на електронните очи, претърсващи сега зоната. Колкото повече се приближаваха до японска земя, толкова повече се уголемяваха жълтите сектори „може би“ и червените „определено засечен“.

 

 

— Втори етап — обади се тихо човекът от Въздушното бойно командване от борда на самолета с „Ауакс“.

Всички изтребители F-22 имаха заглушаващи апарати, за да могат по-добре да подчертаят възможностите на системите си „Стелт“ и при съответната команда те бяха включени.

 

 

— Не е много умно — разсъждаваше гласно японският диспечер. „Чудесно. Сигурно са разбрали, че можем да ги следим.“ Екранът му внезапно се осея с точки, пръчици и отблясъци, тъй като електронният шум, създаден от американските изтребители, размъти картината му. Имаше два начина да се справи с проблема. Най-напред увеличи още мощността: така до голяма степен щеше да опропасти опитите на американците. След това нареди на радара да започне да скача напосоки из честотите. Първата мярка се оказа по-ефикасна от втората, защото американските предаватели за активни смущения също пъргаво сменяха честотите. Мярката беше недостатъчна, но все пак обезпокоителна. Компютърният софтуер, който се занимаваше с истинското следене, се основаваше на предположения. Той започваше от известни или приблизителни координати на американските самолети и като знаеше границите на вариране на скоростта им, търсеше отразени сигнали, които да отговарят на основния им курс и скорост, точно както постъпи при бомбардировачите, проучвали веднъж отбранителната линия. Проблемът бе, че при развитата мощност пак засичаше птици и въздушни течения и разграничаването на истинските контакти ставаше все по-трудно, докато не натисна друг бутон, за да следи излъчванията на предавателя за смущения, който беше по-мощен от самите отразени сигнали. С тази допълнителна корекция той установи отново стабилен контакт с двата чифта мишени. Отне му едва десет секунди, което бе достатъчно бързо. Просто за да покаже на американците, че не са го измамили, операторът усили максимално мощността, превключи за кратко на управление на огъня и стреля по всичките четири американски изтребителя с достатъчна енергия, та ако електронните им системи не бяха защитени както трябва, изпратените радарни сигнали да възпламенят някои от тях. Помисли си, че това би било интересно сваляне на самолет, и си спомни как някога два немски изтребителя „Торнадо“ били унищожени, тъй като летели твърде близо до някаква FM радиопредавателна кула. За негово разочарование американците само се отдалечиха.

 

 

— Някой току-що пусна предаватели за смущения на североизток.

— Чудесно, точно навреме — отвърна Санди Рихтер. Един бърз поглед към екрана за нивото на заплаха показа, че му остават минути до влизането в жълт сектор. Почувства порив да разтърка лицето си, ала сега и двете му ръце бяха заети. Провери скалата за горивото и установи, че монтираните на косата греда резервоари са почти празни. — Откачвам допълнителните крила.

— Прието… Това ще помогне.

Рихтер махна предпазното капаче от ключа за изхвърляне на товар при авария. Той бе прибавен късно към корпуса на команча, обаче на някого най-сетне му беше хрумнало, че ако вертолетът ще е неуловим, то може би няма да е лошо да може да отстрани забележимите за радарите детайли по време на полет. Рихтер намали за малко скоростта и дръпна ключа, който запали избухливите болтове и изхвърли крилата с резервоарите им в Японско море.

— Сполучливо отделяне — потвърди седящият зад него авиатор. Екранът, сочещ нивото на заплаха, се промени веднага след изхвърлянето на товара. Компютърът внимателно следеше доколко неуловим е хеликоптерът. Носът пак се килна надолу и команчът възстанови крейсерската си скорост.

 

 

— Съвсем предвидими са, нали? — обърна се японският диспечер към заместника си.

— Мисля, че току-що го доказахте. И което е по-добре, току-що им доказахте на какво сме способни.

Двамата авиатори си размениха по един поглед. И двамата се бяха притеснявали от възможностите на американския изтребител „Рейпиър“ и сега заедно решиха, че могат да си отдъхнат. Застрашителен самолет беше и пилотите на изтребителите им „Ийгъл“ трябваше да се отнасят с уважение към него, но не и невидим.

 

 

— Предвидим отговор — каза американският оператор. — Пък и те току-що ни показаха нещо. Да го закръглим на десет секунди?

— Ще е на косъм, обаче са достатъчни. Ще стане — заяви полковникът от „Ленгли“ и посегна към кафето си. — А сега да подплатим тази идея. — На главния екран изтребителите F-22 се обърнаха пак на север и в края на обхвата на системите за ранно предупреждение „Ауакс“ японските F-15J сториха същото, контрирайки американската маневра като платноходи, борещи се с вятъра. Те се мъчеха да останат между американските изтребители и своите безценни Е-767, които след ужасните катастрофи преди няколко дни им станаха още по-скъпи.

 

 

Първото появяване на суша наистина беше добре дошло. Далеч по-маневрен от транспортните самолети, минали оттук предишната нощ, команчът си избра място, изцяло лишено от човешко присъствие, и започна да се провира през пукнатините в планинския терен, защитен от далечните разузнавателни самолети чрез масивни скали, през които даже техните мощни системи не можеха да проникнат.

— Не си намокрихме краката — обади се признателно човекът зад Рихтер. — Горивото ще ни стигне за четиридесет минути.

— Можеш ли да размахваш дълго ръце? — попита пилотът, който също се отпусна малко от факта, че летят над твърда земя. Ако станеше някакъв гаф, нямаше да е толкова лошо да хапнат ориз, нали? Екранът на шлема му показваше земята като зелени сенки, в които не се виждаха никакви светлини от улични лампи, коли или къщи: най-лошото от полета мина. Истинската мисия беше нещо, което бе успял да остави настрана. Предпочиташе в даден момент да го тревожи само едно нещо. Така човек живееше по-дълго.

Последният хребет се появи точно по плана. Рихтер намали скоростта и закръжи, за да определи ветровете, като се взираше надолу за хората, които го бяха предупредили да очаква. Ето. Някой изстреля зелена сигнална светлина и на системите му за нощно виждане тя му се стори ярка като пълна луна.

— ЗОРО-Водач вика ЗОРО-База, приемам.

— Водач, тук е базата. Удостоверявам голфигрище „Майк Зулу“, край — отговори му нечий глас с одобрителната парола, която му бяха казали да очаква. Рихтер се надяваше, че в челото на говорещия не е опрян пистолет.

— Прието. Край. — Той бързо се спусна спираловидно, като включи светлините на своя „Команч“ и си избра едно място близо до края на горичката, което изглеждаше почти равно. Щом хеликоптерът докосна земята, откъм дърветата се появиха трима мъже. Бяха облечени като американски войници и Рихтер си позволи да въздъхне, докато охлаждаше двигателите, за да ги изключи. Перката още не бе спряла да се върти, когато до резервоара на вертолета беше прокаран маркуч.

— Добре дошли в Япония. Аз съм капитан Чека.

— Санди Рихтер — представи се пилотът, докато слизаше.

— Някакви проблеми по пътя насам?

— Вече не. — „Мамка му, нали пристигнах?“ — искаше му се да извика, все още чувстващ напрежението от тричасовия маратон по нахлуването в страната. Нахлуване ли? Единадесет рейнджъри и шестима авиатори. „Хей, вие — помисли си той, — всички сте арестувани!“

— Ето го и номер две… — отбеляза Чека. — Тези кукли са тихи, а?

— Не желаем да рекламираме пристигането си, сър. — Това бе може би най-учудващата характеристика на команча. Инженерите на Сикорски отдавна бяха разбрали, че голяма част от шума, вдиган от един хеликоптер, идва от конфликта между опашния ротор и основния. Този на RAH-66 беше покрит, а главният ротор имаше пет сравнително плътни свързани перки, резултатът от което бе вертолет с по-малко от една трета от акустичните белези на който и да било друг летателен апарат в света с перки. „А и местността няма да пострада“ — помисли си Рихтер и се огледа. Всичките тези дървета, разреденият планински въздух. „Добро място за мисията“ — заключи той, когато и вторият „Команч“ се установи на земята петдесет метра по-нататък. Хората, които бяха заредили неговия хеликоптер, вече окачваха маскировъчна мрежа над него с помощта на прътове, отсечени от боровата гора.

— Хайде, ще ви дадем малко храна.

— Истинска или военни провизии? — поинтересува се тиловият офицер.

— Можете да ядете всичко, което ви хареса, господин Рихтер — отвърна му Чека.

Авиаторът помнеше времето, когато консервираните военни провизии включваха и цигари. Вече не беше така, не и в новата здравословна армия, а нямаше никакъв смисъл да иска цигара от рейнджър. Проклети атлети!

 

 

Изтребителите „Рейпиър“ се отдалечиха час по-късно, убедени, както си мислеха самоуверено военните от японската въздушна отбрана, че не могат да пробият линията „Ками“-„Ийгъл“, охраняваща североизточните подстъпи към японските главни острови. Дори най-добрите американски самолети и системи не можеха да се справят с този патрул, което бе добре. На екраните си те видяха как контактите избледняха, а скоро заглъхнаха и предаванията на самолетите Е-ЗВ, които се връщаха в Шемия, за да докладват на шефовете си за неуспеха.

Американците бяха реалисти. Храбри воини, няма спор… Авиаторите в разузнавателните Е-767 нямаше да допуснат грешката на предните си, като са мислели, че на американците им липсва плам за истински бойни операции. Тази грешка им беше струвала скъпо. Войната обаче представляваше проява, свързана с техниката, а те бяха позволили силата им да падне до равнище, от което възстановяването бе технически невъзможно. Толкова по-зле за тях.

 

 

Наложи се изтребителите „Рейпиър“ да презаредят на връщане, като не използваха възможностите си за огромен непрекъснат преход, тъй като нямаше смисъл да се хаби гориво. Времето в Шемия пак беше гадно и самолетите се приземиха благополучно благодарение на стриктен наземен контрол, а после се придвижиха към хангарите си, които сега бяха по-пълни поради пристигането на четири изтребителя „Ийгъл“ F-15E от военновъздушната база „Маунтин хоум“ в Айдахо. Те също смятаха мисията за успешна.