Робърт Лъдлъм
Ашкелон (1)

ПРОЛОГ

Ашкелон, Израел

2,47 ч след полунощ

Нощният дъжд падаше като сребърни остриета. Черното небе беше изпълнено с тъмни облаци. Мъртвото морско вълнение и шибащите ветрове бяха убийствени за двете гумени лодки, свързани една за друга. Те приближаваха бреговата линия.

Хората в лодките бяха прогизнали. По потъмнелите им лица се стичаха струйки пот от напрежението и дъжда. Очите им премигваха от напрягане да доловят светлинки на брега. Групата се състоеше от осем палестински мъже от долината Бекаа и една жена, която не беше от техния произход, но бе обречена на тяхната кауза, защото се беше присъединила доброволно. Не се отказваше от съдбата, която беше избрала преди години. Muerte a toda autoridad!^[1] Тя беше съпруга на водача на групата.

— Още няколко минути! — извика широкоплещестият мъж, като клекна до жената. Неговите бойни снаряжения бяха плътно притегнати към тъмните му дрехи: един черен непромокаем сак, закрепен високо на гърба му, съдържаше експлозив. — Запомни, че когато слезем, трябва да хвърлиш котвата между двете лодки! Това е важно!

— Разбирам, съпруже, но бих се чувствала по-добре с вас…

— И да ни оставиш без възможности да избягаме и да продължим борбата? — попита той. — Електростанцията е на два километра от брега. Тя захранва Тел Авив и като я взривим, ще настъпи хаос. Ще откраднем кола и ще се върнем след час, но нашата екипировка трябва да е тук!

— Разбирам.

— Наистина ли, скъпа? Представяш ли си как ще бъде? Целият Тел Авив — в тъмнина! И самият Ашкелон, разбира се. Идеално е… а ти, любов моя, ти откри уязвимото място — идеалната цел!

— Аз само го предложих! — ръката й го галеше по бузата. — Ти само се върни при мен, скъпи, защото ти си моята любов.

— Без съмнение, моя Амая на пожарите… Достатъчно сме близо… Сега! — Водачът на десанта даде сигнал на мъжете от двете лодки. Всички се спуснаха зад борда в тежкия прибой, като държаха оръжията високо, а телата им бяха блъскани от разбиващите се вълни, докато завиваха през мекия пясък към плажа. На брега водачът светна с фенерчето си веднъж, което беше кратък светлинен сигнал за това, че цялото подразделение е на вражеска земя, готово да нахлуе и да си свърши работата. Съпругата хвърли тежката котва през борда, между двете свързани гумени лодки, като ги приближаваше и раздалечаваше една от друга според ударите на вълните. Тя отстрани радиостанцията си, тип „уоки-токи“, която щеше да бъде използвана само в критична ситуация, тъй като евреите бяха твърде хитри, и, разбира се, подслушваха радиочестотите по крайбрежието.

После внезапно, с ужасяваща обреченост, всичките мечти за слава експлодираха в ожесточени залпове от картечен огън по фланговете на десантната група. Беше касапница. Войници, които тичаха надолу по пясъка, стреляха с оръжието си по пулсиращите тела на бригадата от Ашкелон. Нямаха милост към нахлулия враг. Никакви пленници! Само смърт!

Жената-съпруга, в очертанията на лодката, се раздвижи бързо въпреки мъката си, въпреки шока, който парализираше съзнанието й. Бързите й движения не успяваха да намалят агонията, която я пронизваше. Тя промуши с дългото острие на ножа си страните и дъната на двете лодки, сграбчи водонепромокаемата торба, която съдържаше оръжие и фалшиви документи, и скочи през борда в прибоя. Като се бореше с вълните и течението с всички сили, тя си проправяше път на юг, по продължението на брега, около петдесетина метра, после заплува по диагонал на вълните към плажа. Полегнала в плитките води, чувстваше как силният дъжд почти я ослепява. После запълзя към опасната суша. Чу виковете на израелски войници, които крещяха на хибрю^[2]. Всяка една фибра, всеки един мускул в тялото й замръзнаха в леденостудена ярост.

— Трябваше да вземем пленници.

— Защо? За да убиват децата ни по-късно, така както съсякоха двамата ми сина в училищния автобус?

— Ще ни обвиняват, че сме ги избили всичките.

— Мъртви са и майка ми и татко. Копелетата ги застреляли в лозето, двамата старци, сред гроздето.

— Дано гният в ада! Хизбула измъчи до смърт брат ми!

— Вземи им оръжието и изстреляй патроните наоколо… Прочисти мястото на нашите позиции.

— Яков е прав! Те се отбраняваха — можеха всички ни да убият!

— Ако беше така, тогава един от нашите трябваше да изтича до лагера за подкрепление!

— Къде ли са лодките им?

— Отишли са си вече, никъде не се виждат! Били са сигурно дузина! Убили сме всички, които сме видели!

— Бързо, Яков! Не можем да дадем на проклетата либерална преса никакви основания да ни обвинява.

— Чакай! Този е все още жив!

— Нека да умре. Вземи оръжието им и се залавяй със стрелбата!

Канонадата в стакато изпълни нощта и дъжда. После войниците хвърлиха пушките на десантчиците до труповете им и тичешком се върнаха в пясъчните дюни, обрасли с дива морска трева. На моменти се виждаха блуждаещи светлинки на клечки кибрит в шепи и запалки за цигари. Дивото избиване свърши. Започна осъзнаването.

Скована, жената се придвижи внимателно напред по корем в плитката вода. Кънтящото ехо на оръжейната стрелба я зареждаше с ненавист, която я изпълваше докрай — ненавист и усещане за загуба. Бяха унищожили единствения човек на земята, когото можеше да обича, единствения човек, с когото можеше да се обвърже като с равен, защото никой друг не е бил господар на силите й, на нейната непоколебимост. Той си беше отишъл и никога нямаше да има друг като него, богоподобен боец с пронизващ поглед, чийто глас можеше да доведе тълпите и до сълзи, и до смях. А тя беше винаги до него, пазеше го, обожаваше го. В тоя свят на дързост нямаше да има други двама тъй близки като тях.

Тя долови стенание, един приглушен вик, който прониза дъжда и прибоя. Едно тяло се търкаляше по пясъчния склон към водата — само на крачка пред нея. Тя пропълзя бързо към него и го сграбчи. Главата му беше с лице в пясъка. Преобърна го. Дъждът миеше пропитите с кръв черти. Беше нейният съпруг — голяма част от гърлото и скулите му се бяха превърнали в грозна аленочервена каша. Тя го повдигна бързо. Той отвори очите си, после ги затвори за последен път.

Съпругата погледна нагоре към пясъчните дюни, към припламванията на кибритените клечки и мъждукането на запалени цигари в дъжда. С парите и фалшивите си документи тя щеше да проправи пътека през презрения Израел, за да умножи смъртта. Щеше да се върне в долината Бекаа и да се добере до Висшия съвет. Знаеше точно какво ще направи.

Muerte a toda autoridad!

Долината Бекаа, Ливан

12,17 ч на обед

Изпепеляващото обедно слънце спече мръсните пътища на бежанския лагер — един град за заселници. Много от тях бяха подгонени от събития, които нито са можели да предвидят, нито да избегнат. Походката им беше бавна, провлачена. Лицата им — застинали, а техните тъмни, хлътнали очи бяха празни. В тях викаше болката на избледняващите спомени за лица, които никога вече нямаше да видят. Други обаче бяха дръзки, покорността според тях трябваше да бъде забравена, примирението със сегашното положение бе немислимо, подлежащо на презрение. Тези бяха muquateen, войниците на Аллах, отмъстителите на Бога. Движеха се бързо, целенасочено. Неотменното им оръжие беше закрепено на раменете им. Главите им се оглеждаха нервно, непрекъснато бяха нащрек, очите им блестяха, пълни с омраза.

Бяха минали четири дни от клането в Ашкелон. Жената, облечена в зелена, каки униформа, със запретнати ръкави, излезе от скромното си убежище. Би било неправилно да се нарече къща. Вратата му беше покрита с черен плат, универсалния знак за смъртта. Минаващите се втренчваха в него и вдигаха поглед към небето, като прошепваха молитва за този, който си беше отишъл. От време на време един вопъл се извисяваше към Аллах да отмъсти за ужасната смърт. Защото това беше домът на водача на бригадата от Ашкелон, а жената, крачеща надолу по мръсния път, беше неговата съпруга. Макар и само жена, тя беше една от великите muquateen в тази долина на покорството и бунта. Двамата с нейния съпруг бяха символът на вярата в една кауза — сега изгубена.

Както крачеше надолу по напечената улица покрай един отворен магазин, тълпата се отдръпна, за да й направи път. Някои я докосваха внимателно, като напевно произнасяха молитви, после всички заедно започнаха монотонно: „Бая, бая, бая… бая!“

Жената не благодари на никого, а вместо това продължи напред към една дървена, подобна на барака постройка в края на пътя. Вътре бяха лидерите от долината Бекаа — Висшият съвет, които я чакаха. Тя влезе. Един човек на пост затвори вратата и тя се оказа лице в лице с деветима мъже, седнали около дълга маса. Поздравленията бяха кратки, официалните съболезнования — изречени. Председателят на комитета, един възрастен арабин, заговори от централния стол:

— Вашето послание достигна до нас. Да казвам, че беше изненадващо, ще бъде печално омаловажаване. Вие търсите смъртта.

— Така ще се присъединя по-скоро към съпруга си, нали?

— Не знаех, че сте се присъединили към нашата вяра — каза друг.

— Дали съм или не, няма значение. Моля само да ме подкрепите финансово. Вярвам, че съм заслужила тази подкрепа.

— Несъмнено — съгласи се и друг. — Вие бяхте забележителни заедно с вашия съпруг, нека почива с Аллах в Неговите градини, бяхте необикновени. И все пак аз виждам един проблем…

— Аз и онези няколко души, които избрах да дойдат с мен, ще действаме сами, за да отмъстим за Ашкелон. Ние ще си осигуряваме снабдяването и ще разчитаме само на себе си, на никой друг. Това решава ли вашия „проблем“?

— Ако можете да го направите — отговори друг лидер.

— Вече съм показвала, че мога. Трябва ли да се обръщам към архивите, за да ви доказвам?

— Не, не е необходимо — каза председателят. — Много пъти вие сте изпращали нашите врагове да ви търсят в такива невероятни посоки, че няколко наши братски правителства бяха наказани за акции, за които нищо не знаеха.

— Ако е необходимо, ще продължа тази практика. Ние… вие… имате врагове и предатели навсякъде, дори и сред вашите „братски правителства“. Властта навсякъде се корумпира.

— Вие не се доверявате на никого, нали? — попита арабинът на средна възраст.

— Това изявление ме обижда. Омъжих се за един от вас за цял живот. После го загубих.

— Извинявам се.

— Би трябвало. Какъв е вашият отговор, моля?

— Ще имате всичко, което ви е нужно — каза председателят на комитета. — Координирайте се с Бахрейн, както правехте по-рано.

— Благодаря.

— Накрая, когато стигнете Съединените щати, ще действате чрез друга мрежа. Те ще ви наблюдават, ще ви изпитват и когато се убедят, че сте наистина стоманено оръжие и не сте заплаха за тях, те ще се свържат с вас и вие ще се присъедините към тях.

— Кои са те?

— В най-тайните ни канали те са известни като Скорпионите.