Том Кланси
Дълг на честта (5)

3.
КОЛЕГИЯ

— Значи се споразумяхме? — попита председателят на управителния съвет на Федералния резерв.

Хората около масата кимнаха. Не беше толкова трудна задача. За втори път през последните три месеца президентът Дърлинг даде да се разбере, без много шум и чрез министъра на финансите, че няма да възрази срещу ново покачване с половин пункт на сконтовия процент^[1]. Това беше лихвеният процент на Федералния резервен фонд за банките, които заемаха пари — откъде другаде биха взели такива суми освен от държавата? Разбира се, всяко покачване на този процент се отразяваше веднага върху потребителя.

За мъжете и жените край лакираната дъбова маса това бе въпрос на постоянно балансиране. Те контролираха количеството пари в американската икономика. С лекотата, с която се регулира клапанът, отварящ и затварящ шлюза на напоителен язовир, те можеха да контролират потока на съществуващата валута, като винаги се опитваха да не осигуряват прекалено много или твърде малко пари.

Естествено нещата бяха по-сложни. Парите имаха малко физическо покритие. Бюрото за сечене и печатане, намиращо се едва на километър оттук, не разполагаше нито с хартия, нито с мастило, за да прави достатъчно доларови банкноти за количествата, които държавата разпределяше всеки ден. „Парите“ бяха главно електронна реалия, въпрос на изпращане на едно съобщение: „Вие, Първа национална банка на Подънк, сега разполагате с допълнителни три милиона долара, които можете да заемете на «Джоус хардуер», на петролната компания на Джеф Браун «Настъпи газта» или на някои нови собственици на къщи под формата на ипотечни заеми за период от двадесет години.“ Малцина от тези хора получаваха нещо в брой: при кредитните карти крадците нямаха какво толкова да откраднат, не можеше служител да злоупотреби с парите или, най-неприятното от всичко, някой чиновник да ги брои отново и отново и да иде да се разправя в местния клон на банката. В резултат всичко, което се появяваше чрез магията на компютърната поща или чрез телетипни съобщения, се даваше на заем с писмени ордери, които се заменяха по-късно от поредната теоретична реалия — обикновено чек, написан на малко листче специална хартия, често украсено с летящ орел или рибарска лодка в някакво несъществуващо езеро, защото банките се конкурират за клиенти, а на хората тези неща им харесват.

Властта на намиращите се в тази зала бе толкова изумителна, че дори те рядко се замисляха за нея. Чрез едно просто решение хората около масата бяха направили всичко в Америка по-скъпо. Всяка ипотека с регулируем процент за всеки дом, всеки заем за автомобил, кредитните карти на всяка система щяха да поскъпват с всеки месец. Заради това решение всяка фирма или домакинство в Америка щеше да разполага с по-малко налични доходи, предназначени съответно за аванси на служителите или за коледни играчки. Започваха със съобщение за печата, а щяха да бръкнат в портфейла на всеки от нацията. Разходите за всички потребителски стоки — от домашни компютри до дъвки — щяха да нараснат и така щяха да намалят още повече реалната покупателна способност.

А това беше добре поне според държавата. Всички статистически индекси сочеха, че икономиката малко се задъхваше. Имаше реална опасност от увеличаване на инфлацията. В действителност инфлация винаги съществуваше в една или друга степен, но вдигането на лихвения процент щеше да я постави в поносими граници. Все пак цените щяха малко да скочат, а увеличаването на сконтовия процент щеше да ги покачи още повече.

Типичен пример за борба с огъня чрез огън. Вдигането на лихвените проценти означаваше, че хората в периферията щяха да взимат по-малко заеми, което всъщност щеше да намали парите в обращение, а това от своя страна да смекчи напрегнатото търсене. Така малко или много цените щяха да се стабилизират и щеше да се предотврати нещо, за което всички знаеха, че е по-пагубно от мимолетен скок на лихвените проценти.

Както при хвърлянето на камък в езеро се разстилат вълнички, така и сега щеше да има странични ефекти. Лихвата за съкровищните бонове също щеше да се увеличи. Това бяха средства за Погасяване на дълговете на самата държава. Хората (на практика представящи в по-голямата си част институции като банки, пенсионни фондове и фирми за инвестиции, които трябва да приберат някъде вложенията на клиентите си в очакване на добра възможност на фондовата борса) даваха пари по електронен път на държавата за срок от три месеца до тридесет години. В замяна за използването на тези пари самото правителство трябваше да плаща лихви. Разбира се, голяма част от тях се удържаха под формата на данъци. Периферното увеличение на процента, предлаган от Федералния резерв, щеше да вдигне лихвения процент, плащан от държавата, който се определяше при самото разпродаване на търг на държавните книжа. По този начин разходите за държавния дефицит също щяха да нараснат и да принудят правителството да ограничи още предлаганите родни пари, намалявайки наличните средства за частни и фирмени заеми. Така под влиянието на пазара лихвените проценти за масите щяха да се покачат допълнително и много над наложеното от Федералния резервен фонд.

Накрая и самият факт, че процентите за банките и съкровищните бонове ще се увеличат, правеше фондовата борса по-малко примамлива за вложители, понеже гарантираната от държавата възвращаемост бе „по-сигурна“ от съмнителната печалба в компания, чиито продукти и услуги трябваше да се конкурират на пазара.

На Уолстрийт индивидуалните вложители и професионалните мениджъри, наблюдаващи икономическите индекси, приеха вечерните новини (покачванията на процента на Федералния резерв обикновено се съобщаваха след затварянето на пазарите) флегматично и нахвърляха необходимите записки, за да „съкратят“ или по-точно да продадат някои от позициите си. Това щеше да намали обявените цени на множество акции и да доведе до падането на средната стойност на промишления индекс Дау Джоунс^[2]. Всъщност изобщо не ставаше дума за средна стойност, а за сума от актуалната пазарна цена на тридесет водещи ценни книжа — „Ълайд сигнал“ в единия край на азбучния списък, „Улуърт“ в другия и „Мерк“ по средата. Основната полза от този индекс днес бе, че даваше на информационните медии материал за обществеността, по-голямата част от която и без това не знаеше какво означава той. Спадането на индекса Дау щеше да изнерви някои хора и да предизвика още продажби и допълнително сриване на пазара, докато други не видеха добра възможност в ценни книжа, обезценени повече, отколкото заслужават. Като усетеха, че реалната стойност на тези акции е по-висока от посочената пазарна цена, те щяха да закупят ограничени количества и така да позволят на Дау и на други пазарни индекси да се покачат пак, докато се балансират и сигурността се възстанови. Всички тези многообразни промени в живота на всеки човек ги налагаха шепа хора, седнали в една натруфена заседателна зала във Вашингтон, чиито имена не знаеха дори специалистите по инвестиции, камо ли обикновените вложители.

Странното беше, че всички приемаха цялостния процес за нормален точно колкото физическия закон на гравитацията, въпреки че той бе илюзорен като дъгата. Парите не съществуваха физически. Дори „истинските“ пари бяха само специални хартийки, отпечатани с черно мастило върху зелен фон. Не златото или нещо с истинска стойност крепяха парите, а по-скоро общото вярване, че те имат стойност, защото не може да нямат. И така, паричната система на САЩ и на всяка друга страна по света бе изцяло упражнение по психология, продукт на ума, а оттук това важеше и за всеки друг аспект на американската икономика. Щом парите бяха въпрос на колективно убеждение, значи и с всичко друго беше така. Направеното от управителния съвет на Федералния резерв този следобед беше най-напред обмислено разклащане на това убеждение, след което го оставяха да се заздрави от само себе си в умовете на онези, които го споделяха. Сред поддръжниците на това вярване бяха и шефовете на Федералния фонд, понеже на тях нещата наистина им бяха ясни или така си мислеха. Насаме те може и да се шегуваха, че в действителност всички разбират как действа механизмът толкова, колкото могат да обяснят Божията същност, ала подобно на теолози, опитващи се постоянно да установят и споделят природата на някое божество, задачата им бе да поддържат всичко, да допринасят за реалността и осезаемостта на убеждението, без да си признават, че всичко почива на неща, по-нереални и от книжните пари, които носят у себе си за случаи, когато е неудобно да използват кредитна карта.

Бяха им се доверили, както хората сдържано се доверяват на духовниците си, да поддържат структурата, от която материалните убеждения винаги зависят. Те доказваха истинността на нещо, което не може да се види — постройка, за чиито материални качества се съдеше само по солидните камъни и по сериозния вид на работещите по нея. „И номерът минаваше“ — казваха си те. Нали?

 

 

В много отношения Уолстрийт бе мястото в Америка, където японските граждани, особено тези от Токио, се чувстваха най-много като у дома си. Сградите бяха толкова високи, че не позволяваха на човек да види небето; улиците бяха така задръстени, че посетител от друга планета можеше да помисли, че жълтите таксита и черните лимузини са основната форма на живот тук. Хората вървяха по многолюдните, мръсни тротоари сред оживена анонимност, вперили неподвижно поглед пред себе си, за да демонстрират целенасоченост и да избягнат дори зрителен контакт с другите, които можеха да се окажат конкуренти или по-вероятно просто да се пречкат. Целият Ню Йорк бе наследил маниерите си от това място — безцеремонни, забързани и безлични, макар да бяха такива като форма, не като съдържание. Жителите му си казваха, че живеят там, където има действие, и бяха така вглъбени в личните си и общи цели, че негодуваха срещу всички други, с които чувствата им съвпадаха. В този смисъл това беше идеален свят. Всички се чувстваха еднакво. На никой не му пукаше за когото и да било или поне така изглеждаше. В действителност хората, работещи тук, имаха семейства и деца, интереси и хобита, желания и мечти като всеки друг, но в часовете между осем сутринта и шест вечерта всичко се подчиняваше на правилата на работата им. Разбира се, тя бе свързана с пари — продукт, непризнаващ собственик или лоялност. А се случи така, че на петдесет и осмия етаж на „Сикс Кълъмбъс лейн“, новата централна сграда на компанията „Колумб груп“, ставаше смяна.

Залата смайваше по всички възможни показатели. Стените бяха от солиден орех, а не с фурнир и се поддържаха с любов от добре платени майстори. Две от тях бяха шлифовано стъкло от килима до звукоизолиращия таван и откриваха хубава гледка към нюйоркското пристанище. Килимът бе достатъчно дебел, че да погълне обувките ти и да изпуска неприятно статично електричество, което работещите тук се бяха научили да понасят. Масата за съвещания представляваше дванадесет метра червен гранит, а столовете около нея възлизаха на почти две хиляди долара всеки.

„Колумб груп“, основана само преди единадесет години, се бе превърнала от поредното парвеню в непоносимо дете, сетне в ярка изгряваща звезда, после в сериозен играч, в една от най-добрите в бранша, докато се стигнеше до сегашния й статут на крайъгълен камък на акционерните дружества. Създадена от Джордж Уинстън, сега компанията контролираше истинска флотилия от екипи за управляване на капитали. Трите главни екипа носеха подходящите имена „Ниня“, „Пинта“ и „Санта Мария“, защото, когато двадесет и девет годишният Уинстън основал компанията, току-що бил прочел пленителната за него книга „Откриването на Новия свят от Европа“ от Самюъл Елиът Морисън. Възхитен от смелостта, проницателността и изключителната дързост на непримиримите мореплаватели от школата на принц Хенри, той решил да прокара собствения си жизнен път според примера им. Сега вече на четиридесет и достатъчно богат, за да има някакви сребролюбиви блянове, за него дойде времето да напусне, да вкуси от розовия живот, да направи няколко продължителни пътешествия с двадесет и седем метровата си яхта. Всъщност точните му планове бяха да се научи през следващите няколко месеца да плава с „Христофор“ ТАКА ОПИТНО, КАКТО ПРАвеше всичко друго в живота си, а сетне да повтори изследователските пътувания, по едно всяко лято, докато не останат примери, които да следва. После можеше и да напише книга по въпроса.

Беше човек със скромен ръст, който личността му сякаш уголемяваше. Фанатик на тема здраве (стресът бе убиец номер едно на Уолстрийт), Уинстън определено пращеше от увереност, получена от идеалното му физическо състояние. Той влезе във вече пълната заседателна зала с изражението на новоизбран президент, появяващ се в кабинета си след края на успешна кампания, с бърза и уверена крачка, с вежлива и открита усмивка. Доволен от зенита на професионалната си кариера в този ден, той дори кимна на най-важния си гост.

— Ямата-сан, така се радвам да ви видя отново — рече Джордж Уинстън и протегна ръка. — Изминали сте дълъг път, за да дойдете.

— За събитие от такова значение — отвърна японският индустриалец — как бих могъл да не го направя?

Уинстън придружи по-дребния мъж до мястото му в далечния край, след което се запъти към своето, начело на масата. Между тях седяха екипи от адвокати и водещи инвеститори. „Също като футболни отбори, чакащи за спорна топка“ — помисли си той, докато минаваше покрай цялата маса и сдържаше чувствата си.

„Проклятие, това е единственият изход!“ — каза си Уинстън. Нищо друго не би помогнало. Първите шест години от управлението му бяха най-въодушевяващите в неговия живот. Започна с по-малко от двадесет клиенти и едновременно с парите им увеличи и репутацията си. Спомни си как работеше у дома — умът му препускаше в стремежа си да изпревари крачките му из стаята, имаше един компютър и една специализирана телефонна линия, тревожеше се за прехраната на семейството си, благословен с подкрепа от любящата си съпруга, въпреки че тогава бе бременна за първи път (с близнаци, ни повече, ни по-малко, както разбраха четири дни след напускането му на „Фиделити“, и все пак тя използва всяка възможност, за да изрази любовта и доверието си). Тя превърна умението и инстинкта му в успехи. Когато стана на тридесет и пет, беше постигнал всичко. Два етажа от централна административна сграда, собствен луксозен кабинет, екип от умни и млади „гении“, които да се занимават с подробностите. Тогава за първи път се замисли за оттегляне.

Той умножаваше спестяванията на клиентите си, като, разбира се, залагаше и свои пари, докато личното му състояние, без данъците, стана шестстотин петдесет и седем милиона долара. Обикновена консервативност не му позволяваше да къта парите си, а и се интересуваше накъде отива пазарът, така че ги изтегляше всичките, обръщаше ги и ги поверяваше на някой по-умерен мениджър. Даже на самия него това му се струваше странен начин на действие, ала просто не искаше да го безпокоят повече с тази работа. Да станеш „умерен“ беше тъпо и така несъмнено щеше да пропусне огромни бъдещи възможности, но както се питаше от години, какъв е смисълът? Притежаваше шест разкошни къщи с по два лични автомобила във всяка, хеликоптер, даваше под наем личния си реактивен самолет, „Христофор“ бе любимата му играчка. Имаше всичко, което искаше, и дори при умерено управление на портфейла му от акции състоянието му щеше да продължи да расте по-бързо от инфлацията, защото не беше толкова себелюбив, че да похарчи дори приходите от годишната лихва. И така, той ги разпредели на пакети от по петдесет милиона долара и покри всяка част от пазара чрез колеги в инвестиционния бизнес, които не бяха постигнали неговия успех, но в чиято прозорливост и почтеност вярваше. Смяната се подготвяше от три години съвсем безшумно, докато търсеше достоен наследник за „Колумб груп“. За съжаление единственият, излязъл пред всички, бе този дребен мръсник.

Естествено, „собственост“ не беше правилният термин. Истинските собственици на дружеството бяха отделните вложители, които поверяваха парите си на грижите му, а такова доверие Уинстън никога не забравяше. Макар и взел решение, съвестта го гризеше. Тези хора разчитаха и на подчинените му, ала най-вече на него, понеже неговото име стоеше на най-важната врата. Доверието на толкова хора бе тежко бреме, което носеше с умение и гордост… Но стига вече. Дойде време да се погрижи за нуждите на собственото си семейство — пет деца и вярна жена, на които им беше писнало да „разбират“ защо татко трябва да отсъства толкова много. Нуждите на масите и нуждите на неколцина. Обаче последните му бяха по-близки, нали?

Райзо Ямата влагаше много собствени средства и немалко от общите фондове за многото операции, за да възстанови изтегленото от Уинстън. Макар последният да искаше нещата да станат тихомълком и макар че действието му беше разбираемо за всеки, усещащ бизнеса, то пак щеше да стане повод за приказки. Следователно бе необходимо човекът, който го сменеше, да желае да вложи собствените си пари. Такъв ход би възстановил колебаещото се доверие на всеки. Той щеше да укрепи и съюза между японската и американската финансова система. Докато Уинстън наблюдаваше, се подписваха документи, позволяващи прехвърлянето на фондовете, заради които служители на международни банки в шест страни бяха стояли до късно в кабинетите си. Изключително състоятелен човек беше този Райзо Ямата.

„Не, изключително гъвкав“ — поправи се Уинстън. След като напусна колежа „Уортън“, срещна множество надарени и будни борсови посредници, всичките потайни, интелигентни хора, които се опитваха да скрият хищническата си природа чрез чувство за хумор и благоразположение. Човек скоро си изграждаше нюх за тях. Съвсем просто. Ямата може би смяташе, че произходът му го правеше по-непроницаем, точно както несъмнено вярваше, че е по-умен от средния борсов спекулант, защото щеше да се възползва от скока на цените. Уинстън се усмихна. „Може би, а може би не“ — каза си той, вперил поглед в дванайсетметровата маса. Защо не забелязваше никакво вълнение у него? Японците също имаха емоции. Тези, с които бе сключвал сделки, бяха достатъчно любезни, доволни като всеки нормален човек, че ще направят голям удар на Уолстрийт. Като ги почерпиш и с няколко питиета, изобщо не се различават от американците. Е, малко са по-сдържани, може би леко срамежливи, но са винаги учтиви. Ето какво харесваше най-много у тях, изисканите им обноски — нещо, което можеше да се желае от нюйоркчани. „Това е!“ — помисли си той. Вярно, Ямата беше вежлив, ала не и искрен. При него това беше проформа и нямаше нищо общо със свенливостта. Като малък робот…

„Не, и това не е вярно“ — помисли си Уинстън, когато документите се плъзнаха по масата към него. Просто стената на Ямата бе по-плътна от нормалната, прикриваше по-добре чувствата си. Защо му беше такава стена? Тук нямаше нужда от нея, нали така? В тази зала той бе сред равни. Нещо повече, вече беше сред партньори. Току-що потвърди влагането на парите си, качи личното си благосъстояние на същата лодка, в която плаваха мнозина. С прехвърлянето на почти двеста милиона долара той вече притежаваше над един процент от капитала, управляван от „Колумб“, и това го правеше най-големият самостоятелен инвеститор на компанията. В тази си роля можеше да контролира всеки долар, акция и сделка, свързани с фондовете. Съвсем не бяха най-голямата верига на Уолстрийт, обаче „Колумб груп“ бе една от водещите. Хората поглеждаха към тях за нови идеи и тенденции. Ямата купуваше нещо повече от брокерска къща. Сега той заемаше важно място в йерархията на американските финансови магнати. Името му, почти неизвестно доскоро в Америка, сега щеше да се споменава с уважение, което според Уинстън трябваше да го накара да се усмихне. Но това не стана.

Последният лист стигна до стола му, плъзнат насам от един от главните му служители, който след неговия подпис щеше да стане човек на Ямата. Беше толкова лесно. Един подпис (нищожно количество синьо мастило, оформено по определен начин), и загърбваше единадесет години от живота си. Един подпис предаваше бизнеса му на човек, когото не разбираше.

„Е, това не е задължително, нали? Той ще се опита да направи пари за себе си и за другите, точно като мен.“ Уинстън извади писалката си и подписа, без да вдига поглед. „Защо първо не погледна?“

Чу гръмването на тапа от шампанско и като вдигна глава, видя усмивки по лицата на бившите си служители. Със сключването на сделката той стана символ за тях. Четиридесетгодишен, богат, преуспял, оттеглил се в пенсия и готов да преследва мечтаните развлечения, без да трябва да се навърта из службата. Такава бе личната цел на всеки, работещ в бранша. Колкото и интелигентни да бяха тези хора, на малцина им стискаше да опитат. Уинстън си напомни, че дори да опитат, повечето щяха да се провалят, ала той беше живото доказателство, че е възможно. Колкото и да им липсваха на тези специалисти по инвестициите сантименталност и идеали, или поне така да изглеждаше, в сърцата си те таяха същите мечти — да направят бала пари и да се оттеглят, да се отърват от невероятния стрес, от това да търсиш възможности сред купища сведения и анализи, да си градиш репутация, да привличаш хора и парите им, да помагаш на тях и на себе си. Гърнето със злато се намираше в самата дъга, а в края й имаше изход. Платноходка, вила във Флорида, друга на Вирджинските острови, трета в Аспен… Да спиш понякога до осем, да играеш голф. Една картина от бъдещето, която примамваше неудържимо.

„А защо не сега?“

Мили Боже, какво направи той? Утре сутринта щеше да се събуди и нямаше да знае какво да прави. Беше ли възможно да се отдръпне просто така?

„Малко късно се сети, Джордж“ — каза си и като посегна към предложената му чаша „Моет“, отпи задължителната глътка. Вдигна чашата за тост с Ямата, понеже той също бе задължителен. Тогава забеляза усмивката — очаквана, но и изненадваща. Усмивката на победител. „Защо?“ — запита се Уинстън. Той беше броил камара долари. Не бе от сделките, при които някой „печели“ или „губи“. Уинстън изтегляше своите пари, Ямата влагаше неговите. И все пак… тази усмивка. Внасяше дразнеща нотка, още повече че не я разбираше. Умът му се луташе, докато искрящото шампанско минаваше през гърлото му. Поне усмивката да беше дружелюбна и любезна, но не. Погледите им се срещнаха въпреки дванадесетметровото разстояние, незабелязано за всички останали. И макар да не бе водена никаква битка и да не бяха излъчени никакви победители, сякаш беше имало война.

Защо? Инстинкт. Уинстън веднага промени свободното си държание. Имаше просто нещо… Какво? Нещо лошо у Ямата. Дали не е от хората, за които всичко е битка? Някога и той беше такъв, ала се отучи. Конкуренцията бе винаги безпощадна, но цивилизована. На Уолстрийт също всички се конкурираха: за доверие, съвет, общо мнение и заради самата конкуренция, която беше твърда, но приятелска, докато всички спазваха еднакви правила.

„Ти не играеш същата игра, нали?“ — щеше му се да попита, обаче твърде късно.

Уинстън пробва нова тактика, заинтересуван от играта, започнала така неочаквано. Протегна чашата и безмълвно вдигна тост за приемника си, докато останалите в залата бъбреха около масата. Ямата отвърна на жеста и видът му наистина стана по-надменен, излъчващ презрение към човека, продал му току-що владението си.

„Така добре прикриваше чувствата си преди малко, защо сега се промени? Наистина вярваш, че си голяма работа, че си постигнал нещо… по-значимо, за което не зная. Какво ли е то?“

Уинстън отмести поглед и през прозорците видя спокойната, огледална вода на пристанището. Изведнъж играта му омръзна и вече изобщо не го интересуваше какво си мислеше, че е спечелил този дребосък. „По дяволите, аз съм вън от играта. Нищо не губя. Върнах си свободата. Имам пари, имам всичко. Добре, хубаво, можеш да движиш бизнеса и сам да натрупаш пари, можеш да седнеш във всеки клуб или ресторант в града, когато дойдеш, и да си повтаряш колко си важен. Ако си мислиш, че това е победа, така да е. Не си победил обаче никого“ — заключи той.

Жалко наистина: на Уинстън не му бе убягнало нищо, както обикновено разпозна всичките елементи. Ала за първи път от години насам не успя да нареди от тях правилния сценарий. Вината не беше негова. Той напълно разбираше своята игра и просто погрешно прие, че тя е единствената възможна.

 

 

Чет Номури полагаше всички усилия да не бъде американски гражданин. Той бе четвъртото поколение от семейството си, родено в САЩ — първите му прародители бяха дошли в самото начало на века, преди „Джентълменското споразумение“ между Япония и Америка за ограничаване на имиграцията. Щеше да се обиди, ако се замислеше повече. Още по-обидно беше случилото се с баба му и дядо му и с прабаба му и прадядо му въпреки изцяло американското им гражданство. Дядо му прегърнал възможността да докаже предаността си към родината и служил в 442-ри полк. Върнал се вкъщи с два ордена „Пурпурно сърце“ и нашивки на старши сержант, при което открил, че семейната фирма за кабинетно обзавеждане е продадена без пари и семейството му е изпратено в лагер за интернирани. Със стоическо търпение той започнал отначало, създал компания с новото и недвусмислено име „Служебна мебилировка за ветерани“ и спечелил достатъчно пари, за да изпрати тримата си синове в колеж, че и по-нагоре. Бащата на Чет се занимаваше със съдова хирургия — дребничък, весел човек, роден в държавно пленничество, поради който факт, а и за да доставят удоволствие на неговия дядо, родителите му поддържали част от традициите, като например езика.

„И са се справяли доста добре“ — помисли си Номури. Превъзмогна проблемите си с акцента за няколко седмици и сега, докато седеше в токийската баня и всички край него се питаха от коя префектура е, той имаше документи за самоличност от няколко. Беше таен агент на Централното разузнавателно управление и колкото и нелепо да звучи, работеше за американското Министерство на правосъдието изцяло без знанието на Държавния департамент. Едно от нещата, които научи от баща си, хирурга, бе да отправя поглед напред към онова, което може да направи, а не назад към неща, които не може да промени. „С това фамилията Номури е оцеляла в Америка: тихо, сдържано и успешно съществуване“ кача си Чет, потопил се до врата в гореща вода.

Правилата в банята бяха съвсем ясни. Можеше да говориш за всичко освен за бизнес, или дори и за това, но само като клюки, без да обясняваш по същество как си спечелил пари и какви сделки си сключил. При тези неясни ограничения привидно всичко подлежеше на обсъждане пред един учудващо небрежен форум за най-организираното общество в света. Номури идваше тук почти в един и същи час всеки ден, и то от доста време, така че хората с подобна на неговата програма, които срещаше тук, го познаваха и бяха свикнали с него. Вече знаеше всичко за жените и семействата им, както и те за неговото, или по-скоро за измислената от самия него „легенда“, струваща му се сега толкова истинска, колкото околностите на Лос Анджелис, където възмъжа.

— Трябва ми любовница — подхвърли Казуо Таока не за първи път. — Откак ни се роди син, жена ми иска само телевизия да гледа.

— Те знаят само да се оплакват — съгласи се друг чиновник. Последва одобрително сумтене от другите мъже в басейна.

— Любовниците струват скъпо — обади се Номури от своя ъгъл, като се питаше от какво ли се оплакват съпругите в женския басейн. — Както в пари, така и във време.

От двете времето беше по-важно. Всеки от младите служители (е, терминът не бе точен, но границата между съсловието, което в Америка би се възприело като чиновници, и тези на длъжност, свързана с вземането на истински решения, беше размита в Япония) си докарваше добри пари, ала за сметка на това така зависеше от корпорацията си, както миньор в Тенеси — от компанията „Ърни Форд“. Те често ставаха преди зазоряване, пътуваха до службата предимно с влак от затънтените предградия, работеха в претъпкани учреждения, бачкаха усърдно и до късно, а като се прибираха, най-често заварваха жените и децата си заспали. Въпреки всичко, което знаеше, преди да дойде тук, от телевизията и от проучвания, за Номури бе шокиращо, че твърде многото работа можеше наистина да разрушава общественото устройство на страната, че е засегнато дори устройството на самото семейство. Изненадата беше особено голяма, защото единствено силата на японското семейство бе позволила на прародителите му да успеят в една Америка, където расизмът изглеждал непреодолима пречка.

— Скъпо е, вярно — съгласи се Таока навъсено, — но как иначе човек може да получи каквото му е нужно?

— Така е — обади се някой от другата страна на басейна. Е, не беше истински басейн, ала бе твърде голям за вана. — Прекалено скъпо е, ама мъжеството има ли цена?

— За шефовете е по-лесно — добави Номури, като се чудеше до какво ще доведе това. Все още беше в началото на задачата, още полагаше основите за впускане в истинската мисия и не бързаше, точно както му наредиха Ед и Мери Пат.

— Трябва да видите какво си е уредил Ямата-сан — подхвърли друг служител с мрачен кикот.

— Кой? — попита Таока.

— Той е приятел на Гото — продължи мъжът със заговорнически вид.

— А, да бе, политикът!

Номури се отпусна назад и затвори очи, оставяйки врялата вода да го погълне, за да не изглежда заинтересуван, докато мозъкът му включваше вградения си касетофон.

— Хм, политик — промърмори той сънливо.

— Миналия месец трябваше да отнеса едни документи на Ямата-сан, на тихо местенце недалеч оттук. Всъщност документи за сделката, която днес сключи. Гото го развличаше. Та пускат ме значи, сигурно Ямата-сан е искал да надникна, а момичето при тях… — В гласа му се прокрадна страхопочитание. — Висока, руса, със страшни цици.

— Къде си ги купуват тия американски проститутки? — прекъсна го друг грубо.

— А тя си знаеше мястото — продължи разказвачът. — Седеше си, докато Ямата-сан преглеждаше документите, и чакаше търпеливо. Хич не я беше срам. Страшни цици! — завърши той.

„Значи приказките за Гото са верни — помисли си Номури. — Как, по дяволите, такива хора стигат толкова нависоко в политиката?“ Само след миг се упрекна за глупавия въпрос. Политиците се държаха така още от Троянската война, че и по-отдавна.

— Не можеш да спреш дотук — настоя Таока шеговито.

И мъжът продължи, като описа в подробности сцената и спечели задълбоченото внимание на останалите, които вече знаеха всичката значима информация за жените на всеки от присъстващите и се вълнуваха да чуят описанието на „ново“ момиче с всички медицински подробности.

— На кой му пука за тях? — попита Номури раздразнено, затворил очи. — Те са прекалено високи, краката им са твърде големи, обноските им не струват и…

— Остави го да разкаже — настоя развълнуван глас. Номури сви рамене и отстъпи пред желанието на колегите си, докато умът му записваше всяка дума. Чиновникът имаше набито око и след по-малко от минута той разполагаше с пълно физическо описание. Рапортът щеше да мине през командира на военната база и да стигне до „Ленгли“, защото ЦРУ имаха досиета с личните навици на политици от целия свят. Не съществуваше безполезен факт, макар да се надяваше да се добере до по-полезна информация от сексуалните наклонности на Гото.

 

 

Разпитването след мисията се проведе във Фермата, известна официално като лагер „Пири“ — тренировъчна школа на ЦРУ, разположена край междущатската магистрала 64 между Уилямсбърг и Йорктаун, щата Вирджиния. Студените напитки се гаврътваха веднага, щом отвореха кутийките, а двамата мъже разгръщаха карти и обясняваха за шестседмичната командировка, завършила така успешно. Според Си Ен Ен процесът срещу Корп щеше да започне следващата седмица. Нямаше особени съмнения около изхода. Някъде там, в онази екваториална страна, някой вече бе купил пет метра дълго и два сантиметра дебело конопено въже, макар че двамата агенти се питаха откъде щеше да се вземе дървеният материал за бесилката. Кларк реши, че вероятно ще трябва да го внесат. Не забелязаха нищо, което да прилича на дърво.

— Е — рече Мери Патриша Фоли, след като чу окончателната версия. — Май сте свършили добра работа, момчета.

— Благодаря, мадам — отговори Динг галантно. — Джон определено умее да изравя кирливите ризи на хората.

— Учи се от опита ми — изкиска се Кларк. — Как е Ед?

— Мъчи се да свикне с мястото си — отвърна заместник-директорът на оперативния отдел с дяволита усмивка. Тя и съпругът й бяха минали през тренировъчния лагер заедно и тогава Кларк бе един от инструкторите им. Истината за някогашния най-добър семеен екип на ЦРУ беше, че Мери Пат имаше по-добър нюх за операциите, а Ед го биваше повече в планирането. При тези обстоятелства всъщност мъжът й трябваше да заема началническото място, ала назначаването на Мери Пат просто имаше твърде привлекателни политически страни, а и така или иначе те работеха заедно и на практика бяха екип заместник-директори, макар истинският чин на Ед да бе малко мъгляв. — Вие двамата си заслужихте малко почивка. Между другото, получавате официално „браво“ отгоре. — И на двамата не им беше за пръв път. — Знаеш ли, Джон, наистина ти е време да се върнеш обратно.

Тя имаше предвид завръщане на постоянна инструкторска длъжност тук, в източната част на Вирджиния. ЦРУ разширяваше човешкия разузнавателен потенциал — бюрократичен термин за увеличаването на броя на оперативните агенти (известни като шпиони на американските неприятели), които щяха да бъдат използвани в акции. Госпожа Фоли искаше Кларк да помогне при обучението им. В крайна сметка свърши добра работа с нея и съпруга й преди двадесет години.

— Само ако искаш да ме пенсионираш. Навън ми харесва.

— Той си е просто малко глупав, мадам — подхвърли Чавес с лукава усмивка. — Сигурно е от възрастта.

Госпожа Фоли не възрази. Тези двамата бяха сред най-добрите й оперативни екипи, а и тя не бързаше толкова да сложи кръст на успешната операция.

— Става, момчета. Свободни сте. Днес следобед играят Оклахома и Небраска.

— Как са децата, МП? — Това бе служебният й прякор, макар че не всеки имаше право да го използва.

— Страхотно, Джон. Благодаря, че попита. — Госпожа Фоли стана и се отправи към вратата. Хеликоптер щеше да я хвърли обратно до „Ленгли“. Тя също искаше да хване мача.

Кларк и Чавес си размениха погледи, характерни за приключването на някоя задача. Операция УОКМЕН вече беше в архива, официално одобрена от Управлението и в този случай от Белия дом.

— Време за забавления, господин К.

— Сигурно искаш да те откарам, а?

— Ако бъдете така любезен, сър — отвърна Динг.

Джон Кларк огледа партньора си. Да, беше се издокарал. Черната му коса бе съвсем къса и добре оформена, огромната тъмна брада, закриваща лицето му в Африка, я нямаше. Под сакото на костюма си носеше дори вратовръзка и бяла риза. Кларк смяташе униформата за официално облекло, макар че ако се замислеше, щеше да си спомни, че Динг някога е бил войник, а войниците, връщащи се от фронта, обичат да се освобождават от вещите, напомнящи за по-грубите страни на професията им. Е, едва ли можеше да се оплаче, че момчето се мъчи да се докара. Каза си, че каквито и недостатъци да имаше Динг, той винаги показваше нужното уважение.

— Хайде.

Фордът-комби на Кларк бе паркиран на обичайното място и след петнайсет минути те спряха на алеята пред дома му. Разположен извън територията на лагера „Пири“, той представляваше обикновена вила на няколко нива, сега по-празна и отпреди. Маргарет Памела Кларк, по-голямата му дъщеря, беше далеч, в университета „Маркет“. Патриша Дорис Кларк избра специализирано медицинско училище, по-близо до дома — „Уилям и Мери“ в съседния Уилямсбърг. Патси стоеше на вратата, вече предупредена за пристигането им.

— Татко! — Прегръдка и целувка, последвани от нещо с по-голяма важност: — Динг!

Кларк забеляза, без да се заблуждава нито за миг, че в този случай имаше само прегръдка.

— Здрасти, Патс. — Динг не пусна ръката й, докато влизаха в къщата.