Том Кланси
Дълг на честта (8)

6.
ПОГЛЕД ОТВЪТРЕ, ПОГЛЕД ОТВЪН

В много отношения да се провежда операция в Япония беше изключително трудно. Естествено, съществува расовият проблем. Строго погледнато, Япония не е хомогенно общество. Племето айну са първоначалните обитатели на островите, но те живеят основно на Хокайдо, най-северния от тях. Все още наричани аборигени, те са доста изолирани от преобладаващото японско общество по неприкрит, расистки начин. В Япония има и подобно корейско етническо малцинство, чиито предшественици били вкарани в началото на века като евтина работна ръка, точно както Америка бе пуснала имигранти и на атлантическото, и на тихоокеанското крайбрежие. За разлика от нея обаче, Япония отказваше право на гражданство на имигрантите си, освен ако не приемат изцяло японска самоличност — факт, още по-странен поради това, че самият японски народ е само разклонение на корейския: нещо, доказано чрез ДНК-тестове, което обаче удобно и някак възмутено се отричаше от по-големите слоеве на японското общество. Всички чужденци бяха гайджин — дума, която подобно на много други в местния език притежаваше множество нюанси. Обикновено превеждана меко само като „чужденец“, думата имаше и други значения… „Като например «варварин» — помисли си Чет Номури, — плюс всички скрити обиди, които е съдържала в себе си при въвеждането й от гърците.“ Иронията бе там, че като американски гражданин той самият беше гайджин въпреки стопроцентовия си японски произход. И макар да бе отраснал с тихо негодувание срещу расистката политика на американското правителство, довела някога семейството му до истинска катастрофа, нужна му бе едва седмица в земята на прадедите му, за да зажадува за връщане в Южна Калифорния, където животът течеше гладко и лесно.

За Честър Номури изживяването беше странно: да живее и да „работи“ тук. Внимателно го проучиха и разпитаха, преди да го включат в операция САНДАЛОВО ДЪРВО. Когато се присъедини към ЦРУ след дипломирането си от лосанжелиския университетски колеж (без да си спомня добре защо го е направил освен заради смътното желание за авантюри, примесено със семейната традиция в държавната служба), той откри, донякъде за своя изненада, че се наслаждава на живота. Удивително приличаше на полицейската работа, а Номури обожаваше полицейските филми и романи. Нещо повече, бе адски интересно. Научаваше нещо ново всеки ден. Все едно да си в курс по жива история. Но може би най-важният урок, който научи, беше, че прадядо му е бил мъдър и проницателен мъж. Номури не бе сляп за недостатъците на Америка, ала предпочиташе тамошния живот пред този в коя да е от страните, които посети. И като осъзна това, дойде гордостта от всичко, което вършеше, макар все още да не беше съвсем сигурен какво, по дяволите, прави всъщност. Разбира се, същото важеше и за ЦРУ, но той така и не го проумя напълно даже когато му го признаха във Фермата. В края на краищата, как бе възможно? Трябва да е било някаква тяхна си шега.

В същото време по един двойствен начин, за който той беше прекалено млад и неопитен, че да го оцени напълно, Япония можеше да се окаже лесно място за провеждане на операция. Това важеше особено силно на влака, превозващ служителите от домовете им до града, в който работят.

Степента на пренаселеност тук бе достатъчна, за да накара кожата му да настръхне. Не бяха го подготвили за страна, в която гъстотата на населението налагаше близък контакт с всякакви непознати, и наистина той скоро осъзна, че националната мания за строга лична хигиена и учтиво поведение е само следствие от това. Хората толкова често се търкаха, блъскаха или по друг начин връхлитаха в контакт едни с други, че липсата на учтивост би довела до улични убийства, които щяха да засрамят и най-престъпното предградие на Америка. Комбинацията от притеснена усмихнатост при докосванията и вледеняваща лична изолираност правеше нещата поносими за местните граждани, въпреки че Номури все още срещаше проблеми. „Дай на човека малко пространство“ — бе често употребявана фраза в университетския колеж в Лос Анжелис. Тук очевидно не беше просто, защото нямаше пространство за даване.

После идваше начинът, по който се отнасяха с жените. Тук, в претъпканите влакове, правите и седнали чиновници четяха комикси, наречени манга (тукашният вариант на романите), които бяха наистина обезпокоителни. Наскоро бе съживен един любим герой от осемдесетте, наричащ се Рин-Тин-Тин. Не дружелюбното кученце от американската телевизия през петдесетте, а куче с любовница, на която то приказваше и с която имаше… сексуални връзки. Идеята не му се нравеше, ала на седалката до него седеше служител на средна възраст, заковал очи в страниците в захлас, докато една японка стоеше точно до него и гледаше навън през прозорците на влака. Може би го беше забелязала, може би не. Номури си помисли, че войната между половете в тази страна определено имаше правила, различни от онези, с които бе възпитан. Прогони мисълта. В крайна сметка тя не беше част от мисията му — нещо, за което скоро щеше да разбере, че се лъже.

Изобщо не забеляза силуета. Както си стоеше в третия вагон на влака близо до задната врата, хванал се за лоста отгоре и четящ вестник, той даже не усети и пъхването на плика в джоба на балтона му. Винаги беше така — на обичайното място балтонът ставаше едва доловимо по-тежък. Веднъж се обърна да се огледа, но не видя нищо. По дяволите, бе се присъединил към по-добрия отбор!

След осемнадесет минути влакът навлезе в терминала и хората бликнаха от него като хоризонтална лавина, избухваща към просторната гара. Чиновникът на три метра от него мушна „илюстрирания роман“ в куфарчето си и се отправи към службата с обичайната безизразна осанка, несъмнено прикривайки свои си мисли. Номури тръгна в своята посока, като закопчаваше балтона си и се питаше какви ли са новите указания.

 

 

— Президентът знае ли?

Райън поклати глава.

— Още не.

— Мислиш ли, че трябва да узнае? — попита Мери Пат.

— Когато му дойде времето.

— Не ми харесва да излагам на опасност служителите си за…

— Опасност? — възкликна Джак. — Искам от него да допълни информацията, а не да влиза в контакт и да се разкрие. От бележките по случая, които видях дотук, си правя извода, че трябва само да зададе един допълнителен въпрос и освен ако съблекалните им не са различни от нашите, това изобщо не би трябвало да го застраши.

— Знаеш какво имам предвид — отбеляза заместник-директорката на Оперативния и разтърка очи. Денят беше уморителен, а и се тревожеше за агентите си. Всеки добър заместник-директор се притесняваше, а тя бе и майка, арестувана веднъж от Второ главно управление на КГБ.

Операция САНДАЛОВО ДЪРВО започна съвсем невинно, ако за разузнавателна операция на чужда земя можеше изобщо да се използва тази дума. Предишната операция била съвместно начинание на ФБР и ЦРУ и наистина се оказала голяма издънка: американски гражданин бил задържан от японската полиция за притежание на инструменти за обир… плюс дипломатически паспорт, който точно в този случай бил по-скоро пречка, отколкото помощ. Вестниците го отразиха слабо. За щастие медиите не бяха схванали добре за какво е цялата патаклама. Някои хора купуваха информация, други продаваха информация. Върху папките с нея често беше надраскано „поверително“ или нещо по-засекретяващо, а крайният ефект бе нараняване на американските интереси, каквито и да бяха те.

— Колко е добър? — попита Джак.

Лицето на Мери Пат се поотпусна.

— Много. Момчето е родено за това. Учи се как да се смеси с останалите, създава база от хора, които може да използва за основна информация. Уредихме му собствен офис. Даже ни докарва добра печалба. Инструкциите му са да бъде много предпазлив — изтъкна госпожа Фоли за пореден път.

— Чух те, МП — каза Райън уморено. — Но ако това е истина…

— Зная, Джак. И на мен не ми харесват данните, които Мъри ми изпрати.

— Вярваш ли им? — попита той, като се чудеше каква реакция ще последва.

— Да, вярвам, Мъри също… Ако получим информация по въпроса, тогава какво?

— Тогава отивам при президента и може би ще изтеглим всички, които поискат.

— Няма да рискувам Номури по този начин! — настоя тя с като че ли твърде висок тон.

— Господи, Мери Пат, изобщо не съм и очаквал. Ей, аз също съм уморен. Чуваш ли?

— Значи искаш да вкарам там друг екип, а той само да открие нужното вместо тях?

— Операцията си е твоя, разбираш ли? Ще ти казвам какво да направиш, но не и как. Горе главата, МП. — С тези думи съветникът по националната сигурност си спечели една разкривена усмивка и полуизвинение.

— Съжалявам, Джак. Все забравям, че си нов на този етаж.

 

 

— Химикалите имат различни промишлени приложения — обясняваше руският полковник на американския си колега.

— Браво. Нашите можем единствено да ги изгорим, а пушекът ще те убие. — Разбира се, изгорелите ракетни газове от течното гориво също не бяха с дъх на пролет, ала строго погледнато, те наистина бяха промишлени химикали с разнообразни други приложения.

Докато те наблюдаваха, техници извиха един маркуч от правата тръба край ракетния „пускатель“ (руската дума за „силоз“) до камиона, който щеше да откара последния азотен тетраоксид в някакъв химически завод. Долу друга приставка към ракетното тяло поемаше още един маркуч, впомпващ газ под налягане в горната част на пълния с окислител резервоар за по-добро изкарване на разяждащия химикал. Върхът на ракетата беше тъп. Американците виждаха къде е било приспособлението за закрепване на бойната глава, но тя вече беше демонтирана и сега се намираше на друг камион, предхождан от два бронетранспортьора БТР-70 и следван от още три, на път за мястото, където бойните глави можеха да бъдат обезвредени преди пълното им разглобяване. Америка купуваше плутония. Тритият от бойните глави щеше да остане в Русия, вероятно за да бъде продаден в крайна сметка открито и да свърши на циферблатите на часовници и инструменти. Пазарната цена на трития бе около петдесет хиляди долара за грам и продажбата му щеше да донесе хубавичка печалба на руснаците. Американецът сметна, че може би затова руските му колеги действаха така експедитивно.

Това бе първият силоз на ракета SS-19, който щеше да бъде деактивиран от 53-и стратегически ракетен полк. Беше едновременно същото и различно от деактивирането на американските силози под надзора на руснаците. И в двата случая ставаше дума за същата маса железобетон, макар че тази се намираше в гора, докато всички американски силози бяха на открито — различни схващания за сигурността на местоположението. Климатът не се различаваше много. В Северна Дакота беше по-ветровито поради откритите пространства. Средната температура бе незначително по-ниска в Русия, което се компенсираше от ледения вятър в прерията. Своевременно кранът на тръбата беше завъртян, маркучът отстранен и камионът потегли.

— Имате ли нещо против да надникна? — попита полковникът от Военновъздушните сили на САЩ.

— Моля. — Руският командир на стратегическите ракетни части махна към откритата дупка. Дори му подаде един голям фенер. Сега беше негов ред да се смее.

„Копеле такова!“ — искаше да възкликне полковник Андрю Малкълм. На дъното на този „пускатель“ имаше заледено езерце. Преценката на разузнаването отново бе погрешна. Кой би повярвал?

 

 

— Като подкрепление ли? — попита Динг.

— Може би само ще разглеждате забележителности — каза им госпожа Фоли и почти си повярва.

— Ще ни осведомиш ли подробно за мисията? — попита Джон Кларк делово. В крайна сметка сам си беше виновен, след като с Динг се бяха превърнали в един от най-добрите оперативни екипи на Управлението. Той хвърли поглед към партньора си. Момчето напредна много за пет години. Дипломира се в колежа и скоро щеше да стане магистър по международни отношения, не какво да е. Работата на Чавес вероятно би докарала на преподавателите му сърдечен удар, тъй като представата им за международни връзки не включваше преебаването на други нации — шега, която Доминго Чавес сам измисли в прашните равнини на Африка, докато четеше историческа книга за един от семинарите си. Още не се бе научил да прикрива емоциите си, тъй като все още притежаваше част от наследената пламенна природа, макар че Кларк се чудеше дали всичко не е преструване за пред Фермата и други места. Във всяка организация отделният служител трябваше да има „служебна репутация“. Джон си имаше своята. Хората говореха за него шепнешком с глупавото убеждение, че прякорите и клюките никога няма да стигнат до ушите му. Динг също искаше да си спечели репутация. Е, това беше нормално.

— Снимки? — попита Чавес тихо, след което ги взе от ръката на госпожа Фоли. Бяха шест. Проучи ги всичките, като ги подаваше една по една на шефа си. Младшият агент задържа гласа си спокоен, ала позволи изражението му да издаде неговото отвращение. — А ако Номури открие лицето и адреса, тогава какво?

— Вие двамата влизате в контакт с нея и я питате дали би искала безплатен самолетен билет за дома — отговори заместник-директорът на оперативния отдел, без да добави, че щеше да последва и обширен разпит. Всъщност ЦРУ не даваше нищо безплатно.

— Прикритие? — поинтересува се Джон.

— Не сме решили още. Преди да тръгнете, трябва да поработим върху езиковите ви умения.

— Може би в Монтерей? — Чавес се усмихна. Това бе вероятно най-приятното местенце в Америка, особено по това време на годината.

— Две седмици пълно задълбочаване. Отлитате тази вечер. Учител ще ви бъде човек на име Олег Юриевич Лялин, майор от КГБ, минал към нас неотдавна. Всъщност там той поддържаше мрежа, наречена БОДИЛ. Той е човекът, подал информацията, заради която ти и Динг подслушвахте пътническия самолет…

— Уха! — възкликна Чавес. — Ако не беше той…

Госпожа Фоли кимна, доволна, че той направи връзката толкова бързо.

— Точно така. Той има много хубава къща с изглед към морето. Оказа се, че дяволски добре му се удава да преподава езика, може би защото самият той е трябвало да го научи. — Сделката излезе много изгодна за ЦРУ. След разпита Лялин се зае с творческа работа в езиковата школа на въоръжените сили, където заплатата му се даваше от Министерството на отбраната. — Както и да е, когато бъдете в състояние да си поръчате обяд и да намерите тоалетната на местния език, ние ще сме готови с фалшивите паспорти.

Кларк се усмихна и се изправи, разбрал знака, че е време да си вървят.

— Тогава да се връщаме на работа.

— Да защитаваме Америка — отбеляза Динг с усмивка, докато оставяше снимките на бюрото на госпожа Фоли, сигурен, че в действителност дългът да защитава родината си е вече част от миналото.

Кларк чу забележката и също я прие като шега, докато не го връхлетяха спомени, които изтриха изражението от лицето му.

 

 

Вината не беше тяхна. Просто въпрос на конкретни условия. С население, четири пъти по-голямо от това на САЩ, и с едва една трета от площта им, те трябваше да сторят нещо. Хората се нуждаеха от работа, продукти и възможност да имат нещата, които всеки по света искаше. Виждаха ги на телевизионните приемници, които, изглежда, се намираха дори там, където цареше безработица, а понеже ги виждаха, настояваха за възможност да ги получат. Съвсем просто. Човек не можеше да каже „не“ на деветстотин милиона души.

Определено не можеше, ако е един от тях. Вицеадмирал В. К. Чандраската седеше в кожения си стол на командния мостик на самолетоносача „Вираат“. Задълженията му, посочени и в професионалната му клетва, бяха да изпълнява заповедите на правителството си, ала по-голям дълг имаше към народа. Нямаше нужда да отива по-далеч от собствения си мостик, за да го види: ръководният персонал и особено матросите бяха най-доброто, което родината му можеше да създаде. Те бяха най-вече свързочници и старшини, изоставили всичко на субконтинента в полза на този нов живот, и полагаха големи усилия да се справят добре, защото колкото и мизерно да беше заплащането, то бе за предпочитане пред връхлитащите ги икономически промени в страна, където процентът на безработицата се колебае между 20 и 25. Само за да може родината му сама да задоволява нуждите от храна, трябваше да минат… Колко? Двадесет и пет години. Дори това бе постигнато едва с дадените им като подаяние сортове, продукт на западната агронаука, чийто успех все още тормозеше много умове — сякаш отечеството му, древно и мъдро, не можеше само да кове съдбините си. Даже успешното подаяние можеше да е бреме за духа на нацията. И сега какво? Най-сетне икономиката на страната му се съвземаше бързо, но вече достигаше лимита си. Индия се нуждаеше от допълнителни ресурси, обаче най-вече й трябваше пространство, а то бе ограничено. На север от родината му се издигаше най-внушителният в света планински масив. На изток се намираше Бангладеш, който имаше повече проблеми дори от тях. На запад беше Пакистан: също пренаселен, а и стар религиозен враг. Война с него можеше реално да доведе до нежелано отрязване на петролните доставки на страната му от ислямските общности в Персийския залив.

„Какъв лош късмет!“ — помисли си вицеадмиралът, сетне взе очилата си и огледа флотилията, понеже си нямаше друга работа в момента. Ако не предприемеха нищо, най-доброто, на което можеше да се надява родината му, бе да не остане в пълен застой. Ако насочеха вниманието си навън и активно затърсеха пространство… Ала според „новия световен ред“ не можеха да го сторят. На Индия й беше отказано участие в надпреварата за величие от същите нации, които бяха участвали в нея и после я прекратиха, да не би и други да ги настигнат.

Доказателството бе пред него. Неговият флот, един от най-могъщите в света, построен, екипиран и обучен на безбожно висока цена, плаваше в един от седемте световни океана (единствения, кръстен на държава), и дори тук беше втора сила, подчинена на част от американските военноморски сили. Това дразнеше дори повече от другото. Америка бе тази, която казваше на страната му какво може да прави и какво не. Америка, чиято история съществуваше от едва двеста години. Парвенюта. Бяха ли воювали те с Александър Македонски или с великия Хан? Целта на „изследователските“ пътешествия на Европа била да достигнат именно неговата страна, а този случайно открит материк сега отказваше да признае величието, силата и правотата на древната родина на адмирала. Да, той прикриваше много зад уж професионалната си незаангажираност, докато останалият ръководен персонал щъкаше нагоре-надолу.

— Засечен радар, координати едно-три-пет, дистанция двеста километра — обяви някакъв говорител. — Приближава се към нас, скорост петстотин възла.

Вицеадмиралът се обърна към оперативния командир на флотилията и кимна. Капитан I ранг Мехта вдигна слушалката и заговори. Неговият флот беше встрани от нормалните морски и въздушни търговски маршрути и часът му подсказваше чия щеше да е засечената следа. На четири американски изтребителя „Хорнет“ F-18E от единия от американските самолетоносачи на югоизток. Те идваха всеки ден, сутрин и следобед, а понякога и посред нощ, за да покажат, че могат да правят дори това. Да го уведомят, че американците знаят местоположението му и да му напомнят, че той не знае и не би могъл да узнае тяхното.

Миг по-късно чу запалването на моторите на два от неговите изтребители „Хариър“. Самолетите бяха хубави и скъпи, но не бяха равностойни на приближаващите американци. Днес щеше да прати четири, два от „Вираат“ и два от „Викрант“, за да пресрещнат вероятно четирите американски „Хорнет“, и пилотите щяха да си помахат и да си кимнат в уж добро настроение, което обаче щеше да е двустранна лъжа.

— Можем да включим зенитните си ракети земя-въздух и да им покажем, че тази игра започва да ни писва — предложи тихо капитан Мехта.

Адмиралът поклати глава.

— Не. Те знаят малко за ракетните ни системи земя-въздух и няма да им помагаме с нищо доброволно. — Точните радарни честоти на индийците, мощността на импулсите и схемите на повтаряне не бяха общодостъпна информация, а американските разузнавателни служби вероятно изобщо не си бяха правили труда да ги откриват. Тоест американците може би нямаше да са в състояние да заглушат или да измамят системите му; вероятно можеха, обаче нямаше да са сигурни, и точно липсата на сигурност щеше да ги притесни. Не беше кой знае какъв коз, но в сегашната ръка на Чандраската нямаше по-добър. Вицеадмиралът отпи от чая си, като се стараеше да покаже невъзмутимата си природа. — Не, ще обърнем внимание на приближаването им, ще ги посрещнем дружелюбно и ще ги оставим да си вървят по пътя.

Мехта кимна и се отдалечи, без изобщо да изрази растящия си гняв. Той отговаряше за операциите на флотилията и негова бе задачата да представи план за победа над американския флот, появеше ли се такава необходимост. Фактът, че тази задача беше практически невъзможна, не облекчаваше дълга му да я изпълни и едва ли имаше нещо чудно, че му личеше преумората, дължаща се на това положение. Чандраската остави чашата, за да наблюдава как хариърите се отделят от силно наклонената палуба и се стрелват във въздуха.

— Как го приемат пилотите? — попита адмиралът своя въздушен командир.

— Започват да се обезсърчават, но представянето им дотук е отлично.

Отговорът бе даден с гордост, доколкото това е възможно. Летците му бяха страхотни. Адмиралът често се хранеше заедно с тях и черпеше кураж от гордите изражения в кабината за инструктаж. Те бяха свестни младежи, всеки един от тях равностоен на който и да е летец-изтребител в света. Нещо повече, те горяха от нетърпение да го покажат.

Целият индийски флот обаче разполагаше едва с четиридесет и три изтребителя „Хариър“ FRS 51. Само тридесет бяха в открито море на „Вираат“ и „Викрант“, а това не се равняваше нито на броя, нито на способностите на палубните самолети на един-единствен американски самолетоносач. „И то само защото те са влезли първи в надпреварата, спечелили са я и после са обявили игрите за закрити“ — каза си Чандраската, докато слушаше бърборенето на летците си по една от откритите честоти. Просто не беше честно.

 

 

— И какво искаш да ми кажеш? — попита Джак.

— Било е измама — отговори Роби. — Тези ракети трябва да се поддържат интензивно. И познай какво: ремонт не е имало изобщо през последните две-три години. Анди Малкълм се обади тази вечер по сателитната си връзка. Имало е вода на дъното на дупката, която е оглеждал днес.

— Е?

— Все забравям, че си градско момче. — Той се ухили глупаво като овца или по-скоро като вълк с овчи кожух. — Като изкопаеш дупка в земята, рано или късно тя се напълва с вода, нали? Ако държиш нещо ценно в дупката, най-добре е да изпомпваш водата. Наличието на такава на дъното на силоза означава, че не са го правили постоянно. Означава, че в дупката има водни пари, влажност… и корозия.

Крушката в ума му светна.

— Искаш да кажеш, че ракетите…

— … вероятно не биха излетели дори ако те поискат. Корозия е това! Може би птичките са мъртви, защото да ги поправят, след като веднъж са се развалили, е вятър работа. Както и да е — каза Джексън и хвърли тънката папка на бюрото на Райън, — такава е преценката на J-3, оперативния отдел.

— Ами J-2? — попита Джак, като имаше предвид разузнавателния отдел в Обединения комитет на началник-щабовете.

— Никога не са го вярвали, но се надявам сега да повярват, ако отворим достатъчно дупки и видим едно и също. Що се отнася до мен… — Адмирал Джексън сви рамене. — Предполагам, че щом дядо Иван ни позволява да видим това в силоз номер едно, ще открием съвсем същото навсякъде. Просто вече изобщо не им дреме.

Разузнавателните данни идват от много източници и „хитреци“ като Джексън често се оказваха най-добрите от всички. За разлика от разузнавачите, чиято работа бе да преценят способностите на другата страна почти винаги само на теория, Джексън беше човек, чийто интерес към оръжията ги караше да действат. А от неоспорим опит той знаеше, че да ги използваш изискваше много повече, отколкото да ги гледаш.

— Помниш ли, когато си мислехме, че са високи три метра?

— Никога не съм го мислел, но и един дребосък с оръжие пак може да ти съсипе деня — напомни Роби на приятеля си. — И така, колко мангизи изкрънкаха от нас?

— Пет големи.

— Хубава сделка. Парите в наличност от държавните ни данъци. Току-що платихме на руснаците пет милиарда долара, за да „деактивират“ ракети, които не биха могли да напуснат силозите, освен ако първо не се взривят ядрените глави. Баснословна цена, доктор Райън.

— Парите им трябват, Роб.

— На мен също бе, човек. Момче, аз си съдирам задника, за да получа достатъчно реактивни двигатели, които да държат самолетите ни във въздуха. — Често хората не разбираха, че всеки кораб във флота и всеки танков батальон в армията трябваше да се съобразява с бюджета. Макар че командирите не си водеха счетоводна книга, всеки заемаше фиксирано количество изчерпаеми припаси — гориво, оръжия, резервни части, дори храна при бойните кораби, — с които трябваше да изтраят цяла година. Беше нещо до болка познато военен кораб да стои завързан за кея в края на отчетната година, понеже не е останало нищо, с което да се движи. Щом това се случваше, значи някъде оставаше несвършена работа, значи някой екипаж оставаше необучен. Пентагонът беше направо уникален в качеството си на федерална институция, от която се очаква да преживява с фиксиран и често намаляващ бюджет. — От колко по-малка паница очакваш да ядем?

— Нали му казвам, Роб? Председателят…

— Да си остане между нас, но председателят смята, че операциите са нещо, което хирурзите правят в болницата. Ако ме цитираш, край на уроците по голф.

— Колко пари трябват, за да бъдат руснаците извън играта? — попита Джак, като се чудеше дали Роби ще се поуспокои.

— Не чак толкова, колкото загубихме от съкращения. В случай че не си забелязал, флотът ми все още е разтеглен като ластик и си вършим работата с четиридесет процента по-малко кораби. Океанът не се е смалил, нали? Признавам, армията е по-добре, ама ВВС не са, а военноморските части още го духат, въпреки че именно те са основният ни ответен тим за следващия път, когато момченцата и момиченцата от Държавния департамент се издънят.

— Проповядваш на свещеника, Роб.

— Не е само това, Джак. Разкъсваме и хората. Колкото по-малко кораби, толкова по-дълго те трябва да стоят далеч от къщи. Колкото по-дълго са далеч от дома, толкова по-дебели са сметките за поддръжка. Също като в онези лоши времена в края на седемдесетте. Започваме да губим хора. Мъчно можеш да накараш човек да не бъде заедно с жена си и децата толкова дълго. В авиацията му викаме „навлизане в наказателното поле“. Щом загубиш опитни хора, сметките ти за обучение скачат. Губиш бойна ефективност, какъвто ще път да избереш — продължаваше Роби, вече говорейки като адмирал.

— Слушай, Роб, наскоро изнесох същата реч в другото крило на сградата. Правя за теб каквото мога — отвърна му Джак като висш правителствен служител. Сетне двамата стари приятели си размениха по един поглед.

— И двамата сме дърти изкуфелници.

— Мина много време, откак бяхме във факултета — подметна Райън. Гласът му премина почти в шепот: — Аз преподавах история, а ти всяка вечер падаше на колене пред Бога, за да изцери крака ти.

— Трябваше да го правя по-често. В коляното ми се обажда артрит — рече Роби. — Имам авиаторски медицински преглед след девет месеца. Сещаш се, нали?

— Негодност?

— И то завинаги. — Джексън кимна осъзнаващо.

Райън знаеше какво точно означава това. За човек, вдигал изтребители от самолетоносачи повече от двадесет години, то бе жестокото осъзнаване, че старостта е дошла. Повече не можеше да си играе с момчетата. Можеш да се измъкнеш, като обясниш белите си косми с неблагоприятни гени, ала негодност значеше, че трябва да свалиш пилотския си гащеризон, да окачиш шлема и да признаеш, че вече не те бива за единственото нещо, за което си копнял от десетгодишен и в което си блестял почти целия си съзнателен живот. Най-горчиви щяха да са спомените му за нещата, които е казал като лейтенант по адрес на старите летци от времето на младостта си. За скритите самодоволни усмивки, за многозначителните погледи, разменени с другите новобранци. Никой от тях не беше очаквал, че ще ги сполети същото.

— Роб, на много добри кадри никога не им се случва да бъдат проучени за командване на ескадра. След двадесет години те все още са с чин капитан III ранг и свършват като разносвачи на въздушната държавна поща, работещи нощна смяна.

— И правят добри пари от това.

— Избра ли си вече ковчег?

Шегата промени настроението. Джексън вдигна поглед и се ухили.

— Мамка му! Ако не мога да танцувам, поне още мога да гледам. Пак ти казвам, приятел: ако искаш да проведем всичките хубавички операции, които планираме в моето отделче, ще ни трябва помощ от сградите на този бряг на река Потомак. Майк Дъбро се справя страхотно, докато все едно лепи тапети с една ръка, но той и войниците му също имат предели, нали го съзнаваш?

— Добре, адмирале, обещавам ти следното: когато ти дойде времето да получиш бойната си група, ще има такава. — Не беше кой знае какво обещание, но и двамата знаеха, че по-добро не можеше да му предложи.

 

 

Тя беше номер пет. Странното бе… „По дяволите!“ — помисли си Мъри в кабинета, намиращ се на шест пресечки от Белия дом. Всичко беше странно, а ходът на следствието го безпокоеше най-силно. Заедно с екипа си разпита няколко жени, които признаха (някои засрамено, други без явна емоционална съпричастност, а трети с гордост и чувство за хумор), че са легнали с Ед Килти, обаче пет от тях не го направили съвсем доброволно. При тази жена, оказала се последна, наркотиците са били допълнителен фактор и тя изпитваше прикриван срам, чувстваше, че сама е паднала в капана.

— И така? — попита Бил Шоу в края на изморителния и за него ден.

— Ами случаят е солиден. Сега разполагаме с пет известни жертви, четири от тях живи. Две могат да свидетелстват за изнасилване във всеки съд, който познавам. В това число не влиза Лиса Беринджър. Другите две сочат използването на наркотици на федерална територия. Те използват почти едни и същи думи, разпознават етикета на бутилката с бренди, последствията, всичко.

— Добри свидетели ли са? — попита директорът на ФБР.

— Според очакванията при такива случаи. Време е да го задвижим — добави Мъри.

Шоу кимна разбиращо. Скоро щеше да започне изтичане на информация. Просто не можеш да водиш тайно разследване прекалено дълго даже и при най-добрите обстоятелства. Част от хората, които разпитваш, ще останат верни на набелязаната личност. И колкото и внимателно да формулираш встъпителните въпроси, те ще използват нужното неголямо въображение, за да разкрият естеството на проучването, често защото сами го подозират. После тези мними свидетели ще си направят труда да се свържат с набелязаното лице, за да го предупредят — било защото са убедени в невинността му, било понеже се надяват да извлекат лична изгода. Престъпник или не, вицепрезидентът имаше значителна политическа власт и все още можеше да направи неохотно големи подаръци на онези, спечелили благоразположението му. В друго време ФБР можеше да не стигне толкова далеч. Самият президент или дори министърът на правосъдието щяха да отправят скрито предупреждение и някои висши служители сами щяха да издирят жертвите и да предложат един или друг вид обезщетение, което в много случаи би свършило работа. В крайна сметка единствената причина да стигнат дотук беше, че ФБР разполагаше с разрешението на президента, съдействието на министъра на правосъдието и различна законна и морална атмосфера за работа.

— Веднага щом говориш с председателя…

Мъри кимна.

— Да, със същия успех можем да направим пресконференция и да оповестим едно по едно доказателствата си. — Разбира се, те не можеха да го направят. Веднъж щом основните им доказателства бъдеха предоставени на политически фигури (в този случай на председателя и член на най-голямата партия в конгресната юридическа комисия), те веднага щяха да се разчуят. Единственото, което наистина щеше да зависи от Мъри и екипа му, бе изборът по кое време да стане всичко. Ако беше достатъчно късно, новината нямаше да излезе в сутрешните вестници, с което щяха да си навлекат гнева на редакторите от „Вашингтон пост“ и „Ню Йорк таймс“. Бюрото трябваше да спазва строго правилата. Не биваше да изтича нищо, тъй като ставаше дума за криминално следствие и правата на обвиняемия трябваше да се пазят така ревностно (а всъщност и повече), както тези на жертвите, за да не би евентуалното дело да бъде опорочено.

— Ще го направим тук, Дан — взе решение Шоу. — Ще помоля министъра на правосъдието да се обади и да насрочи срещата. Може би така информацията няма да се разчуе още известно време. Какво точно каза президентът онзи ден?

— Той е доблестен човек — заяви помощникът на Шоу, като използва често срещана похвала за ФБР. — Каза: „Престъплението си е престъпление.“ — Президентът нареди също да подходят към случая възможно „най-прикрито“, но това се очакваше.

— Чудесно. Лично ще го уведомя какво правим по въпроса.

 

 

Както обикновено, Номури направо се захвана за работа. Правеше обичайното си вечерно посещение на тази обществена баня с тази група чиновници — вероятно бе получил най-чистата задача в ЦРУ. Това беше и един от най-хубавите начини за получаване на информация, на които някога се бе натъквал, а още по-хубав го правеше фактът, че остана за голямото шише саке, което сега стоеше полупразно на ръба на дървеното басейнче.

— Ще ми се да не беше ми казвал за кръглите й очи — рече Номури, сам затворил очи и седнал в обичайния си ъгъл, позволявайки на тялото си да поеме обгръщащата го топлина от водата. При четиридесет и два градуса беше достатъчно горещо, за да падне кръвното налягане и да се предизвика еуфория. Трябваше да се прибави и въздействието на алкохола. Много японци имат генетична аномалия, наричана на Запад „ориенталска руменина“ или при по-голяма етническа толерантност — „патологично пиянство“. Всъщност то представлява ензимно смущение и означава, че при сравнително малко количество поет алкохол ефектът е голям. Това за щастие беше черта, която семейството на Номури не споделяше.

— Защо? — попита Казуо Таока от отсрещния ъгъл.

— Защото сега тази гайджин, магьосницата му, не ми излиза от ума! — отвърна Номури добродушно. Едно от другите последствия от банята бе интимната сърдечност. Мъжът до агента от ЦРУ разроши грубо главата му и се разсмя, а останалите от компанията се присъединиха.

— Аха, и сега искаш да чуеш още, нали? — Номури нямаше нужда да поглежда. Мъжът, чието тяло се опираше в неговото, се приведе с интерес напред. Останалите със сигурност щяха да го последват. — Знаеш ли, беше прав. Стъпалата им са прекалено големи, циците също, но обноските им… Да, това могат да го научат криво-ляво.

— Караш ни да чакаме ли? — попита друг член на компанията, като се престори на ужасно разгневен.

— Не цените ли драмата? — Последва весел хоров смях. — Е, вярно, циците й са твърде големи, за да е истинска красавица, ама всички трябва да правим жертви в живота, а пък и честно казано, виждал съм и по-лоши уродливости.

„Какъв добър разказвач!“ — помисли си Номури. Имаше дарба. След секунда чу шум от изваждането на коркова тапа, след което един мъж пак напълни чашките. В действителност пиенето беше забранено в обществената баня по здравословни причини, ала, нетипично за страната, тази наредба масово се пренебрегваше. Номури посегна за чашата си с все още затворени очи и се постара хубаво да запечати образа в паметта си, като замаскира действието си с блажена усмивка, траеща, докато над пушещата повърхност на водата се разменяха още подробности. Описанието стана по-конкретно и пасваше все по-точно със снимката и другите детайли, дадени му в ранния сутрешен влак. Все още нямаше нищо окончателно. Всяко едно от хиляди момичета можеше да отговаря на описанието, пък и Номури не беше особено възмутен от събитието. В едно или друго отношение тя е поела своите рискове, но бе американска гражданка и ако можеше да й се помогне, щеше да го направи. Това изглеждаше незначително отклонение от основната му задача, ала ако не друго, то го подтикна да зададе въпрос, който щеше да го накара да изглежда дори повече член на тази група хора. Следователно така ставаше по-вероятно да изкопчи от тях важна информация по-късно.

 

 

— Нямаме избор — каза един мъж в друга подобна баня, не много далеч оттам. — Трябва ни помощта ви.

Останалите петима мъже си помислиха, че няма нищо неочаквано. Въпросът беше просто кой ще се разори. Съдбата реши да са този човек и фирмата му. Това не намаляваше срама му, че е принуден да моли за помощ, и останалите почувстваха неговата болка, макар външно да показваше само безстрастни добри обноски. Всъщност мъжете, които го слушаха, изпитаха и нещо друго: страх. След като веднъж се бе случило, сега щеше да е много по-лесно да се повтори. Кой ли щеше да е следващият?

По принцип нямаше по-сигурно място за инвестиране от недвижимата собственост, от истинските недвижими имоти с физическо покритие. Нещо, което можеш да пипнеш и усетиш, където можеш да строиш и живееш и което другите могат да видят и оценят. Въпреки че в Япония имаше постоянни усилия да се създаде достатъчно нова земя за строенето на нови летища например, основното правило важеше тук така, както и другаде: имаше смисъл да се купува земя, понеже наличността на недвижими имоти бе ограничена и поради това цената им нямаше да падне.

В Япония обаче тази истина беше изкривена от уникалните местни условия. Политиката за използване на земята в страната бе опорочена от прекомерната власт на дребните собственици на обработваеми площи и нямаше нищо необичайно да видиш малко парче земя в средата на предградийна обстановка, предназначена за отглеждането на четвърт хектар зеленчуци. Поначало малка (цялата държава беше горе-долу с размерите на Калифорния и заселена с приблизително половината жители на САЩ), страната им беше още по-претъпкана поради факта, че нямаше много орни площи. И тъй като на годните за оран земи хората могат също да живеят по-лесно, мнозинството от населението беше допълнително концентрирано в шепа големи и гъсто населени градове, където цените на недвижимите имоти ставаха още по-високи. Удивителният резултат от тези привидно нормални факти бе, че търговската недвижима собственост само в Токио имаше по-голяма „балансова“ стойност от тази на всичката земя в четиридесет и осемте свързани непосредствено американски щати. Имаше нещо дори по-удивително: тази абсурдна измислица се приемаше от всички, сякаш имаше нещо логично в нея, докато всъщност беше точно толкова ненормално изкуствена, колкото манията по холандските лалета през седемнадесети век.

Ала както и в Америка, в крайна сметка какво бе националната икономика освен едно колективно вярване? Или поне така смятаха всички от цяло едно поколение. Икономичните японски граждани спестяваха голям процент от доходите си. Тези спестявания влизаха в банките в такива огромни количества, че наличният капитал за заеми беше почти също толкова голям. Като следствие лихвените проценти за тези заеми бяха съответно ниски и позволяваха на предприятията да купуват земя и да строят въпреки цените, които навсякъде другаде по света щяха да бъдат нещо средно между безбожни и невъзможни. Както всеки изкуствен ценови шок, явлението имаше опасни последици. Надутата балансова стойност на притежаваните недвижими имоти се използваше като допълнителна гаранция за други заеми и като залог за пакети от акции, купени с минимална печалба. С течение на времето уж интелигентни и далновидни бизнесмени в действителност бяха изградили сложна сграда от карти, за чиято основа служеше убеждението, че столицата Токио има по-голяма истинска стойност от цяла Америка, простираща се между Бангор и Сан Диего. (Допълнителна последица от това бе представата за стойността на недвижимата собственост, която повече от всичко друго убеди японските бизнесмени, че американските недвижими имоти, изглеждащи в края на краищата съвсем същите като тези в родината им, не може да не струваха повече, отколкото глупавите американци им искаха.) В началото на деветдесетте се появиха тревожни мисли. Резкият спад на японската фондова борса заплаши да наложи допълнителни изисквания за големите сделки с малка печалба и накара някои бизнесмени да обмислят продажба на притежаваните имоти, за да избягнат провал. Тогава дойде шокиращото, ала неизненадващо осъзнаване, че никой не иска да плати балансовата стойност на парцел земя и че макар всички да я приемат на теория, в действителност да се плати общоприетата цена не е… хм, страшно реалистично. В резултат на това единствената карта, крепяща цялата постройка, тихомълком беше отстранена от основата на конструкцията и се чакаше само лек полъх на вятъра, за да може всичко да рухне — възможност, преднамерено пренебрегвана в разговорите между висшите ръководни кадри.

Досега.

Седналите в басейна мъже бяха приятели и колеги от много години и след спокойното и достойно признание на Козо Мацуда за сегашните парични затруднения на компанията му всички съзряха общата катастрофа на хоризонта, който внезапно се оказа много по-близо, отколкото очакваха само два часа по-рано. Присъстващите банкери можеха да предложат заеми, ала лихвените проценти сега бяха по-високи. Индустриалците можеха да предложат услуги, но те щяха да повлияят на минималните печалби от операциите им и щяха да имат неблагоприятен ефект върху вече колебливите цени на акциите им. Да, те можеха да спасят приятеля си от фалиране, съпътствано в тяхното общество от личен позор, който щеше завинаги да го отстрани от тази задушевна компания. Ако не го стореха, щеше да му се наложи да използва „най-добрата“ си възможност и да заложи безшумно част от административните си сгради на пазара, като тайно се надява, че някой ще ги купи на цена, близка до общоприетата. Нямаше обаче голяма вероятност (знаеха го, и самите те не биха поискали да го направят), а ако се разбереше, че „балансовата стойност“ е не по-малко въображаема от писанията на Жул Верн, те също биха пострадали. Щеше да се наложи банкерите да признаят, че сигурността на заемите им, а оттук и сигурността на парите на техните вложители също е празна измислица. Щеше да се разбере, че едно солидно количество „истински“ пари, което може да се възприеме само като цифра, е изчезнало като по някаква зла магия. Поради всички тези причини те щяха да направят нужното, щяха да помогнат на Мацуда и фирмата му (срещу съответните отстъпки, разбира се), като прикрият парите, нужни му за неговите операции.

Проблемът беше, че макар да можеха да го направят веднъж, може би два или дори три пъти, скоро събитията щяха да се изсипят като водопад и да тръгнат рязко по инерция и щеше да дойде мигът, в който те нямаше да могат да направят необходимото, за да задържат къщичката от карти. Човек трудно можеше да си представи последствията.

И шестимата забиха погледи във водата, неспособни да погледнат другите в очите, понеже обществото им не позволяваше на мъжете да споделят страха, а всички изпитваха именно страх. В края на краищата те носеха отговорност. Техните корпорации бяха изцяло в ръцете им, управлявани авторитарно като авоарите на Дж. П. Морган^[1]. Контролът им бе придружен от разточителен начин на живот, необятна индивидуална власт и най-сетне пълна лична отговорност. В крайна сметка всички решения са били техни. И ако са били погрешни, тогава те носеха отговорността пред общество, в което публичният неуспех е мъчителен като смъртта.

— Ямата-сан е прав — промълви един от банкерите, без да помръдне тялото си. — Сбърках, че оспорих мнението му.

Възхитени от смелостта му и сякаш в един глас, останалите кимнаха и прошепнаха:

— Хай.

Сетне се обади друг:

— Трябва да му поискаме съвет.

 

 

Заводът работеше на две трескави смени — толкова популярен беше продуктът му. Разположена сред възвишенията на Кентъки, единичната сграда заемаше към четиристотин декара и бе заобиколена на свой ред от паркинг за работниците и друг за продуктите, с товарителница за камиони и такава за влакове.

Водещият нов автомобил на американските и японските пазари „Креста“ бе кръстен на състезанието с тобогани в Сейнт Мориц в Швейцария, където леко пийналият началник на японска автомобилна компания приел предизвикателството да си опита късмета с една от измамливо простите шейни. Той се стрелнал надолу по трасето, само че загубил контрол на коварния завой Шатълкок, превърнал се в снаряд и така си изкълчил хълбока. За да почете пистата, дала му заслужен урок по смиреност, в местната спешна клиника той решил да увековечи преживяването си чрез нова кола, представляваща по това време само поредица от чертежи и детайли.

Както почти всичко, създадено от японската автоиндустрия, „Креста“ бе шедьовър на техниката. С общодостъпна цена и предно предаване, свързано със спортен, икономичен шестнайсетклапанов двигател с четири цилиндъра, тя побираше двама възрастни отпред и безпроблемно две-три деца отзад и беше станала за нула време както кола на годината в класацията на „Мотър тренд“, така и спасител за японския производител, за когото цели три години продажбите намалявали поради възродителните усилия на Детройт да си възвърне американския пазар. Като единствения много популярен автомобил за млади хора със семейства той бе „затрупан“ от оферти и се произвеждаше от двете страни на Тихия океан, за да отговори на повсеместното търсене.

Този завод, построен на петдесетина километра от Лексингтън, Кентъки, беше последна дума на техниката във всяко отношение. Служителите получаваха синдикални надбавки, без да трябва да стават членове на Съюза на автомобилните работници. И при двата си опита да създаде цехов комитет, наблюдаван от Националното управление за трудови отношения, могъщата организация не успя да събере дори четиридесет процента от гласовете и се оттегли, като мърмореше за небивалата глупост на работниците.

Както при всички подобни операции, в тази също имаше нотка на нереалност. От единия край на зданието влизаха авточасти, а от другия излизаха готови автомобили. Някои от частите дори бяха американско производство, макар те да не бяха толкова много, колкото на американското правителство му се искаше. Всъщност директорът на фабриката също би предпочел повече домашни продукти, особено през зимата, когато неблагоприятното време в океана можеше да попречи на доставката на части (даже еднодневно забавяне на един-единствен кораб можеше застрашително да изчерпи някои запаси, понеже заводът работеше при минимални режийни разходи), а търсенето на неговите крести бе по-голямо от възможностите му да ги произвежда. Частите пристигаха предимно в натоварени на влак сандъци от пристанища на двете американски крайбрежия, сортираха ги и ги складираха в съседство с онзи сектор на монтажната линия, където щяха да ги поставят на автомобилите. Немалко от работата се извършваше от роботи, ала нищо не можеше да замени сръчните ръце на виждащ и мислещ работник, а и по принцип хората не обичаха автоматизираните функции. Самата продуктивност на завода допринасяше за достъпната цена на модела „Креста“. А натоварената програма и многото извънредна работа привличаха работници, които като част от този район за пръв път вкусваха наистина добре платена промишлена работа и се раздаваха с не по-малко усърдие от японските си колеги. И дори, както скрито признаваха японските им началници пред себе си и във вътрешните фирмени дневници, с доста по-голяма изобретателност. Цели дванадесет значими нововъведения, предложени от работници на този конвейер само тази година, бяха възприети незабавно в подобни фабрики на повече от девет хиляди километра оттук. Самият ръководен персонал се наслаждаваше с размах на живота в Средна Америка. Цената на домовете им и просторната земя, която вървеше с тях, им дойдоха като поразителни открития и след първоначалното неудобство от това, че са на чужда територия, всички те започнаха да се поддават на местната гостоприемност, да правят компания на местните адвокати по игрищата за голф, да се отбиват в „Макдоналдс“ за хамбургер, да гледат как техните деца играят тенис с местните, често пъти удивени от доброто посрещане след всичко, което бяха очаквали. (Местната система за кабелна телевизия дори прибави Ен Ейч Кей към услугите си заради двестате семейства, които искаха родна атмосфера.) С течение на времето те също натрупаха хубава печалба за търговската им централа, която сега за съжаление просто беше притисната да намали дори произвежданите в Япония крести поради неочаквано високата продуктивност на завода в Кентъки и продължаващото падане на долара спрямо йената. Поради същата причина тази седмица се купуваше допълнително земя, за да се увеличи капацитетът на фабриката с шестдесет процента. Една трета смяна, макар и възможна, би намалила поддържането на конвейера и съответно би имала негативен ефект върху качествения контрол, какъвто риск компанията не желаеше да поеме предвид подновената конкуренция от Детройт.

В началото на конвейера двама работници прикачваха бензиновите резервоари към шаситата. Единият, встрани от поточната линия, изваждаше резервоара от използвания за превоз кашон и го слагаше на подвижна лента, отнасяща го до втория работник, който имаше за задача да монтира ръчно лекия, но обемист предмет. Пластмасови куки задържаха за кратко резервоара, докато монтьорът го застопори окончателно, след което куките се махаха и шаситата продължаваха към следващата си спирка.

Жената в склада забеляза, че картонът е подгизнал. Приближи ръка към носа си и надуши морската сол. Сандъкът, съдържал тази пратка резервоари за гориво, е бил неправилно затворен и бурното море е нахлуло вътре. „Добре, че всички резервоари са уплътнени и галванизирани!“ — помисли си тя. Вероятно петнадесет-двадесет от тях са били изложени на морска вода. Замисли се дали да не го спомене на отговорника, ала като се огледа, не можа да го забележи. Самата тя имаше право да спре конвейера (по принцип рядко срещани правомощия за един автомонтьор), докато проблемът с резервоарите не се изяснеше. Всеки работник в завода разполагаше с такива теоретични правомощия, но тя беше нова тук и наистина се нуждаеше от началника си, за да го направи. Докато продължаваше да се оглежда, тя едва не спря линията с бездействието си, което предизвика грубото подсвирване от страна на поточния служител. Е, сигурно не беше кой знае какво. Тя плъзна резервоара по лентата и докато отваряше следващия кашон, забрави всичко. Никога нямаше да узнае, че е станала брънка от веригата събития, които скоро щяха да убият едно семейство и да наранят още две.

След две минути резервоарът бе прикачен към едно шаси на „Креста“ и още неоформената кола продължи по привидно безкрайния конвейер към отворената врата, която дори не се виждаше оттук. Останалите части от автомобила щяха своевременно да бъдат монтирани към стоманената каросерия и накрая от завода щеше да излезе червена като захаросана ябълка кола, вече поръчана от едно семейство в Грийнвил, щата Тенеси. Цветът беше избран в чест на съпругата, Кандас Дентън, която съвсем наскоро дари мъжа си Пиърс с първия му син, след като три години по-рано роди две близначки. Това щеше да е първата нова кола за младата двойка и неговият начин да й покаже колко цени любовта й. В действителност не можеха да си я позволят. Обаче ставаше дума за любов, не за пари и той знаеше, че някак си ще намери начин да го осъществи. На следващия ден автомобилът бе качен на транспортьор с полуремарке за кратко пътуване до търговеца в Ноксвил. Чрез телекс монтажният завод уведоми търговския посредник, че пратката е на път, и той, без да губи време, се обади на господин Дентън, за да му съобщи добрата новина.

Разправиите с търговеца щяха да им отнемат един ден, но колата щеше да им бъде доставена с една седмица закъснение поради голямото търсене на крести — напълно проверена, с временни номера и застраховка. Също и с пълен резервоар, с което подпечатваха съдбата им, вече предопределена от множество фактори.