Том Кланси
Дълг на честта (34)

32.
ИЗВЪНРЕДНО СЪОБЩЕНИЕ

Като моряк, надявал се някога да командва кораб като този, капитан Санчес беше доволен, че предпочете да остане на борда, вместо да отлети с изтребителя си към военноморската и въздушна база на нос Барбърс. Шест сиви влекача бяха натикали американския кораб „Ентърпрайс“ в сухия док.

На борда имаше над сто инженери, включително и петдесетте новопристигнали от корабостроителниците в Нюпорт Нюз. Всичките бяха долу и оглеждаха двигателите. По периферията на сухия док се бяха наредили камиони, а с тях и стотици моряци и цивилни корабостроители, които въображението на Бъд превръщаше в лекари и линейки, готови да сменят части от тялото.

Докато капитан Санчес наблюдаваше, един кран вдигна първата стълбичка за качване в кораба, а друг се завъртя и взе нещо като строително ремарке, сигурно за да го постави върху излетателната палуба. Докът дори още не беше затворен. Виждаше, че някой доста бърза.

— Капитан Санчес?

Бъд се обърна и видя един капрал от морската пехота. След като му отдаде чест, той му предаде съобщението:

— Викат ви в оперативния център на главнокомандващия Тихоокеанския флот, сър.

 

 

— Това е чиста лудост — заяви президентът на Нюйоркската фондова борса, когато успя да се включи за първи път.

Голямата заседателна зала в централата на ФБР в Ню Йорк поразително приличаше на съдебна зала със своите повече от сто места. Беше горе-долу полупразна, а повечето от присъстващите бяха един или друг вид правителствени служители, предимно хора на ФБР и Комисията за застраховки и ценни книжа, които се занимаваха с финансовия срив от петък вечерта. Първия ред обаче заемаха изцяло висши финансисти и президенти на институции.

Джордж току-що ги запозна със своята версия за събитията от предната седмица, като използва шрайбпроектор, за да покаже нагледно тенденциите и сделките; обясняваше бавно заради високата степен на умора, която сигурно влияеше на разсъдъка на всеки, мъчещ се да разбере за какво им говори. Точно тогава в залата влезе председателят на Федералния резерв, който беше свършил с обажданията до Европа. Той вдигна окуражително палец към Уинстън и Фидлър и засега седна някъде в дъното.

— Може и да е лудост, но точно това се е случило.

Шефът на Нюйоркската фондова борса се замисли.

— Всичко това е прекрасно — рече той след няколко секунди, с което искаше да каже, че не вижда нищо прекрасно, и всички го знаеха. — Ние обаче все още сме затънали до гуша в тресавището и алигаторите се събират около нас. Смятам, че не можем да ги държим на разстояние още дълго.

По този въпрос имаше всеобщо съгласие. Всички на първия ред се учудиха, когато видяха, че бившият им колега се усмихва.

Уинстън се обърна към министъра на финансите:

— Бъз, защо не им кажете добрата новина?

— Дами и господа, има един изход — започна Фидлър уверено.

Следващите шестдесет секунди от речта му въдвориха недоверчиво мълчание. На търговците даже не им хрумна да се обърнат и да се спогледат. Но макар да не кимаха точно одобрително, никой и не възрази дори след привидно безкрайното обмисляне.

Първи, както можеше да се очаква, се обади генералният директор на „Къмингс, Картър и Кантър“. ККК рухна около три и петнадесет миналия петък, когато събитията я завариха, докато следваше неправилен курс, паричният й резерв бе ликвидиран и сетне й беше отказана помощ от „Мерил Линч“, за което, ако трябваше да е честен, генералният директор не можеше да ги вини.

— Законно ли е? — попита той.

— Нито американското Министерство на правосъдието, нито Комисията за застраховки и ценни книжа ще сметнат съдействието ви за някакво закононарушение. Трябва да кажа — добави Фидлър, — че всеки опит за възползване от ситуацията ще бъде наказван наистина жестоко… но ако всички работим заедно, мерките срещу тръстовете и други съображения ще бъдат игнорирани в името на националната сигурност. Това е неправилно, ала вече е вписано в протокола и всички ме чухте да го казвам. Дами и господа, такова е намерението на американското правителство.

„Е, какво пък“ — помисли си събралото се множество и особено хората на изпълнителната власт.

— Ами всички знаете какво се случи с нас, трите К-та — обади се директорът, оглеждайки се, а естествената му скептичност бе смекчена от наченки на искрено облекчение. — Нямам избор. Трябва да се включа.

— Имам да добавя нещо. — Сега председателят на Федералния резервен фонд излезе отпред. — Току-що приключих с обажданията до шефовете на централните банки на Великобритания, Франция, Германия, Швейцария, Белгия и Холандия. Всички ще летят за насам тази нощ. Утре сутринта ще се съберем ето тук, за да изготвим система, чрез която те също ще могат да се включат в това начинание. Наистина ще стабилизираме долара. Ще оправим и пазара за съкровищни бонове. Американската банкова система няма да ни удари. Смятам да предложа на Комисията за открити пазари всеки, който се придържа към американски съкровищни бонове, тоест подновява тримесечните и шестмесечните полици, да получи допълнителен половин лихвен процент като награда от американското правителство за това, че ни помага в трудната ситуация. Ще дадем същата премия и на всички, които купуват съкровищни бонове до десет дни след повторното отваряне на пазарите.

„Хитър ход — помисли си Уинстън. — Много хитър.“ Така щяха да привлекат чуждите капитали към Америка и да ги отклонят от Япония, както и наистина да стабилизират долара, атакувайки същевременно йената. Азиатските банки, очистващи се от долари, щяха да получат нож в гърба заради действията си. „Ще видим кой ще надвие!“

— За това ви е нужен закон — възрази един специалист по облигациите.

— Ще го имаме черно на бяло до идния петък. За момента това е политиката на Федералния резервен фонд, одобрена и подкрепена от президента на САЩ — добави председателят.

— Хора, те ни връщат живота — каза Уинстън, като пак крачеше напред-назад пред дървения парапет. — Бяхме атакувани от хора, които искаха да ни смачкат фасона. Те искаха да изтръгнат сърцето ни. Е, изглежда, тук имаме доста опитни лекари. Известно време ще сме отмалели, ала до края на другата седмица всичко ще е наред.

— Петък на обед, а? — попита шефът на Нюйоркската фондова борса.

— Точно така — отвърна му Фидлър, който сега се взираше внимателно и чакаше отговор.

Управителят помисли още няколко секунди, сетне стана.

— Ще имате пълното съдействие на Нюйоркската фондова борса.

Престижът на тази борса бе достатъчен, за да надделее над всякакви съмнения. Пълното съдействие беше неизбежно, но бързината при вземането на решението бе жизненоважна и след още десет секунди борсовите длъжностни лица стояха прави, усмихваха се и мислеха как щяха да отворят заедно учрежденията си.

— Няма да има програмирано търгуване до следващо нареждане — заяви Фидлър. — Тези „експертни“ системи едва не ни убиха. При добро стечение на обстоятелствата петък ще бъде вълнуващ ден. Искаме хората да използват мозъците си, а не системите си „Нинтендо“.

— Дадено — обади се шефът на НАДАК от името на всички.

— И без това трябва да преосмислим нещата — оповести замислено представителят на „Мерил Линч“.

— Ще съгласуваме действията си чрез това учреждение. Обмислете всичко — посъветва ги председателят на Федералния резерв. — Ако имате идеи как преходът да стане по-гладко, искаме да ги чуем. Ще подновим съвещанието в шест. Дами и господа, участваме в операцията заедно. За около седмица няма да бъдем конкуренти. Ще сме членове на един екип.

— Имам близо милион независими вложители, които зависят от търговската ми къща — напомни им Уинстън. — Някои от вас имат повече. Нека не го забравяме. — Нищо не можеше да се сравни с призоваване на честта. Тя бе добродетел, от която всички се нуждаеха, дори онези, които я нямаха. По принцип самата чест задължаваше, налагаше правила на поведение, бе едно обещание — нещо вътре в теб, което дължиш на другите, забелязали, че го притежаваш. Всеки един в тази зала искаше всички останали да го погледнат и да видят човек, заслужаващ уважение и доверие, човек с чест. „Общо взето, полезно понятие — помисли си Уинстън, — най-вече когато си в беда.“

 

 

„Ето на!“ — помисли си Райън. Както май винаги ставаше на този етап: първо се захващаш с простите неща и си запазваш наистина мъчните за накрая.

Задачата сега беше по-скоро да предотвратят войната, отколкото да се включат в нея, но последното щеше да е част от първото.

Контролирането на Източен Сибир от Япония и Китай щеше да доведе до създаването на нова… Какво? Политическа ос? Вероятно не. Със сигурност на нова, световна икономическа сила, един съперник на Америка във всички аспекти на властта. То щеше да даде на Япония и Китай огромно конкурентно предимство в икономическо отношение.

Това само по себе си не бе лоша амбиция. Методите обаче бяха. Някога светът се е водил по закони, не по-сложни от тези на джунглата. Ако се докопаш до нещо пръв, то е твое… Ала само ако си достатъчно силен, за да го запазиш. Не е било адски елегантно, нито особено справедливо според днешните стандарти, но правилата са били приети, понеже по-силните държави в повечето случаи са се отплащали за предаността на жителите си с политическа стабилност, а тя обикновено е била първата крачка към израстването на една нация. След известно време обаче човешката нужда от мир и сигурност прераснала в нещо друго — желание за участие в управлението на дадената страна. От 1789, годината, в която Америка приема конституцията си, до 1989, годината, в която Източна Европа падна, за тези два века нещо ново се бе вкоренило в общото съзнание на човечеството. То имаше много имена — демокрация, човешки права, самоопределяне; но в основата си то беше признание, че човешката воля притежава своя движеща сила, която е предимно добра.

Японският план целеше да отрече тази сила. „Ала времето на старите закони отмина“ — каза си Джак. Хората в тази зала трябваше да се погрижат за това.

— Та — приключи той доклада си — ето каква е цялостната ситуация в Тихия океан.

В залата присъстваше целият кабинет с изключение на министъра на финансите, на чието място седеше главният му заместник. Около приблизително ромбовидната маса седяха началниците на различните отдели на изпълнителната власт. Висши членове на Конгреса и на въоръжените сили заемаха местата по протежение на четирите стени.

Следващ трябваше да говори министърът на отбраната. Вместо обаче да се изправи на подиума, когато Райън се върна на мястото си, той отвори кожената си папка с документи и почти не вдигна глава от тях.

— Не зная дали можем да го направим — започна министърът на отбраната и при тези думи мъжете и жените от политическия кабинет се размърдаха неловко по местата си.

— Проблемът е колкото технически, така и всякакъв. Не можем да демонстрираме достатъчно мощ, за да…

— Чакайте малко — прекъсна го Джак. — Искам да изясня няколко неща на всички, става ли? — Нямаше възражения. Дори министърът на отбраната, изглежда, изпита облекчение, че не се налага да говори. — Гуам е американска територия, такава е вече почти век. Хората там са наши сънародници. Япония ни отне острова през 1941 година и през 1944 си го върнахме. За тази кауза умряха хора.

— Според нас можем да си върнем Гуам чрез преговори — обади се Хансън.

— Радвам се да го чуя — отвърна му Райън. — Ами останалите Мариански острови?

— Хората ми смятат, че няма голяма вероятност да си ги върнем с дипломатически средства. Ще се постараем, разбира се, но…

— Но какво! — настоя Джак. Отговор не последва веднага. — Добре, да изясним още нещо. Северните Мариански острови никога не са били законно владение на Япония въпреки онова, което ни каза посланикът им. Това са били територии под опеката на Обществото на народите, така че не са придобивка от войната, когато през 1944 ги взехме заедно с Гуам. През 1947 Обединените нации ги обявяват за територии под опеката на Съединените щати. През 1952 Япония официално отхвърли всички претенции за суверенитет на островите. През 1978 година жителите на северните Мариански острови избраха да станат обединен щат, политически принадлежащ на САЩ, и сами избраха първия си губернатор. Ние ги мотахме доста време, докато им позволим, ала накрая го направиха. През 1986 ООН реши, че честно сме изпълнявали задълженията си към тези хора, и в същата година всички жители на тези острови получиха американско поданство. През 1990 Съветът за сигурност при ООН прекрати попечителството си завинаги. На всички ли им е ясно? Жителите на тези острови са американски граждани с американски паспорти, и не защото сме ги принудили, а защото те свободно направиха избора си. Това се нарича самоопределяне. Ние им подхвърлихме идеята и хората там сигурно са си помислили, че говорим сериозно.

— Което не може да се направи, не може — рече Хансън. — Можем да се споразумеем…

— Да се договорим, дрън-дрън! — озъби се Джак в отговор. — Кой казва, че не можем?

Министърът на отбраната вдигна очи от бележките си.

— Джак, вероятно ще минат години, докато построим наново… нещата, които деактивирахме. Ако искаш да обвиняваш някого, тогава обвини мен.

— Ако не можем да го постигнем… Какво ще ни струва това? — попита министърът на здравеопазването. — Има неща, които трябва да свършим и тук!

— Значи да оставим друга държава да отнеме гражданските права на американци, понеже е „прекалено трудно“ да ги защитим? — запита Райън малко по-тихо. — И после какво? Ами следващия път, когато това се случи? Кажете ми, откога престанахме да сме Съединените американски щати? Става дума за политическа решителност, това е — заяви съветникът по националната сигурност. — Имаме ли такава?

— Доктор Райън, не живеем във въображаем свят — изтъкна министърът на вътрешните работи. — Всички тези хора на островите… Можем ли да изложим живота им на риск?

— Някога казвахме, че свободата е по-скъпа от живота. Казвахме същото и за политическите си принципи. Резултатът се вижда в света, който тези принципи изградиха. Онова, което наричаме права… Никой не ни ги е дал просто така. Не, сър. Тези идеи са неща, за които се борихме. Това са неща, за които умряха хора. Жителите на тези острови са американски граждани. Нищо ли не им дължим?

Министър Хансън не харесваше тази насока на мислите. Другите също, но те му отстъпваха правото си да говорят с благодарност.

— Можем да водим преговорите от позицията на силния, обаче трябва да сме предпазливи.

— Колко предпазливи? — поинтересува се Джак тихо.

— По дяволите, Райън, не можем да поемем риска от ядрено нападение заради няколко хиляди…

— Господин министър, кое е тогава магическото число? Един милион? Завоюваното ни място в света се основава на няколко много простички идеи… И много хора са жертвали живота си за тези идеи.

— Говорите философски — върна му го Хансън. — Слушайте, събрал съм екипа си за преговорите. Ще си върнем Гуам.

— Не, сър, ще си върнем всичко! И ще ви кажа защо. — Райън се надвеси напред и огледа ВСИЧКИ на масата. Ако не го сторим, тогава не можем да предотвратим войната между Русия от едната страна и Япония и Китай от другата. Мисля, че познавам руснаците. Те ще се бият за Сибир. Длъжни са. Ресурсите там са най-добрият им шанс да избутат самостоятелно страната си в следващия век. Тази война може да премине в ядрена. Япония и Китай вероятно не вярват, че ще се стигне чак дотам, хора, но аз ви качвам, че ще се стигне. Знаете ли защо? Ако ние не можем да се справим с тази ситуация СПОЛУЧЛИВО, Тогава кой би могъл? Руснаците ще си мислят, че са сами. Влиянието ни над тях ще бъде кръгла нула, те ще бъдат притиснати до стената, ще нападнат по единствения възможен начин и списъкът на убитите ще бъде нещо невиждано досега в света. Аз не съм готов за ново средновековие… Така че нямаме избор. Можете да изтъкнете която си искате причина, ала всичко се свежда до едно: имаме морален дълг към хората на тези острови, които решиха, че искат да бъдат американци. Не браним ли този принцип, значи не браним нищо. Никой няма да ни вярва и никой няма да ни уважава, като започнем от самите нас. Ако им обърнем гръб, значи не сме хората, за които се представяме, и всичко, което сме правили, е било лъжа.

По време на цялата тирада президентът седеше тихо на мястото си и се вглеждаше внимателно в лицата и по-специално в това на министъра на отбраната, както и на седящия зад него, до самата стена, председател на Обединения комитет на началник-щабовете — мъжа, избран от министъра за негов помощник в оголването на американската войска. И двамата бяха свели очи и бе очевидно, че са недостойни за решителния миг. Също толкова очевидно беше, че родината им не можеше да си го позволи.

— Как можем да го постигнем, Джак? — попита Роджър Дърлинг.

— Все още не зная, господин президент. Преди да се опитаме, трябва да решим дали ще го правим или не, а това, сър, е ваше задължение.

Дърлинг претегли думите на Райън, прецени и доколко желателно е да подложи на гласуване кабинета си, но лицата му показваха нещо, което не му хареса. Спомни си дните във Виетнам, когато каза на кавалеристите^[1] си, че действията им наистина са от значение, макар да знаеше, че ги лъже. Никога не забрави израженията им и въпреки че малцина го знаеха, сега горе-долу всеки месец под булото на нощта той слизаше до паметника в чест на загиналите във Виетнам и знаеше точното място, където е изписано всяко едно име на всеки човек, умрял под неговото командване; посещаваше тези имена едно по едно, за да им каже, че направеното наистина е имало някакво значение, че за великата подредба на събитията пожертваният им живот е допринесъл за нещо и че светът се е променил към по-добро — твърде късно за тях, ала не и за сънародниците им. Президентът си спомни и още нещо: никой никога не бе отнемал земя на Америка. Може би всичко се свеждаше до това.

— Брет, започваш преговорите веднага. Покажи им ясно, че настоящата ситуация в Западния Тих океан е абсолютно неприемлива за правителството на САЩ. Няма да приемем нищо друго освен пълно възвръщане на Марианските острови към предвоенното им състояние. Нищо друго — повтори Дърлинг.

— Да, господин президент.

— Искам планове и предложения за отстраняване на японските въоръжени сили от тези острови, в случай че преговорите се провалят — обърна се СКАЧАЧА към министъра на отбраната.

Последният кимна, но лицето му говореше само. Министърът на отбраната не вярваше, че могат да го постигнат.

 

 

Адмирал Чандраската смяташе, че се бавиха достатъчно, ала проявяваше търпение и знаеше, че може да си го позволи. „Какво ще стане сега?“ — чудеше се той.

Нещата можеха да протекат по-бързо. Малко се забави с методите и плановете си, докато се опитваше да узнае начина на мислене на противника си, контраадмирал Майкъл Дъбро. Беше хитър враг, биваше го в маневрите и понеже бе умен, побърза да заключи, че неговият враг, Чандраската, е глупав. В продължение на седмица беше явно, че американската флотилия се намира на югозапад, и като се отправи на юг, той подмами Дъбро да поеме на север и сетне на изток. Дори преценката му да бе погрешна, на американските кораби пак щеше да им се наложи да отидат на същото място, източно от нос Дондра, и да принудят танкерите си да прекосят напряко. Рано или късно те щяха да минат под въздушните му патрули, както и най-сетне стана. Сега трябваше само да ги последва и Дъбро нямаше да може да ги отклони от курса им освен на изток. Което пък значеше да обърне цялата си флотилия на изток, далеч от Шри Ланка, и да разчисти пътя за амфибиите на индийския флот, които да качат товара си от войници и бронирани превозни средства. Единствената алтернатива за американците беше да се изправят срещу флота му и да опитат сражение.

Те обаче нямаше да го направят… Или? Не. Единственият разумен ход на Америка бе да отзове Дъбро и неговите два самолетоносача към Пърл Харбър, където да чакат политическото решение дали да приемат ръкавицата на Япония или не. Те бяха разделили флота си, нарушавайки сентенцията на Алфред Тейър Мейхан, която Чандраската научи не чак толкова отдавна във военноморския колеж в Нюпорт, Роуд Айлънд, заедно със състудента си Юсуо Сато. Той помнеше теоретичните им разисквания по време на разходките покрай дигата на морето, когато зяпаха яхтите и се Чудеха как малките флотове могат да победят големите.

След пристигането си в Пърл Харбър Дъбро щеше да се посъветва с разузнавателните и оперативните кадри на тихоокеанския военноморски флот, те щяха да направят своите сметки и тогава щяха да открият, че по всяка вероятност не могат да го направят. „Колко ли ядосани и измамени ще се почувстват?“ — помисли си индийският адмирал.

Ала първо щеше да им даде един урок. Сега той ги преследваше. Колкото и бързи и хитри да бяха, те бяха обвързани с една определена точка и рано или късно мястото за маневриране трябваше да свърши. Сега Чандраската можеше да ги прогони и да позволи на родината си да направи първата си крачка към империята. Вярно, малка и почти без значение за голямата игра, но въпреки това достоен встъпителен ход, защото американците щяха да се оттеглят и да позволят на страната му да действа, както действаше Япония. Когато Америка възвърнеше силата си, щеше да е твърде късно да промени нещата. Всъщност всичко опираше до пространство и време. И двата фактора бяха срещу страната, парализирана от международни проблеми и следователно лишена от воля. Колко хитро от страна на японците, че се погрижиха за това.

 

 

— Мина по-добре, отколкото очаквах — каза Дърлинг. Той се бе отбил в кабинета на Райън за приятелски разговор, първия за тях.

— Наистина ли го мислите? — попита изненадано Джак.

— Не забравяй, че наследих по-голямата част от кабинета от Боб. — Президентът седна. — Акцентът им е върху домашната политика. Това е проблемът ми от самото начало.

— Нуждаете се от нов министър на отбраната и от нов шеф за началник-щабовете — отбеляза студено съветникът по националната сигурност.

— Зная, обаче моментът е неподходящ. — Дърлинг се усмихна. — Това разширява малко обсега ти на действие, Джак. Но първо имам един въпрос към теб.

— Не зная дали ще успеем. — Той си драскаше по бележника.

— Първо трябва да извадим ракетите от строя.

— Да, сър, зная. Ще ги намерим. Поне така се надявам, независимо по какъв начин. Другите непредвидими фактори са заложниците и способността ни да нападнем островите. Тази война, ако изобщо е война, има различни правила. Все още не съм сигурен какви са те. — Райън още си блъскаше главата над обществената страна на проблема. Как щеше да реагира американският народ? Ами японският?

— Желаеш ли малко съдействие от главнокомандващия си? — попита Дърлинг.

Тази формулировка бе достатъчна, за да предизвика нова усмивка.

— И още как.

— Аз се бих във война, в която противникът определяше правилата. Нещата не се развиха особено добре.

— Което поражда един въпрос — рече Джак.

— Питай.

— Колко далеч можем да отидем?

Президентът се замисли.

— Прекалено общ е.

— Вражеският команден център обикновено е основателна военна цел, ала до този момент всички противници са в униформи.

— Предлагаш да издирим техните дзайбацу?

— Да, сър. Според достоверна информация те са хората, даващи заповедите. Обаче са цивилни и едно директно нападение над тях може да се изтълкува като покушение.

— Ще мислим за този проблем, когато той възникне, Джак. — Дърлинг стана да си върви, след като бе казал всичко, за което дойде.

— Става. — „Малко се разширява обсегът ти на действие“ — помисли си Райън. Това можеше да значи много неща. Най-вече означаваше, че му се дава възможност да поеме нещата в свои ръце, но съвсем сам, незащитен. „Е — каза си Джак, — правил си го и преди.“

 

 

— Какво направихме? — попита Кога. — Какво им позволихме да сторят?

— На тях им е лесно — отвърна един дългогодишен политически съветник. Нямаше нужда да пояснява кого има предвид под „тях“. — Сами не можем да отстояваме властта си и тъй като сме разделени, на тях им е толкова лесно да ни тикнат в която посока си пожелаят… и след известно време… — Мъжът сви рамене.

— След известно време политиката на страната ни се определя от няма и тридесет човека, избрани единствено на собствените им корпоративни събрания. Но да стигнем дотам? Чак дотам?

— Станалото — станало. Да не предпочиташ да го отречем?

— И сега кой защитава хората? — попита бившият (наистина жестока дума) министър-председател, с което си търсеше белята и го знаеше.

— Гото, разбира се.

— Не можем да го позволим. Знаеш, че той слуша само една своя част. — Съветникът му кимна и би се усмихнал, ако положението не беше толкова критично. — Кажи ми — рече Могатару Кога, — какво е това чест? Какво ни повелява тя сега?

— Нашият дълг, господин премиер, е към народа — отвърна мъжът, чието приятелство с политика датираше от следването му в Токийския университет. Сетне той си спомни една мисъл на някакъв „западняк“… Цицерон, ако не се лъжеше. — „Доброто на народа е най-висшият закон“.

„А това решава всичко“ — помисли си Кога. Питаше се дали измяната винаги започва така. Щеше да преспи, преди да вземе решение, само дето знаеше, че тази нощ нямаше да мигне. „Тази сутрин“ — поправи се мислено Кога и изсумтя, когато погледна часовника си.

 

 

— Сигурни сме, че трябва да са със стандартна ширина, така ли?

— Можете сам да анализирате фотографиите, с които разполагаме — каза Бетси Флеминг. Отново бяха в дирекцията на Националната разузнавателна служба към Пентагона. — Автомотрисата, която хората ни различиха, е широколинейна.

— Може би е дезинформация — предположи аналитикът от Националната разузнавателна служба.

— Диаметърът на ракетоносителите SS-19 е две цяло и осемдесет и два метра — отговори Крис Скот и му подаде факса от Русия. — Прибавете още двеста и седемдесет сантиметра за транспортния контейнер. Сам направих изчисленията. Теснолинейният път ще бъде твърде рискован за предмет с такава ширина. Възможно е, ала е рисковано.

— Трябва да проумеете — продължи Бетси, — че те няма да поемат прекалено много рискове. Освен това руснаците също обмисляха железопътен транспорт за модела „Мод-4“ и конструираха ракетата съобразно с това, а разстоянието между руските релси…

— Вярно, не се сетих. По-голямо е, отколкото при нашите стандартни линии, нали? — Аналитикът кимна. — Добре, това наистина улеснява задачата. — Той се извърна към компютъра си и подаде команда за стартиране на програмата, която изготви няколко часа по-рано. При всяко минаване над Япония прецизно фокусираните и силно контрастни камери щяха да наблюдават по точно зададени координати. Странно, но Американската национална железопътна компания имаше най-пълна последна информация за японските железници и дори в този момент един от началниците й го запознаваха с правилата за сигурност, свързани със спътниковите картини. Всъщност инструкциите бяха доста прости. Кажи на някого какво си видял, и разчитай, че ще бъдеш изпратен на продължителна почивка в затвора „Мериън“, Илинойс.

Изготвената от компютър заповед бе получена в Сънивейл, щата Калифорния, откъдето я препратиха до военен комуникационен сателит и Оттам до двата обикалящи в орбита спътника КН-11, единият от които щеше да прелети над Япония след петдесет минути, а другият — десет минути по-късно. И тримата специалисти се питаха доколко ги бива японците в замаскирането. Най-кофти беше, че можеше никога да не узнаят. На практика можеха само да чакат. Те щяха да проучат предаваната на живо картина, когато я получеха, ала освен ако нямаше явни признаци, които да ги насочат към онова, което търсеха, истинската работа щеше да бъде свършена след цели часове и дни. Ако извадеха късмет.

 

 

„Харушио“ бе излязла на повърхността — нещо, което никога не можеше да зарадва един командир на подводница. Нямаше да се застоят тук дълго. Чрез два маркуча с голям диаметър зареждаха с гориво, а кран спускаше други припаси, главно храна, в ръцете на моряците, чакащи на палубата. Капитан Угаки знаеше, че техният флот не разполагаше с подходящ снабдителен кораб за подводници. За целта използваха предимно десантни кораби с цистерни, ала сега те изпълняваха други функции и му бяха изпратили търговски кораб, чийто екипаж бе ентусиазиран, но незапознат със задачите, с които се занимаваше.

Неговата подводница пристигна последна в пристанището на Агана, тъй като се намираше най-далеч от Марианските острови, когато окупацията започна. Той изстреля само едно торпедо и изпита удоволствие от чудесното представяне на модел 89. Колко хубаво. Търговският кораб нямаше нужните съоръжения, за да възстанови както трябва амунициите му, но пък командирът знаеше, че разполага с още петнадесет торпеда и четири ракети „Харпун“, а ако американците му осигуряха такъв куп мишени, толкова по-добре.

Моряците, които нямаха задължението да стоварват припаси на задната палуба, се бяха скупчили отпред и се припичаха на слънце, както подводничарите често правят и както всъщност правеше и командирът им, гол до кръста на върха на рубката, където пиеше чай и се усмихваше така, че всички да го видят. Следващата му мисия бе да патрулира в района западно от Бониновите острови, за да пресрещне всеки американски кораб, и по-вероятно подводница, опитваща се да приближи до японските главни острови. Угаки си помисли, че задачата обещаваше да е типична за подводница: скучна, ала изискваща много. Щеше да му се наложи да поговори с екипажа си относно значимостта й.

 

 

— И така, къде е патрулната линия? — попита Джоунс и побутна отново плика.

— Засега в квадрант 165-изток — отвърна адмирал Манкузо и посочи на картата. — Твърде малобройни сме, Джоунси. Преди да ги хвърля в сражение, искам да свикнат с тази мисъл. Ще ми се командирите да настроят хората си. Подготовката никога не е достатъчна, Рон. Никога.

— Така е — призна цивилният.

Той се отби с разпечатки от сонарната наблюдателна система, за да докаже, че всички засечени подводници са изчезнали от екрана. Двете хидролокаторни групи, контролирани от остров Гуам, вече не им бяха на разположение. Въпреки че бяха свързани чрез подводни кабели с останалата част от мрежата, те очевидно бяха изключени от контролната станция на Гуам и никой в Пърл не бе успял все още да ги включи пак с хитрост. Добрата новина беше, че някаква поддържаща сонарна група край Самар, един от Филипинските острови, продължаваше да функционира, обаче тя не можеше да засече японските подводници SSK, които според спътниците се запасяваха наново близо до Агана. Дори получиха добра представа за броя им. „Може би“ — помисли си Манкузо. Японците все още изписваха номерата на корабните корпуси върху рубките и сателитните камери ги разчитаха. Освен ако японците, подобно на руснаците, а после и на американците, не бяха се научили да мамят чуждото разузнаване, като подправят номерата или просто изцяло ги изтриват.

— Щеше да е хубаво, ако имахме още няколко ударни подводници, нали? — отбеляза Джоунс след едноминутно съзерцаване на картата.

— Няма спор. Вероятно, ако успеем ДА ПОЛУЧИМ НЯКАКВИ указания от Вашингтон… — Гласът му се загуби и Манкузо се замисли малко повече. Местоположението на всяка подводница под негово командване бе отбелязано с черен силует, включително и тези в основен ремонт. Последните бяха НАНЕСЕНИ НА картата с бяло заедно с датите, когато щяха да са на разположение, което засега не му помагаше много. Имаше обаче пет такива силуета в Бремертън, нали?

 

 

Надписът „Извънредно съобщение“ се появи по всички големи телевизионни мрежи. Навсякъде приглушеният глас на някой водещ съобщаваше на хората, че шоуто му ще бъде прекъснато заради реч на президента относно икономическата криза, с която правителството се занимаваше от почивните дни. Сетне се появи президентския знак. Хората, следили събитията отблизо, се изненадаха, когато видяха президента усмихнат.

— Добър вечер. Скъпи сънародници, миналата седмица станахме свидетели кака се случи нещо важно в американската финансова система… Искам да започна обръщението си към вас с факта, че американската икономика е силна. Сега — усмихна се той. — Това изказване може да ви се стори странно предвид всички неща, които чувате от медиите и къде ли не. Но нека ви кажа защо говоря така. Ще започна с един въпрос: какво се е променило? Американските работници продължават да правят коли в Детройт и други градове. Американските работници все още произвеждат стомана. Фермерите в Канзас прибраха зимната житна реколта и се подготвят за новите посеви. Все още се произвеждат компютри В СИЛИКОНОВАТА долина^[2]. Още правят гуми в Акрон. „Боинг“ продължава да прави самолети. Все още изпомпват нефт от находищата в Тексас и Аляска. Все още добиват въглища в Западна Вирджиния. Всичко, което сте правили преди седмица, го правите и сега. Тогава какво се е променило? Промени се следното: няколко електрона преминаха по някакви медни жици, телефонни линии като тази тук. — Президентът вдигна един телефонен кабел и го захвърли настрана върху бюрото си. — Това е всичко — добави той с тона на добър и умен съсед, отбил се в дома ви да ви предложи любезно съвет. — Нито един човек не е загубил живота си. Нито една фирма не е загубила учреждението си. Благосъстоянието на нацията ни е същото. Нищо не е изчезнало… И все пак, скъпи сънародници, ние започнахме да изпадаме в паника… Поради какво? В последните четири дни установихме, че е направен умишлен опит за объркване на американските финансови пазари. Американското Министерство на правосъдието с помощта на няколко съвестни американци от тези борси сега гради криминално следствие срещу хората, отговорни за случилото се. Не мога да ви кажа повече засега, понеже дори вашият президент няма право да си играе с правата на всеки човек на справедлив и безпристрастен процес. Ние обаче знаем какво се е случило, както и знаем, че станалото е съвсем изкуствено…

Тогава какво ще направим по въпроса? — запита Роджър Дърлинг. — Финансовите пазари бяха затворени цяла седмица. Те ще отворят отново в петък на обед и…