Том Кланси
Дълг на честта (35)

33.
ПОВРАТНА ТОЧКА

— Не е възможно да мине — каза Козо Мацуда на фона на превода. — Планът на Райзо беше идеален… Дори повече от идеален — добави той, като говореше колкото на телефонната слушалка, толкова и на себе си. Преди краха той работеше заедно с един колега банкер, използвайки възможността да реализира печалба от сделките със съкровищни бонове, с които успя да възвърне капитала на своя закъсал конгломерат. Касовата му сметка също натежа от йени напук на международните морални задължения. Това обаче не бе проблем, нали? Не и при подновената сила на йената и съответната слабост на американския долар. Хрумна му, че дори би могло да има смисъл в купуването на дялове от американски компании чрез посредници — хубав стратегически ход, щом пазарът на американски ценни книжа подновеше стремителното си пропадане. — Кога отварят европейските пазари? — Някак си не можеше да си спомни в този вълнуващ момент.

— Лондон е с девет часа след нас. Германия и Холандия с осем. В четири следобед — отвърна мъжът в другия край на линията. — Хората ни имат инструкции.

А те бяха ясни: да използват възобновената сила на националната си валута, за да изкупят възможно най-много европейски книжа. Така че когато финансовата паника свършеше, след две-три години Япония щеше да е така вплетена в тази многонационална икономика, че да е напълно неделима част от нея; да е толкова жизненоважна за оцеляването им, че нейното изолиране щеше да поднови опасността от финансов срив. Те не биха рискували толкова, не и след съвземането им от най-лошата икономическа криза от три поколения насам, а още по-малко след като Япония изиграеше толкова важна и самоотвержена роля за възвръщането на благополучието на триста милиона европейци. Бе обезпокоително, че американците подозираха нечий пръст в случилото се, ала Ямата-сан ги увери, че не е възможно да съществува никаква документация… Не беше ли това най-гениалният ход от цялата операция — унищожаването на записите и заменянето им с хаос? Учрежденията не можеха да функционират без прецизна финансова документация на техните сделки, без нея те просто спираха работа. Мацуда бе сигурен, че за възстановяването й щяха да са нужни седмици или месеци, а през това време парализата щеше да позволи на Япония и по-точно на останалите дзайбацу да натрупат пари в брой като добавка към възхитителните стратегически ходове, които Ямата приложи чрез техните държавни институции. Именно добрата постройка на плана накара всичките му колеги да се подпишат под него.

— Всъщност това няма значение, Козо. Ние натрихме носа и на Европа и единствената ликвидност, останала в света, е нашата.

 

 

— Добра реч, шефе — рече Райън, облегнал се на рамката на вратата.

— Далеч от съвършенството — отвърна Дърлинг, стана от стола си и излезе от Овалния кабинет, без да каже нещо друго.

Президентът и съветникът по националната сигурност се отправиха към същинския Бял дом покрай техниците, които единствени бяха допуснати тук. Още не беше време да се изправят пред репортерите.

— Удивително колко философски са нещата — обади се Джак, докато се качваха на асансьора, за да идат до приспособения за живеене етаж.

— Направо метафизични, а? Бил си в йезуитско училище, доколкото знам.

— Фактически в две. Какво е реалността? — попита Джак риторично. — За тях реалността е електронни и компютърни монитори. А ако съм научил нещо на Уолстрийт, то е, че те не знаят, че инвестициите не струват пет пари. С изключение на Ямата, струва ми се.

— Е, да, той се справи чудесно, нали?

— Не трябваше да пипа записките. Ако ни бе оставил в състояние на свободно падане… — Райън сви рамене. — То можеше просто да се запази. Просто изобщо не му е хрумнало, че може да не играем по неговите правила. — „И това ще бъде ключът към всичко“ — каза си Джак. Речта на президента беше хубава смесица от казани и премълчани неща и преследваше точно определена цел. Всъщност тя бе психологическа операция от една война.

— Пресата не може да мълчи вечно.

— Зная. — Райън дори знаеше откъде ще започне изтичането на информация и че единствената причина то още да не е станало беше ФБР. — Трябва обаче да ги накараме да мълчат само още малко.

 

 

Всичко започна предпазливо и всъщност изобщо не приличаше на част от някакъв план за действие, а по-скоро на негов предвестник. Четири бомбардировача „Лансър“ В-1В излетяха от военновъздушната база „Елмендорф“ в Аляска, последвани от два снабдителни самолета КС-10. Съчетаването на географската ширина и това време на годината гарантираше, че ще е тъмно. Вместилищата им за бомби бяха снабдени с цистерни с гориво вместо с оръжия. Всеки самолет имаше четиричленен екипаж: пилот, втори пилот и двама оператори на системи.

„Лансър“ беше елегантен бомбардировач, снабден с лост за управление като при изтребител вместо с по-стандартното изпълнение. Пилоти, летели и с двата типа самолети, казваха, че В-1В дава усещането и лети като малко по-тежък „Фантом“ F-4, а по-голямата му тежест и размери Дават на бомбардировача по-добра стабилност и засега полетът бил по-плавен. Временно шахматната формация от шест самолета следваше международния маршрут R-220 и спазваше страничната дистанция, както се очакваше при редовен въздушен трафик.

След хиляда и шестстотин километра, или двучасов полет, след като минаха над Шемия и бяха засечени от радарите на контролните кули, шестте самолета свиха за кратко на север. „Танкерите“ поддържаха прав курс, докато бомбардировачите един по един забавяха хода си под тях, за да презаредят — процедура, която траеше към дванадесет минути във всеки един случай. Когато свършиха, бомбардировачите продължиха на югозапад, а снабдителните самолети обърнаха, за да се приземят в Шемия, където щяха да напълнят наново собствените си резервоари.

Четирите бомбардировача се спуснаха до седем хиляди и шестстотин метра, с което се озоваха под редовния поток от пътнически самолети и спечелиха по-голяма свобода за маневрите. Те продължиха да летят почти по маршрут R-220, най-западния от редовните въздушни коридори, и се шмугнаха покрай полуостров Камчатка.

Отзад системите бяха включени. Макар и проектиран като атакуващ бомбардировач, В-1В изпълняваше и много други функции, една от които бе електронното разузнаване. Корпусът на всеки военен самолет е обсипан с малки сегменти, прилични досущ на перките на риба. Тези предмети са винаги някакви антени, а грациозната аеродинамична форма съвсем няма злонамерена цел, освен да намали челното съпротивление. „Лансър“ имаше много такива, предназначени за улавяне на радарни и други електронни сигнали и за прехвърлянето им на вътрешната апаратура, която анализираше данните. Част от работата се вършеше от екипажа на момента. Идеята беше бомбардировачът да следи излъчванията на вражеските радари, за да позволи на авиаторите по-добре да се предпазват от засичане и да хвърлят бомбите си.

При северния пункт за свръзка на около триста мили извън маркираната зона на японската въздушна отбрана бомбардировачите се преустроиха в патрулен развърнат строй с приблизително осемдесеткилометрова дистанция помежду си и слязоха на три хиляди метра. Авиаторите потриха ръце, стегнаха още малко предпазите колани и започнаха да се съсредоточават. Приказките в пилотските кабини се ограничиха само до нужните за мисията, магнетофоните бяха включени. Спътниковите наблюдения им показваха, че японските ВВС разполагат със самолети Е-767, снабдени с авиационни системи за ранно предупреждение, които действаха почти непрекъснато, а от този отбранителен потенциал екипажът на бомбардировачите се страхуваше най-много. Тъй като летяха високо, разузнавателните Е-767 виждаха надалеч. Много маневрени, те можеха да се отзоват и да се справят със заплахата с голяма експедитивност. И най-лошото: те неизменно провеждаха операциите си заедно с изтребители, в изтребителите имаше хора с очи и умове, а оръжия, управлявани от човешкия ум, са най-плашещата комбинация.

— Добре, ето го първия — обади се един от системните оператори. Всъщност този не беше първият. Като незначителна практика, те тестваха оборудването си върху руски радари за въздушна отбрана, ала за пръв път, доколкото си спомняха всичките шестнадесет авиатори, се занимаваха с нещо различно от руски радари и изтребители. — Нискочестотен, неподвижен, местоположение — известно.

На монитора получаваха образ, който операторите често наричат „мъх“. Въпросният радар бе под хоризонта и прекалено далеч, за да засече полунеуловимите им самолети. Както можеш да забележиш човек с фенерче, далеч преди светлината да разкрие присъствието ти на притежателя му, така става и с радара. Мощният предавател беше колкото предупредителен сигнал за нежелани посетители, толкова и наблюдателен пост за собствениците му. Координатите, честотите, темпът на повторение на импулсите и приблизителната мощност на радара се отчитаха и се записваха. Един екран на пулта на радиоелектронния военен оператор показваше покривания от радара район. Картината се появяваше повторно на таблото на пилота, като тук опасната зона бе оцветена в червено. Той щеше да стои на безопасно разстояние от нея.

— Втори — каза радиоелектронният оператор. — Уха, за мощност ли говорехме… Този е във въздуха. Сигурно е един от новите им. Определено се движи от юг на север с настоящ курс две-нула-две.

— Прието — потвърди тихо пилотът, а погледът му се стрелкаше нагоре-надолу из тъмното небе. Неговият „Лансър“ на практика продължаваше на автопилот, обаче дясната му ръка бе на сантиметри от лоста, готова да извие бомбардировача наляво, да пикира към облаците отдолу и да премине на инжектор. Някъде вдясно от него имаше изтребители, най-вероятно два F-15, ала те щяха да останат в близост до разузнавателния Е-767.

— Още един, едно-девет-пет, току-що се появи… На различни честоти и… Чакайте — рече радиоелектронният оператор. — Добре, голяма промяна в честотите. Вероятно вече приема сигнали от над хоризонта.

— Може ли да ни улови? — попита летецът и пак хвърли поглед към предупредителния екран. Извън червената забранена зона имаше жълт сектор, за който пилотът мислеше като за зоната на „вероятността“. Оставаха им най-много няколко минути до влизането в него и тази „вероятност“ изглеждаше наистина обезпокоителна в момента, когато се намираха на почти четири хиляди и осемстотин километра от военновъздушната база „Елмендорф“.

— Не съм сигурен. Възможно е. Препоръчвам да минем вляво — отвърна разумно операторът. След този съвет той почувства как самолетът прави вираж под ъгъл от пет градуса. Задачата не се състоеше в поемане на рискове, а в събиране на информация, както комарджия би наблюдавал някоя маса, преди да заеме мястото си и да вкара чиповете си в игра.

 

 

— Струва ми се, че там има някой — заяви един от свързочниците на самолета Е-767. — Нула-едно-пет, посока юг. Трудно ще го следя.

Като въртящия се купол на покрива на Е-767 нямаше много други в света и всички до един бяха японски. Три от тях действаха на източните пътища към родината им. Понеже излъчваше до три милиона вата електроенергия, куполът бе четири пъти по-мощен от всичко, което американците са качили във въздуха, ала истинската усъвършенстваност на системата не се криеше в мощността, а в начина й на предаване. В основата си умалена версия на радара ШПИОНИН, използван от разрушителите клас „Конго“, съоръжението се състоеше от хиляди безлампови диоди, които можеха да сканират както електронно, така и механично и да скачат от честота на честота, за да се нагодят към моментната необходимост. За засичане на далечни предмети най-добри бяха сравнително ниските честоти. Обаче въпреки че вълните се извиваха малко отвъд видимия хоризонт, то бе с цената на лоша картина. Операторът засичаше нещо горе-долу едва на всяко трето сканиране. Софтуерът на системата все още не беше се научил да различава хаоса от целенасочената дейност на човешкия ум, поне не във всички случаи и за съжаление не и на тази честота…

— Сигурен ли си? — попита главният диспечер по интеркома. Той току-що сам бе включил тази картина и все още не виждаше нищо.

— Ето тук. — Първият премести курсора и отбеляза мястото, когато пак установиха контакт. — Чакайте! Погледнете тук! Той отиде върху друга ярка точка и маркира и нея. Тя изчезна почти веднага, но се появи след петнадесет секунди. — Виждате ли, южен курс… Скорост петстотин възла.

— Чудесно. — Главният диспечер включи радиомикрофона си и докладва на наземната станция, че за пръв път някой проучва японските въздушни отбранителни сили. Всъщност ги изненада единствено фактът, че им отне толкова дълго време. „Ето оттук нещата стават интересни“ — помисли си той и се запита какво ще стане по-нататък, след като игрите вече бяха започнали.

— Няма ли още от разузнавателните? — поинтересува се пилотът.

— Не, само тези двата. Преди минута ми се стори, че улавям малко „мъх“ — каза радиоелектронният оператор, — но той постепенно избледня. — Нямаше нужда да обяснява, че с тази свръхчувствителна апаратура сигурно улавяше сигнали и от дистанционните управления на някои гаражи. След миг се очерта още един наземен радар. Всички от патрулната формация един по един завиха косо обратно на запад, щом навлязоха в обхвата на двата Е-767, продължаващи по постоянния си югозападен курс и вече изминали половината път до най-големия японски остров, Хоншу, който се намираше на почти петстотин километра вдясно от тях. Вторите пилоти на всичките четири самолета сега гледаха единствено на запад, докато самите летци се взираха за евентуален въздушен трафик пред себе си. Операцията бе напрегната, ала рутинна, и много приличаше на това да минаваш с кола през квартал, в който никой не би искал да живее. Докато всички светофари светят зелено, не се притесняваш много, но не ти харесват и погледите, които засипват колата ти.

 

 

Екипажът на третия самолет Е-767 беше недоволен, а ескортиращите ги изтребители още повече. Вражески самолети оглеждаха бреговата им линия и макар да бяха отдалечени на шестстотин километра, те нямаха място в околността. Те обаче превключиха радарните си системи на приемащ режим. Смятаха, че вероятно са разузнавателни самолети ЕС-135, събиращи електронни данни за въоръжението на страната им. А щом американската задача бе да съберат информация, тогава най-умно би било да ги лишат от нужните им данни. При това беше лесно да го направят или така си мислеха радарните оператори.

 

 

„Следващия път ще се приближим повече“ — каза си командирът на въздушната група. Първо електронните специалисти трябваше да проучат данните и да се опитат да решат кое е безопасно и кое не, като от техните заключения зависеше животът на събратята им от ВВС. Хубава мисъл. Авиаторите се отпуснаха, прозяха се и започнаха да си говорят, най-вече за мисията и за онова, което научиха. Предстояха четири часа и половина полет обратно до „Елмендорф“, душ и полагаемата се на екипажа почивка.

 

 

Японските диспечери все още не бяха напълно сигурни, че изобщо са установили някакъв контакт, ала проблемът щеше да се разреши след анализиране на бордовите записи. Патрулните им самолети подновиха нормалното си контролиране на редовния въздушен трафик и имаше доста коментари по въпроса защо, по дяволите, това движение още продължаваше. Отговорите се изразяваха главно чрез вдигане на рамене или вежди и несигурността беше даже по-голяма, отколкото в момента, когато им се струваше, че засичат сигнали. Просто да се взираш в радарния екран повече от няколко часа оказваше някакво влияние. Рано или късно въображението ти взема връх и колкото повече се замисляш, толкова по-зле става. Те обаче знаеха, че това важи и за противниковия отбор в играта.

 

 

Шефовете на централните банки бяха свикнали да ги третират като високопоставени личности. Всички пристигнаха на международното летище „Джон Ф. Кенеди“ в рамките на един и същи час. Всеки един бе посрещнат от висш дипломат от делегациите към ООН на съответната страна, набързо преведен през митническите власти и изпратен към града в кола с дипломатически номера. Непретенциозната цел на пътуването им изненада всички, но председателят на Федералния резервен фонд обясни, че от гледна точка на удобствата нюйоркската дирекция на ФБР е по-добро място за координиране на действията, отколкото местният клон на Банката на федералния резерв. Особено след като той бе достатъчно голям, за да побере директорите на основните търговски къщи… и след като законите срещу тръстовете бяха замразени в името на националната сигурност на Америка. Това известие смая европейските гости. „Най-сетне Америка проумя връзката на финансовите въпроси с националната сигурност“ — помислиха си те. Множко време им отне.

Джордж Уинстън и Марк Грант започнаха последния си доклад за събитията от миналата седмица след встъпителните думи на председателя и на министър Фидлър, като сега вече мисълта им течеше като по вода.

— Адски хитро — обърна се шефът на английската банка към германския си колега.

— Jawohl^[1] — прошепна онзи в отговор.

— Как можем да предотвратим повторното случване на нещо подобно? — запита се гласно един от тях.

— Като начало, с по-добри системи за водене на документация — отговори живо Фидлър след горе-долу приличния сън, споходил го тази нощ. — А иначе… Проблемът е такъв, че ни трябва известно време да го проучим. По-голям интерес представляват възстановителните мерки, които се налага да обмислим сега.

— Йената трябва да си плати за това — отбеляза веднага френският банкер. — Също така трябва да ви помогнем да предпазите долара, за да защитим собствените си валути.

— Правилно. — Председателят на Федералния резерв моментално кимна. — Жан-Жак, радвам се, че гледищата ни съвпадат.

— А какво ще предприемете, за Да спасите пазарите си за ценни книжа? — поинтересува се директорът на „Бундесбанк“.

— Ще ви прозвучи малко налудничаво, ала според нас ще се получи — започна министърът на финансите и описа в общи черти процедурите, които президентът Дърлинг не издаде в речта си и чието осъществяване зависеше до голяма степен от съдействието на Европа.

Гостите придобиха еднакви изражения — първо скептични, сетне одобрителни. Фидлър се усмихна.

— Може ли да предложа да съгласуваме действията си в петък?

 

 

Девет сутринта се смяташе за безбожен час за започване на дипломатически преговори, което облекчи положението. Американската делегация пристигна в японското посолство в северозападната част на авеню „Масачузетс“ с лични автомобили, за да потули по-добре нещата.

Формалностите бяха спазени до най-малките подробности. Заседателната зала бе голяма и имаше подобаващо голяма маса. Американците заеха местата си от едната страна, а японците — от другата. Последваха ръкостискания, понеже те бяха дипломати и от тях се очакваха подобни неща. Имаха подръка чай и кафе, ала повечето просто си наляха вода с лед в кристалните чаши. Част от японците пушеха, което раздразни американците. Скот Адлер се почуди дали не го правят само за да го изкарат от равновесие и за да направи първата стъпка, помоли за цигара главния съветник на посланика.

— Благодаря, че ни приехте — подхвана той с премерен тон.

— Заповядайте пак в нашето посолство — отвърна японският посланик с дружелюбно, макар и предпазливо кимване.

— Ще започваме ли? — попита Адлер.

— Заповядайте. — Посланикът се облегна назад и зае свободна поза, за да покаже, че е спокоен и че ще слуша учтиво неизбежната лекция.

— Съединените щати са сериозно обезпокоени от развоя на събитията в Западния Тихи океан — започна Адлер. „Сериозно обезпокоени“ бе подходящо подбрана фраза. Когато нациите са сериозно обезпокоени, това обикновено значи, че замислят радикални действия. — Както знаете, жителите на Марианските острови имат американско поданство и това е така поради собственото им желание, изразено свободно в избори преди почти двадесет години. Поради тази причина Съединените американски щати няма да приемат при никакви обстоятелства японска окупация на тези острови, и иск… Не — поправи се той, — настояваме на островите да им бъде върнат незабавно американският суверенитет, както и японските въоръжени сили да се изтеглят от въпросните територии веднага и изцяло. Също така настояваме за незабавно освобождаване на всички американски граждани, задържани от вашето правителство. Неизпълнението на тези условия ще доведе до възможно най-сериозни последствия.

Всички в залата си помислиха, че първоначално изложеното становище е недвусмислено. „То е прекалено радикално“ — казаха си японските дипломати, включително и онези, които смятаха действията на страната си за безумие.

— Лично аз съжалявам, че тонът на изказването ви е такъв — отвърна посланикът, с което зашлеви на Адлер дипломатическа плесница. — Що се отнася до непроцедурните въпроси, ние ще чуем позицията ви и ще обмислим достойнствата й съобразно с интересите ни за сигурност. — Това беше дипломатическият начин да се каже, че се налагаше Адлер да повтори току-що казаното… и да го разшири. Нещо като косвено искане на друго становище, в което да им отстъпят нещо, в замяна на което получаваха подразбиращото се обещание, че може да има отстъпка и от страна на японското правителство.

— Вероятно не се изразих достатъчно ясно — рече Адлер, след като отпи глътка вода. — Вашата страна предприе военни действия срещу Съединените американски щати. Последиците от такива действия са много тежки. Предлагаме ви възможността да се откажете от тези ходове без допълнително кръвопролитие.

Останалите американци около масата се разбраха без думи и без да се поглеждат: коварна топка. Американският екип едва бе започнал да разгръща идеите и предложенията си, и ето че Адлер отиде по-далеч, отколкото очакваха.

— Отново намирам тона ви за непростим — отвърна посланикът, като сам се позамисли. — Както знаете, родината ми има законни интереси, касаещи безопасността й, след като стана жертва на злощастни правни действия, които биха могли единствено жестоко да навредят на икономическата ни и физическа сигурност. Член 51 от Хартата на ООН изрично признава правото на всяка независима нация на отбранителни мерки. Не сме сторили нищо повече.

Дори американците признаха, че парирането бе изкусно, а подновеният апел за вежливи обноски предполагаше истинско начало на маневрите.

Началните обсъждания продължиха още деветдесет минути, като и двете страни хич не отстъпваха и просто повтаряха думите си, променяйки само фраза-две. После дойде време за почивка. Охраната отвори двукрилата стъклена врата към изисканата градина на посолството и всички излязоха уж да подишат чист въздух, но всъщност целяха да свършат още работа. Градината беше твърде голяма за подслушване, особено при режещия вятър, свирещ в дърветата.

— Е, Крис, започнахме — каза Сейджи Нагумо и отпи от кафето си. Избра кафе, за да покаже колко е благоразположен към американската позиция; поради същата причина Кристофър Кук пиеше чай.

— Какво очаквахте да кажем? — попита помощникът на заместник държавния секретар.

— Първоначалната ви позиция не ме учудва — призна Нагумо.

Кук отвърна поглед и се втренчи в стената, обграждаща градината. Той тихо попита:

— От какво ще се откажете?

— Без съмнение от Гуам, обаче трябва да бъде демилитаризиран — отговори японецът със същия тих глас. — А вие?

— Засега от нищо.

— Трябва да ми дадеш нещо, за което да се хвана, Крис.

— Не мога да ти предложа нищо освен може би примирие, преди военните действия наистина да започнат.

— Кога ще стане това?

— Слава богу, няма да е много скоро. Имаме време да действаме. Нека го използваме както трябва — поиска настойчиво Кук.

— Ще предам думите ти. Благодаря ти. — Нагумо се отдалечи и се присъедини към един член на своята делегация.

Кук стори същото и след три минути се озова при Скот Адлер.

— Гуам, ако бъде демилитаризиран. Това е сигурно. Може би и още нещо, което не е сигурно.

— Интересно — разсъждаваше гласно Адлер. — Значи беше прав, че ще ни позволят да запазим достойнството си. Добра работа, Крис.

— Какво ще им предложим в замяна?

— Gornisch^[2] — отвърна хладно заместник държавният секретар. Той мислеше за баща си и за татуировката на ръката му, за това как научи, че деветката е обърната на обратно шестица, и за начина, по който една страна, някога съюзена с притежателя на това посолство и неговата прекрасна, макар и студена градина, отне свободата на татко му. Донякъде това бе непрофесионално и Адлер го съзнаваше. През онези години Япония предложи сигурно убежище на немалко европейски евреи, извадили късмет, един от които стана министър в кабинета на Джими Картър. Вероятно, ако баща му се беше озовал сред малцината късметлии, отношението му би могло да е различно, по случаят не бе такъв. — Като начало ги натискаме яко, за да видим какво ще стане.

— Мисля, че правим грешка — каза Кук след малко.

— Може би — отстъпи Адлер. — Ала те първи сгрешиха.

 

 

На военните изобщо не им хареса. Това ядоса цивилните лица, които подготвиха обекта приблизително пет пъти по-бързо, отколкото тези униформени идиоти биха го направили, да не говорим, че го сториха в пълна тайна и излезе по-евтино.

— Изобщо не ви е хрумнало да прикриете обекта, така ли? — настояваше японският генерал.

— Как биха могли да открият мястото? — контрира го техническият директор.

— Те са изкарали в орбита камери, които могат да уловят кутия цигари, паднала на земята.

— И имат цяла държава за изследване. — Инженерът сви рамене. — Ние пък сме в долина, чиито склонове са толкова стръмни, че една балистична ракета не е възможно да я улучи, без преди това да се забие в онези върхове. — Мъжът посочи натам. — А те даже не разполагат с ракетите, които ще са им нужни.

Указанията на генерала бяха да е търпелив, какъвто и беше след първоначалното си избухване. Сега обектът бе под негово командване.

— Основният принцип е да не даваме информация на противниковата страна.

— Значи да го скрием? — попита учтиво инженерът.

— Точно така.

— С маскировъчни мрежи върху електрическите стълбове ли? — Бяха го правили по време на строежа.

— Ако разполагате с такива, ще бъде добре като за начало. После можем да помислим за някои по-дълготрайни мерки.

 

 

— С влак значи? — повтори служителят на Американската национална железопътна компания, след като бе запознат с положението. — Когато влязох в бранша, работех за „Голяма северна ЖП компания“ и ВВС пет-шест пъти се съветваха с нас как да превозват ракети по линията. Накрая стана така, че им докарахме сума ти бетон.

— Значи на практика сте обмисляли въпроса на няколко пъти? — попита го Бетси Флеминг.

— О, да. — Той направи пауза. — Може ли вече да видя снимките? — Проклетото запознаване с мерките за сигурност отне часове и хиляди ненужни заплахи, след което го върнаха в хотела му, за да размишлява над формулярите… и може би да се даде възможност на ФБР да му направи кратка проверка.

Крис Скот включи проекционния апарат. С Флеминг вече бяха направили своя анализ, но използването на външен консултант имаше за цел да осигури независимо и допълнително мнение. Първият диапозитив показваше ракетата просто за да им даде представа за размерите й. После се появи вагонът.

— Да, определено прилича на открит товарен вагон, по-дълъг от обикновено, вероятно е специално конструиран за товара. Стоманена конструкция. Японците ги бива в това. Имат добри инженери. Има и товароподемен кран. Колко тежи едно от тези чудовища?

— Предполагам, че самата ракета е сто тона — отвърна Бетси. — Още двайсетина е транспортният контейнер.

— Доста тежко за единичен товар, но не е кой знае какво. Далеч не надминава капацитета на вагона и на леглото на железопътната линия. — Той замълча. — Не виждам никакви явни електронни връзки, само обичайните спирачни жици и прочие. Смятате ли, че ще ги изстрелват от вагоните?

— Вероятно не. Вие ни кажете — подкани го Крис Скот.

— Същото казах на военновъздушните сили преди двадесет и няколко години за експерименталните балистични ракети. Да, можеш да ги местиш, но това не прави откриването им чак толкова трудно, освен ако не приемем, че ще произвеждаш голям брой автомотриси, които изглеждат напълно еднакви… И дори тогава, както при централната линия на „Голяма северна ЖП компания“, предоставяш сравнително лесна цел. Само една дълга, тясна ивица, като централната ни линия от Минеаполис до Сиатъл беше по-дълга от всичките релси със стандартна ширина в страната им.

— Е, и? — обади се Флеминг.

— Ами това не е вагон за изстрелване. Имаме просто един транспортен вагон. Знаели сте го и без мен.

„Да, обаче е хубаво да го чуеш от някой друг“ — помисли си Бетси.

— Нещо друго?

— От ВВС все ми повтаряха колко чувствителни са тези проклетии. Друсането не им понася. При нормална оперативна скорост имаме три пъти земното ускорение, тоест 3g, и приблизително 1,5g вертикално ускорение. Това не е хубаво за ракетите. Следващият проблем е в размерите. Този вагон е дълъг около двадесет и седем метра, а стандартната открита платформа за техните релси е осемнадесет или по-малко. Пътищата им са предимно теснолинейни. Знаете ли защо?

— Мислех си, че просто са избрали…

— Всичко опира до инженерство — прекъсна я служителят от Американската железопътна компания. — Теснолинейните пътища позволяват да се минава през по-опасни участъци, да се взимат по-резки завои и въобще нещата да се правят в по-малки мащаби. Те обаче преминаха на релси със стандартна ширина за линията „Шинкансен“, понеже за по-високи скорости и стабилност просто е нужна по-голяма ширина. Дължината на товара и съответната дължина на вагона, който го превозва, сочат, че ако човек завие твърде рязко, мотрисата застъпва част от другата линия и се излага на риск от сблъсък, освен ако не се спира насрещното движение всеки път, когато превозва такива неща. Ето защо ракетите са някъде извън маршрута „Шинкансен“. Не може да не са. После идва проблемът с товара. Той наистина обърква сметките на всички.

— Продължавайте — подхвърли Бетси Флеминг.

— Тъй като ракетите са толкова чувствителни, щяхме да сме ограничени от ниска скорост… което би провалило разписанието и пратките ни. Никога не поискахме задачата. Парите щяха да ни дойдат добре, но в последна сметка сигурно щяхме да пострадаме. Същото би трябвало да важи и за тях, нали? Дори трябва да е по-зле. По линията „Шинкансен“ се движат експресни пътнически влакове. Те гонят разписания, за които няма да повярвате, и няма да им харесат особено неща, които ги объркват. — Той направи пауза. — Моето предположение ли? Използвали са тези вагони, за да превозят предметите от фабриката някъде другаде, това е всичко. Залагам куп пари, че са свършили всичко през нощта. Ако бях на ваше място, бих потърсил тези мотриси с очакването, че ще ги открия да стоят бездейно в някоя разпределителна станция. Сетне бих започнал да се оглеждам за релси встрани от централната линия, които не водят доникъде.

Скот пак смени диапозитивите.

— Добре ли познавате железниците им?

— Ходил съм дотам доста често. Ето защо ви позволиха да ме вземете.

— Добре, кажете ми какво мислите за този. — Скот посочи към екрана.

 

 

— Това е някакъв гаден радар — отбеляза експертът. Той бе докаран със самолет в „Елмендорф“, за да подпомогне мисията на бомбардировачите В-1. Техните екипажи сега спяха, а радарните специалисти, офицери и сержанти преглеждаха записите от шпионския полет.

— Въздушен сфазиран апарат ли е? — попита един майор.

— Точно на такъв прилича. Няма съмнение, че не е моделът APY-1, който им продадохме преди десет години. Става дума за повече от два милиона вата, а и начинът, по който силата на сигнала скача… Знаете ли с какво разполагат? С въртящ се купол и вероятно радарната група е разположена в една плоскост — предположи старши сержантът. — Добре де, върти се. Но те могат да го управляват и електронно.

— Следи и сканира?

— Защо не? Бързо сменя честотите. По дяволите, де да имахме такава машина, сър! — Сержантът взе една снимка на самолета. — Това чудо ще ни създаде проблеми. С такава мощност… Кара те да се запиташ дали не са ни засекли. Чудя се дали не са следили бомбардировачите, сър.

— От толкова далеч? — Строго погледнато, бомбардировачът В-1В не беше неуловим за радарите. Откъм носа радарният сигнал наистина бе приглушен. Отстрани на самолета радарният профил бе значително по-голям, макар все пак по-малък от този на всеки стандартен самолет със сходни размери.

— Да, сър. Трябва да се позанимавам със записите.

— Какво ще търсиш?

— Куполът вероятно се върти с около шест оборота в минута. Импулсите, които записваме, трябва да са горе-долу в този интервал. Всякакви други данни ще означават, че са насочили електромагнитните вълни към нас.

— Добро хрумване, сержант. Действайте.