Том Кланси
Дълг на честта (16)

14.
РАЗМИСЛИ

— Тридесет секунди — обяви заместник-директорът на продукция, докато вървеше последната реклама за сутрешната неделна публика. Цялата програма се бе концентрирала върху Русия и Европа, което устройваше Райън чудесно.

— Въпросът, който не мога да задам — изкиска се Боб Холцман, преди лентата да е започнала да се върти отново. — Как се чувствате като съветник по националната сигурност в страна, чиято сигурност никой не заплашва?

— Отпочивам си — отвърна Райън и хвърли предпазлив поглед към трите камери. На нито една не светеха издайническите червени лампички.

— Защо тогава стоите толкова часове в кабинета си? — попита Крис Хънтър с глас, по-мек от погледа й.

— Ако не се явя на работа — излъга Джак, — хората може да забележат колко съм незначителен. — Лошо. Те все още не знаеха за Индия, ала усещаха, че нещо става. Проклятие! Искаше да не се вдига шум. Ставаше дума за едно от онези неща, при които общественият натиск щеше да навреди, а не да помогне.

— Четири! Три! Две! Едно! — Заместник-директорът на продукцията вирна пръст към водещия, телевизионен журналист на име Едуард Джонсън.

— Доктор Райън, как вижда правителството промените в японския кабинет?

— Ами те, разбира се, са резултат от сегашните затруднения в търговията, която в действителност не е от моята компетенция. Според нас това в основата си е вътрешна политическа ситуация, с която японският народ може да се справи доста лесно и без нашите съвети — заяви Джак с гласа си на опитен и сериозен политически деец, за чието усъвършенстване взе няколко урока по ораторско изкуство. Научи се най-вече да говори по-бавно.

Крис Хънтър се надвеси напред.

— Но водещият кандидат за министърпредседателското място е отдавнашен враг на Съединените щати…

— Това е малко пресилено — прекъсна я Райън с добродушна усмивка.

— Неговите речи, трудове и книги не са съвсем дружелюбни.

— Сигурно — рече той с презрително махване и разкривена усмивка. — Колкото и да е странно, разликата в разговора между приятелски нации и този между вражески е там, че първият често пъти може да е по-жлъчен от втория. — „Не беше зле, Джак…“

— Значи не сте загрижен?

— Не — отговори Райън и леко поклати глава. Смяташе, че кратките отговори в такива предавания обикновено сплашват репортерите.

— Благодаря, че се отбихте тази сутрин, доктор Райън.

— Както винаги, беше удоволствие.

Райън продължи да се усмихва, докато лампичките на камерата не угаснаха. После преброи бавно до десет. След това изчака, докато журналистите махнат микрофоните си и чак тогава свали своя, изправи се и се отдалечи от мястото за снимане. Сега вече беше безопасно да се говори. Боб Холцман го последва в гримьорната. Козметиците бяха излезли да пият кафе и Райън, след като си изтегли една топка мокри салфетки, му подаде кутията. Над огледалото имаше голяма дървена табела, в която бе издълбано следното: „ТУК ВСИЧКО Е НЕОФИЦИАЛНО.“

— Знаеш ли истинската причина за даването на равни права на жените? — попита Холцман. — Не е била еднаквото заплащане, сутиени и тем подобни глупости.

— Така е — съгласи се Джак. — Просто сме ги принудили да носят грим. Заслужили сме си всичко. Господи, как мразя тези лайна! — добави той, докато изтриваше маската от челото си. — Карат ме да се чувствам като евтина проститутка.

— Това не е твърде необичайно за политическа фигура, нали? — обади се Кристин Хънтър, докато взимаше салфетки, за да стори същото.

Джак се разсмя.

— Не е, но е малко неучтиво от ваша страна да го кажете, мадам. — „Политическа фигура ли съм вече? — запита се той. — Сигурно. Как, по дяволите, стана това?“

— Защо бяха тези украсени шикалкавения при последния ми въпрос, Джак? — попита Холцман.

— Боб, щом знаеш, че са украсени шикалкавения, значи знаеш защо. — Райън посочи към табелата над огледалото, след което реши да почука по нея, за да се увери, че всички са схванали намека.

— Зная, че когато последното правителство падна, именно ние разкрихме информацията за скандала с подкупите — рече Холцман.

Джак само го изгледа. Дори „без коментар“ би било съществен коментар предвид обстоятелствата.

— Това унищожи първата възможност на Гото да стане премиер. Беше следващият в списъка, не помниш ли?

— Е, сега му се отваря нова. Търпението му е възнаградено — отбеляза Райън. — Ако може да сформира коалиция.

— Не ми ги пробутвайте тия. — Хънтър се наведе към огледалото, за да доизчисти носа си. — Чели сте нещата, които той разправя пред вестниците, аз също. Той ще образува кабинет, а знаете аргументите, които използва.

— Да се говори е лесно, особено за някой в този бранш — отвърна Джак. Все още не можеше да насили въображението си, за да включи и себе си в „този бранш“. — Вероятно това е просто фойерверк, поредният политик с твърде много питиета зад гърба си, който е имал лош ден в службата, на пътя или…

— Или в дома за гейши — предложи услужливо Крис Хънтър. Тя довърши е отстраняването на грима, сетне седна на ръба на плота и запали цигара. Кристин Хънтър бе старомодна репортерка. Макар едва да надхвърляше петдесетте, тя беше завършила журналистика в Колумбийския университет и току-що бе назначена за главен кореспондент в чужбина на „Чикаго трибюн“. Гласът й беше сух като пясък. — Преди две години това копеле ме сваляше. Езикът му би стреснал и пехотинец, а намеците му бяха… Да кажем, че бяха ексцентрични. Предполагам, че разполагате с информация за личните му навици, доктор Райън?

— Крис, никога, ама никога не бих обсъждал личните тайни, ако знаем такива, на чуждестранни служители. — Джак направи пауза. — Чакай. Той не говори английски, нали? — Той затвори очи, като се опитваше да си спомни какво пишеше в осведомителните му документи по въпроса.

— Не знаете ли? Може, когато му изнася, но не го прави, когато не му е кеф. В онзи ден не му изнасяше. Тогава му превеждаше жена, около двадесет и седем годишна. Тя даже не се изчерви. — Хънтър се изкикоти мрачно. — Аз определено пламнах. Какво ви говори това, доктор Райън?

Райън имаше известни съмнения относно информацията, получена при операция САНДАЛОВО ДЪРВО. Въпреки това беше чудесно, че чува тези неща от напълно независим източник.

— Сигурно харесва блондинки — подхвърли Джак весело.

— Така се говори. Казват също, че сега си е намерил нова.

— Това вече е сериозно — предупреди Холцман. — Много хора обичат да скитат, Крис.

— Гото обича да показва пред хората какъв е мъжага. Някои от слуховете за него са определено отвратителни. — Крис Хънтър замълча. — На тях също вярвам.

— Наистина ли? — попита Райън възможно най-наивно. — Женска интуиция, а?

— Не бъдете сексист — предупреди го тя с твърде сериозен тон за настоящото настроение.

Гласът на Джак стана сериозен.

— Не съм. Инстинктите на жена ми са по-добри при преценката на хора, отколкото моите. Сигурно й помага това, че е лекарка. Приемаш ли обяснението?

— Доктор Райън, зная, че и вие знаете. Известно ми е, че ФБР е проучило много дискретно някои неща в района на Сиатъл.

— Така ли?

Крис Хънтър не се хващаше.

— Такива неща не могат да се запазят в тайна, не и ако имаш приятели в Бюрото като мен и ако едно от изчезналите момичета е дъщерята на капитан от полицията, чийто съсед е началник от сиатълския оперативен клон на ФБР. Трябва ли да продължавам?

— Тогава защо го потулваш?

Зелените й очи блеснаха гневно към съветника по националната сигурност.

— Ще ви кажа защо, доктор Райън. Бях изнасилена в колежа. Стори ми се, че онзи мръсник ще ме убие. Погледнах смъртта в очите. Това не се забравя. Ако тази история бъде разгласена не както трябва, онова момиче, а може би и други като нея може да умрат. Можеш да се съвземеш след изнасилване, както стана с мен. Не можеш да се съвземеш след смъртта.

— Благодаря — промълви тихо Джак. Погледът и кимването му казваха повече: „Да, разбирам. И ти го знаеш.“

— И той ще е следващият ръководител на правителството на тази страна. — Сега очите й станаха дори по-екзалтирани. — Той ни мрази, доктор Райън. Интервюирала съм го. Не ме желаеше, защото ме намира за привлекателна. Искаше ме, защото ме виждаше като рус и синеок символ. Той е изнасилвач. Харесва му да наранява хората. Не забравяш онзи поглед, щом го видиш веднъж. Той има същия поглед. Трябва да се пазим от този тип. Кажете това на президента.

— Непременно — каза Райън и се отправи към вратата.

Колата от Белия дом чакаше наблизо отвън. Джак имаше за какво да мисли, докато тя се насочваше към околовръстната магистрала.

— Лесно мина — изказа мнение тайният агент. — С изключение на нещата накрая.

— Откога се занимаваш с това, Пол?

— Четиринадесет вълнуващи години — отговори Пол Робъртън, като контролираше нещата от предната седалка. Шофьорът бе просто човек от администрацията на неспециализираните служби, но сега Джак имаше право и на телохранител от тайните служби.

— Някаква работа на предната линия?

— В отдела за фалшификации. Никога не съм изваждал оръжие — добави Робъртън. — Имал съм няколко прилични случая.

— Можеш ли да преценяваш хората?

Агентът се засмя.

— В тази професия е най-добре да вярваш, че можеш, доктор Райън.

— Кажи ми нещо за Крис Хънтър.

— Интелигентна и корава като камък. Не лъже: беше жертва на сексуално нападение в колежа, на масов изнасилвач. Тя свиделства против онзи идиот. Бе по времето, когато адвокатите се държаха малко… свободно с жертвите на изнасилване. Нали знаете: „Вие насърчихте ли негодника?“ И тем подобни. Разви се кофти, но тя преодоля всичко и те осъдиха оня тип. Той гушна букета в затвора, явно е казал не каквото трябва на въоръжен крадец. Жалко! — заключи Робъртън сухо.

— Обърни внимание на мнението й, искаш да кажеш.

— Да, сър. От нея щеше да стане добро ченге. Зная, че е честна журналистка.

— Събрала е доста информация — промърмори Райън. Не всичката я биваше, още не беше сглобена както трябва и бе оцветена от собствения й житейски опит, ала дяволски сигурно бе, че разполагаше с източници. Джак се загледа в движещия се пейзаж и се опита да сглоби непълната мозайка.

— Накъде? — попита шофьорът.

— Домът — нареди Райън, с което си спечели изненадан поглед от Робъртън. В случая „домът“ не означаваше „вкъщи“. — Не, чакай малко. — Той вдигна телефона в колата. За щастие знаеше номера наизуст.

 

 

— Ало?

— Ед? Джак Райън се обажда. Заети ли сте?

— Имаме право на почивка в неделя, Джак. „Капитаните“ играят срещу „Мечките“ днес следобед.

— Дай ми десет минути.

— Става. — Ед Фоли върна слушалката На мястото й на стената. — Райън идва — уведоми той жена си. „По дяволите!“

Неделя беше единственият ден, в който си позволяваха да поспят. Мери Пат все още бе по пеньоар и изглеждаше необикновено разчорлена. Без да продума, тя остави сутрешния вестник и тръгна към банята, за да си оправи косата. Петнадесет минути по-късно на вратата се почука.

— Работиш извънредно ли? — попита Ед от вратата. Робъртън влезе заедно с госта.

— Трябваше да бъда в една от утринните шоупрограми. — Джак погледна часовника си. — Ще участвам и в друга след двадесетина минути.

— Какво става? — Мери Пат влезе в стаята. Изглеждаше горе-долу нормално за американка в неделя сутрин.

— Бизнес, скъпа — отвърна Ед. Той поведе всички към приземната стая за развлечения.

— САНДАЛОВО ДЪРВО — рече Джак, когато стигнаха там. Тук можеше да говори спокойно. Къщата се претърсваше за микрофони всяка седмица. — Имат ли вече Кларк и Чавес нареждания да измъкнат момичето?

— Никой не ни е дал заповед — напомни му Ед Фоли. — Става дума за нещо лесно, но…

— Заповедта е дадена. Измъкнете момичето веднага.

— Има ли нещо, което трябва да знаем? — поинтересува се Мери Пат.

— Това не ми харесваше от самото начало. Мисля, че може би трябва да дадем малък урок на възрастния богат мераклия… и то достатъчно скоро, за да спечелим вниманието му.

— Добре — съгласи се господин Фоли. — Аз също четох вестника тази сутрин. Не говори дружелюбно, ала ние ги подредихме здравата, не мислиш ли?

— Седни, Джак — покани го Мери Пат. — Да ти направя кафе или нещо друго?

— Не, МП, благодаря. — След като седна на една захабена кушетка, той вдигна поглед. — Току-що получих малко просветление по въпроса. Нашият приятел Гото, изглежда, е странна птица.

— Има си своите чудатости — съгласи се Ед. — Не е особено буден. Щом преодолееш местния тип риторика, откриваш надуто многословие и съвсем малко идеи. Учудвам се, че му се дава възможност.

— Защо? — попита Джак. Материалите на Държавния департамент се бяха оказали типично почтителни към чуждия държавник.

— Както казах, няма опасност да спечели Нобелова награда за физика, нали разбираш? Той е „апаратчик“. Проправил си е път нагоре като останалите политикани. Сигурен съм, че пътьом е целунал нужното количество задници…

— И за да компенсира това, има някои лоши навици спрямо жените — добави МП. — Там това често се среща. Нашето момче Номури изпрати обемист доклад за нещата, които е видял. — Заместник-директорът на оперативния отдел знаеше, че причината е в младостта и липсата на опит. Толкова много агенти докладваха всичко при първата си важна мисия, сякаш пишеха книга. Това бе основно следствие от скуката.

— Тук не биха го избрали и за кучкар — подметна Ед злорадо.

„Така ли?“ — помисли си Райън, като си спомни за Едуард Килти. От друга страна, това можеше да се окаже коз, който Америка да използва пред подходящ форум и при подходящи обстоятелства. Може би при първата им среща, ако нещата тръгнеха зле, президентът Дърлинг би могъл да спомене внимателно за бившата му приятелка и за евентуалния ефект от лошите му навици върху японско-американските отношения…

— Как върви БОДИЛ?

Мери Пат се усмихна, докато прегрупираше игрите „SEGA“ на монитора в сутерена. В тази игра хлапетата нареждаха на Марио и всички останали какво да правят.

— Двама от старите членове ги няма: единият се е пенсионирал, а другият има задача отвъд океана, доколкото си спомням, в Малайзия. С останалите е установен контакт. Ако някога поискаме да…

— Добре, да помислим какво искаме да направят за нас.

— Защо? — поинтересува се МП. — Не възразявам, но защо?

— Притискаме ги прекалено много. Казах го на президента, обаче за натиска той си има политически причини и няма да спре. Това, което правим, ще нарани много лошо икономиката им, а ето че сега излиза, че новият им премиер изпитва истинска антипатия към нас. Ако решат да отвърнат на натиска, искам да зная, преди да е станало.

— Какво могат да направят? — Ед Фоли седна в любимия стол на сина си за „Нинтендо“.

— И аз не зная, ала искам да разбера. Дай ми няколко дни, за да осмисля какви са първостепенните ни задачи. Проклятие, не разполагам с толкова време! — възкликна Джак. — Трябва да се подготвя за пътуването до Москва.

— Така или иначе е нужно време да се задействат нещата. Можем да снабдим момчетата със съобщителни приспособления и други джаджи.

— Направете го — нареди Джак. — Кажете им, че наистина влизат в шпионажа.

— За това ни е нужно одобрение от президента — предупреди го Ед. Активизирането на шпионска мрежа в приятелска страна не беше незначително начинание.

— Мога да ви го уредя. — Райън бе сигурен, че Дърлинг няма да възрази. — И измъкнете момичето при първа възможност.

— Къде да я разпитаме? — запита МП. — В тази връзка, ами ако каже „не“? Не ни караш да я отвлечем, нали?

„Опа!“ — помисли си Джак.

— Не, май не е добра идея. Те знаят да действат внимателно, нали?

— Кларк знае. — Мери Пат съдеше по онова, на което той ги бе научил с мъжа й във Фермата преди толкова много години: „Където и да се намираш, там е вражеска територия.“ Беше добра аксиома за шпиони, но тя винаги се бе чудила къде я е усвоил.

 

 

Кларк си помисли, че повечето от тези хора би трябвало да са на работа… Ала същото си мислеха и те и там беше проблемът, нали? Той се бе нагледал на демонстрации, повечето от тях изразяващи недоволство от родината му. Тези в Иран бяха особено неприятни: съзнанието, че хората, мислещи „Смърт на Америка!“, държат в ръцете си американци, водеше до напълно разумен израз на загриженост за външната политика на страната му. Той беше на предната линия, част от провалилата се спасителна мисия: най-срамният момент от една твърде дълга кариера. Да бъдеш там и да видиш как всичко пропада, да се налага бързо да се изнижеш от държавата — това не бяха хубави спомени. Сегашната гледка извика отново някои от тях.

Американското посолство не приемаше нещата на сериозно. Горе-долу, без да променя обичайния ход на работата, посланикът бе свикал всичките си хора в сградата, която беше поредният пример за дизайн от типа „архитектът Франк Лойд Райт преглежда немските укрепления «Зигфрид»^[1]“ и се намираше срещу хотел „Окура“. В крайна сметка бяха в цивилизована страна, нали? Местната полиция беше поставила задоволителна охрана пред оградата и колкото и гръмогласни да бяха демонстрантите, не изглеждаха да са от онези, които биха атакували свирепите наглед ченгета, наредени около зданието. Хората на улицата обаче не бяха деца, нито студенти, спестяващи си един учебен ден; удивително, медиите никога не съобщаваха, че огромна част от студентските демонстрации съвпадат с края на семестъра: един световен феномен. В основата си тук стояха тридесет и четиридесет годишни и затова напяванията не подхождаха съвсем. Израженията им бяха със забележително меки черти. „Притеснени от идването си тук, някак объркани от събитието, по-скоро наранени, отколкото гневни“ — мислеше си той, докато Чавес правеше снимки. Ала те бяха много, много беше и болката им. Искаха да хвърлят вината върху някого, върху неизбежните тях, които винаги ставаха причина за лошите неща. Тази картина не бе единствено японска, нали?

Както всичко в Япония, събитието беше с изключителна организация. Хората, вече подредени в групи с водачи, бяха пристигнали предимно с претъпканите влакове, качили се на автобуси от гарите и били свалени само на няколко преки оттук. „Кой е наел автобусите? — запита се Кларк. — Кой е отпечатал надписите?“ Подборът на думи бе грамотен, което, както бавно осъзна, беше странно. Макар и често добре обучавани на английски, японските граждани бъркаха чуждия език според очакванията, особено в лозунги. По-рано същия ден видя младеж с тениска, носеща надписа „Вдъхновявай се в рая“ — вероятно буквално представяне на нещо от японски и поредно доказателство за факта, че нито един език не може да се преведе с точност на друг. Тези надписи обаче бяха различни. Синтаксисът на всичко, което видя, бе идеален, всъщност дори по-добър от този, който можеше да се срещне на американска демонстрация. Не беше ли това интересно?

„Е, какво пък! — помисли си. — Нали съм журналист?“

— Извинете — извика Джон и докосна по рамото мъж на средна възраст.

— Да? — Човекът се обърна изненадано. Той бе издокаран, носеше тъмен костюм, а вратовръзката му беше добре втъкната под яката на бялата риза. На лицето му даже не бе изписан особен гняв, нито пък други емоции, които би могла да породи моментната атмосфера. — Кой сте вие?

— Аз съм руски журналист от информационната агенция „Интерфакс“ — обясни Кларк и показа картичката си, отпечатана на кирилица.

— О! — Мъжът се усмихна и се поклони учтиво. Кларк отвърна на жеста както трябва и си спечели одобрителен поглед за добрите си маниери.

— Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се. — Човекът почти изпита облекчение, че може да спре да вика. След няколко въпроса се установи, че е тридесет и седем годишен, женен и с едно дете, чиновник в автомобилна компания, понастоящем без работа и силно обезпокоен от сегашните действия на Америка… без ни най-малко да е недоволен от Русия.

„Той е объркан от положението“ — каза си Джон и му благодари за изказаното мнение.

— За какво беше всичко това? — попита тихо Чавес иззад фотоапарата си.

— Руский — сряза го „Клерк“.

— Да, товарищ.

— Следвай ме — добави „Иван Сергеевич“ и се вля в тълпата. Помисли си, че има още нещо нередно, което той не схваща съвсем. След като измина десет метра през тълпата, му стана ясно. Хората по периферията упражняваха контрол. Вътрешността бе съставена от фабрични работници с по-обикновено облекло, които имаха по-малко достойнство за губене. Тук настроението беше друго. Отправените му погледи бяха по-гневни и въпреки че всички ставаха по-вежливи, когато той се представяше като неамериканец, подозрението бе осезаемо и отговорите, когато получаваше такива, бяха по-необмислени от дадените му преди това.

В нужния момент хората тръгнаха, водени от по-висшестоящите лидери и надзиравани от полицията, към друго място, където имаше подготвена сцена. Ето къде нещата се промениха.

Хироши Гото не бързаше, карайки ги да чакат твърде дълго дори за култура, в която търпението е напълно наложена добродетел. Той пристъпи към подиума с достойнство, като не пропусна да забележи присъствието на официалните придружаващи го лица, събрани в задната част на сцената. Телевизионните камери бяха вече готови и трябваше само да изчака тълпата да се скупчи плътно. Той обаче изчака повече: стоеше и се взираше в тях, като с бездействието си ги принуждаваше да се наблъскат по-нагъсто, а с допълнителното време просто засилваше напрежението.

Кларк вече го усещаше. Вероятно необичайността на събитието беше неизбежна. Това бяха хора с висока култура, членове на едно така подредено, сякаш неземно общество, чиито изискани обноски и щедро гостоприемство контрастираха напълно с подозрителността им спрямо чужденците. Страхът на Кларк се надигна подобно на далечен шепот, като предупреждение, че нещо се променя, макар че тренираната му наблюдателност не улавяше абсолютно нищо извън обичайните глупости, характерни за политиците по цял свят. Като човек, преминал през битки във Виетнам и през много други опасности по света, той пак беше чуждоземец на чужда земя, ала възрастта и опитът му не работеха в негова полза. Даже разгневените хора в средата на тълпата съвсем не бяха противни, а и, дявол го взел, да не очакваше някой да се радва, когато е бил уволнен? Значи нямаше нищо страшно… Или?

Шепотът обаче се усили, докато Гото отпиваше водата си на глътки и продължаваше да ги кара да чакат, махаше с ръце, за да привлече по-близо публиката си, въпреки че този район от парка вече гъмжеше от хора. Джон се питаше колко ли са. Десет хиляди? Петнадесет? Сега тълпата замлъкна сама и не се чуваше почти никакъв звук. Няколко погледа обясниха явлението. Тези в периферията носеха ленти на ръкавите на костюмите си… „По дяволите — изруга наум Джон, — това са всекидневните им униформи.“ Обикновените работници щяха автоматично да се подчинят на хората, облечени и държащи се като началници, и тези с лентите ги събираха по-плътно. Може би имаше и някакъв друг знак, който ги накара да млъкнат, но ако бе така, Кларк го пропусна.

Гото започна да говори тихо, с което изцяло усмири множеството. Главите автоматично се наведоха напред с няколко сантиметра, като инстинктивно се мъчеха да доловят думите му.

„По дяволите, защо нямахме повече време да научим езика!“ — помислиха си двамата агенти на ЦРУ. Кларк забеляза, че партньорът му се ориентираше, като въртеше обектива и се спираше на отделни лица.

— Стават нервни — отбеляза тихо Чавес на руски, докато преценяваше израженията.

Кларк го усещаше по стойката им, докато Гото говореше. Хвана само отделни думи, може би и една-две фрази, най-вече безсмислените неща, характерни за всички езици, риторичните средства, които един политик използва, за да изрази покорност и уважение към публиката си. Първият одобрителен рев на тълпата дойде като изненада; зрителите бяха толкова плътно скупчени, че трябваше да се ръгат един друг, за да ръкопляскат. Прехвърли вниманието си върху Гото. Беше прекалено далеч. Кларк бръкна в голямата чанта на Динг, избра си фотоапарат и му постави мощен обектив, за да проучи по-добре лицето на говорещия, който прие одобрението, изчака аплодисментите да стихнат и продължи.

„Добре обработваме тълпата, а?“

Кларк забеляза, че той се опитваше да го скрие, но бе политик и макар политиците да притежаваха добри актьорски качества, те се подхранваха от аудиторията си с по-голяма стръв дори от онези, които изкарваха прехраната си пред камерите. Ръкомаханията му се засилиха, гласът му също.

„Тук има едва десет-петнадесет хиляди души. Това е тест, нали? Той провежда експеримент.“ Кларк никога не се бе чувствал толкова като чужденец. В огромна част от света чертите му бяха нормални, невзрачни, виждаха го и го забравяха. В Иран, в Съветския съюз, в Берлин той можеше да се смеси с останалите. Не и тук. Не и сега. По-лошото беше, че не схващаше положението, поне не изцяло, а това го тревожеше.

Гласът на Гото се извиси. За първи път юмрукът му се стовари върху подиума и множеството му отвърна с рев. Речта му се ускори. Тълпата се движеше отвън навътре и Кларк не пропусна, че очите на говорещия го забелязаха и го приветстваха. Сега той не се усмихваше, ала погледът му шареше из морето от лица, наляво-надясно, от време на време се спираше в определена точка, като вероятно отделяше внимание на някоя личност, търсеше реакциите й, след което продължаваше нататък, за да види дали оказва еднакво въздействие на всички. Трябваше да е доволен от онова, което виждаше. В гласа му вече имаше увереност. Бяха негови, до един. Като коригираше темпото си на говорене, той виждаше как дишането им се променя, как очите им се разширяват. Кларк свали фотоапарата, за да огледа тълпата, и забеляза колективните движения, реакциите на думите на оратора.

„Играе си с тях.“

Джон вдигна пак апарата пред очите си, използвайки го като оптичен мерник. Нагласи на фокус костюмираните шефове по краищата. Сега лицата им бяха различни, вече не ги интересуваха толкова задълженията им, колкото речта. Той отново прокле недостатъчните си езикови умения, без да осъзнава добре, че това, което вижда, е дори по-важно от онова, което би могъл да разбере. Следващото откликване на множеството не бе просто шумно. Беше гневно. Лицата бяха… озарени. Гото вече ги бе завладял и ги водеше все по-надолу и по-надолу по избрания от него път.

Джон потупа партньора си по рамото.

— Да се изтегляме.

— Защо?

— Защото тук става опасно — отвърна Кларк и си спечели любопитен поглед.

— Нан джа^[2]? — подхвърли Чавес на японски и се усмихна иззад фотоапарата си.

— Обърни се и погледни ченгетата — нареди му „Клерк“.

Динг го направи и загря моментално. Местните полицаи както обикновено впечатляваха с поведението си. Вероятно някога от воините самураи е лъхала същата увереност. Макар да се държаха вежливо и професионално, обикновено в походката им се усещаше скрита самомнителност. Те наистина бяха законът тук и го знаеха. Униформите им бяха не по-малко безупречно чисти и изгладени от тези на пехотинците към някое посолство, а пистолетите, висящи на военните им колани, бяха просто служебен символ, който никога не се налагаше да използват. Сега обаче тези корави ченгета изглеждаха нервни. Пристъпваха от крак на крак, разменяха погледи. Ръцете им се търкаха в сините панталони, за да изтрият потта. Те също го усещаха така ясно, че нямаше нужда от никакви думи. Някои дори слушаха задълбочено Гото, ала даже те изглеждаха притеснени. Каквото и да ставаше, щом то разбунваше хората, които обикновено не нарушаваха реда по тези улици, значи беше достатъчно сериозно.

— Върви след мен. — Кларк проучи района и избра фасадата на един магазин. Оказа се малък шивашки дюкян. Агентите на ЦРУ застанаха в близост до входа. Иначе тротоарът бе пуст. Случайните минувачи се бяха присъединили към тълпата и полицаите също се приближаваха натам, като се разгръщаха на равни интервали в син строй. Двамата американци бяха на практика сами, заобиколени от празно пространство — една изключително необичайна ситуация.

— И ти ли смяташ същото като мен? — попита Джон. Фактът, че го каза на английски, изненада Чавес.

— Той здравата ги обработва, нали? — Последва многозначителна пауза. — Прав сте, господин К. Нещата стават малко напрегнати.

Гласът на Гото излизаше ясно от високоговорителите. Сега тембърът му бе висок, почти пронизителен, и тълпата откликна, както обикновено става в такива случаи.

— Виждал ли си подобно нещо преди? — Не приличаше на мисията, която изпълняваха в Румъния.

Последва кратко кимване.

— Техеран, 1979.

— Тогава бях в пети клас.

— А аз бях изплашен до смърт — спомни си Кларк. Сега Гото размахваше ръце. Джон настрои пак фотоапарата. Мъжът в обектива изглеждаше преобразен. Не беше същият човек, започнал речта. Само преди тридесет минути той бе експериментатор. Ала вече не. Ако всичко беше започнало като опит, то той бе успешен. Заключителните парадни жестове изглеждаха стилизирани, но това трябваше да се очаква. Ръцете му се вдигнаха едновременно, като на съдия по американски футбол, обявяващ тъчдаун, обаче Кларк забеляза, че юмруците са стиснати здраво. Едно ченге на двадесет метра от тях се обърна и изгледа двамата гайджин. По лицето му се четеше безпокойство.

— Хайде да поразгледаме саката.

— Нося тридесет и шести номер — отвърна весело Чавес, докато прибираше апарата си.

Магазинът се оказа хубав и наистина имаше сака с размера на Динг. Това им послужи като добро извинение, за да се поровят. Продавачът беше внимателен и учтив и по настояване на Джон накрая партньорът му си купи официален костюм, който му ставаше толкова добре, че все едно го бяха шили за него: тъмносив, незабележим, с надценка и идентичен с тези, които толкова много чиновници носеха. Когато се показаха навън, завариха малкия парк празен. Работници разглобяваха сцената. Телевизионните екипи прибираха прожекторите си. Всичко бе нормално, като се изключи една групичка полицаи, наобиколили седналите на бордюра трима души. Те бяха американски новинарски екип и един от тях притискаше кърпичка към лицето си. Кларк реши да не се приближават. За сметка на това забеляза, че улиците не са прекалено замърсени… след което разбра и защо. Една почистваща бригада се бе захванала за работа. Всичко беше планирано идеално. Демонстрацията бе спонтанна горе-долу колкото турнира „Супер боул“, ала играта протече даже по-добре от планираното.

— Кажи ми мнението си — изкомандва Кларк, докато вървяха по връщащите се към нормален живот улици.

— Разбираш тези неща повече от мен…

— Слушай, кандидат-магистре, когато задавам скапания си въпрос, очаквам отговор.

Смъмрянето едва не закова Чавес на място не защото го обиди, а понеже го изненада. Никога досега не бе виждал партньора си объркан. Затова отговорът му беше премерен и обмислен:

— Смятам, че току-що видяхме нещо важно. Мисля, че той си играеше с тях. Миналата година в един от курсовете гледахме нацистки филм: класически пример за това как подхождат демагозите. Режисьорът беше жена и това ми напомни…

— „Триумф на волята“, Лени Рифенщал — рече Кларк. — Да, това наистина е класика. Между другото, трябва да се подстрижеш.

— Ъ?

 

 

Майор Сато знаеше, без да поглежда, че учението наистина даваше резултати. По зададена команда всичките четири изтребителя „Ийгъл“ F-15 освободиха спирачките и се стрелнаха напред по пистата в Мисава. Бяха летели повече от триста часа през последните дванадесет месеца, една трета от тях само през последните два, и сега пилотите можеха да рискуват с излитане в група, което би накарало една ескадрила за въздушни демонстрации да се чувства горда. Само дето ятото му от четири самолета не беше местната версия на „Сините ангели“. Те бяха част от Трето авиокрило. Разбира се, Сато трябваше да се съсредоточи и да следи стрелката за скоростта на проекционния екран отгоре, преди да отлепи самолета от бетона. По негово нареждане превключиха на по-висока скорост и знаеше, без да се оглежда, че следващият го изтребител е на не повече от четири метра от края на крилото му. Беше опасно да го правят така, но пък повдигаше духа. Това изпълваше наземния екип с вълнение не по-малко, отколкото впечатляваше любопитните шофьори на съседната магистрала. На триста метра над земята, с прибрани колесници и предкрилки, ускоряващ с четиристотин възла, той си позволи да обърне глава в двете посоки. Никаква опасност. Бе ясен ден, студеният въздух беше лишен от влага, а късното следобедно слънце все още огряваше наоколо. Сато виждаше на север най-южните части от Курилските острови, принадлежали някога на родината му и откраднати от руснаците в края на Втората световна война, които бяха покрити с назъбени планини подобно на Хокайдо, най-северния от японските острови… „Всичко с времето си“ — каза си майорът.

— Завой надясно — заповяда той по радиостанцията, с което зададе нов курс нула-пет-пет. Все още се издигаха, и то постепенно, за да спестят гориво за учението.

Трудно можеше да се повярва, че тази самолетна конструкция е почти на тридесет години. Ставаше въпрос обаче само за формата и за идеята. Откакто американските инженери от „Макдонъл-Дъглас“ я измислиха, бяха направени такива подобрения, че с изключение на силуета всичко бе видоизменено. Почти всички части по самолета на Сато бяха японски, даже двигателите. За електрониката да не говорим.

И в двете посоки имаше редовен трафик от самолети, почти всичките с широки стандартни корпуси, превозващи бизнесмени към и от Япония, от и към САЩ, по добре установен въздушен маршрут, проследяващ Курилския архипелаг, минаващ покрай полуостров Камчатка и сетне стигащ направо до Алеутските острови. Сато си помисли в уединението на пилотската си кабина, че ако някой се питаше за значимостта на неговата страна, можеше да намери отговора тук. Ниското слънце се отразяваше от алуминиевите опашни стабилизатори на безброй самолети и от сегашната си височина, единадесет хиляди и триста метра, той ги виждаше подредени в колона, също като коли на магистрала — жълти точици, следвани от бели пушещи дири, които се простираха в безкрая. Сетне стана време да се захваща за работа.

Формацията от четири изтребителя се раздели на две отделни двойки, вдясно и вляво от пътническия въздушен маршрут. Тренировъчната задача за тази вечер не беше сложна, но въпреки това бе от първостепенно значение. Зад тях, повече от сто и шестдесет километра на югозапад, един самолет с авиационна система за ранно предупреждаване заемаше позиция край най-североизточната точка на остров Хоншу. Беше модел Е-767. Базиран на двумоторния пътнически самолет „Боинг“ (също както американският Е-ЗА се основаваше на далеч по-старата конструкция 707), върху преработения широк корпус имаше въртяща се антена. Точно както неговият F-15J бе подобрена местна версия на американски изтребител, така и разузнавателният Е-747 представляваше силно подобрена японска интерпретация на друго американско изобретение. „Те никога няма да се научат“ — помисли си Сато, като хвърляше по един поглед към хоризонта на всеки няколко секунди, след което се обръщаше пак към предния монитор. Те бяха изобретили толкова неща, а после даваха неосъществените проекти на сънародниците му за доизкусуряване. Всъщност американците пробутваха същата игра на руснаците, като подобряваха всяко оръжие, произведено от последните, ала надменността им пречеше да приемат за възможно, че някой може да прави същото със собствените им вълшебни системи. Във въздуха нямаше друг радар като този на самолета за електронна война Е-767. Поради тази причина радарът на носа на неговия „Ийгъл“ бе изключен.

Проста като замисъл, цялата система беше убийствено сложна като изпълнение. Изтребителите трябваше да знаят точните си координати в три измерения, същото се отнасяше и за подпомагащия ги самолет със система „АУАКС“. Освен това радарните импулси на Е-767 бяха прецизно отмерени. Останалото бе чиста математика. Като знаят позицията на предавателя и собствените си координати, изтребителите „Ийгъл“ вече можеха да приемат отразените радарни сигнали и да направят диаграми на бързите импулси, сякаш данните са били произведени от собствените им бордови радари. Комбинация от съветските двустатични радари и американските въздушни радарни технологии, тази система доразвиваше още повече идеята. Тя бързо сменяше честотите, можеше да превключи веднага от дългочестотен търсещ режим на късовълнов огневи режим и на практика можеше да насочва ракети въздух-въздух, изстреляни от изтребители. Също така радарът беше достатъчно голям и мощен, за да може, както всички смятаха, да надхитри „неуловимите“ технологии.

Само за няколко минути стана ясно, че системата работеше. Четирите ракети за въздушен бой на крилата му бяха учебни, без ракетни двигатели. Търсещите глави обаче бяха истински и бордовата апаратура показваше, че ракетите следяха идващите и отиващите си пътнически самолети дори по-добре, отколкото би го сторил радарът на този „Ийгъл“. Беше първокачествен и съвсем нов военен технологичен продукт. Само преди няколко години Япония вероятно би го предложила за продан, и то почти със сигурност на Америка, понеже това чудо струваше повече от злато. Но светът се промени и на американците сигурно щеше да им се стори безсмислено да харчат пари за него. Освен това Япония не смяташе да го продава на никого. „Не и сега — помисли си Сато. — Най-малко пък сега!“

 

 

Хотелът им естествено не беше особено добър. Макар да се грижеше за чуждестранни посетители, управата съзнаваше, че не всички гайджин са заможни. Стаите бяха малки, коридорите тесни, таваните ниски, а закуската, състояща се от чаша сок, чаша кафе и един кроасан, струваше само петдесет долара вместо към сто, колкото взимаха другаде. Както бе лафът в американското правителство, Кларк и Чавес „живееха на гърба на икономиката“, скромно, както подобаваше на руснаци. Не беше кой знае какво изпитание. Колкото и пренаселена и напрегната да бе Япония, тук все пак се чувстваха много по-удобно, отколкото в Африка, и храната, била тя и странна, беше достатъчно екзотична и интересна, за да продължава още да е новост. Динг можеше да се цупи за хамбургер, но поръчването на такова нещо дори на руски би провалило прикритието. Като се върнаха след богатия на събития ден, Кларк пъхна ключа в ключалката на вратата и завъртя топката. Даже не се спря, когато напипа и махна малкото парче тиксо от вътрешната й страна. Просто го вдигна, за да го покаже на Динг, сетне се отправи към тоалетната, хвърли го и пусна водата.

Чавес огледа стаята, като се чудеше дали има подслушватели и дали тези шпионски игрички са чак толкова хубави. Определено изглеждаше страшно мистериозно. Парче тиксо върху топката на вратата. Някой искаше да се срещнат. Номури. Не можеше да е друг. Каза си, че на предната линия действаха хитро. Който и да бе оставил знака, само е минал по коридора и ръката му сигурно просто е докоснала топката: жест, който даже внимателен наблюдател би могъл да пропусне. Е, поне такава беше идеята.

— Ще изляза да пийна — заяви „Клерк“ на руски. „Ще видя какво става.“

— Ваня, прекаляваш с това. — „Чудесно.“ При всички положения такава бе редовната му практика.

— Какъв руснак си ти? — каза Кларк за пред микрофоните, ако имаше такива, и излезе.

„Как, по дяволите, се очаква да уча?“ — запита се Чавес. Беше принуден да остави книгите си в Корея — всичките бяха на английски, разбира се. Не можеше да си нахвърля бележки или да преговори някои неща. „Ако се наложи да губя време за магистърската си степен — помисли си Динг, — ще поискам от ЦРУ да ми възстанови парите за пропуснатите курсове.“

 

 

Барът, намиращ се през една пряка, беше напълно подходящ. Помещението бе тъмно. Сепаретата бяха малки и отделени чрез солидни прегради, а огледалото зад наредените бутилки с алкохол улесняваше контрашпионажа. Още по-хубаво беше, че почти всички столове на бара бяха заети, което го застави да си потърси друго място с израз на престорено разочарование. Кларк продължи да върви чак до дъното. Номури го чакаше.

— Поемаме рискове, а? — надвика Джон музиката. Дойде една сервитьорка и той си поръча чиста водка, като уточни да е местна, за да спести пари.

— Заповеди от дома — отвърна му Номури. Той стана и не каза нито дума повече, очевидно оскърбен, че един гайджин е седнал при него, без първо да поиска разрешение, и напусна, без дори да се поклони учтиво.

Преди да пристигне питието, Кларк бръкна под масата и откри пакет, закрепен с тиксо. След секунда той се озова в скута му и скоро щеше да намери пътя към задната част на панталоните му, под колана. Джон винаги купуваше за работа дрехи съд свободна кройка, за което руската дегазация помагаше още повече, а широките му рамена предоставяха голямо място за криене на неща. „Още една причина да поддържам форма“ — помисли си.

Водката дойде и той не бързаше да я погълне, като поглеждаше в огледалото на бара и търсеше в отраженията лица, които паметта му да разпознае. Тази рутинна процедура бе безкрайна, ала колкото и досадна да беше, горчивият опит го научи да не я пренебрегва. Погледна на два пъти дискретно часовника си, сетне още веднъж, непосредствено преди да стане и остави пари, точно колкото да си плати питието. Руснаците не се славеха с големи бакшиши.

Улицата беше натоварена дори в този късен час. През изминалата седмица Кларк наложи като практика рутинната чашка преди сън, а през вечер обикаляше местните магазини. Тази вечер първо си набеляза една книжарница с дълги, несиметрични рафтове. Японците бяха образован народ. В магазина винаги имаше хора. Той се порови, избра си един брой на „Иконъмист“, после се помота още безцелно в дъното, където забеляза няколко мъже, разглеждащи етажерките е цинични комикси. По-висок от тях, Кларк застана точно зад двама-трима, близко, но не прекалено, и държеше ръце пред себе си, скрит от гърбовете им. След пет-шест минути си проправи път към входа и плати списанието, което продавачът любезно прибра в плик. Следващата му спирка бе магазин за електроника, където разгледа няколко уредби с компактдискове. Този път той се блъсна в двама души, и двата пъти учтиво ги помоли за извинение — фраза, която си направи труда да научи първа в Монтерей. След това излезе обратно на улицата и тръгна към хотела си, като се чудеше колко от последните петнадесет минути бяха чиста загуба на време. „Николко — каза си. — Нито дори секунда.“

Като влезе в стаята, той подхвърли списанието на Динг. По-младият мъж го удостои с поглед, преди да каже:

— Нямат ли нищо на руски?

— Тук са отразени хубаво трудностите между тази страна и Америка. Чети и се учи. Усъвършенствай езика.

„Страхотно, направо върха! — помисли си Чавес, докато вникваше в истинския смисъл на думите. — Сега действаме наистина.“ Вече изобщо нямаше да довърши образованието си. Може би просто не искаха да повишат заплатата му, както налагаха правилата на ЦРУ при университетска диплома.

Кларк си имаше друга работа. Пакетът, предаден му от Номури, съдържаше компютърна дискета и устройство, което се прикачваше към сгъваемия компютър. Той го включи, сетне мушна дискетата в отвора. Файлът, който извика, се състоеше само от три изречения и секунди след като го прочете, Кларк изтри всичко. После започна да съставя нещо, което, кажи-речи, бе информационно комюнике.

Компютърът беше рускоезична версия на популярен японски модел с всичките допълнителни букви на кирилица и трудността за него идваше оттам, че макар да четеше и да говореше руски като роден език, бе свикнал да пише на машина (с големи мъки) на английски. Кирилизираната клавиатура го влудяваше и понякога се питаше дали някой няма да открие пукнатината в маскировъчната му броня. Отне му повече от час да напечата вестникарската статия и още тридесет минути, за да свърши по-важната част. Записа и двете неща на твърдия диск, след което изключи машинката. Като я завъртя, той изтегли модема от изхода и го замени с новия, донесен от Номури.

— Колко часът е сега в Москва? — попита Кларк уморено.

— Както винаги, с шест часа назад, забрави ли?

— Ще го изпратя и до Вашингтон.

— Добре — промърмори „Чехов“. — Сигурен съм, че ще са възхитени, Иван Сергеевич.

Кларк включи телефонната връзка в задната букса на компютъра си и използва последния, за да набере чрез мрежата от оптични влакна номера в Москва. Прехвърлянето на доклада отне по-малко от минута. Повтори операцията до клона на „Интерфакс“ в американската столица. Помисли си, че минава съвсем гладко. В мига, преди модемът в единия край да се свърже с този в другия край на линията, се чуваше нещо, досущ като звука при записване на данните, което всъщност и ставаше. Сигналът за свързване беше просто дразнещо съскане, освен ако нямаш специален чип, а той никога не се обаждаше на друг освен на руски информационни агенции. Фактът, че клонът във Вашингтон можеше да се подслушва от ФБР, бе друг въпрос. Като свърши, запази единия файл и изтри другия. За него още един ден мина в служба на страната му. Кларк си изми зъбите и рухна в своето легло.

 

 

— Хубава реч, Гото-сан. — Ямата щедро наля саке в една изящна порцеланова чаша. — Направихте нещата кристално ясни.

— Видя ли как откликнаха! — Сега дребничкият мъж клокочеше вътрешно, като ентусиазмът буквално издуваше тялото му пред очите на домакина.

— Утре ще имаш свое правителство, а вдругиден ще имаш и нов кабинет, Хироши.

— Сигурен ли си?

Последваха кимване и усмивка, изразяващи истинско уважение.

— Разбира се. Аз и колегите ми говорихме с нашите приятели и накрая те се съгласиха с нас, че ти си единственият подходящ човек за спасяване на родината ни.

— Кога ще започне всичко? — попита Гото, като внезапно изтрезня от тези думи и си спомни какво точно щеше да означава издигането му.

— Когато хората минат на наша страна.

— Сигурен ли си, че можем…

— Да, сигурен съм. — Ямата направи пауза. — Има обаче един проблем.

— Какъв?

— Твоята приятелка, Хироши. Ако стане обществено достояние, че имаш американска любовница, това ще те компрометира. Не можем да го позволим — обясни търпеливо Ямата. — Надявам се, че ще разбереш.

— Кимба е едно от най-приятните ми развлечения — възрази той вежливо.

— Изобщо не се съмнявам, но министър-председателят може да има голям избор на развлечения, а така или иначе ще бъдем заети през следващия месец. — Забавното беше, че с един ход можеше да издигне този човек, а със следващия да го принизи със същата лекота, с която се манипулира дете. И все пак имаше нещо обезпокоително. Не само едно нещо. Какво бе казал на момичето? И какво да прави с нея сега?

— Жалко, изпратим ли я сега вкъщи, тя никога повече няма да познае щастието.

— Несъмнено е така, ала се налага да го сторим, приятелю. Ще ми позволиш ли да го уредя вместо теб? Най-добре ще е да се направи безшумно, дискретно. Вече се появяваш по телевизията всеки ден. Не могат да те виждат, че посещаваш често този квартал като обикновен гражданин. Съществува твърде голям риск.

Бъдещият премиер сведе поглед и отпи няколко пъти от сакето си, като толкова очевидно премерваше личните си удоволствия срещу задълженията към страната си, че изненада Ямата за пореден път… Не, всъщност не. Гото си беше Гото и те го избраха за високия пост както, и дори повече заради слабостите му, отколкото заради силните му страни.

— Хай — рече той след кратък размисъл. — Моля те да се погрижиш.

— Зная какво да направя — увери го Ямата.