Том Кланси
Дълг на честта (37)

35.
ПОСЛЕДСТВИЯ

Това се случи в Айдахо, в един район край военновъздушната база „Маунтин хоум“. Един щабен сержант, разпределен там, беше отлетял за военновъздушната база „Андерсън“ на Гуам, за да работи върху радарите за контролиране на приближаващи се полети. Съпругата му роди седмица след неговото заминаване и тази вечер се опита да му се обади, за да му съобщи за новородената дъщеря, ала само научи, че телефоните са изключени поради буря. Едва двадесетгодишна и не особено образована, тя разочарована прие новината. Един офицер й каза, че военните комуникационни линии са заети, и то достатъчно убедително, та тя със сълзи на очи да се прибере у дома. След един ден жената говори с майка си и я изненада с новината, че мъжът й все още не знае за дъщеря си. Майка й си помисли, че дори във военно време такива съобщения винаги стигат до целта… Каква трябваше да е тая буря, за да е по-лоша от една война?

И така, тя се обади в местната телевизионна станция и поиска да говори с метеоролога — прозорлив петдесет и няколко годишен мъж, който бе експерт по предсказване на торнадата, бушуващи в района всяка пролет, и както вярваха мнозина, спасяваше между пет и десет човешки живота на година с мигновените си преценки накъде ще се насочи фунията от облаци.

Метеорологът от своя страна беше от онези хора, които обичат да ги спират в близкия супермаркет с приятелски забележки, и прие питането като поредния комплимент за професионалната му експертиза, пък и досега никога не бе проучвал Тихия океан. Оказа се обаче съвсем лесно. Включи се към спътниковата система на Националната океано-атмосферна служба и с помощта на компютър се върна назад във времето, за да види каква буря е връхлетяла тези острови. Знаеше, че по това време на годината не би трябвало да има тайфуни, но ставаше дума за средата на океана, а там непрекъснато се разразяваха бури.

Ала не и тази година, и не по това време. На спътниковите снимки се виждаха няколко облачета, но иначе времето изглеждаше хубаво. Няколко минути той се питаше дали Тихият океан, също като Арканзас, не е подложен на бури в ясно време. Не, вероятността беше малка, тъй като причините за адиабатичните бури са главно вариращите температури и земните възвишения, докато един океан има едновременно равна повърхност и умерен климат. Посъветва се със свой колега, бил някога военноморски метеоролог, за да потвърди мнението му, и накрая остана в недоумение. Като си помисли, че може да е получил невярна информация, той потърси номера в телефонния указател и набра 011-671-555-1212, понеже обаждането до информационното бюро там бе безплатно. Включи се запис, който му съобщи, че е имало буря. Само дето не беше имало буря. Дали бе първият, който го откриваше?

Следващата му стъпка беше да отиде до новинарския отдел. След минути започна проучване чрез една от службите за електронни комуникации.

 

 

— Райън.

— Джак, Боб Холцман е. Имам един въпрос към теб.

— Надявам се, че не е свързан с Уолстрийт — каза Джак с възможно най-непредпазлив тон.

— Не, става дума за Гуам. Защо телефонните линии са изключени?

— Боб, попита ли в телефонната компания? — пробва се Райън.

— Да. Казват, че е имало буря, която прекъснала много връзки. Само че някои неща не се връзват. Първо, не е имало никаква буря. Второ, имаме подводен телеграф и сателитна връзка. Трето, една седмица е много време. Какво става? — настоя репортерът.

— Колко човека питат?

— За момента само аз и една телевизионна компания в Литъл Рок, поискала справка чрез електронните услуги на АП. Още тридесет минути, и ще са много повече. Какво има? Някакво…

— Боб, защо не се отбиеш при мен — предложи му Райън. „Е, нали не си очаквал затишието да продължи вечно?“ — запита се той. Сетне се обади до кабинета на Скот Адлер. „Но защо не можа да почака още един ден?“

 

 

„Юкон“ зареждаше втора група кораби. Спешността на момента налагаше танкерът да пълни с гориво по два ескортиращи кораба наведнъж, по един от двете му страни, докато хеликоптерът му разнасяше различни части и други припаси из флотилията, близо половината от тях самолетни детайли, за да бъдат приведени в пълна бойна готовност самолетите на „Айзенхауер“. Слънцето щеше да залезе след тридесет минути, а започнатите операции по снабдяването с нови запаси щяха да продължат под прикритието на мрака. Бойната група на Дъбро се беше стрелнала на изток, за да се отдалечи повече от индийския флот, и отново премина на електромагнитен контрол, с изключени радари и заблуждаващо разположение на разузнавателните си самолети. Те обаче загубиха следите на двата индийски самолетоносача и докато техните „Хоукай“ проучваха предпазливо околността, Дъбро се потеше.

— Наблюдателните постове съобщават за неизвестни самолети, приближаващи се по курс две-едно-пет — извика някой.

Адмиралът тихо изруга, вдигна бинокъл и се извърна на югозапад. Ето ги. Два морски хариъра. Забеляза също, че действаха хитро. Бяха на около хиляда и петстотин метра в стегнатата формация за двама, използвана при тактически сражения и въздушни атракции, и летяха хоризонтално и равномерно, като внимаваха да не преминат точно над някой кораб. Преди те да прелетят над външния обръч от ескортиращи кораби, два изтребителя „Томкет“ се озоваха зад тях, готови да ги извадят от строя за броени секунди, ако покажеха враждебни намерения. Враждебните намерения обаче означаваха, че най-напред ще бъде изстреляна ракета, а в тази епоха една изстреляна ракета бе най-вероятно да улучи каквото и да се случеше с пусналия я самолет. Хариърите прелетяха над тях само веднъж. Те като че ли имаха допълнителни резервоари с гориво и разузнавателен отсек, ала нямаха никакви оръжия, поне този път. Адмирал Чандраската не беше глупак, но пък и Дъбро никога не го е допускал. Противникът му играеше тази игра търпеливо, придържаше се към своята задача и изчакваше удобен момент, като се учеше от всеки номер, показан му от американците. Всичко това изобщо не успокояваше командира на бойната групировка.

— Ще ги последваме ли? — попита капитан Харисън безучастно.

Майк Дъбро поклати глава.

— Проследете ги с радар.

Кога, дявол да го вземе, онези във Вашингтон щяха да проумеят, че над главата му висеше неизбежно стълкновение?

 

 

— Господин посланик — каза Скот Адлер, докато сгъваше току-що донесената му от някакъв помощник бележка. — Много вероятно е в следващите двадесет и четири часа вашата окупация на Марианските острови да стане обществено достояние. В този момент положението ще излезе от контрол. Вие имате неограничена власт да разрешите този проблем…

Ала той нямаше такава власт и Адлер започваше да го подозира въпреки всички уверения в противното. Също така виждаше, че е притиснал човека твърде много и прекалено бързо. Не че беше имал някакъв избор. Цялата история започна едва преди седмица. В нормалната дипломатическа практика толкова време минаваше само докато бъдат избрани столовете, в които ще седят преговарящите. В това отношение всичко бе обречено от самото начало, но Адлер беше професионален дипломат, за когото надеждата никога не умираше. Дори сега, когато завърши последното си изречение, той се вгледа в очите на мъжа отсреща за нещо, за което би могъл да докладва в Белия дом.

— В течение на нашите разговори чухме изискванията на Америка, ала не чухме нито думичка, свързана с основателните съображения за сигурност на родината ми. Днес вие нанесохте систематични удари върху финансовите и икономическите ни основи и…

Адлер се надвеси напред.

— Господин посланик! Преди една седмица вашата страна постъпи по същия начин с нас, както сочи информацията пред вас. Преди седмица родината ви проведе атака срещу флотата на Съединените щати. Преди седмица страната ви заграби американска територия. За да сме справедливи, сър, нямате никакво право да ни критикувате за действия, необходими за възстановяване на собствената ни икономическа стабилност. — Той замълча за миг и се укори за категорично недипломатичния език, който използва при избухването си, ала събитията вече не налагаха подобни тънкости или поне скоро нямаше да ги налагат. — Предоставихме ви възможността да преговаряме добросъвестно за едно взаимно приемливо тълкуване на Реформения търговски декрет. Ще приемем извинение и обезщетение за загубите, причинени на военноморските ни сили. Настояваме за незабавно изтегляне на японските военни части от Марианските острови.

Нещата обаче вече бяха отишли прекалено далеч и всички около масата го знаеха. Просто нямаше време. Адлер почувства страхотната тежест на неизбежността. Всичкият му талант сега бе безполезен. Други събития и други хора бяха снели отговорността от него, а също и от посланика. На лицето на японеца видя същото изражение, каквото сигурно имаше самият той. Гласът му прозвуча механично:

— Преди да дам отговор на този въпрос, трябва да се посъветвам с правителството си. Предлагам да се оттеглим, за да може да се проведе обсъждане.

Адлер кимна по-скоро с тъга, отколкото с гняв.

— Както желаете, господин посланик. Ако ви потрябваме, ще бъдем на ваше разположение.

 

 

— Боже мой, пазили сте всичко това в тайна? Но как? — попита настойчиво Холцман.

— Ами всички вие, момчета, гледахте в друга посока — отговори Джак без заобикалки. — Така или иначе винаги сте зависели прекалено много от нас за информацията. — Той веднага съжали за тези думи. Излезе твърде много като предизвикателство. „От напрежението е, Джак.“

— Но вие ни излъгахте за самолетоносачите, а за подводниците изобщо не ни казахте!

— Опитваме се да спрем конфликта, преди да е станало по-лошо — намеси се Дърлинг. — В момента разговаряме с тях в Държавния департамент.

— Имали сте тежка седмица — призна журналистът. — Килти вън от играта ли е?

Президентът кимна.

— Преговаря с Министерството на правосъдието и с жертвите.

— Големият проблем беше да върнем пазарите в нормално състояние — каза Райън. — Ето кое бе истинският…

— Какви ги говорите? Те убиха хора! — запротестира Холцман.

— Боб, защо цяла седмица не оставихте на мира историята с Уолстрийт? По дяволите, истински страшното в атаката им срещу нас беше начинът, по който те съсипаха финансовите пазари и обезцениха долара. Трябваше да се оправим най-напред с това.

Боб Холцман прие аргумента.

— Дявол да го вземе, как успяхте да го направите?

 

 

— Божичко, кой би си го помислил? — запита Марк Грант. Звънецът току-що оповести края на намаления търговски ден. Индексът Дау беше под нивото само с четири и една четвърт пункта след четиристотин милиона продадени акции. Показателят на „500-те стандартни и слаби акции“ всъщност отбелязваше незначително покачване, както и този на НАДАК, понеже водещите компании се поддадоха повече на общата истерия, отколкото дребните риби. Но пазарът за бонове бе най-добре и доларът се стабилизира. От друга страна, японската йена понесе страховито поражение спрямо всички западни валути.

— Промените с боновете ще дръпнат надолу фондовите борси другата седмица — подхвърли Уинстън, който разтриваше лицето си и благодареше на провидението за този късмет. Остатъчната нервност на пазара щеше да насърчи хората да потърсят по-сигурни места за парите си, макар че силният долар щеше бързо да подобри положението.

— До края на седмицата ли? — питаше се Грант. — Може би. Не съм много убеден. Много от промишлените акции са все още обезценени.

— Ходът ви със „Ситибанк“ беше великолепен — заяви председателят на Федералния резерв и седна до брокерите.

— Тя не заслужаваше удара, който получи миналата седмица, и всички го знаеха. Просто пръв купих техни акции — отвърна Уинстън прозаично. — Освен това накрая спечелихме от сделката. — Опита се да не прозвучи Твърде самодоволно. Ставаше дума за просто поредното прилагане на психологията: направи нещо логично и същевременно неочаквано и така постави началото на кратка тенденция, от която после се реализира печалба. Бизнес, нищо необичайно.

— Имате ли представа как се е справила „Колумб груп“ днес? — попита министър Фидлър.

— С около десет отгоре — отговори му Грант, като имаше предвид десет милиона долара, прилично представяне предвид обстоятелствата. — Следващата седмица ще се справим по-добре.

Към тях се приближи агент от ФБР.

— Обадиха се от ДКД. Регистрирането на данните върви нормално. Изглежда, тази част от системата отново е в изправност.

— А Чък Сърлс? — поинтересува се Уинстън.

— Ами направо разглобихме апартамента му. Имаше две брошури не за другаде, а точно за остров Нова Каледония. Той е част от Франция, така че французите сега го търсят.

— Искате ли един добър съвет?

— Господин Уинстън, винаги приемаме съвети — отвърна агентът с широка усмивка. Атмосферата в залата бе заразителна.

— Търсете го и на други места.

— Проверяваме всичко.

 

 

— Кажи, Бъз — подкани го президентът, когато вдигна слушалката. Райън, Холцман и двама тайни агенти видяха как СКАЧАЧА затваря очи и изпуска дълга въздишка. Докладваха му от Уолстрийт през целия следобед, но за него нещата не бяха официални, докато не ги чу от министър Фидлър. — Благодаря ти, приятелю. Моля те, уведоми всички, че аз… Чудесно, благодаря. До довечера. — Той затвори телефона. — Джак, ти си истински приятел, когато вилнее буря.

— Остана още една буря.

— Нима с това приключва всичко? — попита Холцман, който не разбра добре думите на Дърлинг.

Отговори му Райън:

— Още не знаем.

— Но…

— Но инцидентът със самолетоносачите може да бъде окачествен като злополука, а колкото до подводниците, няма да знаем със сигурност какво се е случило, докато не огледаме корпусите. Над тях има четири хиляди и петстотин метра вода — обясни му Джак, а нещо в него се сви, задето трябваше да казва такива неща. Ала ставаше въпрос за война, а войната е нещо, което човек се опитва да избегне. „Ако е възможно“ — напомни си той. — Има възможност и двете страни да отстъпят, да отпишем всичко като недоразумение вследствие на действията на няколко човека, които не са били упълномощени за това, и ако те оберат калая, никой друг няма да умре.

— И ми казвате всичко това?

— То те впримчва, нали? — попита го Джак. — Ако преговорите в Държавния департамент излязат успешни, ще имаш избор, Боб. Можеш да ни помогнеш да запазим тези неща в тайна или на съвестта ти да тежи кървава война. Добре дошъл в отбора, господин Холцман.

— Слушай, Райън, не мога…

— Разбира се, че можеш. Правил си го и преди. — Той забеляза, че президентът седеше и слушаше, без да казва нищо. Отчасти причината бе, че искаше да се разграничи от лавирането на Райън, ала друга част от него вероятно харесваше онова, което виждаше. А колкото до Холцман, той щеше да им съдейства.

 

 

— И какво значи всичко това? — запита Гото.

— Означава, че ще повилнеят малко — отвърна му Ямата. „Означава, че страната ни се нуждае от истински водач“ — не можеше да добави той. — Те не могат да си върнат островите. Нямат средства, с които да ни атакуват. Може и да са закърпили финансовите си пазари засега, но Европа и Америка не могат да карат без нас безкрайно, а когато го осъзнаят, няма да са ни нужни толкова, колкото сега. Не разбираш ли? Проблемът ни винаги е бил независимостта! Щом я постигнем, всичко ще се промени.

— А какво ще правим сега?

— Никакви промени. Новите търговски закони на американците биха имали същия ефект, какъвто едни военни действия. Така поне получаваме нещо и ще можем сами да сме си господари.

Ето до какво всъщност се свеждаше всичко: нещото, което единствено той разбираше ясно. Родината му можеше да произвежда продукти и да ги продава, но тъй като тя имаше по-голяма нужда от пазари, отколкото пазарите се нуждаеха от нея, търговските закони биха могли да парализират Япония, която щеше да остане без никакви средства. Винаги тези американци. Всичко винаги опираше до тях: те наложиха бърз край на Руско-японската война, не признаха имперските им амбиции, позволиха им да изградят икономиката си, след което отрязаха клона под тях, и то три пъти досега. Същите хора, които убиха семейството му. Слепи ли бяха? Сега Япония отвърна на удара, ала скромността все още пречеше на хората да видят действителността. Ямата едва успя да овладее гнева си към този нищожен и глупав човек. Той обаче се нуждаеше от Гото, макар премиерът да беше прекалено глупав и да не разбираше, че няма връщане назад.

— Сигурен ли си, че не могат… да отвърнат на нападението ни? — попита Гото, след като размишлява близо минута.

— Хироши, нещата стоят така, както ти повтарям от месеци. Не може да не спечелим… Освен ако не се откажем да опитаме.

 

 

— Ех, де да можехме да използваме тези джаджи за проучванията си! — Действителната магия на спътниковите образи не се криеше в отделните снимки, а по-скоро в комплекти от по два кадъра, общо взето, заснети в разстояние на няколко секунди от една и съща камера и сетне препредадени до наземните станции в Сънивейл и Форт Белвоар. Предаването на живо бе идеално, ако целта е да се възбуди въображението на конгресмените, посветени в тези работи, или да се преброят набързо някакви предмети. При истинска работа се използваха фотоси, които се подреждаха по двойки и се разглеждаха чрез стереоскоп, справящ се по-добре от човешкото око с придаването на триизмерност на снимките. Почти като да гледаш от хеликоптер. „Може би и по-хубаво — разсъждаваше служителят на Американската национална железопътна компания, — защото можеш да се върнеш назад, както и да отидеш напред във времето.“

— Сателитите струват много пари — отбеляза Бетси Флеминг.

— Така е, почти колкото целият ни годишен бюджет. Тази е интересна. — Разбира се, екип от професионални фотографски експерти анализираше всяка снимка, но простата истина беше, че ЦРУ и Националната разузнавателна служба бяха престанали да се интересуват от техническите страни на строенето на железопътни линии преди десетки години. Издирването на отделни влакове, натоварени с танкове или ракети, бе едно. Това беше друга работа.

— В какъв смисъл?

— Линията „Шинкансен“ носи големи годишни приходи. От това разклонение няма да направят много пари. Биха могли да прокарат тунел оттук. — Той смени снимките. — Могат да го направят в този град… Аз обаче бих избрал другия път и бих спестил парите за строителни работи. Естествено, може да е просто да прокарват запасен коловоз за поддържане на централната линия.

— Ъ?

Той не вдигна очи от стереоскопа.

— Служи за складиране на аварийни мотриси, снегорини и тем подобни. Мястото е добро за тази цел. Само че там няма такива вагони.

Контрастът на фотографиите беше направо фантастичен. Бяха направени около обед местно време и човек можеше да види как слънцето блести по релсите на централната линия, както и на разклонението. Той прецени, че с ширината на релсите горе-долу се достигаше границата на различителните възможности на камерите — интересен факт, ала нямаше с кого да го сподели. Траверсите бяха бетонни, както в останалата част от линията на влака-стрела, а на качеството на конструкцията завиждаше от дълго време. Железничарят неохотно вдигна глава.

— Няма начин това да е печеливша линия. Всички завои са ужасни. Тук не можеш да вдигнеш и петдесет километра в час, докато влакът се движи по тази линия средно с пад сто и шестдесет. Странното обаче е, че тя просто изчезва.

— Нима? — заинтригува се Бетси.

— Вижте сама. — Той се изправи, за да се разкърши, и освободи мястото пред апарата за госпожа Флеминг. После разгърна една карта в голям мащаб на долината, за да види къде се губи всичко. — Да ви кажа, когато Хил и Стивънс построиха Голямата северна…

Бетси не прояви интерес.

— Крис, ела да погледнеш.

— А, откритата платформа ли? — Посетителят им вдигна поглед от картата. — Не знам в какъв цвят боядисват…

— Не и в зелено.

 

 

Времето обикновено работеше за дипломацията, но не и в случая. Това си мислеше Адлер, когато влезе в Белия дом. Знаеше пътя, пък и агент от тайните служби го придружаваше да не би да се загуби. Заместник държавният секретар се учуди, че вижда репортер в Овалния кабинет, като изненадата му нарасна, когато му позволиха да остане.

— Можете спокойно да говорите — уведоми го Райън.

Скот Адлер дълбоко си пое въздух и започна доклада си:

— Няма да отстъпят нищо. Посланикът не е много доволен от положението и му личи. Мисля, че не получава кой знае какви инструкции от Токио, и това ме тревожи. Крис Кук смята, че са склонни да ни върнат Гуам при условие, че бъде демилитаризиран, обаче искат да запазят останалите острови. Развях под носа им РТД, но нямаше съществен резултат. — Той направи кратка пауза. — Няма да стане. Можем да се блъскаме седмица или цял месец, обаче просто не го виждам. Поначало те не знаят в какво са се забъркали. Те виждат неразривна връзка между военните и икономическите аспекти. Не забелязват разчистената между тях ивица. Не разбират, че са прекрачили чертата, и не виждат необходимост да се върнат от другата страна.

— Искате да кажете, че започва война — подхвърли Холцман, за да изясни нещата. Почувства се глупаво, че задава такъв въпрос. Той не забелязваше същата атмосфера на нереалност, обгърнала всички други в залата.

— Страхувам се, че е така — кимна Адлер.

— Тогава какво ще предприемем?

— Вие как мислите? — попита го президентът Дърлинг.

 

 

Капитан Дъч Клагет никога не беше очаквал да изпадне в такова положение. Перспективен офицер още от завършването на Американската военноморска академия преди двадесет и три години, кариерата му внезапно удари на камък на борда на подводницата „Мейн“, когато като помощник-командир стана свидетел на единствената загуба на американска подводница, носеща балистични ракети. Имаше ирония във факта, че амбицията на живота му някога бе да командва ядрена подводница, а сега да си капитан на „Тенеси“ не означаваше абсолютно нищо. Щеше да му послужи само като точка за графата „Предишни длъжности“, когато кандидатства за цивилна работа. Беше конструирана за морски балистични ракети „Трайдънт“-II, но тях вече ги нямаше и единствената причина тя все още да съществува бе местното екологично движение, което протестира срещу демонтирането й във федералния окръжен съд. Тогава съдията, дългогодишен член на екоклуба „Сиера“, се беше съгласил с доводите им, които сега отново се повдигаха пред апелативния съд на САЩ. Клагет командваше „Тенеси“ вече девет месеца, но плава с нея само веднъж, и то когато трябваше да я премести от единия край на кея в другия. Не съвпадаше напълно с идеите, които имаше за кариерата си. „Би могло да е по-зле“ — каза си той, уединен в каютата си. Можеше да умре заедно с всичките онези моряци от „Мейн“.

„Тенеси“ обаче все още бе изцяло негова (дори не я делеше с помощник-командир) и все още беше готова за действия. Той продължаваше да е, формално погледнато, военноморски офицер, командващ бойна подводница, а съкратеният му осемдесет и пет членен екипаж тренираше всеки ден, защото морският живот трябваше да е такъв даже когато си вързан успоредно на кея. Реакторът, известен сред техниците му като енергосветлинна компания „Тенеси“, се пускаше поне веднъж седмично. Операторите на сонари се дебнеха на приемащ и търсещ режим с аудиозаписи, а останалият екипаж обслужваше всяка бордова система, като човъркаха дори по единственото торпедо модел 48 на борда. Не можеше да бъде другояче. В крайна сметка останалата част от екипажа не се готвеше да минава в запас и бе негов дълг да поддържа професионалната им квалификация, в случай че получеха бленуваните от всички документи за прехвърляне на подводница, която действително излизаше в открито море.

— Съобщение от командващия тихоокеанските подводници, сър — докладва един свързочник и му подаде някакъв бележник.

Клагет го взе и най-напред се разписа, че е получил известието.

„Съобщете ни кога най-рано ще сте готови за отплаване.“

— Какво, по дяволите, значи това? — попита капитан Клагет херметическия люк. После проумя, че съобщението не може да е дошло направо от Пърл Харбър и че би трябвало да е минало поне през щаба. Той вдигна слушалката и набра по памет номера на командващия тихоокеанските подводни части. — Адмирал Манкузо, ако обичате. Обаждам се от „Тенеси“.

— Дъч? Какво е положението с материалната част? — запита го Барт Манкузо без предисловие.

— Всичко функционира, сър. Преди две седмици дори направихме преглед на предпазните мерки за експлотационния реактор и постигнахме максимални резултати. — Споменатият от Клагет преглед все още беше като Свещения Граал за атомната флота даже когато ставаше дума за бъдещ материал за бръснарски ножчета.

— Зная. Най-скоро? — настоя Манкузо. Резкият въпрос напомняше за миналото.

— Трябва да се снабдя с храна и торпеда, нужни са ми и тридесет човека.

— Кои са слабите места?

Клагет се замисли. Повечето му офицерите бяха млади, ала той не възразяваше, имаше и добър екип от главни старшини.

— На практика няма такива. Доста озорвам хората си.

— Добре, чудесно. Дъч, изпращам заповеди да бъдеш подготвен за отплаване веднага. Сега щабът се организира за действия. Искам да действаш възможно най-бързо. Инструкциите за мисията ще получиш всеки момент. Приготви се за деветдесетдневен престой в открито море.

— Слушам, сър. — Клагет чу, че линията замря. След секунда той вдигна пак слушалката и свика командирите на отсеци за съвещание в каюткомпанията. Още не бяха започнали, когато телефонът иззвъня отново. Обаждаха се от щаба и се интересуваха от колко точно военен персонал се нуждаят.

 

 

— Къщата ви предлага хубав изглед. Продава ли се?

— Не, не се продава — отвърна Ореза на възрастния човек на вратата и поклати глава.

— Може пък и да премислите. Рибар сте, нали?

— Да, господине, така е. Давам под наем една яхта…

— Зная, зная. — Мъжът се огледа с явно възхищение пред размерите и изложението на постройката, която всъщност бе сравнително обикновена вила по американските стандарти. Мануел и Исабел Ореза я купиха преди пет години и с малко изпревариха скока в цените на недвижимата собственост на Сайпан. — Бих платил много за къщата.

— Но къде ще живея тогава? — попита Португалеца.

— Повече от милион американски долара — настояваше непознатият.

Колкото и да е странно, предложението породи пристъп на гняв у Ореза. В края на краищата той все още плащаше вноски за дома си всеки месец… Тоест жена му ги плащаше, но това беше друг въпрос. Типичният американски ежемесечен ритуал, състоящ се в откъсването на квитанцията от кочана, попълването на чека, пъхването на двете хартийки в плика и пускането му в пощата в първия ден на месеца… Цялата процедура им доказваше, че наистина притежават първата си къща, след като тридесет и кусур години бяха на правителствена служба и приличаха на носени от вятъра тръни. Това бе техният дом.

— Господине, тази къща е моя, разбирате ли? Живея в нея и тук ми харесва.

Мъжът беше възможно най-дружелюбен и учтив, като се изключи, че бе натрапчиво копеле. Той му подаде една картичка.

— Зная. Моля да ме извините за безпокойството. Бих искал да ми се обадите, след като спокойно обмислите предложението ми. — С тези думи той се отправи към следващата къща в района.

— Какво става тук? — прошепна Ореза и затвори вратата.

— За какво беше целият шум? — полюбопитства Пийт Бъроус.

— Иска да ми даде милион за къщата.

— Изгледът е хубав — изтъкна Бъроус. — На калифорнийското крайбрежие биха предложили добра цена за нея. Обаче не и такава сума. Няма да повярваш какви са цените на японската недвижима собственост.

— Един милион долара! — „И това е само първоначалната му оферта“ — напомни си Португалеца. Непознатият бе паркирал джипа си „Тойота“ в задънената улица и очевидно обикаляше от къща на къща, за да провери какво може да купи.

— О, той би я препродал за много повече или пък ако е достатъчно умен, просто ще да я даде под наем.

— Но къде да живеем тогава?

— Няма да е тук. На колко искаш да се обзаложим, че при прехвърлянето на имота ти дават билет първа класа за Щатите. Помисли малко — посъветва го инженерът.

 

 

— Хм, интересно — разсъждаваше на глас Роби Джексън. — Някакво друго развитие?

— Разрушителите, които видяхме по-рано, вече ги няма. Нещата се връщат към… По дяволите, сега те са си нормални, като изключим всичките войници наоколо.

— Някакви неприятности?

— Не, сър, никакви. Пристигат същия брой кораби с храна, същите танкери, всичко си е същото. Въздушният трафик значително намаля. Войниците един вид се окопават, обаче внимават как го правят. Вече не се набиват така в очи. На острова все още има много гъсталаци. Сигурно всички са се изпокрили там. Не съм излизал да оглеждам, нали разбирате?

— Това е достатъчно. Просто запазете спокойствие, лейтенант. Хубав доклад. Трябва да се захващам пак за работа.

— Добре, адмирале.

Джексън нахвърля нужните бележки. Всъщност би трябвало да прехвърли тази отговорност на другиго, ала лейтенант Ореза би искал да чуе познат глас в другия край на линията, пък и без това всичко се записваше за момчетата от разузнаването.

Имаше си обаче и друга работа. Тази вечер ВВС щяха отново да проучват японската въздушна отбрана. Патрулният строй от подводници SSN щеше да се придвижи с още сто и шестдесет километра на запад, щяха да съберат И много информация чрез разузнаването, най-вече от спътниците. Днес „Ентърпрайс“ трябваше да пристигне в Пърл Харбър. Във флотската военновъздушна база на нос Барбърс имаше две пълни авиокрила, но липсваха самолетоносачи, на които да ги качат. Двадесет и пета лека пехотна дивизия все още се намираше на няколко километра оттам, в казармите на Скофийлд, но за тях също нямаше никакви кораби. Същото важеше за Първа военноморска ДИВИЗИЯ ОТ лагера Пендълтън, Калифорния. Той си направи труда да разбере, че последния път, когато Америка напада Марианските острови, при операция ГРАБИТЕЛ на 15 юни 1944 година, тя разполага е петстотин тридесет и пет кораба и сто двадесет и седем хиляди петстотин седемдесет и един войници. Общо корабите на целия американски флот и всички търговски плавателни съдове, плаващи под американско знаме, дори не се доближаваха до първата цифра. Армията и морската пехота пък, събрани заедно, щяха доста да се изпотят, докато намерят достатъчно леки пехотни части, за да получат втората. Пети флот на адмирал Рей Спруанс, който вече не съществуваше, се състоял от петнадесет бързи самолетоносача, не по-малко. Сега Тихоокеанският флот не разполагаше с нито един. Пет дивизии били отделени за мисията, целяща възвръщане на островите, подпомогнати от над хиляда изкусни самолети, бойни кораби, кръстосвачи, разрушители…

„А ти си щастливият кучи син, който трябва да измисли план за завземането на Марианските острови. С какво? Не можем да се справим е тях в равнопоставен двубой“ — каза си Джексън. Те държаха островите и оръжията им, предимно американски, бяха застрашителни. Най-лошото усложнение беше броят на цивилните там. „Местните“ — всички до един американски граждани — наброяваха почти петдесет хиляди, като повечето живееха на Сайпан, и всеки план, отнемащ живота на мнозина от тях в името на освобождението, представляваше тежест, каквато съвестта му не можеше да понесе. Сблъскваше се с нов вид война с цял куп нови правила и все още не знаеше много от тях. Но основните принципи бяха същите: врагът е взел нещо от нас и ние трябва да си го върнем, или Америка престава да бъде велика сила. Джексън не бе прекарал целия си съзнатален живот във военна униформа, за да стане свидетел на написването на тази част от историята. Освен това, какво щеше да каже на лейтенант Мануел Ореза?

„Не можем да го постигнем в равнопоставен двубой.“ Америка вече не можеше да напредва е голяма войска освен от една база към друга. На практика нямаше голяма армия, която да придвижат, нито пък голям флот, който да я превози. Нямаше и подходящи челни бази, които да подпомогнат нашествието. Или не? Америка още притежаваше повечето острови в Западния Тих океан, като на всеки имаше някакво временно летище. Днес самолетите летяха повече време и можеха да презареждат във въздуха. Корабите можеха да останат в открито море почти безкрайно дълго — умение, открито от американските военноморски сили осем години по-рано, и улеснено още повече от разпространението на атомната енергия. И най-важното: оръжейната техника се беше подобрила. Вече нямаше нужда от тояги. За същата цел сега имаше рапири. Също и спътникови наблюдения. Сайпан. Ето къде щеше да се реши всичко. Той бе ключът към островната верига. Джексън вдигна телефона.

— Райън слуша.

— Тук е Роби. Джак, каква свобода на действие имаме?

— Не можем да избием много хора. Вече не е 1945 — напомни му съветникът по националната сигурност. — Пък и те имат атомни ракети.

— Е, да, но чувам, че ги търсим, и зная, че те ще са първата ни цел, ако успеем да ги открием. Ами ако не успеем?

— Длъжни сме. — „Длъжни сме ли?“ — запита се той. Според най-точна преценка на разузнаването контролът над тези ракети бе в ръцете на Хироши Гото: човек с ограничен ум и искрена омраза към Америка. По-същественото беше, че изобщо не вярваше в способността на Америка да предвиди действията на този мъж. Безразсъдното за Райън би могло да се стори разумно на Гото и на човека (най-вероятно Райзо Ямата), от чиито съвети той зависеше, от когото започна всичко и чиито лични мотиви просто не бяха известни. — Роби, трябва да ги извадим от строя, а за да го сторим… Добре, имаш свобода на действие. Ще го издействам от националния главнокомандващ — добави Джак, като използва сухия термин на Пентагона за президента.

— С атомни бомби ли? — попита Джексън. Райън знаеше, че професията му налагаше да мисли по такъв начин, колкото и страшна да бе думата и произтичащите от нея последици.

— Роб, не желаем да ги използваме, освен ако нямаме никакъв избор, ала вече си упълномощен да обмислиш възможността и да съставиш план.

— Преди малко ми се обади приятелят ни от Сайпан. Изглежда, някой е навит да плати луди пари за къщата му.

— Смятаме, че може да опитат да проведат избори… Един вид референдум за суверенитет. Ако успеят да отпратят някои хора от острова, печелят позиции, нали?

— Не искаме това да стане, нали?

— Не. Трябва ми план, Роб.

— Ще ви осигурим такъв — обеща заместник-началникът на оперативния отдел.

 

 

Дърлинг отново се появи по телевизията в девет вечерта източно време. Вече се ширеше недоволство. Телевизионните водещи, след като представиха развоя на събитията на Уолстрийт, продължиха с объркани коментари за злополуката със самолетоносачите от миналата седмица и за спешните преговори между Япония и САЩ относно Марианските острови, с които, отбелязаха те, връзките са прекъснати след буря, каквато може изобщо да не е имало. Изпитваха голямо неудобство, че трябваше да кажат какво не знаят. В това време кореспондентите във Вашингтон обменяха информация и източници и бяха смаяни, че са пропуснали нещо от такава величина. Това удивление се превърна в гняв към собственото им правителство за това, че е прикрило новина от такъв мащаб. Пресконференциите, започнали в осем, помогнаха гневът им да бъде поуспокоен. Да, Уолстрийт наистина бе голямата новина. Да, тя беше по-жизненоважна за цялостното благосъстояние на Америка от няколко острова, немалка част от които трудно се намираха на картата. Но, дявол го взел, държавата нямаше право да крие от медиите събитията. Все пак някои разбраха, че първата поправка към конституцията им гарантираше свобода да разкриват нещата, а не да изискват информация от останалите. Други осъзнаха, че правителството се опитва да приключи историята без кръвопролитие, което донякъде ги успокои. Ала не изцяло.

— Скъпи сънародници — започна Дърлинг за втори път в този ден и веднага стана ясно, че колкото и приятни да бяха събитията от следобеда, новината тази вечер ще е лоша. Така и се оказа.

 

 

Има нещо в неизбежността, което е в разрез с човешката природа. На човека са присъщи надеждата и изобретателността, които противоречат на схващането, че нещата не могат да бъдат променени. Човекът обаче е и създание, склонно към грешки, и понякога това прави неизбежни нещата, които той така често се мъчи да избегне.

Четирите бомбардировача „Лансър“ В-1В сега бяха на осемстотин километра от брега, разгърнати отново в линия, разположена право на изток от Токио. Този път те направо се завъртяха, поеха курс точно на запад под две-седем-нула градуса и се спуснаха на по-ниска височина за проникване. Електронните оператори на борда на всеки един от самолетите вече знаеха повече, отколкото преди две вечери. Сега поне можеха да зададат подходящите въпроси. Допълнителна спътникова информация установи местоположението на всеки радар за въздушна отбрана в страната и те знаеха, че могат да се справят с тях. Важната част от задачата им тази вечер бе да придобият представа за възможностите на самолетите Е-767, което изискваше повече предпазливост.

Бомбардировачите В-1В бяха преконструирани много пъти от шестдесетте години насам. На практика те станаха по-бавни вместо по-бързи, но също така станаха неуловими за радарите. Особено в носовата си част лансърът имаше радарни характеристики като на граблива птица за разлика от модела В-2А, чиито радарни характеристики приличаха на тези на врабче, опитващо се да се скрие от ястреб. Той можеше и да вдига светкавична скорост на ниска височина — винаги най-добрият начин за избягване на сражение, ако бъдеш атакуван, което екипажите се надяваха да предотвратят. Мисията тази нощ беше да „погъделичкат“ въртящите се в кръг самолети със системи за ранно предупреждение, да ги изчакат да „кихнат“ електронно, след което да се обърнат и да се стрелнат обратно към „Елмендорф“ с по-пълни данни от получените досега, чрез които биха могли да формулират истински план за атака. Авиаторите забравяха само едно. Температурата на въздуха при техните самолети бе минус нула цяло и пет градуса, а при другите — плюс един и половина.

 

 

„Ками“-2 летеше на сто и шестдесет километра източно от Чоши, следващ точно посоката север-юг със скорост четиристотин възла. На всеки петнадесет минути самолетът обръщаше курса. Той патрулираше от седем часа и трябваше да бъде сменен призори. Екипажът беше уморен, ала стоеше нащрек, още несвикнал напълно със сковаващата си рутинна задача.

Истинският проблем беше технически, което се отразяваше тежко на операторите. Радарът им с цялата си сложност ги улесняваше по-малко, отколкото човек би си помислил. Конструиран, за да направи възможно засичането на неуловими самолети, той постигна целта си може би (още не знаеха със сигурност) чрез множество максимални подобрения на характеристиките. Самият радар бе изключително мощен и понеже имаше безлампова конструкция, беше много надежден и изпълняваше прецизно функциите си. Подобренията отвътре включваха приемател, охладен с течен азот, за да стане четири пъти по-чувствителен, и софтуер за обработване на сигнали, който почти не пропускаше. Всъщност там бе проблемът. Радарните екрани представляваха телевизорчета, показващи изготвена от компютър картина, или така нареченото хоризонтално сканиране вместо метода с последователно сменяне на записаните данни, известен от изобретяването на радара през тридесетте. Софтуерът беше нагласен да открива всичко, от което вълните се отразяват, и при използваните сега степени на мощност и чувствителност той улавяше предмети, които в действителност не съществуваха. Прелетни птици например. Софтуерните инженери бяха инсталирали скоростна бариера, чрез която се пренебрегваше всичко, движещо се е по-малко от сто и тридесет километра в час, иначе щяха да засичат колите по магистралите западно от тях. Софтуерът обаче поемаше всеки отразен сигнал и след това решаваше дали да го покаже на оператора и ако нещо се криеше зад сигнала и няколко секунди по-късно, то се отбелязваше като вероятен контакт е движещ се самолет. Така два албатроса на разстояние няколко хиляди метра един от друг се превръщаха в движещ се самолет за бордовия компютър. Това побъркваше операторите, а с тях и пилотите на двата изтребителя „Ийгъл“, летящи на тридесет километра от разузнавателния самолет. Резултатът от проблемите със софтуера беше раздразнение, което вече влияеше зле на преценката им. Отгоре на всичко при сегашната чувствителност на цялата система все още оживеният поток от пътнически самолети приличаше досущ на ескадрила от бомбардировачи и хубавото бе само, че летящият северно от тях „Ками“-1 се занимаваше е тях, като ги класифицираше и отхвърляше.

— Имаме контакт, едно-нула-едно, четиристотин километра — съобщи по интеркома някакъв капитан, намиращ се в един от самолетите. — Височина три хиляди метра… Спуска се. Скорост петстотин възла.

— Поредната птица ли? — попита ядосано полковникът, командващ мисията.

— Този път не… Контактът става по-ясен.

 

 

Друг пилот с чин полковник освободи надолу лоста, за да свали по-ниско бомбардировача си. Сега автопилотът беше изключен. „Шмугвам се и се измъквам“ каза си той, докато проучваше небето отпред.

— Ето го нашето приятелче — обади се един от електронните оператори. — Курс две-осем-едно.

Летецът и вторият пилот механично погледнаха вдясно. Не видяха нищо, което изобщо не бе чудно. Вторият пилот върна вниманието си към кабината. Нощем човек искаше да държи под око апаратурата. Липсата на ясни външни ориентири означаваше, че така поемаш риск от световъртеж и загуба на пространствена ориентация, от което се страхуват всички авиатори. Изглежда, наближаваха някакви слоести облаци. Погледът му се спря на термометрите за външната температура. Плюс едно и половина, което беше добре. При един-два градуса по-ниска температура имаше опасност от заледяване, срещу което бомбардировачът В-1, подобно на повечето военни самолети, нямаше приспособления. Е, за задачата им се изискваше електроника, не зрение, пък и облаците не влияеха особено на излъчването или приемането на радара.

Облаците обаче носеха влага, а вторият пилот си позволи да забрави, че термометърът се намираше на носа, докато опашката им се падаше доста по-високо. Температурата там бе минус нула цяло и пет и по стабилизатора на опашката на бомбардировача започна да се образува лед. Заледяването не беше достатъчно силно, за да влоши по какъвто и да било начин управлението, но стигаше, за да промени едва доловимо формата на самолета, чиито радарни характеристики се влияеха от разлики в милиметри.

 

 

— Мъчен контакт — каза капитанът от „Ками“-2. Той задвижи контролните лостове, за да го проследи, след което прехвърли установения контакт на монитора на полковника. — Сега май се появи и друг.

— Виждам го. — Той забеляза, че след изкачването засеченият предмет започна да лети хоризонтално, право към Токио. Не бе възможно да е пътнически самолет. Нямаше задействащ се чрез сигнал предавател. Основният курс беше друг. Височината също. Бързината на навлизане в тяхната територия бе различна. Би трябвало да е враг. Като узна това, той нареди на двата изтребителя да се насочат към него.

— Струва ми се, че мога да го проуча по-добре…

— Не — прекъсна го полковникът.

Двата изтребителя F-15J току-що бяха напълнили догоре резервоарите си и бяха в добра позиция за пресрещането. Буквено-цифровите символи на мониторите на разузнавателния самолет ги показваха отблизо, като пилотите на изтребителите виждаха същата картина на своите и не се налагаше да изключват търсещите си радари. При скоростта им от петстотин възла и съответната скорост на идващите насреща им самолети нещата нямаше да се проточат много.

В същото време беше изпратен доклад до местния щаб за въздушна отбрана и скоро много хора гледаха електронната драма. Вече бяха проследени три приближаващи се самолета, разредени като за атака. Всички съзнаваха, че ако са бомбардировачи В-1, биха могли да имат истински бомби или крилати ракети, а те отдавна бяха навлезли във въоръжението на последните. Това представляваше проблем за командира на въздушните отбранителни части, за когото избраното време не облекчаваше положението. Точните му инструкции все пак не бяха достатъчно прецизни, не можеше да разчита и на напътствия от командването в Токио. Приближаващите се самолети обаче бяха в установената зона под въздушна защита, вероятно бяха бомбардировачи и… „И какво?“ — запита се генералът. Засега той нареди на изтребителите да се разделят и всеки да се насочи към отделна мишена. Всичко ставаше твърде бързо. Би трябвало да постъпи по-разумно, но човек не можеше да планира всичко, а и това бяха бомбардировачи, намираха се прекалено близо и се носеха бързо към тях.

 

 

— Улавяме ли още сигнали? — попита командирът на въздушната група. Смяташе да се приближи на не повече от сто и шестдесет километра от въздушния радар, като вече имаше в ума си план за бягство.

— Не, сър. Проучвам обхвата ни на всеки шест секунди, ала все още няма електронни вълни, насочени към нас.

— Не мисля, че по този начин могат да ни забележат — изказа гласно мисълта си пилотът.

— И да ни видят, можем да се ометем за нула време. — Вторият пилот огъна нервно пръсти, като се надяваше, че увереността му не е незаслужена.

 

 

Командата „дръж“ бе изключена. Изтребителите бяха над слоя от облаци и при тези обстоятелства пикирането през него криеше опасности. Заповедите дойдоха почти като несъвпадащ с очакванията завършек след всичките учения и подготовка и след дългото и отегчително нощно патрулиране. „Ками“-2 смени честотите и започва да насочва електронно-лъчево проучване на всичките три приближаващи се контакта.

 

 

— Проучват ни — докладва веднага електронният оператор. — Смениха честотите, затрупват ни с импулси.

— Сигурно току-що са ни забелязали. — Имаше логика, нали? Щом са засекли приближаващ се контакт, те щяха да се опитат да го потвърдят. Значи имаха още малко време за действие. Полковникът реши, че ще продължи да прониква в зоната още няколко минути, просто да види какво ще стане.

 

 

— Той не обръща — съобщи капитанът. „Трябваше да се отклони веднага, нали?“ — питаха се всички на борда. Можеше да има само една основателна причина за това и последвалата заповед се подразбираше. „Ками“-2 отново смени честоти, този път на огневи режим, и един „Ийгъл“ изстреля две радарно насочвани ракети. На север от него, на друг изтребител току-що беше възложена мишена, която бе малко извън обхвата му. Пилотът му включи останалите двигатели, за да промени нещата.

 

 

— Под прицел сме… Попаднахме в нечий мерник!

— Отклонявам се вляво. — Полковникът премести лоста и усили мощността, за да пикира стремително към вълните. Поредица припламвания се появиха откъм опашката на бомбардировача заедно с облак от метални ленти, чиято цел бе да заглушат радиолокацията. После се закова почти веднага в студения въздух и увисна едва ли не неподвижно. Усъвършенстваният радар на разузнавателния Е-767 засече облака от метални ленти и автоматично го пренебрегна, насочвайки своя тънък като молив радарен лъч към бомбардировача, който все още се движеше. Ракетата трябваше само да го последва. Всичките тези години, посветени на многобройни проекти, сега бяха възнаградени. Диспечерите на борда коментираха тихо помежду си неочакваната ситуация. Системата беше проектирана за защита от руснаците, не от американците. Забележително!

— Не мога да се измъкна от мерника им. — Сетне електронният оператор пробва да заглуши сигнала, ала лъчът, който пронизваше алуминиевата обшивка на техния „Лансър“, бе с мощност два милиона вата и предавателите му за активни смущения изобщо не можеха да се справят с него. Самолетът се впусна в резки спираловидни маневри надолу. Те не знаеха къде са ракетите и можеха единствено да се придържат към експлотационните инструкции, които обаче, както осъзнаха със закъснение, не предвиждаха такъв противник. Когато първата ракета се взриви в дясното крило, те бяха прекалено близо до водата, за да могат катапултите да им помогнат.

Другият В-1 извади по-голям късмет. Ударът извади от строя два от двигателите му, но и с намалена наполовина мощност той успя да се отдалечи от японския бряг достатъчно бързо, та да не може изтребителят да го застигне; екипажът пък се чудеше дали ще стигнат до Шемия, преди да излезе от строя и друга важна част от струващия сто милиона долара бомбардировач. Останалата част от ескадрилата също се оттегли с надеждата, че някой ще може да им каже какво се е объркало.

По-важното беше, че поредният военен удар бе факт, още четири човека бяха убити и сега връщането назад щеше да е още по-трудно за двете страни в една война без никакви видими правила.