Том Кланси
Дълг на честта (40)

38.
РЕШИТЕЛНАТА КРАЧКА

— И така?

Райън обмисли спокойно отговора. Адлер заслужаваше да знае нещичко. Преговорите би трябвало да се водят честно. В действителност никога не се казваше цялата истина, но не трябваше и да се лъже.

— Ами продължете както досега — рече съветникът по националната сигурност.

— Ние правим нещо. — В думите му нямаше въпрос.

— Не може да седим със скръстени ръце, Скот. Те няма да се огънат, нали?

— Вероятно не — поклати глава Адлер.

— Насърчавайте ги да преосмислят позицията си — предложи Джак. Нямаше голяма полза от съвета му, ала все пак каза нещо.

— Кук смята, че там има политически сили, които полагат усилия да смекчат нещата. Колегата му от другата страна на масата му дава окуражаваща информация.

— Скот, двама агенти на ЦРУ работят там, като се представят за руски журналисти. Те установиха контакт с Кога. Той не е много радостен от развоя на събитията, но ние му казахме да се държи нормално. Няма смисъл да навличаме беля на човека, обаче ако… Най-добре ще е Кук да преслуша онзи тип и да разбере кои са истинските опозиционни членове в правителството им и каква сила имат. Не трябва в никакъв случай да разкрива с кого поддържаме контакт.

— Добре, ще му предам. Иначе да следваме същия курс, така ли?

— Не им давайте нищо съществено. Можете ли малко да лавирате?

— Мисля, че да. — Адлер погледна часовника си. — Днес те ще са при нас. Трябва да се посъветвам с Брет, преди да започнем.

— Дръж ме в течение.

— Дадено — обеща Адлер.

 

 

Над езерото Грум още не се бе зазорило. Два транспортни самолета С-5В бавно стигнаха до края на пистата и излетяха. Товарът им беше лек: само по три хеликоптера във всеки и друга екипировка, което не представляваше много за самолет, предназначен да превозва по два танка. Ала полетът щеше да продължи дълго за единия от тях, над осем хиляди километра, и насрещните ветрове щяха да наложат две въздушни презареждания, което от своя страна изискваше цял помощен екипаж за всеки от „транспортьорите“. Допълнителните авиатори изместиха пасажерите към сектора след крилата, където местата бяха по-неудобни.

Рихтер махна ограничителите от тройната седалка и пъхна заглушителите в ушите си. Щом самолетът се издигна, ръката му механично посегна към джоба на авиаторския му гащеризон, където държеше цигарите си, или по-точно беше ги държал, докато не ги отказа преди няколко месеца. Проклятие! „Как можеш да влезеш в битка, без да запалиш?“ — запита се той, сетне се отпусна на една възглавница и заспа. Даже не почувства разклащането, когато самолетът се издигна в постоянното въздушно течение над планините на Невада.

Пилотският екип отпред зави на север. Небето бе тъмно и щеше да остане такова почти през целия полет. Най-важната им задача щеше да е да стоят нащрек и да не заспиват. Автоматизираната апаратура щеше да поеме направляването на самолета, пък и часът беше такъв, че извънредните пътнически полети вече нямаше да им се пречкат, а редовните ежедневни бизнеспътувания едва започваха. Небето бе тяхно в сегашния си вид, с разкъсани облаци и режещ студен въздух извън алуминиевата обшивка На самолета, носещ се към най-проклетото място, което резервните пилоти можеха да измислят. Екипажът на втория „Галъкси“ имаше повече късмет. Той сви на югозапад и след по-малко от час се озова над Тихия океан, за да завърши по-краткия си полет до военновъздушната база „Хикъм“.

 

 

Американската подводница „Тенеси“ влезе в Пърл Харбър един час по-рано и сама се насочи към едно затънтено котвено място, като мина без пристанищния лоцман, осланяйки се само на един влекач от флотата да я изтегли успоредно на кея. Никъде не светеше и маневрата се осъществи на хвърляната светлина от останалите кейове на пристанището. Единствената изненада беше наличието на голям камион с гориво. „Служебната кола и адмиралът, застанал до нея, трябваше да се очакват“ — помисли си капитан Клагет. Подвижното мостче бе монтирано набързо и командващият тихоокеанските подводни части профуча по него още преди флагът да бъде вдигнат на кърмата на подводницата. Все пак той се обърна натам и отдаде чест.

— Добре дошъл на борда, адмирале — извика капитанът от мостика си, след което слезе по стълбичката, за да посрещне адмирал Манкузо в каютата си.

— Радвам се, че успя да я задвижиш, Дъч — рече Манкузо със смекчена от ситуацията усмивка.

— Аз пък се радвам, че най-сетне доживях да се разкърша с тази дама — позволи си да каже Клагет. — Имам повече дизелово гориво, отколкото ми е нужно, сър.

— Налага се да изпразним една от цистерните ви. — При тези си размери „Тенеси“ разполагаше с повече от една цистерна с гориво, нужно за помощния и двигател.

— С каква цел, сър?

— За няколко самолета JP-5. — Манкузо отвори куфарчето си и извади инструкциите за мисията. Мастилото по тях едва бе засъхнало. — Започваш от специалните оперативни действия.

Машиналният импулс на Клагет бе да попита „Защо аз?“, ала се въздържа. Вместо това той обърна на първата страница от заповедите и затърси възложената му позиция.

— Може да ми се отвори доста работа там, сър — отбеляза той.

— Идеята е да останеш незабелязан, но обичайното правило си важи. — Искаше да каже, че Клагет винаги можеше да упражни преценката си на капитан.

— Внимание, внимание — обърнаха се говорителите на интеркома към всички. — Пушенето се преустановява в целия кораб. Пушенето се преустановява в целия кораб.

— Позволяваш на хората си да пушат на борда? — учуди се командващият тихоокеанските подводници. Доста командири го забраняваха.

— По преценка на капитана, нали така?

В сонарното отделение на девет метра се намираше Рон Джоунс, който изваждаше дискета от джоба си.

— Вече обновихме системата — уведоми го главният сонарен оператор.

— Този софтуер е съвсем нов. — Предприемачът я пъхна в помощния компютър. — Засякох ви в първата вечер, когато минавахте над сонарната група при Орегон. Нещо не беше затегнато отзад ли?

— Кутия с инструменти. Вече я махнахме. После минахме над още две сонарни групи — изтъкна той.

— С каква скорост? — поинтересува се Джоунс.

— Втората се оказа точно под корпуса и ние се завъртяхме над нея.

— Засякох само едно трепване, нищо повече, а този сонар работеше със същия софтуер, който току-що ви качих. Безшумна подводница си имате, старшина. Той слиза ли долу?

— Да, капитанът скастри няколко човека, обаче сега на борда няма и една разхлабена гайка. — Той направи пауза. — Освен ако не броите висящите краища на топчетата тоалетна хартия.

Джоунс се настани на един от столовете и огледа гъмжащото работно пространство. Тук му бе мястото. Имаше само бегла представа за бойните заповеди на подводницата, и то защото Манкузо поиска мнението му за морските условия и изрази тревога да не би японците да са получили американския клон на сонарната наблюдателна система на Хоншу непокътнат, а това на практика беше достатъчно. Несъмнено щяха да я изпратят на смъртоносна мисия, може би първата за подводница от тихоокеанския флот. „Господи, при това ракетоносец — помисли си той. — Голям и бавен.“ Вдигна ръка и докосна пулта.

— Зная кой сте, доктор Джоунс — каза главният старшина, който прочете мислите му. — Разбирам си и от работата.

— Противниковите подводници… Когато излизат за въздух…

— … са в сектора от хиляда херца. Имаме усъвършенствания кърмови сонар и всички софтуерни подобрения. Включително и вашите, предполагам. — Той посегна към чашата с кафе, а като помисли, наля и на своя гост.

— Благодаря ви.

— „Ашвил“ и „Шарлот“ ли?

Джоунс кимна, забил поглед в кафето си.

— Познавате ли Френчи Лавал?

— Беше един от инструкторите в академията, много, много отдавна.

— Френчи ми бе шеф на „Далас“, работеше за адмирал Манкузо. Синът му беше на борда на „Ашвил“. Познавах го. Въпросът е личен.

— Ясно. — Нямаше нужда да казва повече.

 

 

— Съединените американски щати не приемат сегашното положение, господин посланик. Мислех, че съм се изразил съвсем ясно — заяви Адлер два часа след началото на поредните разисквания. Всъщност той изясняваше това поне осем пъти всеки ден, откакто преговорите започнаха.

— Господин Адлер, освен ако страната ви не желае тази война да продължи, което няма да е от полза за никого, трябва само да се съобразите с изборите, които възнамеряваме да проведем при пълно международно наблюдение.

Адлер си спомни, че някъде в Калифорния имаше радиостанция, която седмици наред пускала всички известни версии на песента „Луи Луи“. Дали Държавният департамент не можеше да замени с нея системата за музикален фон „Мюзак“? Би била превъзходна подготовка за преговорите. Японският посланик очакваше отговор от американците на благосклонното предложение на страната му да им върне Гуам (сякаш преди това не бяха го заграбили насила) и вече показваше раздразнение поради факта, че Адлер не даваше нищо срещу приятелския жест. Дали не криеше още някой коз? Ако беше така, той нямаше да го изиграе, докато Адлер не му покажеше поне една карта.

— Радваме се, разбира се, че ще се съгласите на международно наблюдение на изборите, и сме доволни от обещанието ви да се съобразите с резултатите. Ала това не променя факта, че става дума за независима национална територия с население, което вече свободно избра политическо свързване със Съединените щати. За съжаление желанието ни да приемем това обещание за чиста монета намалява заради ситуацията, която го предизвиква.

Посланикът вдигна ръце, наскърбен от дипломатическия метод, чрез който го наричаха лъжец.

— Как можем да изразим по-ясно намеренията си?

— Като се изтеглите от островите веднага, разбира се — отговори Адлер. Той обаче вече направи един вид отстъпка. Като каза, че Америка не е напълно недоволна от обещанието на Япония за избори, той даде на посланика нещо в замяна. Не много и определено не толкова, колкото той искаше (приемането на идеята за избори да реши съдбата на островите), но все пак бе нещо. Общите позиции бяха оповестени за пореден път от двете страни, преди сутрешното прекъсване на разговорите да даде на всеки възможност да се отпусне.

На терасата беше студено и ветровито. Както досега, Адлер и посланикът се оттеглиха в два противоположни края на терасовидния покрив, който през лятото представляваше ресторант на открито, а членовете на техните делегации се смесиха, за да проучат възможностите, в които съответните им началници не биваше да изглеждат пряко замесени.

— Не отстъпихте кой знае колко — подхвърли Нагумо, докато отпиваше от чая си.

— Имате късмет, че получавате и толкова, но пък знаем, че не всички в правителството ви подкрепят действията, които предприехте.

— Да, аз ти го казах.

Крис Кук се пребори с порива да се огледа за подслушвачи. Би било прекалено театрално. Вместо това той пийна от чашата си, загледан на югозапад към центъра „Кенеди“.

— Осъществихме неофициални контакти.

— С кого?

— С Кога — прошепна Кук. Щом Адлер не можеше да играе както трябва, то поне той можеше да го стори.

— Аха. Да, той е човекът, с когото би било най-логично да се говори.

— Сейджи, ако изиграем картите си правилно, накрая и двамата може да станем герои. — И това би било идеалното разрешение за всички, нали?

— Какви контакти по-точно? — поинтересува се Нагумо.

— Зная само, че са много непостоянни. А сега трябва да те питам нещо. Кога ли е лидерът на опозицията, на която докладваш?

— И той участва, естествено. — Получи наистина идеална информация. Американците не отстъпваха почти нищо и причината вече бе ясна: надяваха се, че нестабилната парламентарна коалиция на Гото ще рухне под общото въздействие на времето и несигурността. Единственото, което той трябваше да стори, беше да прекърши американския дух и така да извоюва исканата от родината му позиция… Да, наистина елегантно. А и предвиждането на Крис за героичния край щеше да е наполовина вярно, нали?

— Има ли и други? — попита Кук.

Отговорът беше предвидим и машинален:

— Има, разбира се, ала не смея да ти разкрия имената им. — Сега Нагумо обмисляше сценария. Щом американците разчитаха на политическа подривна дейност в страната му, то това значеше, че военните им способности са слаби. Каква прекрасна новина!

 

 

Първият „танкер“ КС-10 излетя от „Елмендорф“ и се скачи с транспортния С-5 малко на изток от Ноум. Бяха нужни няколко минути, за да намерят достатъчно спокоен въздух за маневрата, и дори тогава беше рисковано осъществяването на сигурно най-неестественото явление, познато на човека: два самолета от по неколкостотин тона, свързващи се във въздуха като пеперуди-еднодневки. Операцията бе още по-опасна поради факта, че пилотът на самолета С-5 на практика не виждаше нищо повече от носа на танкера, а трябваше да лети в сгъстена формация двадесет и пет минути. И най-лошото: опашният двигател на тримоторния КС-10 изхвърляше изгорелите си газове право в Т-образната опашка на въпросния „Галъкси“, с което създаваше силни и непрестанни вибрации, изискващи постоянни корекции в курса. „Ето защо ни плащат толкова много“ — помисли си летецът, докато се потеше в авиаторския си гащеризон. Най-сетне резервоарите бяха напълнени догоре и самолетите се разделиха. Транспортният плавно пикира, а снабдителният сви надясно. На борда на „Галъкси“ стомасите на екипажа се успокоиха, когато самолетът пое курс на запад към Беринговия проток. Още един „танкер“ скоро щеше да излети от Шемия и също щеше да навлезе в руска въздушна територия. Без те да знаят, друг американски самолет вече бе направил същото, оглавявайки тайното шествие към едно място, отбелязано на американските карти за аеронавигация като Верино — град на транссибирската железопътна линия, построена в началото на века.

 

 

Новият кърмови двигател най-после бе поставен след най-дългия и напрегнат механичен ремонт, който командирът бе виждал, или поне така му се стори. От вътрешната страна на корабния корпус лагерите бяха подновени и уплътненията поставени наново из цялата двигателна шахта. Стотина мъже и жени се трудеха над този елемент. Екипът от инженери имаше двадесетчасов работен ден, малко по-дълъг от смените, наложени на цивилните работници в корабостроителницата, които управляваха тежките съоръжения около огромния бетонен сандък. Те скоро щяха да се заемат с последната задача. Гигантската рамка на подемния кран вече местеше новия лъскав винт към далечния край на вала. Девет метра в диаметър и прецизно балансиран, след още два часа той щеше да бъде неразделна част от това, което скоро щеше да стане най-скъпият в света двувинтов кораб.

 

 

Репортажът на Си Ен Ен съвпадна с настъпването на зората. Райън забеляза, че кадрите са заснети от другата страна на пристанището. Репортерката държеше микрофона пред лицето си, а в долния десен ъгъл на екрана имаше надпис „пряко“. Тя заяви, че в Пърл Харбър нямаше нищо ново.

— Както виждате, американските самолетоносачи „Ентърпрайс“ и „Джон Стенис“ си стоят в сухия док зад мен. Възстановяването на два от най-скъпите бойни кораби, правени някога, сега зависи от армия от работници, и ще отнеме…

— Месеци — допълни Райън. — Продължавайте да им го повтаряте.

Осведомителните програми на другите телевизионни мрежи скоро щяха да излъчат същата информация, но той разчиташе именно на Си Ен Ен. Източника за информация на целия свят.

 

 

„Тенеси“ се потапяше, след като преди няколко минути мина край шамандурата. Два хеликоптера за борба с подводници бяха излетели след нея, виждаше се и разрушител от клас „Спруанс“, който провеждаше ускорено учение и с мигащ сигнал приканваше подводницата да мине близо до борда й за бързо тренировъчно засичане.

Петима военни от американската армия се бяха качили на борда й точно преди да отплава. Разпределиха ги според чиновете им. Офицерът, който бе старши лейтенант, получи койка, в която щеше да спи ракетен специалист, ако ракетоносната подводница имаше такъв товар. Старшият разузнавач, имащ ранг главен старшина, получи място в кубрика на старшините. Останалите бяха настанени при матросите. Първата точка от дневния ред бе да им се раздадат нови обувки с гумени подметки, което се придружаваше от лекция за това колко е важно да пазят тишина.

— Защо? Какво толкова? — попита старшият разузнавач, докато оглеждаше койката си, разположена сред тези на старшините, и се чудеше дали нямаше да му е по-удобно да спи в ковчег, ако доживееше да опита.

Дум!

— Ето защо — отговори му помощникът на един от старшите електротехници. Вярно, не потрепери, ала добави: — Така и не свикнах с този звук.

— Господи! Какво беше това, по дяволите?

— Сонар SQS-53 от разрушител. А щом се чува толкова силно, значи те вече знаят, че сме тук. Жълтурите също имат такива, сержанте.

— Просто го зарежи — обади се главният сонарен оператор от поста си пред тях. Той стоеше зад един новак и се вглеждаше в монитора. Новото подобрение на софтуера несъмнено правеше системата „Преъри Маскър“ много по-лесна за засичане, особено ако знаеш, че небето над нея е синьо и няма причина да се смята, че буреносни облаци засипват с дъжд повърхността.

— Паднахме му в ръцете, шефе.

— Само защото командирът му позволи да ни следи известно време. Пък и няма да пускаме повече гювеч.

 

 

Верино беше поредната бивша база за мигове в местност, където имаше безброй такива. Точно тези, от които руснаците се притесняваха, бяха сега обща мишена. Летецът си помисли, че оттук те биха могли да нападнат Япония или Китай, или пък да отблъснат атака от тези страни в зависимост от това кой е параноичен и кой е вбесен в даден политически момент. Той никога преди не беше идвал насам и въпреки промените в отношенията между двете държави не бе очаквал нищо повече от, да речем, приятелско посещение в европейската част на Русия, каквито американските ВВС периодично правеха. А ето, сега един прехващач „Сухой“-27 беше на хиляда метра от него, носеше истински ракети и в главата на пилота вероятно минаваха някои своенравни мисли като: „Боже, каква голяма мишена!“ Двата несъизмерими самолета се бяха скачили преди час, тъй като нямаше време да осигурят рускоговорещ авиатор за мисията, а не искаха да рискуват с английско бърборене по честотите за въздушен контрол. И така, транспортният самолет следваше изтребителя, също както овчарско куче послушно би се влачило след териер.

— Писта на хоризонта — отбеляза уморено вторият пилот. Последва обичайното за ниски височини тресене, което се засили, когато спуснаха предкрилките и колесниците и нарушиха въздушното течение. Въпреки всичко приземяването вървеше рутинно, докато точно преди да кацне, пилотът не забеляза два С-17 на рампата. Значи той не управляваше първия американски самолет, посещаващ това място. Може би пилотите на другите два самолета можеха да му кажат къде да си отпочинат той и екипажът.

 

 

Самолетът на японските авиолинии 747 се издигна със запълнени до едно места, остави Канада зад себе си и се насочи на запад срещу господстващите над Тихия океан ветрове. Капитан Сато не бе сигурен какво би трябвало да чувства в тази ситуация. Както винаги, беше доволен, че връща толкова много свои сънародници в родината, ала също така имаше чувството, че бягат от Америка, и изобщо не бе убеден, че това му харесва. Синът му го уведоми за улучените бомбардировачи В-1, така че, щом страната им можеше да осакати два американски самолетоносача, да унищожи две от уж непобедимите им подводници и най-сетне да извади от строя един-два от прехвалените им стратегически бомбардировача, тогава какво имаше да се страхуват толкова от тези хора? Сега въпросът беше само да изчакат реакцията им. Вдясно видя очертанията на друг самолет 747, летящ пък под знака на авиокомпанията „Нортуест/KLM“ и връщащ се от Япония, несъмнено пълен с американски бизнесмени, които действително бягаха. Не че имаше от какво да се страхуват. Той реши, че вероятно изпитваха срам. Мисълта му достави удоволствие и Сато се усмихна. Останалата част от маршрута бе лесна. Осем хиляди и петстотин километра, равняващи се на девет часа и половина полет, ако беше прочел правилно прогнозата за времето, и тези триста шестдесет и шест пътници щяха да видят в родината си една възродена страна, която неговият син и брат бранеха. Когато му дойдеше времето, те щяха да се върнат в Северна Америка с по-изправена и по-горда осанка, която щеше да подобава на хора, представящи нацията му. Съжаляваше, че вече не е част от армията, която щеше да им осигури отново първото място, ала бе сгрешил твърде отдавна, за да поправи грешката си сега. Така че той щеше да изиграе малката си роля за великата промяна на историята, управлявайки възможно най-умело самолета си.

 

 

Новината стигна до Ямата рано сутринта в деня, на който планираше да се върне в Сайпан, за да започне кампанията си за губернатор на острова. Той и колегите му я научиха от държавните служби. Всичко, което стигаше до Гото и до външния министър, сега директно се получаваше и при тях. Съвсем не беше трудно. Страната се променяше и бе време хората, притежаващи истинската власт, да получат отношението, което наистина заслужаваха. С течение на времето това щеше да се изясни на обикновените хора, а дотогава те щяха да знаят кой е от значение в тази държава, както бюрократите го виждаха още сега, макар с известно закъснение.

„Кога, предател такъв!“ — помисли си индустриалецът. Не беше напълно неочаквано. Бившият министър-председател имаше такива глупави идеи като чистота на държавния апарат и необходимост да се търси одобрението на обикновените работещи хора. Съвсем типично за възгледите му бе да изпита глупава носталгия по нещо, което преди всичко изобщо не е съществувало в действителност. Несъмнено политическите фигури се нуждаеха от напътствията и подкрепата на хора като самия него. Несъмнено беше нормално те да показват нужната и нелишена от достойнство почит към управляващите ги. Какво друго правеха те, освен да работят, за да запазят благоденствието, което други, като Ямата и съмишлениците му, бяха положили толкова усилия да донесат на родината си. Ако Япония разчиташе на правителството да се грижи за обикновените хора, докъде биха стигнали? Ала всички онези като Кога си имаха идеали, които не водеха доникъде. Колкото до масите, какво знаеха те? И какво правеха? Знаеха и вършеха онова, което по-високопоставените им казваха, и по този начин, като приемаха социалното си положение и работеха над възложените им задачи, те бяха извоювали по-добър живот за себе си и за нацията си. Не беше ли съвсем просто?

Не е като да бяха в класическия период, когато страната била управлявана от наследствена аристокрация. Тази система от правила била достатъчна в продължение на две хилядолетия, ала тя не подхождаше на промишлената епоха. Аристократичната кръв се разреждаше от увеличилото се високомерие. Не, групата на съдружниците му се състоеше от хора, завоювали своето място и власт, като първоначално са служили на други с по-ниски длъжности, а сетне чрез индустрия, интелект и, трябваше да признае, късмет бяха започнали да упражняват влияние, спечелено с качества. Именно те направиха от Япония това, което представляваше сега. Те, които измъкнаха една малка островна нация от разрухата и й дадоха промишлено превъзходство. Те, които унизиха една от световните „велики“ сили, скоро щяха да унизят и друга и междувременно родината им щеше да оглави световния ред благодарение на тях. Щяха да постигнат всичко, което тъпите военни като Тоджо^[1] не бяха успели да сторят.

Явно бе, че единствените правилни действия за Кога бяха да не се пречка или да се примирява — нещо, на което Гото се научи. Той обаче не правеше нито едното, нито другото. А ето че сега замисляше да отнеме на страната си историческата възможност да постигне истинско величие. И защо? Понеже тя не отговаряше на глупавите му естетически разбирания за добро и зло или пък защото бе опасно, сякаш истинските постижения не ставаха винаги при известен риск.

Да, Ямата не можеше да позволи това да се случи. Той посегна към телефона, за да се обади на Канеда. Най-добре щеше да е да уреди въпроса в тесен кръг. Можеше да привикне и с упражняването на лична власт. Дори на Гото това би могло да се стори противно.

 

 

В завода в Нортроп самолетът получи прякора „броненосец“. Въпреки че конструкцията му беше толкова плавна, че природата спокойно можеше да е дала формата му на някоя прелетна морска птица, външният вид на бомбардировача В-2А малко лъжеше. Тъмносивата смес, изграждаща видимата му повърхност, представляваше само част от прикриващите технологии, монтирани в самолета. Вътрешната метална структура бе ъгловата и сегментирана като окото на насекомо, за да може по-добре да отклонява радарните вълни в посока, различна от източника им, който се надяваха да сразят. Елегантният корпус имаше за основна цел да намали челното съпротивление и по този начин да увеличи пробега без презареждане. И наистина се получаваше.

Във военновъздушната база „Уайтман“ в Мисури 509-а бомбардировъчна ескадрила водеше спокойно съществуване години наред, като се впускаше в учебните си бойни задачи без шумни демонстрации. Бомбардировачите, конструирани първоначално с цел да проникват през съветската противовъздушна отбрана и да откриват подвижни междуконтинентални ракети за избирателно унищожение (пилотите им добре знаеха, че това е една нереална задача), наистина можеха да минат незабелязано през почти всяка отбрана. Или поне така се смяташе доскоро.

— Голям е, мощен е и унищожи един наш В-1 — съобщи един офицер на оперативния им командир. — Най-после го разгадахме. Представлява сфазирана радарна група. Няма проблеми с честотите и може да действа в огневи режим. Според бомбардировача, който се добра до Шемия — той продължаваше да краси единствената писта на острова, докато техници се мъчеха да го поправят дотолкова, че да се върне в Аляска, — ракетата дошла от една посока, а радарните импулси от друга.

— Хитро — подхвърли полковник Майк Захариас. Веднага ставаше ясно: японците бяха развили руската идея с крачка напред в технологично отношение. Докато руснаците бяха създали изтребители, ефикасно направлявани от наземни пунктове, Япония бе разработила техника, по която изтребителите да останат напълно невидими дори когато изстрелват ракети. Това представляваше проблем даже за бомбардировачите В-2, чиито системи „Стелт“ бяха пригодени да мамят дълговълнови търсещи радари и високочестотни следящи и насочващи радари. Системата „Стелт“ беше продукт на техниката, не на магията. Един въздушен радар с такава голяма мощност и гъвкавост по, отношение на честотите просто можеше да улови достатъчно отразени от бомбардировачите импулси, за да превърне заплануваната мисия в самоубийство. Колкото и бърз и маневрен да бе, В-2 си оставаше бомбардировач и следователно лесна мишена за всеки модерен изтребител. — А коя е добрата новина?

— Ще си устроим още няколко игрички с тях и ще се опитаме да усетим по-добре възможностите им.

— Баща ми си играел така с ракети земя-въздух. Накрая си изпросил продължителен престой в Северен Виетнам.

— Е, в момента съставят и план Б — подхвърли разузнавачът.

 

 

— Ех, че хубаво — възкликна Чавес.

— Не беше ли ти този, на когото не му харесва да е шпионин? — попита Кларк, докато затваряше преносимия си компютър, след като изтри предварително бойните инструкции. — Мислех, че искаш да се върнеш към полувоенните задължения.

— Ама и аз имам една уста… — Динг се паркира на пейката в парка.

— Извинете — обади се някой друг. Двамата агенти на ЦРУ вдигнаха глави и видяха униформен полицай, в кобура на чийто военен колан имаше пистолет.

— Здравейте — поздрави с усмивка Джон. — Приятна сутрин, нали?

— Да, така е — отвърна полицаят. — Токио много ли се различава от Америка?

— Различава се и от Москва по това време на годината.

— Москва ли?

— Ние сме руски журналисти. — Кларк бръкна в сакото си и извади паспорта.

Ченгето разгледа документа и му го върна.

— Много по-студено ли е в Москва по това време?

— Много — потвърди с кимване Кларк.

Униформеният служител се отдалечи, задоволил пристъпа си на любопитство за днес.

— Не бъди толкова сигурен, Иван Сергеевич — каза Динг, когато ченгето си отиде. — Тук също може да застудее много.

— Мисля, че винаги можеш да получиш друга задача.

— И да пропусна цялата забава тук?

Двамата мъже станаха и се отправиха към колата си. В жабката й имаше карта.

 

 

Служителите от руските ВВС във Верино също изпитваха съвсем естествено любопитство, но американците не правеха нищо, за да го задоволят. Сега в базата им имаше над сто души американски персонал, настанен в най-хубавите казармени помещения. Трите хеликоптера и две каравани бяха вкарани в хангари, построени по принцип за изтребители МиГ-25. Транспортните самолети бяха прекалено големи за там и все пак бяха вкарани в хангарите дотолкова, доколкото техните размери позволяваха, като опашките им стърчаха навън, но те спокойно можеха да бъдат сбъркани с ИЛ-86, каквито от време на време кацаха тук. Руските наземни служби очертаха надеждни граници, които не позволяваха никакъв контакт между служителите от военновъздушните сили на двете страни — истинско разочарование за руснаците.

Двете каравани в най-източния хангар имаха електронна връзка чрез дебел, черен коаксиален кабел. Друг кабел водеше навън до портативно съоръжение за спътникова връзка, защитено по същия начин.

— Добре, да започваме — рече някакъв сержант. Един руски военен гледаше (протоколът изискваше американците да пуснат някого при себе си, а този някой в случая несъмнено бе разузнавач) как приличният на клетка за птици образ на компютърния монитор се върти като грамофонна плоча. Сетне картината мина перпендикулярно на вертикалната ос, сякаш прелиташе над постоянния образ. — Възприе го — отбеляза сержантът, излезе от прозореца на монитора и натисна бутона за инсталиране, за да прехвърли данните до трите бездействащи хеликоптера.

— Мога ли да попитам какво направихте току-що? — обади се руснакът.

— Инструктирахме компютрите какво да търсят, сър. — Отговорът нямаше никакъв смисъл за руснака, макар че бе верен.

Дейността във втората каравана беше по-лесна за разбиране. Висококачествени снимки на няколко високи здания бяха проучени и дигитализирани, местоположението им залегна в програмата с разлика от най-много няколко метра и после ги сравниха с други фотографии, заснети от много високо, най-вероятно от спътникови камери. Агентът се надвеси повече, за да усети по-добре контрастността на образа, и донякъде подразни най-старшия от американците, обаче той имаше заповеди да не предприема никакви действия, които биха могли да обидят някак руснаците.

— Прилича на жилищна сграда, нали? — попита руснакът с искрено любопитство.

— Да, прилича — отговори американецът и кожата му настръхна въпреки гостоприемството, с което всички бяха посрещнати тук. Каквито и да бяха нарежданията, бе тежко углавно престъпление да се показват такива неща на всеки, нямащ нужното разрешение, даже да е американец.

— Кой живее там?

— Не зная. — „Защо не може този тип просто да се махне?“

Вечерта останалите американци вече бяха станали и се раздвижваха. С непонятно чорлава коса, неприличащи изобщо на войници, те започнаха да тичат по границите на главната писта. Няколко руснаци се присъединиха и се почна нещо като надбягване, тъй като двете групи тичаха под строй. Започналото в приятелски тон състезание скоро се ожесточи. Бързо стана ясно, че американците съставляваха елитна войска, непривикнала да я превъзхождат в каквото и да било, в замяна на което руснаците имаха самочувствието на домакини и бяха по-приспособени към климата. „Спецотряд“ скоро шепнеха руснаците задъхано и тъй като се намираха в скучна база с несантиментален командир, бяха в достатъчно добра форма и след десет километра се държаха на ниво. След това двете групи се смесиха за достатъчно време, та да осъзнаят, че езиковите прегради спъваха разговора, въпреки че напрегнатостта на посетителите им се долавяше съвсем ясно и без думи.

 

 

— Странни неща — рече Чавес.

— Просто имаме късмет, че са избрали това място. — Джон си помисли, че всичко пак опираше до сигурността. По същия принцип изтребителите и бомбардировачите в Пърл Харбър бяха скупчени заедно, за да се предотврати саботаж или друга подобна глупост, дължаща се на лоша преценка на разузнаването. Друг възможен фактор беше удобството да се поддържа само едно място, ала първоначално те не са били разпределени в тази база и затова хангарите не бяха достатъчно големи. В резултат на това шест самолета Е-767 стояха направо на открито на три километра разстояние и лесно можеха да бъдат разпознати по странната им форма. Нещо повече: страната беше твърде пренаселена, за да бъде базата напълно изолирана. Същите фактори, поради които градовете се разполагаха на равни места, налагаха и летищата да бъдат там, но градовете се бяха разраснали първи. Наоколо гъмжеше от сгради за леката промишленост и, общо взето, правоъгълната въздушна база я опасваха магистрали от всички страни. Следващият логичен ход бе да разберат по дърветата посоката на вятъра. Северозападен вятър. Приземяващите се самолети щяха да идват от югоизток. След като вече знаеха това, трябваше да си намерят висок и сигурен пост.

 

 

Сега вече използваха всичко. Нискоорбитните разузнавателни спътници също събираха сигнали, определяйки патрулните координати на разузнавателните самолети — не толкова точно, колкото можеха да го направят самолетите за електромагнитно разузнаване, ала далеч по-безопасно. Следващата стъпка щеше да е включването на подводници в операцията, но някой ги предупреди, че това можеше да отнеме време. Нямаха кой знае колко подводници, а онези, които им бяха останали, си имаха работа. Не че правеха откритие. Електронният военен потенциал укрепваше и макар не всичко, което специалистите по електромагнитно разузнаване откриваха, да беше хубаво, те поне получаваха данните, по които хората от оперативния отдел можеха да съставят някакъв план. Засега бяха проследени с точност постоянните траектории, използвани от трите обикалящи в кръг Е-767. Ден след ден те като че ли оставаха сравнително непроменени. Незначителните ежедневни отклонения можеха да се дължат както на местните ветрове, така и на какво ли не, затова бе необходимо те да изпращат информацията до своите центрове за ръководене на въздушното движение. А това също бе добра новина.

 

 

Средно скъпият хотел беше повече, отколкото можеха обикновено да си позволят, но въпреки всичко той се намираше точно под пътя за писта тридесет две, вляво на съседната военновъздушна база. „Шумът вероятно е толкова нормален за страната, че хората просто го пресяват“ — помисли си Чавес, като си спомни непрестанната улична врява около хотелчето им в Токио. Администраторът ги увери, че в задната част е по-хубаво, обаче не можа да им предложи нищо по-добро от ъглова стая. Истински дразнещият шум се усещаше в предната част на хотела: пистата свършваше само на половин километър от входната врата. Излитанията бяха тези, които наистина разклащаха всичко. При кацанията можеше да се спи далеч по-лесно.

— Не съм сигурен дали ми харесва — подхвърли Динг, когато стигнаха до стаята.

— Кой е казал, че трябва да ни харесва? — Джон премести един стол до прозореца и пое първото дежурство.

— Това е, като да извършиш убийство, Джон.

— Да, сигурно е така. — Гадното бе, че Динг имаше право, ала някой друг беше казал, че не е така, и само това имаше значение. Донякъде.

 

 

— Няма ли други възможности? — попита президентът Дърлинг.

— Не, сър, поне аз не виждам такива. — На Райън за пръв път му се случаваше такова нещо. В известен смисъл той бе успял да предотврати една война. Беше сложил край на една „мръсна“ операция, която сигурно би навредила страшно много на родината му политически. А ето че сега щеше да започне такава… „Е, не съвсем“ — каза си той. Друг започна тази война, но колкото и справедлива да бе реакцията им, не изпитваше особено удоволствие от онова, което се готвеше да извърши. — Те няма да отстъпят.

— Така и не разбрахме как стана — рече тихо Дърлинг, като съзнаваше, че е прекалено късно за такива мисли.

— И за това вероятно съм виновен аз — отвърна му Райън, който чувстваше, че е негов дълг да поеме вината. В крайна сметка националната сигурност беше неговото поле на действие. Щяха да умрат хора заради нещата, които обърка, както щяха да умрат хора и ако постъпеше правилно. Колкото и много власт да се упражняваше от този кабинет, в действителност нямаха избор, нали?

— Ще се получи ли?

— Сър, това е нещо, което сами ще видим.

 

 

Оказа се по-лесно, отколкото очакваха. Три от тромавите двумоторни самолети се отправиха в колона към края на пистата, откъдето един след друг се сблъскаха с ветровете на северозапад, спряха се, пуснаха двигателите на пълна мощност, върнаха малко назад, за да проверят дали моторите няма да пламнат, и когато това не стана, пак превключиха на пълна мощност, но този път освободиха спирачките и ускориха за двойното превъртане през крило, характерно за излитането. Кларк погледна часовника си и разгъна една пътна карта на Хоншу.

 

 

Беше нужно само едно телефонно обаждане. Търговският клон на самолетна компания „Боинг“ разпространи предупреждение за повреда в системата за автоматично приземяване на техните пътнически самолети 767. Неизправност от неизвестен произход била повлияла на крайната фаза преди кацането на пътнически самолет в Сейнт Луис и до определяне на естеството на дефекта диспечерите се умоляваха да отстранят тази функция от системите за направление на полети до второ разпореждане. Заповедта бе изпратена чрез електронна поща, телекс и препоръчани писма до всички обслужващи лица на самолетите 767.