Том Кланси
Дълг на честта (44)

42.
И УДАРИ „СВЕТКАВИЦА“

— Вие нормален ли сте? — попита Шеренко.

— Помислете си — каза Кларк, който отново се намираше в руското посолство. — Искаме политическо разрешение на проблема, нали? Тогава Кога е най-добрата ни възможност. Вие ни казахте, че не правителството го е прибрало на топло. Кой остава? Той сигурно е точно там. — По една щастлива случайност можеха дори да видят сградата от прозореца на Шеренко.

— Възможно ли е да се направи? — поинтересува се руснакът с опасението, че американците ще поискат той да им осигури помощ, което бе съвсем неподходящо да се очаква от него.

— Съществува известен риск, но няма голяма вероятност да е качил цяла армия там. Не би го държал на това място, освен ако не иска всичко да мине тихо. Предполагам, че са пет-шест човека максимум.

— А вие сте двама! — настояваше Шеренко.

— Както казват хората — подхвърли Динг с изключително парадна усмивка, — нищо работа.

Значи старото досие в КГБ бе вярно. Кларк не беше истински разузнавач, а полувоенен агент и същото важеше за дръзкия му млад партньор, който през повечето време просто си седеше и зяпаше през прозореца.

— Не мога да ви предложа никакво съдействие.

— Ами оръжия? — попита Кларк. — Да не искате да ми кажете, че тук няма нищо, което можем да използваме? Каква резидентура е това? — Знаеше, че руснакът щеше да проточи нещата. Колко жалко, че тези хора не бяха обучени да поемат инициативата.

— Трябва ми разрешение, преди да направя каквото и да било.

Кларк кимна и се поздрави за точното предположение. Той разтвори преносимия си компютър.

— На нас също. Вие получете своето, а аз ще се погрижа за моето.

 

 

Джоунс смачка цигарата си във флотския алуминиев пепелник. Пакетът беше забутан в едно от чекмеджетата на бюрото, вероятно в очакване на точно такъв случай. Когато започнеше война, правилата за мирно време отиваха в боклука. Бе лесно да се поддадеш на старите навици и особено на лошите… Всъщност войната беше именно това, нали? Забеляза също, че адмирал Манкузо е на границата да си изпроси една цигара, и затова се погрижи филтърът да се подава почти изцяло от пакета.

— С какво разполагаш, Рон?

— Отделиш ли достатъчно време на тази машинка, получаваш резултати. С Бумър чоплихме данните цяла седмица. Започнахме с корабите. — Джоунс се придвижи до морската карта. — Проследихме траекториите на разрушителите…

— Чак от… — прекъсна го капитан Чембърс и веднага бе скастрен.

— Да, сър, чак от средата на Тихия океан. Минавах от широк в тесен обхват, проверявах времето и ги проследих. — Той посочи силуетите, забодени на картата.

— Чудесно, Рон, обаче си имаме спътникови снимки за тази работа — изтъкна командващият тихоокеанските подводници.

— Прав ли съм тогава? — поинтересува се цивилният.

— Близо си до истината — призна Манкузо, след което посочи другите фигури, забодени на стената.

— Да, Барт, точно така. Щом измислих как да проследя разрушителите, започнахме да се занимаваме с подводниците. И познай какво стана? Все още мога да сгащвам онези педали, когато си подават шнорхелите. Ето ти и патрулната линия. Засичаме ги по моя сметка в около една трета от времето и координатите им са сравнително постоянни.

На картата на стената се виждаха шест стабилни контакта. Тези силуети бяха в окръжности с диаметър между тридесет и петдесет километра. Върху други два имаше въпросителни.

— Така все още остават няколко, за които не се знае нищо — подчерта Чембърс.

— Така е. — Джоунс кимна. — Но засякох шест със сигурност, може би осем. Не можем да направим хубав профил на японското крайбрежие. Прекалено далеч е. Улавям траекториите на търговски кораби, сновящи напред-назад между островите, ала това е всичко. Също така засичам голям двувинтов кораб, насочил се на запад към Маршалските острови, а и тази сутрин случайно забелязах, че единият от сухите докове оттатък пътя е празен.

— Това е тайна — подчерта Манкузо и се усмихна спокойно.

— Е, господа, ако бях на ваше място, бих предупредил „Стенис“ да се пази от тази линия от подводници SSK. Може би ще решите да пуснете първо подводниците в трънаците, за да ги разчистят, така да се каже.

— Можем да го направим, обаче се тревожа за останалите — призна си Чембърс.

 

 

— „Контрол“, тук „Сонар“.

— „Контрол“ слуша. — Лейтенант Кен Шоу бе поел средната вахта.

— Възможен сонарен контакт, курс нула-шест-нула… вероятно подводница… Контактът е много неясен, сър — докладва главният сонарен оператор.

Строгата дисциплина се поддържаше механично след всичките учения, които проведоха при плаванията си от Бремертън и Пърл. Наблюдателният екип в огневия отсек веднага започна да проследява траекторията. Операторът на анализатора за вълнови траектории черпеше данни направо от хидролокаторната апаратура и въз основа на тях се опитваше да определи вероятното разстояние до целта. На компютъра му трябваше само секунда.

— Получаваме пряк сигнал, сър. Разстоянието е под двадесет хиляди метра.

Дъч Клагет не беше заспал истински. Както всички командири, преди малко той лежеше на койката си със затворени очи и дори бълнуваше някакви безсмислени и объркващи глупости за това как лови риба на плажа, докато рибата е в пясъка зад него и се промъква откъм гърба му, когато дойде повикването от сонарното отделение. Кой знае как се разбуди напълно и сега се намираше в торпедния отсек, бос и по долни гащи. Надникна в помещението, за да установи дълбочината, курса и скоростта, след което се отправи към поста на хидроакустиците, за да погледне лично апаратурата.

— Слушам ви, старшина.

— Ето тук, на шестдесетте херца. — Главният старшина почука по монитора с маркера си. Сигналът идваше и си отиваше, идваше и си отиваше, ала непрекъснато се появяваше отново: просто поредица от точки, стичащи се по екрана, всичките на една и съща честотна линия. Местоположението се изместваше бавно отдясно наляво.

— В открито море са повече от три седмици… — разсъждаваше на глас Клагет.

— Дълъг период за една дизелова подводница — съгласи се операторът на сонара. — Може би се връщат, за да презаредят?

Капитанът се надвеси още повече, сякаш приближаването му до монитора щеше да промени нещо.

— Възможно е. Или пък просто сменя позицията си. Логично е да имат една патрулна линия близо до брега. Дръжте ме в течение.

— Слушам, капитане.

— Е? — обърна се той към наблюдателния екип.

— Първият анализ дава разстояние четиринадесет хиляди метра, основен курс на запад, скорост около шест възла.

Клагет проумя, че контактът лесно можеше да влезе в обхвата на неговите торпеда с усъвършенствани възможности. Мисията обаче не му позволяваше да предприеме нищо по въпроса. Не беше ли това върхът?

— Подгответе две торпеда — заповяда капитанът. — Щом получим ясна траектория за приятелчето ни, избягваме му на юг. Ако ни последва, опитваме се да не се изпречваме на пътя му и стреляме само ако нямаме друг избор. — Даже нямаше нужда да се оглежда, за да разбере какво е мнението на екипажа му. Долавяше промяната в начина им на дишане.

 

 

— Как ти се струва? — поинтересува се Мери Пат Фоли.

— Интересно — отговори Джак след кратко съзерцаване на факса от „Ленгли“.

— Перспективна възможност — чу се гласът на Ед Фоли. — Има обаче страхотен риск.

— Те дори не са сигурни дали е там — отбеляза Райън, докато препрочиташе съобщението. То носеше всички белези на нещата, направени от Джон Кларк. Честност. Решителност. Положително мислене. Човекът знаеше как да мисли независимо и въпреки че често бе последното звено от разузнавателната верига, той имаше навика да вижда цялостната картина съвсем ясно от тази си крайна позиция. — Трябва да поискам разрешение от „горе“.

— Да не се спънеш по пътя — посъветва го МП с усмивка, която той почти чуваше. Тя все още действаше като каубой при опасните операции. — Препоръчвам на мисията да се даде ход.

— А ти, Ед? — попита Джак.

— Рисковано е, но понякога трябва да се съгласяваш с онова, което ти казва действащият на място агент. Ако искаме политическо решение на ситуацията, трябва да има послушна политическа фигура, на която да се облегнем. Нуждаем се от човека, а този може да се окаже единственият начин да го измъкнем жив.

Съветникът по националната сигурност чу скърцането на зъби в другия край на СТЛ-6. Семейство Фоли реагираше според очакванията. По-важното бе, че бяха на едно мнение.

— Ще ви се обадя пак до двадесет минути. — Райън вдигна нормалния си телефон. — Трябва да се видя с Шефа веднага — каза той на секретаря на президента.

 

 

Слънцето изгряваше за поредния горещ и безветрен ден. Адмирал Дъбро проумя, че започваше да отслабва. Камуфлажните панталони му стояха по-свободно от обикновено на кръста и се наложи да стегне още малко колана си. Двата му самолетоносача сега поддържаха нормални контакти с индийците. Понякога те се приближаваха достатъчно, за да ги видят с невъоръжено око, макар че по-често един от радарите на хариърите просто им правеше по някоя снимка от около осемдесет километра. Нещо по-лошо: заповедите бяха да им позволява да виждат корабите му. Защо, по дяволите, не отплаваше на изток, към проливите на Малака? Чакаше ги истинска война. Беше дошъл, защото възприемаше евентуалното индийско нахлуване в Шри Ланка като лична обида. Обаче Шри Ланка не бе американска територия за разлика от Марианските острови, пък и Дейв Сийтън не разполагаше с други самолетоносачи.

Добре де, придвижването му нямаше да е съвсем прикрито. Трябваше да мине през един от няколкото пролива, за да се върне в Тихия океан, а те до един бяха натоварени като площад „Таймс скуеър“ по обед. Съществуваше дори малката вероятност там да има подводница, ала той разполагаше със самолети за борба с тях и можеше да връхлети върху всяка подводница, опитваща се да осуети прехода му. Нарежданията обаче бяха да остане в Индийския океан и оставането му да бъде забелязано.

Естествено, слухът се носеше сред моряците. Не направи дори привидно усилие да потули нещата. При всички положения нямаше да успее, а и хората му имаха право да знаят какво става, докато очакваха да влязат в битка. Те имаха нужда да узнаят, да се наежат, да натрупат допълнителна решителност, преди да превключат от мирния начин на мислене към този на една кървава война… Но станеха ли веднъж готови, трябваше да действат. А те не правеха нищо.

Последствията за него бяха същите, както за всеки мъж или жена от бойната групировка: изпепеляващо обезсърчаване, избухливост и натрупващ се гняв. Онзи ден един от неговите пилоти на „Томкет“ бе профучал между два индийски самолета „Хариър“ на може би три метра разстояние само за да им покаже кой знае да лети и кой не. И макар че това вероятно насади страх от Бога у посетителите им, постъпката изобщо не беше професионална… Въпреки че Майк Дъбро помнеше какво е да си лейтенант, и то младши и можеше да си се представи в същата роля. Което не направи публичното мъмрене по-леко. Длъжен бе да го стори, като добре знаеше как после въпросните авиатори ще се върнат по постовете си с мърморене, че на адмиралския мостик стои един тъп изкуфелник, който няма представа какво е да се лети с изтребители, понеже „Пиките“, с които са го обучавали, сигурно са ги навивали с ключе, за да се вдигнат от кораба…

— Ако те стрелят първи, ще пострадаме — подчерта капитан Харисън, след като съобщи, че противниковият утринен патрул се е появил точно по разписание.

— Ако ни подпалят задника с някоя ракета, Ед, ще изтръбим: „Момчета, хайде да ги пометем.“ — Беше неубедителен опит да бъде духовит, но в момента на Дъбро не му бе много до шеги.

— Не и ако извадят късмет и улучат някоя от цистерните с гориво.

Ето че и началникът на операциите започваше да мисли песимистично. „Не е на добро“ — каза си командирът на бойната групировка.

— Покажете им, че не ни е все едно — нареди Дъбро.

След няколко секунди ескортиращите ги кораби включиха радарите си на огневи режим и хванаха на прицел индийските натрапници. С бинокъла си Дъбро видя, че в пусковото съоръжение на най-близкия кръстосвач със система „Егида“ има бели ракети, които бяха изстреляни с включването на радарите за осветяване на целите. Посланието бе ясно: „Не се приближавайте!“

Можеше да нареди да бъде изпратена поредната гневна телеграма до Пърл Харбър, ала на Дейв Сийтън му предстояха достатъчно неща за решаване, а и истинските решения се взимаха във Вашингтон от хора, неразбиращи проблема.

 

 

— Заслужава ли си да се направи?

— Да, сър — отговори Райън, сам стигнал до такова заключение на път за кабинета на президента. Това означаваше да изложи двама приятели на допълнителен риск, но професията им бе такава, а неговата беше да взема решенията… Е, поне отчасти. Подобни неща се казваха лесно, макар да знаеше, че заради тях щеше да спи лошо, ако изобщо успееше да заспи. — Причините са очевидни.

— А ако операцията се провали?

— Двама от хората ни ще бъдат в смъртна опасност, обаче…

— Обаче те са именно за това — предложи Дърлинг не съвсем мило.

— И двамата са мои приятели, господин президент. Ако си мислите, че ми харесва мисълта…

— Успокой се — прекъсна го президентът. — Изложили сме много хора на риск и знаеш ли какво? Като не знаеш кои са те, нещата стават по-тежки вместо по-лесни. Знам го от горчив опит. — Роджър Дърлинг заби поглед в бюрото си, във всичките административни доклади и други дреболии, които нямаха никаква връзка с кризата в Тихия океан, ала въпреки всичко трябваше да се разгледат. Съединените американски щати бяха огромно бреме и той не можеше да пренебрегне никого, независимо какво значение можеше внезапно да е придобила някоя част от тях. Дали Райън го осъзнаваше?

Джак също забеляза документите. Не беше нужно да знае какви са точно. Нито едни не стояха в папка с надпис „Поверително“. Това бяха обичайните ежедневни глупости, с които на мъжа пред него му се налагаше да се занимава. Шефът му трябваше да разпредели ума си за толкова много задачи. Изобщо не изглеждаше честно, особено за човек, който не се е стремил към този пост. Ала тук се бе намесила съдбата, а и Дърлинг доброволно прие длъжността вицепрезидент, защото характерът му налагаше да служи на останалите, което фактически важеше и за Райън. Хрумна му, че в действителност двамата си бяха лика-прилика.

— Господин президент, съжалявам за това, което казах. Вярно е, сър, че помислих за рисковете, но също така е вярно, че работата им е такава. Още повече че мисията ни е препоръчана от Джон. Идеята е негова, искам да кажа. Той е добър оперативен агент и познава както рисковете, така и потенциалното възнаграждение. Мери Пат и Ед са съгласни и също препоръчват да дадем ход на акцията. Естествено, решението трябва да вземете вие, ала препоръките ни са такива.

— За сламка ли се хващаме? — пожела да узнае Дърлинг.

— Не, сър. Евентуално за един много здрав клон.

— Надявам се, че ще бъдат предпазливи.

 

 

— О, това е направо върхът — възкликна Чавес. Руският автоматичен пистолет ПСМ беше калибър .215 и имаше по-малък диаметър даже от патроните калибър .22, с каквито американските хлапаци или поне политически неподходящите се учеха да стрелят в скаутските лагери. Това бе и стандартното оръжие на руските военни и полицаи, което като че ли обясняваше защо руските престъпни елементи изпитваха такова презрение към тамошните ченгета.

— Е, все пак носим тайното си оръжие в колата — рече Кларк, докато претегляше пистолета на ръка. Поне заглушителят щеше да подобри донякъде баланса. Поредното доказателство за нещо, което си мислеше от години: европейците понятие си нямаха от огнестрелни оръжия.

— А то ще ни потрябва. — Руското посолство все пак имаше полигон за хората от охраната. Чавес закачи една мишена на рамката и с лоста я изпрати в дъното на стрелбището.

— Свали заглушителя.

— Защо?

— Погледни го само. — Чавес го послуша и видя, че руската версия е напълнена със стоманена вълна. — Става само за пет-шест изстрела.

На полигона поне имаше заглушаващи слушалки. Кларк вкара в един пълнител осем от стеснените патрони, прицели се и стреля три пъти. Пистолетът беше доста шумен, тъй като далекобойният патрон изхвърляше мъничък куршум с изключителна скорост. Той копнееше за един автоматичен, заглушен пистолет двадесет и втори калибър. Е, поне беше точен.

Шеренко наблюдаваше мълчаливо, ядосан, че американците изпитват антипатия към оръжията на родината му, и притеснен, тъй като определено можеха да са прави. Научи се да стреля преди години и не показа голям талант. Ставаше дума за умение, което рядко се използваше от разузнавачите напук на всички холивудски филми. Очевидно обаче това не важеше за американците, понеже и двамата улучваха десетката на отдалечената на пет метра мишена, като даваха по два последователни изстрела. Когато свърши, Кларк почисти пистолета си, презареди пълнителя и взе друг, който напълни и пъхна в задния си джоб. Чавес направи същото.

— Ако някога дойдете във Вашингтон, ще ви покажем какво използваме ние — подхвърли Динг.

— Ами „тайното оръжие“, което споменахте? — попита Шеренко по-старшия от двамата.

— То е тайна. — Кларк се запъти към вратата, а Чавес го следваше по петите. Трябваше да чакат шанса си, ако можеше да се нарече така, цял ден и нервите им щяха да се опънат още повече.

 

 

Този ден в Шемия вилнееше типична за там буря. Суграшица, навявана от движещия се с петдесет възла вихър, биеше по единствената писта на базата и шумът заплашваше да наруши съня на летците изтребители. Осемте изтребителя бяха натъпкани в хангарите, за да бъдат предпазени от стихиите. Това бе особено наложително за модела F-22, тъй като още никой не беше определил окончателно какви щети можеха да нанесат природните сили на гладката му повърхност и съответно на антирадарните му характеристики. Този не бе най-подходящият момент за проверка. Според метеорологичните гении преваляванията би трябвало да преминат до няколко часа, макар че бурните ветрове спокойно можели да продължат още месец. Отвън наземните екипи се безпокояха за застопоряващите жици на „танкера“ и на самолетите със системи „Ауакс“ и се бореха с бурята в обемисти студоустойчиви облекла, за да се уверят, че всичко е добре закрепено.

За останалите аспекти на сигурността в базата се грижеше радарната система „Кобра Дейн“. Въпреки че приличаше на екрана на старо автокино, тя всъщност представляваше масивен вариант на безламповата радарна група, използвана от японските самолети Е-767 или от кръстосвачите със система „Егида“ и разрушителите на двата сражаващи се флота. Първоначално инсталиран, за да следи изпитанията на съветски ракети и да прави по-късно проучвания за „Инициативата за стратегическа отбрана“, радарът беше достатъчно мощен, че да изследва хиляди километри в космоса и стотици в атмосферата. Сега той пускаше постоянно електронни сонди и търсеше навлезли в територията им самолети, ала до момента откриваше само редовни пътнически полети, които все пак се наблюдаваха наистина много внимателно. Един изтребител „Ийгъл“ F-15E, снабден с ракети въздух-въздух, можеше да се озове във въздуха до десет минути, ако в тях забележеха и най-малката опасност.

Отегчителната рутинна процедура продължи през целия ден. Няколко кратки часа през облаците прозираше достатъчно светлина, за да се предположи, че слънцето може би, теоретично погледнато, грееше, но когато вдигнаха пилотите от сън, ефектът не би бил по-различен, ако прозорците на спалните им помещения бяха боядисани в черно, понеже дори светлините на пистата бяха изгасени, та да не би те да послужат на някой нежелан посетител за ориентир и той да намери базата в мрака.

 

 

— Въпроси?

Операцията беше запланувана бързо, ала внимателно, като участие взеха и четиримата главни пилоти. Предната нощ я изпробваха и установиха, че наистина имаше риск, но какво пък, рискове винаги е имало.

— Хей, летците на „Ийгъл“, смятате ли, че можете да се справите с това? — попита най-старшият от пилотите на изтребители „Рейпиър“. Той бе подполковник, което не му спести ироничния отговор.

— Не се тревожете, сър — рече една жена майор. — Задникът, който трябва да ударим, изглежда много апетитен. — Тя му прати въздушна целувка.

Подполковникът, който всъщност бе технически летец изпитател, откъснат от извършваните разработки върху изтребителите F-22 на 57-о бойно авиокрило във военновъздушната база „Нелис“, познаваше „старите“ ВВС само от филмите и разказите, които чуваше като новак в армията, и прие обидата в духа, в който му беше отправена. Моделът „Ийгъл“ може и да не бе неуловим, обаче беше адски коварен. Те се готвеха да се впуснат в бойна задача и рангът нямаше такова значение, каквото имаха вещината и самоувереността.

— Добре, хора — някога би казал само „господа“, — времето ни е ограничено. Да се залавяме за работа.

Екипажите на снабдителните самолети се подсмихнаха под мустак на манталитета на летците изтребители и на начина, по който жените във ВВС истински го бяха усвоили. Един от тях реши, че майорката е готина мадама. Той сподели с капитана, който щеше да седи вдясно от него, че когато се издигнеше, тя може би щеше да дойде да лети за компанията „Юнайтед“.

— Един мъж би могъл да се представи и по-зле — отбеляза помощник-пилотът от авиолиниите „Саутуест“. Танкерите излетяха двадесет минути по-късно, последва ги и един от самолетите Е-ЗВ.

Съвсем закономерно, изтребителите се вдигнаха последни. Всичките авиатори бяха облечени с негорими гащеризони за студено време и направиха нужното, за да получат спасителна екипировка, използването на каквато изглеждаше смешно по това време на годината над Северния Тих океан, ала правилата си бяха правила. Най-накрая нахлузиха космонавтските облекла, колкото и неудобни и ограничаващи да бяха. Един по един пилотите на „Рейпиър“ се отправиха към самолетите си, същото направиха и тези на изтребителите „Ийгъл“, само че двама по двама. Подполковникът, който бе ръководил мисията, демонстративно свали самозалепващата се нашивка „РЕЙПИЪР“ и я замени с кичовската емблема, която служителите в „Локхийд“ бяха измислили: силуета на оригиналния изтребител „Светкавица“ Р-38, припокрит от изящния профил на най-новата гордост на компанията и допълнително украсен с жълто-бяла мълния. „Така де, традиция“ — помисли си той, макар да знаеше, че още не е бил роден, когато и последният Р-38 с два лонжерона е бил продаден за претопяване. Помнеше обаче как участва в конструирането на първите модели американски изтребители с голям радиус на действие, използвани само веднъж по предназначение, при което един летец на име Текс Ламфие получи безсмъртие. Сега нямаше да е много по-различно от онзи ден, когато бяха над северните Соломонови острови.

Изтребителите трябваше да бъдат изтеглени на открито и още преди да запалят двигателите, всички авиатори усещаха как вятърът шиба по корпусите. Този беше моментът, в който пръстите пощипваха контролните уредни пилотите се наместваха в седалките, за да е всичко съвсем изрядно. Сетне един по един изтребителите запалиха светлините си и потеглиха към края на пистата. Наземното осветление беше пуснато отново — сини паралелни линии, простиращи се в мрака. Самолетите излетяха поотделно и на едноминутни интервали, тъй като излитането по двойки при тези атмосферни условия криеше големи опасности, а в тази нощ не можеха да си позволят излишни грешки. След три минути двете четиричленни звена се групираха над облаците, където небето бе ясно, виждаха се ярки звезди, разноцветната зора вдясно от тях, както и завеси с менящи се цветове, зелени и пурпурни отблясъци, дължащи се на звездния вятър, въздействащ върху заредените частици в горните слоеве на атмосферата. Светлинните завеси бяха както прелестни, така и символични за летците на изтребителите „Светкавица“.

Първият час мина в рутинно придвижване на югозапад на двете самолетни четворки, като предупредителните им лампички мигаха, за да им бъдат ориентири в близостта им. Когато наближиха снабдителните самолети, вече бяха проверили системите, бяха направили контролни опити с апаратурата и коремите им се бяха успокоили.

Авиаторите в танкерите, до един запасни офицери, които в цивилния живот управляваха пътнически самолети, се бяха погрижили да намерят зона със спокойни атмосферни условия, което пилотите на изтребителите оцениха, въпреки че смятаха всички други за втора класа. Минаха повече от четиридесет минути, докато заредят догоре всички резервоари, след което снабдителните самолети подновиха обиколката си, вероятно за да могат екипажите им да почерпят информация от своите вестници „Уолстрийт джърнъл“. Поне така предположиха летците изтребители, докато се насочваха пак на югозапад.

Оттук нещата се променяха. Беше време да се залавят за работа. Тяхната работа.

 

 

Разбира се, мисията водеше Санди Рихтер, защото поначало идеята беше негова, хрумна му преди месеци във военновъздушната база „Нелис“. Там се бе получило и трябваше само да разбере дали ще стане и тук. На тази карта може би залагаше живота си.

Той беше в бранша от седемнадесетгодишен, когато излъга за възрастта си и не го хванаха, тъй като бе едър и як. След време поправи официалните си документи, но при все това служеше двадесет и девета година и скоро щеше да се оттегли за по-спокоен живот. През всичките тези години пилотираше в тренажора, единствено в тренажора. Ако на някой хеликоптер нямаше артилерия, тогава предложението не го интересуваше. Започнал с използвания във Виетнам „Хуей Кобра“ АН-1, той навреме мина към по-добрия „Апах“ АН-64 и управлява такъв във втората и по-кратка за него война в небето над Арабския полуостров. Сега Рихтер запали моторите на последния хеликоптер, който щеше да пилотира, на своя „Команч“, и според бордовия дневник сложи начало на шест хиляди седемстотин петдесет и първия си час в полет.

Двата турбовитлови двигателя се задвижиха с нормалната бързина и перката се завъртя. Резервният наземен екип от рейнджъри преиграваше с единствения пожарогасител, който имаше. „Размерът му горе-долу позволява изгасяването на цигара“ — помисли си ядосано Рихтер, увеличи мощността и се вдигна. Разреденият планински въздух влияеше отрицателно на експлотационните качества, но не чак толкова, а и така или иначе скоро щеше да се спусне на морското равнище. Пилотът разклати глава както обикновено, за да се увери, че шлемът е здраво прикрепен, и се отправи на изток, като следваше гористите склонове на Ширайши-сан.

 

 

— Ето ги — каза си пилотът на водещия F-22. Първият сигнал запиука в слушалките му, веднага след което се появи съобщение на приемника, предупреждаващ го за опасности: РАДАР ЗА ВЪЗДУШНА ЗАЩИТА, ТИП J, КУРС 213. Сетне получи данни, препредадени му от разузнавателния Е-ЗВ, който стоеше в близост до контакта от достатъчно време, за да може да се проследи местонахождението му. „Караулът“ изобщо нямаше да използва радара си тази вечер: В крайна сметка предната вечер японците дадоха урок на американците, а те се нуждаеха от време за асимилирането на такива уроци… РАЗСТОЯНИЕ ДО ЦЕЛТА 2330 КИЛОМЕТРА. Все още под хоризонта спрямо японските самолети, той даде първата команда от мисията.

— „Светкавица“-водач до групата. Разделете се на формации от по двама.

Двете четиричленни звена се разделиха по двойки, разредени на по две хиляди метра. И в двата случая изтребителите F-22 бяха водачи, а следващите ги F-15E се движеха в опасна близост, за да създадат радарно препокриване. Водещият ги полковник летеше праволинейно и гладко, доколкото усъвършенстваните му умения позволяваха. Той се усмихна, когато си спомни забележката на майора. Апетитен задник, а? Тя беше първата жена, която летеше с този модел. Бе напълно невъзможно да я види, стига да решеше да се огледа. Мигащите светлини угаснаха и той се надяваше, че апаратът й за нощно виждане работи нормално. До южния Е-767 вече имаше шестстотин и четиридесет километра. Изтребителите се приближаваха натам с петстотин възла, а височината им бе десет хиляди и седемстотин метра с цел пестене на гориво.

 

 

Работното време, характерно за японските висши служители, направи влизането им по-незабележимо, отколкото би било в Америка. Във фоайето имаше някакъв мъж, ала той гледаше телевизия и Кларк и Чавес минаха така, сякаш знаеха къде отиват, пък и престъпността не беше голям проблем в Токио. Леко задъхани, те се качиха в асансьора и като натиснаха едно от копчетата, размениха изпълнени с облекчение погледи, в които скоро пак се прокраднаха опасения. Динг носеше дипломатическото си куфарче, Кларк не. И двамата бяха облечени с най-хубавите си костюми, вратовръзки и бели ризи и досущ приличаха на бизнесмени, идващи за късно вечерно съвещание по един или друг въпрос. Асансьорът спря пет етажа преди последния — място, избрано поради липсата на светещи прозорци. Кларк подаде глава, като съзнаваше, че така бегло прилича на престъпник, обаче коридорът беше празен.

Те преминаха бързо и безшумно централното крило на сградата, откриха аварийните стълби и тръгнаха нагоре. Потърсиха наблюдателни камери и пак с благодарност установиха, че на тази площадка няма такива. Кларк се огледа нагоре и надолу. Бяха сами на стълбището. Той продължи да се изкачва, като преди всяко движение се оглеждаше и ослушваше.

 

 

— Приятелчетата се върнаха — съобщи един от въздушните диспечери по интеркома. — Курс нула-три-три, разстояние четири-две-нула километра. Един… Не, два контакта в сгъстена формация. Приближаващите се самолети са военни, скорост петстотин възла — изрецитира той бързо доклада си.

— Много добре — отвърна му спокойно главният диспечер и настрои картината на екрана си, докато превключваше каналите на слушалките си. — Някакво радарно оживление на североизток?

— Никакво — отговори моментално операторът, отговарящ за електронните контрамерки. — Разбира се, той може да е някъде там и да следи предаванията ни.

— Уакаримас.^[1]

Следващият им ход бе да освободят двата изтребителя, обикалящи източно от самолетите „Ками“. И двата F-15J бяха заели позиции неотдавна и резервоарите им бяха почти пълни. Допълнително обаждане нареди да излетят още два от военновъздушната база „Читосе“. Щяха да са им нужни петнадесет минути, докато заемат постовете си, но старшият диспечер реши, че това не е проблем. Разполагаше с достатъчно време.

— Хванете ги на прицел — заповяда операторът.

 

 

— Хванахте ни вече, а? — запита се гласно полковникът. — Чудесно. — Той поддържаше същия курс и скорост, тъй като искаше те добре да разберат местоположението и намеренията му. Останалото бе най-вече въпрос на аритметика. „Изтребителите «Ийгъл» вероятно са на триста и двадесет километра, крайна скорост около хиляда. Шест минути до разделянето.“ Той погледна часовника и заповяда на очите си да претърсят небето за нещо, което да е прекалено ярко за звезда.

 

 

На последния ред стълби имаше камера. Значи Ямата беше донякъде параноичен. „Все пак даже параноиците имат врагове“ — помисли си Кларк, след което забеляза, че камерата като че ли сочеше към следващата площадка. Десет стъпала до площадката и още десет до следващата, където се намираше вратата. Реши да се спре за малко, за да помисли. Чавес завъртя топката на вратата вдясно от тях. Оказа се, че не е заключена. Кларк предположи, че противопожарните правила го изискваха. Потвърди с кимване, че е разбрал, ала въпреки всичко извади шперцовете си.

— Е, какво мислиш?

— Мисля, че бих предпочел да не съм тук. — Динг държеше в ръка светкавицата, а Джон извади пистолета си и зави заглушителя. — По бързия или по бавния начин?

Всъщност това беше единственият избор, който им се предоставяше. Едно бавно приближаване, като делови хора, които вероятно са се загубили… Не, не и този път. Кларк вдигна пръст, пое си дълбоко въздух и се понесе нагоре. Четири секунди по-късно той завъртя топката на вратата на последната площадка и я отвори рязко. Хвърли се на пода и насочи пистолета към мишената. Динг го прескочи, изправи се и се прицели със своето оръжие.

Пазачът пред вратата гледаше в другата посока, когато тази към стълбището зейна широко. Той механично се обърна, леко разтревожен, и видя едър мъж, проснал се косо на пода и като че ли насочил пистолет към него. Това го накара да посегне към своя, докато очите му фиксираха потенциалните мишени. Имаше и втори човек, който държеше нещо друго…

От такова разстояние светкавицата въздействаше почти физически. Енергията й със сила три милиона свещи превърна всичко наоколо в слънчева повърхност и в следващия момент енергийният свръхтовар нахлу в централната нервна система на мъжа по тройния нерв, който тръгва от задната част на окото, минава през основата на мозъка и се разклонява в мрежата от нерви, контролираща волевите мускули. Резултатът, също като в Африка, беше пренатоварване на нервната система на пазача. Той се строполи на пода като парцалена кукла, като потрепващата му дясна ръка все още стискаше пистолета. Светлината бе достатъчно ярка, та отразените от светлите стени лъчи да заслепят леко Чавес, но Джон се беше сетил да затвори очи и сега се втурна към двукрилата врата, която разтвори с рамо.

Виждаше се само един човек, който тъкмо ставаше от стола пред телевизора с изненадана и тревожна физиономия, дължаща се на внезапното нахълтване. Нямаше време за снизхождение. Кларк вдигна пистолета и натисна два пъти спусъка, отваряйки две дупки в челото на непознатия. Почувства ръката на Динг върху рамото си, което му даде свобода да свие надясно, вече почти тичешком. Прекосяваше бързо коридора и надничаше във всяка стая. „Кухнята“ мислеше си той. „Винаги намираш някого в…“

Така и стана. Човекът имаше почти неговия ръст и вече извадил патлака си, се отправяше към коридора, водещ до фоайето, като викаше нечие име и питаше нещо, ала неговите реакции също бяха малко бавни, оръжието му още сочеше към земята, а пред него се изправи мъж с вдигнат и готов за стрелба пистолет. Това беше последното, което виждаше в живота си. На Кларк му трябваше още половин минута, докато провери останалата част от луксозния апартамент, но намери само празни стаи.

— Евгений Павлович? — извика той.

— Ваня, насам!

Кларк се върна обратно, като същевременно хвърли бегъл поглед на двамата мъже, които уби, просто за да бъде сигурен. Знаеше, че ще запомни тези трупове, както помнеше всички останали, знаеше също, че щяха да се връщат постоянно в мислите му и че той щеше да се опитва да намери обяснение за смъртта им, както правеше винаги.

Кога седеше в стаята, невероятно блед, докато Чавес (Чехов) довършваше огледа. Мъжът пред телевизора не бе успял да освободи пистолета от кобура на рамото си. Кларк предположи, че е взел идеята от някой филм. Тези неща бяха дяволски безполезни, ако оръжието ти потрябва спешно.

— Вляво е чисто — рече Чавес, без да забравя, че трябва да говори на руски.

— Вдясно също. — Кларк си наложи да се успокои, докато гледаше човека край телевизора и се питаше кой от тези, които убиха, е бил отговорен за смъртта на Ким Нортън. Е, вероятно не беше онзи отвън.

— Кои сте вие? — запита Кога със смесица от шок и гняв, без да си спомни, че са се срещали и преди.

Преди да отговори, Кларк си пое дъх:

— Кога-сан, ние сме хората, които ви спасяват.

— Вие ги убихте! — Мъжът посочи с трепереща ръка.

— Може би ще поговорим за това по-късно. Бихте ли дошли с нас? Ние не представляваме опасност за вас, сър.

Кога не бе коравосърдечен. Кларк се възхищаваше на загрижеността му към убитите, които несъмнено не са му били приятели. Беше обаче време да го измъкнат бързо оттук.

— Кой беше Канеда? — поинтересува се Чавес. Бившият министър-председател посочи мъжа в стаята. Динг се приближи до него, за да му хвърли последен поглед, и съумя да не каже нищо, преди да обърне очи към Кларк с изражение, което само двамата можеха да разберат. — Ваня, време е да си вървим.

 

 

Приемникът му, отчитащ нивото на опасност, бавно се побъркваше. Целият екран бе в червено и жълто, женският глас му съобщаваше, че е засечен, ала в случая Рихтер смяташе, че може да прецени по-добре от компютъра. Хубаво беше да знаеш, че проклетите машинки не винаги са прави.

Самото пилотиране бе достатъчно трудно и въпреки че апахът може би притежаваше достатъчно маневреност за мисията, беше по-добре да си с RAH-66. По тялото му не личеше никакво видимо напрежение. Дългогодишната практика му позволяваше да се чувства удобно в бронираната кабина, подпрял десния си лакът на осигуреното за целта място, докато ръката му боравеше със страничния контролен лост. Главата му периодично се вдигаше към небето и очите му автоматически сравняваха истинския хоризонт с онзи, създаден от чувствителната апаратура на носа. Силуетът на Токио бе просто идеален за задачата му. Многобройните здания сигурно излъчваха всякакъв вид объркващи сигнали към самолетния радар, към който той се приближаваше, и даже най-добрата компютърна система не можеше да се справи с този хаос. Още по-хубаво беше, че имаше достатъчно време, за да направи всичко както трябва.

Щеше да измине повечето от пътя по реката Тоне, а от южната страна на реката имаше железопътна линия, по която се движеше влак, отиващ чак до Чоши. Влакът се носеше с повече от сто възла и той зае позиция точно над него; с едното око го наблюдаваше, а с другото следеше менящия се индикатор на екрана, предупреждаващ го за опасности. Поддържаше височина тридесет метра над върховете на електрическите стълбове и следваше с точност темпото на влака, застанал точно над последния вагон.

 

 

— Странна работа. — Операторът на „Ками“-2 забеляза ярък импулс, увеличен от компютърните системи, който се приближаваше към позицията на самолета му. Той се свърза по вътрешната линия със старшия диспечер. — Възможен нисколетящ, приближаващ се обект — докладва той, очерта ясно контакта и го прехвърли на апаратурата на командира на екипажа.

— Това е влак — отсече веднага човекът, като сравни координатите с насложената върху образа карта. Ето какви проблеми възникваха, когато летиш прекалено ниско с тези проклетии. Стандартният разграничителен софтуер, първоначално закупен от американците, бе преустроен, но не и до най-малките детайли. Въздушният радар можеше да засече всичко, което се движи, обаче нямаше достатъчно мощен компютър в целия свят, който да класифицира и покаже всички контакти, представляващи колите и камионите, каращи по шосетата под самолета. За да се изчисти хаосът от екраните, нищо, движещо се с по-малко от сто и петдесет километра в час не минаваше през пропусквателната компютърна система, но над сушата дори тази мярка не бе достатъчна, не и над държавата с най-добрите влакове в света. За да бъде сигурен, старшият оператор наблюдава „отметката“ няколко секунди. Да, движеше се по централната линия от Токио до Чоши. Невъзможно беше да е реактивен самолет. Теоретично погледнато, един хеликоптер би могъл да направи подобно нещо, ала ако се съдеше по слабите сигнали, вероятно ставаше разсейване от металния покрив на влака и може би частично отразяване от електрическите стълбове.

— Нагласете разграничителния софтуер на двеста километра — нареди той на хората си. Нужни бяха три секунди, докато всички го направят, след което, естествено, движещите се импулси от реката Тоун и други два по-явни земни контакта изчезнаха. Имаха си по-интересна работа, тъй като „Ками“-2 записваше „улова“ на „Ками“-четири и шест и сетне го препращаше към щаба на противовъздушната отбрана край Токио. Американците пак проучваха отбраната им и вероятно отново се мъчеха да разберат дали не могат да победят разузнавателните „Ками“ със своите модерни F-22. Е, този път нямаше да ги приемат толкова приятелски. В момента във въздуха имаше осем прехващача „Ийгъл“ F-15, по четири под контрола на двата Е-767. Ако американските изтребители се приближаха, щяха да ги накарат да си платят.

 

 

Трябваше да рискува с едно открито предаване, което въпреки закодирания канал изнервяше полковника, обаче работата му криеше опасности и при най-добрите обстоятелства.

— „Светкавица“-водач до групата. Разделете се след пет… четири… три… две… една… Сега!

Той дръпна лоста назад, с което издигна и отдалечи изтребителя си от следващия го „Ийгъл“, къпещ се от половин час в изгорелите му газове. В същото време дясната му ръка изключи радарното приемно-предаващо устройство, с което досега усилваше отразяващия се от самолета му сигнал, приеман от японския разузнавателен Е-767. Останалият зад и под него F-15Е и екипажът му, състоящ се от жени, щяха леко да пикират и да свият наляво. „Светкавица“ се издигаше бързо, като междувременно скоростта й почти спря да нараства. Полковникът освободи дюзите за по-бързо ускорение и използва възможността за странично изтласкване на самолета, за да започне решителна маневра в обратната посока, с което силно ускори раздалечаването.

Знаеше, че японският радар може да бе уловил някакви отразени лъчи от изтребителя му, а може и да не беше, но също така знаеше как функционираха радарните им системи сега. Те работеха с максимална мощност и затова получаваха всякакви лъжливи сигнали, които компютърът трябваше да класифицира, преди да ги представи на диспечерите. По същество работата му не се различаваше от тази на един жив оператор и макар да я вършеше по-бързо и ефикасно, системата не беше съвършена, което той и другите три „Светкавица“ се готвеха да докажат.

 

 

— Завиват на юг — докладва диспечерът съвсем ненужно, тъй като вече четири човека следяха напредването на приближаващите се самолети. Нито той, нито колегите му можеха да знаят, че компютърът бе засякъл няколко призрачни контакта, свиващи на север, но те бяха по-слаби от другите отразени сигнали, а и не се движеха достатъчно бързо, за да бъдат класифицирани като самолети. Даже траекториите им не наподобяваха на вероятните самолетни траектории. После положението стана по-напечено.

— Улавям активни смущения от приближаващите се контакти.

 

 

Водещата „Светкавица“ сега се издигаше почти вертикално. Това бе рисковано, понеже така обръщаше към разузнавателните Е-767 най-лесно засичащата се страна на самолета, ала също така не им показваше никакво странично движение и спокойно можеше да мине за призрачен отразен сигнал, особено в електронния хаос, създаден от мощните станции за смущения на изтребителите „Ийгъл“. След по-малко от тридесет секунди всички „Светкавици“ вече летяха плавно на височина шестнадесет хиляди седемстотин и петдесет метра. Сега полковникът отделяше голямо внимание на предупредителните системи. Ако японците го бяха уловили, те щяха да се издадат, като започнат радиолокационно търсене, за да засипят изтребителя му с радарна енергия… Но те не го правеха. Системата му „Стелт“ бе достатъчна, за да го загубят сред фалшивите импулси. Компютърът му сега улови странични „отметки“. Самолетът Е-767 беше превключил на високочестотния си огневи режим и не се целеше в него. Чудесно. Той увеличи мощността и неговата „Светкавица“ ускори до хиляда и шестстотин километра в час, а пилотът промени данните на проекционния си екран, преминавайки на огневи режим.

 

 

— Високо на един часа. Пипнах го, Санди — докладва седящият отзад авиатор. — Даже е включил предупредителните си светлини.

Влакът беше спрял на една гара в предградията и команчът го остави зад гърба си, като сега се носеше със сто и двадесет възла към крайбрежния град. Рихтер прегъна пръсти за последен път, погледна нагоре и забеляза високо над себе си мигащите лампички на разузнавателния Е-767. Вече бе почти точно под него и колкото и добър да беше радарът му, нямаше да може да го забележи право през корпуса на самия самолет… Ето, центърът на екрана, предупреждаващ го за опасности, стана черен.

— Започваме — обяви той по интеркома. После натисна газта докрай и нарочно претовари двигателите, като дръпна рязко назад страничния лост. Хеликоптерът се люшна нагоре в спираловидно движение. Единствената му истинска грижа беше температурата на двигателите. Те бяха конструирани така, че да издържат на натоварване, но сега щяха да стигнат до границата на възможностите си. На екрана на шлема му се появи предупреждение: вертикален стълб, който започна да расте и да мени цвета си почти със същата бързина, с която се променяха цифрите на индикатора за височината.

— Уха! — прошепна седящият зад него авиатор, след което сведе поглед и извика на екрана си огневите данни, за да оползотвори по-добре времето си, преди пак да насочи вниманието си навън. — Никакъв трафик.

„То се подразбира“ — помисли си Рихтер. Те не биха допуснали хора да задръстват въздуха около един толкова важен обект, което беше чудесно. Вече го виждаше ясно, когато хеликоптерът му светкавично изкачи три хиляди метра, издигащ се като изтребител, какъвто всъщност бе, независимо дали се задвижваше от перка или не.

 

 

Сега той го виждаше в мерника си, все още прекалено далеч, за да стреля по него, но беше там: ярко петно в малък правоъгълник в средата на проекционния екран над главата му. Време бе за проверка. Включи системите за светлинни ракети. Изтребителят F-22 имаше радар с МВП, тоест малка вероятност за прехващане от противника. Това му качество се оказа твърде оптимистично.

 

 

— Току-що ни удари електронна вълна — съобщи отговарящият за контрамерките оператор. — Току-що ни удари високочестотна вълна, координати неизвестни — добави той, като гледаше апаратите си за допълнителни данни.

— Вероятно е разсеян наш сигнал — рече старшият диспечер, зает сега с направляването на изтребителите към все още приближаващите контакти.

— Не, не, честотата беше различна. — Той направи нова проверка с апаратурата, ала не откри нищо друго, което да засили странното чувство, смразило току-що ръцете му.

 

 

— Предупреждавам за прегряване на двигателя. Прегряване на двигателя — натякваше му гласът, защото бордовият компютър смяташе, че той е пренебрегнал картината на екрана съвсем безочливо.

— Зная, сладурче — отвърна Рихтер.

Над пустинята Невада бе успял да постигне рязко изкачване до шест хиляди и четиристотин метра, толкова много над нормалната височина на летене на един хеликоптер, че направо се уплаши, обаче тогава въздухът беше сравнително топъл, докато тук бе по-студен. Рихтер профуча през въздушния слой на шест хиляди и сто метра с все още прилично темпо на издигане и точно тогава целта промени курса, с което започна да се отдалечава от него. Тя, изглежда, обикаляше с около триста възла, като вероятно използваше единия двигател за движеща сила, а с другия произвеждаше енергия за радара си. Не бяха го осведомили за това, обаче му се стори съвсем приемливо. Важното беше, че разполагаше с няколко секунди, за да влезе в обсега им, но огромните турбореактивни двигатели на преустроения пътнически самолет бяха съблазнителни мишени за ракетите му „Стингър“.

— В обхвата са, Санди.

— Прието. — С лявата си ръка избра типа ракета от огневия пулт. Страничните врати на вертолета рязко се отвориха. На всяка от тях бяха закачени по три ракети „Стингър“. С последно докосване до контролните уреди той извъртя хеликоптера, махна капачето от подобния на спусък ключ и го натисна шест пъти. Всичките ракети с пламък излетяха напред и се извиха под дъга нагоре към самолета, намиращ се на три километра. Като направи това, Рихтер отпусна ръчките за газта, килна носа надолу и пикира, за да охлади измъчените си двигатели. Той гледаше към земята, докато авиаторът зад него следеше напредването на ракетите.

Първата „Стингър“ изгоря и падна преждевременно. Останалите пет се представиха по-добре и въпреки че две загубиха сила, преди да достигнат целта, четири я улучиха — три в десния двигател и една в левия.

— Попадения, многобройни попадения.

Движещият се с ниска скорост Е-767 нямаше кой знае какви шансове. Ракетите „Стингър“ имаха малки бойни глави, ала предназначените за граждански полети самолетни двигатели лошо се справяха с повреди. И двата веднага загубиха мощност и този, който всъщност задвижваше самолета, излезе от строя пръв. Части от турбинните перки пръснаха защитната обшивка и се врязаха в дясното крило, с което прекъснаха контролиращите полета уреди и унищожиха аеродинамичността. Преустроеният пътнически самолет моментално се наклони надясно и не възвърна равновесието си, тъй като екипажът му бе изненадан от ненадейната катастрофа и напълно неспособен да се справи с положението. Половината от дясното крило се отдели почти веднага от самолета и радарните оператори на земята видяха как буквено-цифровият екран, отчитащ позицията на „Ками“-2, изписва аварийния код 7711 и после просто всичко изчезва.

— Окончателно го свали, Санди.

— Прието. — Сега команчът бързо губеше височина, отправил се към многобройните шумове на крайбрежието. Температурата на двигателите пак бе нормална и Рихтер се надяваше, че не им е нанесъл непоправими щети. Колкото до другото, и преди беше убивал хора.

 

 

— „Ками“-2 трку-що изчезна от ефира — докладва свързочникът.

— Какво? — попита старшият диспечер, разсеян заради задачата си да пресрещне изтребителите.

— Погрешно радиосъобщение, експлозия или нещо такова, след което връзките просто секнаха.

— Почакайте така, трябва да насоча нашите „Ийгъл“.

 

 

Полковникът знаеше, че авиаторите във всички F-15Е сигурно са изнервени. Задачата им в момента бе да служат за примамка, да изтеглят японските изтребители „Ийгъл“ по-навътре в морето, докато „Светкавиците“ минат зад тях, за да отрежат подкрепящите ги разузнавателни самолети и да затворят капана. Най-хубавото засега беше, че третият Е-767 току-що изчезна от ефира. Значи другата част от мисията бе минала по плана. За разнообразие да стане нещо хубаво. А колкото до останалото…

— Втори, тук водачът, преминаваме към действие! — Полковникът включи осветяващите радари на тридесет километра от обикалящите разузнавателни самолети. Сетне отвори вратите на оръжейното вместилище, за да даде възможност на ракетите въздух-въздух от Атлантическия изпитателен полигон да засекат набелязаните жертви. И двете имаха приемащи радари и той ги изстреля едновременно. — „Лисица“-2, „Лисица“-2 атакува Северняка с два „Унищожителя“!

 

 

С отварянето на оръжейното вместилище „Светкавиците“ веднага станаха толкова незабележими, колкото един небостъргач. На пет отделни екрана се появиха ярки импулси, както и допълнителни предупреждения за скоростта и курса на новооткритите самолети. Последвалото съобщение от отговарящия за контрамерките оператор прозвуча като решаващия глас на съдбата:

— Осветяват ни от съвсем близко, курс нула-две-седем!

— Какво? Кой? — Той си имаше свои проблеми, тъй като неговите „Ийгъл“ се готвеха да изстрелят ракети към приближаващите се американци. „Ками“-6 току-що бе превключил на огневи режим, за да могат прехващачите да стрелят без прицелване, както сториха срещу бомбардировачите В-1. Старшият диспечер си каза, че вече не може да прекъсне процедурата.

Последното предупреждение прекалено закъсня, за да има някакво противодействие. Едва на осем километра двете ракети включиха собствените си насочващи радари. Те се носеха с коефициент три плюс спрямо скоростта на звука, работещите с твърдо гориво ракетни двигатели ги приближаваха към огромната радарна цел, а ракетните снаряди въздух-въздух AIM-120, известни на специалистите като „Унищожители“, бяха едни от най-великолепните оръжия от ново поколение. Пилотът най-сетне научи новината, докато слушаше канала за контрамерки. Той извъртя самолета наляво в опит за почти невъзможно спираловидно пикиране, но разбра, че усилията му са напразни, понеже в последната секунда видя жълтия пламък на ракетен снаряд.

 

 

— Попадение — прошепна си водачът на „Светкавиците“. — До останалите „Светкавици“, тук водачът. Севернякът е свален.

— Водач, тук Трети. Южнякът е свален — чу той в отговор.

„А сега е време да избием няколко тюленчета“ — помисли си полковникът, като използва особено жестокия жаргон на ВВС. Четирите „Светкавици“ се намираха между японския бряг и осем прехващача „Ийгъл“ F-15J. Малко по към морето от тях американските F-15Е сигурно обръщаха пак към крайбрежието, включваха радарите си и освобождаваха собствените си ракети за въздушен бой. Някои щяха да поразят целите, а онези японски изтребители, които оцелееха, щяха да побягнат към дома и да се натъкнат право на четиричленната му ескадрила.

 

 

Наземните радари нямаше как да забележат въздушния бой, който се разиграваше. Беше прекалено далеч и под радарния хоризонт. Все пак засякоха един самолет, носещ се към брега, който беше от техните, ако се съдеше по кода на приемно-предаващото устройство. После той замръзна във въздуха и устройството изгасна. В щаба за въздушна отбрана данните, записани от трите свалени разузнавателни самолета не подсказваха нищо, освен че войната, започната от родината им, сега бе съвсем реална и вземаше неочакван обрат.