Серия
Джак Райън (12)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Teeth of the Tiger, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 10 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Том Кланси. Зъбите на тигъра

Редактор: Марта Владова

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ИК „Прозорец“, 2004

ISBN 954–733–376–3


„Нощем хората спят спокойно в леглата си, само защото други са готови да вършат насилие вместо тях.“

Джордж Оруел

„Това е война на незнайни воини; но нека всички да се борим с непоколебима вяра и чувство за дълг…“

Уинстън Чърчил

Къде Държавата да я поставим?

В Небето горе? Или на Земята?

Кое по-мъдро е? Човечеството да затрием

след раждането му? Или преди?

Делата тез най-свише се решават —

там, дето умниците държавници стоят…

Но има друго нещо, знаем го от опит:

Държавата свещена унищожава я война.

Свещена война, наричат я така.

 

Народът кой го води, не е важно.

Всевишният, дали?

Най-кряскащият политик, нали?

Кажете бързо как човеците да уморим?

Или по-евтино е да гласуват може би?

Нещата тези ставали са и преди,

а който в гроба е, отдавна се изпепели…

Народът свят ли? Глупости са туй!

Той роб е, знаем го ний вси!

Ръдиард Киплинг,

„Песента на Макдонъф“

ДРУГИЯТ БРЯГ НА РЕКАТА

Дейвид Грийнголд беше роден в най-американската от всички общини — Бруклин, но на неговия бар мицва[1] в живота му настъпи важна промяна. След като тържествено си каза „От днес аз съм мъж“, той отиде на семейното празненство и се срещна с някои членове на фамилията, дошли от Израел. Чичо му Мойсей беше там много преуспяващ търговец на диаманти. Бащата на Дейвид също имаше седем бижутерийни магазина за продажба на дребно, главният от които беше на Четиринадесета улица в Манхатън.

Докато баща му и чичо му разговаряха за бизнес на чаша калифорнийско вино, Дейвид се озова в компанията на своя първи братовчед Дениъл. Той беше с десет години по-голям, току-що беше започнал работа в Мосад — израелското главно външно разузнаване — типичен новобранец, който забавляваше братовчед си с разни истории. Дениъл беше отбил задължителната си военна служба при израелските парашутисти, имаше единайсет скока и дори беше участвал за малко в Шестдневната война през 1967 година. За него това беше щастлива война, без сериозни загуби за ротата му и с достатъчно убити врагове, за да му изглежда като спортно приключение — нещо като сафари за опасен дивеч, но не чак толкова опасен, чийто край напълно отговаряше на предвоенните очаквания.

Тези истории рязко се различаваха от комюникетата за хода на войната във Виетнам, които даваха всяка вечер в новините по телевизията. Ентусиазиран от току-що придобитата си нова религиозна идентичност, Дейвид веднага реши да емигрира за еврейската си родина, след като завърши гимназия. Това приключение никак не допадаше на баща му, който по време на Втората световна война беше служил във 2-ра американска бронетанкова дивизия, но то беше за предпочитане пред възможността синът му да отиде в някоя азиатска джунгла, за да се сражава във война, която нито той, нито някой от познатите му одобряваше. Така че когато завърши гимназия, младият Дейвид взе самолета за Тел Авив, без дори и да помисли да се връща. Той опресни познанията си по иврит, отби задължителната си военна служба и като братовчед си бе вербуван в Мосад.

Справи се добре с тази работа — толкова добре, че днес бе шеф на бюрото в Рим — пост, който никак не беше маловажен. Междувременно братовчед му Дениъл беше напуснал и се беше върнал в семейния бизнес, който беше много по-добре платен, отколкото заплатата на държавен служител. Ръководството на бюрото на Мосад в Рим отнемаше много от времето на Дейвид. Имаше трима назначени на постоянна длъжност разузнавачи, които събираха голямо количество информация. Част от нея идваше от агент, когото наричаха Хасан. Беше палестинец по произход, имаше добри връзки с Народния фронт за освобождение на Палестина (НФОП) и нещата, които научаваше там, споделяше с враговете си за пари — достатъчни, за да си позволи удобен апартамент на километър от сградата на италианския парламент. Днес Дейвид трябваше да прибере от него информация от един тайник.

Беше го използвал и преди — мъжката тоалетна на ресторант „Джовани“ близо до подножието на Испанското стълбище. Първо обядва с телешко по френски — тук го правеха великолепно, след което допи бялото вино и стана, за да прибере пакета. Тайникът беше под най-крайния писоар вляво — твърде артистичен избор, но имаше преимуществото, че никога не се проверяваше и не се бършеше. Там имаше залепена стоманена пластина и дори ако беше забелязана от някого, не би събудила подозрение, защото на нея бяха изписани името на производителя и един номер, който не означаваше абсолютно нищо. Приближавайки писоара, реши да се възползва от възможността да свърши това, което мъжете обикновено правят с един писоар. Докато си вършеше работата, чу вратата да се отваря. Влезлият не прояви интерес към него, но за по-сигурно Дейвид изпусна пакета си с цигари и докато се навеждаше да го прибере с дясната ръка, с лявата прибра намагнетизираната кутийка от тайника. Направи го майсторски, като професионален фокусник, привличайки вниманието към едната си ръка, докато свърши работата с другата.

Само че този път номерът не мина. Тъкмо беше прибрал кутийката, когато някой го блъсна в гърба.

— Извинете, приятелю, т.е. сеньоре — поправи се гласът с оксфордски английски. Точно така би постъпил един възпитан човек, за да разведри атмосферата в подобна ситуация.

Грийнголд дори не отговори, само се извърна надясно, за да си измие ръцете и да си върви. Отиде до умивалника и пусна чешмата, когато погледна в огледалото.

През повечето време мозъкът работи по-бързо от ръцете. Този път той видя сините очи на мъжа, който се беше блъснал в него. Бяха доста обикновени, но изражението им не беше. Докато мозъкът му нареди на тялото да реагира, лявата ръка на човека се протегна и го сграбчи за челото. Нещо студено и остро се заби във врата му малко под черепа. Ръката му бе извита рязко назад, за да улесни преминаването на ножа през гръбначния мозък, прерязвайки го напълно.

Смъртта не настъпи веднага. Тялото рухна, когато всички електрохимически команди към мускулите спряха. С това изчезна и всякаква чувствителност. Остана само някакво далечно парещо усещане, а моментният шок не позволи то да премине в сериозна болка. Опита се да диша, но не можеше да разбере, че вече никога нямаше да може да го прави. Мъжът го завъртя като манекен в универсален магазин и го отнесе в тоалетната кабина. Сега единственото, което можеше да прави, е да гледа и да мисли. Видя лицето, но то не му говореше нищо. Човекът отвърна на погледа. Разглеждаше го като някакъв предмет, дори без омраза. Дейвид го следеше напълно безпомощен, докато онзи го поставяше да седне върху тоалетната чиния. Бръкна в сакото, за да открадне портфейла му. Обикновен грабеж ли беше? Ограбване на висш служител на Мосад? Не беше възможно. После мъжът сграбчи Дейвид за косата и повдигна провисналата му глава.

— Салам алейкум — каза убиецът. — Почивай в мир.

Значи беше арабин. В него нямаше нищо арабско. Недоумението сигурно личеше на лицето му.

— Ти наистина ли имаше доверие на Хасан, евреино? — попита мъжът. В гласа му не се усещаше задоволство, а по-скоро презрение. В последните мигове от живота си, преди мозъкът да умре поради липса на кислород, Дейвид Грийнголд разбра, че беше станал жертва на най-стария от триковете в шпионажа, т.нар. фалшиво знаме. Хасан му беше давал информация, за да може да разкрие картите му и сам да извлече информация от него. Какъв глупав начин да умре. Имаше време само за още една мисъл: Адонаи ечад! (Един е бог!)

Убиецът провери дали ръцете му са чисти и огледа дрехите си. Пробожданията с нож като това не предизвикваха голям кръвоизлив. Прибра портфейла в джоба си и опаковката от тайника. После оправи дрехите си и излезе навън. Спря се при масата си, за да остави двадесет и три евро за обяда си, като прибави и няколко дребни монети за бакшиш. Скоро нямаше да се върне тук. Приключил с „Джовани“, той прекоси площада. На влизане беше забелязал магазин на „Бриони“ и почувства, че има нужда от нов костюм.

 

 

Щабът на морската пехота на САЩ не беше в Пентагона. Най-голямата учрежденска сграда в света имаше място за командванията на сухопътните, военноморските и военновъздушните сили, но по някаква причина морската пехота беше останала отвън и трябваше да се задоволи със собствена сграда, която наричаха Допълнението на флота. Намираше се на четвърт миля по-нататък на „Лий Хайуей“ в Арлингтън, Вирджиния. Не беше кой знае каква голяма загуба. Морските пехотинци винаги са били нещо като заварено дете на американските въоръжени сили — технически подчинени на флота, където първоначално се използваха като частната армия на военноморските сили, тъй като сухопътните войски и флотът никога не са били в особено приятелски отношения.

С течение на времето корпусът на морската пехота се беше обособил като самостоятелен род войска, който в продължение на повече от век беше единствената американска сухопътна бойна сила, която чужденците виждаха. Те бяха освободени от необходимостта да решават тежки логистични проблеми и дори да имат собствен медицински персонал, като оставяха на моряците грижата за тези неща. Всеки морски пехотинец беше стрелец, чийто вид действаше отрезвително на онзи, които недолюбваше особено много Съединените американски щати. По тази причина морските пехотинци бяха уважавани, но не и винаги обичани от колегите им в американските въоръжени сили. За хората от по-улегналите родове войски у тях имаше прекалено много показност и желание да се перчат, както и прекалено изострено чувство за връзка с обществеността.

Разбира се, морската пехота действаше като малка самостоятелна армия и дори разполагаше със собствени военновъздушни сили — малки, но с остри зъби, а сега дори имаха и шеф на разузнаването, макар че за някои хора от униформения персонал това противоречеше на правилата. Щабът на разузнаването на морската пехота имаше едно нововъведение — част от усилията на Зелената машина да бъде в крак с останалите родове войски. Викаха му М–2, като „2“ беше идентификационният номер на някой, който имаше отношение към информацията. Шефът беше генерал-майор Тери Бротън — нисък, набит пехотинец от кариерата, който беше назначен на този пост, за да приближи малко повече шпионската работа към реалността: корпусът на морската пехота беше решен никога да не забравя, че в края на веригата от писарушки стои човек с пушка, който има нужда от надеждна информация, за да оцелее. Една от тайните на корпуса на морската пехота беше, че никой не може да се сравнява по природна интелигентност с нейния личен състав — дори и компютърните магьосници на военновъздушните сили, които и без това считаха, че всеки, който може да управлява самолет, няма как да не е по-умен от останалите. След единадесет месеца Бротън беше определен да поеме командването на втора дивизия на морската пехота, чиято база беше Кемп Лиджун, Северна Каролина. Тази добра новина беше пристигнала само преди седмица и той все още беше в изключително добро настроение от нея.

Тя беше добра и за капитан Брайън Карузо, за когото една аудиенция с някой генерал, макар и да не беше чак толкова страшна, все пак даваше основание за известна предпазливост. Беше облякъл маслиненозелената си униформа — клас А, която завършваше с колан „Сам Браун“, и беше сложил всички ленти за отличията, които беше получил. Те не бяха чак толкова много, макар че някои от тях бяха доста хубави, както и златните криле на емблемата му на парашутист заедно с колекцията от награди за добра стрелба, която беше достатъчно голяма, за да впечатли дори такъв опитен стрелец като генерал Бротън.

М–2 имаше за завеждащ канцеларията млад подполковник плюс една негърка, сержант от артилерията, за лична секретарка. Всичко това се стори странно на младия капитан, но после той си припомни, че в корпуса на морската пехота не държаха много на логиката, или както те обичаха да казват — една двеста и тридесет годишна традиция, несмущавана от никакъв прогрес.

— Генералът ще ви приеме сега, капитане — каза секретарката, вдигайки глава от телефона на бюрото си.

— Благодаря, артилерия — рече Карузо, стана и се отправи към вратата, която сержантът отвори за него.

Бротън беше точно това, което Карузо беше очаквал. Имаше мустаци и беше висок под метър и осемдесет, но с такива мощни гърди, че от тях би рикоширал дори куршум. Косата му беше като четина. За косата на повечето морски пехотинци най-лошият ден беше, когато тя пораснеше малко повече от сантиметър и се налагаше да се ходи на бръснар. Генералът вдигна очи от книжата пред него и огледа от горе до долу посетителя си със студените си светлокафяви очи.

Карузо не отдаде чест. Като морските офицери, и морските пехотинци не отдават чест, освен когато са с оръжие или с фуражка на главата. Огледът продължи около три секунди, които сякаш се проточиха колкото цяла седмица.

— Добро утро, сър.

— Седнете, капитане. — Генералът посочи коженото кресло.

Карузо седна, обаче остана в положение мирно.

— Защо сте дошъл? — попита Бротън.

— Не знам, сър, не ми казаха.

— Харесва ли ти в отряд „Рекън“?

— Да сър, много — отвърна Карузо. — Имам най-добрите войници в целия корпус и това, което правя, ми е интересно.

— Тук разправят, че си свършил добра работа в Афганистан. — Бротън взе една папка с червени и бели ленти по ръбовете. Това означаваше, че материалите в нея са свръхсекретни. Специалните операции често спадаха към тази категория, а определено можеше да се каже, че работата на Карузо в Афганистан не бе нещо подходящо за новините в късните предавания на Ен Би Си.

— Беше доста вълнуващо, сър.

— Тук се говори, че си свършил добра работа, като си успял да запазиш живи всичките си хора.

— Генерале, това се дължи най-вече на онзи тюлен от корпуса, който беше с нас. Ефрейтор Уорд беше тежко ранен, но няма спор, че старшина Рандол му спаси живота. Предложих го за награда. Надявам се, че ще я получи.

— Разбира се — увери го Бротън. — Ти също.

— Сър, аз просто си вършех работата — възрази Карузо. — Моите хора направиха всичко…

— Това е добре свършена работа за един млад офицер — прекъсна го М–2. — Прочетох доклада ти за това как сте действали, а също и доклада на артилериста Съливън. Той казва, че си се справил добре за млад офицер, който за първи път влиза в бой. — Сержантът от артилерията Джо Съливън беше участвал и в други бойни операции в Ливан и в Кувейт, както и другаде, за което не беше съобщавано по телевизията. — Някога Съливън работеше при мен — каза Бротън на госта си. — Предстои да бъде повишен.

Карузо рязко вдигна глава.

— Да, сър, той напълно го заслужава.

— Запознах се с оценката ти за него. — М–2 посочи друга папка, без отличителните знаци за строго секретно. — Твърде щедър си на похвали към хората си, капитане. Защо?

Това накара Карузо да примигне.

— Сър, те се справиха много добре. При никакви обстоятелства не бих могъл да очаквам повече от тях. Готов съм да се изправя с моите хора срещу когото и да било. Дори всички по-нови момчета един ден могат да станат добри сержанти, а двама от тях блестящи картечари. Работят много и имат достатъчно ум в главите си, за да започнат да вършат точно това, което трябва, преди да съм им наредил. Със сигурност може да се каже, че поне от един от тях ще излезе способен офицер. Сър, това са моите войници и аз имам голям късмет, че работя с тях.

— Но и ти си ги обучил добре — добави Бротън.

— Това ми е работата, сър.

— Беше, капитане.

— Извинете, сър, не ви разбрах? Трябва да изкарам още четиринадесет месеца в батальона и още не е решено какво ще правя по-нататък. — Въпреки че той щеше да бъде щастлив да остане във Втори отряд завинаги. Карузо се надяваше скоро да бъде произведен в майор и може би да стане батальонен С–3, т.е. оперативният офицер, отговарящ за разузнавателния батальон на дивизията.

— Как се погаждахте с онзи мъж от ЦРУ, който беше в планините с вас?

— Джеймс Хардести е служил в армейските специални части. Той е на около четирийсет, но е доста пъргав за възрастта си и говори два от местните езици. Не намокря гащите, когато стане напечено. Беше ми добра подкрепа.

М–2 отново взе папката пред себе си.

— Той казва тук, че си му спасил задника в онази засада.

— Сър, по принцип на никого не е лесно, когато попадне в засада. Хардести беше напред на разузнаване заедно с ефрейтор Уорд, докато аз установявах сателитна връзка по радиото. Онези мръсници бяха избрали твърде добро местенце за засада, но малко избързаха. Мерачът им откри огън с миномета твърде рано по Хардести и не го улучи с първия изстрел. През това време ние ги заобиколихме в гръб нагоре по хълма. Не бяха си подсигурили достатъчно добре тила. Нашият мерач Съливън беше разположил добре отделението си и когато излязоха на позиция, аз поведох хората си нагоре точно по средата. Минаха десет-петнадесет минути и Съливън откри обекта и го уцели право в главата от десет метра. Искаше да го хване жив, но както се развиха нещата, това не беше възможно. — Карузо сви рамене. Началниците могат да те повишат в чин, но не могат да оценят трудността на момента, а и онзи човек нямаше намерение да става американски пленник, така че беше много трудно да бъде заловен жив. Равносметката беше един тежко ранен морски пехотинец и шестнадесет мъртви афганистанци плюс двама пленени живи, с които да си говорят онези от разузнаването. Постигнатото надмина всички очаквания. Афганистанците бяха много храбри, но не бяха луди или по-точно решаваха да станат мъченици само когато те пожелаят.

— Каква е поуката? — попита Бротън.

— Няма значение колко старателно си подготвен, сър, и дали си в много добра форма. На практика нещата са много по-сложни, отколкото по време на учение. Както казах, афганистанците са доста храбри, но не са добре обучени. Не знаеш кой ще ти се опъне и кой ще преклони глава. В Куантико ни учеха да се доверяваме на инстинктите си, но не можеш да си винаги сигурен дали чуваш верния вътрешен глас. — Карузо сви рамене, но реши да каже точно какво мисли. — За мен и момчетата ми нещата се развиха добре, но не мога да кажа със сигурност защо стана така.

— Не му мисли толкова, капитане. Когато стане наистина горещо, нямаш много време да премисляш нещата. Мисли се преди това. Зависи колко добре си обучил хората си и дали си казал на всеки какво трябва да прави. Готов си за всякакви ситуации, но не знаеш точно в каква ще попаднеш. Както и да е, справил си се доста добре. Впечатлил си онзи мъж Хардести, а той е наш сериозен клиент. Така стоят нещата — завърши Бротън.

— Извинете сър, не ви разбрах?

— От ЦРУ искат да разговарят с теб — каза М–2. — Търсят способни хора и са се спрели на теб.

— За каква работа, сър?

— Не ми казаха. Търсят хора за оперативна работа. Мисля, че не става въпрос за шпионаж, по-скоро за някакви полувоенни операции. Предполагам, че е във връзка с новите сили за борба с тероризма. Не мога да кажа, че съм много доволен от това, че ще загубя един способен млад морски пехотинец. Обаче по тези въпрос нямам думата. Имаш право да отхвърлиш предложението, но не можеш да отидеш при тях и да им го кажеш предварително.

— Разбирам. — Всъщност не му стана съвсем ясно.

— Може би някой им е напомнил за един бивш морски пехотинец, който им е свършил добра работа… — не се доизказа Бротън.

— Имате предвид чичо Джак? Извинете, сър, но винаги съм се старал да държа това в тайна още от школата за първоначална подготовка. Аз съм само един офицер от морската пехота, сър, и не искам да бъда нищо друго.

— Добре — рече Бротън, но не добави нищо повече. Виждаше пред себе си един многообещаващ млад офицер, който беше изял с кориците „Наръчника за офицерите от корпуса на морската пехота“ и не беше забравил нищо важно от него. Може да се каже, че приема нещата прекалено на сериозно, но някога и той самият беше същият. — Е, трябва да си там след два часа. При някой си Пийт Алекзандър, още един от специалните армейски части. Помагал е в операцията на ЦРУ в Афганистан през 80-те години. Чувал съм, че е свестен мъж, но не обича да отглежда собствени таланти. Семпер фи[2], капитане — каза на сбогуване той.

— Довиждане, сър — обеща Карузо. Изправи се и застана мирно.

М–2 погледна усмихнат госта си.

— Свободен си, синко.

— Довиждане, сър. — Карузо излезе от кабинета, кимна на секретарката, не каза и дума на подполковника, който дори не си даде труда да вдигне глава, и заслиза по стълбите, като тънеше в догадки какво ли го очаква.

 

 

На стотици мили оттам друг мъж на име Карузо си мислеше същото. С разследването на междущатски отвличания на хора, започнало скоро след приемането на закона „Линдбърг“ през 30-те години, ФБР си беше създало репутация на един от първите американски органи, защитаващи законността. Успехите, които Бюрото постигна при разкриването на такива случаи, до голяма степен сложиха край на отвличанията за пари, поне от страна на по-умните престъпници. ФБР разкри всички такива случаи до един и професионалните престъпници най-после проумяха, че тази форма на престъпление е игра за лаици. Тя остана такава в продължение на години, докато в нея решиха да се намесят похитителите, преследващи други цели освен пари.

Да се заловят тези хора беше много по-трудно.

Пенелопа Дейвидсън беше изчезнала същата сутрин на път за детската градина. Родителите й се бяха обадили в местната полиция час след изчезването, а скоро след това от бюрото на шерифа се обадиха във ФБР. Разпоредбите позволяваха ФБР да се намеси веднага, когато се разбереше, че има вероятност жертвата да е преминала границата на даден щат. Затова хората от офиса на ФБР в Бирмингам веднага се нахвърлиха на случая като котка на мишка. В номенклатурата на Бюрото обозначаваха случаите на отвличане със „7“. Почти всички хора в офиса се качиха в колите си и се отправиха на югозапад към малкия град, известен с пазара си на селскостопански продукти. Обаче всеки агент се измъчваше от мисълта дали не бяха ги пратили за зелен хайвер. При случаите на отвличане времето беше от много важно значение. Повечето жертви бяха сексуално насилвани и убивани в срок от четири до шест часа. Само чудо можеше да върне детето живо за толкова кратко време, а чудесата не стават често.

Повечето от тях имаха жени и деца и работеха така, като че ли имаха някакъв шанс. От офиса на АСАК — отговорния помощник специален агент — първо разговаряха с местния шериф, който се казваше Пол Търнър. От ФБР го считаха за аматьор в разследванията, на когото тази работа не беше много ясна, а и Търнър беше на същото мнение. Мисълта за изнасилено и убито малко момиченце в неговия район караше стомаха му да се свива на топка и той с готовност прие помощта на федералните. На всички полицаи бяха раздадени снимки на детето. Разглеждаха се карти на района. Местните ченгета и специалните агенти на ФБР се насочиха към територията между дома на Дейвидсън и държавното училище, до което тя беше ходила пеш всяка сутрин в продължение на два месеца. Всички, които живееха по пътя й, бяха разпитани. В Бирмингам беше направена компютърна справка за възможни сексуални насилници, живеещи в радиус от сто мили, а агенти и войници от армейските части на щата Алабама бяха изпратени да ги разпитат. Всички къщи бяха претърсени, обикновено с разрешение на собственика, но често и без такова, тъй като местните съдии гледаха много сериозно на отвличанията.

За специален агент Доминик Карузо това не беше първият важен случай, но беше първият му номер „7“ и макар да не беше женен и да нямаше деца, мисълта за изчезналото момиченце смразяваше кръвта му. От официалната снимка, дадена от детската градина, го гледаха сини очи, тъмноруса, почти кестенява коса и хубава усмивка. Това отвличане не беше за пари. Семейството беше обикновено, работническо. Бащата работеше по поддръжката на електропроводите за местната електрическа компания, а майката беше санитарка на непълен работен ден в областната болница. И двамата бяха активни членове на Методистката църква и при първоначалното проучване никой от тях не беше заподозрян в склонност към издевателство над дете, макар че и това щеше да бъде проверено още по-внимателно. Един старши агент от оперативното бюро в Бирмингам беше се специализирал в изработването на портрети на евентуалните извършители на престъпления и първоначалните му заключения бяха твърде стряскащи: този неизвестен извършител можеше да се окаже сериен похитител и убиец, някой привличан сексуално от деца, който знае, че най-безопасният начин да извърши този вид престъпление е да убие жертвата след това.

Карузо знаеше, че той беше някъде там. Доминик Карузо беше млад агент, няма и година, откакто беше изкарал школата в Куантико, но това беше вече втората му оперативна задача. Неженените агенти от ФБР имаха толкова право да избират задачите си, колкото врабчето по време на ураган. Първото му участие в акция беше в Нюарк, Ню Джърси, но Алабама му допадаше повече. Тук времето често беше твърде лошо, но не беше фрашкано с хора, както в онзи мръсен град. Сега задачата му беше да патрулира района западно от Джорджтаун, да наблюдава и да чака отнякъде да изскочи по-съществена информация. Още нямаш достатъчно опит в разпитването на хората. За добиване на това умение бяха нужни години, макар Карузо да се считаше за достатъчно умен, а и в колежа беше завършил психология.

Оглеждай се за кола с малко момиченце в нея, каза си той, което не е на предната седалка. Така би могла да гледа по-добре навън и да махне за помощ… Ами! Престъпникът сигурно я е завързал, сложил й е белезници и й е запушил устата. Някое малко момиченце, безпомощно и ужасено. Тази мисъл го накара да стисне силно волана. Радиото изпука.

— От базата в Бирмингам до всички седморки. Докладваха ни, че заподозреният „7“ може би кара сервизен микробус, вероятно форд, бял на цвят, малко мръсен, с алабамски регистрационни номера. Ако забележите подобна кола, обадете се и ще накараме местната полиция да го провери.

Което означаваше: не пали своята сигнална светлина и не го спирай, освен ако не е крайно наложително, помисли си Карузо. Беше време да обмисли ситуацията.

Ако аз бях на негово място, къде бих…? Карузо намали скоростта. Каза си… някое място, до което лесно може да се стигне по шосе. Не главно шосе, а добър второстепенен път, който отива към нещо по-уединено, в което може лесно да се влезе и да се излезе. Място, където съседите няма да видят или да чуят какво се кани да извърши…

Той взе микрофона.

— Карузо до базата в Бирмингам.

— Да, Доминик — отговори дежурният агент. Радиовръзката на ФБР беше засекретена и не можеше да се подслушва от никой, който не разполагаше с добър разшифровчик.

— Относно този бял микробус. Колко солидна е информацията?

— Една възрастна жена твърди, че когато излязла да си вземе вестника, видяла малко момиченце с такова описание да разговаря с човек, застанал до бял микробус. Вероятният субект е бял, на неопределена възраст. Няма друго описание. Не е много, Дом, но това е всичко, с което разполагаме — каза специален агент Сенди Елис.

— Колко са регистрираните педофили в района? — зададе следващият въпрос Карузо.

— Според компютъра са общо деветнадесет. Изпратили сме хора да разговарят с всичките. Това е, мой човек.

— Разбрано, Сенди. Край.

Продължи да кара и да се оглежда. Запита се дали всичко това прилича на преживяното от брат му Брайън, когато е преследвал сам врага в Афганистан… Започна да търси отклоняващи се от главното шосе черни пътища, особено такива, по които личаха пресни следи от автомобилни гуми.

Отново погледна снимката с размерите на портфейл. От нея го гледаше миловидното личице на малко момиченце, току-що започнало да учи азбуката. Дете, за което досега светът винаги е бил нещо сигурно — свят, управляван от мама и татко. Дете, което ходеше на неделно училище, правеше гъсеници от картонените опаковки за яйца и се учеше да пее „Знам, че Исус ме обича, защото Библията ми казва, че е така…“. Доминик въртеше глава ту наляво, ту надясно. Ето там, на стотина метра към гората водеше черен път. Той намали скоростта и видя, че пътят се извива сред дърветата, но те бяха редки и успя да види…

… някаква къщурка… а до нея… задницата на микробус? Обаче този беше бежов, а не бял…

Онази старица, която е видяла момичето и микробуса… от какво ли разстояние го е гледала… зависи също дали е бил осветен от слънцето, или е бил в сянка… Има толкова много фактори, които могат да повлияят, толкова несигурни и променящи се неща. Колкото и добра да беше висшата школа на ФБР, тя далеч не можеше да те подготви за всичко. Това там също ти го казваха, учеха те да се доверяваш на собствените си инстинкти и опит.

Обаче Карузо нямаше и година опит.

И все пак…

Той спря колата.

— Карузо вика базата в Бирмингам.

— Да, Доминик — отговори Сенди.

Той й съобщи местоположението си.

— Ще вляза в отклонението, за да хвърля един поглед.

— Разбрано, Дом. Искаш ли помощ?

— Не, Сенди. Вероятно от това няма да излезе нищо. Просто ще почукам на вратата и ще поговоря с обитателя.

— Добре, ще чакам да се обадиш.

Карузо нямаше портативен радиопредавател. Такива имаха местните полицаи, но не и тези от Бюрото. Сега той нямаше друг начин за връзка освен клетъчния си телефон. Личното му оръжие беше един „Смит и Уесън“ 1076, който висеше в кобура от дясната му страна. Излезе от колата, затвори вратата и не я заключи, за да не вдига шум. Хората винаги се обръщат да погледнат, когато някой затръшва вратата на кола.

Беше облечен в тъмнозелен костюм и докато вървеше към къщата, си помисли, че това бе едно щастливо съвпадение. Първо щеше да погледне в микробуса. Вървеше, без да бърза, като не сваляше очи от невзрачната къща със слабата надежда, че може да зърне човек, но като се замисли, остана доволен, че никой не се появи.

Прецени, че фордът е на около шест години. Беше леко поочукан. Шофьорът го беше паркирал близо до къщата и плъзгащата се врата беше максимално близо до нея, както би постъпил дърводелец или водопроводчик. Или пък човек, който носи малко съпротивляващо се тяло. Държеше дясната си ръка свободна и сакото разкопчано. Всеки полицай по света се упражняваше в бързо изваждане на револвера, често дори пред огледалото, макар че само глупак можеше да стреля веднага с измъкването на оръжието, без да се прицели, тъй като така нямаше да улучи нищо.

Карузо не бързаше. Прозорецът на колата откъм вратата на шофьора беше спуснат. Вътре беше почти празно — небоядисана метална врата, резервна гума и крик… и голямо руло тиксо…

Имаше много от него. Свободният край на рулото беше подвит назад така, че да може да се отвие още, без да се налага да се чопли с нокти. Много хора го правеха. И накрая на пода имаше подпъхната, не закрепена за него с тиксо стара рогозка, а точно зад дясната страна на седалката до шофьора… от металната й рамка висеше парче тиксо. Какво можеше да означава това?

Защо точно там, запита се Карузо и изведнъж кожата му настръхна. За първи път изпитваше подобно чувство. До този момент не беше извършвал сам арест, не беше участвал в разкриването на голямо престъпление, поне не до неговото окончателно приключване. За кратко бе имал работа със залавянето на бегълци в Нюарк и беше участвал в задържането на трима души, но винаги под ръководството на друг по-опитен агент. Имаше известен опит, но той не бе много голям…

Карузо погледна към къщата. Мислеше напрегнато. С какви улики всъщност разполагаше? Не бяха много. Беше надникнал в един съвсем обикновен микробус, без каквито и да било преки доказателства в него, с руло тиксо и малка рогозка върху стоманения под.

Въпреки това…

Младият агент извади клетъчния телефон от джоба си и бързо набра номера на офиса.

— ФБР. С какво мога да ви помогна? — попита женски глас.

— Карузо за Елис. Това раздвижи нещата.

— Какво откри, Дом?

— Бял микробус „Форд Еконолайн“, регистрационен номер ехо ромео шест пет нула едно, паркиран на въпросното място, Сенди.

— Да, Доминик?

— Ще почукам на вратата на този човек.

— Искаш ли подкрепления?

Карузо се замисли за миг.

— Да.

— На десет минути оттам има полицейски пост. Изчакай ги — посъветва го Елис.

— Разбрах, ще ги изчакам.

Обаче животът на малкото момиченце беше в опасност…

Той се отправи към къщата, като се стараеше да се държи извън обсега на прозорците. Точно в този момент времето спря.

Сърцето му щеше да изхвръкне, когато чу писъка. Беше ужасен, пронизителен звук, като идващ от някой видял самата смърт. Мозъкът му възприе информацията и не усети как револверът се оказа в ръцете му, насочен нагоре точно пред гърдите. Осъзна, че писъкът е женски и нещо в главата му прещрака. Хвърли се напред, като се стараеше колкото е възможно да вдига по-малко шум, и се озова пред вратата под неравния, грубо скован покрив на къщата. На прозореца на предната врата имаше телена мрежа против насекоми. Самата врата се нуждаеше от боядисване, както и цялата къща. Вероятно беше под наем и беше евтина. Погледна през мрежата и видя нещо като коридор, който водеше вляво към кухнята и вдясно към баня. Вратата на последната беше отворена и от мястото се виждаха порцелановата тоалетна чиния и умивалникът.

Запита се дали има основание да влезе в къщата и моментално реши, че то е достатъчно. Отвори вратата и се вмъкна колкото може по-безшумно вътре. Коридорът беше застлан с евтина, мръсна пътека. Тръгна по него с готов за стрелба револвер и с напрегнати до краен предел сетива. Докато се придвижваше, полезрението му се промени. Сега кухнята не се виждаше, но можеше да разгледа по-добре вътрешността на банята…

Във ваната беше Пени Дейвидсън. Беше гола, с широко отворени сини като китайски порцелан очи и с прерязано от край до край гърло. Цялата й кръв се беше разляла върху плоските й гърди и отстрани на ваната. Гърлото й беше така жестоко прерязано, че зееше като втора уста.

Колкото и да е странно, гледката не предизвика физическа реакция у Карузо. Той машинално сравни лицето на момичето с това от снимката, но за момента мислеше само за това, че човекът, извършил деянието, беше жив, и то само на няколко крачки от престъплението.

Даде си сметка, че шумът, който беше чул, беше дошъл отляво и отпред, от гостната. Телевизор. Субектът сигурно беше там. Можеше ли да има и някой друг? Нямаше време да мисли за това, а и в момента това не го интересуваше.

Бавно, предпазливо, с разтуптяно сърце пристъпи напред и надникна зад ъгъла. Той беше там. Бял мъж, наближаващ четиридесетте, с оредяваща коса, чието внимание беше погълнато изцяло от телевизора. Даваха филм на ужасите. Писъкът сигурно беше дошъл оттам. От време на време отпиваше бира от алуминиева кутия. Лицето му изразяваше задоволство и изобщо не изглеждаше разстроен. Сигурно го е правил и друг път, помисли си Доминик. Точно пред него… Господи, на масичката за кафе се виждаше окървавен касапски нож. Цялата му фланелка беше изпръскана с кръв от гърлото на момиченцето.

— Лошото при тези откачалници е, че никога не оказват съпротива — беше казал един от преподавателите в школата. — О, да, те са твърде самонадеяни, когато държат децата в ръцете си, но за голямо съжаление никога не оказват съпротива на въоръжени ченгета — беше продължил инструкторът.

Днес ти няма да отидеш в затвора, каза си Карузо. Тази мисъл му мина съвсем несъзнателно. Палецът на дясната му ръка дръпна назад ударника, привеждайки оръжието в готовност за стрелба. За част от секундата усети, че ръцете му са леденостудени.

В левия ъгъл при влизане в стаята имаше стара, паянтова осмоъгълна масичка, върху която беше сложена прозрачна стъклена ваза. Беше евтина, купена вероятно от местния супермаркет и сигурно предназначена за цветя, но днес беше празна. Бавно, внимателно Карузо протегна крак и ритна масичката. Стъклената ваза се разби с трясък на дървения под.

Субектът рязко подскочи, обръщайки се да види неочаквания посетител. Защитната му реакция беше по-скоро инстинктивна, отколкото съзнателна. Той грабна касапския нож от масичката за кафе. Карузо дори нямаше време да се усмихне, макар да знаеше, че субектът беше допуснал последната грешка в живота си. В американската полиция е азбучна истина, че човек, въоръжен с нож, на по-малко от три метра, представлява смъртоносна заплаха. Той дори беше започнал да се изправя на крака.

Обаче така и не успя.

Пръстът на Карузо натисна спусъка на револвера, изпращайки първия куршум право в сърцето на престъпника. За по-малко от секунда последваха още два. Бялата му фланелка почервеня. Той сведе поглед към гърдите си, след това вдигна очи към Карузо. На лицето му беше изписана пълна изненада. След това отпусна глава назад, без да каже и дума или да извика от болка.

Следващото действие на Карузо беше да провери спалнята. Беше празна. Кухнята също. Задната врата беше заключена отвътре. За момент почувства облекчение. В къщата нямаше друг човек. Погледна отново похитителя. Очите му все още бяха отворени, обаче изстрелите на Доминик бяха безпогрешни. Първо сложи белезници на трупа, защото така го бяха учили. След това провери сънната артерия заради пулса, но нямаше никакъв смисъл да го прави. Човекът не виждаше нищо друго освен вратата за ада. Карузо извади клетъчния си телефон и набра отново номера на офиса.

— Дом? — попита Елис, когато той се обади.

— Да, Сенди, аз съм. Току-що го застрелях.

— Какво? Какво искаш да кажеш? — попита разтревожена Сенди Елис.

— Малкото момиченце е тук с прерязано гърло. Влязох, а онзи се нахвърли срещу мен с нож. Застрелях го. Мъртъв е проклетникът.

— Господи, Доминик! Областният шериф ще пристигне до две минути. Изчакай го.

— Разбрано, ще чакам, Сенди.

Не мина и минута и той чу звука на сирена. Карузо излезе на входа. Прибра револвера в кобура, след което извади картата на агент на ФБР от джоба си и я задържа в лявата си ръка, когато шерифът приближи с револвер в ръка.

— Всичко е под контрол — докладва Карузо колкото може по-спокойно. Вече едва се владееше. Махна с ръка на шериф Търнър да влезе в къщата, но самият той остана навън. След малко полицаят излезе, прибрал в кобура своя „Смит и Уесън“.

Търнър беше типичен южняшки шериф — висок, широкоплещест, с яки ръце, а коланът на револвера му висеше ниско под кръста. Само че беше негър, а това не беше точно като във филмите.

— Какво стана? — попита той.

— Чакай за малко да си поема дъх — каза Карузо, пое дълбоко въздух и се замисли за момент как да разкаже за случилото се. Беше важно да изясни всичко пред Търнър, защото убийството е местно престъпление и влизаше в неговата юрисдикция.

— Добре. — Търнър бръкна в джоба на ризата си и извади пакет цигари. Предложи една на Карузо, който поклати глава.

Младият агент седна на небоядисания дървен праг и се опита да си събере мислите. Какво точно се беше случило? Какво точно беше направил току-що? И как точно трябваше да го обясни? Тайно в себе си изобщо не съжаляваше за стореното. Поне не и за субекта. За Пенелопа Дейвидсън беше също прекалено късно. Може би трябваше да дойде час по-рано, а може би само половин час? Малкото момиченце нямаше да си бъде у дома тази вечер. Майка й вече нямаше да я завива в леглото, а баща й да я прегръща. Чувстваше само съжаление, че беше пристигнал твърде късно.

— Можеш ли да говориш? — попита шериф Търнър.

— Търсех място, подобно на това, и когато минах покрай него и видях паркирания микробус… — започна Карузо.

След това се изправи и влезе с шерифа в къщата, за да му разкаже подробностите.

— Спънах се в масичката. Той ме видя, грабна ножа и се обърна към мен, затова извадих револвера и застрелях копелдака. Мисля, че с три куршума.

— Така, така — каза Търнър и отиде при тялото. От него не беше изтекла много кръв. И трите куршума бяха пронизали сърцето, което почти моментално беше престанало да работи и да изтласква кръв.

Пол Търнър не се смути от това, че си има работа с обучен от държавата агент. Погледна трупа и се обърна към вратата, откъдето беше стрелял Карузо. Измери на око ъгъла и разстоянието.

— Значи си се спънал в масичката — каза той. — Престъпникът те е видял, грабнал е ножа и ти, страхувайки се за живота си, си извадил служебния си пистолет и си стрелял три пъти в него, така ли беше?

— Ами горе-долу така се развиха нещата.

— Добре, добре — отново рече шерифът, който беше добър стрелец и не пропускаше ловен сезон, без да удари някоя сърна.

Бръкна в десния страничен джоб на панталоните си и извади една верижка за ключове. Беше подарък от баща му — портиер на компанията „Пулман“, който работеше на централната гара в Илинойс. Беше старомодна, с прикачен към нея сребърен долар от 1948 година, от онези, старите, с диаметър два инча и половина. Приближи го до гърдите на похитителя и старата монета почти покри и трите входни рани. Погледът му стана твърде недоверчив, но после се прехвърли към банята и очите му започнаха да гледат по-меко, преди да произнесе присъдата си по случая.

— Така и ще запишем. Добра стрелба, момче.

 

 

След десетина минути се появи цяла дузина полицейски коли и автомобили на ФБР. Скоро след това пристигна и подвижната лаборатория на департамента за обществена сигурност на щата Алабама, за да разследва мястото на престъплението. Фотографът на екипа по съдебна медицина изщрака три цветни филма. Взеха ножа от ръката на престъпника, както и пръстови отпечатъци и кръвни проби, които сравниха с кръвта на жертвата. Всичко беше само една формалност, но процедурните изисквания бяха много стриктни, особено в случаите на убийство. Най-накрая тялото на момиченцето беше сложено в специалната торба и изнесено. Родителите й трябваше да го разпознаят и за щастие лицето й беше почти недокоснато.

Един от последните, които пристигнаха, беше специален агент Бен Хардинг, шеф на оперативния офис на ФБР в Бирмингам. В случаите, когато агент на Бюрото беше използвал оръжие, се налагаше той да изготви доклад до кабинета на директора Дан Мърей, негов далечен приятел. Първо Хардинг се увери, че Карузо е в добро физическо и психическо състояние. След това отиде при Пол Търнър, за да му засвидетелства уважението си и да се запознае с мнението му за стрелбата. Карузо ги наблюдаваше от разстояние и видя как шерифът жестикулира, докато разказва за случая, а Хардинг да кима с глава. Това, че шериф Търнър изразяваше официалното си одобрение за начина, по който е действал, беше добре. Един капитан от щатските въоръжени сили също изслуша обясненията и също кимна с глава.

Истина обаче беше, че на Доминик Карузо изобщо не му пукаше. Знаеше, че беше постъпил правилно, само че беше закъснял с един час. Накрая Хардинг се приближи към младия агент.

— Как се чувстваш, Доминик?

— Закъснях — каза Карузо. — Прекалено закъснях… Да, знам, че не би било логично да се очаква нещата да се развият по друг начин.

Хардинг го сграбчи за рамото и го разтърси.

— Не би могъл да се справиш по-добре, момче. — Замълча за момент. — Как се стигна до стрелбата?

Карузо повтори разказа си. Знаеше, че би могъл да разкаже самата истина и пак да не бъде санкциониран, но защо да рискува? Случаят беше ясен и това беше достатъчно за досието му в Бюрото.

Хардинг го слушаше и кимаше замислен. Предстоеше му доста писане и обяснения по веригата на ФБР чак до столицата. Обаче във вестниците нямаше да изглежда зле, че един федерален агент беше застрелял похитителя в същия ден, когато е било извършено престъплението. Вероятно щяха да открият доказателства, че това не е единственото престъпление, извършено от онзи откачалник. Къщата тепърва трябваше да бъде основно претърсена. В нея вече бяха намерили дигитален фотоапарат и никой нямаше да се изненада, ако видеше, че престъпникът беше запазил доказателствата за предишни свои престъпления в компютъра си. Ако беше така, Карузо беше сложил край не само на един случай. Тогава той щеше да получи голяма златна звезда в своето досие в Бюрото.

Колко голяма щеше да бъде тя, не знаеха нито Хардинг, нито Карузо. Търсенето на таланти нямаше да отмине и Доминик Карузо.

Както и още един човек.

Бележки

[1] Еврейски религиозен и семеен ритуал, когато момчето навършва 13 години. — Бел.прев.

[2] Семпер фиделис — винаги верен (лат.) — мотото на морските пехотинци. — Бел.прев.