Том Кланси
Дълг на честта (14)

12.
ФОРМАЛНОСТИ

Трябваше да има речи. По-лошо, трябваше да има много речи. За въпрос от такава величина всички четиристотин тридесет и пет членове от всичките четиристотин тридесет и пет окръга трябваше да се изявят пред камерите.

Представителка на Северна Калифорния доведе Уил Снайдер, чиито ръце все още бяха бинтовани, и се постара той да седне на някой от предните редове в залата. Това й даде възможността да посочва избирателя си, да възхвалява смелостта му до небето, да слави организираното работничество за благородството на синдикалните му членове и да внесе предложението Снайдер да получи официално награда от Конгреса за героичната си постъпка.

След това един конгресмен от източен Тенеси отправи подобно хвалебствие към пътната полиция на своя щат и към научните възможности на Националната лаборатория в Оук Ридж. Щяха да бъдат раздадени много помощи в резултат на тези закони и Националната лаборатория щеше да получи още няколко милиона. Бюджетната комисия на Конгреса вече пресмяташе държавния данък, който щеше да се натрупа от нарасналата американска автомобилна продукция, и конгресмените отделяха слюнки като кучетата на Павлов при задействането на звънец.

Един представител на Кентъки се измъчи, докато изясни, че „Креста“ е до голяма степен автомобил американско производство и че ще стане още повече такъв, след като допълнителните американски части бъдат включени в конструкцията (това вече бе уредено след отчаян и естествено неуспешен опит на корпоративното ръководство за изглаждане на разногласията), и че се надява никой да не обвини работниците от неговия окръг за трагедията, станала в края на краищата не заради американски елементи. Той им напомни, че заводът в Кентъки е най-ефективната автомобилна фабрика в света и както изтъкна с възторг, пример за начина, по който Америка и Япония могат и трябва да си сътрудничат! Сам щял да подкрепи този законопроект единствено защото бил начин това сътрудничество да стане по-вероятно. Колегите му пък си помислиха, че играта му на двата фронта е възхитителна.

Нещата вървяха в този дух. Хората, които редактираха „Внезапна проверка“ (местния вестник, отразяващ работата на Хълма), се чудеха дали някой изобщо ще се осмели да гласува против Реформения търговски декрет.

 

 

— Вижте — обърна се Рой Нютън към най-важния си клиент. — Ще преглътнете едно поражение, разбирате ли? Никой не може да го промени. Ако щете, наречете го лош късмет, но стават такива гадости.

Именно тонът учуди събеседника му. Нютън се държеше почти безочливо. Той изобщо не се извиняваше за тоталния си неуспех да промени нещата, за което му беше платено и което обеща, че може да направи, когато го назначиха в лобито на „Обединена Япония“. Беше непристойно един продажник да говори така с благодетеля си, но човек не можеше да разбере американците: ти им даваш пари, за да свършат работа, а те…

— Случват се обаче и други неща и ако имате търпението да погледнете в по-голяма перспектива — фразата „голяма перспектива“ вече бе изпробвана и Нютън беше благодарен, че клиентът му владееше езика достатъчно добре, за да долови разликата, — могат да се обмислят и други възможности.

— И какви може да са те? — попита язвително Биничи Мураками. Беше страшно развълнуван и по изключение си позволи да покаже гнева си. Просто му дойде много. Пристигна във Вашингтон с надеждата, че ще може лично да се изкаже против този пагубен закон, но вместо това се оказа обсаден от репортери, чиито въпроси само му показаха ясно безсмислието на задачата му. По тази причина той отсъства от дома седмици наред въпреки всички настойчиви молби да се върне в Япония за някаква спешна среща с приятеля му Козо Мацуда.

— Правителствата се сменят — отговори Нютън и доразясни.

— Едно толкова банално нещо?

— Знаете, че един ден това ще се случи в страната ви. Залъгвате се, ако мислите другояче. — Нютън не разбираше как можеше да не схванат нещо толкова очевидно. Пазарните им агенти със сигурност ги информираха колко много коли се купуват в Америка от жени. Да не говорим за най-добрата в света дамска самобръсначка. По дяволите, тя се правеше в един от филиалите на Мураками. Такава част от пазарните им проекти целеше привличането на жените като клиенти и все пак заявяваха, че същите фактори никога няма да се появят в родината им. Нютън смяташе за изключително странен факта, че бяха предубедени по този въпрос.

— Наистина ли това може да провали Дърлинг? — Все пак президентът натрупваше огромен политически капитал чрез РТД.

— Естествено, стига да се направи както трябва. Той прикрива важно криминално следствие, нали?

— Не, според казаното от теб той е помолил да го отложат поради…

— Поради политически причини, Биничи. — Той не се обръщаше често на малко име към клиента си, на когото това не му хареса. Наперено нищожество! Но пък плащаше много добре, нали? — Биничи, човек не желае да го хванат, че си играе с криминално деяние, особено пък по политически причини. И най-вече, когато става дума за злоупотребяване с жени. Ексцентричност на американската политическа система — поясни той търпеливо.

— Не можем да се бъркаме в тази история, нали? — Въпросът беше лошо обмислен. Никога досега не бе се намесвал на такова ниво.

— Защо мислите, че ми плащате?

Мураками се облегна назад и си запали цигара. Беше единственият, който можеше да пуши в този кабинет. — Как ще подходим?

— Давате ли ми няколко дни? Засега вземете следващия полет за вкъщи. Само си причинявате болка, като стоите тук, не разбирате ли? — Нютън направи пауза. — Трябва и да разберете, че това е най-сложният проект, който сте ми възлагали. Също така е и опасен — добави лобистът.

„Сребролюбец!“ — беснееше вътрешно Мураками, а погледът му отново стана безчувствен и замислен. Е, поне даваше резултати.

— Един от колегите ми е в Ню Йорк. Смятам да го видя и после да отлетя за родината оттам.

— Чудесно. Само не се набивайте в очи, нали?

Мураками стана и излезе в преддверието, където чакаха помощник и бодигард. Той беше мъж с внушителна осанка, висок за японец на такава възраст, с гарвановочерна коса и младежко лице, което контрастираше с петдесет и седемте му години. Репутацията му как въртеше бизнеса си в Америка също бе над средното ниво и затова настоящата ситуация беше още по-обидна за него. Нямаше година през последното десетилетие, когато да е купувал американски продукти на стойност, по-малка от сто милиона долара, а от време на време предлагаше тихичко да се даде на Америка по-голям достъп до хранителния пазар на родината му. С баща и дядо фермери, той се ужасяваше, че толкова много негови сънародници искат да се занимават с такъв вид дейност. В крайна сметка фермерството беше адски неефикасно, а пък американците при цялата си мързеливост бяха истински майстори в отглеждането на култури. Колко жалко, че не знаеха как да засадят една хубава градина — другата страст в живота на Мураками.

Административната сграда се намираше на Шестнадесета улица, само на няколко преки от Белия дом, и като излезе на тротоара, той имаше възможността да погледне надолу и да види внушителното здание. Не беше замъкът в Осака, ала излъчваше мощ.

— Японски гъзоблизец!

Мураками се обърна и видя гневното и бледо лице на човек от работническата класа, ако се съдеше по вида му, и толкова се смая, че нямаше време да се обиди. Телохранителят му бързо се изпречи между шефа си и американеца.

— Ще си получиш заслуженото, педераст! — извика американецът. Той понечи да си тръгне.

— Почакай. Какво лошо съм ти сторил? — попита Мураками, все още прекалено изненадан, за да се ядосва.

Ако познаваше по-добре Америка, индустриалецът можеше да разбере, че мъжът е един от вашингтонските бездомници и като повечето от тях — човек с проблем. В този случай ставаше дума за алкохолик, загубил и работата, и семейството си заради пиенето, и единствената му връзка с реалността бяха несвързаните разговори с други хора с подобни страдания. Затова, каквито и оскърбления да таеше в себе си, те бяха изкуствено подсилени. Пластмасовата му чаша бе пълна с евтина бира и понеже си спомни, че е работил някога в монтажния завод на „Крайслер“ в Нюарк, Делауер, той реши, че бирата не му е нужна толкова, колкото възможността да възнегодува, че е загубил работата си, когато и да е било това… И така, забравяйки, че собствените му проблеми са го довели до такъв мизерен живот, човекът се обърна и лисна бирата върху тримата мъже пред него, а сетне си продължи по пътя, без да продума, като толкова се радваше на направеното, че нямаше нищо против, дето загуби питието си.

Телохранителят понечи да тръгне след него. В Япония би могъл да залепи този „бакаяро“ за земята. Щяха да повикат полицай и глупакът щеше да бъде арестуван, ала бодигардът знаеше, че е на чужда територия, и се спря, след което се обърна да види дали всичко не е било нагласено, за да отвлече вниманието му от по-сериозна атака. Забеляза, че работодателят му стои като истукан. Лицето му първо бе замръзнало от шока, а сетне от обидата, докато от скъпия му английски костюм капеше половин литър евтина, безвкусна американска бира. Без да каже нищо, Мураками се качи в чакащата кола, която потегли към вашингтонското национално летище. Телохранителят, не по-малко унизен, зае мястото си отпред в колата.

Като човек, спечелил всичко в живота с качествата си и помнещ живуркането в зеленчуковата ферма с размери на пощенска марка, като човек, учил по-усърдно от всеки друг, за да преуспее и да завоюва място в Токийския университет, започнал от дъното и проправил сам пътя си към върха, Мураками често отправяше съмнения и критики към Америка, но се бе смятал за честен и разумен участник в търговските действия. Както се случва твърде често в живота обаче, нещо нищожно щеше да промени възгледите му.

„Те наистина са варвари“ — каза си, докато се качваше на борда на чартърния си самолет за полета до Ню Йорк.

 

 

— Министър-председателят ще падне — съобщи Райън на президента горе-долу по същото време няколко преки по-нататък.

— Сигурно ли е?

— По-сигурно не може да бъде — отговори Джак и зае мястото си. — Имаме двама агенти там, работят по една задача. Това е, което им казват хората.

— Държавният департамент още не ме е уведомил — възрази Дърлинг някак невинно.

— Господин президент, хайде стига — каза Райън, който държеше някаква папка в скута си. — Знаете, че това ще доведе до някои сериозни усложнения. Знаете също, че Кога се държи на коалиция, сключена от шест различни фракции, и че няма да мине много време, преди тя да се взриви под него. — „И под нас“ — не добави той.

— Добре. И какво от това? — отбеляза Дърлинг, който бе получил пак данни от обновена предизборна анкета същия ден.

— Ами най-вероятно е да го замени Хироши Гото. Той не ни обича много. Никога не ни е обичал.

— Той говори наперено и на едро, но онзи единствен път, когато се срещнахме, изглеждаше като типичен самохвалко. Слаб, суетен, без никаква тежест.

— И още нещо. — Райън информира президента за един от непредвидените резултати от операция САНДАЛОВО ДЪРВО.

При други обстоятелства Роджър Дърлинг вероятно би се усмихнал, ала си имаше Ед Килти, седящ на по-малко от тридесет метра от него.

— Джак, толкова ли е трудно за един мъж да не чука наляво и надясно зад гърба на жена си?

— За мен е съвсем лесно — отвърна Джак. — Женен съм за хирург, нали помните?

Президентът се разсмя, после стана сериозен.

— Можем да използваме това срещу онзи мръсник, нали?

— Да, сър. — Нямаше нужда да казва, макар и възможно най-предпазливо, че като се прибавеше катастрофата край Оук Ридж, случаят спокойно можеше да разпали пожара на общественото недоволство. Самият Николо Макиавели^[1] бе предупредил да не се прави такова нещо.

— Какво смятаме да правим с тази Нортън? — поинтересува се Дърлинг.

— Кларк и Чавес…

— Същите, които пипнаха Корп, нали?

— Точно те, сър. В момента са там. Искам да се срещнат с момичето и да й предложат безплатно връщане у дома.

— Ще бъде ли разпитана, щом се върне?

Райън кимна.

— Да, сър.

Дърлинг се усмихна.

— Харесва ми. Добра работа.

— Господин президент, получаваме каквото поискаме, може би дори малко повече — предупреди той. — Китайският пълководец Сун Дзъ бе написал някога, че винаги трябва да оставяш на врага си изход… и че не бива да риташ дълго падналия враг.

— В сто и първи полк ни учеха да ги избиваме всички и да броим телата. — Президентът се ухили. Всъщност му доставяше удоволствие, че на този пост Райън бе достатъчно защитен, та свободно да предлага безвъзмездни съвети. — Това не е по твоята част, Джак. Няма връзка с националната сигурност.

— Така е, сър. Зная. Вижте, преди няколко месеца се занимавах със сделки и пари. Все пак разбирам малко от международната търговия.

Дърлинг прие аргумента с кимване.

— Добре, продължавай. Не е като да получавам съвет от някой безразсъден инвеститор, така че май трябва да те чуя.

— Не е в наш интерес Кога да бъде свален, сър. С него можем да се справяме дяволски по-лесно, отколкото с Гото. Може би едно деликатно изявление на посланика, нещо от сорта, че РТД ви дава правомощия да действате, но…

Президентът го прекъсна:

— Но че всъщност няма да го направя? — Той поклати глава. — Знаеш, че не мога. Така на практика ще подрежа крилата на Ал Трент, а това не мога да направя. Ще изглежда така, сякаш постъпвам лицемерно с профсъюзите, което също не мога да си позволя.

— Наистина ли смятате да приложите изцяло декрета?

— Да, наистина. Само за няколко месеца. Трябва да шокирам тези копелета, Джак. Ще имаме честна търговия след двадесет години размотаване, ала те трябва да разберат, че този път не се шегуваме. Ще им бъде тежко, но след няколко месеца ще ни се доверят, ще променят малко законите си, ние ще сторим същото, и ще се уреди търговска система, която да е напълно справедлива за всички.

— Искате ли честното ми мнение?

Дърлинг кимна отново.

— За това ти плащам. Смяташ, че отиваме твърде далеч.

— Да, сър. Не желаем Кога да падне и трябва да предложим нещо съблазнително, ако искаме да го спасим. Ако възнамерявате да мислите в перспектива, трябва да решите с кого искате да си имате работа:

Президентът вдигна някакво резюме от бюрото си.

— Брет Хансън ми каза същото, обаче той не се притеснява за Кога колкото теб.

— Утре по това време ще бъде притеснен — обеща Райън.

 

 

— Тук дори не можеш да вървиш по улиците — изръмжа Мураками.

Ямата бе резервирал за себе си и за административния си персонал цял етаж от „Плаца Атина“. Индустриалците седяха сами в една всекидневна със свалени сака и вратовръзки и с бутилка уиски на масата.

— Никога не сме могли, Биничи — отвърна Ямата. — Тук ние сме гайджин. Като че ли винаги го забравяш.

— Знаеш ли какъв бизнес въртя тук, колко много купувам! — настояваше по-младият мъж. Още подушваше бирата. Беше покапала ризата му, но той бе прекалено ядосан, за да се преоблича. Искаше нещо да му напомня за урока, който получи само преди няколко часа.

— А какво да кажа за себе си? — попита Ямата. — През последните няколко години вложих шест милиарда йени в местна търговска компания. Свърших с това съвсем наскоро, както си спомняш. Сега се питам дали ще си ги възвърна някога.

— Те не биха направили това.

— Доверието ти в тези хора е трогателно и ти прави чест — отбеляза домакинът. — Смяташ ли, че когато икономиката на страната ни се разпада, те ще ме оставят да се преместя тук и да ръководя американските си капитали? През 1941 година замразиха авоарите ни.

— Сега не е 1941.

— Не, Мураками-сан, не е. Днес е много по-лошо. Тогава не паднахме от толкова високо.

 

 

— Моля ви се — каза Чавес и пресуши бирата си. — През четиридесет и първа дядо ми е отблъсквал фашистите от Петербург…

— Ленинград, сополанко такъв! — озъби се Кларк, който седеше до него. — Тези младежи, губят всякакво уважение към миналото — обясни той на двамата домакини.

Единият беше началник в рекламния отдел към тежкопромишлените предприятия на „Мицубиши“, а другият директор на авиационния им отдел.

— Така е — съгласи се Сейго Ишии. — Знаете ли, членове на моето семейство са помогнали за конструирането на изтребителите, използвани от флота ни. Веднъж се срещнах със Сабуро Сакай и Минору Генда.

Динг отвори следващите бутилки и наля на всички като добър чиновник, служещ предано на началника си Иван Сергеевич Клерк. „Бирата тук наистина е много хубава, особено след като домакините имат грижа за сметката“ — помисли си Чавес, който стоеше тихо и наблюдаваше шефа си в действие.

— Зная тези имена — рече Кларк. — Велики воини, но… той вдигна пръст — те са се били срещу сънародниците ми. Това също го помня.

— Преди петдесет години — изтъкна рекламният агент. — А и страната ви тогава беше различна.

— Така е, приятели мои, така е — призна Кларк, отпуснал главата си на една страна. Чавес си помисли, че той преиграваше по отношение на алкохола.

— За първи път сте тук, нали?

— Правилно.

— Впечатленията ви? — поинтересува се Ишии.

— Харесвам поезията ви. Много се различава от нашата. Нали знаете, бих могъл да напиша книга за Пушкин. Вероятно някой ден ще го направя, но преди няколко години започнах да се интересувам от вашата. Разбирате ли, поезията ни цели да разкрие цяла гама от мисли, често и да разкаже заплетена история, обаче вашата е далеч по-изтънчена и точна, като… Как да го кажа? Като моментален образ, нали? Може би можете да ми обясните един стих. Мога да видя образа, ама не и да разбера смисъла. Как беше? — запита се Кларк с пиянски глас. — А, да: „Сливовите цветове разцъфват, и леките жени в бордея с нови шалове цъфват.“ Е — обърна се той към шефа на рекламата, — какво значи това?

Динг се зае с разчитането на погледа на Ишии. В известен смисъл бе забавно. Първо се четеше объркване, след което почти се чу завъртането на очните ябълки, когато паролата проряза ума му като смъртоносен удар на рапира. Очите на Сасаки се впериха в тези на Кларк, а после забеляза, че всъщност Динг осъществяваше визуалния контакт.

„Точно така. Отново си в играта, приятелче!“

— Ами въпросът е в контраста, нали разбирате — обясни рекламният агент. — Имате приятния образ на привлекателни жени, правещи нещо… ъъ, женствено, май така беше думата. А накрая виждате, че те са проститутки, които не могат да избягат от…

— Затвора — продължи Ишии, внезапно изтрезнял. — Не могат да избягат от онова, което вършат. Изведнъж обстановката и образът вече изобщо не са толкова приятни, колкото изглеждат.

— О, да — съгласи се Кларк с усмивка. — Сега звучи напълно логично. Благодаря ви. — Приятелско кимване потвърди важния урок.

„Дяволско спокойствие има господин К.“ — помисли си Чавес. Тази игра на шпиони си имаше своите плюсове. Той почти съжали Ишии, ала тъпото копеле беше предавало родината си и преди, така че сега нямаше смисъл да лее сълзи за него. Аксиомата в ЦРУ е проста, макар и малко жестока: предател веднъж, значи предател завинаги. Странно, съответният афоризъм на ФБР беше дори по-жесток. Федералните обикновено бяха толкова добросъвестни и чисти. „Нищожество веднъж, значи нищожество завинаги.“

 

 

— Възможно ли е? — попита Мураками.

— Възможно ли? Това е детска игра.

— Но последствията… — Ямата явно мислеше със замах, ала…

— Последствията са прости. Съсипването на тяхната икономика ще им попречи да построят фабриките, нужни, за да заместят продуктите ни. Потребителите им ще се възстановят от първоначалния шок и тъй като ще се нуждаят от продукти, които собствените им корпорации не могат да произведат, те пак ще ги купуват от нас. — Ако Биничи си мислеше, че ще чуе цялата история, проблемът си беше негов.

— Не мисля. Подценяваш гнева на американците от този злощастен инцидент. Трябва да вземеш предвид и политическата страна…

— С Кога е свършено. Това е решено — прекъсна го студено Ямата.

— Значи Гото? — попита Мураками. Думите му не приличаха на въпрос. Той следеше родната си политическа сцена както всеки друг.

— Разбира се.

Последва гневен жест.

— Гото е глупак. Където и да отиде, просто следва пениса си. Не бих му поверил и фермата на баща си.

— Можеш да кажеш същото за всеки от тях. Кой ръководи в действителност страната ни? Какво повече бихме могли да искаме от един премиер, Биничи? — попита Райзо с весел смях.

— Те също имат такъв тип в правителството си — отбеляза Мураками мрачно, докато си наливаше щедро още „Чивас“ и се чудеше за какво в действителност говореше събеседникът му. — Никога не съм го срещал, но, изглежда, е свиня.

— Кой е той?

— Килти, вицепрезидентът им. Знаеш ли, „почтеният“ им президент пък го прикрива.

Ямата се облегна в стола си.

— Не разбирам.

Мураками му разказа подробно. Домакинът забеляза, че уискито хич не пречеше на паметта му. Е, макар да бе предпазлив човек и често да проявяваше прекомерна щедрост в сделките си с чужденци, той беше един от истинските другари на Ямата и въпреки че често имаха разногласия, те искрено се уважаваха.

— Интересно. Какво ще предприемат хората ти?

— Мислят по въпроса — отговори Биничи и красноречиво изви вежди.

— Доверяваш се на американци за такова нещо? В най-добрия случай те са ронин^[2], а сам знаеш какви са най-лошите… — Тук Ямата-сан замълча и обмисли информацията по-обстойно за няколко секунди. — Приятелю мой, щом американците могат да свалят Кога…

Мураками наведе глава за миг. Миризмата на лиснатата бира бе по-силна от всякога. Какво нагло улично създание! В тази връзка какво да се каже за наглостта на президента? Той можеше да парализира цяла страна със своето тщеславие и очевидно престорен гняв. За какво? Всичко на всичко заради една катастрофа. Не пое ли компанията отговорността с достойнство? Не обеща ли да се погрижи за оцелелите?

— Предлагаш голямо и опасно нещо, приятелю.

— Още по-опасно е да не направим нищо.

Мураками се замисли за миг над думите му.

— Какво ще поискаш от мен?

— Подробностите около Килти и Дърлинг ще са добре дошли.

Това отне само няколко минути. Биничи проведе един разговор и информацията се получи по безопасния факс в апартамента на Ямата. Помисли си, че Райзо може би ще успее да я оползотвори добре. След един час колата му го откара на международното летище „Кенеди“, където той взе полет на японските авиолинии за Токио.

 

 

Другият служебен самолет на Ямата беше също реактивен G-IV и щеше да е много зает. Първият полет бе до Ню Делхи. Престоя на земята едва два часа, след което пое източен курс.

 

 

— Прилича на промяна в курса — отбеляза оперативният командир на флотилията. — Отначало помислихме, че просто извършват някакви разгънати въздушни операции, обаче вече всичките им самолети са във въздуха и…

Адмирал Дъбро кимна в знак на съгласие, докато гледаше втори монитор в бойния информационен център на самолетоносача. Картината се препредаваше от разузнавателния самолет „Хоукай“ Е-2С. Кръговият строй се насочваше право на юг със скорост осемнадесет възла. Самолетоносачите бяха заобиколени от ескортиращи сили, състоящи се от ракетоносни разрушители и кръстосвачи, а доста по-напред имаше и щит от патрулни разрушители. Всичките им радари работеха, което бе нещо ново. Индийските кораби оповестяваха присъствието си и същевременно създаваха „мехур“, през който никой не можеше да мине без знанието им.

— Мислиш ли, че ни търсят? — попита адмиралът.

— Ако не друго, могат да ни накарат да изберем една от двете оперативни зони. Можем да стоим югозападно или югоизточно от тях, ала ако продължат насам, те явно издават намеренията си, сър.

Дъбро си помисли, че вероятно просто им е писнало да стоят в сянка. Разбираемо. Разполагаха с приличен флот и хора, които не може да не бяха добре запознати със задълженията си след последните няколко месеца. Току-що пак бяха отворили цистерните си и щяха да се заредят с всичкото гориво, нужно им… За какво?

— Разузнаването?

— Нямаме нищо за намеренията им — отвърна капитан Харисън. — Амфибиите им все още не са в действие. Не разполагаме с нищо за онази бригада, която тревожеше разузнавателния ни отдел. Времето беше лошо за сателитни снимки последните няколко дни.

— Проклети разузнавателни бракми — изръмжа Дъбро.

ЦРУ зависеше дотолкова от сателитните наблюдения, та всички се преструваха, че камерите могат да снимат през облаци. Трябваше само да изпратят малко потенциал по суша… Той ли бе единственият, който го осъзнаваше?

Компютърният образ излизаше на гладка стъклена плоскост, нов модел, поставен на кораба едва предишната година. Много по-изчерпателна от досегашните системи, тази предоставяше превъзходни топографски и морски карти, на които електронно се наслагват координатите на кораби и самолети. Красотата й се състоеше в това, че показваше известните ти неща с тънки подробности. Проблемът беше, че не показваше нищо повече, а Дъбро се нуждаеше от по-добри данни, за да вземе решение.

— През последните осем часа те поддържат минимум от четири летящи самолета, покриващи южната зона. По радиуса им на действие заключавам, че са снабдени с ракети за въздушен бой и резервни резервоари с гориво за максимално дълъг полет. Така че можете да го наречете усърдно предварително разузнаване. Индийските хариъри разполагат с новия радар „Блек Фокс“, нашите самолети „Хъмър“ го надушиха. Те правят всичко възможно да ги следят, сър. Моля за разрешение веднага да изтегля хъмърите с още сто и петдесетина километра на юг и да ги оставя да действат прикрито. — Той искаше да каже, че разузнавателните самолети ще бъдат с включени радари само от време на време, а иначе ще следят напредването на индийския флот пасивно, чрез излъчваните от самите индийски радари сигнали.

— Не. — Адмирал Дъбро поклати глава. — Нека се правим на глупави и незаинтересовани известно време. — Той се обърна да провери положението на авиацията си. Разполагаше с достатъчно бойна мощ, за да се справи със заплахата, но не там бе въпросът. Задачата му не беше да срази индийския флот в битка, а да го сплаши така, че да не стори нещо, което Америка намираше за неприятно. Следователно мисията на противника не би могла да е да се бие с американските военноморски сили… Или? Не, това беше прекалено откачено. Сферата на допустимото почти изключваше възможността един много добър индийски командир на флотилия, бил той и с много късмет, да победи някой изключително нещастен и тъп свой американски колега, ала Дъбро нямаше никакво намерение да проверява. По-вероятно бе мисията им да е почти изцяло блъф, също като неговата. Ако можеха да изтикат американския флот на юг, то… Не бяха толкова глупави в крайна сметка, нали? Въпросът беше как да изиграе картите си.

— Принуждават ни да се изложим на риск, Ед. Или поне се опитват. — Дъбро се наведе напред, облегна се с едната ръка на екрана, а с другата започна да показва на картата. — Те сигурно смятат, че сме на югоизток. Ако е така, с преместването си на юг ще могат да ни блокират по-добре, пък и знаят, че вероятно ще поддържаме дистанцията просто за да бъдем извън ударния им обсег. От друга страна, ако подозират истинското ни местоположение, могат да постигнат същото или да ни оставят възможността да заобиколим на северозапад, за да покрием Манарския залив. Това обаче означава да влезем в обхвата на военновъздушните им бази, флотилията им да бъде на юг от нас и единственият ни изход да е право на запад. Не е зле като оперативна идея — призна той. — Командирът на бойната група още ли е Чандраската?

Оперативният командир на флотилията кимна.

— Тъй вярно, сър. Върна се, след като за кратко беше без работа. Той фигурира в британските списъци. Казват, че не бил глупав.

— Засега май съм съгласен. Каква според теб е информацията им за нас?

Харисън сви рамене.

— Знаят от колко време стоим тук и сигурно са наясно колко сме изтощени. — Той имаше предвид както хората, така и корабите. Сега всеки кораб от оперативната група имаше проблеми с материалната част. Всички бяха снабдени с резервни части, но корабите не можеха да останат в открито море дълго време без ремонт. Ръждата от соления въздух, постоянното движение и блъскане на ветрове и вълни, както и прекомерното използване на съоръженията показваха, че корабните системи не могат да траят вечно. После трябваше да се вземат предвид и хората. Мъжете и жените вече бяха уморени от твърде дългото плаване. Нарасналите им задължения по поддръжката ги изтощаваха още повече. Често спрягана сега фраза във войската за тези навързани проблеми бе „предизвикателство за командването“ — учтив израз, означаващ, че офицерите, командващи корабите и екипажа, понякога сами не знаеха какво, по дяволите, трябва да правят.

— Знаеш ли, Ед, руснаците поне бяха предвидими. — Дъбро стоеше като истукан, гледаше надолу и съжаляваше, че вече се е отказал от лулата си. — Добре, да се посъветваме по телефона. Кажи на онези във Вашингтон, че, изглежда, те май предприемат някакъв ход.

 

 

— Значи се срещаме за пръв път.

— Удоволствието е мое, сър. — Компютърният инженер Чък Сърлс знаеше, че костюмът с жилетка и изисканата му прическа изненадаха събеседника му. Той протегна ръка и килна глава по начин, който предполагаше, че ще се приеме като уместен поздрав от благодетеля му.

— Според хората ми вие сте много талантлив.

— Ласкаете ме. Работих над това няколко години, а вероятно имам и някакъв талант. — Сърлс бе обогатил знанията си за Япония.

„Много е алчен — помисли си Ямата, — но има добри маниери.“ Щеше да се погрижи за това. Общо взето, всичко беше щастлива случайност. Купи фирмата му преди четири години, остави на работа тогавашното ръководство, както обикновено правеше, и после откри, че истинският мозък на екипа е същият този човек. Поставеният от Ямата-сан администратор го уведоми, че Сърлс е най-изобретателният магьосник, който е виждал, и макар че постът на американеца не се промени, не можеше да се каже същото за заплатата му. А след това, преди няколко години, Сърлс споменал, че работата започва да му омръзва…

— Значи всичко е подготвено?

— Да, сър. Първоначалното подобряване на софтуера стана преди месеци. Страшно го харесаха.

— Ами…

— Великденското яйце, господин Ямата. Така го наричаме.

Райзо никога не бе срещал този израз. Поиска обяснение и го получи… но за него то нямаше смисъл.

— Трудно ли е за осъществяване?

— Това е най-хитрата част — рече Сърлс. — Свързано е с акциите на две компании. Ако „Дженеръл мотърс“ и „Мерк“ минат през системата със стойностите, които съм задал, два пъти и в една и съща минута, яйцето се измътва, но единствено в петъчен ден, както наредихте, и само ако петминутният отрязък влиза в правилния час.

— Искате да кажете, че това може да стане случайно? — попита Ямата с известна изненада.

— На теория да, обаче задействащите стойности на акциите са далеч от сегашните борсови цени и шансът всичко това да се случи едновременно е някъде едно на тридесет милиона. Ето защо избрах този метод за измътване на яйцето. Направих компютърно проучване на търговските тенденции и…

Друг проблем при сребролюбците бе, че никога не можеха да се въздържат да не изтъкнат колко са надарени. Въпреки че в този случай сигурно беше вярно, на Ямата му костваше много усилия, за да изслуша докрай трактата. Все пак го направи. Добрите обноски го изискваха.

— Ами личните ви приготовления?

Сърлс само кимна. Полетът до Маями. Полетите с прекачвания до Антигуа през Доминика и Гренада, всичките с различни имена на билетите, платени с различни кредитни карти. Имаше вече нов паспорт, нова самоличност. Беше си набелязал едно имение на Карибските острови. Щеше да му отнеме цял ден, ала след това щеше да отиде там, откъдето планираше никога да не се върне.

Що се отнасяше до Ямата, той нито знаеше, нито искаше да узнае какви са плановете на Сърлс. Ако бяха в телевизионна драма, би се разпоредил животът на този човек да приключи, но това щеше да е опасно. Винаги съществуваше възможността в гнездото да има повече от едно яйце, нали? Да, не можеше да е другояче. Освен това не биваше да се забравя честта. Цялата тази рискована постъпка бе въпрос на чест.

— Вторите тридесет процента от сумата ще бъдат прехвърлени на сутринта. Предлагам, щом това стане, да изпълните плановете си. — „Ронин — помисли си Ямата, — но даже някои от тях са лоялни до известна степен.“

 

 

— Конгресмените ще пуснат гласовете си чрез електронните апарати — каза председателят на Долната камара, след като Ал Трент завърши заключителната си, обобщаваща реч.

По „Си-Спан“ монотонно повтарящият се поток от думи беше заменен от класическа музика, в дадения случай от италианския концерт на Бах. Всеки член имаше пластмасова карта… Всъщност ставаше дума за нещо като автоматичен преброител на гласовете. Те се пресмятаха от прост компютър и излизаха на телевизионните екрани по целия свят. За приемане на закон бяха нужни двеста и осемнадесет гласа. Този брой бе постигнат за по-малко от десет минути. Сетне дойде последният приток на гласове „за“, когато конгресмените се втурнаха в залата от пленарни и учредителни заседания, гласуваха и се върнаха към досегашната си работа.

През цялото време Ал Трент остана в залата, като предимно си бъбреше дружелюбно с член на едно от парламентарните малцинства, приятеля си Сам Фелоус. И двамата си помислиха, че е удивително по колко много въпроси мненията им съвпадат. Едва ли можеха да бъдат по-различни: хомосексуален либерал от Нова Англия и мормон консерватор от Аризона.

— Това ще бъде за урок на малките негодници — отбеляза Ал.

— Ти направо прокара закона с гръм и трясък — съгласи се Сам. И двамата се питаха как това ще се отрази в бъдеще на безработицата в техните райони.

 

 

По-малко доволни бяха служителите на японското посолство, които съобщиха резултатите на външното си министерство в мига, когато музиката спря и председателят обяви:

— HR-12313, Реформеният търговски декрет се приема.

Сега законопроектът щеше да влезе в Сената, което според думите им бе формалност. Единствените, който имаше вероятност да гласуват против него, бяха хората, чието преизбиране беше най-далечно. Министърът на външните работи научи новината от персонала си към девет часа токийско време и информира премиера Кога. Последният вече бе изготвил молбата си до императора за оставка. Друг вероятно би оплаквал разбитите си мечти. Не и министър-председателят. Като погледнеше назад, беше имал по-голямо влияние като член на опозицията, отколкото сега в кабинета си. Докато гледаше утринното слънце над добре поддържаната градина пред прозореца, той осъзна, че в края на краищата го чакаше по-приятен живот.

„Нека Гото се справи с положението.“

 

 

— Знаеш ли, японците правят някои страшно добри неща, които използваме в „Уилмър“ — подметна Кати Райън по време на вечерята. Беше време и тя да си каже думата за закона, след като вече бе наполовина приет.

— Нима?

— Диодната лазерна система, използвана при перде на очите например. Те купиха американската компания, която я изобрети. Също така техниците им наистина знаят как да поддържат апаратите си. На практика подобряват софтуера всеки месец.

— Къде се намира компанията? — попита Джак.

— Някъде в Калифорния.

— Значи говорим за американски продукт, Кати.

— Но това не се отнася за всичките части — подчерта жена му.

— Слушай, законът позволява да се правят специални изключения за извънредно ценни неща, които…

— Правителството ще състави правилата, нали?

— Така е — отстъпи Джак. — Чакай малко. Нали ми каза, че лекарите им…

— Никога не съм твърдяла, че са тъпи, а само че трябва да мислят по-творчески. Знаеш ли — добави тя, — правителството също.

— Предупредих президента, че идеята не е толкова добра. Според него законът щял да важи с пълна сила само няколко месеца.

— Ще повярвам, когато го видя.