Том Кланси
Дълг на честта (11)

9.
ПОЛИТИЧЕСКИ МАНЕВРИ НА СИЛНИТЕ

Имаше още хора, които да бъдат потърсени за услуги този понеделник, но доста от присъстващите бяха на страната на Трент. Американската Долна камара щеше да започне обикновената си работа по обед. Капеланът напяваше монотонно молитвата си, учуден, че лично председателят на Долната камара седеше на отреденото му място вместо някой друг, че бяха дошли да го слушат над сто членове на Конгреса вместо обичайните седем-осем, наредили се на опашка за кратки изказвания заради камерите на „Си-Спан“, и че местата за пресата бяха почти наполовина запълнени, вместо да са съвсем празни. Като че ли единственото нормално нещо бяха местата за публиката, заети от обичайния брой туристи и ученици. Капеланът, неочаквано уплашен, си прочете неуверено днешната молитва и се оттегли, или по-точно се канеше да го стори. Реши да поостане на вратата, за да разбере какво става.

— Господин председателят — обяви някакъв глас, без да изненада някого в залата.

Председателят на Долната камара вече гледаше натам, подготвен след обаждане от Белия дом.

— Председателстващият дава думата на джентълмена от Масачузетс.

Ал Трент се отправи енергично към катедрата. Като стигна там, спокойно си подреди бележките върху наклонената дървена плоскост, докато трима помощници поставяха статива. Караше публиката да чака и утвърждаваше драматичния тон на речта си с красноречиво мълчание. Започна със сведен поглед и подобаващ молебствен глас:

— Господин председател, моля за позволение да преговоря казаното и да го разширя.

— Нямам възражения — отвърна председателят на Долната камара, обаче не с обикновената механичност. Просто атмосферата беше различна: факт, очевиден за всички без туристите, като дори екскурзоводите им бяха седнали, както никога досега. Цели осемдесет членове от партията на Трент бяха по местата си, плюс двайсетина от другата страна на пътеката, включително всички лидери на малките партии, случайно намиращи се във Вашингтон в този ден. И макар някои от последните да бяха пример за незаинтересованост, фактът, че изобщо бяха тук, спечели заслужени коментари сред журналистите, на които също бе подшушнато, че става нещо голямо.

— Господин председател, в събота сутринта на 40-а междущатска магистрала, между Ноксвил и Нашвил, щата Тенеси, петима американски граждани бяха осъдени на смърт чрез изгаряне от японската автомобилна индустрия. — Трент прочете имената и възрастта на жертвите на катастрофата, а помощникът му на подиума откри първата нагледна черно-бяла снимка от местопроизшествието. Той не бързаше, оставяше хората да запечатат образа в паметта си, да си представят какво трябва да са изпитали пътниците на двете коли. В пресцентъра в момента се раздаваха копия на подготвените предварително коментари и от снимките, така че не искаше да говори твърде бързо.

— Господин председател, сега трябва да се запитаме, първо, защо умряха тези хора и, второ, защо смъртта им засяга този Конгрес… Интелигентната и млада госпожица Ребека Ъптън, федерален инженер, била повикана за катастрофата от местните власти и моментално определила, че нещастието е причинено от основен дефект в защитната система на тези два автомобила, а фаталният пожар е бил всъщност предизвикан от погрешното конструиране на резервоарите за гориво и на двете коли… Господин председател, съвсем наскоро същите тези бензинови резервоари бяха предмет на преговорите за родната индустрия между Съединените щати и Япония. Един изключителен продукт, случайно произведен в моя окръг, беше предложен на японския търговски представител. Американският продукт е с по-добър дизайн и същевременно производството му е по-евтино благодарение на усърдието и интелигентността на американските работници, ала той бе отхвърлен от японската търговска делегация, защото не отговарял на така наречените „високи и взискателни“ стандарти на автоиндустрията им! Господин председател, тези „високи“ и „взискателни“ стандарти обгориха до смърт петима американски граждани в катастрофа, която според щатската полиция на Тенеси и Националното управление за безопасен транспорт по никакъв начин не е надхвърляла параметрите за безопасност, наложени със закон в Америка от повече от петнадесет години. Това не би трябвало да е фатална злополука, ала едно семейство е почти заличено от земята (ако не е била смелостта на един синдикален шофьор, щеше да е затрито напълно), а други две днес ридаят над телата на невръстните си дъщери, понеже на американските работници не им бе позволено да предоставят по-добър компонент даже за моделите на този автомобил, произвеждани тук, в Америка! Единият от тези дефектни резервоари е пропътувал близо десет хиляди километра, за да се озове в едната от тези изпепелени коли и да убие возещите се в нея мъж, жена, тригодишно дете и новородено бебе! Чашата преля, господин председател! Предварителното заключение на НУБТ, потвърдено от научния персонал на Националната лаборатория в Оук Ридж, е, че автомобилните резервоари на тези две коли, едната произведена в Япония, а другата сглобена тук, в Кентъки, не са отговаряли на дългогодишните стандарти на Министерството на транспорта за сигурност на автомобилите. В резултат на това стана следното: първо, американското Министерство на транспорта издаде нареждане за незабавно връщане на всички лични автомобили с марка „Креста“…

Трент направи пауза и се огледа. Важните играчи в залата знаеха, че следва още нещо и че то ще е истинска бомба.

— Второ, аз известих президента за този трагичен инцидент и за по-нататъшните му усложнения. Министерството на транспорта също така установи, че същият резервоар за гориво на тази конкретна автомобилна марка е използван при почти всеки японски автомобил, внесен в Съединените щати. Съобразно с това днес аз внасям за разглеждане законопроект с номер HR-12313, който ще упълномощи президента да нареди на министерствата на търговията, правосъдието и финансите да…

 

 

— Според административната процедура — обясняваше пресаташето на Белия дом в пресцентъра на тази сграда — и в интерес на обществената сигурност президентът нареди на митническото бюро към Министерството на финансите да проверяват всички внасяни японски автомобили на съответните входни пристанища за основен дефект в защитната система, който преди два дни причини смъртта на петима американски граждани. Упълномощаващ закон, който да очертае ясно установената от конституцията власт на президента, е предложен днес от почетния член Алън Трент, конгресмен от Масачузетс. Законопроектът ще бъде подкрепен изцяло от президента и се надяваме на бързи действия, отново в интерес на обществената сигурност… Техническият термин за тази мярка е „секторна взаимност“. Това означава, че нашето законодателство ще бъде огледален образ на японските търговски процедури до най-малката подробност. — Тя вдигна поглед, за да отговори на въпросите. Странно, но за момента нямаше такива. — По-нататък. Пътуването на президента до Москва е насрочено за…

— Един момент — помоли някакъв журналист и вдигна поглед, след като за няколко секунди успя да смели встъпителното изказване. — Какво точно казахте?

 

 

— Какво ново, шефе? — попита Райън, докато преглеждаше последните документи.

— Виж втора страница, Джак.

— Добре. — Той обърна страницата и хвърли бегъл поглед. — По дяволите, видях това по телевизията онзи ден. — Вдигна очи от текста. — Няма да им хареса.

— Костеливи орехи — рече хладно президентът Дърлинг. — Всъщност имахме една-две добри години, през които заличихме търговските неразбирателства, ала техният нов представител е толкова задължен на големите клечки, че просто не можем да търгуваме с тези хора. Чашата преля. Те спират колите ни още на пристанището и направо ги разглобяват, за да се уверят, че са „сигурни“, а сетне пробутват „контролния“ законопроект на потребителите им.

— Зная, сър, но…

— Но чашата преля. — Освен това задаваше се година на избори и президентът се нуждаеше от помощта на синдикалните гласоподаватели, а с този единствен удар нещата ставаха „бетон“. Това не беше лъжица за устата на Джак и съветникът по националната сигурност не бе глупав, за да го прави на въпрос. — Разкажи ми за Русия и ракетите — смени темата Роджър Дърлинг.

Пазеше истинската бомба за накрая. ФБР се срещаше с хората от юридическата комисия на другия ден следобед. „Не — реши Дърлинг след моментен размисъл, — ще се наложи да се обадя на Бил Шоу и да му наредя да го отложи.“ Той не искаше две сензационни истории да се конкурират на заглавните страници. Килти трябваше да почака известно време. Щеше да уведоми Райън, ала случаят със сексуалния тормоз трябваше да остане на тъмно още около седмица.

 

 

Избраното време гарантираше объркването. От часови пояс, спрямо който източното поясно време на САЩ е с четиринадесет часа назад, започнаха телефонни позвънявания, пронизващи мрака на ранната вашингтонска утрин.

Нестандартността на американския ход, заобиколил нормалните канални пътища в американското правителство и следователно убягнал и на хората, събиращи информация за страната им, хвана всички напълно неподготвени. Японският посланик във Вашингтон се намираше в модерен ресторант и хапваше с близки приятели, а часът гарантираше, че същото правеше и администрацията на посолството на авеню „Масачузетс“. В закусвалнята на посолството, а и из целия град пейджърите запиукаха, настоявайки служителите незабавно да се обадят в работата си, но бе прекалено късно. Новината вече беше излязла по многобройните сателитни програми. Хората в Япония, следящи за такива неща, се бяха обадили на началниците си и така тя се изкачваше по информационната верига, докато накрая различни дзайбацу бяха събудени в час, който със сигурност щеше да предизвика остри забележки. Тези мъже на свой ред позвъниха на висши държавни служители, при всички положения вече будни, и им наредиха да потърсят веднага своите лобисти. Много от лобистите пък вече работеха. Повечето от тях бяха засекли отразената от „Си-Спан“ реч на Ал Трент и бяха отишли на работа по своя инициатива, като се опитваха да ограничат щетите още преди да са получили заповеди за действие от работодателите си. Във всяко учреждение те получаваха студен прием дори от членове на Конгреса, за финансирането на чиито кампании те допринасяха редовно, но не винаги.

— Слушайте — каза един сенатор, който планираше започването на кампания за собственото си преизбиране и както посетителят му добре знаеше, се нуждаеше от средства. — Няма да се изправя пред гласоподавателите и да им кажа, че този ход е нечестен, след като осем човека току-що са изгорели. Трябва да ни дадете време и да оставите проблема да се изтърка. Бъдете разумни!

Лобистът си помисли, че само петима бяха умрели от изгаряне, но съветът на този просяк бе смислен или би бил такъв при нормални обстоятелства. На лобиста му плащаха над триста хиляди долара годишно за преценката му на експерт (беше висш член на Сената в продължение на десет години, преди да съзре светлината) и за да бъде честен търговец на информация. Плащаха му също, от една страна, за да предоставя не толкова честно средства за политически кампании, а, от друга, за да съветва работодателите си кое е възможно и кое не.

— Добре, сенаторе — съгласи се той с толерантен тон. — Но ви моля да запомните, че този закон може да предизвика търговска война, а това би било лошо за всички.

— Такива събития са естествени и не траят вечно — отвърна сенаторът.

Такова беше общото мнение, докладвано на различните учреждения до пет този следобед, което се равняваше на седем на следващата сутрин в Тайпан. Грешката им се състоеше в пренебрегването на факта, че никога не бе имало точно „такова“ събитие.

Телефоните вече звъняха в кабинетите на почти всички членове на двете камари на Конгреса. Повечето хора изразяваха възмущението си от случилото се на магистрала 40, което можеше да се очаква. Имаше неколкостотин хиляди души в Америка, разпръснати из всички щати и из всичките четиристотин тридесет и пет избирателни района, които никога не пропускаха възможност да се обадят на представителите си във Вашингтон, за да дадат мнението си по всякакви въпроси. По-низшестоящият персонал поемаше обажданията и отбелязваше часа, датата, името и адреса на всеки позвънял. Често беше излишно да питат, понеже някои от обаждащите се можеха да се разпознаят само по гласа. Позвъняванията се сортираха по теми и мнения, ставаха част от сутрешната документация на всеки конгресмен и в повечето случаи съвсем бързо се забравяха.

Други обаждания се препращаха към по-висшестоящи служители, а много пъти и до самите членове на Конгреса. Те идваха от местни бизнесмени, най-вече производители, чиито продукти или се конкурираха направо на пазара със задокеанските, или в по-малко случаи се бяха опитали да пробият в Япония и бяха срещнали трудности. Тези позвънявания не винаги се вземаха под внимание, ала рядко се пренебрегваха.

Това отново беше водещата новина на всяка новинарска агенция, след като за кратко избледня сред нормалната мъглявост на старите вести. В днешните информационни бюлетини бяха показани семейни снимки на полицая, съпругата му и трите им деца, както и на Нора Дън и Ейми Райс, последвани от кратко интервю на запис с героичния шофьор на камион и далечни кадри със сирачето Джесика Дентън, гърчещо се от болка в болничната стая, докато я лекуваха сестри, които плачеха и изрязваха тъкани от обгореното й лице и ръце. Сега при всички пострадали семейства се бяха настанили адвокати, подготвяха ги какво да кажат пред камерите и изготвяха опасно скромните си лични изявления, докато в главите им танцуваха видения за непредвидено високи разходи. Новинарски екипи разпитваха за реакцията на членове от семействата, на приятели и съседи и в лютата горест на хората, преживели внезапна и тежка загуба, други виждаха или само гняв, или възможност да се възползват от ситуацията.

Най-изразителна обаче беше самата история с резервоарите за гориво. Предварителното заключение на НУБТ се оповести в Долната камара секунди след появяването му. Просто бе твърде хубаво, за да бъде пропуснато. Американските автомобилни компании предоставиха свои инженери, за да обяснят техническата страна на въпроса, и всички те отбелязваха с едва прикрито веселие, че това е прост пример за лош качествен контрол за изключително проста автомобилна част и че в крайна сметка японците не са толкова интелигентни, колкото всички си мислят.

— Виж, Том, хората галванизират стомана повече от век — обясняваше един средно добър инженер от „Форд“ за „Нощни новини“ на Ен Би Си. — И боклукчийските кофи се правят от нея.

— Боклукчийските кофи ли? — запита водещият с празен поглед, тъй като неговите бяха от пластмаса.

— Набиваха ни в главите качествения контрол с години, казваха ни, че не ставаме, че не сме достатъчно обезопасени, нито пък достатъчно внимателни, за да влезем на автомобилния им пазар, а сега виждаме, че в края на краищата не са толкова сръчни. Това е решаващият фактор, Том — продължаваше инженерът, като си придаваше важност. — Резервоарите на тези две крести имаха по-малка структурна здравина, отколкото боклукчийско кошче, направено с технологии от деветдесетте години на миналия век. Ето защо тези пет човека изгоряха.

Тази неволна забележка се превърна в мото за цялото събитие. На другата сутрин пет кофи за боклук от галванизирана стомана бяха натрупани на камара пред входа на завода на „Креста“ в Кентъки заедно с табела с надпис: „ЗАЩО НЕ ОПИТАТЕ С ТЯХ?“ Екип на Си Ен Ен я засне по предварителен сигнал и на обед това стана водещата им новина. Всичко бе въпрос на възприемане. Щяха да са нужни седмици, за да установят какво наистина се е объркало, но дотогава възприемането на нещата и реакциите отдавна щяха да са завладели реалността.

 

 

Капитанът на търговския кораб „Нисан куриер“ не беше получил никакво известие. Имаше изключително грозен кораб, който изглеждаше досущ така, сякаш е започнал живота си като солиден, правоъгълен стоманен блок и се е наложило носът му да бъде издълбан с голяма лъжица, за да се превърне в нещо, способно да се движи по вода. Супертежък и прокълнат с огромна надводна площ, наричана от моряците платно, която често го превръщаше в играчка за дори най-леките ветрове, на него му трябваха четири влекача, за да влезе в дока при морския терминал „Дъндалк“ на пристанището Балтимор. Било някога първото летище на града, голямото равно пространство бе естествено място за приемане на автомобили. Капитанът направлява докрай сложната и опасна маневра за спиране успоредно на кея, едва след което забеляза, че огромният паркинг е необичайно пълен. Видя му се странно. Последният кораб на „Нисан“ беше дошъл миналия четвъртък и при нормални обстоятелства паркингът би трябвало да е вече полупразен и да се отвори място за неговия товар. Като погледна по-нататък, забеляза само три камиона за превозване на коли, чакащи да вземат своя товар и да го транспортират до най-близкия разпространител; обикновено те бяха наредени като таксита на централна гара.

— Май не са се майтапели — отбеляза лоцманът от залива Чесапийк. Той се качи на борда при нос Вирджиния и беше видял телевизионните новини на патрулното корабче, хвърлило котва там. Поклати глава и си проправи път към бордовата стълба. Щеше да остави на представителя на параходното дружество да съобщи новината на капитана.

Представителят стори точно това, след като се изкатери по стълбата и сетне на капитанския мостик. На складовата площадка имаше място за около още двеста коли, определено не повече, и при това все още нямал никакви инструкции от управата на дружеството, за да каже на капитана какво да прави. Обикновено корабът не би останал в пристанището за повече от двадесет и четири часа — времето, нужно да се разтоварят автомобилите, да зареди наново и да се запаси с провизии за обратното пътуване през голяма част от света, където щеше да последва обратната процедура, само че този път колите щяха да бъдат натоварени на празния кораб за поредното плаване към Америка. Корабите от тази флота имаха отегчително и безжалостно разписание, датите в което бяха неизменни като звездите в нощното небе.

— Какво искате да кажете? — попита капитанът.

— Безопасността на всяка кола трябва да бъде проверена. — Представителят на дружеството махна към терминала. — Уверете се сам.

Капитанът го послуша и вдигна бинокъла си „Никон“, при което видя как шестима служители на митническото бюро използват хидравличен крик, за да повдигнат една нова кола така, че един от тях да може да пропълзи под нея по една или друга причина, докато другите правеха отметки на различни официални формуляри. Определено не изглеждаше, като да бързат особено. През окуляра виждаше как телата им се поклащат напред-назад с нещо като веселие, вместо да работят усърдно, както подобава на държавни служители. Поради тази причина той не направи връзка с останалите случаи, когато бе виждал японски митничари да извършват подобни, ала много по-строги прегледи на американски, немски или шведски коли на доковете на родното му пристанище Йокохама.

— Но ние можем да останем тук с дни! — избъбри капитанът.

— Може би седмица — предположи оптимистично представителят.

— Но тук има място само за един кораб! „Нисан вояджър“ трябва да пристигне след седемдесет часа.

— Нищо не мога да направя.

— Ами разписанието ми? — В гласа на капитана се усещаше непресторен ужас.

— По този въпрос също не мога да направя нищо — изтъкна представителят на параходното дружество пред човек, чийто предвидим свят току-що се беше разпаднал.

 

 

— Как можем да ви помогнем? — попита Сейджи Нагумо.

— Какво имаш предвид? — контрира го служителят от Министерството на търговията.

— Този ужасен инцидент. — И Нагумо бе наистина ужасен. Историческата японска постройка от дърво и хартия отдавна беше заменена от по-масивни сгради, но като завещание им оставаше дълбок, културно обоснован страх от огъня. Гражданин, позволил в неговия имот да започне пожар и после да се разпростре в чужда собственост, все още търпеше наказателни мерки, а не се измъкваше само с гражданска отговорност. Той изпитваше съвсем искрен срам, че продукт, произведен в родината му, е довел до такъв кошмарен край. — Още не съм получил официално съобщение от правителството ми, ала от свое име заявявам, че това е ужасно, неописуемо. Уверявам те, че ще предприемем и наше разследване.

— Малко е късничко, Сейджи. Както си спомняш, обсъждахме точно това…

— Да. Признавам, вярно е, но трябва да разбереш, че дори да бяхме постигнали споразумение, въпросните материали все още щяха да са в процес на обработка… Нямаше да има никакво значение за тези хора.

Като цяло това беше приятен миг за американския участник в търговските преговори. Е, смъртните случаи в Тенеси бяха много лошо нещо, обаче той търпеше надменността на този негодник вече три години и сегашната ситуация при всичката си трагичност бе очарователна.

— Сейджи-сан, както казах, малко е късничко. Вероятно би било добре да получим известно съдействие от хората ви, но си имаме и свои задачи. В крайна сметка, сигурен съм, ще разбереш, че да се защитават животът и сигурността на американските граждани е всъщност дълг на американското правителство. Очевидно сме били небрежни спрямо този дълг и трябва да компенсираме тези свои злочести слабости.

— Онова, което можем да направим, Робърт, е да финансираме операцията. Уведомиха ме, че автомобилните ни производители сами ще наемат контрольори по сигурността, които да прочистят колите във вашите пристанища, и…

— Сейджи, знаеш, че това е неприемливо. Не Можем да позволим държавни задължения да бъдат изпълнявани от представители на идустриални компании. — Това не беше вярно и бюрократът го знаеше. Тези неща се случваха непрекъснато.

— С цел да поддържаме приятелските си търговски отношения ви предлагаме да поемем всички извънредни разходи, които правителството ви ще направи. Ние… — Една вдигната ръка го прекъсна.

— Сейджи, трябва да ти кажа да спреш дотук. Моля те… Трябва да разберете, че това, което предлагате, може спокойно да се изтълкува като подтик към корупция според етичните закони на правителството ни. — Разговорът секна за няколко секунди. — Слушай, Сейджи, когато новият закон бъде прокаран, нещата бързо ще се уталожат. — А това нямаше да се проточи много. Реката от писма и телеграми от набързо организирани „народни“ комитети (като например Съюза на обединените автомобилни работници, надушващ кръвта във водата не по-зле от всяка акула) бе инструктирала всеки член да се обади на Западния профсъюз точно с тази цел. Законопроектът „Трент“ вече оглавяваше списъка за първо четене на Хълма, а хора от кулоарите даваха на новия закон две седмици, за да се появи на бюрото на президента за подпис.

— Но законопроектът на Трент…

Служителят на търговското министерство се надвеси над бюрото си.

— Сейджи, какъв е проблемът? Законопроектът „Трент“ ще позволи на президента чрез съвети на адвокати от Търговското да копира собствените ви търговски наредби. С други думи, единственото, което ще направим, е огледален образ на вашите закони тук. Е, как е възможно да е нечестно от страна на Америка да прилага собствените ви, справедливи търговски закони спрямо вашите продукти така, както вие ги прилагате спрямо нашите?

Нагумо не беше схванал съвсем нещата досега.

— Но вие не разбирате. Законите ни са направени така, че да отговарят на културата ни. Вашата е различна и…

— Да, Сейджи, зная това. Законите ви целят да защитят вашите предприятия от нечестната конкуренция. Скоро ние ще направим съвсем същото. Така, това беше лошата новина. А добрата е, че щом отворите пазарите си за нас, ние автоматично ще сторим същото за вас. Лошата новина е, Сейджи, че ще приложим собствените ви закони спрямо продуктите ви, и тогава, приятелю мой, ще видим колко справедливи са те според собствените ви стандарти. Защо се разстройваш? От години ми повтаряш, че законите ви всъщност не са никаква пречка, че вината си е в американската промишленост, щом не можем да търгуваме с Япония така ефективно, както вие търгувате с нас. — Той се облегна с усмивка. — Е, добре, сега ще видим колко точни са били наблюденията ви. Не се опитваш да ми кажеш сега, че… си ме мамил, нали?

Нагумо би си помислил „Боже мой!“, ако беше християнин, ала религията му бе анимистична и душевните му реакции бяха различни, макар смисълът да беше съвсем същият. Току-що го нарекоха лъжец и най-лошото бе, че обвинението беше… справедливо.

 

 

Законопроектът „Трент“, сега официално наречен Реформен търговски декрет, бе обяснен на Америка същата вечер, след като умните глави си бяха оползотворили времето, за да го анализират. Философската му простота беше великолепна. Говорители на администрацията, както и самият Трент в предаването „Макнийл/Лерхер“ обясниха, че законът ще създаде малка комисия от адвокати и техническо-търговски експерти от Министерството на търговията, подпомагана от специалисти по международно право от Министерството на правосъдието, която ще бъде упълномощена да анализира чуждестранните търговски наредби, да извлече американското им съответствие, което да копира техните клаузи възможно най-точно, и накрая да го препоръча на министъра на търговията, който ще уведоми президента. Президентът на свой ред имаше правото да задейства тези закони чрез изпълнителна заповед. Наредбата би могла да се анулира при минимално мнозинство в двете камари на Конгреса, чиито правомощия по такива въпроси са формулирани в конституцията — тази клауза щеше да предотврати евентуално законно възражение въз основа на разделението на властта. Реформеният търговски декрет имаше и клауза на „изтичане“. Четири години след влизането му в сила той автоматично щеше да престане да съществува, освен ако не бъдеше прокаран наново от Конгреса и не бъдеше повторно одобрен от тогавашния президент. Тази точка представяше декрета като временна мярка, чиято единствена цел е да установи свободна международна търговия веднъж и завинаги. Лъжата беше явна, но също така правдоподобна дори за онези, които знаеха как стоят нещата.

— Е, какво по-справедливо от това? — попита Трент риторично по Пи Би Ес. — Ние само копираме законодателството на други страни. Ако техните закони са справедливи спрямо американския бизнес, тогава същите тези закони трябва да са справедливи и спрямо чуждата индустрия. Японските ни приятели — той се усмихна — ни натякват от години, че законите им не са дискриминиращи. Чудесно. Ще ги прилагаме така справедливо, както и те.

На Трент му бе забавно да гледа как мъжът от другата страна на масата се свива като червей. Бившият заместник държавен секретар, печелещ сега над един милион долара годишно в качеството си на старши лобист на „Сони“ и „Мицубиши“, просто си седеше, докато умът му се напрягаше да измисли нещо, което да прозвучи смислено. Трент го разбра по лицето му. Не разполагаше с никакъв довод.

— С това може да започне истинска търговска война — започна той, ала бе подкосен веднага.

— Слушай, Сам, Женевската конвенция не предизвика никакви войни, нали? Тя само наложи еднакви норми на поведение на всичките страни в конфликта. Ако твърдиш, че прилагането на японските наредби на американски пристанища ще предизвика война, значи вече има война и ти си работел за противника, не е ли така? — Градушката от аргументи беше посрещната с много неловко, петсекундно мълчание. Просто нямаше отговор на този въпрос.

 

 

— Уха! — възкликна Райън, седнал и той веднъж сред семейството у дома си в приличен час.

— Има направо убийствен инстинкт — отбеляза Кати, като вдигна поглед от някакви медицински записки.

— Определено — съгласи се мъжът й. — Това се казва бързина! Аз бях осведомен за това едва онзи ден.

— Ами мисля, че са прави. А ти? — попита жена му.

— Смятам, че се развива малко бързичко. — Джак замълча. — Бива ли ги докторите им?

— Японските лекари ли? Не особено според нашите стандарти.

— Сериозно? — Японското обществено здравеопазване бе сочено като пример за подражание. В крайна сметка всичко там беше „безплатно“. — И защо?

— Прекалено много козируват — отвърна Кати, забила пак нос в записките си. — Нали знаеш, професорът винаги е прав. Младите никога не се научават да се справят сами и когато остареят достатъчно, за да станат и те професори, повечето забравят как става всичко.

— Колко пъти не сте била права, о, доценте по очна хирургия? — изкикоти се Джак.

— На практика няма такъв случай — призна тя, като вдигна очи, — но пък и никога не казвам на лекарите от болницата ми да престанат да питат за причините. В момента в „Уилмър“ имаме трима японски колеги. Добри специалисти, опитни специализирани лекари, обаче не са особено гъвкави. Сигурно се дължи на културата им. Опитваме се да ги подготвим всестранно, ала не е лесно.

— Шефът е винаги прав…

— Не, не винаги. — Кати си отбеляза да промени някакви лекарства.

Райън извърна глава, като се чудеше дали току-що не бе научил нещо важно.

— Добри ли са в разработването на нови лечения?

— Джак, защо според теб идват тук да се обучават? Защо, мислиш, имаме толкова много японци в университета горе на „Чарлс стрийт“? Защо, мислиш, толкова много от тях остават тук?

 

 

В Токио беше девет часът сутринта и сателитните връзки внесоха вечерните американски шоуновини в административните учреждения из целия град. Опитни преводачи обръщаха разговора на родния си език. Видеокасетофони правеха непрекъснат запис за по-късен и по-подробен анализ, ала чутото от директорите бе достатъчно ясно.

Козо Мацуда потрепери на бюрото си. Държеше ръцете си в скута извън полезрението, за да не могат другите в кабинета му да забележат, че те треперят. Нещата, които чу на два езика (английският му беше отличен), бяха наистина лоши. Това, което видя, бе по-лошо. Корпорацията му вече губеше пари благодарение на… нередностите на световния пазар. Цели тридесет и три процента от продуктите на компанията му отиваха за Съединените щати и ако това звено от бизнеса му бъдеше прекъснато по някакъв начин…

Интервюто беше последвано от предаването „На фокус“, което показа „Нисан куриер“ все още на кея в Балтимор, както и събрата му „Нисан вояджър“, полюшващ се на котва в залива Чесапийк. Още един кораб с автомобили току-що напусна нос Вирджиния, а първият от триото все още не бе разтоварен дори наполовина. Единствената причина, поради която показаха точно тези кораби, беше удобната близост на Балтимор до Вашингтон. Същото ставаше в пристанищата на Лос Анджелис, Сиатъл и Джаксънвил. „Сякаш използваме колите за превозване на наркотици“ — помисли си Мацуда. Част от ума му се възмущаваше, но другата, по-голяма част бе почти в паника. Ако американците говореха сериозно, то…

Не, не беше възможно.

— Ами вероятността за търговска война? — попита Джим Лерхер онзи тип Трент.

— Джим, от години повтарям, че сме в търговска война с Япония вече цяло поколение. Направеното току-що цели да балансира страните на игрището.

— Но ако нещата се развият, няма ли да пострадат американските интереси?

— Джим, какви са тези интереси? Заслужава ли си заради американските бизнесинтереси да изгорят невръстни деца? — отвърна веднага Трент с изстрел.

При тези думи Мацуда се сви. Просто картината беше твърде шокираща за човек, чиито най-ранни детски спомени бяха от утрото на десети март 1945. Тогава нямаше дори три годинки: майка му го изнася от дома му, обръща се и вижда извисяващите се пламъци, причинени от 21-а бомбардировъчна военновъздушна част на Къртис льо Мей. Години наред се будеше през нощта с писъци и през целия си съзнателен живот действаше като заклет пацифист. Беше учил история и разбра как и защо е започнала войната, как Америка е притиснала предшествениците му в ъгъл, от който е имало само един изход, при това лъжлив. Помисли си, че вероятно Ямата е прав, че може би целият проблем е в устройството на Америка. Първо принуждават Япония да влезе във война, сетне я смазват в опита си да предотвратят естествения възход на една нация, предопределена да оспори американската мощ. При все това той така и не успя да разбере как тогавашните дзайбацу, членове на ордена на Черния дракон, не са могли да намерят хитър изход от положението. Та не беше ли войната прекалено ужасна възможност? Не беше ли мирът, макар и унизителен, за предпочитане пред страховитото унищожение, съпътстващо войната?

Сега нещата бяха различни. Сега той беше един от тях и вече виждаше каква бездна ги чакаше, ако не започнеха война. „Сгрешили ли бяха те тогава?“ — запита се, без да чува вече телевизора или преводача си. Бяха потърсили истинска икономическа стабилност за страната си чрез Великия източноазиатски съюз за общо благополучие.

Учебниците по история от младостта му наричаха всичко това лъжа, но беше ли наистина такава?

За да функционира икономиката на родината му, бяха нужни ресурси, суровини, а на практика Япония имаше единствено въглища, замърсяващи въздуха. Тя се нуждаеше от желязо, алуминиева руда, нефт, трябваше почти всичко да се внася, за да бъде превърнато в готови продукти, които можеха да се изнесат. Нуждаеха се от пари в брой, за да платят за суровините, а тези пари идваха от купувачите на готовите продукти. Ако Америка, най-големият и най-важен търговски партньор на родината му, прекъснеше изведнъж търговията, този паричен поток щеше да спре. Почти шестдесет милиарда долара.

Разбира се, щеше да има многобройни регулирания. Днес на международните борси йената щеше да спадне рязко спрямо долара и всяка друга твърда валута в света. Това щеше да направи навсякъде японските стоки по-евтини…

Европа обаче щеше да последва примера на другите. Нямаше съмнение. Търговските й разпоредби, без това по-тежки от американските, щяха да станат още по-сурови, активното салдо щеше също да изчезне, а в същото време стойността на йената щеше да пада все повече. Щяха да са нужни повече пари за купуване на ресурсите, без които страната му би претърпяла пълен крах. Както при падане в урва, сгромолясването надолу щеше просто да става по-бързо и по-бързо и единствената му утеха в момента бе, че той нямаше да присъства на края, защото много преди това да се случи, този кабинет вече нямаше да е негов. Щеше да е опозорен заедно с всичките си колеги. Някои може би щяха да предпочетат смъртта, ала те нямаше да са много. Това вече бе само за телевизията: древните традиции, изградени от една култура, богата на достойнство, но бедна на всичко друго. Животът беше твърде приятен, за да се откажеш от него така лесно… Или пък не? Какво се криеше в бъдещето на родината му след десет години? Завръщане към бедността… или нещо друго?

Мацуда си каза, че отчасти решението ще е негово, понеже тяхното правителство всъщност бе едно продължение на общата им воля — неговата и на равните му. Сведе поглед към треперещите ръце в скута си. Благодари на двамата си служители и ги отпрати с любезно кимване, след което успя да вдигне ръце на бюрото си и да посегне към телефона.

 

 

На Кларк полетът му се струваше вечен и макар корейските авиолинии да ги бяха почели с първа класа, всъщност нямаше голяма полза. Дори очарователните корейски стюардеси в прекрасни традиционни облекла не можеха да направят нещата много по-хубави, отколкото бяха. Беше гледал два от трите филма при други полети, а и третият не бе особено интересен. Информационната радиостанция спечели интереса му за четиридесетте минути, нужни, за да се опреснят знанията му за събитията по света, ала след това всичко започна да се повтаря, а паметта му беше прекалено добре тренирана, за да се нуждае от повторения. Бордовото списание ставаше само за половин час (дори му дойде много), бе запознат и с американските информационни списания. Оставаше му само съкрушителна скука. Динг поне си носеше учебни материали, които да го развличат. В момента четеше класическата книга на Масис „Дреднаут“, разказваща за това как международните отношения са се развалили преди един век, защото на различните европейски нации, и по-точно на техните водачи, не им бе достигнало въображението, за да запазят мира. Кларк си спомняше, че я прочете скоро след издаването.

— Накрая просто не успяват, нали? — попита той партньора си, след като един час надзърта през рамото му. Динг четеше бавно и поглъщаше думите една по една. Е, това бе учебен материал, нали?

— Много умно, Джон! — Чавес вдигна поглед от своите листове с бележки и се протегна, което беше по-лесно за неговата дребна фигура, отколкото за Кларк. — Професор Алфър иска да открия за моята дисертация три-четири съдбоносни грешки: лоши решения и тем подобни. Както виждаш, нещата са по-сложни. Трябвало е, хм, един вид да излязат от телата си, да се обърнат и да разберат каква е цялата работа, но тъпите педали не са знаели как да го направят. Не са могли да бъдат обективни. А другото нещо е, че нищо не са обмисляли докрай. Имали са всички тези велики тактически идеи, ала никога не са се оглеждали, за да видят докъде ще ги доведе всичко. Знаеш ли, мога да разпозная гафовете, да ги облека хубавичко, точно както тя иска, но ще бъде глупаво, Джон. Проблемът не е бил в решенията. Проблемът е бил в хората, които са ги вземали. Те просто не са били достатъчно големи за нещата, които са вършели. Просто не са били достатъчно далновидни, а пък народът затова им е плащал! — Чавес разтри очи, благодарен за разсейването. Четеше и учеше от единадесет часа, с кратки почивки само за храна и посещения на тоалетната. — Имам нужда да потичам няколко километра — измърмори той, също отегчен от полета.

Джон погледна часовника си.

— Остават четиридесет минути. Вече започнахме да се спускаме.

— Мислиш ли, че днес големите клечки са по-различни? — попита Динг уморено.

Кларк се засмя.

— Моето момче, кое е единственото в живота, което никога не се променя?

Младият агент се усмихна.

— Да, а другото е, че винаги хора като нас опират пешкира, когато „големите“ се издънят. — Той стана и се отправи към тоалетната, за да си умие лицето. Като се гледаше в огледалото, бе доволен, че ще останат за ден в една сигурна къща на ЦРУ. Имаше нужда да се умие, обръсне и да се отпусне, преди да приеме фалшивата си самоличност. Може би щеше да нахвърля и някои уводни бележки за дисертацията си.

Кларк погледна през прозореца и видя корейски пейзаж, осветен от розовата, рехава светлина на разпукващата се зора. Младежът се правеше на интелектуалец пред него. Това стигаше, за да го накара да обърне лицето си към пластмасовия прозорец и да се ухили изтощено и със затворени очи. Хлапето беше доста умно, но какво щеше да стане, когато напишеше в дисертацията си за магистърска степен „тъпите педали не са знаели как да го направят“? В края на краищата говореше за Гладстон и Бисмарк. Това го накара така да се разсмее, че започна да кашля поради сухия въздух в самолета. Отвори очи и видя как партньорът му изниква от тоалетната на първа класа. Динг едва не се блъсна в една от стюардесите и макар че й се усмихна учтиво и отстъпи встрани, за да я пусне да мине, той не я проследи с поглед. Не направи онова, което мъжете обикновено правеха, когато някой е толкова млад и привлекателен. Явно мисълта му се бе спряла на друга жена. „Проклятие, нещата стават сериозни!“

 

 

Мъри едва не избухна:

— Не можем да направим такова нещо сега! По дяволите, Бил, имаме всичко на разположение и е дяволски сигурно, че информацията ще изтече, а това не е честно дори спрямо Килти, камо ли спрямо свидетелите ни.

— Ние работим за президента, Дан — изтъкна Шоу, — а заповедта дойде направо от него, дори не чрез министъра на правосъдието. Пък и откога ти пука за Килти? — Всъщност той използва същата реплика пред президента Дърлинг. Мръсник и изнасилвач или не, той имаше право на полагаемия му се съдебен процес и на честен опит да бъде защитен. ФБР малко се вманиачаваше, ала истинската причина за тяхното благоговение пред честната съдебна игра беше следната: щом си обвинил някого, след като си спазвал всички правила, знаеш, че си пипнал точно онзи мръсник, когото трябва. Така всичките обжалвания също ставаха много по-лесни за преглъщане.

— Заради онази катастрофа, нали?

— Да. Той не иска две сензации да се бутат на първа страница. Тази търговска паника не е малко нещо и според него Килти може да почака седмица-две. Дан, нашата госпожица Линдърс е чакала няколко години, още две седмици ще имат ли…

— Да, и ти го знаеш — сопна се Мъри. После направи пауза. — Извинявай, Бил. Знаеш какво имам предвид. — Онова, което имаше предвид, бе просто: разполагаше с подготвен случай и беше време да му дадат зелена улица. От друга страна, не можеш да кажеш „не“ на президента.

— Вече е говорил с хората на Хълма. Те ще си траят.

— Помощниците им обаче няма.