Чарлз Дикенс
Приключенията на Оливър Туист (53)

Глава LIII
Последна

Разказът за съдбата на тези, които движиха тази повест, е вече почти завършен. Малкото, което остава да се допълни от техния повествовател, е разказано с малко и простички думи.

Преди да бяха изминали три месеца, Роза Флеминг и Хари Мейли се венчаха в селската черквица, която оттогава нататък щеше да служи за поприще на младия свещеник; в същия ден те влязоха във владение на техния нов и щастлив дом.

Мисис Мейли отиде да живее при своя син и снаха, за да изпита през остатъка на дните си най-голямото щастие, което старостта би могла да познае — да се радва на щастието на тези, които непрекъснато са били дарявани с най-горещата любов и най-нежните грижи на достойно прекаран живот.

След обстойни и щателни разследвания стана явно, че ако остатъкът от разпиляното имущество, намиращо се у Мънкс (което никога не бе процъфтявало ни в неговите, ни в майчините му ръце), се разделеше поравно между него й Оливър, на всеки от тях щеше да се падне малко повече от три хиляди лири стерлинги. Според постановленията на бащиното му завещание, Оливър трябваше да получи цялото, но мистър Браунлоу не желаеше да лиши старшия син от възможността да скъса със старите си пороци и се залови за някоя честна професия и затова предложи да разделят парите по този начин, на което малкият му питомец с радост се съгласи.

Мънкс продължи да носи това измислено име и се оттегли със своята част от наследството в един отдалечен кът на Новия свят; там, след като бързо го пропиля, той отново тръгна по стария си път, а след като пролежа доста дълго в затвора за някакво ново мошеничество и измама, най-после бе поразен от един пристъп на старата си болест и умря в затвора. Също тъй далече от родината си умряха и главните останали членове на шайката на приятеля му Феджин.

Мистър Браунлоу осинови Оливър. Той се засели с него и със старата икономка на около една миля от пасторската къща, където живееха скъпите му приятели, и така задоволи единственото останало желание на горещото и благородно Оливърово сърце, като по този начин се създаде едно малко общество, чийто живот беше дотолкова изпълнен с непомрачено щастие, доколкото това е възможно в този променлив живот.

Скоро след сватбата на младата двойка достойният доктор се върна в Чертзи, където, лишен от присъствието на старите си приятели, той би бил много недоволен, ако нравът му позволяваше да изпита подобно чувство и би се превърнал в сърдит мърморко, ако знаеше как да го стори. В продължение на два-три месеца той се задоволи да загатва, че въздухът там е започнал да не му понася. А сетне, като се увери, че старото място не беше вече за него това, което е било по-рано, той предаде практиката си на своя помощник, нае си ергенска вила вън от селото, където младият му приятел беше пастор, и изведнъж се почувствува добре. Тук той се залови за градинарство, риболов, дърводелство и други подобни занимания, на които се отдаде с характерната си вътрешна жизненост. Във всяко едно от тях той се прочу в цялата околност като най-голям авторитет.

Още преди да се пресели там, между него и ексцентричния мистър Гримуиг възникна най-сърдечно приятелство. Така че мистър Гримуиг го посещава по няколко пъти през годината. В такива случаи мистър Гримуиг сади цветя, лови риба и се занимава с дърводелие с голяма жар, като върши всичко това по необикновени и невиждани дотогава способи, обаче упорито повтаря любимия си израз, че тъкмо тези способи, са най-правилните. В неделен ден той не пропуща никога да разкритикува проповедта на младия свещеник пред самия него, като винаги след това съобщава на мистър Лосбърн, под най-строга тайна, че намира проповедта за превъзходна, но че не счита за разумно да казва това. Постоянната и любима шега на мистър Браунлоу е да го дразни със старото му пророкуване относно Оливър и да му напомня за вечерта, когато те седяха с часовника помежду им и чакаха завръщането му. Но мистър Гримуиг възразява, че, общо взето, е бил прав, и за доказателство отбелязва, че Оливър наистина не се завърнал, което винаги го кара да се смее и засилва доброто му настроение.

Мистър Ной Клейпоул получи помилване от съда благодарение на показанията си срещу Феджин. Той взе да счита професията си за не толкова сигурна, колкото би желал, и известно време остана без средства за препитание, като не се претоварваше с прекалено много труд. След като поразмисли, той се залови за работа в качеството си на доносчик, което звание му носи приличен доход. Неговият метод на действие се заключава в това, че веднъж седмично, през време на богослужение, той излиза на разходка с Шарлота, облечена в скромни дрехи. Дамата припада пред вратите на някой милосърдно настроен кръчмар, а кавалерът й, получил известно количество бренди за три пенса, за да я свести, на следния ден прави донос, че съответният кръчмар продава алкохол, когато това е забранено, и получава за награда половината от глобата. Понякога припадаше и самият мистър Клейпоул, но резултатът бе същият.

Мистър и мисис Бъмбл, лишени от службата си, постепенно стигнаха до голяма нищета и бедност и най-после се настаниха като просяци в самия приют, където едно време се разпореждаха като господари на други хора. Чували са мистър Бъмбл да казва, че тези унижения и превратности на съдбата не му оставят сили дори да се радва, че е разделен от жена си.

Колкото се отнася до мистър Джайлс и Бритлс, те все още заемат старите си длъжности, макар първият да е оплешивял, а вторият млад момък да е вече с посивели коси. Те спят в пасторския дом, но разделят вниманието си по равно между обитателите му: Оливър, мистър Браунлоу и мистър Лосбърн, така че до ден днешен селяните не са в състояние да открият към кое домакинство в действителност се числят.

Мастър Чарлз Бейтс, отвратен от престъплението на Сайкс, се замисли дълбоко относно това, дали в края на краищата честният живот не е най-добрият. Като стигна до заключение, че положението е така, той обърна гръб на миналото си, решен да се поправи, като се залови с някое ново поле на дейност. Известно време той се бори усилено и страда много, но като притежаваше благодушен нрав и преследваше благородна цел, в края на краищата сполучи и от прост чифликчийски работник и каруцарски чирак сега той е най-веселият млад скотовъдец в целия Нортантъмпшир.

И сега ръката, пишеща тези думи, затреперва, когато наближава краят на работата й, и охотно би продължила да преде нишката на тези приключения.

С радост бих се помаял още малко между тези, сред които тъй дълго се движех, и бих споделил щастието им в старанието си да го опиша. Бих показал Роза Мейли в пълния разцвет и грация на ранната женственост, ронеща върху уединената пътека на живота си меката и нежна светлина, която пада върху всички, които пристъпват заедно с нея, и грее в сърцата им. Бих я изобразил като въплъщение на живота и радостта на домашното огнище зиме и на веселите компании лете. Бих я проследил през знойните поля на пладне и бих се вслушал в ниските тонове на сладостния й глас при разходките по луна; бих наблюдавал колко е добра и милосърдна вън от къщи и как неуморимо и усмихнато изпълнява задълженията си у дома. Бих описал колко са щастливи с детето на скъпата си умряла сестра, в тяхната предана любов един към друг, и как прекарват заедно цели часове и тя му разказва за приятелите, които така печално са загубили. Бих призовал пред себе си още веднъж тези радостни малки личица, които се сгушваха край нейните колене, и бих се вслушал във веселата им глъчка. Бих си припомнил звука на тези звънки гласове и отново бих видял съчувствените сълзи, блеснали в меките сини очи. Всичко това, и хиляди погледи и усмивки, множество мисли и думи — всичко бих искал да възкреся.

Бих искал да разправя как мистър Браунлоу всеки ден обогатяваше ума на осиновеното си дете с познания, как се привързваше към него все повече и повече, когато характерът му се развиваше и той виждаше да покълват онези семена, които желаеше да види у него — как проследяваше да се развиват у момчето чертите на приятеля му от младини, събуждащи в гърдите му стари възпоминания, тъжни и все пак сладостни и успокоителни. Как двете сирачета, изпитали толкова превратности, научили урока на страданието — да бъдат милостиви към другите, да се обичат взаимно и горещо да благодарят на този, който ги бе защищавал и пазил, — за всичко това не е нужно да се говори. Казах вече, те бяха истински щастливи, а без дълбока любов и страдание, без признателност към онзи, чийто закон е милосърдие и чието най-важно качество е благоволение към всички, които дишат — без всичко това щастие никога не може да се постигне.

В олтара на старата селска черквица се намира бяла мраморна плоча, на която има написана само една дума — „Агнеса“. Тази гробница не притежава ковчег и нека минат дълги, дълги години, преди над нея да се сложи друго име! Но ако духовете на умрелите понякога се връщат към земята, за да посетят местата, осветени от любовта — любовта отвъд гроба, — на тези, които са познавали приживе, вярвам, че сянката на Агнеса понякога витае край това тъжно кътче. Вярвам го не по-малко поради това, че това кътче се намира в черква, а тя бе слаба и бе прегрешила.